Пропастта на опрощението

ТРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ

Междузвездното пространство, близо до пе Еридани 40, 2675 година

Скорпион обикаляше из кораба от часове. На горните нива, където се намираха последните пристигнали, все още цареше хаос. Безредие се наблюдаваше и на още десетина места, но те бяха значително по-малки по размери. “Носталгия по безкрая” обаче беше наистина огромен кораб и беше невероятно колко малко доказателства имаше за присъствието на седемнайсетте хиляди пътници веднъж щом излезеше от зоната, където се разпределяха новодошлите. По-голямата част на него изглеждаше празна и ехтяща както обикновено, сякаш всички тези евакуиращи се хора бяха родени от въображението му призраци.

Корабът обаче не беше абсолютно изоставен, дори извън зоните за оформяне документацията на бежанците. Скорпион спря пред един прозорец, гледащ към дълбока вертикална шахта. Червена светлина къпеше вътрешността и хвърляше розов оттенък върху металната структура в нея. Структурата беше абсолютно непозната и същевременно му напомняше нещо — едно от дърветата, които беше видял на поляната. Само дето това дърво беше изградено от безброй части, подобни на остриета, тънки като фолио листа, подредени спираловидно около тясна сърцевина, заемаща цялата дължина на шахтата. Детайлите бяха прекалено много; геометричните фигури бяха прекалено много; перспективата беше прекалено сложна. Главата го заболя от вглеждането в подобния на дърво обект, сякаш цялата скулптурна форма имаше за цел да разстройва възприятията.

Слуги се щураха между листата като черни буболечки, движенията им бяха методични и предпазливи, а човешки фигури в черни костюми висяха на специални ремъци на безопасно разстояние от деликатните спирали на формиращата се структура. Слугите носеха части от метално фолио на гърба си и ги пъхаха в точно изрязани отвори. Хората — това бяха конджоинъри — като че ли не правеха почти нищо друго, освен да висят на ремъците и да наблюдават машините. Но те несъмнено насочваха ставащото на фундаментално ниво, силно концентрирани, умовете им извършваха работа на много нива с успоредни мисловни нишки.

Това беше само част от конджоинърите на борда на кораба. Имаше още десетки от тях. Дори стотици. Трудно му беше да ги различава. Като се изключеха дребните вариации в нюансите на кожата, костната структура и полът, всички сякаш бяха излезли от една и също поточна линия. Бяха от разновидността с гребени, особено напреднали индивиди от работната сила на Скейд. Те не говореха помежду си и не се чувстваха комфортно, когато се налагаше да разговарят с тези, които не бяха конджоинъри. Тогава започваха да пелтечат и да допускат елементарни граматически, синтактични или свързани с произношението грешки: неща, от които би се засрамило и едно прасе. Скорпион знаеше, че функционират и общуват помежду си на несловесно ниво. За тях говорната комуникация, дори когато беше ускорена от специалната връзка между умовете, беше също толкова примитивна, колкото и даването на сигнали с дим от огън. До тях Клавейн и Рьомонтоар изглеждаха като мърморещи реликви от каменната ера. Дори Скейд сигурно се беше чувствала не съвсем на ниво до тези лъскави нови същества.

Скорпион се запита дали ако вълците загубеха, но единствените останали хора бяха тези мълчаливи конджоинъри, победата щеше да има смисъл.

Не беше лесно да се отговори на този въпрос.

Много повече от безсловесната странност, от вдървените икономични движения и пълната липса на изразност в конджоинърите го смразяваше игривата лекота, с която бяха прехвърлили лоялността си върху Рьомонтоар. В нито един момент не признаха, че подчинението им на Скейд е било грешка. Както обясниха, те просто следвали пътя на най-малкото съпротивление, когато ставало въпрос за доброто на Майка Нест. За известно време тази пътека била свързана със сътрудничеството със Скейд и нейните планове. Сега обаче бяха доволни да се присъединят към Рьомонтоар. Скорпион се чудеше доколко това бе свързано с чистите изисквания на ситуацията и доколко — с уважение към традициите и историята на Нест. Сега, когато Галиана и Клавейн бяха мъртви, Рьомонтоар беше вероятно най-старият жив конджоинър.

Скорпион нямаше друг избор, освен да приеме конджоинърите. Във всеки случай присъствието им нямаше да е вечно; те трябваше да си тръгнат след по-малко от осем дни, ако искаха да се върнат в “Зодиакална светлина” и останалите си кораби. Броят им вече беше намалял в сравнение с първите дни.

Бяха помогнали за инсталирането на монотехнологичните фабрики, защитени от чумата, така че да бъдат в състояние да функционират дори в заразения “Носталгия по безкрая”. Снабдени с планове и суровини, те бълваха бляскави нови технологии, чиито функции бяха непознати в по-голямата си част. Същите планове показваха как новоизсечените компоненти могат да се съберат в дори още по-големи — но също толкова непознати — нови форми. В изпразнените шахти, простиращи се по цялата дължина на “Носталгия по безкрая”, като тази, в която се взираше в момента, тези приспособления се разрастваха все повече и повече. Това, което изглеждаше като издължено сребърно дърво — или главозамайваща турбина, или причудлив, извънземен макет на ДНК, — беше хипометрично оръжие. Може би усетил важността им, Капитанът понасяше цялата тази активност, въпреки че беше възможно във всеки момент да реши да преустрои вътрешната си архитектура и при този процес да смачка шахтите, така че да изчезнат напълно.

Конджоинърите пълзяха навсякъде из кораба, инсталирайки мрежа от криоаритметични двигатели. Малките като сърца двигатели с форма на мида нанасяха кървава рана в класическата термодинамика. Скорпион помнеше какво се бе случило с корветата на Скейд, когато криоаритметичните двигатели се бяха развалили. Излязлото извън контрол изстудяване вероятно беше започнало с миниатюрно парченце лед, по-малко от снежинка. Но то се беше разраствало, когато машините преминаха в маниакален, носещ се все по-главоломно към бездната режим на работа, унищожавайки все повече топлина с всеки следващ цикъл, и студът захранваше още по-голям студ. Ако в този момент бе летял в космоса, корабът щеше да изстине почти до абсолютната нула. Но тъй като бе на Арарат, сред океан, той бе образувал цял айсберг около себе си.

Конджоинъри пълзяха сред оригиналните двигатели на кораба и бърникаха реакторите в сърцевината им. Други бяха навън, по корпуса, закрепени за израстъците на Капитана. Те инсталираха допълнителни оръжия и подсилващи бронята съоръжения. Трета група, изолирана дълбоко в недрата на кораба, далеч от всяка друга активност, сглобяваше потискащите инерцията съоръжения, изпробвани по време на преследването на “Зодиакална светлина” от Йелоустоун до Ризургам. Скорпион знаеше, че тази технология е извънземна и хората се бяха сдобили с нея без сътрудничеството на Ора. Но не бяха успели да я накарат да работи така, че на нея да може да се разчита напълно. Ора им беше казала как да я модифицират, за да функционира сравнително безопасно. В отчаянието си Скейд беше опитала да я използва, за да се движи с по-голяма от светлинната скорост. Усилията й бяха завършили катастрофално, а Ора беше отказала да разкрие каквито и да било тайни, които биха направили възможен друг подобен опит. Сред подаръците, които им даваше, не трябваше да фигурират технологии, свързани с по-голяма от светлинната скорост.

Скорпион видя как слугите пъхнаха поредния плосък лист на мястото му. Съоръжението изглеждаше завършено още преди един ден, но оттогава бяха добавили към него почти три пъти по толкова материал. Въпреки това, колкото и странно да беше, структурата изглеждаше дори още по-ефирна и дантелообразна отпреди. Интересно кога щеше да бъде завършена и какво точно щеше да прави тогава. Прасето отмести поглед от прозореца с намерението да продължи пътя си. С натежало от грижи сърце.

— Скорп.

Не очакваше, че има компания, затова се изненада, като чу името си. Изненада се дори още повече, когато видя Васко Малинин.

