Проектът „Медуза“

Деветнадесета глава

ВВС Едно — 6:42 следобед, източно време

Както му бе наредено, главният сержант от ВВС, отговорен за бордовите комуникационни системи, повика президента обратно в Звездния кабинет, веднага щом бяха установени многоканалните връзки за наблюдение на радиотрафика във военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ в Северна Каролина. Разговорите между командващия офицер от ВВС, старши агентът от ФБР и „Скот еър“ 50 бучаха в кабинета десет минути, в очакване президентът да приключи телефонния си разговор с обезпокоения канадски премиер и да се завърне. Когато президентът влезе в кабинета, посрещнаха го широко отворени очи и пълна тишина: това бе точно в момента, когато контролната кула в „Сеймур“ се опитваше да заповяда на „Скот еър“ 50 да се завърне в базата.

Президентът погледна електронната карта, която заемаше видеостената на кабинета и огледа бързешком лицата на всички в залата.

— Добре, иска ли някой да ме информира какво става? Всички тук изглеждате сякаш сте срещнали призрак.

Държавният секретар въздъхна, посочи картата и заговори с леко дрезгав и уморен глас.

— Ситуацията с бомбата е вече с по-голям приоритет от урагана „Сигрид“. От ВВС и ФБР просто притиснаха пилота на онзи самолет в ъгъла и той очевидно реши сам да се заеме с проблема. Излетя без разрешение и не отговаря на повикванията по радиото.

Президентът бавно се отпусна на стола си.

— Как точно стана това?

— Благодарение на агента от ФБР, който с изтънчеността на нацистки щурмовак съобщи намеренията си да арестува жената, и на командващия от страна на ВВС, който отказа да приеме изключителното безпокойство на командира на боинга, че не могат да взривят бомбата, без да предизвикат ядрена експлозия. Освен това командващият от ВВС излъга пилота — както и вас.

— Излъга?!

— Излъга. Вие им наредихте да имат на разположение С-141, нали така?

— Да.

— Председателят на Обединения комитет на началник-щабовете ви обеща същото и в съобщение отпреди петнайсет минути потвърди, че всичко е готово. Командващият на място каза на командира на боинга, че отлетелият за базата С-141 вече бил кацнал, но вместо това го е задържал да кръжи на известно разстояние. Всъщност той се е намирал само на петдесет мили северно от базата си в Чарлстън. Изглежда, че отсъствието на С-141 е поне част от причините, накарали командира на 727 да излети.

— Какво?

— Командирът очевидно е убеден, че единственият безопасен начин да се отърве от бомбата е да я изхвърли в морето. А, има и още нещо! Току-що разговарях с командира на базата в „Сеймур“ — бригаден генерал. Той бе много разстроен. Знаете ли какво ми каза?

— Не, но мога да разбера желанието им да държат С-141 на разстояние, докато не станат готови да товарят. Генералът който се обади ли е решил С-141 да кръжи наоколо? — попита президентът.

— Не, той е командирът на базата, който бил принуден да предаде командването на операцията на полковника от база „Шоу“, долетял на място да поеме работата в свои ръце.

— Навярно е лично засегнат?

— Може би. Генералът знае, че пренебрегва субординацията, като се опитва да говори направо с президента, но е убеден, че трябва да узнаете веднага за кавгата между него и полковника, който е поел командването в базата му. Изглежда, че въпреки вашите заповеди, нашият храбрец полковник изобщо не е имал намерение да използва С-141. Искате ли да чуете точно думите му?

— Има си хас да не искам!

Държавният секретар погледна бележките си.

— Почти дословно е. Полковникът му казал: „Аз съм отговорен за обезвреждането и запазването на тази бомба. Не съм длъжен да предвиждам какво щял да пожелае някой политически наемник в Белия дом. Изпълнявам заповеди само от ВВС“.

Президентът поклати глава и изскърца със зъби.

— По дяволите!

Президентът се хвърли към интеркома, а секретарят се наведе над ухото му и продължи:

— Точно това се опитвах да ви кажа през последните шест месеца. Онези там са извън всякакъв контрол. Могат да ви кажат каквото си поискат. Спомняте ли си какво твърдях преди няколко години в Джорджтаун? Цивилният сектор не може да запази контрол върху военните, ако военните решат, че тяхната отговорност включва лъжи и манипулации спрямо цивилния сектор, за да постигнат целите си, независимо колко благородни могат да бъдат тези цели.

Президентът кимна:

— Спомням си го много добре.

— Те се превърнаха в професионални лъжци. Вие не пожелахте да ми повярвате за това. Но вече имаме класически пример.

Сержантът по комуникациите се обади по интеркома.

— Джим? Свържи ни отново със Ситуационната зала и намери веднага председателя на Обединения комитет и командващия военновъздушните операции.

