ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ

Арарат, 2675 година


Антоанет спря, озовала се сред дълбоките, уединени сводове на кораба.

— Джон? — извика тя. — Пак съм аз. Дойдох да поговорим.

Знаеше, че той е наблизо. Знаеше, че я наблюдава, че следи всеки неин жест. Когато стената се раздвижи, разкривайки барелефа на скрита под скафандър фигура, тя сдържа естествения си инстинктивен импулс и не трепна. Не беше очаквала това, но все пак то несъмнено беше привидение.

— Благодаря — промълви тя. — Приятно ми е да те видя отново.

Фигурата представляваше по-скоро намек за контури, отколкото точна скица. Образът потрепваше, деформациите на стената се променяха постоянно и бързо, вълнуваха се и се диплеха като знаме на слаб ветрец. Когато изчезваше за малко, сливайки се с грубата околна повърхност, той сякаш се скриваше зад пелена от донесена от вятъра марсианска прах, движеща се хоризонтално из зрителното поле.

Фигурата повдигна едната си, скрита в ръкавица ръка и докосна тесния визьор на скафандъра си.

Антоанет вдигна на свой ред ръка за поздрав, но фигурата на стената просто повтори жеста, този път по-подчертано.

Тогава тя се сети за очилата, които й беше дал Капитанът предишния път. Измъкна ги от джоба си и си ги сложи. Гледката през тях отново беше изкуствена, но този път — поне засега — нищо не беше отстранено от зрителното й поле. Това я успокои. Не й беше приятно чувството, че големи и евентуално опасни от намиращите се в близост до нея елементи са маскирани от възприятията й. Шокираща беше мисълта, че векове наред хората бяха приемали подобна манипулация на своето обкръжение като напълно нормален аспект на живота, гледайки на въпросното сетивно филтриране като на нещо също толкова естествено, колкото тъмните очила или капаци за ушите, предпазващи ги от студ или шум. Още по-шокиращо беше, че бяха позволявали на машината, контролираща този процес на филтриране, да се промъкне в черепите им, където можеше да направи трика дори още по-убедителен. Демаршистите и конджоинърите наистина бяха странни хора. Съжаляваше за много неща, но със сигурност не и задето беше родена прекалено късно, за да участва в подобни променящи реалността игри. Харесваше й да може да протегне ръка към нещо и да знае, че то наистина е там.

Очилата обаче бяха необходимо зло. Докато се намираше в царството на Капитана, трябваше да приеме неговите правила.

Барелефният образ направи отчетлива стъпка към нея и се отдели от стената; сега вече имаше определена форма и се виждаха всичките му подробности, все едно някакъв човек се бе появил от изключително ограничена пясъчна буря.

Този път Антоанет трепна, тъй като илюзията за физическо присъствие беше поразителна. Не успя да се удържи и отстъпи крачка назад.

Сега в проявлението му имаше нещо по-различно. Каската на скафандъра му не беше толкова стара като онази, която помнеше, и беше покрита с различни символи. Костюмът, макар и със стар дизайн, не беше чак толкова архаичен като миналия път. Раницата на гърдите му имаше по-аеродинамична форма, а костюмът му като цяло беше по-точен. Антоанет не беше специалист, но според нея предишният беше с петдесетина години по-стар модел от сегашния.

Естествено възникваше въпросът какво означава това.

Току преди да бе отстъпила още една крачка назад, Капитанът сложи край на приближаването си и отново вдигна ръка. Този жест й подейства успокоително, което вероятно беше и целта му. След това той се зае с механизма на визьора си. Плъзгането му нагоре беше съпроводено с ясното съскане от изравняването на въздушното налягане.

Позна веднага лицето, но това беше лице на по-стар човек. Там, където преди кожата бе гладка, сега имаше бръчки, които изглеждаха сиви на фона на наболата брада по бузите му. Бръчиците около очите изглеждаха по-дълбоки. Устата му също изглеждаше някак по-различно, ъгълчетата й бяха леко увиснали надолу.

Когато заговори, гласът му беше по-дълбок и по-дрезгав.

— Не се предаваш лесно, а?

— По принцип не. Помниш ли последния ни разговор, Джон?

— Достатъчно добре. — Натисна някакви контролни бутони върху горната повърхност на раницата пред гърдите си, давайки поредица от команди. — Колко време мина оттогава?

— Имаш ли нещо против да те питам преди колко време беше според теб?

— Не.

Антоанет зачака. Капитанът я гледаше, невъзможно беше да прочете нещо по изражението му.

— Преди колко време беше според теб? — попита най-сетне тя.

— Два-три месеца. Няколко години корабно време. Два дена. Три минути. Една милисекунда и осем десети. Петдесет и четири години.

— Два дена е горе-долу вярното.

— Ще се доверя на твоята дума. Както си се досетила, паметта ми вече съвсем не е така силна като някога.

— Но все пак си спомняш, че идвах тук. Това вече е нещо, нали?

— Ти си много състрадателен човек, Антоанет.

— Не съм изненадана, че паметта ти действа по странен начин, Джон. За мен обаче е достатъчно, че си спомняш името ми. Помниш ли нещо друго, за което сме говорили?

— Подскажи ми какво имаш предвид.

— Посетителите, Джон? Присъствието в системата?

— Все още са тук — отвърна той.

За момент вниманието му бе отново отвлечено от функциите на раницата върху гърдите. Стори й се по-скоро бдителен, отколкото притеснен. Видя как натисна някакви бутони върху контролната гривна на китката си и после кимна, очевидно доволен от някаква недоловима промяна в параметрите на скафандъра си.

— Да — потвърди тя.

— И вече са по-близко. Нали?

— Така мислим, Джон. Така ни каза Хури и досега всичко от казаното от нея, което сме имали възможност да проверим, се оказа вярно.

