Пропастта на опрощението

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Стаята, в която бяха казали на Полфри да изчака Скорпион, беше едно от по-големите складови пространства, използвани от управата на трюмовете, отделът, натоварен с това да поддържа по-ниските нива на кораба колкото се може по-сухи. Извитите стени на помещението имаха някакво лъскаво сиво-зелено покритие, втвърдено до жилаво, наподобяващо восък образувание. Гладкият под беше ламаринен. За него с дебели болтове беше закрепено малко, очукано бюро, върху което лежаха пепелник, стъкленица, пълна до половината с нещо като катран, и частите от няколко разглобени трюмни помпи. Върху тях, както си помисли Скорпион, беше подпрян шлем от скафандър с античен дизайн с олющена сребриста боя. Седналият зад бюрото Полфри пушеше цигара след цигара със зачервени от умора очи, с разчорлени редки черни коси, между които се виждаше загорелият му от слънцето скалп. Носеше гащеризон в цвят каки с много джобове, а около врата му, на изтъркани въженца, висеше дихателен апарат.

— Разбрах, че си видял нещо — започна Скорпион, като придърпа друг стол, чиито крака изскърцаха ужасно по металния под, и седна на него обратно, така че облегалката остана между разтворените му крака, но с лице към своя събеседник.

— Така и казах на шефа. Сега вече мога ли да се прибирам?

— Твоят шеф не ми даде особено ясно описание. Искам да знам малко повече. — Скорпион му се усмихна. — Тогава всички ще можем да се приберем по домовете си.

Полфри смачка поредната цигара.

— Защо? Не може да се каже, че ми вярваш, нали?

Главоболието на Скорпион не беше намаляло.

— Защо смяташ така?

— Всички знаят, че не вярваш във видения. Мислиш, че просто си намираме причини да се чупим от задълженията в дълбоките нива.

— Вярно е, че шефът ти ще трябва да уреди някакъв нов детайл за тази част на кораба, вярно е също така, че не вярвам на всички доклади, стигащи до бюрото ми. Много от тях обаче съм склонен да приема сериозно. Те често следват определен модел, струпани са в една част на кораба или се движат нагоре-надолу в поредица съседни нива. Като че ли Капитанът се фокусира върху даден район и се придържа към него, докато постигне, каквото е намислил. Виждал ли си го преди?

— За пръв път — отвърна Полфри.

Ръцете му трепереха. Пръстите му бяха възлести, яркорозовите им кокалчета напомняха пришки, които ще се пукнат всеки момент.

— Кажи какво видя.

— Бях сам. Най-близкият екип беше три нива по-нататък и оправяше друг проблем с помпите. Бях слязъл да видя един агрегат, защото подозирах, че прегрява. Носех куфарчето с инструментите. Не възнамерявах да оставам дълго долу. Никой не обича да работи в толкова ниски нива, особено пък сам.

— Мислех, че политиката е никой да не бъде изпращан сам под ниво шестстотин.

— Така е.

— Какво тогава правеше там самичък?

— Ако се придържахме към правилата, корабът щеше да се наводни само след около седмица.

— Ясно.

Постара се гласът му да прозвучи изненадано, но чуваше същата история десетина пъти всяка седмица, из цялата колония. Всеки мислеше, че единствено неговият екип работи до изнемога. Колективно цялата колония залиташе от една трудно овладяна криза към друга. Но само Скорпион и шепа от неговите помощници го знаеха.

— Ние не си губим времето с работнически книжки — реши да изясни Полфри, сякаш това трябваше да е следващата мисъл на неговия събеседник.

— Защо не ми разкажеш за привидението? И така, беше слязъл да видиш сгорещената помпа. Какво се случи?

— С ъгълчето на окото си забелязах някакво движение. В началото не можах да разбера какво е — там долу е тъмно, а осветлението ни не работи толкова добре, както би трябвало. Човек си въобразява много неща, така че не си изкарва акъла веднага, когато помисли, че е видял нещо. Но когато насочих светлината натам и се вгледах както трябва, се уверих, че наистина има нещо. — Опиши го.

— Приличаше на машина. Железария. Стари механизми за помпи, стари части от слуги. Жици. Кабели. Неща, които може би лежат там от двайсет години.

— Видял си някакви машинни части и си решил, че е привидение?

