Пропастта на опрощението

ПЕТДЕСЕТ

Изкачваха се с асансьора към мансардата, а слязлото ниско към хоризонта слънце изпращаше разноцветна светлина, която играеше по лицата им.

Скорпион бръкна в джоба на костюма си.

— Рьомонтоар ми даде това — рече той.

Рашмика взе парчето от раковина, огледа го внимателно, с критичния поглед на човек, който е свикнал да живее сред разкопки, фосили и кости и знае, че всяка драскотина може да каже безкрайно много неща — както верни, така и фалшиви.

— Не ми говори нищо — заяви най-сетне тя.

Той й разказа всичко, научено от Рьомонтоар, всичко, което Рьомонтоар беше отгатнал или предположил.

— Ние не сме сами в това — завърши Скорпион. — Там има още някой. Дори нямаме име за тях. Знаем за тях само покрай останки като тази тук.

— И сте ги намирали в Арарат?

— Във и около Арарат. И другаде, можеш да бъдеш сигурна в това. Които и да са, явно са тук много отдавна. Те са умни, Ора. — Използваше умишлено истинското й име. — Трябва да са умни, след като са успели да оцелеят толкова дълго въпреки инхибиторите.

— Не разбирам какво общо имат с нас.

— Може би нищо. А може би всичко. Зависи от това какво се е случило със скътлърите. Ето тук идва ред за теб, струва ми се.

— Всички знаят какво се е случило със скътлърите — отвърна тя с изненадващо равен глас.

— И то е?

— Били са унищожени от инхибиторите.

Той се взря в цветните отблясъци върху лицето й. Изглеждаше сияйна и опасна, като ангел на отмъщението на някоя от рисунките в еретично евангелие.

— А ти какво мислиш?

— Не мисля, че инхибиторите имат нещо общо с унищожението на скътлърите. Никога не съм го мислила, поне не и откакто започнах да се интересувам от този въпрос. Това не ми приличаше на почерка на инхибиторите. Прекалено много беше останало. Унищожението беше радикално, не ме разбирай неправилно, но не достатъчно радикално. — Рашмика направи пауза, сведе лице, сякаш смутена. — Точно на това беше посветена моята книга, върху която работех, докато живеех в полупустинните земи. В нея излагах хипотезата си и я подкрепях със събраната информация.

— Никой нямаше да те чуе — каза Скорпион. — Но ако това може да те утеши, аз смятам, че си права. Въпросът е: какво общо имат сенките с всичко това?

— Не знам.

— Когато дойдохме тук, мислехме, че няма да е трудно. Доказателствата сочеха към едно заключение: че скътлърите са унищожени от инхибиторите.

— Така ми каза и специалният костюм. Скътлърите построили механизма, чрез който да получават сигнали от сенките. Но не предприели крайната стъпка: не дали възможност на сенките да пресекат границата между нашите светове, за да им помогнат.

— А сега ние имаме шанса да не допуснем същата грешка — довърши Скорпион.

— Да — съгласи се Рашмика, макар да й се струваше, че усеща капан във всичко това. — Ти обаче не мислиш, че би трябвало да го направим, нали?

— Мисля, че грешката на скътлърите е била друга: че са осъществили контакт със сенките — отвърна прасето.

Рашмика поклати глава.

— Сенките не са унищожили скътлърите. Това няма никакъв смисъл. Знаем, че са поне толкова силни, колкото инхибиторите. Не биха оставили тук следа след себе си. А ако са прекосили границата между двата свята, защо пак ще се молят да им дадем шанса да го направят?

— Точно така — каза Скорпион.

— Точно така ли? — повтори думите му Рашмика.

— Скътлърите не са унищожени от инхибиторите — отговори той. — Нито от сенките. Унищожени са от създателите на този материал, напомнящ парче от раковина.

Тя побърза да му го върне, сякаш внезапно бе започнало да пари пръстите й.

— Имаш ли доказателство за това, Скорп?

— Никакво. Но ако се поразровим из Хела, искам да кажа да се поразровим както трябва, няма да се изненадам, ако в крайна сметка се натъкнем на нещо подобно. Само едно парче ще бъде достатъчно. Разбира се, има и друг начин да тестваме моята теория.

Момичето разтърси глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си.

— Но какво са направили скътлърите, че да бъдат премахнати?

— Взели са неправилното решение.

— И то е?

— Преговаряли са със сенките. Това е бил тестът, Ора, това са чакали създателите на въпросния материал. Знаели са, че единственото, което скътлърите не трябва да направят, е да отворят вратата към сенките. Не можеш да победиш врага, като сключиш сделка с нещо още по-лошо от него. По-добре да се погрижим да не допуснем същата грешка.

