Пропастта на опрощението

ТРИЙСЕТ

Арарат, 2675 година

На поляната всичко се промени. Небето отгоре беше станало среднощно черно: сега между дърветата не прелитаха птици, а самите дървета се очертаваха просто като някакви по-тъмни форми, надвиснали от всички страни като буреносни облаци. Животните се бяха умълчали и Антоанет вече не чуваше шуртенето на водопада. Може би той изобщо не беше реален.

Когато насочи отново вниманието си към Капитана, той стоеше сам на масата. Отново беше минал няколко години напред, пресъздавайки друг отрязък от живота си. Когато го беше видяла за последен път, в сребристия брониран костюм, едната му ръка беше механична. Сега процесът на механизиране се беше задълбочил. Трудно можеше да се прецени каква част от него е заменена от протези заради костюма, но поне виждаше главата му, тъй като беше оставил шлема си на масата. Скалпът му беше напълно плешив, лицето — напълно обезкосмено с изключение на мустака, клюмнал от двете страни на устата му. Това беше същата уста, която помнеше от първата му поява: права, със стиснати устни. Вероятно не си падаше по празните приказки. Но това беше горе-долу единственото, което успя да разпознае. Изобщо не можеше да види очите му. Бяха скрити под особена лента, простираща се от единия до другия край на лицето му. Под перленото покритие на лентата проблясваха миниатюрни оптични уреди, или поне така й се стори. Кожата на скалпа му беше осеяна с тънки бели линийки. Беше прилепнала плътно към черепа и разкриваше неравномерно издигнати отдолу й пластинки.

— Нещо не е наред, нали? — попита Антоанет.

— Погледни нагоре.

Тя се подчини и видя, че нещо се беше променило през няколкото минути, през които изучаваше последните модификации на Капитана. Небето беше прорязано от светлинки. То я наведе на мисълта за някой, който прави бързо дълбоки, чисто изпълнени, касапски разрези в мека кожа. В началото светлинните драскулки й се сториха случайни, но почти веднага започна да различава определен модел.

— Джон…

— Продължавай да гледаш.

Драскулките ставаха все гъсти. Превърнаха се в мъждукане, после — в настойчиво светене, накрая — в нещо, изглеждащо почти постоянно.

Драскотините образуваха букви.

Буквите образуваха думи.

Думите казваха:

— Просто исках да знаеш — обади се Джон Браниган.

В този момент тя усети боботене, идващо изпод поляната. Едва си бе дала сметка за това, когато усети как тежестта й се увеличава. Почувства се притисната към грубо направената дървена пейка. Натискът беше мек, но това не я изненада. Кораб с маса от няколко милиона тона не се устремяваше с един подскок към космоса. Особено пък след като бе стоял под дълбока километър вода в продължение на двайсет и три години.

Откъм залива, осветявайки морето и земята, докъдето поглед стигаше, над Арарат се спусна кратък и съвсем не навременен ден. В началото Васко не видя нищо друго, освен планина от пара, изгарящо изригване от свръхзагрята вода, която погълна първо долната част на кораба, а след това — цялата обвита в зелено структура. Синкавобяла светлина блестеше през парата, като фенер върху купчина тоалетна хартия. Беше болезнено ярка дори през потъмняващия я филтър на корпуса на совалката. Тя избледня до виолетово и остави накъсани розови сенки в ретината на Васко. Дори намиращата се далеч от колоната от пара вода блестеше в лъскаво тюркоазенозелено. Беше красиво и странно, не приличаше на нищо, което беше виждал през двайсетгодишното си съществуване.

Сега видя, че водата се надига около кораба, и то със стотици метри. Ужасяващи по мащабите си енергии бяха освободени под нея и причиняваха образуването на мехури от свръхплътна, свръхгореща плазма.

Стената от надигналата се вода се спусна от “Носталгия по безкрая”, образувайки две концентрични вълни.

— Успяха ли да го замъкнат достатъчно далеч зад носа? — попита той.

— На път сме да разберем — промълви Скорпион.

Водната повърхност беше осеяна с втвърдена зелена биомаса. Пред очите им тя се разпукваше на отделни плочки, неспособна да се огъне достатъчно бързо, за да бъде в синхрон с изкривяванията, причинени от преминаващата вълна. Тя се движеше със скорост от неколкостотин метра в секунда. След броени мигове щеше да се стовари върху ниските каменни защитни стени на залива.

Васко погледна отново към източника на цунамито. Корабът беше започнал да се издига, носът му се подаваше над слоя пара. Движението беше величествено гладко, сякаш наблюдаваше неподвижна забележителност на пейзажа — древен, обрулен от времето шпил върху висок нос — разкрита при постепенното оттегляне на утринната мъгла.

