Пропастта на опрощението

ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ

Арарат, 2675 година

Тази нощ в небето над Арарат се появиха странни светлини. Бяха големи и схематични, като планове на забранени съзвездия и не приличаха на нищо, виждано до този момент от заселниците.

Започнаха да се появяват в здрача, последвал залеза на слънцето, на западната част на небето. Нямаше облаци, които да скрият звездите, а луните се намираха почти толкова ниско, колкото и по време на дългото пътуване до айсберга. Самотното острие на големия кораб напомняше по-тъмен клин, врязан в пурпурния полумрак като проблясък от истинската звездна нощ над атмосферата на Арарат.

Никой не знаеше точно какво причинява всъщност тези светлини. Традиционните обяснения, като например за лъчево оръжие, взаимодействащо с горната атмосфера на планетата, се оказаха извънредно необосновани. Наблюденията, направени с камери от различни точки на Арарат, дадоха възможност да се установят сравнителните разстояния между формите до части от светлинната секунда, далеч извън йоносферата на планетата. От време на време се наблюдаваше нещо по-обяснимо: блясък от конвенционална експлозия или дъжд от чужди частици от жегването на заблудил се лъч на оръжие. Понякога припламваше отработена материя от корабен двигател, диря от ракета или кодирана серия от трансфер на информация. Но през по-голямата си част войната над Арарат се водеше с неразбираеми за неговите жители средства и методи.

Едно обаче беше ясно: с всеки изминал част яркостта и сложността на светлините нарастваше. И по гребените на вълните във водата около залива се виждаха все повече тъмни сенки. Те се движеха и сливаха, променяха формата си прекалено бързо, за да бъде фиксирана от окото.

В това не се долавяше нищо целенасочено, а само впечатление за безсмислено струпване. Специалистите по контактно джъглърово плуване наблюдаваха нервно ставащото и не искаха да влязат в морето. А колкото по-интензивни ставаха светлините на небето и по-чести промените, толкова повече ускоряваха темпото си формите в него.

Местните жители на Арарат също усещаха, че имат посетители.

Хела, 2727 година

Грьолие зае мястото си в голямата зала на „Лейди Моруина”, в една от многото седалки покрай черния прозорец. Залата тънеше в полумрак, външните метални капаци бяха дръпнати върху всички останали прозорци с витражи. Няколко електрически лампи насочваха зрителите към местата им, единственият друг източник на светлина бяха свещите, премигващи в големите свещници по стените. Те хвърляха тържествени, образуващи причудливи форми светлосенки върху ставащото, правейки всяко лице благородно, независимо дали принадлежеше на най-висш сановник от Клоктауър или на най-нископоставен техник от „Двигателна сила”. Естествено, от черния прозорец не можеше да се види нищо освен слаб намек за стените наоколо.

Грьолие оглеждаше конгрегацията. Сега тук трябваше да присъства цялото население на катедралата с изключение на малкото на брой негови представители, които изпълняваха в момента служебния си дълг. Знаеше по име много от събраните пет хиляди души, повече, отколкото би предположил някой от тях. От останалите имаше само неколкостотин лица, които не познаваше поне бегло. Вълнуваше се приятно от мисълта, че присъстват толкова много хора, особено като имаше предвид кръвните нишки, които свързваха всички тях. Почти ги виждаше: богат, червен гоблен, окачен над конгрегацията, драперии и хоругви от алено и кестеняво, колкото прекрасни, толкова и сложни.

Мислите за кръвта му напомниха за Харбин Елс. Младежът, както беше обяснил на Куейч, беше мъртъв, убит при изпълнение на задължението си по разчистването. Пътищата им не се бяха пресекли повече след първоначалното интервю в кервана, въпреки че Грьолие беше буден през част от периода, в който Харбин бе работил в „Лейди Моруина”. Кръвната обработка, през която бе преминал младежът, беше дело не на самия главен лекар, а на неговите помощници. Но като всички други кръвни проби, взети в катедралата, и неговата кръвна мостра беше каталогизирана и се съхраняваше в кръвните складове на „Лейди Моруина”. Сега, когато момичето се беше появило отново в живота му, Грьолие беше направил нужното, за да изиска кръвните проби на Харбин от библиотеката и да им направи подробен анализ.