— Щях да я послушам, ако бях на вашето място.

— Сега вече не става въпрос само да я послушаме. При нас е дъщеря й. Нейната дъщеря знае доста неща, поне така ни накараха да повярваме. Може би трябва да започнем да се вслушваме в онова, което ни каже да правим.

— Клавейн ще ви насочва. И той като мен е придобил разбиране за историческото време. И двамата сме призраци от миналото, сблъскали се с бъдеще, което не сме очаквали да видим.

Антоанет прехапа долната си устна.

— Съжалявам, но имам лоша новина. Клавейн е мъртъв. Беше убит, за да спаси дъщерята на Хури. Сега имаме Скорпион, но…

Капитанът не проговори доста време. Антоанет вече започна да се пита дали вестта за смъртта на Клавейн не го беше засегнала по-силно, отколкото беше предполагала. Никога не беше мислила, че Клавейн и Капитанът са близки, но сега изведнъж си даде сметка, че сходствата между двамата бяха много повече, отколкото с другите им връстници.

— Нямате абсолютна вяра в лидерските способности на Скорпион ли? — попита той.

— Скорпион винаги ни е служил добре. При криза човек не може да мечтае за по-добър лидер. Той обаче пръв би признал, че не мисли стратегически.

— Ами намерете си друг лидер.

Тогава се случи нещо, което я изненада. През главата й неочаквано премина като светкавица срещата във Високата раковина. Видя как Блъд влезе наперено в началото й и късното пристигане на Васко Малинин за същата среща. Видя как Блъд го смъмри за закъснението и как Васко прие мъмренето като нещо неуместно. И чак сега осъзна, че беше приела безгрижието на младежа като необходимост за това, което беше и което щеше да стане, и че на определено ниво то й се бе сторило достойно за възхищение.

Беше зърнала блясъка на нещо като стомана.

— Не става дума за лидери — побърза да отговори тя. — Става дума за теб, Джон. Да тръгваш ли възнамеряваш?

— Ти предложи да размисля над това.

Антоанет си спомни за увеличеното ниво неутрино.

— Струва ми се, че не само размишляваш.

— Може би.

— Трябва да бъдем предпазливи. Напълно възможно е наистина да се наложи да отлетим в космоса в най-скоро време, но трябва да мислим какви ще бъдат последствията за хората около нас. Нужни са ни дни, за да качим всички на борда, дори нещата да се развиват абсолютно гладко.

— На борда има вече хиляди. Тяхното оцеляване трябва да бъде главният ми приоритет. Съжалявам за другите, но ако не дойдат тук навреме, може да се наложи да ги оставим. Това коравосърдечно ли ти се струва?

— Не съм аз тази, която ще отсъжда. Виж, някои хора така или иначе ще предпочетат да останат. Може дори да ги насърчим, защото не е изключено напускането на Арарат да се окаже грешка. Но ако тръгнеш сега, ще убиеш всички, които не са на борда.

— Помислихте ли да ги преместите по-бързо навътре в сушата?

— Правим каквото можем, започнахме да съставяме план как да евакуираме ограничен брой хора по-далеч от залива. Но утре по това време ще са останали най-малко сто хиляди души, които не сме успели да преместим.

За миг Капитанът отново изчезна сред пясъчната буря. Антоанет се взря в грубата, подобна на животинска кожа повърхност на стената. Най-сетне сметна, че той няма да се върне, и реши да си тръгне. В този момент той се появи, приведен срещу някакъв въображаем вятър.

Капитанът повиши глас, за да надвика нещо, което само той беше в състояние да чуе.

— Съжалявам, Антоанет. Разбирам тревогата ти.

— Това означава ли, че си се вслушал в казаното от мен, или смяташ въпреки всичко да потеглиш, когато те устройва?

Той вдигна ръка и свали визьора си.

— Би трябвало да направите каквото можете, за да отведете другите на сигурно място, независимо дали на борда на кораба ми или по-далеч от залива.

— Значи това е последната ти дума? Онези, които не сме успели да преместим, ще трябва да се надяват на късмета си?

— Всичко това не е лесно и за мен.

— Няма да загинеш, ако изчакаш, докато преместим всички на сигурно място.

— Напълно е възможно, Антоанет. Напълно е възможно да стане точно така.

Тя се обърна отвратена.

— Помниш ли какво ти казах последния път? Не бях права. Виждам го сега, макар тогава да не го разбирах.

— И какво точно беше то?

Тя се обърна, за да го погледне. Чувстваше се озлобена и неспокойна.

— Казах, че си платил за престъпленията си. Казах, че си платил сто хиляди пъти повече. Може да звучи прекрасно, но не беше вярно, нали, Джон? На теб изобщо не ти е пукало за онези хора. Направил си го единствено за да спасиш себе си.

Капитанът не отговори. Дръпна надолу визьора и отново изчезна сред бурята, все така превит срещу силата на невидимия вятър. Антоанет започваше да се пита, дали това посещение не беше сериозна грешка, поредната проява на същото онова необмислено поведение, за което баща й неведнъж й беше правил забележка.


— Провал — обяви тя, когато се върна във Високата раковина.

Около масата бяха насядали ръководителите на колонията. Не забеляза да липсва друг освен Пелерин, плувкинята. Сега присъстваше дори Скорпион. Виждаше го за първи път след смъртта на Клавейн и й се стори, че съзира в погледа му нещо, което не бе виждала досега. Дори когато гледаше право към нея, очите му бяха фокусирани върху нещо далечно и почти със сигурност — враждебно, сякаш забелязали на някакъв въображаем хоризонт неприятелско платно или блясък от броня. Беше виждала този поглед наскоро, но й трябваше време, за да се досети у кого. Старецът беше седял на същото място на масата, концентриран върху същата далечна заплаха. На Клавейн му бяха необходими години на страдание и болка, за да достигне състоянието, което прасето бе постигнало само за дни.