— Васко — усмихна се без особен ентусиазъм той. — Какво те води тук?

— Търсех теб.

Васко носеше униформа на „Оръжие на сигурността”, която изглеждаше съвсем нова. Дори ботушите му бяха чисти, истинско чудо на борда на “Носталгия по безкрая”.

— И успя.

— Казаха ми, че най-вероятно си някъде тук долу. — Лицето му беше осветено отстрани от червеното сияние, излизащо от шахтата с хипометричното оръжие. Това му придаваше последователно ту съвсем младежки, ту хищнически вид. Младежът погледна през прозореца. — Изглежда голяма работа, а?

— Ще повярвам, че действа, когато видя, че прави нещо друго, освен да стои насреща ни с хубавичък вид.

— Пак ли скептицизъм?

— Все някой трябва да бъде скептичен.

Чак сега Скорпион си даде сметка, че Васко не е сам. Зад него стоеше някаква фигура. Преди години щеше да види човека съвсем ясно; сега му беше трудно да различава детайлите на слаба светлина.

Той премигна.

— Ана?

Хури пристъпи на залятия от червената светлина участък. Беше облечена с тежко палто и ръкавици, огромни ботуши покриваха краката й до коленете — бяха много по-мръсни от Васковите — и носеше нещо в сгънатата си в лакътя ръка. Беше някакъв вързоп, огънат в сребристо юрганче. В горния край на вързопа имаше малък отвор.

— Ора? — попита стреснато той.

— Тя вече няма нужда от инкубатора — поясни Ана.

— Може да няма нужда от него, но…

— Доктор Валенсин каза, че задържал развитието й, Скорп. Тя е вече достатъчно силна и той й вреди повече, отколкото й помага. — Хури изви глава към отворения край на одеялцето, погледът й срещна скритите от Скорпион очи на дъщеря й. — Тя също ми каза, че иска да излезе от него.

— Надявам се, че Валенсин знае какво прави — промърмори Скорпион.

— Знае, Скорп. И още по-важно — Ора също знае.

— Тя е само едно дете — отвърна той, като се стараеше да говори тихо. — Даже още не е дете, а бебе.

Ана пристъпи напред.

— Вземи я.

Вече му подаваше вързопчето. Искаше му се да откаже. И не само защото нямаше доверие на себе си, че може да държи както трябва нещо толкова безценно и уязвимо като малко дете. Имаше още нещо: някакъв глас го предупреждаваше да не създава този физически контакт с нея. Друг глас — по-тих — му напомни, че вече е свързан с нея чрез кръвта. Какво повече от това можеше да има?

Пое Ора. Притисна я към гърдите си, колкото да се увери, че я държи достатъчно сигурно. Беше учудващо лека. Изуми го мисълта, че това момиченце, този актив, заради чието придобиване бяха загубили лидера си, може да изглежда толкова нереално.

— Скорпион.

Гласът не беше на Хури. Не беше глас на възрастен, дори не съвсем и на дете. Приличаше по-скоро на гукащо грачене, наподобяващо звуково името му.

Той погледна към вързопчето, в отвора. Лицето на Ора беше обърнато нагоре. Очите й представляваха все така плътно затворени цепки. От устата й се бе появило балонче.

— Не, тя не ми каза името — промърмори невярващо той.

— Казах го — потвърди момиченцето.

За малко не пусна вързопчето. В ръцете му лежеше нещо, което нямаше право да съществува на този свят. После срамният рефлекс отмина, толкова бързо, колкото беше дошъл. Скорпион отдели погледа си от мъничкото розово-червено личице и го насочи към майката.

— Тя не може дори да ме види — промълви той.

— Така е, Скорп, не може — съгласи се Хури. — Очите й още не функционират. Но моите функционират. А единствено това има значение.

Из целия кораб техниците на Скорпион денонощно поставяха апаратура за слушане. Залепваха новопроизведени микрофони и барометри на стени и тавани, после развиваха километри кабели, които прекарваха през естествените тунели от анатомията на Капитана, свързваха ги, чрез възли, сплитаха ги на дебели плитки, водещи обратно към централните точки за обработване на информацията. Техниците изпробваха съоръженията, правеха отвори в стълбове и прегради, отваряха и затваряха изолиращи врати, за да създадат внезапни въздушни течения от една към друга част на кораба. Капитанът не само ги търпеше, но даже правеше всичко възможно да улесни усилията им. Но невинаги беше в състояние да контролира напълно процесите си на реформиране. Фиброоптичните линии неведнъж биваха прекъсвани, микрофони и барометри биваха абсорбирани и се налагаше да бъдат поставяни отново. Техниците приемаха това стоически, слизаха обратно в недрата на кораба, за да сложат отново километър кабели, с чието поставяне бяха приключили току-що; понякога се налагаше да повтарят процеса по три-четири пъти, докато открият по-подходящ и не толкова уязвим маршрут.

Те обаче нито веднъж не попитаха защо вършат това. Скорпион им беше казал да не питат, че не е необходимо да знаят и даже ако го попитат, няма да им каже истината. Не и преди причината за тази работа да е приключила и нещата да станат отново сравнително безопасни.

Той обаче знаеше защо и всеки път, когато се сетеше какво предстои да стане, им завиждаше за неосведомеността.

Хела, 2727 година

Интервютата с ултрите продължаваха. Рашмика седеше и наблюдаваше. Отпиваше чай и гледаше как собственото й раздробено отражение плува в огледалата. Мислеше, че всеки следващ час я доближава с повече от километър до Пропастта на опрощението. В мансардата обаче нямаше часовници и следователно не можеше да преценява точно напредването на катедралата.

След всяко интервю казваше на Куейч какво мисли, че е видяла, като внимаваше да не украсява и да не пропуска нищо, което би могло да бъде от особена важност. В края на третото интервю вече беше добила представа за ставащото. Куейч искаше ултрите да доближат някой от своите кораби до орбитата около Хела, за да му служат като пазачи.

Не можа да отгатне точно от какво се страхува той. Първосвещеникът обясняваше на ултрите, че иска защита от пътуващи из космическото пространство елементи, че в последно време е осуетил няколко опита да се установи контрол над Хела и да се изтръгнат скътлърови реликви от адвентистките управници. Но ако в орбитата на планетата имаше добре въоръжен лайтхъгър, твърдеше той, враговете му щяха да се позамислят, преди да решат да се набъркват в делата му. Ултрите, на свой ред, щяха да се радват на специални привилегии в областта на търговията, необходима компенсация за риска, с който беше свързано приближаването на безценния им кораб до планетата, което беше унищожило “Гностично възкачване”. Рашмика подушваше нервността им: те слизаха на Хела със совалки, оставили главния си кораб безопасно паркиран в края на системата, и не желаеха да прекарат нито минута повече от нужното в “Лейди Моруина”.

Рашмика подозираше, че планът на Куейч не се ограничава само с въпросната защита. Беше сигурна, че първосвещеникът крие нещо. Този път ставаше въпрос за подозрение, а не за нещо, което виждаше на лицето му. Той не се поддаваше на разчитане. Не само заради механичните приспособления, които държаха очите му отворени и скриваха нюансите в изражението. Лицето му се отличаваше също така с особена апатичност и бездушие, сякаш беше маска или нервите, свързани с мускулите му, бяха повредени. Всеки път, когато го погледнеше крадешком, не виждаше никакво изражение. Физиономиите му бяха вдървени и преувеличени като израженията на кукла-ръкавица. Иронично беше, че беше доведена да разчита изражения от човек, чието лице беше напълно непроницаемо за нейните умения. Всъщност почти преднамерено непроницаемо.

Най-сетне интервютата за деня приключиха. Тя сподели с Куейч откритията си, които той изслуша с внимание. Нямаше как да отгатне какво говореше собствената му интуиция, но той нито веднъж не постави под въпрос и не отрече което и да е от нейните наблюдения. Просто кимаше благо и й казваше, че му помага много.