Предположенията му бяха доста невероятни, но въпреки това си заслужаваше да опита. Въпросът, на който искаше да си отговори, беше дали дарбата на момичето е вродена, или придобита? И ако беше вродена, имаше ли в нейното ДНК нещо, което я бе активирало? Знаеше, че само един от хиляда души има дарбата да разпознава и тълкува микроизражения и че още по-малко я притежават до степента, в която се проявяваше в Рашмика Елс. Това можеше да се научи, разбира се, но хора като това момиче не се нуждаеха от обучение: те просто знаеха правилата със съвършена сигурност. Имаха зрителния еквивалент на абсолютния слух. За тях беше странно, че другите не са в състояние да улавят същите сигнали. Но това не значеше, че този дар представлява някаква тайнствена, свръхчовешка способност. Тя обаче омаломощаваше общуването. На засегнатия никога не можеше да се каже утешителна лъжа. Ако беше грозен и някой опиташе да го увери, че е красив, пропастта между намерението и ефекта ставаше още по-болезнена, защото беше толкова очевидна, толкова крещящо саркастична.

Грьолие беше прегледал документацията на катедралата и медицинската литература с вековна давност за наличието на генетично предразположение към състоянието на Рашмика. Записките обаче бяха обезсърчаващо непълни. В тях се говореше прекалено много за клонирането и удължаването на живота и изключително малко за генетичните маркери за свръхчувствителността към лицевите микроизражения.

Въпреки всичко си беше направил труда да анализира кръвните проби от Харбин, търсейки нещо необичайно или аномално, за предпочитане в гените, свързани с възприемащите центрове на главния мозък. Очевидно Харбин нямаше как да е имал дарбата на сестра си, поне не в същата степен, но това само по себе си вече беше интересно. Ако не се забелязваше значителна разлика между гените им над нормалните вариации за братя и сестри, които не са еднояйчни близнаци, тогава се налагаше изводът, че дарбата на момичето е придобита. Може би нещо в средата, в която се бе намирала в ранното си детство, бе стимулирало развитието й. Ако пък установеше нещо по-особено, щеше да сравни предизвикалите интереса му гени с конкретни области на мозъчните функции. В литературата се твърдеше, че хора с мозъчни увреждания понякога придобиват това умение като компенсаторен механизъм, когато загубеха способността си да преработват речта. Ако случаят беше такъв и ако отговорните мозъчни участъци можеха да бъдат идентифицирани, тогава евентуално щеше да стане възможно да предизвикват това състояние дори посредством хирургическа намеса. Грьолие беше дал пълна свобода на въображението си: вече обмисляше как да инсталира нервни блокажи в черепа на Куейч, малки клапи и стени, които да се повдигат и свалят дистанционно, за да отварят или препречват достъпа. Изолирането на подходящите участъци от главния мозък — възможността да се осветяват или затъмняват в зависимост от нужната функция — може би щеше да направи възможно дори включването и изключването на умението. Тази мисъл му допадна извънмерно. Какъв дар за водещия преговори беше това да е в състояние да прозира отвъд лъжите на околните, и то когато пожелае.

Но засега разполагаше само с пробите от брата. Тестовете не показаха наличие на впечатляващи аномалии, нищо, което би го накарало да обърне внимание на кръвната проба, ако интересът му вече не беше привлечен от семейството. Това може би потвърждаваше тезата, че умението на сестрата е придобито. Нямаше да разбере със сигурност, преди да изследва кръвта на самата Рашмика Елс.

Квесторът се бе оказал полезен, разбира се. Нямаше да бъде трудно да й вземат кръв, ако намереха подходящия начин да я убедят да го направи. Но защо да рискува да постави прът в колелата на процеса, който вече бе тръгнал гладко към собственото си разрешение? Писмото беше постигнало желания ефект. Момичето го беше разтълкувало като фалшиво, предназначено да го отклони от дирята, по която бе тръгнало. Беше прозряло през непохватните опити на квестора да обясни неговото съществуване. И всичко това само бе затвърдило решимостта му.

Грьолие се усмихна. Не, можеше да почака. Рашмика щеше да бъде тук не след дълго и тогава щеше да си вземе от кръвта й.

Толкова, колкото му трябваше.

