Проектът „Медуза“

Тридесет и втора глава

„Скот еър“ 50 — 8:14, вечерта, източно време

Скот не бе готов да види „Айзенхауер“ от толкова малка височина — триста и трийсет метра. Когато летеше със своя Ф-14 „Томкет“, бе свикнал да го забелязва от далеч по-високо. Огромният самолетоносач, който бе негов професионален дом толкова време, се мержелееше пред тях. Диспечерът на борда им даде курс, който пресичаше пътя на кораба на разстояние около половин миля от носа му.

Бяха им обяснили плана за приводняването.

Скот снижи боинга до сто и петдесет метра височина, за да огледа поведението на вълните, а Док поддържаше радиовръзката. Вятърът духаше от юг с постоянната скорост от шейсет и две мили в час, ала корабът пореше вълните с максимална скорост на север, за да осигури подходящи условия за излитането на вертолетите.

— Каква е максималната му скорост? — попита Док.

— Тайна е, но е над четирийсет възела — отвърна Скот.

Док се обърна назад и се напрегна да види показанията на датчиците, отчитащи наличието на гориво.

— Останали са ни тон и сто и петдесет литра, Скот.

Скот потвърди получената информация и се обърна към Линда и Вивиан.

— Проверете още веднъж положението на Джери, моля ви. Вивиан, виж дали вратата на кабината е застопорена в отворено положение, после и двете закопчайте коланите и раменните ремъци, включително и коланите, които минават между краката.

По говорителите на тавана прозвуча някакво съобщение от кораба, ала той не го чу.

— Питат дали сме готови, Скот — рече Док, стиснал микрофона.

Скот облиза устни, провери височината и кимна.

— Ще направя кръг около кораба по часовниковата стрелка и ще спусна колесниците и клапите. Ще поемем по курс пред носа му, както е планирано, и ще се приводним.

— Две минути? Пет минути?

— Кажи им между четири и пет минути.

Док предаде съобщението и диспечерът го потвърди. Говорителите на тавана изпукаха отново и се чу гласът на водещия пилот на Ф-15.

— „Скот еър“, вече виждате кораба, нали?

— Да — отвърна Док.

— Разбрано. Ние съвсем свършихме горивото. Възстановихме необходимите навигационни уреди, за да намерим танкера си, но нямаме достатъчно гориво да останем с вас.

— Няма проблем, момчета. Благодарим за ескорта.

Двата Ф-15 се отклониха и поеха на запад. След секунди те вече бяха изчезнали в облаците.

— Окей, Док, клапи — на две — нареди Скот.

— Разбрано, клапи — на две.

Док премести ръчката на клапите до указаната позиция и се вгледа в индикатора: клапите в предната част на крилете се разтвориха, последвани от лекото приспускане на големите подвижни плоскости в задната част на всяко крило.

— Клапи — на две — докладва той.

— Клапи — на пет, моля — добави Скот.

Док повтори командата и премести лоста до следващата отметка. Стрелките на индикатора се развъртяха отново и спряха на указаната позиция.

— Колесниците — спуснати, проверка по списъка за кацане.

Док посегна към ръчката, но се поколеба.

— А-а… Скот, аз наистина не се чувствам много комфортно с тези спуснати колесници.

Скот го погледна озадачен.

— Доколкото помня, ти прие, че нямало значение.

Док кимна.

— Така беше, но поразмислих и препрочетох страниците за приводняването в аварийни ситуации и разбрах защо не препоръчват да използваме колесниците.

— Кажи ми — рече Скот.

— Поради две причини. Първо, откриват се някои сравнително слаби напречни греди в пода и се създава опасност водата да го пробие, да нахлуе и да ни потопи по-бързо…

— Има логика — отвърна Скот.

— … и тъй като колесниците са зад центъра на тежестта ни, те могат да ни завъртят и да забием нос във вълните. Скот, в наръчника се твърди, че и без друго трябва да очакваме да изминем не повече от триста метра, след като се ударим във водата — при това без колесници.

— Това прави натиск от три до пет G при спирането, така ли?

— Точно така.