— Не беше само машинария — отвърна отбранително Полфри. — Всичко беше организирано, събрано, свързано в нещо по-голямо. С човешка форма. Просто стоеше там и ме наблюдаваше.

— Чу ли приближаването му?

— Не. Както казах, това бе само старо желязо. Може би си беше стояло там през цялото време, очаквайки да го забележа.

— И когато го забеляза… какво се случи тогава?

— То ме погледна. Главата — беше съставена от стотици дребни частици — се раздвижи, сякаш ме поздравяваше. И видях нещо в лицето, нещо подобно на изражение. Не беше просто машина. Там имаше ум. Определена цел. — И додаде, макар да не беше нужно: — Тази работа изобщо не ми се понрави.

Скорпион барабанеше с върховете на пръстите си по облегалката на стола.

— Ако тази информация ще ти помогне, видял си привидение от трети тип. Тип едно е локализирана промяна в атмосферните условия на кораба: необяснимо движение на въздуха или падане на температурата. Те са най-разпространените и за тях се докладва почти всекидневно. Вероятно само една част имат нещо общо с Капитана.

— Няма човек, на който да не му се е случвало да се натъкне на някое от тях — каза Полфри.

— Втори тип е малко по-рядък. Дефинираме го като разпознаваем говорен звук — дума, част от изречение или дори цяло твърдение. Отново има елемент на несигурност. Ако си уплашен и чуеш воя на вятъра, лесно е да си въобразиш някоя и друга дума.

— Не беше такова.

— Не, очевидно не. Което ни отвежда до проява от трети тип: физическо присъствие, преходно или не, което се проявява или чрез локална физическа промяна на корабната тъкан — поява на лице в стената например, — или посредством съвместна изява на някакъв механизъм или група механизми. По всички личи, че си видял именно такова нещо.

— Звучи много успокояващо.

— Би трябвало. Мога да ти кажа също, че въпреки слуховете за противното, никой никога не е пострадал от срещата с привидение и че много малко работници са виждали трети тип повече от веднъж.

— Това все пак няма да ме накара да сляза отново долу.

— Аз и не искам това от теб. Ще ти бъде дадена някаква друга задача на по-високите нива на кораба или на сушата.

— Колкото по-скоро изляза от този кораб, толкова по-добре.

— Добре. В такъв случай въпросът е уреден.

Скорпион понечи да стане — столът му одраска пода.

— Това ли е? — попита Полфри.

— Ти ми каза всичко, което е нужно да знам.

Полфри бъркаше в пепелника с изгасналата угарка на последната си цигара.

— Виждам призрак и един от хората с най-голяма власт в колонията идва да ме разпита за случилото се?

Скорпион сви рамене.

— По една случайност бях в района и реших, че ще оцениш проявата ми на интерес към станалото.

Мъжът го гледаше с критично изражение, което Скорпион рядко бе виждал в прасетата.

— Става нещо, нали?

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш.

— Нямаше да разпитваш някой от обслужването на трюма, ако долу не ставаше нещо.

— Запомни го от мен — долу вечно става нещо.

— Но сега сигурно става дума за нещо повече от обикновеното. — Полфри му се усмихна така, както се усмихват тези, които смятат, че знаят нещо, което бихте предпочели да не знаят, или когато си мислят, че са открили нещо, което не би трябвало да открият. — Аз слушам. Чувам за всички други привидения, не само появилите се по време на моята смяна.

— И заключението ти е?

— Зачестяват. Не само през последния ден, а през последните седмици или месеци. Знаех, че е въпрос единствено на време преди и аз да видя някое.

— Много интересен анализ.

— Така, както го виждам аз, напоследък Капитанът като че ли не може да си намери място. Но какво ли пък знам аз? Аз съм просто един трюмен механик.

— Точно така — каза Скорпион.

— Но все пак знаеш, че става нещо, нали? Иначе нямаше да проявиш такъв интерес към една-единствена поява. Обзалагам се, че напоследък разпитваш всеки, с който се е случило подобно нещо. Той наистина те тревожи, нали?

— Капитанът е на наша страна.

— Така се надяваш.

Полфри се изкиска триумфиращо.

— Всички се надяваме да е така. Освен ако нямаш някакъв друг план да напуснеш тази планета, Капитанът е единственият ни билет.