В този момент наоколо се възцари тишина. Той се огледа и видя как Куейч се плъзга в движещия се амвон по пътеката между редовете. Високата черна структура издаваше лек звук, като от търкаляне на колела. Куейч бе все така в животоподдържащата си кушетка, която го бе вдигнала почти до вертикално положение и го беше пренесла до върха на амвона. Дори докато се движеше между редиците, светлината от Халдора пак достигаше до очите му. Сложна система от свързани тубуси и огледала я отвеждаше чак дотук от Клоктауър. Облечени в дълги роби техници следваха амвона, настройвайки тубусите с дълги зъбчати инструменти. Тъй като беше почти тъмно, Куейч беше без очилата и всеки можеше да види болезнената рамка, поддържаща очите му вечно отворени.

За много от присъстващите и почти със сигурност за пристигналите в „Лейди Моруина” през последните две-три години, това бе първата възможност да го видят лично. Напоследък му се случваше изключително рядко да слезе от Клоктауър. От десетилетия се носеха слухове за смъртта му и редките му появи не успяваха да се справят с тях.

Амвонът зави и тръгна пред конгрегацията, за да спре непосредствено под черния прозорец. Куейч беше с гръб към него и с лице към събраното множество. На светлината на свещите приличаше по-скоро на издялана добавка към самия амвон. Барелефите на облечени в скафандри светци го поддържаха отдолу.

— Народе мой — започна той, — нека се развеселим. Това е ден на чудеса, на възможности в злополучието. — Гласът му, както обикновено приличаше на немощно грачене, но подсилено от скрити микрофони. Високо отгоре ръмженето на органа в почти инфразвуковия диапазон представляваше достоен контрапункт на ораторските излияния на Куейч. — В продължение на двайсет и два дни наближаваме каньона Гулвейг, намаляваме скоростта, позволявайки на Халдора да се изплъзва далеч преди нас, но без всъщност да спираме. Надявахме се блокажът да бъде разчистен преди дванайсет-тринайсет дни. В такъв случай нямаше да изостанем. Но препятствието се оказа по-голямо, отколкото се опасявахме. Конвенционалните средства за разчистване се оказаха неефективни. Добри хора умряха, изследвайки проблема, животът на други беше погубен при поставянето на взривовете. Надали е необходимо да напомням на някой от присъстващите, че става дума за доста деликатна работа: самият Път не трябва да пострада при разчистването на препятствието. — Направи пауза, кръговите рамки около очите му улавяха светлината на свещите и проблясваха с цвета на месинга. — Но сега опасната работа е свършена. Взривовете са по местата си. — В този момент органът и хорът издигнаха гласовете си в унисон. Дланта на Грьолие стискаше здраво дръжката на бастуна. Той премигна, защото знаеше какво точно следва. — Вижте Божия огън — пропя Куейч.

Черният прозорец проблесна в прекрасна светлина. През всяко отделно стъкло преминаваше цветен сноп, толкова интензивен и чист, че върна рязко Грьолие в бебешки свят от ярки форми и цветове. Усети как в мозъка му се промъква радост с химически произход и въпреки опитите си да й се съпротивлява, чувстваше как решимостта му рухва.

Куейч стоеше на амвона, откроявайки се ясно на фона на прозореца. Беше вдигнал тънките си като клони ръце. Грьолие присви очи дори още повече, опитвайки да различи шарката, която се очертаваше в черния прозорец. Тъкмо започна да се ориентира, когато ударната вълна връхлетя и разтърси цялата катедрала. Свещите започнаха да премигват и да изгасват, а полилеите се залюляха.

Светлината на прозореца избледня, докато той потъваше отново в черен мрак. Остана обаче един образ, на самия Куейч, коленичил пред чудовищния железен специален костюм. Костюмът бе зейнал на мястото на някогашния запоен шев. Куейч бе събрал дланите си една до друга като чаши. Те бяха покрити с някаква лепкава червена маса, от която излизаха пипалца и въжета, стигащи до празнината на специалния костюм. Сякаш бе бръкнал в него и бе извадил отвътре лепкавата червена каша. Лицето на Куейч бе вдигнато към небето, към разделената на ивици сфера на Халдора.

Но това не беше Халдора такава, каквато Грьолие я беше виждал изрисувана винаги.

