Проектът „Медуза“

Четиринадесета глава

Главна квартира на ФБР — 5:55 следобед, източно време

Дона се появи с нова купчина факсове.

— Готов ли си? Получих сведения за двама от екипажа.

— Давай.

Тони се отпусна тежко на стола и започна отново да разтрива челото си.

— Това е за втория пилот. Име — Джон Търнър Хазърд, прякор „Док“, възраст — 63 години, роден в Конуей, Арканзас, син на методистки свещеник, служил в морската пехота през войната в Корея, уволнен с почести през 1953-а, обучил се за летец по програмата за преквалификация на войниците и е постъпил в „Пан Американ еъруейз“, след като е летял на най-различни самолети. Работил е като пилот и командир в „Пан Ам“ до фалита на компанията през осемдесетте години. Защитил е бакалавърска степен в Южния Илинойски университет през осемдесет и девета и магистърска в Сиракюз през деветдесет и втора. Женил се е три пъти, разведен три пъти. Никакви данни за насилие в семейството. Безупречно досие на пилот във ФАА. Няколко глоби от пътната полиция през последните години, както и забележителен списък от глоби за неправилно паркиране през 1983-а, но няма никакви други сериозни нарушения. Няма досие във ФБР, няма искове към него, няма проблеми. Във ФАА са регистрирани твърде много заемани от него служби в авиацията от „Пан Ам“ насам, за да бъдат изброявани. В момента живее сам в град Голдън, Колорадо.

— Никак не изглежда подозрителен. Височина и тегло?

— Едър мъжага. Метър и деветдесет, сто и десет килограма от последния му изпит по физическа подготовка във ФАА.

— И морски пехотинец. Това е добре. Кой още?

— Имам данни и за бордовия инженер. Казва се Джералд Доналд Крисчън, прякор „Джери“, 43-годишен, родом от Топика, Канзас, няма данни за родителите му, завършил е Канзаския университет с бакалавърска степен през 1975-а, има любителски пилотски лиценз от 1975-а, авиационен механик от 1976-а, постъпил същата година в „Нортуест Ориент еърлайнз“. Уволнен от „Нортуест“ през 1985-а заради неуспешно представяне на изпит след обучение. В досието му във ФАА има регистрирана катастрофа без жертви с малък самолет през 1983-а, иначе досието му е чисто. Няма досие във ФБР, не е служил в армията, няма искове и тъй нататък. Крисчън е женен, има три деца и живее със семейството си в Далас. Има регистрация за фалит през 1989-а. Няма данни за глоби или други наказания от пътната полиция.

— А командирът?

— Доскоро е бил военен. Данните са на път. Дай ми още петнайсет минути.

Белият дом — 5:56 следобед, източно време

Един етаж над Ситуационната зала съветникът по националната сигурност и председателят на Обединения комитет на началник-щабовете на въоръжените сили се бяха оттеглили в един хол за спешен разговор на четири очи. Генералът с четири звезди20, бе пристигнал по най-бързия начин от Пентагона преди десет минути.

Висок малко над метър и шейсет, съветникът по национална сигурност трябваше да вири глава, за да гледа високия метър и осемдесет и пет генерал в очите, ала го правеше с безспорния авторитет на човек, който е много приближен на президента.

— Окей, Джон, тук никой няма да ни чуе. За какво става дума?

— Намерихме хората от Специалните части, които ни трябват, Станли, за да летят със самолета, ако не можем да обезвредим оръжието, но…

— Имаш предвид да го отклоним над морето и да го взривим във въздуха някъде на изток?

— Да, а ВВС са готови да използват крилата ракета, за да го свалят на безопасно разстояние. В противен случай, нали знаеш, там е Бермуда и бог знае колко търговски кораби. Имаме и самолетоносач с група кораби, които се опитват да заобиколят урагана от юг. Дяволски неподходящо време.

— И тъй, какъв е проблемът, Джон? Защо поиска да говорим насаме?

— Нуждаем се от това оръжие.

По-ниският мъж свали очилата си, сякаш му пречеха да вижда ясно генерала.

— Какво…?