Накрая я увери, че ще бъдат интервюирани още ултри, но че са приключили за деня.

— Сега можете да си вървите, мис Елс. Дори да напуснете катедралата веднага, пак ще сте ми били от голяма полза и аз ще се погрижа усилията ви да бъдат възнаградени. Споменах ли за добър пост в “Желязната Катрин”?

— Да, господин първосвещеник.

— Това е една от възможностите. Другата е да се върнете във вашите Вигридски земи. Там имате семейство, както разбирам?

— Да — отговори тя, но още докато думите излизаха от устата й, нейното семейство й се стори някак много далечно и абстрактно, като нещо, за което само беше чувала.

Спомняше си стаите в своя дом, лицата и гласовете на родителите си, но спомените бяха някак бледи, почти прозрачни, като фасетки на витражи.

— Можете да се върнете с хубав бонус… да речем от пет хиляди екю. Как ви се струва това?

— Би било извънредно щедро — отговори момичето.

— Другата възможност — предпочитаната от мен — е да останете в “Лейди Моруина” и да продължите да ми помагате при интервюирането на ултри. За това ще ви плащам две хиляди екю за всеки ден работа. Докато стигнем моста, ще сте изкарали двойно повече от това, което можете да отнесете в дома си, ако си тръгнете днес. И не е нужно да спирате там. За вас ще има работа, докато искате. Помислете само какво бихте спечелили за една година служба.

— Не струвам толкова много за никого.

— Напротив, струвате, мис Елс. Не чухте ли какво каза Грьолие? Един на хиляда. Един на милион може би, с вашата степен на чувствителност. Според мен това ви прави достойна за две хиляди екю на ден.

— Ами ако съветите ми не са правилни? — попита Рашмика. — Аз съм само човек. И допускам грешки.

— В това няма да допуснете грешка — увери я той с по-голяма сигурност, отколкото би й се искало. — Аз имам вяра в малко неща освен в Господ. Но вие сте едно от тях. Съдбата ви доведе до моята катедрала. Почти като Божи дар. Би било глупаво да не го приема, нали?

— Не се чувствам като дар от никого.

— Като какво се чувствате в такъв случай?

Прииска й се да каже: „Като ангел отмъстител”. Вместо това отговори:

— Чувствам се уморена и далеч от дома си, и не съм сигурна какво би трябвало да направя.

— Работете с мен. Вижте как ще тръгнат нещата. Ако не ви хареса, винаги можете да си тръгнете.

— Това обещание ли е, господин първосвещеник?

— Господ ми е свидетел.

Но тя не можеше да разбере дали я лъже. Грьолие се изправи до Куейч с пукане на коленните стави. Прокара длан през електриково бялата си остра коса.

— В такъв случай ще ви заведа до стаята ви — обяви той. — Доколкото разбирам, сте съгласна да останете?

— Засега — отговори Рашмика.

— Добре. Правилен избор. Тук ще ви хареса, убеден съм. Първосвещеникът е прав: вие наистина имате изключителната привилегия да пристигнете в такъв благоприятен момент. — Подаде ръка. — Добре дошли на борда.

— Това ли е всичко? — учуди се тя, като стисна подадената ръка. — Без никакви формалности? Без инициационни ритуали?

— Не и за вас — отвърна главният лекар. — Вие сте светски специалист, мис Елс, също като мен. Не бихме искали да замъгляваме мозъка ви с всички тези религиозни празнословия, нали така?

Тя погледна към Куейч. Лицето му с метални рамки все така не се поддаваше на разчитане.

— Предполагам.

— Има само още нещо — додаде Грьолие. — Ще трябва да ви взема малко кръв, ако не възразявате.

— Кръв ли? — попита тя, внезапно обзета от нервност.

Главният лекар кимна.

— Изключително за медицински цели. В наши дни има какви ли не ужасни бактерии, особено във Вигридския и Хирокинския регион. Но не се притеснявайте. — Тръгна към аптечния шкаф на стената. — Ще ми трябва съвсем малко.

Междузвездното пространство,

близо до пе Еридани 40, 2675 година

Енергии раздираха пространството около Арарат. Скорпион следеше далечната битка от наблюдателната капсула с форма на паяк, чувствайки се сигурен сред топлината и плюша в нея.

Карамфили от светлина разцъфваха и увяхваха в продължение на доста секунди, като се застояваха, бавни и проточени като цигулкови акорди. Светлините бяха концентрирани в тесен, строго сферичен обем, съсредоточени около планетата. Те бяха обгърнати от всички страни от мрак. Бавното просветляване и отмиране на светлината, приятната произволност на процеса, събуждаха някакви спомени, вероятно вторични, за морски създания, общуващи в дълбините посредством изхвърлянето на биолуминисцентност. Това сякаш не беше битка, а рядка сбирка на близки същества, празненство на тържеството на живота над студения мрак в дълбокия океан.

В началните фази на междузвездната война в системата пе Еридани А, битката се водеше при господстващия модел за максимална потайност. И двете страни, както инхибитори, така и хора, прикриваха дейността си с помощта на двигатели, инструменти и оръжия, излъчващи енергия — ако изобщо излъчваха нещо — само в тесните ивици на мъртвите точки между ортодоксалните сензорни ленти. Както я беше описал Рьомонтоар, тя напомняше двама мъже в тъмна стая, които се промъкват безшумно и си нанасят удари с ножа слепешком, наслуки. Ако някой бъдеше ранен, не си позволяваше да извика, от страх да не разкрие местоположението си. Нито можеше да си позволи да прокърви или да окаже осезаема съпротива на преминаващото през тялото му острие. Нанеслият удара пък трябваше да измъкне ножа си светкавично, за да не сигнализира за позицията си. Аналогичната ситуация беше с широка светлинни часове стая, а вместо мъжете — контролирани от хора междузвездни кораби от една страна, и вълчи машини — от друга, а мащабите и радиусът на действие на оръжието нарастваха с всяка маневра и с всяко отбиване на удара. Корабите бяха потъмнили корпусите си в съответствие космическата температура; маскираха емисиите от двигателите; използваха оръжие, което се плъзгаше в мрака, без да може да бъде различено, и убиваха със същата дискретност.

Въпреки това неизбежно се стигна до момент, когато за едната или другата страна стана по-удобно да се откаже от цялата тази потайност. Тогава и съответният противник беше принуден да направи същото. Сега войната се водеше с максимална прозрачност. Оръжие, машини и сили се хвърляха невъздържано едни срещу други.

Докато гледаше битката през наблюдателната капсула, Скорпион си спомни нещо, което Клавейн беше казвал неведнъж, наблюдавайки далечен сблъсък, а именно че войната е красива, ако имаш късмет да не си въвлечен в нея. Тогава тя представлява звук и мощ, цвят и движение, масово щурмуване на сетивата. Беше бравурна и театрална, нещо, което те кара да ахкаш. Беше вълнуваща и романтична, когато си зрител. Но, напомни си Скорпион, сега те бяха въвлечени. Не директно в битката, която се водеше в околностите на Арарат, но от нейния изход зависеше съдбата им. И до голяма степен той беше отговорен за това. Рьомонтоар беше поискал да му предадат всички оръжия от оръжейната, а той беше отказал. Поради това Рьомонтоар не можеше да гарантира, че опитът да прикрият потеглянето им ще е успешен.

От конзолата долетя звук на камбанка, сигнализиращ, че покрай “Носталгия по безкрая” току-що е преминала конкретна лента гравитационна радиация.

— Това беше то — обади се Васко, едновременно приглушено и делово. — Последното оръжие от оръжейната, стига да не сме объркали сметката.

— Не трябваше да ги използва толкова скоро — каза Хури. Тя седеше с него в наблюдателната капсула с Ора на ръце. — Мисля, че нещо не е наред.

— Почакай и ще разбереш — отвърна Скорпион. — Нищо чудно Рьомонтоар просто да е променил плана, тъй като му е дошла наум по-добра стратегия.

