Пропастта на опрощението

ТРИЙСЕТ И ЕДНО

Близо до Арарат, 2675 година

Скорпион влезе в херметичната камера веднага щом совалката зае мястото си в хангара и се застопори сигурно на място. Другият кораб, който ги беше придружил — той беше много по-малък и по-тънък, — бе паркирал малко по-нататък. Различаваше само силуета му — приличаше на издължено мастилено петно като онези, използвани понякога в психологическите тестове. Просто си стоеше на мястото, съскаше тихо и изпускаше остра, антисептична миризма като домашна аптечка. Изглеждаше двуизмерен, сякаш пресован от тънък черен метален лист.

Човек имаше усещането, че може да се пореже на него.

Милицията “Оръжие на сигурността” вече беше обградила двата летателни апарата. Членовете й бяха разпознали совалката, но не знаеха какво да мислят за другата току-що пристигнала машина. Скорпион предполагаше, че тя е получила същата покана, но охранителите все още не искаха да рискуват. Той освободи повечето от тях, като задържа само двама, в случай че корабът наистина съдържаше някаква неприятна изненада.

Повдигна ръкава си и заговори в гривната за комуникация.

— Антоанет? Наблизо ли си?

— Идвам към теб, Скорп. Ще бъда там след около минута. Как е нашият гост?

— Не знам какво да мисля.

Приближи се към черния кораб. Той не беше много по-голям от капсулата, с която беше слязла Хури. В него имаше място за един, най-много за двама души. Скорпион почука с кокалчетата на пръстите си по черната му повърхност. Беше студена на пипане. Косъмчетата на пръстите му настръхнаха от топлинния шок.

Тънка ивица розова светлина раздели черната машина по средата и част от корпуса се плъзна встрани, разкривайки слабо осветен интериор. Някакъв човек вече се освобождаваше от капана на кушетката за ускоряване и контролните табла около нея. Беше Рьомонтоар, точно както беше подозирал Скорпион. Беше малко по-стар, отколкото си го спомняше, но в общи линии същият: много слаб, много висок, плешив, облечен в тесни черни дрехи, които подчертаваха още повече приликата на крайниците му с крака на паяк. Черепът му имаше странна форма: беше издължен като сълза.

Скорпион се приведе към отвора, за да му помогне да излезе.

— Мистър Пинк, предполагам — каза Рьомонтоар.

Скорпион се поколеба. Името означаваше нещо, но асоциацията беше погребана под десетилетия. Напрегна паметта си. Спомни си как с Рьомонтоар бяха пътували инкогнито из Ръждивия пояс и Казъм Сити, издирвайки Клавейн скоро след като беше изоставил конджоинърите.

— Мистър Клок — отвърна най-сетне той, точно преди паузата да стане обезпокоително дълга.

Тогава двамата се мразеха. Подобно развитие всъщност беше неизбежно. Рьомонтоар не обичаше прасетата (в миналото му имаше нещо неприятно, някакъв инцидент, когато беше измъчван от прасе), но беше принуден да използва Скорпион, тъй като му беше полезен с много доброто познаване на региона. Скорпион не обичаше конджоинърите (никой не ги обичаше, ако самият не беше конджоинър) и особено не харесваше Рьомонтоар. Но беше изнуден да им помага в замяна на свободата си. Да откаже, означаваше да бъде предаден на властите, които вече му бяха подготвили хубаво съдебно дело за повсеместно назидание.

Не, отношенията им определено не бяха започнали приятелски, но омразата постепенно се беше изпарила и този процес беше подпомогнат от взаимното им уважение към Клавейн. Сега Скорпион дори се радваше да види Рьомонтоар, реакция, която не само щеше да го изуми, но дори да го отврати в по-младите му години.

— Двамата с теб сме истински реликви — заяви новодошлият.

Той се изправи, протегна крайниците си, завъртя ги насам-натам, сякаш за да се увери, че нито една от ставите им не е разместена.

— Страхувам се, че имам лоши новини — отвърна прасето.

