Проектът „Медуза“

Осма глава

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 4:20 следобед, източно време

Един от шестнайсетимата мъже и жени, които обслужваха телефоните и компютърните терминали в напрегнатата атмосфера на заседателната зала, изрече няколко думи в слушалката и се обърна към ръководителя на операцията.

— Свързах се, сър. Трета линия, сър.

Тони ди Стефано, помощникът на заместник-директора на ФБР, вдигна победоносно палец нагоре и грабна слушалката.

— „Скот еър“?

— Да?

— Вие сте… — той погледна набързо надрасканото върху бележка име — … командир Макей? Скот Макей?

— Да. А вие кой сте?

Ди Стефано се представи и му съобщи факта, че контролът върху кризата е поет от главната квартира на ФБР във Вашингтон.

— Окей — отвърна пилотът. — Какво искате да направим? Сигурно знаете, че ветровете вече са доста силни.

— Знаем, командире, но възнамеряваме да ви приземим в базата на военновъздушните сили на флота „Патюксънт ривър“. Знаете ли я?

Споменаването на изпитателния център на военновъздушните сили на флота, разположен на около петдесет мили от Околовръстния пръстен, в залива Чесапийк, слиса Скот.

— Знам я много добре, но защо Пакс ривър? — попита той. Това бе дори по-близо до връхлитащия ураган.

— Защото… — леко заекна служителят от ФБР, — там е най-близкият пункт, в който има екипировка за обследване на товара ви.

Тони ди Стефано се стегна вътрешно да посрещне въпроса, който знаеше, че неминуемо ще последва. Изминаха няколко мига на мълчание, преди командирът да отговори.

— Директор Ди Стефано… нали така беше?

— Да, сър. Помощник на заместник-директора, Ди Стефано.

— Окей — започна Скот. — Вашият човек в Маями ни каза, че търсят опасен материал. А сега искате да летим по-близо до урагана, защото в Пакс ривър разполагате със специална екипировка. Каква точно екипировка, мистър Ди Стефано? Какво именно мислите, че носим на борда си?

— Командире, не бих искал да…

— Не, по дяволите! Аз трябва да знам с какво си имам работа тук горе. Не съм проверявал каква е скоростта на вятъра в Пакс ривър, но би трябвало вече да е страховита. Искам ясен отговор, преди да се опитам да кацна там. Какво, за бога, смятате, че возим на борда на този самолет?

В кабината на „Скот еър“ 50 Скот Макей изведнъж усети, че бе затаил дъх. Линда Макой стоеше зад него и се опитваше да слуша.

Във ФБР вече бяха убедени, че съдържанието на товара на Вивиан Хенри е опасно, но доколко опасно? Ако този товар бе просто един модел, използван в сложна мистификация, както тя смяташе, то защо бе замесено ФБР?

Да не би пък контрабандата все пак да бе в товара на Линда, без тя да е разбрала? В крайна сметка нейният товар идваше от Южна Америка.

След като разговорът започна, Линда Макой му посочи слушалките и Скот леко ги обърна, за да може и тя да притисне ухо и да чува. От време на време лицата им се докосваха; те стояха в малкия проход зад креслото на бордовия инженер и се опитваха да се задържат на крака в непрестанно клатушкащия се самолет. А усещането на допира на косата й до бузата му — нейната близост! — беше успокояващо.

Скот усети как вътрешно трепери. Подозрението, че си имаше работа с нещо, което е излязло извън всякакъв контрол, му пречеше да се съсредоточи. Щеше да се наложи да каже на Ди Стефано за контейнера, за екрана и за предупредителните съобщения, ала първо трябваше да разбере какво бе вдигнало на крак Федералното бюро за разследване на Съединените щати.

Екипът на Тони ди Стефано бе свикнал с нарастващите признаци на вътрешното му напрежение — от ритмичното потупване по плешивото теме до разтъркването на брадичката.