Видяха как лъч от нещо — излъчваше светлина във видимия диапазон настрани, така че ставаше достъпна за зрението дори във вакуум — се носи елегантно бавно из бойния театър. Имаше нещо непристойно в начина, по който се разтягаше и отиваше към някаква невидима цел в далечния край на бойното поле. На Скорпион не му се мислеше колко ярък ще е този лъч по-отблизо, след като се виждаше оттук без оптически увеличителни уреди. Беше угасил осветлението в наблюдателната капсула и намалил яркостта на светлинните индикатори на навигационното табло, за да виждат възможно най-добре бойните действия. Бяха разположили грижливо щитове, които да екранират блясъка и радиацията на двигателите.

Капсулата подскочи и нещо се отдели със сила от по-големия кораб. Скорпион се беше научил да не трепва, когато се случи нещо подобно. Изчака капсулата да се преориентира, след като подбере ново място за закрепване, и с невъзмутимото спокойствие на тарантула да последва наставленията на някакъв древен алгоритъм за избягване на сблъсъци.

Хури погледна през един от прозорците, насочила Ора натам, макар очите на бебето да бяха все така затворени.

— Там долу корабът изглежда странно — рече тя. — Не прилича на никоя друга негова част. Кой го е направил — Капитанът или морето?

— Морето, струва ми се — отговори Скорпион, — макар да не знам дали джъглърите имат нещо общо с това. Под джъглърите съществува цяла морска екология, както на всяка друга водна планета.

— Защо шепнеш? — попита Васко. — Той може ли да ни чуе тук?

— Шепна, защото е красиво и странно — поясни Скорпион. — Освен това ме боли глава. Прасешки проблем. Причината е, че черепите ни са малко малки за мозъците в тях. И проблемът се задълбочава с възрастта. Зрителните ни нерви се притискат и ние ослепяваме, ако преди това не ни порази дегенерацията на макулата. — Усмихна се в мрака. — Красива гледка, нали?

— Само попитах.

— Ти не отговори на въпроса му — намеси се Ана. — Той може ли да ни чуе?

— Джон ли? — Скорпион сви рамене. — Не знам. Склонен съм да се съмнявам. Чиста учтивост, нали?

— Не смятах, че си “бил” учтив — рече Хури.

Ора изгука.

Капсулата изпъна крака, избута се по-близко до кораба с деликатно подрънкване по контактните повърхности. Увисна под плоската долна страна на големия кораб, която бе почивала години наред върху морското дъно на Арарат. Цялата беше покрита с чудновати коралоподобни образувания в тъмни пастелни цветове. Имаше сиво-зелени структури, големи колкото кораби, гори от чепати, сочещи надолу пръсти, като каменни полилеи. Всички тези образувания се бяха формирали през двайсет и три годишния престой на тази част на кораба под водата и представляваха очарователни градински двойници на бруталните трансформации, причинени на корпуса от дължащите се на чумата преобразуващи процеси на Капитана. Те бяха останали цели дори когато джъглърите замъкнаха “Носталгия по безкрая” по-навътре в океана, бяха оцелели и след потеглянето от Арарат, и след последвалата атака на вълчите сили. Несъмнено Джон Браниган можеше да ги отстрани, така както беше променил долната част на кораба, за да направи възможно кацането му на Арарат. Целият кораб беше външна изява на неговата психика, сграда, издялана от чувство за вина, от ужас и копнеж за опрощение.

Не се виждаха обаче признаци за по-нататъшни трансформации. Може би, размишляваше Скорпион, Капитана го устройваше да носи тези брадавици и струпеи от мъртви морски животи, така както Скорпион го устройваше да носи белега на рамото си, останал след отстраняването на татуировката във вид на скорпион. Ако отстранеше физическото доказателство за този белег, щеше всъщност да премахне част от онова, което го беше направило Скорпион. Арарат, на свой ред, беше променил Капитана. Скорпион беше убеден в това, така както беше убеден и че Капитанът си дава сметка за този факт. Но как точно го беше променил? Скоро щеше да се наложи да го подложат на тест.

Скорпион вече беше направил необходимото. В джоба си имаше шепа яркочервена пръст.

Васко се размърда, тапицерията изскърца.

— Да, може би си струва да бъдеш учтив с него — заяви той. — Все пак тук нищо не може да се случи без неговото съгласие. Струва ми се, че всички сме наясно с това.

— Говориш така, сякаш очакваш сблъсък на мнения — отвърна Скорпион.

Той не изпускаше от очи разтягащия се лъч на оръжието от оръжейната, който оставяше ярка диря през бойната сцена. Там, където се беше намирало оръжието, породило дирята, сега бе останало само избледняващо петно умираща материя. Оръжието от оръжейната бе предназначено за еднократна употреба.

— А ти мислиш, че няма да има? — поинтересува се Васко.

— Аз съм оптимист. Мисля, че всички ще проявим разум.

— Ти спечели битката за оръжията от оръжейната — рече младежът. — И Рьомонтоар, и корабът приеха решението ти. Това не ме изненада: корабът се чувства по-сигурен с оръжията, отколкото без тях. Но все още не знаем дали постъпихме правилно. Какво обаче ще стане следващия път?

— Следващия път ли? Не виждам на хоризонта да се задават спорове — отвърна Скорпион.

Но в действителност виждаше и се чувстваше изолиран сега, след като Рьомонтоар и Антоанет си бяха тръгнали. Рьомонтоар и последният от конджоинърите бяха заминали предишния ден, отвеждайки своите слуги и машини, както и последните от отстъпените им оръжия от оръжейната. След себе си бяха оставили работещи производствени мощности и огромните бляскави неща, които Скорпион ги бе наблюдавал да правят. Рьомонтоар беше обяснил, че оръжията и механизмите са изпробвани в доста ограничени рамки. Преди да могат да се използват, трябваше да се направят редица настройки, изискващи време, търпение и точно следване на инструкциите, оставени от конджоинърските техници. Те нямаше как да останат и да довършат настройките: ако изчакаха още малко, совалките им нямаше да могат да се върнат при основната бойна група около Арарат. Въпреки потискащите инерцията системи пак бяха ужасно ограничени от изисквания като резервите от гориво. Все още се налагаше да се съобразяват с физическите закони. Интересуваше ги не собственото им оцеляване, а ползата, която можеха да допринесат за Майка Нест. Затова бяха тръгнали заедно с единствения човек, който според Скорпион щеше да има волята да се противопостави на Ора, ако се наложи.

“При това положение оставам само аз” — помисли си той.

— Мога да предвидя поне един диспут в близко бъдеще — заяви Васко.

— Осветли ме.

— Ще трябва да се споразумеем накъде отиваме — дали навън, към Хела, или обратно към Йелоустоун. Всички знаем какво мислиш ти по въпроса.

— Значи станахте “ние”, така ли?

— Ти си от малцинството, Скорп. Сега просто заявявам един факт.

— Не е задължително да се стига до конфронтация — обади се Хури. Гласът й беше тих и действаше успокояващо. — Васко иска да каже само, че според повечето управници Ора разполага с привилегирована информация и трябва да се отнасяме сериозно към онова, което ни казва.

— Което не означава, че са прави. Не означава, че ще намерим нещо от полза, когато стигнем до Хела — отвърна Скорпион.

— Трябва да има нещо в тази система — рече Васко. — Въпросните изчезвания… все трябва да означават нещо.

— Означават масова хипноза — каза Скорпион. — Означават, че хората виждат какво ли не, когато са отчаяни. Мислите, че на онази планета има нещо полезно? Чудесно. Отидете да разберете. И да ми обясните защо то не е променило с нищо положението на местните.

— Наричат ги “скътлъри” — поясни младежът.

— Изобщо не ме интересува как ги наричат. Важното е, че са унищожени. Това не ви ли говори нещичко? Не мислите ли, че ако в тази система имаше нещо полезно, те вече щяха да са го използвали и щяха да са още живи?