— Ако ученият, който е конструирал онова нещо, наистина е успял да създаде оръжие, предизвикващо Вълната на „Медуза“, ние трябва да разберем какво има в него и как действа. Трябва да се опитаме да го спасим чрез обезвреждане, вместо да го взривяваме или да го изхвърляме в океана. За да стане това, ни е достатъчен един час полет на боинга над Атлантика — когато остане един час до взривяването на бомбата. Смятаме, че за един час ще можем да я обезвредим.

— Джон… — висшият чиновник от Белия дом поклати глава и стисна зъби, — … ти ми говориш, че искате да си играете на ашици със заредена термоядрена бойна глава на американска земя? Не разбираш ли какъв дяволски късмет извадихме, че не избухна над кабинета ти? Съзнаваш ли какъв брой човешки жертви е заложен на карта? Не ти ли е ясно, че ако допуснем грешка, това дяволско изчадие е в състояние да промени хода на историята?

— Много добре разбирам рисковете.

— Не съм напълно убеден. Знаеш ли освен това, че тази новина току-що бе излъчена? Много добре разбираш, нали така, че не можем до безкрайност да крием от медиите какво предприемаме?

— Съзнавам всичко това, но цялата тази работа е от огромно значение за националната сигурност.

— А аз съм съветникът по националната сигурност, но чакай… чакай малко! — Той вдигна ръка във възпиращ жест. — Какво възнамерявате вие, военните, да сторите, ако не успеете да го обезвредите? За бога, нима планирате да го взривите, след като ви останат само седем секунди — също като Джеймс Бонд?

— Това бе „Голдфингър“, 1964-а, Станли. Чудесен филм, но Бонд не взриви бомбата във Форт Нокс21, някой друг дойде и я обезвреди. Ако не можем да я обезвредим, тогава десет минути преди взривяването й ще детонираме мощни експлозиви и ще я унищожим.

— Ами ако грешите?

— От десетилетия работим по тези планове — за непредвидени обстоятелства при откраднати бойни глави или повредени оръжия. Изгарянето е по-непрецизно, затова вече сме изпратили мощни експлозиви към базата. Ще ги монтираме, докато специалният отряд по обезвреждането се опитва да изключи таймера на бомбата.

— Ами ако часовникът й лъже? Ако гръмне по-рано, ако съсипе икономиката ни, ако избие милиони хора в Северна Каролина, да не говорим за собствените ви специалисти, след като можем да я изхвърлим безопасно над Атлантика? Нима искаш да поемеш тези рискове, Джон, само за да я изучите?

— Да. Ние смятаме, че е от жизненоважно значение да притежаваме тази технология.

— Защо е жизненоважна? В момента не се намираме във война с никого, в случай че не си забелязал.

Генералът въздъхна и погледна надолу по коридора, преди да забие поглед в краката си и да реши колко да каже.

— Добре, Станли, казано накратко, в края на седемдесетте ние бяхме сигурни в две неща. Първо, че нашите основни средства — военни и граждански, комуникации, електроснабдителна мрежа — са адекватно защитени срещу електромагнитните вълни от ядрени експлозии. Второ, бяхме доста сигурни, че подобно нещо, като Вълната на „Медуза“, не съществува.

— А сега не сте толкова сигурни?

— А сега са изминали почти две десетилетия и нашето общество е много по-различно. Комуникационните ни мрежи и почти всички клонове на стопанството — да не говорим за средното американско домакинство — зависят от компютрите. По-голямата част от работата, която свършихме преди, за да защитим националната инфраструктура срещу ЕМИ през шейсетте и седемдесетте години, сега е безполезна. Ние сме много, много уязвими дори от обикновено ЕМИ. Няма дори нужда от Вълната на „Медуза“, за да бъдат унищожени всичките ни компютри. А ако това стане, рухва цялата финансова система.

— Хм… Чел съм за ЕМИ преди години. Мислех си, че сме защитени. Значи твърдиш, че ако „Медуза“ се задейства, термоядрената трагедия ще е най-малкият ни проблем?