Като прикриваше с длан очите си от ярката светлина, Васко видя как най-горният километър на “Носталгия по безкрая” се измъкна изцяло от парата. Корабът беше почти без никаква джъглърова биомаса: забеляза само няколко все още прикрепени към корпуса му зелени ластари. После се появи следващият километър. По-дебели от къщи въжета от биомаса се отделяха от него в резултат на нарастващото ускорение и се свличаха надолу.

Светлината стана непоносима. Корпусът на совалката потъмняваше все повече, за да предпази своите пасажери. Сега вече целият кораб беше излязъл от океана. През вече почти непрозрачния корпус Васко виждаше само две бавно издигащи се излъчващи точки.

— Вече няма връщане назад — отбеляза той.

Скорпион се обърна към Хури.

— Смятам да го последвам, освен ако не възразяваш.

Ана погледна към дъщеря си.

— Не получавам никакви сигнали от Ора, Скорп, но съм убедена, че зад всичко това стои Рьомонтоар. Все повтаряше, че ще има някакво съобщение. Не мисля, че имаме друг избор, освен да му се доверим.

— Да се надяваме, че е той — отвърна Скорпион.

Но беше ясно, че вече е взел решението си. Каза им да си направят столове и да се подготвят за това, на което можеха да се натъкнат в орбитата на Арарат. Васко се зае отново с направата на място за сядане, но преди да се отпусне в него, забеляза, че подът на совалката отново е станал прозрачен. Там долу, осветен от издигащия се кораб, видя Първи лагер, очертан в напомнящи халюцинация детайли, чиято решетка от улици и сгради изпъкваше с монохромна яснота. Видя дребните движещи се сенки на бягащи между сградите хора. После погледна към залива. Водната стена се беше стоварила в бариерата на носа, която беше отнела голяма част от силата й, но без да я блокира. С болезнена смесица от агония и невъзмутимост проследи с поглед остатъка от цунамито, което прекоси залива, като намаляваше скоростта и увеличаваше височината си, защото се движеше нагоре по водещата към брега плитчина. После погълна крайбрежната ивица, като промени очертанията й само за миг, и заля улиците и сградите. След малко водата се оттегли, повличайки отломките със себе си. След нея остана камънак и правоъгълни очертания там, където допреди малко бе имало цели сгради. Големи раковинообразни структури, недобре закрепени, се носеха по водната повърхност — очевидно морето си ги беше поискало обратно.

В залива цунамито се върна обратно върху себе си, създавайки няколко по-малки вълни, но те не причиниха толкова големи щети като първата. След около минута всичко притихна. Но доколкото Васко можеше да прецени, един квартал на Първи лагер просто бе престанал да съществува. Надяваше се само повечето обитатели на тези най-уязвими поради близостта си до брега сгради да бяха евакуирани приоритетно пред всички останали.

Блясъкът отслабваше. Сега вече корабът беше високо над тях и набираше скорост, насочен към разредената атмосфера и в крайна сметка — към космоса. Лишен от познатата си забележителност, заливът му се стори чужд. Васко бе прекарал там целия си живот, но сега тази територия му изглеждаше друга, място, което не можеше да разпознае. Със сигурност никога вече нямаше да го почувства като роден дом. Но на него му беше лесно да се чувства така, нали? Той се намираше в привилегированата позиция на онези, които не бяха принудени да се върнат обратно и да построят отново живота си върху развалините. Вече напускаше Арарат, вече му казваше “довиждане”, сбогуваше се със света, който го беше направил това, което представляваше.

Настани се в току-що направения си стол, като остави корпуса да го гушне интимно, приемайки точните очертания на тялото му. Почти веднага щом се настани така удобно, усети, че совалката започва да се издига с нарастваща скорост.

Не след дълго настигнаха “Носталгия по безкрая”. Спомни си какво му беше казала Антоанет Бакс, когато я попита дали Капитанът наистина е способен да напусне Арарат. Беше отговорила, че това е възможно, но няма да стане бързо. Като повечето кораби от този вид, големият лайтхъгър беше предназначен да поддържа равномерно ускорение, докато почти достигне скоростта на светлината. На морското равнище обаче гравитацията на Арарат се равняваше почти на едно же. При нормално ускорение корабът беше в състояние да балансира тази сила, кръжейки на определена надморска височина. Приземяването не беше проблем: просто трябваше да позволи на гравитацията да го победи, макар и бавно, контролирано. Излитането обаче беше съвсем друг въпрос: сега той трябваше да преодолее както гравитацията, така и въздушното съпротивление. Резервната мощ за спешни маневри можеше да се използва само за броени секунди, а за достигането на орбита или на скоростта, необходима за излизане в междупланетното пространство, бяха нужни няколко минути. Следователно, за да напуснат Арарат, двигателите трябваше да се натоварят малко повече от нормалното, без обаче да се претоварват.