— Може би не е толкова лесно да бъде използвано — отговори Васко.

— Супер. И ти искаш да отидеш там и да видиш какво е това, което толкова са се страхували да използват, въпреки че алтернативата е била тяхното унищожение? Заповядай, върви. И ми изпрати картичка оттам. Аз ще бъда на двайсетина светлинни години.

— Уплашен ли си, Скорпион? — попита Васко.

— Не, не съм уплашен — отвърна прасето със спокойствие, което изненада дори самото него. — Просто съм предпазлив. Има разлика. Ще я разбереш някой ден.

— Васко искаше да каже само, че не можем да гадаем какво се е случило там, преди да посетим самото място — намеси се Хури. — Засега не знаем почти нищо за Хела и скътлърите. Църквите няма да позволят обичайните научни екипи да се приближат дотам. Ултрите не си пъхат носа прекалено дълбоко, защото печелят порядъчно от износа на безполезни скътлърови реликви. Но ние трябва да знаем повече.

— Повече — повтори Ора и после се засмя.

— Ако тя знае, че трябва да отидем там, защо не ни обясни причината? — възкликна Скорпион. И кимна към неопределената млечносива форма на детето. — Всичко това трябва да се намира някъде там, нали така?

— Тя не знае — отвърна Ана.

— Какво имаш предвид: че няма да ни каже засега или че никога няма да научи?

— Нито едното, нито другото, Скорп. Имах предвид, че това все още не й е разкрито.

— Не разбирам — промълви той.

— Предадох ти какво каза Валенсин: всеки ден, когато погледне Ора, стига до различен извод за нейното развитие. Ако беше нормално дете, все още нямаше да е родена. Нямаше да говори. Нямаше дори да диша. През някои дни тя като че ли има езиковите умения на тригодишно дете. През други дни сякаш едва е навършила годинка. Той вижда как различни мозъчни структури се образуват и изчезват, също като облаци, Скорп. Тя се променя дори докато седим сега тук. Главата й е като фурна. Като имаш предвид всичко това, все още ли си изненадан, че не е в състояние да ти обясни точно защо трябва да отидем на Хела? Все едно да попиташ някое дете защо има нужда от храна. То може да ти каже само, че е гладно. Нищо повече.

— Какво искаше да кажеш с думата “заключено”?

— Искам да кажа, че всичко е там вътре — отвърна Хури, — всички отговори или поне всичко, което трябва да знаем, за да стигнем до тях. Но те са кодирани, сбити прекалено нагъсто, за да бъдат разгърнати от мозъка на едно дете, дори да е на две или три години. Тя ще започне да използва съзнателно тези спомени, след като поотрасне.

— Ти обаче си пораснала — заяви Скорпион. — И можеш да надзърташ в главата й. Разгърни ги ти.

— Не става така. Аз виждам само онова, което тя разбира. Онова, което получавам от нея — във всеки случай през повечето време, — са детински възгледи за нещата. Простички, кристално ясни, ярки. Единствено в основните цветове. — В полумрака Скорпион видя усмивката й. — Само да можеше да видиш колко ярки са цветовете за децата.

— Аз по принцип не виждам особено добре цветовете.

— Можеш ли за пет минути да престанеш да мислиш, че си прасе? — попита Хури. — Наистина ще е много добре, ако всичко не се свежда непрестанно до това.

— За мен обаче се свежда. Съжалявам, ако ти е неприятно.

Чу въздишката й.

— Искам да кажа само, че не можем да гадаем доколко важна е Хела, преди да отидем там. И ще трябва да го направим предпазливо, а не с развети знамена. Ще трябва да разберем от какво се нуждаем, преди да го поискаме. И ще трябва да бъдем готови да го вземем, ако е необходимо, и при това да се погрижим да го направим както трябва още от първия път. Но първо трябва да отидем там.

— Ами ако се окаже, че най-лошото, което сме можели да направим, е да отидем там? Ако всичко това е капан, улесняващ задачата на инхибиторите?

— Тя работи за нас, Скорп, не за тях.

— Това е само наше предположение.

— Тя ми е дъщеря. Не мислиш ли, че все пак имам някаква представа за намеренията й?

Васко ги прекъсна, като докосна Скорпион по рамото.

— Мисля, че е добре да видите това — каза той.

Прасето погледна към бойното поле и веднага видя онова, което бе забелязал младежът. И то не беше добро. Първоначалната траектория на лъча на оръжието от оръжейната беше изкривена, сякаш бе достигнал до водна повърхност. Не се виждаше абсолютно нищо в точката, където лъчът променяше посоката си, но не беше нужно кой знае какво въображение, за да се стигне до извода, че там се намира някакъв скрит фокус на инхибиторска енергия. От оръжието не беше останало нищо, за да се промени целта и да се стреля отново; сега не оставаше нищо друго, освен да стоят и да гледат какво ще стане с отклонения лъч.

Скорпион разбра, че той няма да се насочи просто към междузвездното пространство и да изчезне в нощта, без да причини никаква вреда.

Врагът не действаше по този начин.

Не се наложи да чакат дълго. Лъчът одраска края на най-близката до Арарат луна, проправяйки си път през стотици километри от нейната кора, и излезе от другата страна. Луната започна да се разпада на части като пъзел. Нажежена до червено огнена маса бликна от раната, бавно като насън. Ставащото приличаше на ускорено прожектиране на разтварянето на цвете с червена сърцевина при изгрева на слънцето.

— Не е на добро — обади се Хури.

— Все още ли мислиш, че това се случва в съответствие с някакъв план? — попита Васко.

От поразената луна до орбитата й се проточи вишневочервено пипало. Скорпион наблюдаваше изумен, питайки се какво ще означава това за хората на повърхността на Арарат. Изсипването дори само на няколко милиона тона чакъл в океана щеше да има ужасни последствия за останалите там, но отломките от луната щяха да бъдат несравнимо повече.

— Не знам — отвърна Скорпион.

Малко по-късно от конзолата се чу друго позвъняване.

— Кодирано включване на Рьомонтоар — обяви Васко. — Да го свържа ли?

Скорпион кимна в знак на съгласие. На конзолата се появи замъгленият, потрепващ образ на Рьомонтоар. Трансмисията беше силно компресирана, образът често замръзваше неподвижно, докато Рьомонтоар продължаваше да говори.

— Съжалявам — каза той, — но не се получи така добре, както се надявах.

— Много ли е зле? — произнесе само с устни Скорпион.

Рьомонтоар все едно не го чу.

— Както изглежда, преследва ви малка група инхибиторски машини — продължи той. — Не толкова голяма, колкото глутницата, която ни погна от Делта Павонис, но не е и нещо, на което може да не обръщате внимание. Приключихте ли с тестването на хипометричното оръжие? Сега това трябва да стане приоритетната ви задача. Няма да е лоша идея да включите в действие и останалата част от машинарията. — Рьомонтоар направи пауза, образът му се разкъса и после отново се събра. — Има нещо, което трябва да знаете — додаде той. — Провалът беше мой. Няма нищо общо с броя на оръжията от оръжейната в нашия арсенал. Дори да ми ги бяхте дали всичките, изходът щеше да е същият. Всъщност стана по-добре, че не ми ги дадохте. Инстинктът ти свърши добра работа, мистър Пинк. Радвам се, че можахме да поговорим, преди да тръгна. Все още имате шанс. — Усмихна се; изражението му изглеждаше насилено както винаги, но Скорпион го посрещна с благодарност. — Може да се изкушите да отговорите на тази трансмисия. Препоръчвам ви да не го правите. Вълците ще опитват да установят по-точно позицията ви и един ясен сигнал няма да ви направи добра услуга. Довиждане и късмет.

Това беше краят на предаването.

— Мистър Пинк ли? — учуди се Васко. — Кой е мистър Пинк?

— С него се познаваме отдавна — промълви Скорпион.

— Той не каза нищо за себе си — намеси се Хури. — Не каза какво мисли да прави.