— Абсолютно. И не искам дори да си помисля какво би станало, ако тази технология попадне в нечии чужди ръце.

— Но, Джон, нима вие изведнъж решихте, че една отхвърлена теория е вече неоспорим факт? Нали вие прекратихте тази програма преди двайсет години?

— Преди двайсет години никой не твърдеше, че притежава работещ прототип. Освен това няколко свръхсекретни проучвания в края на осемдесетте години отново откриха дебата с твърдения, че Ефектът „Медуза“ е реален и в крайна сметка — постижим. Моите предшественици не са предприели нищо по въпроса, но сега…

— Значи ако това не е наистина оръжието „Медуза“, не се налага да го проучвате и можем да го взривим в морето. Но ако е „Медуза“, ще трябва да го задържим тук, за да можете да го проучвате и да предотвратите евентуална заплаха в бъдеще. Интересна ситуация, не смяташ ли? — Съветникът по националната сигурност се изсмя и разтърка чело. — Не са ни нужни врагове. Ние се заплашваме сами. Отговори ми на още един въпрос, Джон, само на един.

— Давай.

— Възможно ли е този мъртъв учен наистина да се е снабдил с годен за бомба ядрен материал? Мислех си, че на вас може да се разчита да държите играчките си добре заключени.

Генералът въздъхна дълбоко. Сети се за доклада, който бе получил преди много месеци — доклад, представен единствено на него преди да заеме длъжността председател на Обединения комитет на началник-щабовете. Това бе плашещо разкритие, засягащо сигурността при производството на ядрено оръжие в САЩ, и военна тайна, която не биваше да узнае дори Белият дом: отчитаха, че не цялото количество радиоактивен материал в ръцете на военните, е в наличност. Той подозираше, че и Министерството на енергетиката пази подобни тайни за собствените си запаси от плутоний.

— Станли, трябва да приемем, че това е възможно. Всяка основаваща се на човешката надеждност система е несъвършена, а този доктор Хенри е бил шеф на проекта и е имал неограничен достъп. Дали неговите началници са водели на отчет всяка молекула от обогатения материал? Ще трябва да попиташ тях.

По-ниският мъж кимна с печално изражение и видя как по-високият му колега се гърчи вътрешно заради онова, което премълчава.

— Добре, Джон. Ще предам препоръките ти на президента. Той може да поиска да обсъди нещата с нас много скоро. Кога ще тръгне екипът от Пакс ривър?

— Всеки момент. — Генералът погледна часовника си. — Би трябвало да излитат точно сега.

Военновъздушна база на ВМС „Патюксънт ривър“ — 5:58 следобед, източно време

Ококореният лейтенант от флота, заел лявото кресло на двумоторния транспортен самолет „Груман“ S-3 си спомни как бе вдигнал самолета си в силна буря от борда на самолетоносача „Джон Кенеди“ само преди два месеца. При наслагващата се скорост на кораба и вятъра, на палубата духаше със скорост осемдесет мили — по-малко, отколкото сега на наземното летище в Пакс ривър. Ала тогава той имаше зад гърба си подсигуряващия тласък на парния катапулт. Този път разполагаше единствено с двигателите на самолета, които да го хвърлят в пастта на урагана и задачата изглеждаше малко нещо самоубийствена.

От командния център в Пентагона му наредиха по телефона да откара група хора до военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ в Северна Каролина, ала никой не му каза поради каква причина. Опита се да обясни колко е опасно да се лети в такова време, но адмиралът от другата страна не искаше и да чуе за каквито и да било извинения. Изглежда никой не се интересуваше от мнението на пилота. Петима души от флота и двама от ФБР щяха да рискуват живота си заедно с него, а той дори не знаеше защо.

Рулирането бе жестоко. Самолетът се развърташе произволно и едва не бе изтласкан извън пистата. Комбинирайки спирачки и газ, той се пребори с поривите и най-сетне успя да докара самолета до стартова позиция. Вече бе готов за излитане, вятърът духаше със скорост над седемдесет мили отдясно и му се струваше, че ще успее да развие мощност, да дръпне щурвала и да се издигне над земята.