Скот кимаше.

— Добре, остави колесниците. Съгласен.

— Благодаря.

— Но ще трябва да изключим алармения сигнал на колесниците, инак ще чуваме само него, вместо да се чуваме един другиго.

Коланите на креслото на втория пилот вече бяха откопчани и Док си проправи път покрай Джери. Надвеси се над пулта му, за да намери ключа на алармата и да го превърти. След това превключи още няколко контакта по таблото на бординженера и се обърна към Скот:

— Ще привържа някои неща в кабината. Задръж самолета в хоризонтален полет.

— Разбрано — отвърна Скот.

След две минути Док вече бе в креслото си и закопчаваше коланите.

— Готово.

— Да сме забравили нещо? Ти четеш списъка при кацането, нали?

— Всичко е направено, Скот. Изключих климатика, затворих изходящите въздушни клапани от пулта, включих горивните магистрали, след това отидох отзад и проверих отново дали е затворена вратата под опашката, проверих и мрежата около товара на Линда, монтирах на мястото му люка за аварийния изход. След като всичко е затворено, дори при липсата на врата на товарния люк, има надежда самолетът да остане на повърхността няколко минути, ако…

— Ако не се пречупи при удара — довърши вместо него Скот.

Док кимна.

— Вярно — рече простичко той и отклони поглед надясно.

Виждаше как „Айзенхауер“ плава на пълен ход на север, докато Скот обърна от запад на север, като остави кораба вдясно от себе си. Ще има още няколко минути на маневриране, напомни си Док, след това ще се насочат на изток-югоизток току пред носа на самолетоносача и ще се спуснат, почти плъзгайки се по гребена на вълната да пресекат курса на кораба. Ще последва мигът за вземане на решение — Скот да потърси най-подходящата точка за приводняване.

Защо съм толкова спокоен? — запита се Док. Перспективата да оцелее при аварийно приводняване във висока вълна и след това да плува отчаяно, за да се спаси, едва ли беше успокояваща. Беше ужасен плувец и винаги се отнасяше с подозрение към морето.

Погледна към Скот, след това се обърна към Вивиан. Допреди няколко часа бяха просто екипаж, изпълняващ извънреден полет с две непознати на борда. А сега приличаха на семейство.

Разбира се, напомни си той, Скот бе като член на семейството му, още откакто се запознаха — имаше го като свой син — макар винаги да се пазеше някой да не разбере тези негови чувства.

Мислите му се върнаха към Вивиан и към онова, което бе преживяла — как бе превърната едновременно и в истинска, и в изкупителна жертва. Усещаше желанието да я защити и то непрекъснато се засилваше. Каквото и да се случеше, той бе решен тя да оцелее.

Док пое дълбоко дъх, потърка чело, сякаш се опитваше да се съсредоточи върху следващите стъпки, които трябваше да предприеме, когато самолетът спре във водата.

Изключваш стартерните прекъсвачи, включваш пожарната система, започваш евакуирането.

Де да беше толкова просто.

От мостика на „Айзенхауер“ няколко силни бинокъла следяха как 727 маневрираше към северозапад и се готвеше да завие за последния си заход. Двата вертолета SH-3 „Сий кинг“ бяха вдигнали обороти и бяха в пълна готовност, витлата им се въртяха бясно на предната летателна палуба. Още неколцина от екипажа бяха излезли да наблюдават, а към самолета бяха насочени няколко телевизионни камери. Дъждовните камшици, които пердашеха по самолетоносача допреди малко, бяха поутихнали и само силният вятър и мрачното сиво небе обгръщаха кораба, който ореше гигантските вълни.

— Окей, „Айзенхауер“, завиваме за заход към приводняването — съобщи им Док.

— Разбрано, „Скот еър“. Вертолетите ще са при вас минута след като цопнете.

— Готови? — попита Скот и погледна назад към Линда и Вивиан.

От известно време ръката на Линда бе върху рамото му. Искаше му се да й каже да се хване за облегалката и да се стегне, ала окуражителният й жест бе постоянен приток на енергия и реши да изчака до последните няколко секунди.