— По всичко личи, че създателите на този материал с нищо не са по-добри от сенките… или от инхибиторите.

— Не казвам, че трябва да скочим в леглото с тях, а само, че може би трябва да ги вземем предвид. Те са тук, Ора, в тази система. Фактът, че ние не можем да ги видим, не означава, че не наблюдават всеки наш ход.

Асансьорът се изкачва в тишина още няколко секунди. Най-сетне Рашмика каза:

— Ти всъщност изобщо не си дошъл за специалния костюм, нали?

— Имах непредубедено съзнание — отвърна той.

— А сега?

— Ти ми помогна да взема окончателно решение. Този костюм няма да излиза от „Лейди Моруина”

— Значи първосвещеник Куейч е бил прав — промълви момичето. — Той все повтаряше, че костюмът е пълен с демони.

Асансьорът започна да забавя ход. Скорпион върна наподобяващото раковина парче в кесийката на колана си, после измъкна ножа на Клавейн.

— Стой тук — рече той. — Ако не се появя от тази стая до две минути, слез с асансьора долу. И после се махай по най-бързия начин от тази катедрала.

Четиримата стояха на леда: Рашмика и нейната майка, Васко и прасето. Бяха се движили след “Лейди Моруина”, след като слязоха от нея, докато тя продължаваше пътуването си към стърчащия от скалите остатък от моста. Всъщност вече се намираха точно на тази част на моста, на цял километър от скалната стена.

Твърде невероятно беше в катедралата да беше останала жива душа, но Скорпион се беше примирил, че никога няма да го разбере със сигурност. Беше прегледал основните помещения за оцелели, но несъмнено съществуваха десетки скришни места, които никога не би открил. Все пак беше достатъчно, че опита. Дори това беше повече, отколкото можеше да се очаква от него в това изнемощяло състояние.

В други отношения почти нищо във връзка с “Лейди Моруина” не се беше променило. Долните нива бяха обезвъздушени, както установи, като се качи на борда на катедралата по кабела, който техникът беше спуснал от машинната зала. Големите машини обаче явно работеха еднакво добре както при наличие на въздух, така и във вакуум: структурата продължаваше да напредва без никакво колебание и подсистемите за генериране на електричество не бяха засегнати. Високо в мансардата на Клоктауър все още светеше. Но никой не се движеше вътре, нито зад който и да било от другите прозорци на движещата се сграда.

— Колко остава? — попита Скорпион.

— Двеста метра — отвърна Васко, — доколкото мога да преценя.

— Петнайсет минути — доуточни Рашмика. — Тогава първата й половина ще се озове във въздуха… стига останалата част от моста да я удържи дотам.

— Мисля, че ще издържи — призна Скорпион. — Мисля, че щеше да издържи цялото разстояние, честно казано.

— Щеше да си заслужава да го види човек — обади се Хури.

— Вероятно никога няма да разберем какво е направило моста — рече Васко.

Край него един от огромните крака беше повдигнат във въздуха от сложната машинария от подпори. Кракът се придвижи напред, после се спусна безшумно върху леда.

Скорпион се сети за съобщението, което бе получил чрез костюма си.

— Една от мистериите на живота — каза той. — Но не са били скътлърите. Можем да бъдем сигурни в това

— Не са те — съгласи се Рашмика. — В никакъв случай. Те никога не биха оставили след себе си нещо толкова прелестно.

— Не е прекалено късно — заяви Васко.

Скорпион се обърна към него и улови изкривеното отражение на собственото си лице в шлема му

— Не е прекалено късно за какво, синко?

— Да се върнем вътре в нея. Петнайсет минути. Да речем — дванайсет-тринайсет за по-сигурно. Бих могъл да стигна до мансардата навреме.

— И да пренесеш костюма надолу по стълбите? — попита Хури. — Защото няма да се побере в асансьора.

— Бих могъл да счупя прозореца на асансьора. Двамата заедно сигурно ще успеем да избутаме костюма навън през него.

— Мислех, че идеята е да го спасите — рече Скорпион.

— Падането от мансардата върху леда е много по-малко, отколкото от моста до дъното на пропастта — отвърна Рашмика. — Той сигурно ще оцелее, с някоя и друга повреда.

— Дванайсет минути за по-безопасно — додаде Хури.

— Все още мога да го направя — настоя Васко. — Ами ти, Скорп? Ще се справиш ли, ако се наложи?

— Вероятно, ако не бях планирал нищо друго за остатъка от живота си.

— В такъв случай приемем това за “не”.

— Вече взехме решение, Васко. Там откъдето съм, обикновено се придържаме към решенията си.