Потеглянето щеше да бъде по-бавно, отколкото с най-примитивната химическа ракета, както беше обяснила Антоанет, дори по-бавно от прославените фойерверки, отвели първия астронавт (на име Нийл Гагарин, както беше пояснила Антоанет и Васко й беше повярвал) в орбита. “Носталгия по безкрая” обаче тежеше няколко хиляди пъти повече от най-тежката химическа ракета. А старите химически ракети трябвало да достигнат скоростта за излизане от орбита много бързо, защото разполагали с достатъчно гориво само за неколкоминутно ускорение. Докато “Носталгия по безкрая” можеше да поддържа ускорението години наред.

Съпротивлението на въздуха намаляваше колкото по-високо се издигаше корабът. Той започна да ускорява малко по-бързо, но совалката все още се движеше без усилие в крак с него. Това като че ли ставаше съвсем леко. Васко обаче знаеше, че това несъмнено е опасно невярна представа.

Щом реши, че пътуването ще е гладко и предвидимо, поне през следващите няколко минути, той напусна нишата си и тръгна напред. Скорпион и пилотът бяха в контролните кушетки.

— Някакви трансмисии от “Безкрая”? — попита младежът.

— Нищо — отговори пилотът.

— Надявам се, че Антоанет е добре — продължи Васко.

Тогава се сети за останалите хора, четиринайсет хиляди само според последното преброяване, които вече бяха на кораба.

— Ще се справи — увери го Скорпион.

— Предполагам, че до няколко минути ще разберем дали съобщението е било наистина от Рьомонтоар. Притеснен ли си?

— Не — отвърна Скорпион. — И знаеш ли защо? Защото нито ти, нито аз, нито който и да било друг може да направи нещо по този въпрос. Не можем нито да спрем кораба да се носи все по-нагоре, нито да променим онова, което ни очаква там.

— Но имаме избор дали да го следваме, или да не го следваме — настоя Васко.

Прасето го изгледа, присвило очи от умора или от презрение.

— Не, грешиш — отвърна то. — Ние наистина имаме избор — аз и Хури. Но ти нямаш. Ти просто ще се возиш с нас.

Васко помисли дали да не се върне на мястото си, но после реши да прояви търпение. Макар да беше нощ, виждаше ясно извивката на хоризонта на Арарат. Излизаше в космическото пространство. Точно това бе искал през по-голямата част от живота си. Никога обаче не беше предполагал, че ще стане по този начин или че самата дестинация ще бъде свързана с такава опасност и несигурност. Вместо приятно вълнение от сбъдването на своята мечта, той усещаше стомаха си свит на топка от притеснение.

— Заслужих правото да бъда тук — каза тихо той, но все пак достатъчно силно, за да го чуе Скорпион. — Бъдещето на Ора е и моя отговорност.

— Ти си усърден, Малинин, но не си в свои води.

— Аз също участвам в ставащото.

— Ти беше въвлечен. Това не е същото.

Младежът понечи да каже нещо, но в този момент образите по всички дисплеи около пилота изчезнаха, заменени от статика. Совалката подскочи.

— Смущения по всички комуникационни честоти — поясни пилотът. — Изгубихме всички транспондерни контакти с повърхността и всякаква връзка с Първи лагер. Шумовият фон тук е много голям… по-голям, отколкото сме свикнали. Сензорите дори не могат да изтълкуват някои неща. Електронната апаратура отговаря мудно. Изглежда, навлизаме в нещо като заглушена зона.

— Можеш ли да ни държиш близо до “Безкрайност”? — попита Скорпион.

— Управлявам това нещо повече или по-малко ръчно. Предполагам, че докато корабът ми е отправна точка, няма да си изгубим. Но не обещавам нищо. Височина?

— Сто и двайсет клика. Вече трябва да навлизаме в по-ниската сфера на битката.

Гледката отгоре не се беше променила особено от излитането на кораба. Светлинните драскотини бяха избледнели, може би защото Рьомонтоар беше наясно, че посланието му е получено и е породило желаните действия. Все още проблясваха светлини, превръщаха се в разширяващи се сфери и дъги, от време на време атмосферата се раздираше от преминаването на неопределен обект, но освен че тъмнината беше станала още по-наситена и по-дълбока, гледката не се различаваше по нищо от онова, което бяха виждали от повърхността на Арарат.

Хури се приближи до тях.

— Чувам Ора — каза тя. — Събудила се е.

— Добре — отвърна Скорпион.

— Но това не е всичко. Виждам разни работи. Както и Ора. Мисля, че са от същия вид, каквито виждахме с Клавейн, преди нещата да загрубеят истински — изтичане на информация от военните действия. Тя отново достига до нас.