— Готови сме — заяви Линда.

— Хайде тогава, да го направим! — отсече Док.

— Окей. Молитвите определено няма да са излишни. Док? Клапи на двайсет и пет, нагласи скоростта.

— Клапи — на двайсет и пет.

Воят на хидравличните двигатели, които спуснаха клапите до указаната позиция, се чуваха някак отдалеч. Самолетът забави скорост и ревът на обтичащия го поток, който долиташе откъм отворения товарен люк, намаля.

— Клапи — на трийсет, след това — на четирийсет, скорост едно-нула-осем мили в час.

Док премести лоста на клапите на последната им позиция и погледът му проследи стрелките на индикатора, които послушно спряха до ограничителите си. Посегна към индикатора на скоростта и го нагласи на 108 мили.

— Започвам последно снижаване — обяви Скот, дръпна малко ръчките за газта на двата останали двигателя и наведе леко носа на самолета. Височината им се бе запазила до сто и петдесет метра, но сега, когато боингът слезе на сто, а после и на шейсет метра, гребените на вълните придобиха плашещи размери. Самолетът се люлееше и подскачаше в турбулентния въздушен поток, а скоростта му над водата бе по-ниска от седемдесет мили в час, поради виещия страничен вятър.

Скот държеше носа на 727 на двайсет градуса вдясно от желания курс, тъй като самолетът трябваше да е повече срещу вятъра, за да влезе в посоката на вълните.

„Айзенхауер“ приближаваше на траверс отдясно.

— Док, кажи ми когато пресечем осовата линия на кораба.

— Разбрано. Много сме близо.

— Линда? Вивиан? Хванете се с ръце за облегалките на креслата пред вас, наведете глави върху тях и се стегнете.

Усети как Линда го потупа два пъти, преди да дръпне ръката си от рамото му.

— Минахме осовата линия на самолетоносача, Скот — потвърди Док.

Скот внимателно спусна самолета до трийсет метра по показанията на висотомера, а Док започна да отброява оставащото разстояние. Вълните изглеждаха гигантски, огромните гребени се движеха от дясно наляво спрямо тях и те летяха почти успоредно, опитвайки се да се държат колкото е възможно срещу вятъра. Лявата му ръка непрестанно движеше щурвала, коригираше непрекъснато курса, тъй като силният поривист вятър всеки миг заплашваше да дестабилизира височината им. Имаше чувството, че боингът се носи току над самата вода.

— Петнайсет метра, Скот. Средно. Непрекъснато се променя.

От гледната точка на мостика на „Айзенхауер“ боингът изглеждаше почти във водата и всички моряци, които наблюдаваха, затаиха дъх в очакване да видят изригналите пръски, които щяха да означават контакт.

Ала боингът продължаваше сякаш да се плъзга по повърхността.

— Скот, отдалечаваме се от самолетоносача! Трябва да приводняваш! — почти изкрещя Док.

Скот реши да не отговаря. Беше твърде зает в опита си да изчисли траекторията по вълнообразния терен, който бе в постоянно движение в петдесет посоки едновременно. Всеки път, когато избереше някой гигантски гребен и отпускаше 727 да го яхне, вълната сякаш изчезваше и нов чудовищен гребен се изправяше пред тях, готов да ги погълне изцяло.

Вятърът бе жесток, виеше отдясно, огромните вълни се търкаляха също от дясно наляво. Ако докоснеше водата пред някоя вълна, вместо току зад нея, самолетът можеше да се пречупи. Ала за да избере подходящата точка, трябваше непрекъснато да маневрира, да компенсира страничния вятър, а точката непрекъснато се променяше.

Скот видя с периферното си зрение как самолетоносачът се изнизва вдясно. Усети напрежението в мускулите на врата си. Опита се да позиционира 727 над поредния висок гребен, ала зави твърде рязко наляво, за да го улови и се озова пред гребена на вълната. С кормилата и малко газ вдигна самолета и се плъзна надясно, боингът подскочи и зае подходяща позиция в задната част на гребена, след това Скот натисна левия педал, за да се изравни с него.

Най-сетне постигна желаното.