Президентът се облегна назад, върху лицето му бе изписана свирепа ярост, а пръстите му барабаняха по масата.

— По дяволите, накъде ли летят онези нещастници с бомбата? Какво мислят, че правят? И как можем да спасим положението навреме? Трябва да си отговорим на тези въпроси, а след това ще скъсам пагоните на неколцина от висшите чинове във ВВС, заедно с пенсиите им и с проклетите им глави!

Държавният секретар седна мълчешком, като старателно потисна задоволството, което тъй много му се искаше да прояви.

„Скот еър“ 50 — 6:45 следобед, източно време

Скот вкара самолета в ляв завой, като се водеше само по уредите.

— Джери, имам един въпрос към теб.

— Давай.

— Има ли някакъв начин да отвориш аварийно главния товарен люк по време на полет?

Скот усети как Док се вторачи в него, усещаше и дълбокото мълчание откъм креслото на бордовия инженер.

Джери най-сетне намери сили да проговори.

— Дори и да можех, в което не съм съвсем сигурен, люкът ще се откъсне и навярно ще отнесе опашката със себе си. Когато е затворен, той е част от структурната цялост на фюзелажа. Не съм убеден, че можем да продължим полета си, ако е отворен.

— Ей, я си спомни: през 1987-а „Алоа еърлайнс“ летяха със 737, превърнат в кабриолет, след като голяма част от покрива му бе отнесен.

Джери кимна и върху лицето му се изписа уплаха.

— Не можем да го отворим по време на полет, без да възникнат сериозни проблеми, Скот. Може и да продължим да летим без него, но не разполагам с инструменти да го отворя. Люкът е доста тежък.

Скот погледна към Док.

— Окей, извади картите на Северна Каролина. Да видим дали няма някое летище, където ще можем да кацнем, може би да съоръжим нещо, да свалим люка, да изхвърлим нещата на Линда и всичко останало. Джери, опитай се да измислиш как можем да демонтираме люка по най-бързия начин и да го оставим на земята.

— Не разполагаме с много време — напомни Док. — Ти спомена да преговаряме с тях, след като излетим. Може би това е най-доброто решение.

Скот кимна.

— Ако имах спасителни средства и парашут, щях да разполагам с достатъчно време да кацна някъде и да ви сваля всички, да излетя на изток, да оставя самолета на автопилот и да скоча.

— Изобщо няма да можеш да излезеш от вратата — възрази Джери.

Скот поклати енергично глава.

— Бих могъл. Няма да излизам от страничната врата, а ще се спусна по стълбичката в опашката. А преди да ми възразиш, че няма да успея да отворя онази врата по време на полет, ще ти кажа, че съм наясно: трябва ми тежък чук, за да строша ключалката, след което това може да стане. Да се скочи от опашната врата не е проблем. Д. Б. Купър можа да го направи, на мен също няма да ми се опре!

— Кой? — попита Линда.

— Един тип, който отвлече самолет през седемдесетте години — поясни Док. — Взел си плячката и скочил с парашут от опашната врата на 727 на „Нортуест еърлайнс“ южно от Сиатъл. Ето защо се монтира вътрешната ключалка на всички опашни врати на 727 — за да се попречи на отварянето им по време на полет, ако на някого му хрумне да скочи. Оттогава вече не е имало лудории като тази на Купър.

— Док, каква е минималната безопасна височина в района?

Док извади една от картите и погледна няколко цифри.

— Деветстотин и шейсет метра, Скот. Дръж хиляда метра и ще прелетим над всичко по пътя си.

— Точно сега възнамерявам да се снижа до тръстиките.

— Мислиш ли, че фермерите там долу няма да забележат един 727, който лети на височината на дърветата?

— Фермерите не ме тревожат. Тревожат ме онези два Ф-16, които останаха в „Сеймур“. Те презареждаха с гориво, когато ние кацнахме. Уловихме ги по бели гащи, но ще ни настигнат след няколко минути.

— И какво от това? — попита Док.

— Как какво? Онези заредени ракети „Сайдуиндър“, които носеха, Док. Не ги ли забеляза?

Док поклати глава, леко шокиран.

— Господи, не, не ги видях.

Скот снижи големия боинг с около сто и петдесет метра и със скорост двеста и петдесет мили в час — маневра, която приличаше на опит да се атакува някой хамбар на земята. Под тях профучаваха горички, мочурливи поля, от време на време — някоя магистрала. Той продължаваше да поддържа курс на изток, управляваше ръчно лайнера във все по-засилващия се вятър и дъжд. Облачният покров пред тях се спускаше още по-ниско. Скоро щеше да се наложи да се издигне и да влезе в облаците, като управлява по радара, надявайки се буреносните ядра да маскират отметката от ехосигнала на 727 върху радарите.