Образът избледняваше. Грьолие започна да се пита дали ще трябва да чака следващия блокаж, за да види отново прозореца, но първата експлозия скоро бе последвана от втора и рисунката се откри отново. Насред лицето на Халдора, направена така, че да блести през атмосферните ивици на газовия гигант, се различаваше някаква геометрична шарка. Беше изключително сложна, като восъчен печат на някой император: триизмерна решетка от сребърни лъчи. В средата на решетката се виждаше човешко око, от което струяха лъчи светлина.

Връхлетя ги нова ударна вълна и “Лейди Моруина” се разклати. Дойде последната детонация и шоуто приключи. Черният прозорец беше отново черен, отделните му стъкла бяха достатъчно непроницаеми, за да бъдат осветени от нещо друго, освен от ядрения блясък на самия Божи огън.

Органът и хорът затихнаха.

— Пътят би трябвало вече да е разчистен — каза Куейч. — Няма да е лесно, но сега ще можем да напредваме с нормална скорост няколко дни наред. Възможно е дори да има още заряди, но главната част от препятствието вече не съществува. За това благодарим на Бог. Но изгубеното време няма да бъде наваксано лесно. — Грьолие стисна отново главата на бастуна си. — Нека другите катедрали опитат да го наваксат — продължи Куейч. — Чака ги борба. Да, пред нас се простира равнината Джарнсакса и надбягването ще спечели най-бързият. “Лейди Моруина” не е най-бързата катедрала на Пътя, нито се е стремила някога към нямащи стойност похвали. Но какъв е смисълът да опитваме да наваксаме загубеното време в равнинната част, когато веднага след нея се намира Дяволската стълба? При нормални обстоятелства опитваме да спестим време преди това, тоест да изпреварим малко Халдора, за да се подготвим за бавния и труден преход през Стълбата. Този път не разполагаме с такъв лукс. Изгубихме критично важни дни, когато най-малко можехме да си го позволим.

Направи кратка пауза със съзнанието, че ужасената конгрегация е приковала в него вниманието си.

— Има обаче и друг път — додаде Куейч, като се приведе напред от амвона, почти заплашвайки да падне от животоподдържащата кушетка. — Но този път изисква и смелост, и вяра. Изобщо не е задължително да тръгваме по Дяволската стълба. През пукнатината Гинунгагап минава и друг маршрут. Разбира се, всички знаете какво имам предвид.

Грьолие чу как вдигнаха външните жалузи на цялата катедрала, чието тракане се предаде от бронираните й стени. Прозорците с витражи се отвориха отново и светлината нахлу през тях. Обикновено това го изумяваше, но сега бе изключително впечатлен от спомена за черния прозорец, чийто образ продължаваше да стои пред очите му. Когато си видял ядрен огън през черно стъкло, всичко друго избледнява като акварел.

— Господ ни е дал мост — рече Куейч. — Вярвам, че е време да го използваме.

Рашмика се усети отново привлечена от покрива на кервана. Подмина превозните средства, докато стигна наклонената платформа на Наблюдателите. Еднаквите гладки огледала пред лицата им, равномерно отдалечени едно от друго, бяха придобили особено абстрактен вид. Напомняха й подредени с дъното нагоре бутилки в мазе или фасети на някоя от станциите за улавяне на гама-лъчи в покрайнините на полупустинните земи. Не знаеше дали това не й действа по-успокояващо от осъзнаването, че всеки от въпросните обекти е всъщност отделно човешко същество… или поне е бил такова, преди непреодолимият му стремеж да съзерцава Халдора да лиши съзнанието му и от последните, най-упорити личностни остатъци.