— Това е! — извика той.

Беше дълга вълна, разстоянието от падината до гребена й бе може би дванайсет метра, и тя се простираше сякаш до безкрай пред тях — водна планина с ясно изразен връх и широк гръб, пяната се откъсваше от гребена й и беше толкова близо, че можеше да я докоснеш. Той много внимателно заработи с кормилата и елероните и 727 зае точното положение, крилете се бяха изравнили с вълната, а не с хоризонта.

Почти перфектно!

Времето течеше болезнено бавно, докато той снижаваше птицата в последните сантиметри, задържайки скоростта, усетил със соплото на двигател номер две очакваното леко докосване.

Неочакваният тласък, който започна със слабо завъртане наляво, в следващия миг се превърна в мощен порив, решен да вдигне дясното крило и да ги претърколи наляво в невъзможно по силата си движение, го свари напълно неподготвен.

Секунда преди това бяха в идеално положение, следващата секунда — насочени твърде наляво, ускоряващи се върху гребена на вълната, а лявото крило режеше фронта на вълната.

— Не! — изстена Скот, дръпна силно щурвала и го тласна надясно, като едновременно бутна ръчките на газта до дупка.

727 отговори мигновено, носът се надигна, дясното крило се наклони и той усети, че бе дал твърде много надясно. Върна щурвала в средата, ала краят на дясното крило продължаваше да се спуска към върха на вълната, която бе току под тях и се надигаше.

Издигането на боинга продължи със странно люлеене, нещо ги дърпаше назад и Скот осъзна, че соплото на двигател номер две бе потопено във водата и ги теглеше като котва. В същия миг краят на дясното крило се заби на няколко сантиметра във вълната, вдигна силна струя пръски и завъртя самолета силно надясно.

Скот губеше управлението.

На двата двигателя им трябваха няколко секунди, за да достигнат пълната си мощност, ала в следващия момент те вече тласкаха 727 отзад с почти седемнайсет тона тяга и гребенът на вълната отмина под тях.

Отново бяха във въздуха, освободиха се от повърхността и бавно започнаха да набират височина.

Скот усети как Док търсеше думите, докато изравняваше самолета на седемдесет метра височина.

— Боже мой, Скот!

— Не постъпих правилно. Почти изгубих машината.

— Ще трябва да запишем в дневника „докосване и отлитане“. Господи!

— Много ли се отдалечихме?

Док погледна надясно и закима енергично.

— Аха.

— В коя посока да направя кръг, как мислиш?

Док се напрегна да види по-добре самолетоносача вдясно. Гласът му се отрази от прозорчето.

— Наляво, Скот. Вятърът ще ни отнесе достатъчно на север от него и ще можеш да подходиш отново.

Скот наклони боинга в трийсетградусов ляв вираж и набра още височина.

— Ще задържа на сто и петдесет метра.

— Какво искаш да им съобщя?

— Кажи им, че се връщаме да опитаме отново.

— Окей. Добре, искаш ли клапите да останат на четирийсет? — попита Док, очите му блестяха, а в тона му се прокрадна тревога.

— Да. Ще направя широк кръг.

Док предаде информацията на „Айзенхауер“ и видя как корабът изчезва вдясно. Завоят продължи сякаш цяла вечност, виещият вятър ги подхвърляше и люлееше, а компасната стрелка бавно отчете завоя от север през запад към юг.

„Айзенхауер“ се появи отново на може би три мили южно от 727, който летеше на запад от курса на самолетоносача, след това се стабилизира на югоизточен курс и отново пресече курса на кораба, този път в източна посока.

Откъм лявото кресло се чу силна въздишка. Скот хвана отново щурвала и постави дясната си ръка върху ръчките на газта.

— Окей, тръгваме.

Той повтори последните си наставления и снижи отново самолета до петнайсет метра височина, за да потърси подходящата вълна.

— Проблемът, Док, е в компенсирането на страничния вятър — обясни той. — Бях в идеална позиция, докато не ни грабна онзи порив. Не го очаквах. Този път обаче ще го чакам.