— Трябва да сме близо — обади се Васко. — Предполагам, че вълците са блокирали тези сигнали, когато са можели, за да попречат на Рьомонтоар да изпрати съобщението. Сега, когато сме вече толкова близо, не са в състояние да спрат всички.

Васко дочу отнякъде непознат шум. Беше писклив, неблагозвучен, измъчен. Заглушен от пластмасово покритие. Най-накрая разбра, че Ора плаче.

— Това не й харесва — рече Ана. — Болезнено е.

— Контакт — обяви пилотът. — Радарът се включи и връща уловените сигнали. Петдесет клика и наближават. Нямаше ги само допреди миг.

Совалката подскочи силно, Васко и Хури полетяха към едната й страна. Стената се деформира, за да омекоти удара, но младежът пак остана без дъх.

— Какво става? — попита задъхано той.

— “Безкраят” прави неопределими маневри. И той е уловил същото ехо с радарите. Старая се да се движа с кораба. — Пилотът хвърли поглед към един от дисплеите. — Трийсет клика. Двайсет и намалява. Заглушаването става все по-лошо. Това не е добре.

— Прави най-доброто, което можеш — каза Скорпион. — Всички останали… завържете се. Предстоят бурни мигове.

Васко и Хури се върнаха там, където Валенсин и неговите машини продължаваха да бдят над Ора. Тя още се движеше, но поне беше престанала да плаче. Васко искаше да може да направи нещо, за да и помогне, да заглуши по някакъв начин крещящите в главата й гласове. Не можеше да си представи как се чувства. Та тя все още не трябваше дори да е родена, не трябваше да има представа за собствената си индивидуалност или за по-широкия свят, в който съществуваше. Ора не беше обикновено бебе, това бе повече от сигурно — тя вече имаше езиковите умения на две-тригодишно дете, но също така беше невероятно всички части на ума й да се развиват с еднаква скорост. В тази миниатюрна набръчкана главичка нямаше място за прекалено големи сложнотии, възгледите й за много неща несъмнено бяха все още бебешки. Когато Васко беше с две години по-голям от нея, разбирането му за света не надхвърляше стаите на дома му. Всичко останало беше мъгливо, незначително, неразбирането му достигаше комични измерения.

Сега “Носталгия по безкрая” беше увеличила разстоянието от совалката и то вече се измерваше с няколко десетки километри. Корпусът на совалката все още не беше направен изцяло прозрачен, но на светлината от нейните двигатели младежът улови отражението на някакви приближаващи се обекти. Те не само се движеха, но потрепваха, въртяха се, разцепваха се и се съединяваха отново, отдалечаваха се и напредваха на пулсиращи вълни.

Тези неща приближаваха. Сега светлината от двигателите разкриваше тук-там очертанията на стъпаловидни структури: редици, контури, зигзагообразни ръбове. Беше същата машинария, която бяха открили в кораба на Скейд, същото нещо, което се бе спуснало от облаците и бе разкъсало корветата на парчета, но този път мащабите му бяха несравнимо по-големи — кубовете бяха почти колкото къщи и образуваха структури, простиращи се на стотици метри във всички посоки. Вълчите кубове бяха в постоянно, плъзгащо се движение: вместваха се едни в други, като се надуваха и се свиваха, по-големите структури се организираха и се разпръскваха с хипнотична подвижност. Нишки от кубове се простираха между по-големите образувания; групи от тях прелитаха от една до друга точка като посланици. Все още беше трудно да се определят мащабите, но кубовете прииждаха като че ли от всички страни и на Васко му се струваше, че вече са образували рехава черупка около совалката и “Носталгия по безкрая”. Сигурно беше обаче, че черупката се затяга, че пролуките стават все по-малки.

— Ана? — извика младежът. — Ти си виждала тези неща и преди, нали? Те са нападнали кораба ти. Така ли се започна?

— В беда сме — потвърди тя.

— Какво става по-нататък, ако не успеем да се измъкнем?

— Те влизат вътре. — Гласът й прозвуча кухо, като пукната камбана. — Нахълтват в кораба, а после и в главата ти. Не ти пожелавам да ти се случи такова нещо, Васко. Повярвай ми.

— С колко време разполагаме, ако стигнат до кораба?

— Със секунди, ако имаме късмет. Може би дори не и с толкова. — В този момент тялото й бе обзето от силна конвулсия, която я запрати в задържащата я повърхност, създадена около нея от кораба. Очите й се затвориха и после се отвориха отново, зениците й бяха насочени към тавана, бялото на очите й беше ярко и плашещо. — Убий ме. Веднага.

— Ана?