Керванът се люлееше и подскачаше, преодолявайки съвсем наскоро освободен от ледопада участък от пътя. От време на време се отклоняваха леко встрани, за да заобиколят поредната група вървящи пеша поклонници. Те изглеждаха съвсем дребни и не на място толкова ниско долу. Щастливците сред тях имаха осигуряващи целия жизнен цикъл скафандри, които позволяваха осъществяването на дълго пътуване по повърхността на планетата. Някои от костюмите дори изпълняваха известни лечителски функции, лекуваха дребни наранявания или успокояваха страдащите от артрит стави. Но с такива разполагаха наистина само късметлиите. Останалите трябваше да се справят с костюми, предназначени за изминаване само на няколко километра без странична помощ. Раменете им бяха приведени под тежестта на обемисти раници; приличаха на селяни, понесли цялото си имущество. Товарът на някои бе толкова голям, че не им беше оставил друг избор освен да го теглят след себе си на ски или върху малка платформа на колела. Костюмите, каските и раниците се уголемяваха допълнително от религиозни тотеми, често доста обременяващи. Това бяха златни статуи, кръстове, пагоди, демони, змии, мечове, рицари с броня, змейове, морски чудовища, лъкове и стотици други неща, които Рашмика не си направи труда да различи. Всичко се теглеше с мускулна сила, без механична помощ. Дори при умерената гравитация на Хела поклонниците бяха превили гръб от усилие и всяка тяхна крачка издаваше крайна фаза на изтощение.

Нещо привлече погледа й далече, на юг, както предполагаше. Погледна остро натам, но улови само избледняващ облак: синьо-виолетово сияние, изчезващо зад най-близката редица хълмове.

Миг по-късно зърна още един блясък в същата посока. Беше остър и краткотраен като премигване, но остави подире си същата постепенно изчезваща аура.

И почти веднага — трети. А после — нищо.

Момичето нямаше представа какво представляват тези отблясъци, но по всичко личеше, че не са далеч от онази част на Неизменния път, където трябваше да се намират в момента катедралите. Може би бе станало свидетел на част от работата по разчистването, за която бе говорил квесторът.

После пък се случи нещо друго, само че този път значително по-близко. Платформата, върху която се намираха Наблюдателите, се накланяше към хоризонтално положение. Когато стигна ъгъл от около трийсет градуса, тя спря и с едно свръхестествено гладко движение всички Наблюдатели се надигнаха и седнаха, а оковите им се отвориха.

Движението беше толкова рязко, че Рашмика се стресна. Напомняше координираното надигане на армия от сомнамбули.

Нещо мина и се отърка в нея — не грубо, но не и съвсем леко. Последва го друго такова.

Отминаваше я процесия от същите поклонници със скрити от качулки глави. Тя погледна назад и видя, че към платформата наближава дълга редица от тях. Излизаха през един люк на покрива на кервана, който не беше забелязала до този момент. Същевременно качените върху платформата слизаха оттам редица подир редица и тръгваха по лекия наклон с напълно синхронизирани движения. Щом стигнаха кервана, образуваха своя редица, заобиколиха платформата от задната страна и изчезнаха през друг люк. Още не всички бяха успели да слязат, когато новата група Наблюдатели започна да заема местата им: легнаха по гръб и закопчаха веригите около глезените и китките си. Всичко това отне може би две минути и беше осъществено с такова маниакално спокойствие, което не допускаше мисълта, че е възможно цялата тази процедура да бъде изпълнена по-бързо. Рашмика си помисли, че макар и за кратко, известно време Халдора беше останала без наблюдение. След това обаче си даде сметка, че това не е вярно, тъй като не забеляза признаци от подобна активност другаде в кервана: останалите платформи бяха все така наклонени под обичайния ъгъл за наблюдение. Несъмнено смяната на Наблюдателите се правеше така, че евентуалното изчезване на Халдора да бъде видяно поне от една група от тях.

Досега не й беше минало през ума, че Наблюдателите прекарват известно време извън платформата. Но ето че сега слизаха послушно в редичка надолу в кервана. Интересно й беше да разбере дали това се правеше, защото разполагаха с предостатъчно Наблюдатели, или те имаха нужда от време на време да слизат от платформите, за да се поддържат в добро здравословно състояние.

Несъмнено поредицата далечни отблясъци беше просто съвпадение с току-що станалото, но те подчертаха “смяната на караула” по особен начин, който дори й се стори леко смущаващ. При последното си идване тук тя беше останала с неопределеното усещане, че наблюдава някаква свещена церемония. Сега й се струваше, че са я хванали и по някакъв начин е накърнила светостта на ритуала.

И последните от новата група Наблюдатели също заеха местата си върху платформата. По нищо не личеше, че с присъствието си им беше попречила да се вместят в необходимото време. Платформата започна да се накланя обратно до същия ъгъл като останалите по-нататък върху покрива, така че да бъде успоредна на Халдора.