Антоанет знаеше, че в айсберга се е случило нещо ужасно. Беше се отдръпнала като опарена от подробностите. Когато й казаха, че не е нужно да знае, че за нея самата е много по-добре да не знае, беше решила да им повярва. Но макар да не беше особено добра в разчитане изражението на прасетата, лицето на Скорпион разказваше половината история за всеки, който беше достатъчно възприемчив. Преживеният ужас се бе материализирал по неуловим начин върху него, стига да беше достатъчно мъдър, за да го разчетеш.

— Какво му каза? — попита Скорпион.

— Казах му, че смъртните случаи ще бъдат десетки хиляди, ако реши да излети.

— И?

— Отвърна нещо от рода на “много лошо”. Единственото, което го вълнува в момента, са хората, които се намират вече на борда му.

— Четиринайсет хиляди при последното преброяване — отбеляза Блъд.

— Не звучи зле — обади се Васко. — Това са… колко? Почти една десета от колонията?

Блъд си играеше с ножа.

— Ако искаш да дойдеш и да ни помогнеш да натъпчем следващите петстотин човека, синко, повече от добре дошъл си.

— Толкова ли е трудно? — попита Васко.

— С всяка следваща партида става все по-зле. До зазоряване може да успеем да прехвърлим до двайсет хиляди души, но само ако започнем да се отнасяме към тях като към добитък.

— Те са човешки същества — каза Антоанет. — Заслужават по-добро отношение. А фризерите? Те не помагат ли?

— Ковчезите за замразяване не работят толкова добре, колкото преди — обади се Зейвиър Лиу, обръщайки се към съпругата си така, както би се обърнал към който и да е от ръководителите на колонията. — Веднъж щом се охладят, всичко е наред, но замразяването на човек е свързано с неколкочасово наблюдение и бърникане. Няма начин процедурата да бъде извършена по-бързо.

Антоанет затвори очи и притисна клепачи с върховете на пръстите си. Видя тюркоазени пръстени, като вълнички във вода.

— По-лошо от това почти не може да бъде, нали? — После отвори очи и опита да си проясни мислите. — Скорп… някаква връзка с Рьомонтоар?

— Нищо.

— Но все още си убеден, че е там горе?

— Не съм убеден в нищо. Просто действам в съответствие с най-правдоподобната информация, с която разполагам.

— И мислиш, че вече щяхме да сме видели някакъв знак, някакъв опит за свързване с нас, ако беше там.

— Хури беше този знак — отвърна Скорпион.

— Защо тогава не изпратиха още някой? — попита Антоанет. — Трябва да знаем, Скорп, дали да стоим на Арарат, или да си плюем по-скоро на петите.

— Повярвай ми, знам какъв избор ни предстои да направим.

— Не можем да чакаме вечно — додаде тя, а в гласа й се промъкна чувство на безсилие. — Ако Рьомонтоар губи битката, небето над нас е пълно с вълци. Стане ли така, няма начин да се измъкнем, дори да не докоснат Арарат. Ще бъдем като в капан.

— Както казах, много добре си давам сметка, че трябва да направим своя избор.

Чу заплахата в гласа му. Разбира се, че той беше наясно със ситуацията.

— Съжалявам — промълви тя. — Просто… просто не знам какво друго можем да направим.

Известно време никой не каза нищо. Отвън някакъв самолет прелетя ниско над главите им с поредната партида бежанци. Антоанет нямаше представа дали ги отнася към кораба, или към другия край на острова. Веднъж щом беше установена нуждата да се осигури безопасността на хората, усилията по евакуирането им бяха разделени на две.

— Ора предложи ли нещо полезно? — обади се Васко.

Скорпион се обърна към него, а кожата на униформата му изскърца.

— Какво нещо имаш предвид? — попита той.

— Знакът не беше Хури — уточни младежът, — а Ора. Хури може и да знае нещичко, но тази, с която трябва наистина да говорим, е Ора. Тя е, която може би знае какво да правим.

— Радвам се, че си размишлявал толкова по въпроса — заяви Скорпион.

— Е? — настоя Васко.

Антоанет застина. Атмосферата в заседателната зала не беше спокойна от самото начало, но сега се нажежи толкова, че косъмчетата на тила й настръхнаха. Никога не се беше осмелявала да говори така със Скорпион и не познаваше мнозина, които биха го направили.

Но Скорпион отговори спокойно:

— Хури каза отново онази дума.

— Дума ли? — учуди се младежът.

— Хела. Споменавала я е няколко пъти, откакто я размразихме, но не знаехме какво означава и дори дали изобщо има някакво значение. Този път обаче имаше и друга дума.

Кожата отново изскърца при движението на тялото му. Колкото и да изглеждаше откъснат от събитията в тази стая, характерната за него стремителност беше напълно осезаема и се спотайваше зад кулисите като очакващ реда си за излизане на сцената актьор.

— И коя е другата дума? — попита Васко.

— Куейч — отвърна Скорпион.


Жената вървеше към морето. Небето над главата й имаше измъчен, брутално сив цвят, а камъните под краката й бяха хлъзгави и безмилостни. Тя потрепери, повече от страх, отколкото от студ, тъй като въздухът бе влажен и потискащ. Погледна назад по крайбрежната ивица към назъбените очертания на лагера. Сградите в края на селището имаха изоставен и запуснат вид. Някои от тях бяха порутени и никой не се беше заселил повече там. Малко вероятно беше някой да забележи присъствието й. Не че това имаше някакво значение, разбира се. Тя имаше право да бъде тук и имаше право да влезе в морето. Фактът, че никога не би поискала подобно нещо от своите плувци, не означаваше, че действията й бяха против правилата на колонията или дори на корпуса на плувците. Безразсъдно смело, да, и твърде вероятно — напразно, но не можеше да му се противопостави. Натискът да направи нещо беше нараствал вътре в нея като натрапчива болка, докато вече нямаше как да не му обръща внимание.

