ТРИНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година


Залата за срещи се намираше дълбоко навътре в кораба, в сферичната камера, която някога бе представлявала огромният команден център на “Безкрая”. Сега процесът на стигането до него наподобяваше изследване на голяма пещерна система: студени лабиринти от виещи се коридори, спираловидни тунели, кръстопътища и шахти, от които ти се завиваше свят. Имаше отекващи подкамери и клаустрофобично тесни места. Странни, смущаващи израстъци излизаха от стените: тук прокажена пяна, там маса, ужасяващо напомняща гниеща белодробна тъкан. Някакви мазнини капеха непрестанно от тавана по пода. Скорпион избягваше пречките и процеждащите се течности с лекота, родена от практиката. Знаеше, че всъщност в ексудациите на кораба няма нищо опасно — в химическо отношение бяха направо безинтересни, — но дори за него, който бе живял в Мълч, отвращението беше изключително силно. Ако корабът беше единствено механичен обект, щеше да го понесе. Не можеше обаче да се избегне фактът, че голяма част от онова, което виждаше, произлизаше по някакъв тайнствен начин от спомена за биологичното тяло на Капитана. Въпрос на семантика беше дали ходи по кораб, придобил известни биологични свойства, или по тяло, уголемило се до размерите и формата на кораб.

Не го интересуваше кое беше по-точното: и двете вероятности го изпълваха с погнуса.

Скорпион стигна до залата за срещи. След сумрака в коридорите тя му се стори поразително светла и чиста. Бяха добавили към оригиналната сферична командна кабина фалшив под и подходящо голяма дървена конферентна маса. Над масата като огромен полилей висеше подновен проектор, на който се редуваха схематични изгледи към планетата и намиращото се непосредствено около нея въздушно пространство.

Клавейн чакаше, облечен с твърдата черна униформа, която не би изглеждала възмутително демоде в нито един момент от последните осемстотин години. Беше позволил на някой да направи вида му още по-спретнат: бръчките и сенките по лицето му бяха останали, но благодарение на неколкочасовия сън беше по-лесно да познаеш в него някогашния Клавейн. Той поглаждаше добре подрязаната си брада, подпрял единия си лакът върху огледалната черна повърхност на масата. С другата барабанеше по дървото.

— Нещо явно те задържа, а, Скорп? — попита меко той.

— Имах нужда да размисля за момент.

Клавейн го изгледа и после наклони глава.

— Разбирам.

Скорпион седна. Бяха му запазили място близо до Васко, сред по-голяма група от официални представители на колонията.

Клавейн седеше на председателското място на масата. От лявата му страна беше Блъд, чието мощно тяло заемаше два пъти повече място от нормалното. Както обикновено, Блъд успяваше да изглежда като гангстер, нахлул с взлом насред някаква частна сбирка. В едното си копито държеше нож, с чийто връх почистваше ноктите на другото и пускаше изкараната оттам мръсотия на пода.

В ярък контраст с него беше Антоанет Бакс, седнала от дясната страна на Клавейн. Скорпион я познаваше от последните си дни в Казъм Сити. Тогава тя беше млада, току-що излязла от юношеската възраст. Сега беше на четирийсет и две-три години — все още привлекателна според него, но с натежали очертания на лицето и миниатюрни бръчици в ъгълчетата на очите. Единствената константа, която тя вероятно щеше да отнесе в гроба, бяха луничките по носа. Винаги изглеждаха така, сякаш бяха току-що нарисувани. Косата й сега беше по-дълга, прибрана от челото назад и с асиметричен път. Носеше сложни бижута местно производство. Навремето Бакс беше превъзходен пилот, но напоследък не бе имала кой знае колко възможности да лети. Тя се жалваше от този факт с добро чувство за хумор, но междувременно вършеше доста работа за колонията. Беше се оказала много добър посредник.

Антоанет Бакс беше омъжена. Съпругът й Зейвиър Лиу беше малко по-възрастен от нея, а черната му коса, вече прошарена със сребърни нишки, бе вързана на тила на скромна опашка. Имаше малка, почти козя брадичка и два пръста по-малко на дясната ръка в резултат на индустриална злополука, станала на доковете петнайсетина години преди намесването им в събитията. Лиу беше истински гений с всичко механично, особено когато ставаше дума за кибернетични системи. Скорпион винаги се беше разбирал добре със Зейвиър. Той бе сред малкото хора, които наистина не виждаха прасе, когато разговаряха с него, а само друга душа със склонност към механиката, с която можеше наистина да си поговори. Зейвиър отговаряше за централния запас от машини, контролирайки ограничените и намаляващи резерви на колонията от функциониращи слуги-роботи, автомобили, летателни апарати, помпи, оръжие и совалки: технически това беше чиновническа работа, но когато и да му се обадеше, Скорпион го заварваше със запретнати ръкави. И в девет от всеки десет случая със знанието и таланта си Лиу успяваше да помогне и да ги измъкне от затруднение.

