Проектът „Медуза“

Десета глава

Главна квартира на ФБР — 4:55 следобед, източно време

Всичко това вече излизаше извън контрол.

Тони ди Стефано осъзна, че тримата агенти, които искаха да го информират, нямаше да престанат да говорят едновременно.

— Ей! Ей! Ей! — вдигна ръка той, за да млъкнат и изчака, докато всички погледи в залата се насочиха към него и всички разговори прекъснаха насред дума.

— Ако не действаме по правилата, ще провалим всичко!

Огледа тримата души с книжа в ръце и ги посочи един по един.

— Бил, ти си пръв. Какво имаш?

— Метеосводка за Пакс ривър. Положението се влошава.

— Добре. Дона, а ти?

— Първична информация за семейство Хенри. Няма да повярвате.

— Не коментирай. А ти, Джим?

— Джейк.

— Извинявай, Джейк. Нещо интересно?

— Флотът е взел решение, че той не може да кацне там.

— Къде? Къде не може да кацне?

— В „Патюксънт ривър“. Командирът на базата я е затворил.

— По дяволите! Окей, Бил, Дона, изчакайте. Джейк, кой предаде това съобщение?

— Командването на флота в Пентагона. Още са на линия.

— Свържи ме.

Агентът веднага подаде на Тони слушалката и натисна премигващия бутон на пулта. Разговорът бе кратък и напрегнат. Тони върна слушалката на агента на име Джейк.

— Позвънете в кабинета на директора и кажете на Джейни, секретарката му, че съм тръгнал за натам. Трябва да накарам директора да задейства Ситуационната зала в Белия дом, СНС и военния министър да принудят флота да отвори отново оная база. Нямаме време да се разтакаваме!

Обърна се към другите двама агенти, които очакваха нареждания.

— Дона? Обади се на самолета. Кажи на командира — името му е Макей — да накара хората от Ръководство на въздушното движение да го насочат към зона за изчакване около Пакс ривър и да чака указания.

— Да му кажа ли, че са затворили базата?

— Да. Но му кажи, че въпросът ще бъде уреден до няколко минути. След това намери телефона на Ситуационната зала и ги информирай.

Тони тръгна към вратата, но се върна.

— Бил.

— Да?

— Придружи ме по коридора и ми разкажи каква прогноза дават метеоролозите.

Агентът скочи на крака и пое към вратата:

— С две думи — там се очаква истински ад!

Национално летище — Вашингтон — 5:01 следобед, източно време

Нестройният хор от реактивни двигатели оповести отварянето на Националното летище и накара Пийт Кук, който бе в клубното помещение на „Американ“ да вдигне изненадан глава. Дъждът малко бе намалял, ала вятърът се усилваше непрекъснато, силните пориви дори разклащаха някои от лайнерите, които се подготвяха за изтегляне.

Нямаше начин да стигне навреме до „Патюксънт ривър“. Преди да научи, че флотът е закрил базата, се беше опитал безуспешно да наеме вертолет. Щеше да си остане на Националното и да продължи да рови с надеждата, че скенерът му ще улови обажданията до 727.

Пийт гневно изгледа телефона:

— Хайде бе, хайде, не разполагам с цял век!

В резултат на отчаяно търсене из собствените архиви на „Джърнъл“, Айра му бе изровил името и номера на д-р Уилям Баркър, отдавна пенсиониран колега на Роджърс Хенри. Физикът живееше някъде из предградията на Мериленд и, при известна доза късмет, можеше дори да се окаже у дома.

Слушалката вдигна жена, гласът й звучеше подозрително, ала макар и неохотно, все пак повика съпруга си. Той изслуша внимателно Пийт Кук, който се представи за репортер от „Уолстрийт джърнъл“, който се обажда от Вашингтон и се опитва да научи нещо повече за учения Роджърс Хенри.

— Работих с Хенри повече от десет години — рече д-р Баркър. — За него, всъщност. Знаете ли, че почина?

— Да, сър. Преди две години, ако не греша.

— Точно така. Рак на панкреаса. От диагнозата до смъртта му минаха по-малко от девет месеца. Защо се интересувате от него?

Пийт затвори очи и взе едно импулсивно решение.