— Просто спускай спокойно и твърдо, Скот — рече Док.

Скот кимна.

И отново ъглите на атака изглеждаха невероятно сложни, когато маневрира над първата вълна, след това над още една, почти увиснал над водата.

Док се улови, че се безпокои дали Скот наистина можеше да се справи. Нямаше ли да свърши горивото им, докато опитва? Или пък изведнъж да реши да се спуснат, избрал неподходящия момент?

Може би в крайна сметка аз трябваше да поема управлението? — помисли си Док и веднага отхвърли тази идея. Това бе шоуто на Скот. И той трябваше да се довери на пилотските му умения.

— Това е лудост, Док! — смути мислите му гласът на Скот. — Ако можех да кацна срещу този проклет вятър, щяхме да сме далеч по-бавни над…

Млъкна насред дума, свил вежди, здраво стиснал щурвала, докато прелитаха на по-малко от седем метра над поредния масивен гребен.

— О, боже мой! — извика Скот.

Дясната му ръка тласна отново ръчките на газта напред, този път не докрай и докато Док го наблюдаваше разтревожен, Скот вдигна самолета от вълните и започна издигане.

— Максимална мощност, клапи — на петнайсет.

— Клапи — на петнайсет? — попита Док.

— Да, по дяволите! Клапи — на петнайсет.

— Пак ли ще направим кръг? — попита Док.

— Може би. А може би — нещо друго — отвърна Скот.

Док вече бе преместил лоста на клапите. Инстинктивно погледна индикатора за мощността и се опита да отгатне какво ли имаше предвид Скот.

— Какво правиш? Какво да съобщя на кораба?

Отначало не последва отговор и Док видя как Скот едновременно управляваше и пресмяташе нещо на ум.

— Скот?

Скот веднага се обърна към втория пилот.

— Поеми самолета, Док. Вдигни ни на триста метра и обикаляй около кораба на достатъчно разстояние. Прибери клапите. Пести горивото. Аз ще поема радиото.

— Скот, какво правиш? Нямаме чак толкова гориво да се мотаем.

— Само… само слушай — рече Скот и видя, че Док бе стиснал щурвала.

— Пое ли?

— Да, поех. Но защо?

Скот извади от джоба си парче хартия и с треперещи ръце започна да драска някакви числа. После пак така бързо прибра писалката и хартията в джоба си и включи радиостанцията.

— „Айзенхауер“, вика ви „Скот еър“.

— Казвай, „Скот еър“. Ще подходите ли отново?

— А-а-а… какъв е вятърът, но не на палубата, а изобщо?

Последва пауза и гласът отново прозвуча.

— Имаме постоянен вятър със скорост шейсет и една мили в час от седем-нула градуса, „Скот еър“.

— Добре, там ли е командирът?

Нова пауза, после се чу друг глас, но не беше на командира.

— Какво искаш, „Скот еър“? Тук е началникът на полетите.

— Окей, моля слушайте. Знам колко време е необходимо да обърнете кораба на сто и осемдесет градуса при максимална скорост. Моля ви, направете го веднага. Моля, поемете курс едно-седем-нула градуса.

Отговорът се забави с няколко секунди.

— Вие там да не сте полудели? Единственият начин да подготвим тези коптери да ви помогнат е да се спуснем по вятъра. При тази скорост, ако завъртим кораба обратно, на палубата ще имаме вятър със скорост сто и пет мили в час, за бога!

Док гледаше изумен как Скот се усмихна, кимна и вдигна микрофона към устните си. Натисна бутона почти лениво и изчака няколко секунди. Когато заговори, внимателно произнесената му фраза се състоеше от четири думи, които смаяха Док.

— Точно това е номерът.

От кораба отговор не последва.

— Скот, какво, по дяволите, си замислил? — попита Док.

Вместо отговор Скот махна с ръка и включи отново микрофона.

— „Айзенхауер“, скоростта при подхода на самолета ни при сегашната му маса е сто и осем мили в час. Ако обърнете срещу вятъра и плавате с максималната си скорост, вятърът на палубата ще надхвърли сто и пет мили в час. И ако приготвите осигурителната мрежа на носа, аз ще мога да приземя тази бабушкера на палубата досущ като вертолет.