— Ора — повтори тя. — Убий ме. Убий и двете ни. Веднага.

— Не — каза той.

Погледна към Валенсин с надежда да получи някакво обяснение.

Лекарят просто поклати глава.

— Няма да го направя — заяви той. — Няма значение какво иска тя. Аз няма да отнема живот.

— Чуй ме — настоя Хури. — Това, което знам… е прекалено важно. Не трябва да го научат. Те ще разчетат умовете ни. Не мога да позволя това да се случи. Убий ни веднага.

— Не, Ора. Няма да го направя. Нито сега. Нито после. Никога — отговори Васко.

Слугите на Валенсин се приближиха още до инкубатора. Крайниците им потрепваха, тракайки при контакта с мрачните им тела. Едната от машините протегна манипулатора си към инкубатора и го хвана. След това слугата отстъпи назад, опитвайки да го изнесе от нишата.

Васко скочи към него и изтръгна бебето от машината. Тя беше по-лека, отколкото изглеждаше, но много по-силна от очакванията му. Многобройните й крайници се мятаха срещу му, твърдият метал натискаше кожата му.

— Валенсин! — извика той. — Направи нещо!

— Те са извън контрола ми — отвърна лекарят спокойно, сякаш ставащото не го засягаше.

Васко се изви назад, за да се предпази от машината и да избегне профучалия в този момент манипулатор с острие. Но се оказа, че не е достатъчно бърз. Почувства перване през дрехите си и мигновено усещане за студ, от което разбра, че е ранен. Падна назад, удари се в стената и опита да срита широката основа на слугата. Машината се стовари с трясък върху своя компаньон. Мятащите се крайници се преплетоха, ножове блеснаха срещу ножове.

Младежът докосна гърдите си, опипа срязаната плът. После поднесе длан към очите си — беше окървавена.

— Доведи Скорпион — обърна се той към Валенсин.

Скорпион обаче вече идваше. Нещо проблесна в дясната му ръка: жужаща метална мъгла, сребристо петно с форма на нож. Той видя машините, видя кръвта по пръстите на Васко. Слугите се бяха разплели и този, който беше прав, се бе заел с инкубатора, опитвайки да го отвори. Скорпион изръмжа и пъхна ножа в бронята на машината. Ножът премина през мръснозелената черупка, сякаш изобщо я нямаше. Последва съскане от срязани проводници, бръмчене от повредени механизми. Ножът изрева и се изплъзна от ръката на прасето, после падна на пода, където продължи да бръмчи.

Слугата беше повреден. Замръзна на място, с все още протегнати, но вече напълно неподвижни крайници.

Скорпион коленичи и вдигна пиезоелектрическия си нож, спря вибриращото острие и го върна в калъфа.

Стената инхибиторски машини около совалката изглеждаше толкова близо, сякаш беше достатъчно да протегнеш ръка, за да ги докоснеш.

Назъбени синьо-розови светкавици проблясваха и танцуваха между отделните им групи.

— Някой има ли нещо против да ми каже какво се случи току-що? — озъби се Скорпион.

— Ора — отвърна Васко. Обърса окървавената си ръка в крачола на панталона. — Ора опита да обърне слугите срещу себе си. — Дишаше тежко, изговаряйки с усилие всяка дума. — Искаше да я убият. Не иска кубовете да стигнат до нея, докато е жива.

Хури се закашля. Гледаше като уловено в капан животно.

— Убий ме, Скорп. Все още не е късно. Трябва да го направиш.

— След всичко, което преживяхме? — попита той.

— Трябва да отидете на Хела — продължи тя. — Да намерите Куейч. Да преговаряте със сенките. Те ще знаят.

— По дяволите! — извика Скорпион.

Васко проследи с поглед прасето, което измъкна отново ножа от калъфа. Скорпион се взря в неподвижното му в момента острие, присвил презрително устни. Наистина ли възнамеряваше да го използва, или просто размисляше дали да не го изхвърли, преди обстоятелствата да го принудят отново да го използва срещу някого или нещо, за което милее?

Въпреки себе си, макар да усещаше как силите го напускат, Васко се пресегна и хвана прасето за ръкава.

— Не — каза той. — Не го прави. Не ги убивай.

Изражението на прасето беше отвъд беса. Но Васко не го пускаше, а Скорпион не можеше да активира ножа с една ръка — анатомията му не го позволяваше.

— Малинин. Пусни ме.

— Скорп, чуй ме. Трябва да има друг начин. Цената, която платихме за нея… не можем просто да я захвърлим сега, колкото и да го иска.

— Мислиш, че не знам какво ни струва тя ли?

Младежът разтърси глава. Нямаше представа какво друго да каже. Вече нямаше почти никакви сили. Не смяташе, че е сериозно ранен, но раната беше дълбока и той се чувстваше вече ужасно уморен.