— Докторе, нуждая се от помощта ви, за да проумея нещо, което се случва сега, в този момент, над град Вашингтон. Имам причини да смятам, че преди да умре, Роджърс Хенри е направил действащ модел на оръжието, за чието създаване сте му помагали.

— Какво?!

— Да, сър. Освен това имам достатъчно основания да смятам, че оръжието в момента е задействано, намира се на борда на самолет, който кръжи над Вашингтон, и е на ръба… да се взриви.

Мълчание.

— Сър?

— Казахте, че сте от „Уолстрийт джърнъл“, нали? — попита д-р Баркър.

— Да.

— И името ви е Кук?

— Точно така. Пийт Кук.

— В редакцията знаят от кой телефон се обаждате сега, нали?

— О, да, но…

— Ще ви позвъня след малко.

Връзката прекъсна. Пийт гледаше втренчено телефона и се питаше дали да набере отново номера на физика или да изчака няколко минути.

Разбира се! Той би трябвало да е инструктиран никога да не дава информация на човек, когото не познава. Ще позвъни в Ню Йорк и ще ме провери.

Пийт набра номера на Айра в Ню Йорк и го предупреди да даде номера му в клубното помещение във Вашингтон, веднага щом ученият се обади.

След две минути телефонът позвъни.

— Пийт Кук ли е?

— Да.

— Окей. Пак съм аз, Бил Баркър. Проверих ви и се убедих, че сте онзи, за когото се представяте. Какво ви е известно за Проекта „Медуза“?

— Само наименованието и фактът, че е включвал опит да бъде създаден електромагнитен импулс.

От другата страна на линията се разнесе саркастичен смях.

— Импулс, как ли не! Всяка ядрена ракета за пет долара и десет цента може да създаде ЕМИ. Ние работехме по най-съвършеното оръжие в съвременната война, бомба, която може да парализира която си щете страна, разчитаща на компютрите.

— И успяхте ли? — попита Пийт.

Отсреща последва дълго мълчание. За момент Пийт дори се усъмни, че връзката е прекъсната.

— За дълбоко проучване на историята ли става дума? Мога ли да разчитам, че няма да ме цитирате?

— Ако искате да говорим за миналото, д-р Баркър, имате думата ми, че няма да ви цитирам.

— Мистър Кук, подписал съм обичайната клетва да не говоря и със сигурност не бих искал да влизам в затвора, но честно казано, не знам вече какво от това е и какво не е държавна тайна. Във всеки случай няма да ви кажа как да направите нещо, но ще ви кажа в какво ние наистина вярвахме: че бяхме на прага на невероятен пробив, когато прекратиха работата по проекта ни.

— Защо я прекратиха?

— Защото Джими Картър реши да подхвърли на Съветите едно кокалче. Той не бе сигурен, че сме толкова близо до целта и не искаше да харчи пари, за да се увери в това. За това пък Съветите наистина вярваха, че можем да успеем. Всъщност бяха ужасени от тази перспектива, оказаха огромен натиск върху Картър да ни ликвидира и дребният фъстъкаджия капитулира. А аз продължавам да смятам, че бяхме на косъм от пробива! Бяхме застанали на ръба и треперехме. Още няколко месеца математика, един полеви опит, за да се убедим дали можем да създадем лек вторичен ефект, и мисля, че щяхме да докажем теорията.

— Възможно ли е Роджърс Хенри да е довършил сам работата?

Отговорът долетя без миг колебание.

— Ако теорията е била вярна — да. Когато ни изхвърлиха, прибраха цялата документация, но съм сигурен, че Роджърс си е пазел копия от всичко. Винаги съм подозирал, че нарушава правилата и си прави лични файлове, та дори и че е носил у дома си екипировка. В крайна сметка „Медуза“ бе неговото отроче. Той притежаваше познанията, ината, просто нямаше как да докаже истинността на теорията без практически изпитания, които можеха да бъдат доста рисковани. Но той е мъртъв от две години. Затова, кажете ми, мистър Кук, какво, по дяволите, имахте предвид като ми казахте, че над Вашингтон кръжал работещ модел, готов да експлодира?

Пийт му разказа накратко за всичко, което бе научил дотогава, включително и за странния факт, че устройство смятало, че се намира в Пентагона. Дочу как ученият премества слушалката в другата си ръка и как въздъхва дълбоко.