— Трябваше да се сетим да поискаме парашути там, в базата — обади се Джери.

Скот поклати глава.

— Тогава щяха да стрелят по гумите или по двигателите, или и по двете. Нямаше да се съгласят и без друго, а аз не можех да ги заплаша, че ще взривя бомбата, за да ги принудя — щяха да ни обявят всички за терористи.

— Те бездруго вече ни броят за терористи — добави Док.

— Скот — достигна до ухото му гласът на Линда. — Нали казаха, че наблизо имали С-141. Знам, че той има заден люк и може да изхвърля товари по време на полет. Ако не са ни лъгали — ако наистина наблизо има такъв самолет — не можем ли да се отклоним към някое крайбрежно летище и да прехвърлим товара? Не бихме ли могли да намерим някое място, където няма да ни очакват, където няма да успят да организират навреме комитет по посрещането ни? Дори да не можем да прехвърлим товара, обзалагам се, че те ще имат парашути на борда.

— Добра идея, Линда — похвали я Док.

Скот кимна в съгласие.

Джери вдигна ръка.

— Знам честотите им по време на полет. Дай да видя дали не мога да се свържа с тези момчета, ако наистина са някъде наблизо.

— С военната станция ли? — попита Скот.

— Да. Ей сега ще съм готов.

— Някой трябва да съобщи на Вивиан какво става — рече Скот.

— Аз ще го направя — предложи Линда.

Тя освободи колана си и излезе през вратата на кабината, тъкмо когато Скот зави рязко наляво, а после обратно надясно, за да избегне малка редичка от хълмове.

Турбуленцията се засилваше с всяка минута, тъй като навлизаха все по-дълбоко в периферията на урагана. Подмятането и тресенето варираха от дразнещи до обезпокоителни — прекалено позната за тях комбинация.

— Скот. — Док посочи през прозорчето картината пред тях. — Рискуваме да налетим на отвратително време на тази височина. Нали не си забравил, че се връщаме в урагана?

— Знам. Но ни трябва известна дистанция, преди да се появим като цел на радарите им.

— Те ще се досетят, че сме се отправили към океана, Скот. Не е необходимо човек да е гений, за да разбере това.

Скот отново зави рязко, този път на дясно, след това изправи курса право на изток и се обърна отново към Док.

— Док, потърси летище на брега, дори да е в Южна Каролина. Нещо с достатъчно бетон, където можем да кацнем за няколко минути. Джери още търси връзка с онзи С-141.

Линда се върна в кокпита. Док се мъчеше да разгърне нова карта. Скот я погледна и видя, че се държеше за лакътя.

— Какво стана?

— Нищо. Просто е трудничко да се задържиш на крака в самолет, който се мята тъй силно. Както и да е, Вивиан е добре. Ужасена е, като всички нас, но е добре. Екранът там отзад сочи, че остават час и четиринайсет минути.

Скот кимна.

— Линда, опитваме се да намерим летище, където да кацнем. Ще отворим товарния люк, ще изхвърлим палетите ти на бетона, след това ще се опитаме да махнем вратата и да намерим два парашута. Твоите неща могат ли да бъдат пуснати от високо?

Тя се наведе напред и се усмихна леко.

— Ако се сравни възможността екипировката ми да издържи на ядрен взрив със спускането й от три метра височина, второто си е направо нищо. Да, мога да го преживея.

— И ти ще трябва да слезеш там, Линда. А също Док и Джери. Аз ще насоча самолета на изток, след това ще скочим с Вивиан с парашути и с надеждата, че онази проклета бомба ще се пеняви и ще й крещи в нейно отсъствие достатъчно дълго време, за да има известно разстояние между нас и нея, когато избухне. А вие ще вдигнете бреговата охрана да дойде да ни търси. Ще поддържам точно деветдесет градуса курс по магнитния компас и ще се опитам да скочим на не повече от двайсет мили от брега.

— Добре! А сега нека си изясним нещата, става ли? Вие ще скочите от 727 във вихъра на урагана, в късен следобед, без спасителен сал. Това ли е планът, Макей? — попита Линда и се изсмя язвително. — Мислех си, че наистина имаш план.

Скот се обърна да я погледне — изненадан, почти засегнат, без изобщо да усети чувството й за хумор.

— Аз… съжалявам, Линда, ти настоя…

Тя раздруса облегалката му.

— Шегувам се, Скот! Но трябва да измислим нещо, което да е по-малко самоубийствено. Започнах да свиквам с гледката на тила ти. Ще ми е неприятно, ако я изгубя.