До Блъд седеше Полин Сухой, бледа, призрачна фигура, която изглеждаше или преследвана от нещо невидимо за другите, или пък самата тя бе призрак. Ръцете и гласът й трепереха постоянно, а епизодите й на преходно умопомрачение бяха всеизвестен факт. Преди години, под патронажа на един от най-тайнствените индивиди в Казъм Сити тя бе работила по проект за местно изменение на квантовия вакуум. Беше станал инцидент и вследствие на страховитите възможности, които предполага един квантово-вакуумен преход, Сухой бе видяла нещо страшно, нещо, от което за малко не си беше изгубила разсъдъка. Дори сега почти не беше в състояние да говори за случилото се. Казваха, че прекарвала времето си, като шиела шарки по килими.

Следващият беше Орка Круз, една от старите съдружнички на Скорпион от дните му в Мълч, едноока, но все така с остър като бръснач ум. Тя беше най-трудният човек сред хората, които познаваше, включително и Клавейн. Двама от някогашните съперници на Скорпион бяха допуснали грешката да подценят Орка Круз. Следващия път, когато Скорпион чу за тях, беше за погребението им. И днес, както обикновено, тя беше облечена в черни кожени дрехи, а любимото й оръжие бе поставено на масата пред нея и тя барабанеше с алените си нокти по богато орнаментираното му дуло. Скорпион смяташе, че този жест е по-скоро недодялан, но никога не беше подбирал съдружниците си според тяхната изисканост.

В помещението имаше още дванайсетима високопоставени членове на колонията, трима от които плувци от секцията за контакт с джъглърите. Телата им бяха гладки като на видри, нашарени от слаби зелени индикации за биологична намеса. Всички бяха с туники без ръкави, подчертаващи широчината на раменете и впечатляващо развитите им мускули. Изключително сложният рисунък на татуировката им обозначаваше някаква неразгадаема йерархия, имаща смисъл само за други плувци. Скорпион не ги обичаше особено. Те не само имаха достъп до един блестящ свят, който той самият, като прасе, никога нямаше да познае. Те се държаха надменно и пренебрежително към всички, включително към останалите хора. Не можеше обаче да се отрече, че бяха полезни и в известен смисъл имаха право да се държат така. Бяха виждали места и неща, които никой друг никога нямаше да види. Тъй като бяха ценни за колонията, налагаше се да ги търпят и толерират.

Останалите деветима високопоставени членове на колонията бяха по-възрастни от плувците. Всички те бяха напуснали Ризургам като зрели индивиди. Тези длъжности се заемаха от различни лица, които се сменяха във времето, но Скорпион си бе поставил за цел да ги познава всички, с интимната слабост към подробности относно личността им, която пазеше единствено за близките приятели и кръвните си врагове. Знаеше, че това достойно за уредник на музей познаване на факти около личността, е една от силните му страни, компенсация за неспособността му да мисли в перспектива.

Затова го смущаваше силно мисълта, че в помещението има човек, за когото не знае почти нищо. Ана Хури седеше срещу него, придружена от доктор Валенсин. Скорпион нямаше власт над нея, нямаше представа кои са слабостите й. Тази липса на информация го смущаваше като липсващ зъб.

Клавейн се изправи, помагайки си с ръце.

— Не смятам да говоря много. Всичко, което видях до този момент, показва, че Скорпион се е справил блестящо с управлението през моето отсъствие. Нямам намерение да заемам неговото място като ръководител, но ще ви предложа помощта, която съм в състояние да окажа в настоящата криза. Вярвам, че всички сте имали време да прочетете резюмето, което направихме със Скорпион въз основа показанията на Хури?

— Прочетохме ги — обади се един от бившите колонисти — брадат, пълен мъж на име Халат. — Съвсем друг въпрос е дали ще вземем на сериозно някое от тях.