През последните няколко секунди той яростно разтъркваше очи, докато се опитваше да прецени до каква степен да бъде откровен с пилота.

Ако искам пълното съдействие на този човек, ще трябва да отида докрай.

Ди Стефано пое дълбоко дъх, стегна се и взе отново слушалката.

— Командире, като анализирахме записите на една изключително прецизна детекторна апаратура в Маями по времето, когато вие сте отлетели, смятаме, че на борда на самолета ви може да има много опасен… ъ-ъ-ъ… ядрен материал.

Ди Стефано долови друг глас, женски, да прошепва нещо, преди командирът да отговори.

— Мистър Ди Стефано, да не би да имате предвид нещо като плутоний?

Ди Стефано погледна към ядрения експерт, който слушаше разговора от друг апарат. Мъжът кимна.

— Да, командире, точно за това става дума. Запознат ли сте с подобен материал?

— Не и като специалист.

Тони ди Стфано даде знак на агента да вземе писалка и да вдигне другата слушалка.

— Между другото, командире, бихте ли ми съобщили пълните имена на всички на борда, включително и на двете пътнички?

Скот продиктува петте имена. Те веднага бяха вкарани в компютърната система на ФБР, след което няколко агенти изскочиха на бегом от залата, за да търсят допълнителна информация. Ди Стефано се прокашля и отново нагласи слушалката към ухото си.

— Окей, моля отправете се към Пакс ривър колкото е възможно по-бързо. Там на товарната рампа ще ви посрещне един от нашите хора и капитан от флота. Съдействайте им изцяло.

— Мистър Ди Стефано?

— Да?

— Има… още нещо — започна Скот. — Има нещо, което трябва да знаете… нещо странно, което става тук, горе.

Скот изключи микрофона, докато трескаво обмисляше проблема.

Какво да му кажа сега? Трябва ли просто така да изстрелям вестта, че може би на борда е задействано термоядрено оръжие, което е в състояние да изпари Вашингтон и да изпепели пет милиона души в следващите няколко секунди?

— Говорете, командире. Слушам.

— Добре, следете внимателно думите ми. Това е много странно.

Подход Вашингтон — 4:20 следобед, източно време

Пийт Кук не каза нищо на диспечера, след като прослуша новия разговор по флайтфона между „Скот еър“ 50 и ФБР. Настани се колкото можа по-тихичко на един свободен стол и остана зад пулта на диспечера, за да запише бележките си. Фактът, че вече бяха замесени главната квартира на ФБР и помощник на заместник-директора на бюрото, правеше залога още по-висок.

Но защо искаха да насочат самолета към Пакс ривър? Обяснението шокира Пийт.

Боже мой, плутоний! Нищо чудно, че ФБР се бе заело със случая.

Пийт записа имената на намиращите се на борда на самолета хора, докато командирът ги диктуваше на ФБР. Името на д-р Линда Макой му се стори познато, ала не бе сигурен откъде. В продължение на няколко секунди той бе толкова погълнат от усилието да си припомни нещо за нея, че думите на командира за „нещо странно“ на борда почти не му направиха впечатление.

Командирът описваше някакъв палет в самолета — метален контейнер, който имал екран с изписано върху него предупредително съобщение. Той го продиктува бавно дума по дума.

— Какво?!

Пийт притисна слушалката още по-силно към ухото си, като се стремеше да не пропусне нито дума.

Отново прочете надрасканите си набързо бележки, искаше му се да не бе развалял толкова много почерка си през последните години:

Взривяване! Боже мой, какво означава това?

Пийт се изправи и тихо приближи зад диспечера, като мислено съпоставяше координатите на „Скот еър“ 50 с приблизителното местоположение на Пентагона.

Те се различаваха значително! Самолетът бе прелетял над Пентагона, ала сега бе в зоната за изчакване между осем и осемнайсет мили встрани от него, а нещото в товарния отсек на „Скот еър“ 50 изглежда не знаеше за това.