Васко изви врат, за да види най-високите точки на “Лейди Моруина”. Скорпион се улови, че прави същото, макар да му се завиваше свят, като гледаше нагоре. На фона на неподвижните звезди над Хела почти не личеше катедралата да се движи. Проблемът обаче не бяха неподвижните звезди, а новите ярки двайсет звезди, образуващи неравна огърлица около планетата. “Те не могат да стоят вечно там” — помисли си Скорпион. Капитанът беше постъпил правилно, защитавайки замразените си пасажери от несигурността на рамката, макар това да бе равносилно на самоубийство. Рано или късно обаче някой трябваше да направи нещо за тези осемнайсет хиляди спящи души.

“Това не е мой проблем” — рече си Скорпион. За него щеше да се погрижи някой друг.

— Не мислех, че ще стигна дотук — промълви под носа си той.

— Скорп? — възкликна Хури.

— Нищо — поклати глава той. — Просто се питах какво, по дяволите, прави едно петдесетгодишно прасе толкова далече от дома си.

— Променя хода на събитията — отвърна Хури. — Както винаги сме знаели, че ще направиш.

— Тя е права — съгласи се Рашмика. — Благодаря ти, Скорпион. Не беше длъжен да направиш това, което стори. Никога няма да го забравя.

“И аз никога няма да забравя виковете на приятеля си, когато дълбаех в него с онзи скалпел” — помисли си Скорпион. Но какъв избор бе имал? Клавейн не го беше обвинил. Нещо повече, беше направил всичко, зависещо от него, за да го освободи от всякакво чувство за вина. Предстоеше му да умре по ужасен начин, но единственото, което го интересуваше, беше как спести на приятеля си отрицателните емоции. Защо не можеше да почете паметта на Клавейн, като пуснеше омразата от душата си? Просто се беше озовал на неподходящото място в неподходящия момент. Вината не беше негова. Както не беше и на Клавейн. И най-сигурно от всичко — не беше на Ора.

— Скорп? — попита тя.

— Радвам се, че си в безопасност — рече той.

Хури го прегърна през рамото.

— Радвам се, че и ти успя да се справиш, Скорп. Благодаря ти, че се върна заради всички нас.

— Едно прасе трябва да… — каза той.

Наблюдаваха мълчаливо как катедралата топи разстоянието, което я дели от ръба на моста. Беше се движила в продължение на повече от век, без нито веднъж да изгуби безкрайното надбягване с Халдора. Една трета от метъра за секунда, всяка секунда от всеки ден, всеки ден от всяка година. И сега същата часовникова неизбежност я изпращаше към гибелта й.

— Скорп — обади се Рашмика, нарушавайки магията, — добре, ще унищожим костюма, но какво ще правим с машинарията в Халдора? Тя си стои все така там. И все така е в състояние да ги пропусне дотук.

— Ако имахме още едно оръжие от оръжейната… — промълви Хури.

— Ако желанията бяха коне — отвърна Скорпион. Тропна няколко пъти с крака, за да се стопли. Нещо не беше наред, но дали с костюма или с него самия, засега не знаеше. — Виж, ще намерим начин да я унищожим или поне да преустановим дейността й. Или пък те ще ни покажат какво да направим.

— Кои? — попита Хури.

— Онези, които все още не сме срещнали. Ако са някъде там, можете да разчитате, че ще ги срещнете. Те наблюдават и чакат, като си водят бележки.

— Ами ако се лъжем? — възкликна Хури. — Ами ако наблюдават, за да разберат дали сме достатъчно умни, за да установим контакт със сенките? Ами ако това е правилната постъпка?

— В такъв случай сме добавили още един враг към списъка — отговори Скорпион. — А ако се случи…

— Да?

— Това няма да е краят на света. Повярвай ми: аз лично събирам врагове от първата глътка въздух, която съм поел.

Никой не каза нищо в продължение на още една минута. “Лейди Моруина” продължаваше да се приближава към забравата. Двете огнени дири на “Носталгия по безкрая” продължаваха да разсичат небето, като първите неуверени драски в изобразяването на ново съзвездие.

— С две думи, искаш да кажеш, че би трябвало просто да правим това, което смятаме за правилно — обади се Васко, — дори на тях да не им хареса.

— Горе-долу. Разбира се, то може и наистина да е правилното. Всичко зависи от това какво се е случило със скътлърите.

— Те определено са ядосали някого — отсъди Хури.

— Абсолютно вярно — каза през смях Скорпион. — От същата кръвна група като мен. С тях щяхме да се разбираме приказно.