— Говориш така, сякаш изведнъж се е появила спешна причина да заминем.

Скорпион се замисли дали да не му каже, че наистина има такава причина, за да го разтревожи. Полфри определено не му допадна. Но той щеше да се разбъбри, а последното, от което имаше нужда в този момент, беше вълна от паника, с която да се справя освен с малката криза на Хури. Просто щеше да се лиши от това малко, мощно удоволствие.

Подпря се на масата и вонята, идваща от Полфри, го удари като стена.

— Една дума за тази среща пред когото и да е — заяви той, — и няма да работиш повече по справянето с отточните води. Ще бъдеш част от проблема.

Скорпион стана от стола с намерението да остави Полфри сам с мислите си.

— Не ме попита за това — рече работникът, като му подаде очукания сребрист шлем.

Скорпион го пое и го завъртя в ръцете си. Оказа се по-тежък, отколкото бе очаквал.

— Мислех, че е твой.

— Неправилно си помислил. Открих го долу сред железарията, след като привидението си отиде. Не мисля, че беше там преди.

Скорпион се вгледа по-внимателно в шлема. Моделът му се стори много стар. Над малкия правоъгълен отвор на лицевата му част имаше много правоъгълни символи в основни цветове. Сред тях личаха кръстчета и полумесеци, линии и звезди.

Прасето се запита какво ли означаваха.

Хела, 2727 година

Сега, когато разполагаше с време, Рашмика се възползва от възможността да разгледа кервана. Макар вътрешното пространство да беше внушително, тя скоро установи, че отделните части на кервана си приличат много. Където и да отидеше, се натъкваше все на същите неприятни миризми, същите бродещи поклонници и търговци. Вариациите на тази тема, ако изобщо ги имаше, бяха доста еднообразни, за да я заинтригуват. Истинското й желание сега беше да излезе навън, на покрива на процесията.

От много месеци не беше виждала Халдора и сега, когато газовият гигант най-сетне се беше появил на хоризонта, докато керванът намаляваше делящото го от катедралите по Пътя разстояние, тя бе обзета от внезапното желание да излезе навън, да легне по гръб и просто да съзерцава огромната планета. Но първите няколко пъти, когато опита да намери начин да се качи на покрива, нито една от вратите не се отвори. Момичето пробва различни места в различни моменти на деня с надеждата да направи пробив в охранителната система на кервана, но покривът се пазеше добре, вероятно защото на него имаше доста чувствителна навигационна апаратура.

Тъкмо се бе отказала от поредния си опит да излезе и се обърна, за да се върне, когато квесторът препречи пътя й Малкият му зелен любимец бе клекнал на рамото му. Само така ли й се струваше, или наистина нещо не беше както трябва с единия му преден крайник? Той завършваше с чуканче със зелен връх, което не беше забелязала досега.

— Мога ли да ви помогна, мис Елс?

— Просто изследвах кервана — отвърна тя. — Позволено е, нали?

— С известни ограничения — да. — Той кимна по посока на гърба й, към вратата, през която не беше успяла да мине. — Покривът, разбира се, е едно от неразрешените места.

— Покривът не ме интересува.

— Така ли? В такъв случай трябва да сте се загубили. Тази врата води единствено към покрива. А там горе няма нищо интересно, повярвайте ми.

— Исках да видя Халдора.

— Несъмнено сте я виждали многократно и преди.

— Но не и напоследък и никога много далеч на хоризонта. Исках да я вида в зенита й.

— Е, ще трябва да почакате. А сега… ако нямате нищо против.

Мина покрай нея, а обемистото му тяло я притисна неприятно в тясното пространство на коридора. Зеленото същество я проследи с фасетъчните си очи.

— Нека безгрешният хвърли първия камък — произнесе напевно то.

— Къде отивате, квесторе? Не сте сложили скафандър.

— Продължавайте си по пътя, мис Елс.

Той направи нещо, което очевидно не искаше тя да види — бръкна в потъналата в тъмнина ниша край вратата, която един случаен посетител никога не би забелязал. Опита се да действа бързо, за да прикрие жеста си. Момичето чу тихо щракване, сякаш се бе отворил някакъв скрит механизъм.

Вратата се отвори пред него. Квесторът престъпи прага й В осветеното в червено пространство от другата страна Рашмика зърна оборудване за спешни ситуации и няколко окачени скафандъра.