— Мили боже! Скот! Да не би да искаш да кацнеш на самолетоносача? — почти изкрещя Док.

Скот го погледна и върху лицето му разцъфна почти маниакална усмивка.

— Защо, да не би да предпочиташ да се измокриш?

— Не! Не, но имам предвид, че ти каза… каза, че не можем да кацнем на самолетоносача, защото сме твърде големи. Ще отнесем „острова“ и ще се преобърнем в пламъци. Не помниш ли?

— Помня и това е вярно, Док, но при нормална скорост. Док, не разбираш ли? Не се бях сетил за сумарния вятър! Изчисленията ми се основаваха на обичайната скорост на приземяване и вятър с може би трийсет до четирийсет мили в час на палубата. Това е прекалено голяма скорост. Ала при вятър сто мили в час — добри боже! — та ние се превръщаме в самолет с вертикално кацане.

— Може би… на теория.

— Не, наистина. Помисли.

В кабината долетя нов глас от кораба.

— Скот Макей? Говори командирът. Губим време. Не мога да обърна този кораб, докато не паркирам коптерите си, а това означава, че спасителите ви няма да ги има. Не мога по никакъв начин да одобря идеята граждански самолет да каца върху летателната ми палуба при каквито и да е условия. Знаеш много добре това. 727 не е одобрен за действия от самолетоносач, а на мен е поверен кораб за милиард долара, който трябва да опазя.

Скот затвори очи преди да отговори, съсредоточавайки се върху доводите си и върху спомените си за командира.

— Господин капитан, няма да успеем да се измъкнем от този самолет, ако се приводним. Това е истината. Вълните там са… невероятни. На борда ми има петима души и ценна, държавна научна апаратура, които ще изгубя, ако се приводним.

— Скот, не мога да рискувам този кораб.

— Хайде сега, господин капитан, нима една петдесеттонна алуминиева лястовица може да потопи тристаметров стоманен кораб? Живял съм на него, не помните ли?

— Тогава знаеш правилата и си наясно с рисковете, Скот. Една грешка и цялата палуба ще се покрие с горящи отломки, ще трябва да се борим с пожари, могат да загинат хора от екипажа, а жизненоважен за отбраната на страната кораб да излезе от експлоатация за месеци.

— Господин капитан, моля изслушайте ме! Вие сте човекът, който някога ме е учил, че идва време, когато трябва да се справим със ситуацията такава, каквато е. Е, точно това правя.

— Изводът? Няма никакъв начин, по дяволите, Макей, да стовариш тази гражданска кофа с болтове на кораба ми!

— Господин капитан, моля ви. Помислете малко. Моята максимална скорост спрямо кораба ще е по-малка от десет мили в час. Десет мили! И аз, и вие можем да тичаме по-бързо при всички положения. Нямам нужда нито от спирателни въжета, нито от кука на опашката си. Мрежата може да издържи напълно натоварен S3-B или „Томкет“ със скорост сто мили в час. В момента ние тежим около петдесет тона и спирачките ми са в ред. Обзалагам се на една годишна заплата, че дори няма да приближим мрежата. Гарантирам, че крилете ми няма да доближат острова. Идеята е направо гениална.

— Тя е самоубийствена, Макей — отвърна командирът, ала Скот чу, че микрофонът изщрака, което означаваше, че той се бе замислил.

Скот познаваше разположението на мостика. Можеше да си представи неколцина старши офицери, замръзнали на мястото си, както и един-двама от тях, които заобикалят командира, за да му изтъкнат всяка възможна причина, поради която това не може и не бива да бъде направено.

Скот натисна отново бутона:

— Сър, преди да изслушате онези, които сигурно вече са започнали да плещят, че тази идея е смахната, спомнете си, че преди няколко години фирмата „Боинг“ проведе изпитания с цел 737 да каца на нашите самолетоносачи и тестовете се оказаха успешни, доказаха, че това е възможно.

Последва нова дълга пауза преди командирът да отговори.