Скорпион опита да се пребори с него. На негова страна беше силата, но предимството на Васко беше пъргавината.

— Пусни ножа, Скорп.

— Ще те убия, Малинин.

— Чакайте — обади се меко Валенсин, като свали очилата си и започна да ги трие с края на туниката си. — Чакайте и двамата. Струва ми се, че трябва да погледнете навън.

Те направиха каквото им каза, като продължаваха да се борят за контрола над ножа.

Там ставаше нещо, което бяха пропуснали в разгара на спречкването. “Носталгия по безкрая” бе започнала да отвръща на удара. От корпуса му се бяха появили оръжия и надничаха през сложните сраствания на детайли, маркиращи трансформациите на Капитана. Това не бяха оръжията от оръжейната, огромните конджоинърски творения, които корабът носеше някъде дълбоко в себе си. Беше конвенционалното въоръжение, което бе пренасял почти откакто съществуваше, предназначено най-вече да сплашва клиентите и потенциалните съперници или пирати. Същите оръжия, които бяха използвани срещу колонията на Ризургам, когато се бе забавила да предаде Дан Силвест.

Скорпион пусна Васко от хватката си и бавно върна ножа в калъфа.

— Това няма да промени особено положението — рече той.

— Но ни печели време — отвърна младежът.

И пусна прасето. Двамата се изгледаха. Васко разбра, че току-що беше пресякъл друга гранична черта, която никога няма да може да прекоси обратно.

Е, така да бъде. Бе напълно сериозен, когато обеща на Клавейн да пази Ора.

Огнени линии излизаха от “Носталгия по безкрая”, прекосяваха малкото разстояние и косяха затварящата се като стена машина на вълците. Вече се намираха много високо над Арарат и беше останала много малко атмосфера, която да прави видими повече от петдесетина метра от траекторията на лъчевите оръжия. Васко предположи, че след като бе прекарал толкова дълго време сред атмосфера, големият кораб все още изпуска въздуха и водата от гънките и пукнатините в корпуса си. Наблюдаваше как тъмните петна на вълчата машинария се извъртат, за да избегнат лъчите, като железни стърготини, отблъсквани от магнит. Лъчите се движеха бързо, но кубовете бяха още по-бързи и се плъзгаха с главозамайваща скорост. Васко осъзна, макар и неохотно, че Скорпион има право. Това беше жест на предизвикателство, нищо повече. Всичко, което бяха научили за вълците от кратките си контакти с тях до този момент, сочеше, че конвенционалните човешки оръжия са почти безсилни срещу тях. Те можеха да забавят затварянето на черупката около совалката, но нищо повече.

Може би Ора все пак беше права. По-добре за нея беше да умре още сега, преди машините да са пресушили всичките познания от главата й. Беше им казала, че важната е Хела. Може би никой нямаше да остане жив, за да действа в съответствие с тази информация. Но ако някой все пак оцелееше, поне щеше да бъде в състояние да направи нещо, без вълците да узнаят точните му намерения.

Погледна към калъфа, където прасето държеше ножа си.

Не. Трябва да имаше някакъв друг начин. Ако започнеха да избиват деца, за да се сдобият с тактическо предимство, инхибиторите вече бяха спечелили войната.

— Отстъпват — възкликна Валенсин. — Гледайте. Нещо ги смущава. Но не мисля, че е “Безкраят”.

Стената от машини беше осеяна с неравномерно пръснати зеещи дупки. Карамфили от бледа бяла светлина избуяваха от сърцевината на кубичните структури. Парчета от тях се сблъскваха едно в друго или изпадаха и се губеха от поглед. Пипала от кубове се мятаха безцелно. Светлината пулсираше в грозни, петнисти форми. И внезапно през празнините се втурнаха машини.

Васко разпозна гладките, изчистени, мускулести очертания на летателен апарат, напомнящ много собствената им совалка.

— Рьомонтоар — прошепна Хури.

Зад неравномерната черупка на инхибиторските машини Васко зърна много по-голямо бойно поле, най-вероятно обхващащо много светлинни секунди от пространството около Арарат. Видя страховити светлинни изригвания, светкавици, които нарастваха и избледняваха като бавни кадри от филм. Видя как пурпурночерни сфери просто се появяват, видими само когато се образуваха на някакъв по-светъл фон, остават няколко секунди, докато набръчканите им повърхности се полюшват, преди да се спуснат и изчезнат.

Васко изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, Валенсин оглеждаше раната му.

— Чиста е и не е много дълбока, но има нужда от лечение — съобщи той.

— Но не е сериозна, нали?

— Не. Не мисля, че Ора е искала да те нарани истински.