— Клавейн?

— Съжалявам.

— Досетих се, разбира се. В мига, в който те видях, почувствах, че сигурно е мъртъв. Кога се случи?

— Преди няколко дни.

— И как умря?

— Ужасно. Но умря за Арарат. Остана си герой до края, Рем.

За момент Рьомонтоар като че ли се пренесе някъде другаде, в достъпен само за конджоинъри ментален пейзаж. Затвори очи, постоя така може би десетина секунди и после ги отвори отново. Сега вече те блестяха оживено и съсредоточено, без следа от тъга.

— Е, изживях болката си — обяви той.

Скорпион не се усъмни в думите му; знаеше много добре, че конджоинърите действат точно така. Мерило за уважението на Рьомонтоар към стария му приятел и съюзник беше, че изобщо му беше отделил някакъв период за тъгуване. За него нямаше да представлява нищо да нагласи автоматично съзнанието си в състояние на спокойно приемане. С преминаването през тъгата беше отдал смирено на Клавейн огромна чест. Дори това да бе отнело само десет-дванайсет секунди.

— В безопасност ли сме? — попита Скорпион.

— Засега. Планирахме бягството ви грижливо, като отвличахме вниманието им с помощта на останалите си активи. Знаехме, че вълците ще успеят да пренасочат част от ресурсите си, за да ви свалят, но предвижданията ни показваха, че можем да се справим с тях само ако тръгнете точно според графика.

— Можем ли да победим вълците?

— Не, не и да ги победим, Скорпион. — Тонът на Рьомонтоар беше поучаващ, леко назидателен. — В състояние сме да се справим с малък брой вълчи машини на конкретно място чрез използването на определена концентрация на сила. Можем да нанесем известни поражения, да ги отблъснем, да ги принудим да се прегрупират. Но това е като да замерваш с камъчета глутница кучета. Когато групата е голяма, не можем да направим кой знае какво. А в дългосрочна перспектива — както показват предвижданията ни — ще изгубим.

— Но сте оцелели досега.

— С оръжията и техниките, които ни даде Ора — да. Но този извор вече е почти пресъхнал. А вълците проявяват забележителна склонност да повтарят всичко, което правим. — Очите му блеснаха от възхищение. — Изключително ефективни са тези машини.

Скорпион се засмя. До този резултат ли беше стигнал Рьомонтоар след всичко преживяно?

— Значи работата ни е спукана, така ли?

— В дългосрочен план, поне според настоящите предвиждания, прогнозата не е добра.

Зад Рьомонтоар черният кораб се затвори и се превърна отново в тъмна сянка с изострени очертания.

— Защо тогава просто не се предадем сега?

— Защото има известен шанс, колкото и да е малък, предвижданията да се окажат погрешни.

— Мисля, че е добре да поговорим — обяви Скорпион.

— А аз знам подходящото място — обади се Антоанет, която в този момент се появи в хангара. Наклони глава към Рьомонтоар, сякаш се бяха видели само преди минути. — Последвайте ме. Мисля, че ще ви хареса.

Хела, 2727 година

Рашмика видя катедралите.

Не беше си ги представяла така, когато беше репетирала наум пристигането си на Пътя. Тогава тя винаги просто беше там, без да приближава, без да има възможност да ги зърне малки и спретнати в далечината, кацнали като украшения на хоризонта. Но ето че сега ги виждаше, все още на десетки километри, но съвсем ясно различими. Сякаш гледаше към платноходи от старите времена, чиито мачти се появяваха на хоризонта дълго преди корпуса. Можеше да протегне ръка, да разтвори юмрук и да побере която и да е от катедралите в извивката между палеца и някой от другите пръсти. Можеше да затвори едното си око, така че поради липсата на перспектива, катедралата да заприлича на прекрасна малка играчка, бижу с магическа деликатност.

И също толкова лесно можеше да си представи как затваря юмрука, в който се намираше катедралата.