— Не знаех, че има положителни резултати от онези тестове, Скот — отвърна той.

— Да! Имаше. Доверете ми се. Това може да се осъществи, а тестовете бяха със 737 при скорост сто и трийсет мили в час, скорост на кораба четирийсет възела и при вятър петнайсет мили в час. С други думи — шейсет и пет тонен самолет, който подхожда със скорост седемдесет и пет мили в час. А моята скорост ще е по-ниска от десет мили. Десет проклети мили!

Скот поклати отчаяно глава и погледна Док.

— Да, старпомът, началникът на полетите — всички те най-енергично ще опровергават думите ми. „Това е боен кораб на Съединените щати“, ще кажат. „Не можете да го допуснете, сър.“

Скот отново натисна бутона.

— Сър, времето ни изтича. Моля ви! Ние… ние изхвърлихме онази бомба навреме без никаква помощ от страна на американските военни. Крайно време е да получа някаква помощ.

— Това е евтин трик спрямо мен, Макей, като се имат предвид коптерите и всичко останало, което се опитвахме да направим за вас.

— Но всичко ще отиде на вятъра, ако се ударя във водата. А по този начин поне имаме някакъв шанс.

— Кажи му — намеси се припряно Док, — кажи му, че вероятността от пожар е почти нулева, след като резервоарите ни са празни.

Скот препредаде думите на Док.

Последва нова мъчителна пауза. Док продължаваше да води самолета в кръг около кораба, като в момента го насочи на север.

— Ще ми трябва разрешение за това, Скот — рече неочаквано командирът.

Скот веднага натисна бутона на микрофона.

— Вие вече имате разрешение, господин капитан. И двамата го знаем. А докато прехвърлите топката на Пентагона и те се размислят, горивото ни вече ще е свършило и ще паднем във водата.

Док клатеше глава.

— Не мога да повярвам.

— Док, бързо. Провери наличността на гориво.

Док започна да разкопчава колана си, за да изпълни нареждането, но Линда протегна ръка и го спря.

— Аз наблюдавах, Док. Резервоар номер едно е празен. В номер две има триста и петдесет литра, а в номер три — около петстотин. В другите резервоари с надпис „Спомаг“ няма нищо.

— Благодаря, Линда. — Док се обърна към лявото кресло. — Скот, имаме около осемстотин и петдесет литра. Това си е направо само изпарения от керосина.

Скот кимна и изведнъж осъзна гледката, която виждаше през прозорчето на Док. Килватерната струя зад „Айзенхауер“ променяше посоката си: насочи се рязко надясно, което означаваше, че командирът бе заповядал поворота.

Изминаха почти трийсет секунди в радио мълчание. След това предавателят на „Айзенхауер“ изпука и Скот долови някъде около микрофона шепот, преди да чуе по говорителите силна въздишка.

— Окей, Скот. Окей. Това навярно ще ми струва поста, но поради някаква глупава причина то ми се струва логично.

Последва нова пауза, ръката на командира явно покри микрофона, защото ясно се чу шумът от драскането.

— А сега, ето каква е сделката, както казва онзи милиардер от Тексас, дето има уши като марули. Ще вдигна вертолетите си, докато променяме курса и ще поставя предната ограничителна мрежа. Ще ви очаква офицер-сигналист за кацане, но искам да разбереш едно нещо ясно: ако предизвикаш бъркотия на летателната ми палуба, ще те удавя собственоръчно. Ясно ли е?

Скот кимна и лицето му разцъфна в широка усмивка. Линда забеляза как удари леко със свит юмрук по щурвала, след което отново включи микрофона.

— Да, сър! Няма да има бъркотия, командир. Благодаря ви, сър!

— Сега те прехвърлям на началника на полетите, синко. Двамата отработете подробностите по захода и то бързо. Вертолетите могат да останат във въздуха до трийсет минути, а на мен ще ми трябват пет минути да променя отново курса. Това означава, че разполагаме с „прозорец“ от двайсет минути, за да те приберем на борда.

— Няма проблем, сър. В най-добрия случай разполагаме с гориво само за около десет минути.