Във всеки случай засилването нямаше да бъде дълго.

— Готов ли си? — попита той втория си пилот.

Чифт изплашени очи се взряха в него с престорено хладнокръвие и младши лейтенантът кимна.

Подаде газ, увери се, че и двата двигателя работят стабилно и освободи спирачките. Самолетът сякаш залитна напред и след това се вдигна мигновено, докато той се опитваше да натиска носа му надолу, за да набере достатъчно скорост. Насочиха се към тъмна маса от облаци, която пресичаше далечния край на пистата. Дъждът плющеше силно, а висотомерът започна да отчита изкачването им.

— Прибери колесника — заповяда той.

Вторият пилот застопори лоста, самолетът зави наляво и се насочи на север. Метеорадарът бе безполезен: екранът бе изпълнен от червени петна, предупреждаващи за жестоко време, в което никой авиатор не би посмял да лети. Беше се опитал да разгадае картината на радара преди да излети, ала цялото небе изглежда бе изпълнено от мощна гръмотевична активност и наличието на един малък, подобен на кука израстък в края на масивно образувание северно от летището, бе убягнал от вниманието му — до този момент.

Неземният грохот на хиляда товарни влака и на вятъра, който се въртеше със скорост, надхвърляща триста мили в час, достигна до ушите му в мига, в който груманът навлезе със скорост деветдесет и девет мили в час в плътната фуния на смерча и мигновено се завъртя настрани; по този начин неколкократно бяха надвишени всички проектни натоварвания на конструкцията: крилете и опашката се откъснаха и се разхвърчаха в облак алуминиеви парчета. В същата частица от секундата десният двигател се откъсна и витлата му надупчиха разпадащия се фюзелаж, който пропадаше в пропастта. Корпусът на самолета, лишен от структурната си цялост, се разцепи и избухна в парчета метал, а хората в него мигновено се превърнаха в безжизнени, летящи към търбуха на фунията предмети. За по-малко от две секунди онова, което бе летяща машина, се превърна в страховит дъжд от отломки, които падаха северно от базата.

На радарните екрани на диспечерите самолетът изведнъж се превърна в многобройни цели, а след това напълно изчезнаха и сигналите на транспондерите му. От кулата видимостта в северна посока бе нулева. Никой не отговори на непрекъснато повтаряните позивни. Минаха почти три минути преди диспечерите да стигнат единодушно до заключението, че груманът и деветте души на борда му са преминали в небитието.

Операторът на кулата вдигна слушалката на телефона за спешна връзка, когато сирената на аварийния локатор започна да вие в говорителите.

На борда на „Скот еър“ 50 — 6:01 следобед, източно време

Линда Макой тъкмо се връщаше към кабината, когато Скот Макей я пресрещна в прохода.

— Скот! — хвана го тя за ръката и кимна назад, към опашката на самолета. — Онова нещо бълва още предупреждения. Трябва да ги чуеш.

Той я последва бързо към задната част на третия палет. Вивиан Хенри стоеше изправена, скръстила ръце, вперила поглед в екрана на трийсетина сантиметра от лицето й, ала същевременно успяваше да запази и дистанция, сякаш докосването до гнусното дяволско изчадие щеше да я зарази. Погледна към Линда и командира.

— Повтаря същите предупреждения отново и отново, но нищо не разбирам.

Скот застана до нея и се вгледа в екрана.

Линда видя как Скот Макей отстъпи леко назад. Изражението му бе леко замаяно, изглеждаше изцяло потънал в размисъл.

— Разбра ли какво има предвид? — попита Вивиан.

Скот не отговори. Вниманието му продължаваше да бъде изцяло погълнато от екрана.

Тогава Вивиан се обърна към Линда.

— Онова, което не разбирам, е твърдението му, че може да засича движение, а единственото, което сме правили, откакто е задействано, е да се движим. Нагоре, надолу, настрани и обратно.

— О, господи! — сепна я гласът на Скот, чийто объркан поглед се стрелна от Вивиан към Линда и обратно.

— Какво? — попита веднага Линда.