Младежът усети как част от напрежението напуска тялото му. Тогава си даде сметка, че Скорпион почти не се беше обадил след спречкването им за ножа.

— Скорп — започна той, — не можехме да я убием просто така.

— Лесно ти е да го кажеш сега. Важното е какво искаше тя от нас. Валенсин намаза раната му с нещо, което му защипа. Васко си пое рязко въздух.

— Какво имаше предвид тя, като спомена някакви сенки? Изражението на Скорпион не издаваше нищо. Колкото и спокоен да изглеждаше сега, Васко не вярваше, че му е простил спречкването.

— Не знам — отвърна прасето. — Знам само, че всичко това не ми харесва.

— Важното в случая е Хела — обади се Хури.

После въздъхна, потърка потъмнялата от умора кожа под очите си. Младежът предпочете да мисли, че в момента разговарят с Ана, а не с Ора.

— Ами другото… онези думи за сенките?

— Ще разберем, когато отидем там.

Откъм кабината за управление на полета пропя камбанка.

— Пристигна съобщение от “Носталгия по безкрая” — поясни пилотът. — Канят ни на борда му.

— Кой? — поинтересува се Скорпион.

— Антоанет Бакс — отговори пилотът и добави някак неуверено, след кратка пауза: — … ъъъ, с поздравленията на капитан Джон Браниган.

— Аз нямам нищо против поканата — каза Скорпион.

Васко усети как совалката се завъртя и се насочи към големия кораб. В същия момент един от малките, източени, контролирани от хора кораби се отдели от своите съседи, за да ги придружи, полагайки почти мъчителни усилия да не ги задмине.

Хела, 2727 година

Един инцидент, станал преди пристигането на кервана на Неизменния път, се запечата в съзнанието на Рашмика. Случи се ден след прекосяването на моста и керванът най-сетне беше излязъл от Пропастта на опрощението и сега се движеше по костенобялото плато Джарнсакса. На север като неравности на хоризонта се виждаха южните граници на възвишенията Западен Хирокин, а на изток, както знаеше Рашмика, се намираха сложните вулканични полета Глисънхийт и Рагнарок, които в момента не бяха активни. Затова пък равнините Джарнсакса бяха гладки като огледало и геологически стабилни. В този район нямаше разкопки за скътлъри — геологичните процеси, създали платото, бяха изтрили евентуално съществувалите скътлърови реликви в тази част на Хела — но все пак имаше доста малки общности, които се препитаваха, благодарение на близостта си до Пътя. От време на време керванът минаваше покрай някоя от тези малки мрачни махали от кацнали по земната повърхност надуваеми палатки или крайпътно светилище, издигнато в памет на скорошна, но неуточнена трагедия. Понякога виждаха поклонници, мъкнещи, като част от своето разкаяние животоподдържащите си системи по леда. На Рашмика те й напомняха завръщащи се ловци от някоя издържана в кафяви нюанси картина на Брьогел, с тежко натоварени с храна за през зимата шейни.

Сградите, светилищата и фигурите се плъзгаха от единия до другия хоризонт с неприлична бързина. Тъй като пред тях се разкриваше широк прав път, керванът имаше възможност да се движи с максимална скорост няколко часа подред и сега като че ли беше установил някакъв ритъм — неспособно да бъде спряно паническо бягство на машините. Колелата се въртяха, веригите се движеха около тях, крачещите крайници се губеха в мъгла поради бързината на ставащото. Халдора се приближаваше видимо все повече към зенита, докато, както прецени Рашмика, до Пътя не им останаха повече от петдесетина километра.

Съвсем скоро щяха да видят катедралите с техните издигащи се над хоризонта шпилове.

Но преди катедралите тя видя други машини. Появиха се като точки в далечината, изхвърлящи чисти бели облачета с бумтящите си колела. Минути наред те сякаш не се движеха. Рашмика нямаше представа дали керванът не настига други кервани, пристигащи на Пътя от различни места на Хела. Предположението изглеждаше логично, тъй като, откакто бяха излезли от Пропастта, много пътища се бяха влели в артерията, по която се движеха.

Но не след дълго видя, че въпросните превозни средства всъщност препускат към тях. Дори това обаче не й се стори заслужаващо особено внимание, но тогава усети как керванът намали скоростта и започна да се колебае от единия към другия край на пътя, сякаш не беше сигурен кой да избере. От тези отклонения й се догади. Беше почти сама в зоната за наблюдение, но малцината членове от персонала на кервана, които видя, също й се сториха притеснени от ставащото.

