Пропастта на опрощението

ТРИ

Лайтхъгър „Гностично възкачване”, Междузвездното пространство, 2615 година

Неговата любовница му помогна да излезе от ковчега. Треперещ, Куейч лежеше върху кушетката за размразяване, докато Моруина се справяше с множеството жакове и жички, които влизаха в насинената му плът.

— Лежи неподвижно — каза тя.

— Не се чувствам много добре.

— Естествено. Какво очакваш, щом копелетата те размразяват толкова бързо?

Чувстваше се така, сякаш го ритаха в слабините, само дето слабините обхващаха цялото му тяло. Искаше му се да се свие в някакво пространство, по-малко от него самия, да се сгъне на мъничък възел с някакъв бравурен номер, достоен за оригами. Не повърна само защото усилието, което изискваше това, беше прекалено плашещо.

— Не е трябвало да рискуват — рече той. — Тя знае, че съм страшно ценен, за да постъпват така.

Напъна го желание да повърне, но от него не излезе нищо освен ужасен звук, като от куче, което бе лаяло прекалено дълго.

— Може би търпението й е поизтъняло — отвърна Моруина, която го мажеше с щипещи лечебни мехлеми.

— Тя знае, че съм й нужен.

— Справяла се е без теб и преди. Може би й е дошло наум, че може Да се справи без теб и в бъдеще.

Куейч се оживи.

— Може би е възникнала критична ситуация.

— За теб — може би.

— Боже, само това ми трябва — малко симпатия.

Трепна от внезапната болка в черепа си — много по-точна и целенасочена от тъпото и неопределено неприятно усещане на свързаната с размразяването травма.

Не трябва да използваш напразно Божието име — смъмри го Моруина. — Знаеш, че това само ти причинява болка.

Куейч се взря в лицето й, като държеше с усилие на волята очите си отворени на безмилостното осветление в помещението.

— Ти на моя страна ли си или не си?

— Опитвам се да ти помогна. Стой мирно, почти приключих с изваждането на жичките и тръбичките. — Последва последната пробождаща болка, този път в бедрото; на мястото на измъкнатия шунт остана раничка с форма на око. — Така, приключихме.

— До следващия път — рече Куейч. — Стига да има следващ път.

Моруина не отговори веднага, сякаш някаква мисъл я бе връхлетяла за първи път.

— Наистина си изплашен, нали?

— Ти нямаше ли да бъдеш на мое място?

— Кралицата е побъркана. Всички го знаят. Но също така е достатъчно прагматична, за да различава ценните източници, когато ги види.

— Моруина говореше свободно, тъй като знаеше, че кралицата не разполага с работещи подслушвателни устройства в стаята за размразяване.

— Виж Грьолие. Мислиш ли, че би търпяла този особняк и една минута, ако не й беше полезен?

— Точно това имам предвид — заяви Куейч и потъна в още по-дълбока безнадеждност. — В мига, в който някой от нас престане да бъде от полза…

Ако беше в състояние да помръдне, щеше да направи с ръката си жест, сякаш прокарва нож по гърлото си. Вместо това издаде само задавен звук.

— Ти имаш едно предимство пред Грьолие. Имаш мен, съюзник в екипажа. А той кого има?

— Права си — съгласи се Куейч. — Както винаги.

С огромно усилие се пресегна и обхвана в дланта си стоманената ръкавица на Моруина.

Не му даде сърце да й напомни, че тя самата се намираше почти в същата изолация на борда на кораба, в която беше и самият той. Единственото, което гарантираше отлъчването на една ултра, беше поддържането на какъвто и да било вид междуличностни отношения със стопроцентов човек. Моруина не показваше, че това я притеснява; Куейч обаче знаеше, че изобщо няма да може да разчита на нея, когато кралицата и останалата част от екипажа се обърнеха срещу него.

— Вече можеш ли да седнеш? — попита тя.

— Ще опитам.