— Тя наистина прави някои необичайни твърдения — съгласи се Клавейн, — но това само по себе си не би трябвало да ни изненадва, особено като имаме предвид нещата, които ни се случиха, след като напуснахме Йелоустоун. Живеем в необикновени времена. Обстоятелствата около нейното пристигане са малко изненадващи.

— Не става дума само за твърденията — отвърна Халат. — А и за самата Хури. Тя е била заместничката на Иля Вольова. Това надали е най-добрата препоръка, ако питате мен.

Клавейн вдигна ръка.

— Вольова може да е навредила на твоята планета, но според мен изкупи греховете си с последното, което направи.

— Тя може и да си мисли така — настоя Харат, — но дарът на изкуплението е по-скоро за тези, срещу които е прегрешението, отколкото за грешника. Според мен тя си остава военнопрестъпник, а Ана Хури е неин съучастник.

— Това е твоето мнение — съгласи се Клавейн, — но според законите, в съответствие с които всички се съгласихме да живеем по време на евакуацията, нито Вольова, нито Хури трябва да бъдат държани отговорни за някакви престъпления. Единствената ми грижа в момента са показанията на Хури и дали да действаме в съответствие с тях.

— Един момент — намеси се Хури, когато Клавейн седна. — Може би пропускам нещо, но не трябва ли още някой да участва в тази малка организацийка?

— Кого имаш предвид? — попита Скорпион.

— Кораба, разбира се. Този, в който по една случайност седим.

Скорпион почеса нагънатата кожа между челото и обърнатия си нагоре нос зурла.

— Нещо не разбирам.

— Капитан Браниган доведе всички ви дотук, нали? — възкликна Хури. — Това не му ли дава право на място край тази маса?

— Може би не си обърнала внимание — обади се Полин Сухой. — Това не е вече кораб. Това е местна забележителност.

— Права си да питаш за Капитана — намеси се Антоанет Бакс и дълбокият й глас незабавно привлече вниманието. — Опитваме да установим някакъв диалог с него почти от приземяването на “Безкрая”. — Отрупаните й с пръстени пръсти бяха скръстени върху масата, ноктите й бяха лакирани в ярко химическо зелено. — Той обаче не желае да говори.

— Тогава значи Капитанът е мъртъв? — промълви Хури.

— Не… — отговори Бакс, като се огледа внимателно. — Той все още се проявява от време на време.

Полин Сухой се обърна отново към Ана.

— Може ли да попитам още нещо? В показанията си твърдите, че Рьомонтоар и неговите съюзници — нашите съюзници — са осъществили важни пробиви в много области. Двигатели, които не могат да бъдат открити с никаква апаратура, кораби, които не могат да бъдат видени, оръжия, прекосяващи пространство-времето… впечатляващ списък. — Слабият, уплашен глас на Сухой винаги създаваше впечатление, че притежателката му всеки момент ще избухне в смях. — Още по-впечатляващ, като се има предвид за колко ограничено време сте направили всички тези открития.

— Това не са открития — обясни Хури. — Прочети резюмето. Ора ни даде ключовете, за да направим тези неща, това е всичко. Ние не сме откривали нищо.

— Нека поговорим за Ора — намеси се Скорпион. — Всъщност нека се върнем в самото начало, когато нашите две сили се разделиха около Делта Павонис. “Зодиакална светлина” пострада сериозно, това го знаем всички. Поправката обаче не би трябвало да отнеме повече от две-три години на авторемонтните му системи, стига да се захранват с достатъчно суровини. Ние обаче чакаме тук вече двайсет и три години. Какво ви забави толкова?

— Поправката продължи повече, отколкото очаквахме — обясни Хури. — Беше трудно да си доставяме суровини, когато инхибиторите контролираха толкова голяма част от системата.

— Но определено не и цели двайсет години — каза Скорпион.

— Не, но след като прекарахме там няколко години, стана ясно, че не сме изправени пред непосредствена опасност от преследване от инхибиторите, ако се намираме в близост до Хадес, преобразуваната неутронна звезда. Това означаваше, че разполагаме с повече време за нейното изучаване. В началото се страхувахме, но инхибиторите неизменно стояха далеч от нея, сякаш нещо там не им допадаше. Всъщност с Торн вече се бяхме досетили за това.

— Разкажи ни малко повече за Торн — предложи меко Клавейн.

Всички усетиха промяната в гласа й.

— Торн беше лидерът на съпротивата, човекът, затруднявал живота на представителите на режима до появата на инхибиторите.