Върна се няколко часа по-късно, за да бъде сигурна, че квесторът се е прибрал в кервана. Носеше скафандъра си във вид на вързопче, за да го пренесе незабележимо дотук. Опита да отвори вратата: беше все така заключена. Но щом плъзна длан в малката ниша, която квесторът тайно бе използвал, напипа скрит бутон. Натисна го и чу щракването на заключващия механизъм. Вероятно имаше някаква друга осигуровка, която не позволяваше на вътрешната врата да се отвори, ако външната също е отворена. Случаят обаче не се оказа такъв и вратата се отвори пред нея, както се беше отворила и пред квестора. Момичето се мушна в междинната камера, затвори вътрешната врата след себе си и облече костюма. Провери въздуха, за да се увери, че има достатъчно в резервоара, и изпита чувство на дежа вю, когато си спомни как бе направила същата проверка, преди да напусне дома си.

Спомни си, че резервоарът не беше пълен до края, сякаш някой бе използвал неотдавна костюма й. Тогава не се бе замислила върху тази подробност, но сега спомените я връхлетяха в светкавична, всяваща смут в душата й поредица. В леда около изхода бе видяла отпечатъци от стъпки, което показваше, че някой бе използвал и него, а не само костюма й. Следите бяха достатъчно малки, за да принадлежат на майка й, но със същия успех можеха да бъдат оставени и от нея самата.

Спомни си също така за подозренията на полицията, че е свързана по някакъв начин със саботажа. Беше усложнила положението си, като бе избягала от къщи малко след него, но те нямаше да направят подобни изявления, ако не разполагаха с други доказателства в подкрепа на своите действия.

Какво означаваше това? Ако наистина тя беше взривила склада с експлозивни материали, несъмнено щеше да има някакви спомени. Нещо повече — защо щеше да прави нещо толкова безсмислено? Не, определено не можеше да е тя. Явно ставаше дума за някакво нещастно стечение на обстоятелствата.

Не можеше обаче да отхвърли така лесно съмненията си.

Десет минути по-късно се озова под небето на гърба на огромната машина. Въпросът във връзка със саботажа все още не й даваше мира, но с усилие на волята насочи мислите си към настоящето.

Върна се към спомена за случилото се в коридора — когато квесторът я беше заварил до вратата. От всички възможни изходи за покрива той се бе озовал точно при онзи, който тя опитваше да отвори. По-вероятно я беше шпионирал и беше проследил скитането й из неговата малка империя на колела. Когато я заговори, явно криеше нещо. Сигурна беше: то бе изписано на лицето му, в моментното вдигане на веждите. Чувството му на вина, задето я следеше? Съмняваше се, че му се удава често да следи момичета на нейната възраст, така че не беше изключено да се възползва максимално от тази възможност, в компанията на ужасната си животинка.

Не й харесваше мисълта, че я наблюдава, но пък нямаше да остане дълго в кервана, а единственото, което я вълнуваше наистина в този момент, беше да огледа покрива. Ако квесторът я наблюдаваше, вече бе имал доста възможности да я спре, докато тя си обличаше скафандъра и се качваше по стъпалата, водещи към покрива. Никой не се появи, следователно вниманието му най-вероятно беше насочено другаде, или пък беше решил, че не си заслужава да си прави труда да ограничава достъпа й дотам, където иска да отиде.

Тя бързо забрави за него, развълнувана от шанса да бъде отново навън.

Рашмика никога не беше ставала свидетел на изчезване. От нейното раждане насам се бяха случвали две. Едното, когато Халдора се виждаше от полупустинните земи, но тогава тя беше в час. Знаеше, разбира се, че вероятността да види нещо е изключително малка, дори ако човек имаше невероятния късмет да се намира навън на леда, когато се случи това. Изчезванията траеха частица от секундата. В мига, в който човек осъзнаеше какво се е случило, вече беше прекалено късно. Единствените хора, видели някога това събитие — с изключение на Куейч, разбира се, който беше поставил началото на това, — бяха тези, които си поставяха за цел да наблюдават Халдора във всеки възможен миг. Но дори те трябваше да се молят да не се случи да премигнат или да отклонят погледа си в този критичен момент. Лишавани от сън с помощта на лекарства и избирателна неврологична интервенция, те и без това бяха полубезумни.