Рашмика се обърна и проследи с поглед отиващите си Наблюдатели от предишната смяна. Бяха останали трима, после — двама, накрая в дупката изчезна и последният. Люкът, през който се бе появила новата смяна, вече бе плътно затворен и прилепнал за покрива, другият обаче оставаше отворен.

Рашмика погледна към Наблюдателите върху платформата. Те като че ли бяха забравили напълно за нейното присъствие, ако изобщо го бяха забелязали. Може би я бяха отчели просто като незначителна пречка по пътя към изпълнението на дълга си.

Тя тръгна към отворения люк, като същевременно се стараеше да не изпуска от поглед платформата. При сегашния й наклон беше невъзможно някой от намиращите се върху нея да я вижда дори с периферното си зрение, особено пък като се имаше предвид, че всички бяха с шлемове и качулки.

Нямаше намерение да слиза през люка. Но изпитваше силно любопитство да види какво има долу. Един поглед щеше да е достатъчен. Може би нямаше да зърне нищо повече освен стълбичка от тръбни елементи, водеща някъде, може би до херметична камера. Или пък може би щеше да види… е, тук въображението й замря безпомощно. Не можеше да се отърве от картината на свързани към индивидуални машини Наблюдатели, които ги освежават за следващата смяна.

Керванът се олюля и се блъсна в нещо. Момичето се хвана за близкото перило, очаквайки вратата на люка да се затвори всеки момент. Досега Наблюдателите се бяха държали кротко, но нямаше представа как биха реагирали, ако нахлуеше на тяхна територия. Не знаеше почти нищо за сектата им. Може би използваха поредица от смъртни наказания за посегателите на тайните си. В този миг през главата й мина въпросът дали Харбин не беше направил точно това, което сега се готвеше да стори тя. В много отношения приличаше на брат си. Не й беше трудно да си го представи как опитва да убие времето, като се разхожда из кервана, как се натъква на същата смяна на Наблюдателите и се поддава на естественото си любопитство да види какво има долу. Следващата мисъл й допадна още по-малко: ами ако Харбин беше един от Наблюдателите?

Направи още няколко крачки, докато стигна до ръба на люка. Все още не го бяха затворили. Откъм дълбините му се носеше топла червена светлина.

Рашмика отново се хвана здраво, за да бъде сигурна, че няма да падне през отвора, ако керванът пак се удари в нещо. Надникна и видя само най-обикновена стълбица, спускаща се надолу, докъдето стигаше погледът й. За да надзърне по-дълбоко, трябваше да се наведе още.

Момичето се протегна и пусна перилото, което стискаше, за да направи това движение. Сега успя да надзърне по-надолу в дупката. Стълбичката свършваше в решетест под. Някакъв люк или врата водеше по-нататък в кервана… към херметична камера, освен ако Наблюдателите не прекарваха целия си живот във вакуум.

Керванът подскочи. Рашмика политна напред. Размаха ръце назад към перилото. Пръстите й загребваха само въздух. Тя се наклони още по-напред. Дупката се разшири, шахтата й се стори изведнъж много по-широка и дълбока, отколкото допреди няколко секунди. Рашмика запищя, убедена, че ще падне. Стълбицата беше от другата страна, нямаше как да се хване за нея.

Но внезапно млъкна. Нещо — или някой — я задържа. Човекът я издърпа внимателно назад от ръба на люка. Сърцето на Рашмика беше заседнало в гърлото. Тя за първи път разбра точно какво са имали предвид създателите на тази метафора.

Погледна към своя благодетел, но видя само отразената плочка пред своето лице и в нея — друго, по-малко отражение, и още по-малко, като последното от тях се губеше в потрепваща точка. Зад обрамченото от краищата на качулката огледало се забелязваше нещо като младежко лице. Скули, очертани ясно на светлината. Той поклати бавно глава, невъзможно беше да объркаш смисъла на посланието му.

Почти в същия миг, в който осъзна това, Рашмика остана отново сама. Наблюдателят мина откъм страната на люка, където се намираше стълбицата, плъзна се вдървено встрани и после заслиза. Все още задъхана от току-що преживения шок, Рашмика се приближи замаяно към ръба и застана там точно навреме, за да види как Наблюдателят натиска някакъв механизъм и капакът на люка започва да пада. Щом се изравни с останалата част на покрива, вратата се изви на деветдесет градуса.