— Боже мой! След всичкото това време, бих си помислил, че… но не виждам как… Имам предвид, че човекът е мъртъв от две години!

— Интересно — отвърна Пийт. — Очаквах да кажете, че Хенри не би могъл да се снабди с плутония.

Отсреща се чу къс и остър смях.

— О, повярвайте ми, мистър Кук, Роджърс би могъл като катеричка да натрупа малко по малко достатъчно плутоний. Не забравяйте, че той бе шефът, ръководителят на програмата. Би могъл да вземе каквото си поиска през това време. Въпросът, на който не мога да дам отговор, е защо би искал да направи истинско оръжие. Искам да кажа: каква евентуално мотивация би могъл да има.

— Това… тъкмо това ви питам. Знаем, че бившата му съпруга е уредила транспортирането на оръжието.

Шокът от другата страна бе почти осезаем.

— Какво? Твърдите, че Вивиан е замесена?

— Точно така.

— Как?

— Тя е на борда на самолета и ако съм разбрал правилно, устройството е настроено да се взриви, ако тя се отдалечи на повече от пет метра от него. Изглежда в плана му се включва и нейното убийство.

— О, господи, това наистина е било сериозно!

— Кое, сър?

Последва нова дълга пауза.

— Намерението му да убие бившата си съпруга. За последен път разговарях с Роджърс преди три години. Той ми зададе няколко въпроса за това откъде бяхме закупили някои части. Спомням си, че си помислих: това е странно искане. Едва не го попитах дали не си прави собствена бомба като хоби, ала той нямаше достатъчно чувство за хумор. Направих обаче грешката да го попитам за Вивиан. Тя бе жена от висока класа, хубавица — една от инженерния персонал в Лос Аламос, там всъщност се запознаха и той се ожени за нея, за мое учудване… Винаги съм бил убеден, че Роджърс я тормози. Винаги съм смятал, че един ден на нея ще й писне и ще го напусне. Както и да е, след като попитах най-небрежно за Вивиан, ми потрябва цял час, докато се отърва от онзи негодник по телефона. Всичкото, което искаше, бе да избълва яростта си колко я ненавиждал за това, че го била напуснала, колко зла била тя, как заговорничела да го съсипе — което си беше направо смешно. Той искаше тя да умре.

— Значи той… той е имал… причина да я нарани, д-р Бейкър?

— Да, в собственото си изкривено съзнание — да. Каза ми направо колко силно желаел да я убие, бавно и мъчително. Каза ми как мечтаел за това. Тогава си мислех, че просто изпуска парата от клапана. Надявах се да е само парата. Искам да кажа, че този човек бе отговорен учен от световна класа. Дори мисълта за това, че би се опитал да взриви Вашингтон, заедно с два или три милиона души, за да ликвидира жена си, е прекалено сюрреалистична!

— Докторе, всичко това ни води до ключовия въпрос: смятате ли, че той е бил способен на такова нещо? Бил ли е в състояние да нападне с ядрено оръжие собствената си страна?

— О, боже!

Отговорът бе изпълнен с отвращение, след което настъпи мълчание. Пийт побърза да го съкрати.

— Искам да кажа, толкова ли бе неуравновесен?

Гласът на д-р Баркър прозвуча бавно, но твърдо:

— Дали би могъл да подготви ядрен капан за жена си и да пренебрегне невероятните поражения на човечеството, които би нанесъл? Не вярвам. Мога да ви кажа, че той бе съвсем наясно какво бе сторил взривът над Хирошима и винаги е заявявал, че е ужасен от касапницата, преживяна от японците, само заради това, че не са се предали по-рано. Хирошима бе мотивацията му да направи оръжие, което би унищожило икономиката на една страна, а не населението й. Но това бе преди програмата ни да бъде спряна, преди той да започне да се държи странно с всички нас…

— Значи ли това, че от един момент нататък все пак е бил в състояние да извърши масово убийство?