— Не мисля, че го е сметнал за уместно — поясни Скорпион. — Ние не можем да направим нищо, за да им помогнем. А те направиха каквото могат за нас.

— Но то не беше достатъчно добро — заяви Малинин.

— Може би — отвърна Скорпион. — Но въпреки това беше по-добро от нищо, ако питаш мен.

— Той спомена за някакъв разговор — каза Хури. — С какво беше свързан?

— С мен и мистър Клок — отговори Скорпион.

Хела, 2727 година

След като й взе кръв, главният лекар я заведе до стаята й. Беше малко помещение, намиращо се на около една трета от височината на Клоктауър. Имаше прозорец с витраж, малко легло със спартански вид и нощна масичка. Към стаята имаше малко разширение с умивалник и тоалетна.

— Надявам се, не сте очаквали лукс — каза Грьолие.

— Не съм очаквала нищо — увери го Рашмика. — Допреди няколко часа очаквах, че ще работя в ремонтна група за “Желязната Катрин”.

— В такъв случай не можете да се оплачете, нали?

— Не съм имала подобни намерения.

— Изиграйте правилно картите си и ще ви осигурим нещо по-добро.

— Това е всичко, от което се нуждая.

Грьолие се усмихна и си тръгна. Тя не каза нищо, когато той излезе. Не й хареса, че й взе кръв, но нямаше как да откаже. Не ставаше въпрос само за това, че й се гадеше от цялата работа около църквите и кръвта — знаеше прекалено много за индоктриналните вируси, които бяха неотменна част от адвентистката вяра — а и за нещо друго, нещо, свързано със собствената й кръв и усещането, че е била насилена, когато изтеглиха част от нея за изследване. Спринцовката беше празна, преди да изтегли кръвта, което означаваше — но само при условие че иглата беше стерилна, — че не беше опитал да вкара във вените й индоктриналния вирус. Това щеше да бъде насилие от друг тип, но не непременно по-лошо от първото. Мисълта, че беше взел от кръвта й, беше не по-малко разстройваща.

Но защо този факт я притесняваше толкова? Постъпката беше съвсем логична, поне на територията на “Лейди Моруина”. Всичко тук се управляваше от кръвта, затова нямаше как да се възпротиви на искането да й вземат кръв за изследване. Трябваше да бъде благодарна, че бяха спрели дотук.

Но не изпитваше благодарност. По-скоро изпитваше страх, без да знае защо.

Седна в самота. Сред тишината в стаята, окъпана в гробовната светлина, влизаща през цветните стъкла на прозореца, Рашмика се почувства отчайващо самотна. Дали всичко дотук не беше грешка? Сега, след като се беше озовала в самото й сърце, църквата вече не й се струваше толкова далечен, абстрактен обект. Приличаше й повече на машина, на нещо, способно да вреди на онези, които се отклоняват прекалено близо до собствените й движещи се части. Въпреки че никога не се беше стремила конкретно към Куейч, беше станало очевидно, че само някой от намиращите се особено високо в адвентистката йерархия ще е в състояние да разкрие истината за Харбин. Беше предвидила обаче, че пътят дотам ще е опасен и ще изисква много време. Беше се примирила, че я чака дълго, бавно, обезсилващо волята разследване, трудно напредване през пластовете на администрацията. Очакваше да започне като работник, разчистващ пътя, от възможно най-ниската позиция.

Но се беше озовала тук, в пряка служба на Куейч. Трябваше да е щастлива от късмета си. Вместо това се чувстваше манипулирана, сякаш се беше подготвила да играе честно някаква игра, но друг бе замижал, за да й даде възможност да победи. На едно ниво й се искаше да обвини Грьолие, но знаеше, че той не е единственият. Имаше още нещо. Дали беше изминала целия този път, за да намери Харбин или за да се срещне с Куейч?

За първи път не беше съвсем сигурна.

Започна да прелиства куейчистката литература, търсейки нещо, което да й помогне да разкрие загадката. Но литературата представляваше обичайният боклук, който беше презряла от момента, когато се бе научила да чете: изчезванията на Халдора като послания от Бог, наближаване на някакво неопределено събитие, чиято природа зависеше от функцията на текста, в който се споменаваше за него.

Ръката й се поколеба върху корицата на една от брошурите. Тук беше изобразен адвентисткият символ: странният скафандър, излъчващ светлина, видян като силует на фона на изгряващото слънце, като светлинните лъчи се удрят в отворите му. Скафандърът имаше любопитен изглед, сякаш беше запоен и нямаше видими снадки или шевове. Сега вече в нея не остана никакво съмнение, че това бе същият костюм, който видя в мансардата на първосвещеника.

После се замисли за името на катедралата: “Лейди Моруина”.

Разбира се. Всичко дойде на мястото си в главата й с ослепителна яснота. Моруина беше любимата на Куейч преди идването му на Хела. Всеки, който беше чел тяхното писание, го знаеше. Всички знаеха също така, че с нея се беше случило нещо ужасно, докато била затворена в някакъв странен скафандър. Скафандър, който бил всъщност инструмент за наказание, изобретен от ултрите, за които бяха работили Куейч и Моруина.

Същият костюм, който беше видяла в мансардата; същият, който я беше накарал да се почувства толкова зле.

Тогава беше прогонила този страх като необясним, но сега, докато стоеше съвсем сама, мисълта, че се намира в една и съща сграда с костюма, я изпълни с ужас. Искаше й се да бъде колкото се може по-далеч от него.

“В него има нещо” — помисли си Рашмика. Той беше нещо повече от прост инструмент за сплашване на идващите да преговарят.

Един глас се обади:

[Да. Да, Рашмика. Ние сме вътре в костюма.]

Тя изтърва брошурата и ахна от ужас. Гласът не беше плод на въображението й. Беше тих, но съвсем ясен, абсолютно точен. А липсата на резонанс показваше, че бе прозвучал в главата й, а не в стаята.

— Нямам нужда от това — произнесе на глас тя, с надеждата да разруши магията. — Грьолие, копеле такова, в онази игла имаше нещо, нали?

[На иглата нямаше нищо. Ние не сме халюцинация. Нямаме нищо общо с Куейч или неговото писание.]

— Тогава кои сте, дяволите да ви вземат?

[Кои сме ли? Знаеш кои сме, Рашмика. Ние сме тези, заради чието намиране измина целия този път. Ние сме сенките. Ти дойде да преговаряш с нас. Не си ли спомняш?]

Тя изруга, после заудря главата си във възглавницата върху леглото.

[Това няма да доведе до нищо добро. Моля те, престани, преди да си се наранила.]

Тя изръмжа и затисна с юмруци главата си от двете страни.

[Това също няма да помогне, Рашмика. Наистина ли все още не разбираш? Ти не полудяваш. Ние просто намерихме начин да стигнем до главата ти. Разговаряме също така и с Куейч, но цялата тази машинария в главата му не му помага. Трябва да бъдем дискретни, да му шепнем, когато е сам. Но ти си различна.]

— В моята глава няма никаква машинария. И не знам нищо за никакви сенки.

Гласът промени тона си, настройвайки тембъра и резонанса така, че да звучи сякаш малък, спокоен приятел шепне поверителни неща в ухото й.

[Но ти наистина знаеш, Рашмика. Просто още не си си припомнила. Ние виждаме всички барикади в главата ти. Те започват да падат, но все още е нужно известно време. Всичко обаче е наред. Дълго чакахме, докато намерим приятел. Можем да почакаме още малко.]

— Мисля, че се налага да повикам Грьолие — заяви Рашмика.

Преди да излезе, главният лекар й беше показал как да получава достъп до пневматичната система за интеркома на катедралата. Тя се приведе над леглото, към нощната масичка. Над нея имаше закрито с решетка табло.

[Не, Рашмика] — предупреди я гласът. — [Не го викай. Той просто ще се вторачи още по-съсредоточено върху теб, а ти не искаш това, нали?]

— И защо? — попита момичето.