Момичето отново беше само.

Изправи се на треперещите си крака. Чувстваше се глупава и безотговорна. Колко невнимателно беше постъпила, щом се бе стигнало дотам да бъде спасявана от един от поклонниците. И колко неразумно — да предполага, че те не забелязват нищо. Сега това бе станало повече от очевидно. Те през цялото време бяха наясно с присъствието й, просто бяха решили да не й обръщат внимание. Но когато най-накрая тя бе направила нещо, което нямаше как да пренебрегнат — нещо идиотско, ако трябва да бъдем честни — се бяха намесили бързо и строго, както правят възрастните хора, когато са край деца. Бяха предотвратили последствията от глупостта й, без мъмрене или предупреждение, но чувството за възмущение оставаше. Рашмика нямаше почти никакъв опит с порицаването и усещането беше колкото ново, толкова и неприятно.

Тогава нещо в нея се скъса. Тя се отпусна на колене върху бронирания люк и заудря с юмруци по него. Искаше Наблюдателят да се върне и да й обясни защо беше поклатил глава. Искаше да й се извини, да я накара да почувства, че не е направила нищо лошо, шпионирайки ритуала им. Искаше той да пречисти усещането й за вина, да го поеме върху себе си. Искаше грехът й да бъде опростен.

Продължи да удря по вратата, но не се случи нищо. Керванът продължаваше да се движи шумно напред. Подредените върху платформата Наблюдатели бдяха все така неуморно, вперили очи в Халдора. Най-сетне, смирена и унизена, чувствайки се дори още по-глупаво, отколкото в мига, когато я спаси човекът, Рашмика се изправи и тръгна по покрива към своята част от кервана. Под шлема си плачеше заради собствената си слабост, питайки се какво й бе дало повод да се мисли за достатъчно силна или смела, за да доведе докрай търсенията си.

Арарат, 2675 година

— Вярваш ли в съвпадения? — попита плувкинята.

— Не знам — отвърна Васко.

Стоеше до един прозорец във Високата раковина, стотина метра над решетката от улици. Беше сплел пръстите на ръцете си зад гърба, леко разкрачил обутите си в ботуши крака. Беше чул, че тук ще се проведе среща и нищо не го възпрепятства да присъства на нея. Никой не обясни защо тя щеше да се състои в подобната на раковина структура вместо в кораба, даващ, както се предполагаше, по-голяма сигурност.

Младежът погледна към водната ивица, разделяща издигащия се високо нагоре кораб от брега. Джъглъровата активност не беше намаляла, но водата в залива бе странно спокойна. От всички страни се виждаха форми, но водата между тях беше гладка като разтопен метал. Движещите се фенери на лодките блуждаеха над водната ивица. Те се носеха към кораба, образувайки накъсана поредица. Можеше да се каже, че джъглърите им даваха свободен достъп дотам.

— Слуховете се разнасят бързо — додаде плувкинята. — Несъмнено ти също си чул?

— За Клавейн и момичето ли?

— Не само за тях. За кораба. Казват, че отново започнал да оживява. Неутринните детектори… нали знаеш за тях? — Не изчака отговора му. — Доловили са рязко повишаване на активността в сърцевината на двигателите. Започнали да се загряват след двайсет и три години. Корабът мисли да потегля.

— Никой не му е казвал да го прави.

— И не е необходимо. Той си има собствено съзнание. Въпросът е по-добре ли ще бъде за нас да сме на борда му, когато излети или излезе от атмосферата на Арарат? Знаем, че там горе се води битка, макар в началото не всички да вярвахме на тези “бабини деветини”.

— Но сега вече няма почти никакво съмнение — рече Васко. — Джъглърите, изглежда, също са взели някакво решение. Позволяват на хората да влизат в кораба. Очевидно искат тяхната безопасност.

— Може би просто не искат да се удавят — отвърна плувкинята. — Може би просто се отнасят снизходително към нашите решения, каквито и да са те. Може би те просто не са от значение за тях.