— Откъде, по дяволите, някой би могъл да знае това, мистър Кук? Знам, че мразеше Вивиан. Знам, че мразеше Министерството на енергетиката и Министерството на отбраната. Знам, че мразеше президента Картър — всички му викахме Джими Фъстъка15. Ала ако Роджърс наистина е успял да създаде оръжието „Медуза“, той е бил наясно какви невероятни поражения би предизвикала ядрената експлозия, да не говорим какво би сторила „Медуза“ на всички, които имат поне банкова сметка. Той е знаел, че освен дето ще изпари двореца лабиринт на военните, ще опустоши и целия окръг Колумбия… — Гласът на физика утихна. — Споменахте мегатонове… Съзнавате какво би причинила двайсетмегатонна термоядрена бомба, пренасяна със самолет, на хората долу, нали? И знаете, че това е само „запалката“ на оръжието „Медуза“?

— Да, знам.

— Господи! И казвате, че точно сега кръжат над Вашингтон?

— Всъщност, сър, насочиха ги към военновъздушната база на флота „Патюксънт ривър“, на около петдесет мили на юг.

— Това е все още твърде наблизо! Трябва да изведат веднага този самолет далеч, далеч от там!

— И тъй — настоя Пийт, — не можете да бъдете сигурен дали би могъл да стори всичко това?

— Разбрали сте ме погрешно, мистър Кук. Мога да бъда сигурен. Не заради жената, разбира се — уви, тя е само претекстът и първата изкупителна жертва. Но заради проекта. Заради забраната. Заради фикс идеята да довърши Оръжието… Да докаже на чугунените глави, че ще постигне целта на живота си въпреки всичко и всички.

Пийт долови злокобните, смразяващо сериозни нотки в тона на Уилям Баркър.

— Точно това ме плаши до смърт — продължи професорът. — Като си спомням онази неистова ненавист в гласа на Роджърс, трябва да ви кажа, че тогава не разговарях с човек, който бе напълно с всичкия си. Дали Роджърс би могъл да планира нещо подобно? Да. Тъжно е, но отговорът е — да.

Главна квартира на ФБР, Вашингтон, ОК, — 5:05 следобед, източно време

Краткото отсъствие на един от агентите на ФБР в заседателната зала, изпълнена с телефонни позвънявания и напрегнати гласове, мина незабелязано — точно както младият агент бе и предполагал. Информацията, че „Скот еър“ 50 се насочва към военновъздушната база на флота „Патюксънт ривър“ не му остави никакъв избор, тъй като сестра му и двете му малки племенници живееха в базата. Докато зет му бе далеч, в безопасност в базата Рота, Испания, семейството на капитана трети ранг си седеше безгрижно на пътя на едно задействано термоядрено устройство.

Той трябваше да предприеме нещо.

Агентът затвори вратата на канцеларията и извади клетъчния си телефон, за да набере номера на сестра си в Пакс ривър. Телефонът позвъня четири пъти, преди някой да му се обади.

— Джолийн? Тук е Том. Разполагам само с една секунда. И двете момичета ли са там?

— Защо шепнеш, Том?

— Слушай ме внимателно — рече той. — Трябва да грабнеш момичетата, да се качите в колата и да заминете незабавно.

Тя се възпротиви.

Имаше безброй причини, за да не тръгне. Вятърът вече бе бурен, дъждът — ужасен, трябвало да пазят къщата в базата от пораженията на щорма.

— Джолийн! Чуй ме, за бога! Махайте се оттам! Тръгвайте на север колкото е възможно по-скоро. Поемайте към лятната вила в Ню Джърси, закъдето и да е, но веднага.

Той усещаше как рисковете нарастваха в геометрична прогресия. Говореше по клетъчния телефон. Всеки би могъл да подслуша клетъчен телефон, включително и други отдели на ФБР. Рискът беше съвсем малко по-малък, отколкото ако бе говорил открито.

Беше очевидно, че тя няма да отстъпи безпричинно, а времето течеше. След секунда колебание той обясни какво би могло да се случи.

И протестите й секнаха.

— Господи, Том; онова нещо заредено ли е? Защо никой не ни е казал?

— Не могат да евакуират всички. Джолийн, губим време! Вземай момичетата и тръгвай. И не казвай на никого защо. Просто замини. Веднага! Моля те!

— Окей, окей, вече сме заминали.

— Включи телефона в колата си — рече й той, ала връзката беше вече прекъснала.