Пийт се върна отново на стола си, мислеше трескаво. Предполагаемо наличие на плутоний… съобщение заплаха за взрив… намесено е ФБР… голям метален контейнер в товарния самолет…

Мили Боже в небесата, имаме действаща ядрена бомба, която кръжи над столицата на САЩ!

Изкушението да изтича до най-близкия телефон и да позвъни на редактора си бе невероятно, но дали това беше най-правилният ход? Сценарият се разгръщаше пред очите му, ала следващото издание на вестника бе след четиринайсет часа. Това бе може би тема за електронните медии, но бе твърде вероятно той да е единственият репортер в страната, който имаше представа какво се случва само на няколко мили разстояние.

Но какво всъщност знаеше?

Пийт усети как пулсът му се ускорява. Изведнъж му стана много горещо в иначе хладната диспечерска зала.

Ами ако това е опит, а аз паникьосам всички в страната, като ги накарам да си помислят, че над главите на правителството на Съединените щати кръжи ядрена бомба? Може би съм пропуснал нещо…

Ако грешеше, последиците щяха да бъдат тъй гръмотевични и плашещи, че не искаше дори да си помисли за това.

Гласът на един от пилотите на „Скот еър“ от говорителя, монтиран над главата на диспечера, го извади от шока и препотвърди, че поне последната част от разговора, който бе подслушал, е истинска.

— Ало, Вашингтон — подход, тук е „Скот еър“ петдесет. Сър, искаме незабавно курс към военновъздушната база „Патюксънт ривър“ и последните метеопрогнози, ако имате време.

Диспечерът хвърли един въпросителен поглед към госта си. Пийт Кук приближи стола си до него и се опита тонът му да бъде спокоен.

— ФБР им нареди да кацнат там — обясни простичко той.

Диспечерът кимна, обърна се към екрана си и взе линия на радара, за да уреди разрешението им и да вземе прогнозата.

— Разбрано, „Скот еър“ петдесет. Вашето искане е прието. Останете на подслушване, моля.

Във въздуха, „Скот еър“ 50 — 4:25 следобед, източно време

Воят на друга електронна аларма от товарния отсек стигна до пилотската кабина в мига, в който получаваха новото разрешение за курс към военновъздушния център в Пакс ривър. Док пое управлението, а Джери го дублираше от мястото си, докато Линда се отправи към товарния отсек, последвана от Скот и Вивиан. Този път воят на сирената бе по-силен с много децибели и с по-различен тембър.

Линда заобиколи към задната част на контейнера и се наведе, за да прочете съобщението на екрана, а Скот я последва и едва не изгуби равновесие, когато 727 подскочи в турбуленцията.

Тя докосна екрана и воят на сирената спря мигновено.

— Съобщението се променя — рече тя.

Скот приближи още, за да го прочете:

Появиха се числата 15:00:00 и започна броенето.

Скот даде знак на Вивиан и тя се приближи да прочете съобщението — което се промени още веднъж.

Тя подскочи назад.

— Как? Откъде знае, че съм тук? — Тонът й бе разтревожен, почти възмутен.

Линда Макой приближи и я улови за ръката, за да я успокои.

— Той би могъл… то би могло… само да гадае.

Нисък мъжки глас избуча внезапно в товарния отсек и Вивиан изведнъж се почувства в капан и обречена.

Вивиан ахна силно, закри уста с лявата си ръка, а очите й се разшириха от страх.

Линда погледна Скот, който не сваляше поглед от контейнера.

— Предполагам, че там има голям говорител — рече той. — Това е или магнетофонен запис, или компютърно синтезиран глас.

Линда се обърна към Вивиан.

— Това гласът на съпруга ти ли беше?

Тя кимна задъхана, а гласът отново ги сепна, изпълнен със сарказъм и екзалтация. Ако бе компютърен синтезатор, заключи Линда, то той бе много усъвършенстван.