Неочаквано раздрусване от турбуленцията ги принуди да изгубят равновесие. Линда сграбчи едно крепително въже, но Вивиан залитна надясно и Скот едва не падна, опитвайки се да я задържи. Когато самолетът се стабилизира, той улови погледа на Линда.

— Няма нищо. Просто си помислих…

— Нещо против да го споделиш? — настоя тя.

Скот погледна Вивиан, после — отново Линда.

— Добре. Изчадието твърди, че може да засича движение, но очевидно не може, защото все още си мисли, че е в Пентагона. Обзалагам се на всичко, че там вътре има инерционна навигационна система и програмата й някак си се е застопорила, щом е засякла, че сме влезли в координатите на Пентагона.

— Което означава, че…? — попита Линда.

— Означава, че можем да изхвърлим проклетото нещо зад борда или да го преместим където и да е и то няма да усети разликата. — Скот погледна Вивиан. — Не знам дали твоят бивш съпруг е блъфирал или не. Ти каза, че никога не блъфира и може би си права. Може би устройството му се е повредило. Но съм адски сигурен, че това проклето нещо не може да засича движение. Ти си права за това, Вивиан.

Вивиан Хенри изведнъж пристъпи напред към открития екран и прочете още веднъж съобщението. Обърна се със странно изражение, погледът й бе вперен отвъд командира, към задната врата на отсека.

— През всичките тези години аз вярвах на всяка дума, която Роджърс ми казваше, защото той бе постановил да бъде така. Мисля… мисля, че е време да спра да му вярвам.

Тя тръгна бавно към Линда и Скот, подмина ги и продължи неотклонно към дъното на почти празния товарен отсек. Беше извървяла няколко крачки, когато Скот осъзна какво правеше.

— Вивиан! Сензорът за дистанцията до пейсмейкъра не е като навигационната система!

— Не искам да му вярвам — произнесе тя с неочаквано силен глас, който надвика шума на въздушния поток.

Скот видя как Линда погледна първо към монитора, после отново към Вивиан, а в очите й ясно се четеше тревога.

Вивиан бе изминала три метра и продължаваше да върви неотклонно. Премина петметровата граница и продължи без колебание, а Скот затаи дъх.

Не се чу никакъв звук от изобретението на Роджърс Хенри. Никакъв знак за отговор. Скот си припомни думите на Док, че заплахата с пейсмейкъра може и да е фалшива. Вероятно бе прав.

Вивиан бе изминала вече осем метра и продължаваше към тоалетните в края на корпуса.

Ако и тази заплаха се окаже фалшива — помисли си Скот, — може би ще е възможно да приемем, че всичко това е номер. Остави няколко секунди мислите си да се щурат свободни. Как би се чувствал, ако всичко се окажеше измама? Как би се чувствал да узнае, че са били подтикнати да предприемат онова почти самоубийствено кацане в Пакс ривър за едното нищо?

Вивиан стигна до дъното на салона и сложи ръка върху вратата към стълбичката в опашката. Обърна се бавно и върху лицето й се появи нещо като лека усмивка, първата й усмивка, която Скот бе видял, откакто се бе качила на борда.

Той самият усети как поема дъх и чу нервния смях на Линда.

Вивиан разтвори ръце и склони глава, сякаш правеше реверанс пред признателната публика.

— Ти беше права, Вивиан! — извика Скот и гласът му изкънтя в празната коруба на товарния салон, докато не бе удавен от друг звук, чийто източник беше зад тях — идваше откъм „Медуза“.

— Вивиан Хенри се е отдалечила на повече от пет метра от това устройство в нарушение на моята заповед! — избумтя компютризираният глас на Роджърс Хенри. — ПРЕДУПРЕДИХ ВИ! Тя трябва физически да докосне това устройство в следващите пет секунди, за да бъде избегната мигновената му детонация.

Вивиан хукна като ужилена, прелетя покрай Скот с широко отворени, ужасени очи, хвърли се към задната част на устройството и с двете си длани омекоти падането си върху металната повърхност.