Не можеше да се сдържи. “Ето ме — мислеше се той, — сериозно ранен, най-вероятно по-скоро мъртъв, отколкото жив, загубил в един ден и кораба, и някои от най-добрите си приятели. Току-що си проправих пътя в една катедрала с цената на убийството на всеки, имал дързостта да ми се изпречи. Всеки момент ще стана свидетел на разрушаването на нещо, което може би — само може би — е най-важното откритие в човешката история, единственото, способно да застане между нас и инхибиторите. А аз стоя тук и се смея, сякаш единственият залог е една приятна нощ навън.

Типично прасе — заключи той. — Никакво чувство за перспектива.” Понякога, от време на време, беше най-благодарен именно за тази своя особеност.

Прекалено голямата перспектива често се оказваше не чак толкова полезна.

— Скорп? — обади се Хури. — Имаш ли против да те питам нещо, преди да бъдем разделени отново?

— Не знам — каза той. — Питай и ще разбереш.

— Защо спаси совалката, онази от “Уайлд Палъс”? Какво те спря да стреляш по нея, дори след като видя инхибиторските машини? Ти спаси онези хора.

“Тя знае ли?” — запита се той. Беше пропуснал толкова много през деветте допълнителни години, през които беше замразен. Възможно беше да е разбрала, да се е уверила в онова, което той само подозираше.

Помнеше какво му беше казала Антоанет Бакс непосредствено преди да се разделят. Беше се запитала дали ще се срещнат отново някога. “Светът е толкова голям — беше възкликнал той. — Достатъчно голям за някое и друго съвпадение.” Антоанет обаче бе отговорила, че това важи за някои хора, но не и за такива като нея и Скорпион. И беше права. Скорпион се беше усмихнал: знаеше какво точно бе имала предвид. Той също не вярваше в чудеса. Но къде точно трябваше да прекара границата? Сега вече знаеше, с абсолютна убеденост, че и тя беше сгрешила. Това не се случваше на хора като нея и Скорпион. Но за другите? Понякога неща от този род просто ставаха.

Той знаеше. Беше видял имената на всички бежанци в совалката, която бяха спасили в Йелоустоунската система. И едно име се беше отличило сред останалите. Този човек дори му беше направил впечатление, докато наблюдаваше излизането на хората от совалката. Помнеше спокойното му достойнство, нуждата някой да сподели онова, което чувстваше, но не и да му вземе товара. Мъжът вероятно беше замразен от тогава досега, също като останалите пасажери.

И сега беше сред осемнайсетте хиляди замразени, които обикаляха около Хела.

— Трябва да намерим начин да се доберем до тези хора — заяви той.

— Мислех, че говорим за… — започна Хури.

— И наистина говорим — заяви той, но не добави нищо повече.

Щеше да я остави да почака още малко: и без това беше чакала толкова дълго.

Известно време никой не проговори. Катедралата изглеждаше така, сякаш щеше да векува на мястото си. А според Скорпион й оставаха не повече от пет минути.

— Все още мога да го направя — обади се отново Васко. — Ако тичам… ако тичаме двамата, Скорп…

Не довърши мисълта си.

— Да тръгваме — каза Скорпион.

Всички погледнаха към него, после — към катедралата. Предната й част беше на седемдесетина метра от края на моста. До празното пространство й оставаха три-четири минути. И после? Поне още една минута, преди страховитата маса на “Лейди Моруина” да започне да губи равновесие.

— Къде, Скорп? — попита Хури.

— Днес преживях предостатъчно — отвърна решително той. — Всички имахме тежък ден и ни предстои дълъг преход. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

— Но катедралата… — започна Рашмика.

— Сигурен съм, че ще бъде наистина впечатляващо. После можете да ми разкажете всичко в най-големи подробности.

Скорпион се обърна и тръгна по онова, което беше останало от моста. Слънцето се намираше ниско зад него, а комично изглеждащата му сянка крачеше отпред, поклащайки се встрани като зле манипулирана марионетка. Беше се застудило, това беше особен, интимен студ, който усещаше така, сякаш на него беше изписано собственото му име. “Може би това е краят” — помисли си той. Все пак не трябваше да забравя, че е прасе: естествено беше да не очаква нещо специално от живота. И без това вече беше поживял повече от мнозинството от своя вид.

Тръгна по-бързо. Три други сенки се появиха край него. Не говореха, просто вървяха заедно, давайки си сметка за трудното пътуване, което им предстоеше. Когато, след няколко минути, земята започна да тътне, сякаш огромен юмрук се бе стоварил ядно върху Хела, никой не спря, нито забави крачка. Просто продължиха да вървят. И когато, най-накрая, Скорпион видя как най-дребната от сенките преплете крака, останалите три се спуснаха към нея, за да я задържат.

След това не помнеше почти нищо.