Тя се казваше Пелерин. Познаваше я от предишната среща на борда на “Носталгия по безкрая”. Беше висока жена с типичната за плувците фигура. Имаше красиво лице с едри кости, високо чело и пригладена назад, лъщяща от парфюмирано олио коса, сякаш тъкмо излизаше от морето. Онова, което на пръв поглед минаваше за лунички по носа и скулите й, бяха всъщност бледозелени гъбични петънца. Плувците трябваше да ги наблюдават, тъй като те бяха индикатор, че морето ги харесва, че навлиза в тях, че разрушава бариерите между съвсем различни организми. Казваха, че рано или късно морето ще ги грабне като заслужена награда и ще ги разтвори в матрицата на патърн джъглърите.

Плувците се възползваха от това. Харесваше им да наблягат върху риска, който поемаха при всяко влизане в океана, особено когато бяха старши плувци като Пелерин.

— Напълно възможно е да искат те да бъдат в безопасност — съгласи се Васко. — Защо не влезете вътре, за да разберете?

— Никога не плуваме, когато морето е такова.

Младежът се разсмя.

— Такова ли? То никога не е било такова, Пелерин.

— Не плуваме, когато джъглърите са толкова развълнувани — уточни тя. — Те са непредсказуеми, също като вашите машини за остъргване. И преди сме губили плувци, особено когато морето подивее, както става сега.

— Според мен залогът надхвърля риска — заяви Васко. — Но какво ли пък знам аз? Аз съм всичко на всичко работник в хранителната индустрия.

— Ако беше плувец, Малинин, нямаше и да помислиш да плуваш в такава нощ.

— Вероятно си права — отговори той.

— Което означава?

Младежът си помисли за направената през същия ден саможертва. Мащабите на този жест бяха толкова необозрими, че все още не беше успял да го възприеме. Беше започнал да прозира в него, да проумява донякъде неговото величие, но имаше моменти, когато пред вътрешния му взор зейваше бездна от кураж и липса на егоизъм. Струваше му се, че цял един живот няма да е достатъчен, за да смали измеренията на онова, което беше преживял на айсберга.

Смъртта на Клавейн щеше да бъде винаги някъде в него, заседнала като парче от шрапнел; той щеше да усеща остро това чуждо присъствие с поемането на всяка глътка въздух.

— Означава — отвърна, — че ако собственото ми добруване ме вълнуваше повече от сигурността на Арарат… тогава, да, може би щях да помисля повечко дали да плувам.

— Какъв самонадеян горделивец си само, Малинин. Нямаш представа.

— Грешиш — заяви с внезапна жлъч младежът. — Имам представа, и то много добра. Можеш само да благодариш на Бога, че не стана свидетел на това, което преживях днес. Знам какво означава да бъдеш смел, Пелерин. Знам какво означава, колкото и да ми се иска да не знаех.

— А аз чух, че смелият бил Клавейн.

— Да не би да съм казал нещо друго?

— Като те слуша човек, ще реши, че става въпрос за теб.

— Аз бях там — отвърна Васко. — Това беше достатъчно.

Спокойствието в гласа й беше плод на явни усилия.

— Ще ти простя това, Малинин. Знам, че там всички сте преживели нещо ужасно. Умът ти явно не е издържал и е пострадал. Но аз видях как пред очите ми се удавиха двамата ми най-добри приятели. Видях как други двама се разтвориха в морето, а шестима свършиха в психиатричния лагер, където прекарваха дните си в лигавене и оставяха кървави следи по стените от изранените си нокти. Един от тях беше моята любима. Казваше се Шизуко. Сега ходя на посещения там и щом ме види, тя просто се засмива и продължава да рисува. Сега за нея означавам горе-долу толкова, колкото и времето. — Очите на Пелерин блеснаха гневно. — Така че недей да ми четеш лекции по смелост, ако обичаш. Всички сме виждали неща, които бихме предпочели да забравим.

Спокойствието й беше подкопало собственото му чувство за правота. Васко си даде сметка, че се тресе.

— Извинявай — промълви той. — Не трябваше да говоря така.

— Нека не го коментираме повече — предложи плувкинята. — И никога, никога повече не ми казвай, че не ни стиска да плуваме, когато не знаеш абсолютно нищо за нас.

С тези думи Пелерин го остави сам. Той остана на мястото си, отдаден на бурните си мисли. Редицата лодки се виждаше все така ясно, само че сега фенерчето на всяка от тях отстоеше мъничко по-далеч от брега.