Силвър спрингс, Мериленд — 5:10 следобед, източно време

Д-р Уилям Баркър — бившият сътрудник на Роджърс Хенри — изслуша благодарностите на Пийт Кук и остави потресен слушалката. Как би могъл Роджърс да направи сам „Медуза“? И ако наистина бе успял, как би могъл да я използва за такива безумни цели — за масово убийство?

Възрастният човек се огледа, сякаш се боеше, че го следят. Какво трябваше да направи сега? Дали да се обади на властите? Те вече знаеха. Дали да се обади в медиите? Но Пийт Кук бе от медиите, напомни си той. Дали пък не трябваше да се съсредоточи върху това да намери начин да защити компютрите си и дисковите им устройства?

Не искаше да си помисли за взрив близо до окръг Колумбия. Нямаше да има време да се подготви за това, нито да избяга някъде. Не, щом изпращаха бомбата в Пакс ривър и ако тя се взривеше случайно, щеше да оживее, ала разрухата в електрониката щеше да е невероятна. Вълната на „Медуза“ — независимо дали щеше да бъде голяма или малка, щеше да разруши всички електронни устройства, на които той разчиташе.

На първо място бяха банковите сметки. Да изтегли всички пари. След няколко часа щеше да бъде твърде късно.

Това е твърде сюрреалистично, за да е вярно! Запита се дали не сънува.

Още един обезпокоителен спомен продължи да го притеснява. Репортерът го бе попитал дали знае начин за обезвреждане на устройството.

— Ако Роджърс не е искал то да бъде обезвредено — бе казал той на Кук, — значи е невъзможно това да стане. Той знаеше буквално всички номера.

Това, разбира се, означаваше, че ако обратното броене бе започнало…

Едва петото иззвъняване на телефона го върна към реалността и той грабна слушалката, за да чуе изненадан още един бивш участник в Проекта „Медуза“.

— Видя ли съобщението по електронната поща, което ти пратих преди двайсет минути? — попита обадилият се.

— Не. Защо?

— Някой сърфира из Интернет мрежата и задава отчаяно въпроси за Вълната на „Медуза“ и Роджърс. Имаш ли представа какво става?

— Няма да повярваш.

— Точно това имаше обичая да казваш в лабораториите „Сандия“ в Албюкърк и отговорът ми си остава същият: ами, опитай.

Главна квартира на ФБР — Вашингтон, ОК, — 5:10 следобед, източно време

Тони ди Стефано благодари на директора на ФБР и почти излетя от вратата, за да възобнови изпълнението на задачата си, доволен, че разгорещеният спор в подземните помещения на Белия дом най-сетне бе приключил. Въпросът, който бе разтърсил мигновено старшите съветници на висшата изпълнителна власт, бе дали правителството на Съединените щати наистина смята, че устройството на борда на „Скот еър“ 50 е задействано ядрено оръжие, което може да се взриви.

— И тъй, вярваме ли в това, или не? — попита Тони, след като директорът затвори телефона.

— Да, вярваме. Според Ситуационната зала, то е, то може и ако онези магьосници от Пакс ривър не успеят да го обезвредят, то ще се взриви. Най-малкото го преместваме на петдесет мили южно от тук, но ако онова проклето нещо се взриви по някакъв начин, докато работят по него…

— Значи заповедта на командира на базата е отменена?

— Командирът на базата гори, ако се опита да се намеси. От флота най-сетне му наредиха да стои настрани.

Тони бе тръгнал вече към вратата, когато гласът на директора го спря.

— Има още нещо, Тони.

Ди Стефано го изгледа въпросително.

— Според Съвета за национална сигурност, ние официално се страхуваме повече от възможността да се възпроизведе Вълната на „Медуза“.

— Така ли? Не знам почти нищо за Проекта „Медуза“, или пък за Вълните на „Медуза“.

— Чакаме факс по секретната линия — мисля, че е от Министерството на енергетиката16. Не знаем дали подобно нещо изобщо съществува, ала трябва допуснем, че го има. Важното е, че Вълната на „Медуза“ може да съсипе всяко общество, зависещо от компютърните технологии.