— Вие с Вольова завързахте някакви взаимоотношения с него, нали? — попита старецът.

— Торн беше нашият начин да накараме хората да приемат помощта ни да ги евакуираме. Поради това се наложи да общувам доста с него. В крайна сметка двамата се опознахме добре.

Тук Ана замълча.

— Спокойно, не е нужно да бързаш заникъде — насърчи я Клавейн с мекота, каквато Скорпион не беше чувал в гласа му напоследък.

— Веднъж глупавото любопитство привлече двама ни с Торн прекалено близо до инхибиторите. Те ни заобиколиха и дори започнаха да пъхат сондите си в главите ни, пиейки нашите спомени. И тогава нещо — някаква същност — се намеси и ни спаси. Каквото и да беше, изглежда, се намираше някъде около Хадес. Нищо чудно да беше дори удължение на самия Хадес, друг вид сонда.

Скорпион потупа резюмето пред себе си.

— Ти докладва за контакт с човешко съзнание.

— Беше Дан Силвест — отвърна тя, — същото себично копеле, което сложи началото на всичко това. Знаем, че е открил път към матрицата Хадес преди доста години, използвайки същия маршрут, по който са се движели амарантинците, за да избягат от инхибиторите.

— И мислиш, че Силвест — или онова, в което се е превърнал — се е намесил, за да спаси теб и Торн? — поинтересува се Клавейн.

— Знам, че е така. Когато неговото съзнание докосна моето, в мен избухна… да го наречем разкаяние. Сякаш най-сетне си бе дал сметка какъв неудачник е бил и какво зло е сторил в името на любопитството. Все едно бях готова, по някакъв незначителен начин, да започна да поправям извършеното.

Клавейн се усмихна.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Той обаче не можеше да прави чудеса — продължи Ана. — Пратеникът, който Хадес изпрати до Рок, за да ни помогне, беше достатъчен, за да сплаши машините на инхибиторите, но успя единствено да ги затрудни, колкото да ни даде възможност да се върнем при Иля. Но това поне беше знак, че ако искаме да направим нещо във връзка с инхибиторите, трябва да потърсим помощ в Хадес. Някои от нас трябваше да се върнат вътре в него.

— И ти беше сред тях? — попита Клавейн.

— Да. Направих го по същия начин като преди, защото знаех, че действа. Не като Силвест — през предната врата в обикалящото около Хадес нещо, а чрез падане към звездата. С други думи — като умреш. Оставих се да бъда разкъсана от гравитационното поле на Хадес и после събрана отново вътре в него. Не си спомням нищо от това и съм благодарна, че е така.

Скорпион виждаше ясно, че дори Хури няма почти никаква представа какво всъщност се е случило с нея при влизането й в Хадес. От предишния й разказ за случилото се ставаше очевидно, че според нея вътре в звездата бяха възстановили физическото й тяло и го бяха запазили в миниатюрен, потрепващ мехур от плоско пространство-време, за да не пострада от убийственото гравитационно поле на неутронната звезда. Може би случаят действително беше такъв. Но беше напълно възможно и това да е фантастична измислица, създадена за нея от нейните домакини, бивши човешки същества. Единственото, което в крайна сметка имаше значение, бе, че съществува начин да се общува със съществата в матрицата Хадес, и може би, дори още по-важно — начин за връщане обратно в реалния свят.

В главата на Скорпион се въртяха подобни мисли, когато личното му средство за комуникация иззвъня дискретно. Той се изправи до масата и Хури прекрати монолога си.

Раздразнен от прекъсването, Скорпион вдигна апарата пред лицето си и произнесе:

— Надявам се, че позвъняването е наистина основателно.

Гласът, който прозвуча от другата страна, беше далечен и тънък.

Позна, че е на часовия от “Оръжие на сигурността”, който ги беше посрещнал при кацането.

— Реших, че ще искате да знаете за това, сър.

— Давай по-бързо.

— Докладвано е за привидение трети тип на пет осемдесет и седем. Най-високият от почти шест месеца.

Сякаш имаше нужда да му го казва.

— Кой го е видял?

— Полфри, работник по поддръжката на трюма.

Скорпион понижи глас и притисна микрофончето на слушалките още по-близо до устата си, за да не го чуе никой.

— Какво е видял Полфри?

— Обичайното, сър: не много, но достатъчно, за да ни бъде доста трудно да го накараме да слезе толкова дълбоко отново.