Последният тласък бе дал Васко Малинин. Даваше ли си сметка това момче какъв ефект имаха думите му?

Марл Пелерин спря там, където крайбрежната линия започна да се извива назад около самата себе си, обвивайки водата на залива. Брегът представляваше неясна сива драскулка, простираща се докъдето поглед стига, и се губеше сред стената от морска мъгла и облака, надвиснал тежко над залива. Шпилът на кораба се виждаше като пунктир в сребристата далечина, а размерите и отдалечеността му варираха всеки път, когато погледнеше натам, докато мозъкът й опитваше да се справи с оскъдната информация, с която разполагаше. Марл знаеше, че шпилът се издига цели три километра в небето, но от време на време изглеждаше не по-висок от средно голяма раковинова структура или като някоя от антените, които се извисяваха над селището. Представи си вихрушката от неутрино, излизаща от него — по-точно от неговата намираща се под водата част, където се намираха двигателите — като бляскаво сияние, свещена светлина, преминаваща през нея. Частиците профучаваха през клетъчните й мембрани, без да увреждат нищо в спринта си към междузвездното пространство с почти равна на светлинната скорост. Те бяха знак, че двигателите се готвят за полет към звездите. Нищо органично не можеше да улови тези бури, само най-чувствителните машини. Но дали това бе наистина вярно? Джъглъровите организми само на една планета надвишаваха цялостната маса на човешкия род с фактор, равняващ се на сто. Толкова абсурдно ли беше да се мисли, че джъглърите в своето единство може би не бяха толкова безчувствени за потока неутрино, както си мислеха хората? Може би усещаха също и безпокойството на Капитана. И може би по своя бавен, зелен, почти неинтелигентен начин си даваха донякъде сметка какво би означавало потеглянето му.

Нещо в края на морето привлече погледа й. Приближи се, за да го огледа, подскачайки пъргаво от камък на камък. Беше парче метал, почерняло и извито като разтопено захарно изделие, със странни гънки и ръбове по повърхността. От него се вдигаше дим. То бръмчеше и пукаше, а някаква многосъставна част, напомняща разделената на секции опашка на омар, се извиваше ужасяващо. Трябва да бе паднало тук наскоро, може би през последния час. От всички посоки на Арарат, където имаше хора, пристигаха вести за падащи от небето неща. Бяха прекалено много, за да бъдат обяснени с някаква случайност. Усилията явно се концентрираха над центровете на хората. Някой — или нещо — опитваше да премине. И от времена време някое парче успяваше да го направи.

Нещото я смути. Извънземно ли беше, или човешко? И ако беше човешко, дали не беше от конджоинърския тип? Изобщо някой правеше ли все още тази разлика?

Марл отмина предмета и спря до самия край на водата. Съблече се. Докато се готвеше да влезе във водата, зърна себе си откъм морето. Гледната й точка се издигаше и спускаше с вълните. Тя беше слабо, голо създание, бледа изправена морска звезда на брега. Разбитият обект изпусна облак дим към небето.

Марл намокри дланите си в локва вода. Наплиска лице и прокара влажните си ръце по косата си, като я прибра назад. Водата защипа очите й, бликналите сълзи замъглиха погледа й. Дори в локвите водата вонеше на джъглъров живот. Кожата я засърбя, особено ивицата на лицето, където вече се проявяваха признаци за превземане от страна на джъглърите. Двете колонии микроорганизми — от водата и тази на лицето й — се бяха разпознали и потръпнаха от вълнение.

Занимаващите се с наблюдаването на тези неща смятаха Марл за маргинален случай. Признаците за превземане при нея съвсем не бяха най-лошите, които бяха виждали. Според статистиката тя трябваше да бъде в безопасност най-малко през още десетина плувания. Но изключения не липсваха. Понякога морето поглъщаше хора със съвсем леки индикации за превземане. Случваше се, макар и рядко, да вземе дори влизащи да плуват за първи път.

Това беше проблемът с патърн джъглърите. Те бяха извънземни. Джъглъровата биомаса беше извънземна. Тя не се поддаваше на човешки анализ, на ясното определяне на причина и следствие. Беше странна и непредвидима като пияница. Човек можеше да се досети как ще се държи при определени параметри, но от време на време можеше да допусне ужасна грешка.

Марл знаеше това. И никога не се беше преструвала, че не го знае. Знаеше, че всяко плуване носи риск.

Досега бе имала късмет.

Помисли си за Шизуко, която очакваше посещенията й в психиатричната клиника… само дето не ги очакваше в обичайния смисъл на тази дума. Шизуко може би осъзнаваше, че Марл трябва да дойде при нея и може би дори съобразяваше дейността си с това. Но когато Марл се появеше, тя просто я поглеждаше с разсеяния, преходен интерес на човек, забелязал пукнатина в стената, която не си спомня или му прилича на интересно оформен облак. Искрицата интерес угасваше почти веднага, щом Марл я забележеше. Понякога Шизуко се смееше, но това беше идиотски смях, като звън на малки, глупави камбанки.

После се връщаше към своето драскане, ноктите й бяха вечно разкървавени, защото тя не обръщаше внимание на пастелите и тебеширите, които й предлагаха за тази цел. Марл беше престанала да я посещава преди няколко месеца. Щом разбра и прие, че вече не означава нищо за Шизуко, й олекна неимоверно. Това не й пречеше от време на време да усеща обезсърчаващото чувство, че е предадена и слаба.