— Връщането ти е установено, Вивиан — рече гласът, веднага щом тя докосна повърхността, — но ти прояви неподчинение. Детонацията ще бъде осъществена след трийсет секунди. Помисли си за милионите, за чиято смърт ще бъдеш отговорна. Ти допусна фатална грешка, Вивиан.

Друг безплътен звук — безизразен компютърен глас — започна обратното броене; Скот и Линда се спогледаха безпомощни.

— Двайсет и осем, двайсет и седем, двайсет и шест…

Гласът на Вивиан се извиси зад тях като мъчителен контрапункт:

— Не! Бъди проклет!

— Двайсет и три, двайсет и две, двайсет и едно…

Линда Макой изведнъж се хвърли към задната част на устройството. Избута Вивиан настрани, бръкна вътре и започна да набира на клавиатурата всяка възможна комбинация, която й идваше на ум, опитвайки се да получи отговор.

— Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет… — Гласът продължаваше да брои неумолимо и безстрастно.

Скот усещаше как времето сякаш разширява границите си, а собствените му мисли трескаво препускаха напред. Бяха прекалено самоуверени, бяха направили фатално предположение, бяха притиснали противника твърде много. А вече беше късно да преосмислят нещата. Нямаше с кого да преговарят. Възможността скоро да умре затрептя пред очите му като реалност.

Док и Джери! Ако трябваше всички да умрат, навярно им дължеше да ги предупреди няколко секунди по-рано. Нямаше да има време за обяснения. Може би щеше да стигне до кабината, ако хукнеше веднага…

Думите, изречени от Док половин час по-рано, изведнъж блеснаха отново в съзнанието му като светкавица. „Негодникът се наслаждава да я измъчва“ — бе казал Док. — „Той не иска всичко да свърши ей така. Той ще предупреждава отново и отново, за да поддържа страха й“.

Обляната в сълзи Вивиан Хенри падна на колене и заблъска в безсилието си с юмруци неподдаващата неръждаема стомана на контейнера. Линда Макой продължаваше да чатка по клавишите с маниакална решителност. Тогава Скот осъзна, че всичко ставаше точно така, както го бе планирал Роджърс Хенри.

— Десет, девет, осем…

— Какво правиш? Пусни ме! — изкрещя Линда.

— Няма да се случи нищо, Линда.

— Шест, пет…

— Трябва да го спрем! — изкрещя отново тя и се опита да издърпа ръката си от неговата.

— Четири, три, две…

— Това е блъф, Линда!

— Едно.

Тишина.

Линда Макой бе като вкаменена. Потърси с очи Скот. Погледна контейнера, после Вивиан, която тихо ридаеше на колене.

Ако се изключи шумът на въздушния поток, от устройството не се чу нищо в продължение на трийсет безкрайни секунди.

Най-накрая компютризираният глас на Роджърс Хенри прозвуча отново с една дума:

— Бум!

Върху екрана се върна първоначалният часовник, който отброяваше безшумно времето до взрива — числата 1:57 се виждаха ясно.

Линда затвори очи, залитна за миг, облегна се на Скот и сграбчи раменете му за опора. Той я улови неловко, след това я притегли към себе си и я прегърна силно.

Младата жена отпусна глава върху рамото му и той усети как цялата трепери.

Тя най-сетне се изправи и се отдръпна, като дискретно стисна ръката му.

— Толкова неудобно се чувствам…

— Недей — прекъсна я тихо Скот. — Аз също… отначало… си помислих, че сме мъртви. Но ти поне се опита да сториш нещо.

Тя потърси погледа му.

— Как разбра?

— Док ми бе казал нещо по-рано, в кабината. Както винаги, той се оказа прав.

Те се гледаха в очите няколко секунди, Линда не изпускаше ръката му, а после двамата се обърнаха да помогнат на Вивиан да се изправи. Поеха я помежду си, но малко по-късно тя настоя да седне отново на одеялото, където бе седяла и преди.

— Видяхте ли? — рече тя. — Не блъфираше. Той винаги печели.

Линда и Скот коленичиха до нея.

— Но той наистина блъфираше, Вивиан. Ние сме още живи.