Рашмика не можеше да си представи да се посветиш до такава степен на нещо, но и никога не бе изпитвала и най-малка склонност да се присъедини към някоя църква. Желанието й да наблюдава изчезване имаше съвсем други подбуди: все още беше убедена, че това е напълно обясним естествен феномен, а не доказателство за божествена намеса в космически мащаби. И според нея беше жалко да не бъдеш в състояние да видиш нещо толкова рядко, толкова наподобяващо чудо. Затова още от малка, когато Халдора се намираше високо, тя се стараеше всеки ден да посвещава известно време на наблюдаването му. Това беше нищо, сравнено с безкрайните часове на наблюдателите от катедралите, и статистическата вероятност да види феномена беше почти равна на нула, но Рашмика продължаваше да го прави, без да обръща внимание на подобни съображения, и дори мъмреше онези, които не споделяха особения й научен рационализъм.

Покривът на кервана представляваше странен пейзаж с всевъзможни препятствия. Сред тях имаше генератори, радиаторни ребра и перки, пълзящи проводници и електрически кабели. Всичко изглеждаше много старо, отдавна сглобено. Момичето се движеше по оградената с перила пътека. Когато стигна до края, погледна надолу и се ужаси, като видя колко далече отстои земята и колко бавно изглежда движението им. Тук горе нямаше друг, поне не на тази машина.

Вдигна очи нагоре, извила врат, доколкото й позволяваше скафандърът. Небето беше осеяно с движещи се в противоположни посоки светлини. Все едно там горе имаше две небесни сфери, два кристални глобуса, поставени един в друг. Както винаги ефектът беше незабавно виене на свят. Обикновено то беше просто нещо досадно, но толкова високо можеше лесно да я убие.

Рашмика стисна по-здраво перилото и сведе отново очи към хоризонта. После, след като световъртежът й премина, тя погледна отново нагоре.

Илюзията, че се намира в центъра на две сфери, не беше съвсем неточна. Светлините във външната сфера бяха звездите, невъзможно далечни; във вътрешната сфера се виждаха корабите, които се намираха в орбита около Хела и чиито съвършено полирани корпуси отразяваха слънчевата светлина. От време на време някой от тях проблясваше като светкавица, когато ултрите от неговия екипаж променяха скоростта му, за да внесат някакви корекции в орбитата или да го подготвят за потегляне.

Както беше чувала Рашмика, във всеки момент в орбита около Хела се намираха между трийсет и петдесет кораба. Повечето не бяха големи, защото ултрите нямаха доверие на Халдора и предпочитаха да държат най-ценните си притежания по-далеч от него. Обикновено това, което виждаше, бяха движещи се в системата совалки, достатъчно големи, за да побират замразени поклонници и скромен екип от ултри-посредници. Корабите, които летяха между Хела и орбитата, бяха най-често още по-малки, защото църквите не допускаха нищо голямо да се доближи до повърхността на луната.

Големите кораби, междузвездните кораби — лайтхъгърите — посещаваха рядко орбитата около Хела. Когато това се случеше, увисваха в небето като украшения, плъзгайки се по невидими маршрути от хоризонт до хоризонт. Рашмика беше виждала много малко лайтхъгъри през живота си. Те винаги я впечатляваха и едновременно с това я плашеха. Нейният свят беше пяна от лед около сърцевина от чакъл. Беше изключително уязвим. Близостта на един такъв междузвезден кораб, особено когато екипажът му правеше корекции на главния двигател, беше като да приближиш оксижен до снежна топка.

Световъртежът се връщаше на вълни. Рашмика погледна отново надолу към хоризонта, облекчавайки напрежението във врата си. Старият костюм беше надежден, но не беше пригоден за съзерцаване на небето.

Тук обаче се виждаше Халдора. Сега две трети от газовия гигант се виждаха над хоризонта. Тъй като на Хела нямаше въздух, нямаше какво да замъглява гледката и имаше много малко визуални ориентири дали наблюдаваният обект отстои на петдесетина или на милион километра. Халдора приличаше на продължение на света, на който стоеше момичето. Изглеждаше по-голям, когато беше близо до хоризонта, отколкото в зенита си, но това беше само илюзия, страничен продукт от начина, по който действаше мозъкът й. Халдора заемаше четирийсет пъти по-голямо пространство в небето над Хела, отколкото Луната — в небето на Земята. Този факт винаги я беше учудвал, тъй като той означаваше, че Луната в действителност не е особено впечатляваща в сравнение с Халдора въпреки важното място, което заемаше в земната литература и митология.