ВВС Едно — 6:48 следобед, източно време

Председателят на Обединения комитет на началник-щабовете на Съединените щати стоеше изпънат като струна в Ситуационната зала, докато гневният главнокомандващ, на тринайсет хиляди метра над Пасифика, го обвиняваше в неподчинение и противодържавни действия с тон, който едва ли се нуждаеше от микрофони, за да достигне до Вашингтон. След като зачервеният президент свърши, председателят за миг сведе глава, след което отново погледна към президента.

— Мога ли да говоря искрено, сър?

— Ако не говориш искрено, след десет секунди вече ще си цивилен, Джон!

— Да, сър. Предадох заповедите точно така, както бяха издадени. Поемам пълната отговорност за това, че не успяхме да приземим онзи С-141, но мога лично да ви уверя, че съм бил толкова на тъмно и съм толкова бесен, колкото и вие, сър.

— Тогава оправете нещата, по дяволите! Най-важното е да се спечели ума и сърцето на командира на онзи 727, преди да е изтрил икономиката ни, себе си и бог знае колко още американци от лицето на земята! Не знам как, по дяволите, ще го направите, но го направете и ме дръжте непрекъснато информиран. А, и още нещо, Джон…

— Да, сър?

— Когато всичко това свърши, не искам да получа скалпа на някой младши лейтенант. Не забравяй, че сам бях офицер от ВВС. Знам как действа тайното братство и как полковниците и генералите си намират изкупителни жертви още при първия признак за опасност.

— Сър…

— Спомняш ли си сваления през 1994-а година иракски вертолет? Тогава излъгаха президента. Казаха му, че някакво капитанче на борда АУАКС било единствено отговорно за провала и било подвело цяла дузина по-старши офицери. Глупости! Това при мен няма да мине! Онзи полковник в „Сеймур“ да бъде моментално уволнен, пенсиониран и освободен от всякакви задължения! Така, друг офицер ще получи похвала и повишение за това, че прескочи веригата, която потулва нещата, но искам главите на всички старши офицери, които са имали дори бегла представа, че заповедта за С-141 е била на път да бъде осуетена. Всеки, който се опита да прикрие някого, ще бъде незабавно уволнен. Това ясно ли е?

— Като бял ден, сър.

„Скот еър“ 50 — 6:49 следобед, източно време

Възбуденият глас на Джери, който говореше с някого по радиото, привлече вниманието им. Скот погледна назад и видя Джери да сочи с палци нагоре.

— Хванах ги! — рече той бързо и се върна към радиостанцията. — „Обсег“ две-шест-шест, тук е „Скот еър“ петдесет. Моля слушайте внимателно.

Скот погледна озадачен първо Док, а после Джери.

— „Обсег“ ли? Какво, по дяволите, означава това? Позивните на С-141 са „МАК“, нали така?

Док поклати глава.

— Някакъв ненормален генерал с четири звезди промени позивните от „МАК“ на „Обсег“, щото му харесвал лозунга „Глобален обсег“…

Скот също поклати глава и натисна бутона на микрофона.

— „Обсег“, вие се бяхте насочили към „Сеймур“, нали?

— Тъй вярно, „Скот еър“.

— Добре, ние променихме целите на тази мисия. Вие трябваше да се срещнете с нас, нали така?

Последва кратко колебание и Скот прехапа устна до кръв, докато очакваше отговора.

— Ами, да, „Скот еър“, в задачата ни се включвахте и вие.

— Разбрано. А вие имате на борда си минималният екипаж, който да поеме товара ни и да го изхвърли от въздуха на изток, вярно ли е?

Ново колебание, но младият пилот на самолета Локхийд-141 очевидно вече бе приел факта, че онзи, с когото говореше, знаеше за задачата му.

— Тъй вярно, „Скот еър“.

— Окей, слушай внимателно, моля те. Нямаме достатъчно време и гориво да се върнем в „Сеймур“. Предполагам имате на борда си парашути и спасителна екипировка.

— Да, сър.

— Добре. Необходимо ни е да получим два от тези парашути и спасителна екипировка. Ние ще насочим нашия самолет на изток и ще скочим с парашутите. Можете ли да предложите подходящо летище? Нуждаем се от творческо мислене, момчета. Времето ни изтича.

— Сър, районът на Мъртъл бийч не е много далеч в югоизточна посока.

Джери закима:

— Има чудесно гражданско летище северно от Мъртъл, нарича се Гранд странд. Пистата е дълга около две хиляди метра, намира се до самия бряг.

Скот включи микрофона.

— Ще се насочим към Гранд странд, ако знаете къде се намира.

— Знаем го, „Скот еър“. Дръжте на стендбай, ще ви се обадим.

Сега ще се обади на командването си за заповеди — помисли си Скот. Следващият отговор щеше да изясни всичко.