Те бяха прекалено много, за да ги брои — не по-малко от трийсет-четирийсет. Някои бяха струпани на плътни групи, като обстрелващи се отблизо галеони. В такъв случай не беше лесно в настъпилото смесване на кули и шпилове, да се различат отделните структури. Някои катедрали бяха с една кула или един шпил; други наподобяваха събрани на едно място енории. Имаше приведени кули и пищни минарета. Имаше шпилове — настръхнали от шипове, подпрени на опори. Имаше високи стотици метри прозорци с витражи. Имаше розови прозорци, достатъчно широки през тях да прелети кораб. Проблясваха ценни метали, акри от приказни сплави. По някои от катедралите се катереха необясними за нея неща, чиито истински мащаби успя да прецени едва когато наближиха достатъчно, за да види, че това всъщност са сгради, струпани безразборно една върху друга.

Отново се сети за Брьогел.

Колкото повече керванът наближаваше Пътя, толкова по-голяма част от катедралата постепенно ставаше видима. Все повече се появяваха на хоризонта, далече зад тях, но Рашмика знаеше, че това е главната група: авангардът на шествието.

Отгоре Халдора се намираше точно в зенита, на върха на небесния свод.

Почти беше пристигнала.

Близо до Арарат, 2675 година

Скорпион седна на дървената маса на поляната. Огледа се, за да попие всеки детайл, като същевременно се надяваше да не изглежда прекалено поразен. Това наистина не приличаше на нито едно от местата, където се бе озовавал някога. Небето беше с чист син цвят, по-богат и по-дълбок от всичко, което помнеше от Арарат. Дърветата бяха изумително сложни, с абсолютно ясни детайли. Те дишаха. Досега беше виждал само снимки на дървета, но снимките изобщо не показваха колко сложни бяха тези неща. Така се беше почувствал, когато видя за първи път океана: пропастта между очаквания и реалност беше обширна и предизвикваща световъртеж и гадене. Това не беше просто като огромно увеличаване на нещо познато, като чаша вода. Ставаше въпрос за същината, която не беше успял да предугади.

Честно казано, дърветата го тревожеха. Бяха толкова огромни, толкова живи. Ами ако решаха, че не го харесват?

— Скорп — обади се Антоанет. — Ще си ги сложиш ли?

Той пое очилата.

— Има ли причина да го направя?

— За да можеш да разговаряш с Джон. Тези от нас, които нямат машини в главата си, през повечето време не могат да го виждат. Не се тревожи, няма да си единственият, който изглежда глупаво.

Той постави очилата на място. Бяха направени за хора, не за прасета, но не бяха съвсем неудобни, когато ги нагласи според формата на лицето си. Нищо не се случи, когато погледна през тях.

— Джон ще дойде всеки момент — успокои го Антоанет.

Срещата беше организирана много бързо. Освен Антоанет и Скорпион, около масата бяха насядали Васко Малинин и Ана Хури. Дъщеря й също беше там, все още в портативен инкубатор, който Хури беше поставила в скута си, както и д-р Валенсин и трима не толкова високопоставени представители на колонията. Те бяха просто най-високопоставените сред четиринайсетте хиляди граждани, които вече се намираха на борда на “Носталгия по безкрая”. Останалите управници — като Орка Круз, Блъд, Зейвиър Лиу — бяха все още на Арарат. Рьомонтоар седна срещу Скорпион и остана само едно празно място.

— Трябва да бъдем максимално кратки — обади се Рьомонтоар. — След по-малко от час трябва да бъда на път.

— Няма ли да останеш за обяд?

Едва след като се обади, Скорпион се сети, че Рьомонтоар няма чувство за хумор.

Конджоинърът поклати приличащата си на покрито с деликатни вени яйце глава.

— Страхувам се, че не. “Зодиакална светлина” и другите конджоинърски активи ще останат в тази система поне докато навлезете в чисто междузвездно пространство. Ние ще отвлечем инхибиторите от вас. Някои елементи може и да ви последват, но със сигурност няма да съставляват главната сила. — Беше образувал нещо като заострен църковен покрив с тънките си кокалести пръсти. — Би трябвало да можете да се справите с тях.