Сега мислите й бяха насочени към Васко, към нещата, в които нямаше проблем да бъде убеден, към увереността му, че между плувците и морето стои единствено страхът.

Мразеше го заради това.

Направи стъпка във водата. Намиращата се десетина метра по-нататък зелена материя се раздвижи в отговор, усетила навлизането на плувкинята в своето царство. Марл си пое дълбоко въздух. Беше невъобразимо уплашена. Сърбежът по лицето й бе преминал в парене. Това я изпълваше с желание да се отпусне във водата.

— Тук съм — каза тя.

После пристъпи към масата джъглърови организми, като се потопи първо до бедрата, после — до кръста, после — още по-дълбоко. Отпред биомасата ваеше форми с все по-голяма бързина, а бризът, образуван от тази трансформация, подухваше насреща й. Извънземните образи преминаваха в безкрайни пермутации като истинско шествие от чудовища. Тъй като водата вече беше станала прекалено дълбока, за да може да ходи, Марл се оттласна от каменното дъно и заплува към парада.


Васко погледна към присъстващите.

— Куейч ли? Тази дума не ми говори нищо повече от първата.

И двете не означаваха нищо и за мен — призна Скорпион. — Не бях сигурен дори как се пише първата. Но сега съм сигурен. Втората дума е свързана с първата. Значението е недвусмислено.

— Значи ще ни осветлиш за какво става дума? — възкликна Лиу.

Скорпион погледна към Орка Круз.

— Скорп е прав — обади се тя. — Само Хела не означава нищо особено. Прегледайте бази данните, които носим от Ризургам или Йелоустоун, и ще откриете хиляди различни обяснения. Същото става и ако опитате различни начини на изписване. Но поставете Куейч и Хела едно до друго и се получава нещо съвсем различно. Обяснението е само едно, колкото и странно да изглежда.

— Умирам от желание да го чуя — заяви Лиу.

Седящият до него Васко кимна в знак на съгласие. Антоанет не каза нищо и не показваше видим интерес, но любопитството й несъмнено не беше по-малко.

— Хела е свят — обясни Круз. — Не е голям. Луна от средна величина, обикаляща около газов гигант, наречен Халдора. Това все още ли не ви говори нищо?

Никой не отговори.

— Ами Куейч? — попита Васко. — Това друга луна ли е?

Круз поклати глава.

— Не. Куейч е човек, човекът, дал имената на Хела и Халдора. В обичайната номенклатурна база данни не пише нищо за него самия и неговите светове, но това не би трябвало да ни изненадва особено — тя не е осъвременявана от директен контакт с други кораби вече повече от шейсет години. Откакто сме на Арарат обаче, от време на време улавяме отклонил се сигнал от ултрите. Напоследък това става все по-често явление — те използват трансмисии с широк обхват и лъчи много повече, отколкото в миналото, и някои от тях стигат до нас.

— От какво е причинена тази тактическа промяна? — попита Васко.

— Нещо ги е уплашило — отвърна Круз. — Стават все по-нервни, избягват търговията лице в лице. Явно някои ултри са се натъкнали на нещо, което не им е допаднало, и сега преминават към търговия с информация на далечно разстояние вместо с материални стоки, като по този начин разпространяват новината.

— Не се изисква особен ум, за да се досетим какво ги е изплашило — каза Васко.

— Станалото обаче работи в наша полза — додаде Круз. — Тези трансмисии може и да не са авторитетни и половината от тях да са изпъстрени с грешки и вируси, но с годините именно благодарение на тях успяваме да поддържаме нашите бази данни значително по-актуални, отколкото бихме могли да се надяваме при липсата си на контакт с външни елементи.

— И какво знаем за системата на Куейч? — поинтересува се Васко.

— Не толкова, колкото би ни се искало — отговори Круз. — Няма противоречия с по-старата информация, което означава, че изследваната от Куейч система трябва да е била доста слабо изучена преди неговото пристигане там.

— Значи това, за което споменава Ора, се е случило преди… колко… петдесет-шейсет години?

— Като едното нищо — съгласи се Круз.

Васко се поглади по брадичката. Беше добре обръсната, гладка като ошкурено парче дърво.

— В такъв случай това не може да е от особено значение за нас, нали? — попита той.

— Нещо се е случило с Куейч — каза Скорпион. — Информацията варира. Както изглежда, тогава е работел за ултри, цапал си е ръцете в изследване на условията на различни светове. Така станал свидетел на нещо, нещо, свързано с Халдора. — Скорпион ги изгледа един подир друг, предизвиквайки всеки, особено Васко, да го прекъсне или да оспори нещо от казаното. — Видял го да изчезва. Видял как планетата престанала да съществува за част от секундата. И в резултат създал нещо като религия на Хела, луната на Халдора.

— Това ли било? — възкликна Антоанет. — За да ни предаде това послание ли е изминала всичкия този път Ора? Адресът на някакъв религиозен лунатик?

— Това не е всичко — увери я Скорпион.

— Надявам се от все сърце — отвърна тя.

— Той е видял това да се случва повече от един път. Както, очевидно, са го видели и други.

— Защо тази новина не ме изненадва? — каза Антоанет.

— Чакайте — вдигна ръка Васко. — Искам да чуя нататък. Давай, Скорп.

Прасето го изгледа абсолютно безизразно.

— Сякаш имам нужда от твоето разрешение.

— Не исках да прозвучи така. Просто… — Младежът се огледа, може би се чудеше кого да призове за подкрепа. — Просто мисля, че не трябва прибързано да отхвърляме нищо от онова, което научаваме от Ора, колкото и нелогично да ни изглежда.