— А ние, разбира се…

Директорът клатеше глава:

— … сме невероятно зависими от компютрите. СНС разполага със старо проучване от края на шейсетте години по въпроса какво би могло да ни се случи. Тони, още тогава, преди да са се появили персоналните компютри, положението е изглеждало твърде мрачно. А днес е далеч по-зле. Към края на седемдесетте години сме разполагали със засилена защита срещу електромагнитните въздействия, или както там ги наричат. Но доколкото съм информиран, оттогава насам нещата са се охлабили много.

— ФБР ли се занимава със случая?

Директорът въздъхна.

— Намирам се в разгара на битката за територии, но за момента ние изпълняваме музиката, а флотът танцува. Сигурен съм, че в мига, в който онзи самолет се приземи, управлението ще поемат Съветът за национална сигурност, Ситуационната зала в Белия дом и Пентагонът.

„Скот еър“ 50 — 5:10 следобед, източно време

Джери Крисчън подаде последната метеосводка на Скот Макей, тъкмо когато Док Хазърд се завръщаше в кабината. Скот й хвърли бърз поглед и поклати глава. После погледна втория си пилот:

— Вятърът сега е с посока три-шест-нула градуса със скорост четирийсет и осем мили в час, Док, на поривите — до шейсет и пет, а това означава страничен вятър под четирийсет градуса спрямо писта три-две и шейсет градуса страничен вятър към писта шест.

— А писта две? Тя е почти идеално разположена спрямо този вятър.

— Затворена е.

Док бавно се отпусна в дясното кресло, намери опипом колана си, вперил очи в развихрените тъмни облаци пред тях. Погледна радарния екран, който показваше петна от силен дъжд и турбуленция навсякъде между тях и Пакс ривър, на десет мили източно. Самолетът се тресеше така, че беше трудно дори да се разчитат показанията на уредите.

— Скот не знам какво да кажа… — започна Док, и въздишката му се чу дори на фона на трополящия по прозорчетата дъжд. — Трудно ще удържим машината там долу.

Скот кимна.

— С Джери разглеждахме схемите на вятъра. Надхвърляме максимума, но не с много. И знаеш ли, мисля си, че ако насоча самолета откъм подветрената страна на писта три-две към наветрената, вместо да се опитвам да кацам по средата, скоростта ни ще падне толкова, че може би ще успея да спра машината.

— А ако не стане? — попита Док.

— Е, ако не стане, ще заорем в тревата и навярно другата седмица няма да можем да работим.

Док изсумтя и поклати глава. И без това другата седмица щяха да са без работа.

— Ами какво ще стане, ако раздрусаме онова нещо отзад толкова, че да се взриви? Ами ако катастрофираме? Ще гръмне ли?

— Не мисля — отвърна Скот.

— С каква скорост ще кацаме — двеста и двайсет ли?

— Тежим осемдесет и два тона. При нормални трийсет градуса на клапите17, това означава скорост при подхода от сто четирийсет и четири мили в час — намеси се Джери.

Скот хвърли поглед към инженера и му кимна с благодарност.

— Добре, сто и четирийсет минус петдесет мили насрещен вятър, означава сто мили в час. Карал съм детска количка с такава скорост.

— Да, но не и с двама ужасени пътници и цъкаща ядрена бомба на борда — обади се Линда Макой иззад креслото на Скот.

Той се сепна и се обърна да я види. Бе забравил за присъствието й.

Тя не се усмихваше.

— Линда, това е достатъчно ниска скорост, за да спрем без сериозни повреди, дори и да излезем извън пистата, в тревата.

Док се понамести в креслото и прокара нежно пръсти по щурвала.

— Изводът е, че нямаме избор. — Погледна изпитателно Скот. — Готов ли си, командир Макей?

Скот кимна.

— Окей.

Док включи микрофона и съобщи, че „Скот еър“ петдесет е готов за инструментален заход към писта 32, но в същия миг 727 влезе в облак градушка и трополенето на парчетата лед по алуминиевия корпус на боинга направи разговора невъзможен.

Разтърсващ звук, досущ като изстрел от пушка, но засилен няколко десетки пъти, прогърмя в кабината, придружен от невероятно ярка светкавица.

— Гръмотевица! — успя да извика той. — Не е опасна!

— Само дето може да те уплаши до смърт — добави Док.

Градушката спря тъй внезапно, както беше и започнала.

— Завий надясно, Скот. На три мили пред нас има противно буреносно ядро — рече Док.