Другите машини продължаваха да летят към тях. Не след дълго придобиха огромни размери. Бяха много по-големи от който и да било от елементите на кервана. Рашмика виждаше мъгла от гъсенични вериги и широки колелета, носещи високи надстройки от камък и лед, боядисани в убит жълт цвят, на ивици, като пчели, върху които се въртяха предупредителни сигнални фарове. Много от елементите й бяха донякъде познати: масивни, увеличени двойници на тежките машини, с които се правеха изкопните работи в нейното село.

Разпозна изпълняваната от тях функция, макар размерите им да бяха плашещи. Бяха снабдени с остри, подобни на клещи нокти и гребла със зейнала паст, с мощни чукове и различни остриета. Наклонените под различни ъгли конвейерни ленти напомняха гръбначни стълбове на динозаври. Имаха също така и въртящи се бормашини и сонди: огромни зъбчати дискове, широки колкото отделните превозни средства на кервана. Имаха и поялници, лазери, действащи под голямо налягане водни резачки, парни свредели. Имаха миниатюрни кабинки, поставени върху високи метални рамки, обемни метални самосвали и обрамчени с решетки машини с комини, които момичето дори не беше в състояние да разпознае. Имаше също така генератори, носачи на апаратура и работни кабини, боядисани в същия убит жълт цвят.

И всичко това се движеше, машина след машина, превзело пътя само за себе си, докато керванът, наклонен на една страна, чакаше в канавката.

Рашмика усети убийствено унижение.

По-късно, когато керванът потегли отново, тя опита да разбере какво се беше случило. Надяваше се Пьотр да знае, но така и не успя да го открие. Квестор Джоунс, когато го намери, махна пренебрежително с ръка, сякаш ставаше дума за нещо съвсем безобидно. Но така или иначе не й каза това, което тя искаше да знае.

— Не беше керван като нашия — рече момичето.

— Наистина си невероятно наблюдателна.

— Може ли да попитам в такъв случай къде отиваше?

— Мислех, че е очевидно, особено като се има предвид намерението ти да работиш на Неизменния път. Повече от явно е, че тези машини са част от голям, поддържащ Пътя екип. Несъмнено отиваха да разчистват някакъв блокаж или да оправят дефект в инфраструктурата.

И квесторът скръсти ръце, сякаш въпросът беше приключен.

— В такъв случай принадлежат на някоя от църквите, нали така? Може да не знам много, но съм наясно, че всяка от работните групи е прикрепена към конкретна църква.

— Определено.

Той забарабани с пръсти по бюрото пред себе си.

— В такъв случай коя беше църквата? Наблюдавах всяка от минаващите машини, но така и не видях нито един клерикален символ.

Квесторът сви рамене, прекалено подчертано за вкуса на Рашмика.

— Работата е много мръсна… както ще се увериш скоро лично. Съмнявам се, че когато един екип се надбягва с времето, добавянето на такива детайли като отличителни знаци заема особено важно място сред неговите приоритети.

Тя си спомни колко мръсни и избелели бяха преминалите преди малко машини. Казаното от квестора несъмнено беше вярно по принцип. Рашмика обаче беше почти убедена, че нито една от въпросните машини не бе носила някога клерикален символ… поне не от последното им боядисване.

— И още нещо, квесторе.

— Да? — попита уморено той.

— Движим се надолу към Пътя, защото минахме за по-напряко през Пропастта на опрощението. Би трябвало да идваме от север. Струва ми се, че ако наистина отиваха да разчистват някакъв блокаж, тези машини надали биха се движили по същия маршрут като нас, дори и в обратната посока.

— Какво искаш да кажеш, мис Елс?

— Много по-вероятно ми се струва да са се насочили някъде другаде. Към някое място, което няма нищо общо с Пътя.

— И това е обмисленото ти мнение, така ли? Базиращо се върху многогодишен опит по въпросите на Пътя и сложността на операциите около неговото поддържане?

— Няма нужда от сарказъм, квесторе.

Той поклати глава, посегна към електронния бележник върху бюрото си и насочи прекалено съсредоточено вниманието си към работата, която тя бе прекъснала с влизането си.

— А аз, като се опирам върху ограничения си опит, смятам, че ти, мис Елс, ще направиш едно от следните две неща. Или ще стигнеш много далеч, или съвсем скоро те очаква нещастен край в привидно злощастен инцидент на леда. В едно обаче съм убеден: в процеса на осъществяването на което и да е от тези две неща, ще успееш да ядосаш мнозина.

— В такъв случай поне ще променя нещичко — отвърна тя много по-наперено, отколкото се чувстваше.

И се обърна, за да излезе.

— Мис Елс.

— Квесторе?

— Ако в някой момент все пак решиш да се върнеш в полупустинните земи… би ли ми направила една особена услуга?

— Каква?

— Намери някакъв друг начин да се придвижиш обратно — отговори квесторът и се взря отново в електронния бележник.