— Никой не отхвърля нищо — заяви Скорпион.

— Моля те, кажи ни какво си научил — намеси се Антоанет, усетила, че положението е на път да излезе от контрол.

— В продължение на десетилетия не се случвало кой знае какво — продължи прасето. — Чудото на Куейч привлякло хора към Хела. Някои от тях станали последователи на религията, други се разочаровали и станали миньори. На Хела са намерени останки от извънземни, почти безполезни, но те ги изкопават и изнасят достатъчно от тях, за да могат да се издържат няколко селища. Ултрите купуват тези боклуци и ги продават на колекционери на любопитни вещи. Някой вероятно печели от това, но можете да се досетите, че не е сред нещастните глупаци, които ги изкопават изпод земята.

— Извънземни творения са намерени на доста светове — обади се Антоанет. — Предполагам, че техните създатели са сполетени от същата съдба като амарантинците и десетина други култури?

— Нашата база данни не дава почти никаква информация за местната култура — отговори Скорпион. — Управляващите Хела очевидно не насърчават свободомислието и научната любознателност. Но да, ако се зачетеш между редовете, излиза, че местните са се натъкнали на вълците.

— И те са унищожени? — поинтересува се тя.

— Така изглежда.

— Помогни ми, Скорп — каза Антоанет. — Какво според теб би могло да означава това за Ора?

— Нямам представа.

— Може би иска да отидем там — предположи Васко.

Всички го изгледаха. Тонът му прозвуча така, сякаш той просто изрича на глас нещо, което останалите смятат за гарантирано. Може би това даже беше вярно, но да чуеш някой да го изрича, беше подобно на оскверняване на най-свещеното за присъстващите.

— Да отидем там? — намръщи се Скорпион и кожата между зурлата и челото му се набра, образувайки няколко издатини от плът. — Искаш да кажеш да отидем там в буквалния смисъл?

— Ако стигнем до извода, че според нея това ще ни бъде от помощ, тогава — да — отвърна младежът.

— Не можем да тръгнем за това място, базирайки се единствено на трескавите брътвежи на една болна жена — обади се Халат, един от ръководителите на колонията от Ризургам, който никога не беше изпитвал доверие към Хури.

— Тя не е болна — намеси се д-р Валенсин. — Беше уморена и травмирана, нищо повече.

— Чух, че искала да върнат бебето обратно в нея — заяви Халат и по лицето му се изписа отвращение, сякаш това беше най-долното нещо, което можеше да си представи човек.

— Да, искаше — съгласи се Скорпион — и аз й го забраних. Но молбата й не беше неразумна. Тя е майката на детето и то беше отвлечено от нея, преди да го е родила. При тези обстоятелства желанието й ми се стори напълно разбираемо.

— Но все пак го отхвърли — рече Халат.

— Не мога да рискувам да изгубим Ора, не и след като платихме такава цена за нея.

— В такъв случай си бил измамен — каза Халат. — Цената беше прекалено висока. Загубихме Клавейн и в замяна получихме дете с увреден мозък.

— Искаш да кажеш, че Клавейн умря напразно ли? — попита Скорпион с опасно тих глас.

Моментът застина, удължи се като повреда в запис. Антоанет осъзна с ужасна яснота, че не само тя не знае какво точно се е случило в айсберга. Очевидно Халат също не беше запознат с подробностите, но незнанието му беше безкрайно по-безразсъдно, стъпкващо и нарушаващо собствените си граници.

— Не знам как е умрял той. Не ми пука и не ми трябва да знам. Но ако е станало само заради Ора, тогава, не, не си е заслужавало. Умрял е напразно. — Халат сплете пръсти и погледна към прасето, набърчил устни. — Може и да не ти се иска да го чуеш, но това е истината.

Скорпион хвърли поглед към Блъд. Нещо премина помежду им: размяна на жестове, прекалено недоловима, прекалено близка за двамата, за да бъде разтълкувана от страничния наблюдател. Това продължи само миг. Антоанет нямаше представа дали го беше забелязал и някой друг или бе родено от въображението й.

Миг по-късно обаче Халат сведе очи към нещо в гърдите си.

Бавно и нехайно, сякаш става да намести кипналата се малко на една страна картина, Блъд се надигна от мястото си. Запъти се към Халат, полюшвайки се наляво-надясно с бавния, лишен от всякакви усилия ритъм на метроном.

Халат издаваше задавени звуци. Пръстите му мърдаха безсилно около дръжката на ножа на прасето.

— Разкарай го оттук — нареди Скорпион.

Блъд извади ножа от гърдите на Халат, избърса го в бедрото си и го върна обратно в ножницата. От раната се процеждаше изненадващо малко количество кръв.

Валенсин понечи да се изправи.

— Стой си на мястото — обади се Скорпион.

Блъд вече беше повикал двама служители от „Оръжие на сигурността”. Те пристигнаха след по-малко от минута и единствената им реакция при вида на станалото беше продължилата секунда изненада. Антоанет им даде шестица за това. Ако тя самата бе влязла в стаята и беше видяла, че кръвта на някой от хората в нея изтича от прободна рана на гърдите, трудно щеше да остане в съзнание, камо ли да запази спокойствие.

— Отивам с него — заяви Валенсин, като отново стана, щом членовете на „Оръжие на сигурността” отнесоха Халат.

— Казах да останеш — повтори Скорпион.

Лекарят стовари юмрука си върху масата.

— Ти току-що уби човек, грубиян такъв! Или поне ще го убиеш, ако незабавно не му бъде оказана медицинска помощ. Наистина ли желаеш подобно нещо да тежи на съвестта ти, Скорпион?

— Стой там, където си.

Валенсин направи крачка към вратата.

— Давай тогава. Спри ме, ако това означава наистина толкова много за теб. Разполагаш с нужните средства.