— Кажи на диспечера да ни даде прехващащ пеленг от южната страна и приблизителен курс.

Док кимна, натисна бутона на микрофона и в следващия миг очите и ушите им се изпълниха от нова светкавица и гръм.

Ей Би Си Нюз — Ню Йорк — 5:10 следобед, източно време

Да погледне в интернетската „чат рум“ с название U-235 му подсказа по телефона един приятел от Колумбийския университет, на четирийсет преки северно от редакцията. На разследващия кореспондент от Ей Би Си му потрябва по-малко от минута, за да извика на екрана си бързо разгръщащата се дискусия:

РОКЕТДОК: Хей, Емс, Проектът „Медуза“ се провали, не помниш ли? „Медуза“ не може да бъде осъществена. Кофти наука.

ЕМС: Може и е била. Или сега става пред очите ни. В този момент прототипът й е задействан — намираме се в голяма опасност! Не се майтапя.

АЗ: Кой е в опасност?

ЕМС: Със сигурност — всички в близост до Вашингтон, но и всички ние по източното крайбрежие. И ако тя сработи както бе проектирана — цяла Северна Америка. Аз съм в Бостън, но въпреки това ще ми изпържи чиповете тук.

АЗ: Глупости! Чии са тези твърдения?

ЕМС: Мой. Устройството е на борда на товарен самолет, който кръжи над окръг Колумбия. Активирано е и е нагласено да се взриви след няколко часа. Правителството се опитва да запази това в тайна, но ако експлодира, тази форма на комуникация ще изчезне, както и около пет милиона души.

РОКЕТДОК: Окей, приемам, че е така. Но защо е тази цялата истерия?

АЗ: Сега ще ти каже, че то ще унищожи компютърните ти чипове.

ЕМС: Онова, което ще направи, освен първоначалния взрив е, че ще унищожи компютърните чипове и ще промени основните операционни кодове в цяла Америка. Особено на ROM-паметта.

РОКЕТДОК: Хей, Емс, как стана така, че ти си единственият, който знае за всичко това?

ЕМС: Току-що разговарях с един от учените от Сандия, участвали в проекта. Приятел ми е. Аз замият случайно бях от тази група. Бях там, правих това, видях това, получих си фирмената тениска. Доволен ли си сега? Между другото, получи ли съобщението, че нещото, което задейства явлението, е термоядрен взрив? Тук става дума за картини от Армагедон! Не мога да разбера защо не насочат този самолет някъде далеч в морето?!

АЗ: Значи не се шегуваш?

ЕМС: Ужасно сериозен съм.

АЗ: Аз съм в Балтимор. И веднага изчезвам оттук.

Кореспондентът се наведе над клавиатурата и изтрака залп от клавиши, за да влезе в дискусията с обичайния си псевдоним.

РИСЪРЧ-R-US: Извинете, господа, но ви моля: може ли някой да обясни „Вълната на Медуза“ и „Проекта Медуза“?

Почти минута екранът остана непроменен. Мярна му се мисълта, че бе възможно тримата участници в разговора да се бяха скрили, за да не допуснат непознат, ала най-накрая на екрана се появиха няколко реда.

ЕМС: Не те познавам, „РИСЪРЧ“, но остави телефонния си номер и ще ти се обадя.

Кореспондентът набра номера на телефонната централа на телевизионната мрежа плюс вътрешния си номер, след което седна да чака. Съзнанието му бе заето с подробностите от едно проучване, което бе правил за националните лаборатории в Лос Аламос и Сандия, и за онова, което се вършеше там. Все още се надяваше да му позвънят по телефона, когато изведнъж му светна какво бе направил.

— По дяволите!

Кореспондентът запрати молива си срещу отсрещната стена на кабинета. Автоматичната телефонна централа щеше да каже на човека, когато позвъни, че се е свързал с телевизионната мрежа Ей Би Си. Несъмнено той щеше да затвори без да избере вътрешния номер. Сигурно не гореше от желание да разговаря с медиите.

Обърна се към компютъра, за да направи директно колективно обаждане, но в същия момент телефонът звънна.

Той грабна слушалката.

— Значи Ей Би Си се интересува от Проекта „Медуза“? Мисля, че беше крайно време.