— Не блъфираше за пейсмейкъра. Той продължава да иска да ме убие. Иска да се наслади на агонията ми.

Линда Макой взе в длани лицето на Вивиан и я принуди да я погледне в очите.

— Чуй ме, Вивиан. Роджърс Хенри не може да се наслади на нищо. Той е мъртъв! Разбираш ли? Това е просто едно устройство, което е програмирал, и толкоз. Ние заедно можем да го победим, защото то показа повреда. Не знае, че е преместено. Това и фактът, че иска да те тормози, ни дава шансове.

Вивиан се усмихна леко, потупа Линда по ръката и извърна поглед, без да види озадаченото изражение на командира. За какви възможности говореше тя? Какво можеха да сторят? Всичко вече зависеше само от групата експерти от Пакс ривър.

Линда нагласи и пристегна крепителното въже около кръста на Вивиан.

— Ние сега ще отидем отпред — рече тя, — но аз скоро ще се върна.

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 6:05 следобед, източно време

Новината за катастрофата в Пакс ривър потресе Тони ди Стефано и екипа му. Докато десетки военни и цивилни служители трескаво се опитваха да намерят някой друг достатъчно опитен експерт, който да може да обезвреди нестандартно ядрено оръжие, бавно започна да се очертава реалността, че най-добрата им възможност да обезвредят „Медуза“ се бе изпарила с останките на грумана.

— Какво да направим, Тони? — попита тихо един от екипа му, след като ги информира за случилото се.

Тони ди Стефано въздъхна дълбоко и кимна към река Потомак.

— Току-що ми се обади директорът. От тук нататък командването поема Пентагонът, за да може — както се изрази той — да обедини усилията на всички. Ние просто ще стоим настрани и ще помагаме.

— Какъв е тогава изводът? Че вината за торнадото и за катастрофата със самолета е наша, така ли? — попита Дона.

Тони отхвърли с жест на очевидно раздразнение въпроса й.

— Това е война за територии, какво друго? Щом е ядрено оръжие, значи е на военните.

— Те допускат ли възможността престъпникът да е мисис Хенри? — попита Дона.

— Ти ще направиш всичко възможно да узнаят за нея, нали, Дона?

— Ако това е заповед.

— Заповед е. — Тони се огледа, за да привлече погледите на останалите. — Окей, на нас все още ни предстои да арестуваме мисис Хенри, когато самолетът кацне, ала военните ще трябва да се заемат с бомбата.

— Мислиш ли, че ще се провалят? — попита Бил.

— Ти служил ли си в армията? — попита Тони.

Агентът кимна.

— Аз също. Във военновъздушните сили.

— А аз — в сухопътните.

— Окей. Като изхождаш от опита си колко новаторско, изтънчено и интуитивно е обикновено мисленето на военните, ти чувстваш ли се сигурен в способността им да се справят с може би най-опасното оръжие, което се е появявало на Североамериканския континент?

Бил кимна мрачно.

— Разбирам какво имаш предвид. Но все още съществува възможността да не е истинско.

— Не, не съществува такава възможност.

Един глас накара двамата да се обърна към агента, който влезе с подложка за писане в ръка.

— Тони, току-що говорих по телефона с екипа ни по претърсването в Маями. Обследвали са дома на семейство Хенри и работилницата с гайгеров брояч, облечени в защитни костюми.

— Е, и?

— Открили са следи от плутоний, както и облицована с олово кухина в бетонния под, където този д-р Хенри очевидно го е държал. Намерили са и контейнер с надписи на Агенцията за ядрен контрол, както и два резервни механизма за взривяване на ядрени заряди — и двата силно модифицирани. Първоначалната версия е, че регистрираният контейнер със същия сериен номер, който трябва да е скрит дълбоко в Ханфорд, Вашингтон, е навярно празен.

— Боже мой!

Дона кимаше енергично.

— Така си и помислих! — рече тя. — Семейство Хенри са разполагали с необходимите средства за целта. Имали са средствата, имали са и мотив. Което означава, че ние трябва да заловим живия от двамата.

И тя се зае да звъни в Пентагона, преди още Тони да бе предложил това.