— Това доста ми прилича на саможертва — каза Антоанет.

— Но не е. Аз съм песимист, но не напълно лишен от надежда. Все още имаме оръжия, които не сме използвали и дори такива, каквито още не сме произвели. Някои от тях може да променят ситуацията, поне на местно ниво. — Той замълча и бръкна в някакъв невидим джоб на туниката си. Пръстите му изчезнаха в материята, сякаш изпълняващи фокус, после се появиха отново, стиснали нещо с гранитносив цвят, малко и плоско. Той го постави върху масата и го потупа с показалеца си. — Преди да съм забравил: схемите за няколко полезни във военно отношение технологии. За някои от тях Ора или Хури вече може да са ви споменали. Дължим всички тях на Ора, разбира се, но макар тя да ни показваше пътя напред и да ни ориентираше в основните принципи, пак трябваше сами да се досетим за доста неща и много да направим от нулата. Тези файлове би трябвало да бъдат съвместими със стандартните производствени протоколи.

— Ние нямаме производствени мощности — каза Антоанет. — Всички престанаха да работят още преди години.

Рьомонтоар сви устни.

— В такъв случай ще ви снабдим с нови, неуязвими за повечето вариации на чумата. Ще се погрижа да стигнат до вас, преди да напуснете системата, заедно с медицинска апаратура и елементи за оборудването за замразяване. Захраните ли ги с файловете, ще произведат оръжие и различни механизми. Ако имате въпроси, задавайте ги по подходящ начин на Ора и тя би трябвало да може да ви помогне.

— Благодаря, Рем — промълви Антоанет.

— Това е подарък — додаде той. — Даваме го безплатно, така както сме щастливи, че Ора е при вас. Сега тя е ваша. Вие обаче можете да ни дадете нещо в замяна.

— Кажи го — насърчи го Антоанет.

Рьомонтоар обаче не отговори. Погледна през рамо към приближаващата се към тях фигура, съпроводена от шумоленето на стъпките си в тревата.

— Здравей, Джон — каза Антоанет.

Скорпион се облегна вдървено назад при вида на фигурата. На пръв поглед почти не приличаше на човешко същество. Вървеше и имаше ръце, крака и глава, но приликите приключваха дотук. Половината му тяло — единият крак, едната ръка и голяма част от торса бяха, доколкото можеше да определи Скорпион, приблизително от плът и кръв. Другата половина обаче беше механична и тромава до гротескност, явно не бяха положени някакви усилия да се създаде илюзия за симетрия. Имаше бутала и огромни панти, плъзгащият се метал блестеше от постоянното лъскане и смазване. Ръката от механичната страна стигаше до коляното и завършваше със сложна система с многоцелево предназначение. Създаваше се ефект като от сблъсък с огромна скорост на изкопна машина с човек, в резултат на който те се бяха споили в едно цяло.

Главата му обаче беше почти нормална. Но това впечатление се създаваше само благодарение на контраста с останалата част на тялото. В орбитите на очите му бяха натъпкани червени многофасетъчни камери. От ноздрите му излизаха тръбички и се извиваха назад покрай лицето, за да се свържат с някакъв скрит механизъм. Овална решетка покриваше устата, пришита към лицето. Скалпът му беше почти плешив, само от темето му излизаха десетина кичурчета сплъстена коса. Бяха сплетени в плитка, която се спускаше отзад по врата. Нямаше уши. В този момент Скорпион осъзна, че Капитанът всъщност нямаше никакви отвори по главата. Може би физиологията му беше префасонирана така, за да бъде в състояние да живее във вакуум без шлем.

Гласът му като че ли се появи от решетката. Беше тънък, слаб като на счупена играчка.

— Здравейте. Цялата банда се е събрала.

— Сядай, Джон — обади се Антоанет. — Имаш ли нужда да ти преразкажем накратко станалото, за да бъдеш в течение? Рьомонтоар точно обясняваше някаква техническа размяна. Дава ни няколко готини нови играчки.