Лицето на Скорпион се изкриви в маска от гняв и омраза, която Антоанет не беше виждала никога досега. Учуди се, че лицата на прасетата притежават нужната подвижност, за да произведат подобно крайно изражение.

— Ще те спра, можеш да ми вярваш.

Скорпион бръкна в някакъв джоб или калъф, скрит под масата, и извади ножа си. Антоанет не го беше виждала никога преди. При дадена от прасето команда, острието му затрептя.

— Скорпион — изправи се на свой ред тя, — пусни го. Той е лекар.

— Халат ще умре.

— Вече имахме предостатъчно смъртни случаи — добави тя. — Един повече няма да подобри по никакъв начин положението.

Ножът вибрираше в ръката му, сякаш все още не беше опитомен. Антоанет очакваше да полети всеки момент.

Прозвуча нещо като камбанка. Неочакваният звук завари прасето неподготвено. Гневът му се поуталожи малко. То погледна към източника на звука — комуникационната гривна на китката си.

Скорпион спря ножа. От нещо подобно на мъгла той се превърна отново в твърд предмет и прасето го върна в калъфа или джоба, откъдето го беше извадил.

Погледна към Валенсин и произнесе една-единствена дума.

— Върви.

Лекарят кимна отсечено — с все още гневно изражение — и забърза след мъжете, които бяха отнесли ранения.

Скорпион вдигна гривната до ухото си и се заслуша в някакъв писклив, далечен глас. След минута се намръщи и помоли гласа да повтори току-що казаното. Докато слушаше повторението, смръщената му физиономия се поотпусна, но не съвсем.

— Какво има? — попита Антоанет.

— Корабът — каза той. — Става нещо.


За по-малко от десет минути една от совалките беше отклонена от маршрута, определен за евакуирането на жителите на Арарат. Приземи се една пресечка по-нататък от Високата раковина, между сградите, докато група служители на „Оръжие на сигурността” разчисти района и осигури безопасен достъп на ръководителите на колонията. Васко се качи последен на борда й, след Скорпион и Антоанет Бакс, а Блъд и другите останаха. Совалката се заиздига отново нагоре, сред ослепителна бяла светлина, а намиращите се долу граждани закриваха очите си с длани, но не искаха да погледнат настрани. Сега вече в Първи лагер не остана никой, който да не иска незабавно да отиде някъде другаде. На борда на совалката успяха да се качат само тримата ръководители, защото вече беше натоварена до краен предел с бежанци.

Васко усети, че машината ускорява. Хвана се за една дръжка на тавана, надявайки се полетът да бъде кратък. Евакуиращите се го гледаха като зашеметени, сякаш очакваха обяснение, което той не беше в състояние да им даде.

— Накъде би трябвало да ги откарат? — обърна се той към отговарящия за реда.

— Навътре — отвърна мъжът, имайки предвид по-отдалечените от крайбрежната ивица земи. — Но сега ще ги закарат към кораба. Не можем да си позволим да губим ценно време.

Студената пресметливост на това решение изуми Васко. И същевременно го изпълни с възхищение.

— Ами ако това не им хареса? — попита той, стараейки се да говори колкото може по-тихо.

— Винаги могат да подадат оплакване.

Пътуването не продължи дълго. Този път имаха пилот; някои от полетите по евакуирането се управляваха от автоматичен екипаж, но този курс беше преценен като прекалено необичаен. Летяха ниско, насочиха се към морето и после направиха голям кръг около основата на кораба. Васко имаше късмет, че се намира до стената. Беше си направил прозорец в нея и сега се взираше в сребристата мъгла навън. Бежанците около него се бяха изкривили в различни пози, за да виждат по-добре.

— Затвори прозореца — обади се Скорпион.

— Какво?

— Чу ме.

— Бих го направила, ако бях на твое място — допълни Антоанет.

Васко затвори прозореца. Ако имаше ден, в който не трябваше да се спори с прасето, това определено беше този. Във всеки случай той не беше видял нищо, освен намек за извисяващия се кораб.

Започнаха да се издигат, вероятно продължавайки да летят спираловидно около кораба, совалката намали скоростта и се приземи на твърда почва. След около минута проникналата светлина възвести отварянето на аварийната врата и евакуиращите се заизлизаха през нея. Васко не беше видял добре какво има по-нататък, където приемаха пристигащите. Беше зърнал за момент само бдителната охрана от „Оръжие на сигурността”, която подканяше бежанците да бързат с ефективност, забележимо надминаваща учтивата настоятелност. Беше очаквал хората да проявят някакъв гняв, като разберат, че са отведени на кораба вместо сред сигурността на твърдата земя, но не видя нищо друго, освен кротко примирение. Може би все още не бяха разбрали, че се намират на кораба, а не на някаква разпределителна станция на повърхността на острова. Ако случаят беше такъв, изобщо не му се искаше да бъде наблизо, когато осъзнаеха истината.

Скоро в совалката не остана нито един от евакуираните. Васко нямаше да се учуди особено, ако бяха извели и него, но тримата останаха на борда заедно с пилота. Вратата се затвори отново и самолетът се понесе из предназначената за приземяване част на кораба.

— Вече можеш да си отвориш прозореца — обади се Скорпион.

Младежът направи голям прозорец в корпуса, достатъчен, за да могат виждат и тримата, но засега нямаше нищо за гледане. Усети как совалката се наклони и промени посоката си, щом излезе от отделението за приземяване, но не можеше да разбере дали остават в близост до “Носталгия по безкрая” или се връщат към Първи лагер.

— Каза, че с кораба ставало нещо? — обади се Васко. — За нивото на неутрино ли говореше?

Скорпион се обърна към Антоанет Бакс.