[Защото тогава ще открие, че не си тази, за която се представяш. А точно това не искаш в никакъв случай.]

Ръката й се поколеба над бутона. Защо да не го натисне и да не повика главния лекар? Копелето определено не й харесваше, но гласовете в главата й й допадаха още по-малко.

Но това, което спомена гласът, й напомни за взетата кръв. Представи си Грьолие, докато изтегляше червената същност от тялото й за изследванията си.

[Да, Рашмика, това е само част от всичко. Все още не го виждаш, но след като анализира кръвта ти, го очаква истински шок. Но може да остави нещата дотук. Нали не ти се иска да започне да се прокрадва в главата ти със скенери? Тогава ще намери нещо действително интересно.]

Ръката й все още висеше над интеркома, но Рашмика вече знаеше, че няма да натисне бутона. Гласът имаше право: онова, което наистина не желаеше, беше Грьолие да прояви още по-голям интерес към нея, който не се ограничава само с вземането на кръвни проби. Не знаеше причината за това; достатъчно беше обаче да знае, че не иска.

— Страх ме е — призна тя и отдръпна ръка от нощната масичка.

[Не е нужно. Ние сме тук, за да ти помагаме, Рашмика.]

— На мен ли? — учуди се тя.

[На всички вас] — отвърна гласът. Тя усети как той се отдръпва и я оставя сама. — [Единственото, което искаме в замяна, е една малка услуга.]

След това тя опита да заспи.

Междузвездното пространство, 2675 година

Скорпион надникна през рамото на техника. Към едната стена беше залепен голям подвижен екран, съвсем ново производство на фабриките. На него се виждаше напречно сечение на кораба, подкрепено от последния вариант на начертаната на ръка карта, използвана за проследяване появите на капитана. Вместо на космически кораб, тя напомняше увеличена средновековна илюстрация по анатомия. Техникът постави кръстче в близост до мястото, където се събираха няколко тунела, недалеч от един от пунктовете за слушане.

— Нещо приятно за съобщаване? — попита Скорпион.

Другото прасе издаде уклончив звук.

— Вероятно не. Цял ден получаваме фалшиви сигнали от този участък. Близо до сектора има гореща трюмна помпа. Непрекъснато трака и активира нашите “слушалки”.

— Все пак по-добре да проверявате какво става, за всеки случай — посъветва Скорпион.

— Един екип вече слиза натам. Всъщност те изобщо не са били далеч.

Скорпион знаеше, че екипът ще отиде там със скафандри, защото не се знаеше дали няма да се натъкнат на пробив, дори дълбоко в кораба.

— Кажи им да бъдат внимателни — рече той.

— Казах им, Скорп, но биха могли да бъдат дори още по-внимателни, ако знаеха за какво точно трябва да внимават.

— Не е нужно да знаят.

Техникът-прасе сви рамене и се върна към работата си в очакване на дисплея му да се появи друг акустичен или барометричен сигнал.

Мислите на Скорпион полетяха към хипометричното оръжие, което се движеше в своята шахта, подобно на тирбушон съоръжение с безброй тънки сребърни плочки. Дори когато беше неподвижно, то изглеждаше някак не на мястото си тук — дисхармонично присъствие в кораба. Беше като снимка на невъзможна твърда маса, един от онези изкривени триъгълници или вечно издигащи се нагоре стълби; нещо, което изглежда достатъчно правдоподобно на пръв поглед, но при по-внимателно взиране създава впечатление за нож, забит и извит в определена част на главния мозък — област, отговаряща за справяне с изображенията от външния свят, област, боравеща с механиката на това, което работи и не работи. Най-лошо беше, когато се движеше. Скорпион трудно успяваше да гледа мятащата се, извиваща се, невероятно сложна многосъставност на оръжието. Някъде сред това бляскаво движение имаше точка или област, където се извършваше нещо подло с основната структура на пространство-времето. Тя се подлагаше на малтретиране.

Скорпион не се изненада, че технологията е извънземна. Оръжието — и другите две като него — беше сглобено в съответствие с указанията, предадени на конджоинърите от Ора, преди Скейд да я открадне от утробата на Хури. Указанията бяха точни и обстойни, поредица от недвусмислени математически предписания, в които обаче липсваше какъвто и да било контекст — нямаше и намек за това как функционира оръжието или какъв модел на реалността трябва да се приложи, за да може да функционира. Инструкциите казваха просто как да се построи и настрои, за да работи. По-добре обаче беше да не се пита как или защо, тъй като дори да бяха в състояние да разберат отговорите, те несъмнено щяха да са доста разстройващи.

Единственият друг намек за контекст беше следният: хипометричното оръжие представляваше общ клас технологии, обикновено разработвани от галактически култури от прединхибиторския период през второто или третото милионолетие от тяхната история. Информацията на Ора намекваше, че зад тях лежат пластове други технологии, които обаче не могат да бъдат събрани с човешки средства. Оръжията в този теоретичен арсенал имаха същото абстрактно родство с хипометричното съоръжение, както изтънченият компютърен вирус с каменната брадва. Дори само проумяването как такива оръжия са по някакъв начин вредни за нещо донякъде аналогично на неприятел изискваше толкова обемно префасониране на човешкото съзнание, че щеше да бъде безсмислено да го наричат повече “човешко”.

Посланието беше: правете най-доброто с това, което имате.

— Екипите са там — обяви другото прасе и притисна някакъв микрофон до малкото си, напомнящо сладкиш ухо.

— Откриха ли нещо?

— Отново трюмната помпа.

— Спрете я — каза Скорпион. — Ще се оправим с нея по-късно.

— Да я спрем ли, сър? Тази помпа е от списък едно.

— Знам. Вероятно ще ми кажеш, че не е изключвана от двайсет и три години.

— Изключвана е, сър, но винаги след като изпълняваната от нея дейност бъде поета от заместник. В момента не разполагаме с подходящ заместник, а докато свалим долу друга помпа ще минат дни. Всички екипи са заети с други задачи.

— Колко зле може да се отрази това?

— Много. Ако не инсталираме помпа, която да я замества, ще изгубим три-четири нива за броени часове.

— В такъв случай явно ще се наложи да ги изгубим. Оборудването ви достатъчно добро ли е, за да улавя звуците от въпросните нива, след като бъдат наводнени?

Техникът се поколеба за момент, но Скорпион знаеше, че професионалната гордост в крайна сметка ще победи.

— Това не би трябвало да е проблем.

— Тогава нека насочим вниманието си към светлата страна. Тази течност трябва да дойде отнякъде. Най-вероятно ще отнемем част от товара от някои други помпи.

— Да, сър — отвърна прасето, по-скоро примирено, отколкото убедено.

То даде заповед на екипа да пожертва въпросните нива. Наложи се да повтори инструкциите няколко пъти, преди работниците да се убедят, че говори сериозно и действа по нареждане на Скорпион.

Скорпион разбираше резервите му. Поддръжката на трюмните помпи беше много сериозно нещо на борда на “Носталгия по безкрая” и изключването на някоя от тях никога не се правеше току-така. Веднъж щом дадено ниво бъдеше наводнено с химическите течности и ексудати на Капитана, обикновено беше много трудно да бъде върнато в състояние, годно за употреба от хората. Сега обаче настройката на оръжието беше по-важна. Изключването на помпата беше по-логично от изключването на подслушващата апаратура в сектора. Ако загубата на три-четири нива означаваше да имат реалистична надежда да разгромят преследващите ги вълци, цената нямаше да е много висока.

Светлините отслабнаха, дори постоянният фонов шум от трюмните помпи стана по-приглушен. Оръжието произведе изстрел.

Докато се въртеше, набирайки нужната скорост, то се превърна в безшумна, подобна на колона мъгла от движещи се части, в бляскава вихрушка. Във вакуум то се движеше с ужасяваща бързина. Изчисленията бяха показали, че дефектът само в една миниатюрна частица на хипометричното оръжие стига “Носталгия по безкрая” да бъде разкъсана на парчета. Скорпион помнеше колко грижливо го бяха сглобявали конджоинърите и сега разбираше защо.