Вивиан стоеше като вкаменена на мястото си.

Компютърният глас продължи отново, с още по-гневен тон:

— Това е дигитализиран глас, Вивиан! — обади се Скот.

Вивиан изглеждаше като парализирана, притиснала длан към устата си.

— Това не е той, Вивиан — опита се да я измъкне от вцепенението Линда, — това е нещо, което е програмирано от съпруга ти.

Възрастната жена бавно се отдръпна от Линда, изпъна рамене и после все тъй бавно приближи към екрана. Когато бе вече на трийсетина сантиметра от него, гласът се включи отново:

Вивиан бавно протегна ръката си, а добре познатият номер бясно препускаше из мислите й. Стомахът й се сви от страх, ръцете й трепереха, но тя намери сили да набере всяко число.

Линда Макой бе замръзнала на няколко крачки зад нея и трескаво се питаше какво ли се опитваше да постигне Роджърс Хенри. Ако заплахата бе истинска и ако той бе готов да позволи устройството да се обезвреди, тогава защо бе тази игра? Защо ще кара бившата си съпруга да си спомня стария PIN код, под заплаха грешката й да задейства ядрен взрив?

Защо, наистина… освен ако не си играеше с нея.

— Вивиан! — изкрещя Линда и пристъпи напред. — Спри!

— Какво?

Когато се обърна към Линда, последната цифра вече бе набрана.

— Той те провокира да направиш грешка!

В товарния отсек се изви пронизителен електронен вой, последван от нов, по-тих бибипкащ звук, след което саркастичният, дигитализиран глас на Роджърс Хенри се чу отново:

Вивиан се завъртя към устройството, смазана от избликналия у нея гняв. Отново го бе сторил! Дори и от гроба, той я бе изнудил да се чувства виновна за всичко, независимо колко плитко скроен бе заговорът. Усети как в гърлото й се заражда вик, след което се втурна към контейнера и го заблъска с юмруци.

— Не! Не! Не! Не! Не! Не!

Линда Макой сложи ръка на рамото й.

— Вивиан!

— Едно-шест-пет-пет-две! Правилно го набрах! Правилно го набрах, проклет кучи сине!

Скот и Линда застанаха от двете страни на Вивиан, хванаха я за ръце и я отдръпнаха назад от превъплъщението на Роджърс Хенри, преди гласът отново да заговори:

— Нека седна тук. Ще остана тук — прошепна Вивиан и се свлече на пода.

Скот я погледна объркан.

— Ти каза, че било само модел! Имитация! Нали все още е така, а?

Вивиан поклати глава.

Линда коленичи до нея и усети студа, който излъчваше подът.

— Ще потърся одеяла, Вивиан, ако настояваш да останеш тук.

— Нямам друг избор — рече тя. — Той е помислил за всичко. Отново печели. Винаги е казвал, че няма да мога да се отърва от него. Казваше, че ще ме убие. И ето че сега ще го стори.

— Това за пейсмейкъра, вярно ли е, Вивиан? — попита Линда.

Тя кимна.

— Имам пейсмейкър. Датата е вярна. Предавателят, монтиран в него, би обяснил маса неща.

Скот също коленичи до нея.

— Вивиан, той вече допусна една грешка. Каза, че контейнерът ще експлодира, ако напусне Пентагона. Ние се намираме на повече от осем мили от Пентагона и се движим непрестанно. Навярно това наистина е само модел.

Тя гледаше с празен поглед устройството, ала клатеше бавно, но решително глава.

— Боя се, че съм се самозалъгвала. Дадох ви напразни надежди.

Линда и Скот се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш? — успя да изрече Скот.

Тя погледна младия командир.

— Бях омъжена за Роджърс Хенри двайсет и пет години. Той обичаше да се гаври. Но през цялото време не знам за случай, в който да е блъфирал.