— Как е то?

— По-високо, отколкото беше при последния ми доклад — отвърна тя. — Според наблюдателните ни станции обаче не се повишава толкова бързо, колкото досега. Пак нараства, но по-бавно. Може би краткият ми разговор с Джон все пак е свършил работа.

— Какъв е проблемът в такъв случай? — поинтересува се младежът.

Скорпион посочи към нещо през прозореца.

— Това.

Васко проследи погледа му. Видя извисяващия се над сребристата морска мъгла корабен корпус. Бяха се снишили бързо и гледаха към мястото, където двигателят се подаваше над водата. Той беше там и предишната нощ, когато Васко беше видял пръстена от лодки и хората, опитващи се да се покатерят до точките, от които можеше да се влезе в кораба. Но сега всичко беше променено. Нямаше катерачи, нямаше лодки. Вместо пръстен чиста вода около основата на шпила, имаше гъст, непроницаем слой джъглърова биомаса. Имаше мъхесто зелен цвят и сложна консистенция. Слоят се простираше може би в разстояние на един километър във всички посоки и беше свързан с други струпвания на биомаса посредством плуващи мостове от същата зеленикава материя. Но това не беше всичко. Около кораба той се издигаше нагоре около корпуса, образувайки нещо като кожа. На места сигурно беше дебел десетки метри. Според преценката на Васко, на двеста-триста метра височина стените на „Носталгия по безкрая” бяха скрити под въпросната биомаса. Горната граница не представляваше гладък кръг, а нещо неравно, сякаш наръфано, протягащо трескаво опипващите си пипала и разклонения все по-високо и по-високо. Над основната маса вече се различаваха дълги поне стотина метра бледи зелени вени. Този калъф се движеше пред погледа му, пълзейки неумолимо нагоре.

Биомасата се движеше сигурно със скорост от около един метър в секунда. Ако запазеше това, щеше да обгърне целия кораб преди да бе минал час.

— Кога е започнало това? — попита Васко.

— Преди трийсет-четирийсет минути — отвърна Скорпион. — Известиха ни веднага, щом концентрацията започнала да се образува около кораба и да се качва нагоре по него.

— Защо сега? След като корабът е бил паркиран тук години наред, защо са решили да го атакуват точно днес? — учуди се младежът.

— Не знам — отговори Скорпион.

— Не можем да сме сигурни, че това е атака — промълви Антоанет.

Прасето се обърна към нея.

— На теб на какво ти прилича в такъв случай?

— Би могло да бъде всичко. Васко е прав — няма никаква логика това да е атака. Не и сега, след всички тези години. Трябва да е нещо друго. — И додаде: — Надявам се.

— Ти го каза — допълни Скорпион.

Совалката продължаваше да кръжи около шпила. От всички страни виждаха все едно и също. Сякаш гледаха филм, на който ускорено се представяше как каменна сграда се покрива с мъх или как зеленясва статуя… целенасочено, умишлено.

— Това променя нещата — обади се Антоанет. — Тревожа се, Скорп. Може и да не е атака, но, ако се лъжа, какво ще стане с хората, които вече се намират на борда?

Скорпион вдигна гривната към устата си и заговори приглушено.

— На кого се обаждаш? — попита тя.

Той покри с длан микрофона.

— На Марл Пелерин. Мисля, че е време корпусът на плувците да разбере какво става.

— Съгласен съм — намеси се Васко. — Мисля, че вече трябваше да са влезли да плуват, откакто започна джъглъровата активност. Нали са точно за това?

— Нямаше да говориш така, ако трябваше ти да влезеш да плуваш в морето — каза Антоанет.

— Не трябва да влизам аз, а те — това им е работата.

Скорпион продължаваше да нарежда тихо в гривната си. Говореше все едно и също, сякаш го повтаряше пред различни хора. Най-накрая поклати глава и свали ръкава си.

— Никой не може да намери Пелерин — обясни той.

— Все някъде трябва да е — рече младежът. — В очакване на заповеди. Опита ли във Високата раковина?

— Да.

— Остави това — каза Антоанет и го докосна по ръкава. — Там цари истински хаос. Не се изненадвам, че комуникационните линии се разпадат.

— А останалите от корпуса на плувците? — поинтересува се Васко.

— Какво имаш предвид? — попита Скорпион.

— Ако Пелерин не може да бъде притеснена да си свърши работата, и за останалите ли важи това? Непрекъснато се говори от какво огромно значение били за сигурността на Арарат. Сега имат възможност да го докажат.

— Или да умрат, опитвайки да го направят — допълни Скорпион.

Антоанет поклати глава.

— Не искай от никой от тях да плува, Скорп. Не си заслужава. Каквото и да става там, е резултат от колективно решение, взето от биомасата. Двама-трима плувци няма да променят кой знае какво сега.

— Просто очаквах нещо по-добро от Марл — призна Скорпион.

— Тя знае какъв е дългът й — увери го Антоанет. — Не мисля, че не би оправдала надеждите ни, ако има и най-малък избор да не го стори. Нека се надяваме, че е в безопасност.

Скорпион се отдалечи от прозореца и тръгна към предната част на совалката. Въпреки поклащането й, причинено от непредвидимото движение на потоците неутрино около огромния кораб, прасето се движеше стабилно, сякаш пуснало корени в пода. Ниско и масивно, то се чувстваше по-сигурно върху краката си и от двамата си спътници.

— Къде отиваш? — попита Васко.

Скорпион погледна назад.

— Казвам му да промени плана за полета. Би трябвало да се върнем, за да вземем още желаещи да бъдат евакуирани.

— Но няма да го направим?

— После. Първо искам да вземем Ора с нас горе. Струва ми се, че в момента небето е най-сигурното място.

Загрузка...