От този ъгъл на наблюдение Халдора приличаше на дебел полумесец. Макар да не беше пуснала контрастните филтри на скафандъра си, Рашмика различи ивиците с екваториално оцветяване, които преминаваха от единия до другия полюс на света: оттенъци в охра и оранжево, червеникавокафяво и жълтеникавокафяво, алено и кехлибарено. Видя завъртулките и петната там, където цветните ленти се смесваха или почервеняваха: вбесеното алено око на буреносна система, като чеп на дърво. Видя дребните тъмни сенки на многото по-малки луни, които обикаляха около Халдора, и бледата дъга на единствения пръстен на света.

Рашмика коленичи и бавно се отпусна върху хълбоците си. Позата беше също така неудобна, както опитите да гледа нагоре, но тя остана така колкото можа. Не откъсваше поглед от Халдора, заповядваше му с волята си, предизвикваше го да изчезне, да направи онова, което беше довело всички тях тук. Но гигантът просто си висеше там, сякаш прикован към пейзажа, достатъчно близо, за да го докоснеш, реален като всичко, което бе виждала през живота си.

“Но въпреки това изчезва” — помисли си тя. Фактът, че се бе случило и продължаваше да се случва, не се оспорваше, поне не от хората, прекарали достатъчно време на Хела. “Гледай го достатъчно дълго — рече си тя, — и, освен ако нямаш никакъв късмет, ще видиш как става.”

Днес определено не беше дошъл нейният ред.

Рашмика се изправи и се запъти натам, откъдето беше излязла — към задната част на превозното средство. Сега гледаше назад, към края на кервана, и виждаше как другите машини се изкачват и спускат по леките неравности на пътя. Керванът бе дори по-дълъг, отколкото при пристигането й: в някакъв момент, без фанфари, още десетина движещи се единици се бяха закачили за опашката му. И щеше да продължи да расте, докато стигнеха Неизменния път, когато щеше да се разпадне отново, тъй като отделните му части бяха предназначени за различни катедрали.

Стигна до оградената от перила пътека в края на машината. От следващата машина я делеше цяла пропаст, над която висеше мост с доста ефимерен вид, изграден от метални летви. Сега забеляза нещо, което не се виждаше от земята, а именно че разстоянието — както вертикалното, така и хоризонталното — се променя непрекъснато, и в резултат малкият мост се мята и извива като обзет от болка. Вместо перилата, за които се държеше в момента, той имаше само метални жици. Ниско долу, на половината разстояние до земята, имаше свързваща част, която се раздуваше навътре-навън като мях. Тя изглеждаше много по-сигурна от моста.

Рашмика предположи, че като се върне вътре в кервана, ще успее да намери пътя до топлата връзка. Или пък можеше да се престори, че е разгледала достатъчно за днес. Последното, от което се нуждаеше, беше да започне да си създава врагове в самото начало на издирването. Беше убедена, че за това ще има предостатъчно време по-късно.

Тя направи крачка назад. Миг след това обаче се върна до моста и разпери ръце, така че да хване двете жици встрани. Мостът се гърчеше пред нея, металните летви се местеха напред-назад и помежду им се образуваха ужасяващи пролуки. Момичето направи крачка напред и постави обутия си в ботуш крак върху първата плоча.

Не изглеждаше сигурно. Летвата се огъна надолу, сякаш не беше от твърд материал. “Продължавай” — каза си Рашмика. Направи още една стъпка и сега вече и двата й крака бяха на моста. Погледна назад. Водещата машина се люлееше равномерно и се отклоняваше леко надясно-наляво. Мостът се гърчеше под Рашмика, подхвърляше я ту на едната, ту на другата страна. Тя се държеше здраво за жиците. Отчаяно й се искаше да се върне, но някакъв тънък, тихичък гласец й казваше да не го прави. Той твърдеше, че ако не й стигне смелост за това просто нещо, тогава няма да намери кураж да открие брат си.

Момичето направи още една крачка по моста. И продължи нататък. Ето какво трябваше да стори.