Неразположението му беше понамаляло, както и знаеше, че ще стане, и сега най-сетне беше в състояние да раздвижи основните си мускулни групи, без да изкрещи. Седна на кушетката, допрял колене в лишените си от косми гърди, докато Моруина извади внимателно от пениса му катетъра за уринирането. Той се взираше в лицето й, докато тя работеше, и чуваше само звуците от плъзгането на метал по метал. Спомни си колко се бе страхувал, когато го бе докоснала за първи път там с лъскавите си като ножици ръце. Любенето с нея беше като любене с вършачка. Въпреки всичко, Моруина никога не го беше наранявала дори когато неволно поряза собствените си живи части.

— Добре ли си? — попита тя.

— Ще се оправя. Нужно е нещо по-сериозно от прибързано размразяване, за да бъде развален денят на Хорис Куейч.

— Ето това се казва дух — поздрави го тя, но някак си доста неубедително.

Наведе се и го целуна. Миришеше на парфюм и озон.

— Радвам се, че си до мен — промълви Куейч.

— Чакай тук. Ще ти донеса нещо за пиене.

Моруина се отдръпна от кушетката за размразяване, като се разтегна до пълната си височина. Все още неспособен да фокусира както трябва, той проследи с поглед как се придвижва из стаята до шубера, където се раздаваха различни бульони за възстановяване. Стоманеносивите й дредове се полюляваха при движението на задвижваните й с бутала крака с дълги бедра.

Точно се връщаше с чаша горещ възстановителен шоколад, пълен с лекарства, когато вратата към помещението се плъзна. Влязоха две други ултри: мъж и жена. Зад тях, с хванати скромно зад гърба ръце, се появи по-дребната, неувеличавана фигура на главния лекар. Беше с изцапана бяла лекарска престилка.

— Във форма ли е? — попит мъжът.

— Имате късмет, че не е мъртъв — отвърна Моруина.

— Не бъди толкова мелодраматична — обади се жената. — Никога не би умрял само защото сме го размразили малко по-бързо от обикновено.

— Ще ни кажете ли какво иска от него Жасмина?

— Това засяга само него и кралицата — уточни жената.

Мъжът хвърли ватиран сребрист халат по посока на седналия Куейч. Ръката на Моруина политна със светкавично движение натам и го хвана. Тя се приближи до размразения и му го подаде.

— Бих искал да знам какво става — обади се той.

— Облечи се — каза жената. — Идваш с нас.

Куейч се завъртя на кушетката и спусна крака върху студения под. Сега на мястото на изчезващия дискомфорт се появяваше страх. Пенисът му вече се беше смалил от само себе си и се бе оттеглил в корема му, сякаш правеше своите планове за бягство. Куейч облече халата, пристегна го с колана около кръста си и се обърна към главния лекар:

— Ти имаш своя принос за ставащото, нали?

Грьолие премигна.

— Скъпи ми колега, направих всичко, което можах, за да не им позволя да те размразят още по-бързо.

— И твоето време ще дойде — заяви Куейч. — Помни думите ми.

— Нямам представа защо държиш толкова на този тон. С теб имаме много общи неща, Хорис. Ние сме единствените човешки същества на борда на този кораб на ултри. Не би трябвало да се заяждаме, да се конкурираме за престиж и положение. Би трябвало да се поддържаме един друг, да циментираме приятелството си. — Изтри опакото на ръкавицата в туниката си, по която остана неприятно петно с цвят на охра. — Би трябвало да бъдем съюзници. Бихме могли да извървим дълъг път заедно.

— Когато адът замръзне — отговори Куейч.

Кралицата галеше осеяния с петна човешки череп в скута си. Ноктите на ръцете и краката й бяха много дълги, боядисани във въгленовочерно. Носеше късо кожено яке с връзки на деколтето и къса пола от същата тъмна материя. Черната й коса беше сресана назад от челото, върху което бе оставен само един добре оформен кичур. Застаналият пред нея Куейч в първия момент помисли, че е гримирана, заради вертикалните, дебели колкото свещи червени линии, свързващи очите с извивката на горната й устна. И тогава, като почти подскочи на място, осъзна, че си беше избола очите.