Следваха дословно инструкциите за настройката. Тъй като тя зависеше извънредно много от поносимостта на атомно ниво, поне така беше обяснил Рьомонтоар, не можеше да има две напълно еднакви версии на оръжието. Също като ръчно изработените пушки, всяко щеше да има свой откат, неизбежен ефект при производството, който трябваше да бъде пресметнат и след това — компенсиран. Но при хипометричното оръжие не ставаше въпрос само за компенсиране, а по-скоро да се намери връзка между причина и следствие в определени граници на очакванията. Веднъж щом този модел бъдеше определен, оръжието можеше на теория да произведе своя ефект почти навсякъде, като пушка, способна да стреля във всички посоки.

Скорпион вече го беше виждал в действие. Не беше необходимо да разбира как работи, а само какво прави. Беше чул звуковите гръмове, при които сферични обеми от атмосферата на Арарат преставаха да съществуват (или, както можеше да се предположи, се трансформираха или се разпределяха някъде другаде). Беше видял как от морето беше отделено полусферично парче; споменът за надвисналата водна стена го караше — дори сега — да потреперва от необяснимото, противоестествено явление, на което бе станал свидетел.

Технологията, както беше обяснил Рьомонтоар, беше невероятно опасна и непредсказуема. Дори когато беше правилно произведено и настроено, хипометричното оръжие можеше да се обърне срещу своя създател. Донякъде беше като да стиснеш кобра за опашката и да шибаш с нея враговете си, като се надяваш змията да не се извие и да не ухапе ръката, която я държи.

Проблемът беше, че се нуждаеха от тази змия.

Слава Богу, не всички аспекти от функционирането на хипометричното оръжие бяха съвсем непредвидими. Обсегът му на действие беше ограничен до няколко светлинни часа от самото оръжие и съществуваше приемливо добре определена връзка между скоростта на въртене на оръжието около собствената му ос (измерена посредством параметър, за който Скорпион дори не желаеше да мисли) и радиален обсег в дадена посока. По-трудно можеше да се предвиди посоката, в която ще бъде изстрелян унищожителният мехур и физическите измерения на действието на въпросния мехур.

Процедурата по тестването изискваше да се установи ефектът от изстрелването. Това не би било трудно, ако се намираха на планета: строителите на оръжието просто щяха да настроят скоростта на въртенето му около оста така, че ефектът да се прояви на безопасно разстояние, а след това да предположат какви ще са неговите измерения и посока на действие. След осъществяването на изстрел щяха да изследват предсказаната зона на действие за индикации, показващи, че сферичен пространствено-времеви мехур — в това число и материята в него — просто е престанал да съществува.

В открития космос обаче настройването на хипометричното оръжие беше много по-трудна задача. Не съществуваха сензори, способни да доловят изчезването на няколко атома междузвезден газ в няколко кубически метра вакуум. Следователно, единственото практическо решение беше да опитат да настроят оръжието вътре в самия кораб. Разбира се, това беше страшно опасно: ако мехурът се появеше в сърцевината на някой от конджоинърските двигатели, корабът щеше да бъде унищожен на мига. Но настройване на оръжие по време на полет беше правено и преди, по думите на Рьомонтоар, и при този процес нито един от корабите му не беше пострадал.

Единственото, което не бяха направили веднага, беше да изберат цел вътре в кораба. Възнамеряваха да изпробват действието му върху обвивката на кораба, на безопасно разстояние от жизненоважните му системи. В такъв случай процедурата трябваше да предизвика оръжието, все още с оригиналните си координати, да генерира малък, незабелязан мехур на унищожение извън корпуса. След това щяха да стрелят многократно с него, настройвайки всеки път по мъничко скоростта на въртене около оста му, като намаляват радиалното разстояние и така приближават мехура все повече до корпуса. Там навън не можеха да го видят; можеха само да предполагат, че се приближава, без никога да са сигурни дали всеки момент ще засегне корпуса на кораба или е все още на стотици метри разстояние. Все едно канеха зъл дух на спиритичен сеанс: моментът на появата му пораждаше едновременно очакване и страх.

Районът на изпробването около оръжието беше изолиран до самата обвивка на кораба, без автоматичните контролни системи. Всички, които все още не бяха замразени, бяха преместени възможно най-далеч от него. След всеки изстрел, тоест след всеки наподобяващ гърчене и съпроводен с отскачане колапс на мятащите се механизми, техниците на Скорпион обмисляха задълбочено събраните факти, за да преценят дали някакво сферично парче от кораба с диаметър един метър току-що не бе престанало да съществува. Процесът на фината настройка продължаваше по този начин, техниците променяха отново и отново по мъничко параметрите на оръжието и се вслушваха в резултатите.

Осветлението притъмня отново.

— Долавям нещо — обади се миг по-късно техникът. Скорпион видя, че на екрана му се появиха множество червени индикатори. — Идват сигнали от…

Но техникът не успя да довърши изречението си. Думите му бяха заглушени от надигащ се рев, шум, който не приличаше на нищо, което Скорпион бе чувал досега в “Носталгия по безкрая”. Това не беше писъкът на въздуха, излизащ през намиращ се наблизо пробив, не беше стон от разбита структура. Много повече напомняше ниски, изпълнени с агония вокали, издадени от някакъв огромен звяр, който е ранен.

Стонът започна да отслабва, като отзвучаваща гръмотевица.

— Мисля, че постигнахте желания ефект — рече Скорпион.

Слезе долу да го види лично. Оказа се много по-лошо, отколкото се бе опасявал: не ставаше въпрос за откъсването на еднометрово парченце от кораба, а за зейнала, широка петнайсет метра рана, чиито току-що срязани ръбове блестяха в ярък сребърен цвят. Зеленикави течности валяха из празнината от прекъснатите тръби; един електрически кабел се мяташе напред-назад из празното пространство, пръскайки във всички посоки искри всеки път, когато се допреше до метална повърхност.

“Можеше да бъде и по-лошо” — рече си Скорпион. Унищожената част от кораба не включваше нито едно от обитаемите пространства или жизненоважните системи. Усещаше се лека загуба на въздушно налягане, тъй като въздухът на това място бе изчезнал, но иначе оръжието не беше нанесло кой знае какви поражения на кораба. Но това очевидно не можеше да се каже и за Капитана. Някаква част от нервната му система явно бе минавала през засегнатия обем и станалото несъмнено му бе причинило болка. Силата й можеше да се определи трудно, както и дали беше преминала или все още продължаваше. Може би нямаше точен човешки аналог. А ако имаше, Скорпион не беше сигурен, че иска да го разбере, защото за първи път му беше дошла наум следната смущаваща мисъл: ако Капитанът беше усетил такава болка от увреждането на нищожна част от кораба, какво щеше да стане, ако се случеше нещо много по-лошо?

Да, можеше да бъде и по-лошо.

Посети техниците, които настройваха оръжието, попивайки с поглед нервните им изражения и жестове. Очакваха мъмрене, в най-добрия случай.

— Изглежда, се оказа доста по-голямо от метър — рече той.

— Никога не сме били сигурни какво точно ще стане — обади се ръководителката им. — Можехме само да гадаем и да се надяваме…

— Знам — прекъсна го Скорпион. — Никой не е казвал, че ще е лесно. Но сега, след като вече разполагате с тази информация, можете ли да настроите оръжието така, че да служи на по-практически цели?

На лицето на жената се изписаха едновременно облекчение и съмнение, сякаш все още не вярваше, че Скорпион няма намерение да я наказва.

— Така мисля… благодарение на току-що наблюдавания резултат… разбира се, все още няма гаранции…

— Аз и не очаквам да има такива. Очаквам само да правите най-доброто, което можете.

Тя кимна.

— Разбира се. А изпробването?

— Продължавайте. Няма как, нуждаем се от това оръжие, колкото и неприятно да е да го използваме.