— Разпитай го, запиши всичко, което каже, дай му да разбере, че не трябва да говори с никого за това. Ясно?

— Да, сър.

— После му намери друга работа. — Скорпион направи пауза, обмисляйки намръщено последствията от това. — Всъщност аз също бих искал да поговоря с него. Не го оставяй да напуска кораба.

Без да чака отговор, той прекъсна връзката, върна слушалките обратно в апаратчето и се върна до масата. Седна и даде знак на Хури да продължи разказа си.

— За какво беше това? — попита тя.

— Нищо, за което трябва да се притесняваш.

— Но аз се притеснявам.

Прасето усети остра болка между очите. Напоследък често получаваше главоболие, а ден като този определено не помагаше.

— Някой докладвал за привидение — отвърна той, — една от дребните прояви на Капитана, за които спомена Антоанет. Не означава нищо.

— Така ли? Аз се появявам, той се появява, а ти мислиш, че не означава нищо? — Хури поклати глава. — Аз знам какво означава, дори вие да не знаете. Капитанът разбира, че тук долу става нещо сериозно.

Болката между очите му се разшири малко. Скорпион стисна с палеца и показалеца си кожата между зурлата и челото си.

— Разкажи ни за Силвест — произнесе с преувеличено търпение той.

Ана въздъхна, но направи, каквото я помоли.

— В звездата имаше нещо като комитет за посрещането ни, съставен от Силвест и неговата съпруга, точно такива, каквито ги бях видяла последния път. Дори стаята изглеждаше същата — научен кабинет, пълен със стари кости и апаратура. Но усещането беше друго. Сякаш участвах в някаква светска игра, но бях единствената непосветена в нейните тайни. Вече не говорех със Силвест, ако изобщо някога бях говорила с него.

— Някакъв шарлатанин? — обади се Клавейн.

— Не. Говорех с истинския обект… сигурна съм… но същевременно това не беше Силвест. Все едно… слизаше на моето ниво, слагаше маска, за да мога да разговарям с нещо познато. Знаех, че това не е цялата история. Даваха ми успокоителния вариант, като махаха плашещите детайли. Според мен Силвест мислеше, че не съм способна да понеса онова, в което се беше превърнал в действителност след всичкото това време. — Усмихна се. — Изглежда, мислеше, че ще ми взриви ума.

— И не е изключено, след като е прекарал шейсет години в матрицата Хадес — отсъди Клавейн.

— Но все пак — продължи Хури — не мисля, че всъщност имаше действителна измама. Във всеки случай — нищо, което не беше абсолютно необходимо в името на здравия ми разум.

— Разкажи ни за по-късните си посещения — каза Клавейн.

— Ходех сама първите няколко пъти. После вече винаги с някой друг — Рьомонтоар, Торн или някой доброволец.

— Но винаги и ти? — попита Клавейн.

— Матрицата ме приемаше. Никой друг не искаше да рискува да влезе в нея без мен.

— Не ги виня. — Клавейн направи пауза, но за всички присъстващи беше очевидно, че има какво още да каже. — Но Торн умря, така ли?

— Както винаги, падахме към неутронната звезда — поде Хури — и тогава нещо ни удари. Може би енергиен заряд от заблудено оръжие, никога няма да разберем със сигурност. Може би обикаляше около Хадес от милиони години или пък бе нещо от инхибиторите, нещо, което бяха рискували да поставят толкова близо до звездата. Не беше достатъчно да унищожи капсулата, но достатъчно, за да убие Торн.

Ана спря да говори и в стаята се възцари неловко мълчание. Скорпион огледа присъстващите и забеляза, че всички са свели глави; никой не смееше да гледа към Хури, дори Халат.

Ана продължи разказа си.

— Звездата ме улови жива, но Торн беше мъртъв. Тя не успя да събера онова, което бе останало от него, в живо същество.

— Съжалявам — промълви едва чуто Клавейн.

— Има още нещо — прозвуча също толкова тихо гласът на Ана.

— Продължавай.

— Част от Торн все пак оцеля. Любихме се при дългото падане към Хадес и така, когато влязох в звездата, отнесох част от него със себе си. Бях бременна.

Клавейн не отговори веднага, за да позволи на думите й да си свършат работата и да им даде достойното пространство, което заслужаваха.

— И детето на Торн?

— Е Ора — отвърна Хури. — Бебето, което ми открадна Скейд. Детето, което дойдох да взема оттук.

Загрузка...