Въпреки това лицето й не се беше лишило от строгата си красота.

За първи път я виждаше в плът и кръв в някое от нейните проявления. До тази среща общуването му с нея се бе осъществявало или чрез посредници в алфа ниво, или чрез живи пратеници като Грьолие.

Беше се надявал нещата да си останат такива.

Куейч изчака няколко секунди, заслушан в собственото си дишане. Най-сетне успя да произнесе:

— Да не би да съм ви разочаровал с нещо, мадам?

— Какъв тип кораб управлявам според теб, Куейч? Такъв, в който мога да си позволя да нося багаж ли?

— Усещам, че късметът ми изневерява.

— Малко е късно за това. Колко пъти сме спирали, откакто се присъедини към екипажа, Куейч? И какво можем да покажем след всичките тези пет спирания?

Той отвори уста, за да отговори, когато видя специалния й костюм, почти скрит в полумрака зад трона. Не можеше да е донесен тук случайно.

Приличаше на мумия и беше изработен от ковано желязо или някакъв друг индустриален материал. Имаше няколко високоволтови контакта, точки за прикачване и тъмен, прогорен правоъгълник там, където трябваше да бъде визьорът. Виждаха се съединителни скоби и издатини на местата, където бе запояван. Рядко можеше да се види гладък участък от очевидно нов метал.

Всички други части на костюма обаче бяха покрити с невероятно сложна и загадъчна резба. Всеки свободен квадратен сантиметър бе отрупан с изображения, направени с такива подробности, че бяха изключително изморителни за очите. Невъзможно беше цялото това множество да се възприеме с един поглед, но докато костюмът се въртеше над него, Куейч успя да различи фантастични космически чудовища с врат на змия, космически кораб със скандално фалическа форма, крещящи лица и демони, графични изображения на секс и насилие. Това бяха развиващи се спираловидно разкази, предупредителни приказки, хвалебствени търговски епизоди, описани надълго и нашироко. Имаше часовникови циферблати и псалми. Текстове на езици, които не можеше да разпознае, музикални строфи, дори поредици от гравирани с любов цифри. Поредици от цифрови кодове или основните двойки на ДНК. Ангели и херувими. Змии. Много змии.

Главата го заболя само от усилието да гледа.

Костюмът беше изпъстрен и издълбан с петна там, където бе имал контакт с микрометеорити и космически лъчи, стоманеносивият му Цвят имаше на места смарагдовозелен или бронзов оттенък. Виждаха се драскотини, където свръхтежки частици бяха оставили своите следи при приплъзването си под полегати ъгли. А тънката тъмна линия, която минаваше през целия костюм, показваше къде двете бронирани половинки могат да бъдат отворени и след това свързани отново.

Този костюм беше съоръжение, измислено с цел наказание, а съществуването му бе просто жесток слух. Но в този момент той придоби реални измерения за Куейч.

Кралицата пъхаше хора в костюма. Той ги поддържаше живи и им осигуряваше сетивна информация. Предпазваше ги от радиацията, която съпровождаше неизменно междузвездните полети, докато стояха погребани, понякога години наред, в аблативния щит на кораба.

Късметлиите сред тях бяха мъртви, когато ги измъкнеха от костюма.

Куейч опитваше да овладее треперенето на гласа си.

— Ако погледнем на положението от определен ъгъл, ние всъщност… ние всъщност не се справихме чак толкова зле… като се имат предвид всички неща. Корабът не претърпя материални щети. Нямаше смъртни случаи или сериозни наранявания на екипажа. Нямаше злополуки, свързани със зараза. Нито пък непредвидени разходи…

Той замълча и погледна с надежда Жасмина.

— Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш? От теб се очакваше да ни направиш богати, Куейч. Очакваше се да обърнеш нещата в наша полза в тези трудни времена, като смажеш колелата на търговията с вродения си чар и познаването на планетарната психология и екология. Очакваше се да бъдеш нашата кокошка, снасяща златни яйца. — Куейч се размърда смутено. — Но не намери нищо стойностно в цели пет системи.

— Вие избирахте системите, не аз. Не е моя вината, че в тях не намерихме нищо, което да заслужава внимание.

Кралицата поклати глава притесняващо бавно.

— Не, Куейч. Опасявам се, че не е толкова лесно. Преди един месец случайно прихванахме едно предаване. Беше диалог между човешка колония Чалупек и лайтхъгъра „Блед спомен за Хокусай”. Напомня ли ти нещо това?

— Не точно…

Но в действителност му напомняше.

— „Хокусай” влизаше в Глиез 664 точно когато ние напускахме тази система. Това беше втората система, която ти провери набързо за нас. Докладът ти беше… — Кралицата вдигна черепа до главата си и се вслуша в тракащите челюсти. — Чакай да видим… „нищо ценно не е открито нито на Опинкус, нито на другите три земни свята. Единствено незначителни останки от изоставени технологии на петата до осмата луни на гиганта Хауриънт… нищо на вътрешните астероидни полета, D-струпванията, Троянските точки[3] и големите концентрации в Куипъровия пояс”.

Куейч разбираше накъде води всичко това.

— А „Блед спомен за Хокусай”?

— Търговският диалог беше наистина изумителен. Както изглежда, „Хокусай” открил скривалище, в което били заровени търговски стоки на около един век. Преди някаква война, някаква напаст. Много ценни неща: не просто продукти на технологиите, но и изкуство и култура, много от които — уникални. Както чувам, спечелили от това достатъчно, за да си купят съвсем нов пласт аблативно покритие за корпуса. — Тя го погледна очаквателно. — Някакви коментари?

— Докладът ми беше честен — отвърна Куейч. — На тях явно просто им е провървяло, нищо повече. Вижте, дайте ми още една възможност. Нали наближаваме друга система?

Жасмина се усмихна.

— Ние винаги наближаваме някаква система. Този път тя се нарича Писциум 107, но, честно казано, от това разстояние не изглежда много по-обещаваща от последните пет. А защо да мисля, че този път ще ни бъдеш от полза?

— Позволете ми да взема „Доминатрикс” — каза той, като сплете неволно ръце. — Нека вляза с нея в системата.

Кралицата потъна в мълчание за доста време. Куейч чуваше само собственото си дишане, към което от време на време се прибавяше рязкото, безсилно жужене на умиращо насекомо или плъх. Нещо помръдна инертно зад зеленото стъкло на полусферичния купол, поставен в една от дванайсетте стени на кабината. Усети, че е наблюдаван не само от останалата без очи фигура на трона. Не беше нужно да му казват, за да разбере, че онова зад стъклото е истинската кралица, а съсипаното тяло в креслото беше само марионетката, която тя обитаваше в момента. Значи слуховете, които бе чувал, бяха верни: за нейния солипсизъм; за пристрастяването й към изключително силната болка като средство за връщане към реалността; за богатите резерви от клонирани тела, които казваха, че пазела точно за тази цел.

— Свърши ли, Куейч? Представи ли случая си?

Той въздъхна.

— Така ми се струва.

— Чудесно.

Трябва да беше дала някаква тайна заповед, защото в този момент вратата на кабината се отвори. Куейч се обърна, когато нахлулият оттам студен въздух го погали по тила. Влязоха главният лекар и двамата ултри, които му бяха помагали при размразяването на Куейч.

— Приключих с него — заяви Жасмина.

— И какви са намеренията ви? — поинтересува се Грьолие.

Кралицата засмука нокътя на единия си пръст.

— Не съм си променила мнението. Сложете го в костюма.