— В замяна на нещо друго, предполагам.

— Не — отговори Рьомонтоар. — Техническите планове и другите неща са всъщност подарък. Но ако желаете вие също да ни направите подарък, вече имаме нещо предвид.

Джон Браниган зае мястото си, съпроводен от свистенето и съскането на свиващите се бутала.

— Искате останалите оръжия от оръжейната — заяви той.

Рьомонтоар потвърди с кимване.

— Добре си се досетил за нашето желание.

— И защо са ви? — попита Джон Браниган.

— Предвижданията ни показват, че ще имаме нужда от тях, ако искаме да отклоним успешно вниманието на вълците. Но неизбежно съществува и елемент на несигурност. Не познаваме свойствата на всички оръжия. Но можем да направим някои полезни догадки.

— Но кой може да каже, че ние също няма да имаме нужда от тях? — попита Скорпион.

— Никой — отвърна Рьомонтоар. Както винаги беше невъзмутим, като възрастен човек, предлагащ безобидни игри на заобиколили го деца. — Напълно възможно е да имате нужда от тях. Но вие ще бягате от вълците, вече не водите битка с тях. Ако сте разумни, ще избягвате бъдещи спречквания колкото се може по-дълго.

— Но ти каза, че не е изключено въпреки всичко вълците да ни последват — припомни му Антоанет. — Как ще се справим с тях? Като ги помолим учтиво да си отидат?

Рьомонтоар потупа отново записаната информация, която беше оставил на масата.

— Това ще ви покаже как да изградите хипометрична оръжейна система. Според нашите прогнози три от тези съоръжения са достатъчни да разпръснат малък вълчи преследващ елемент.

— А ако предвижданията ви се окажат погрешни? — обади се Скорпион.

— Ще разполагате с други ресурси.

— Не е достатъчно задоволително — отговори прасето. — Въпросните оръжия от оръжейната всъщност са причината да изминем целия път до системата Ризургам. Именно те ни забъркаха в тази воняща помия. А сега предлагаш просто да ги дадем?

— Аз съм ваш съюзник — заяви Рьомонтоар. — Просто предлагам оръжията да отидат там, където ще бъдат най-полезни.

— Нещо не разбирам — каза Антоанет и кимна към електронния носител на информацията. — Вие имате средствата да правите неща, за които ние още дори не можем да мечтаем, и въпреки всичко искате тези мухлясали стари оръжия от оръжейната?

— Не можем да пренебрегваме оръжията от оръжейната — обясни Рьомонтоар. — Те са подарък от бъдещето. Преди да бъдат добре изпробвани, не можем да сме сигурни, че са на по-ниско ниво от другите неща, които ни даде Ора. Няма как да не се съгласиш и с този аргумент.

— Той има право, струва ми се — отсъди Антоанет.

Проектираната форма на Джон Браниган се раздвижи сред съскане като от локомотивна система. Това може би беше дело на въображението му, но на Скорпион му се стори, че подушва смазочно масло. Капитанът заговори отново с тънкия си глас:

— Може и да има право, но способностите на Ора също не са изпробвани. Ние поне използвахме няколко от оръжията от оръжейната и установихме, че вършат работа. Не мога да наредя да предадем на друг останалите.

— В такъв случай ще трябва да стигнем до някакъв компромис — каза Рьомонтоар.

Капитанът го погледна, скритата му зад решетките уста беше безизразна.

— Целият съм в слух — обяви той.

— Нашите предвиждания показват, че има намален, но все още статистически значителен шанс да успеем само с част от оръжията от оръжейната, с които разполагате.

— Значи желаете да вземете някои от тях, но не всичките? — поиска да уточни Антоанет.

Рьомонтоар сведе еднократно глава.

— Да, но не мислете, че сме стигнали лесно до тази позиция. Поради недостатъчния брой оръжия от оръжейната, е напълно възможно да не успеем да предотвратим след вас да не тръгне по-голям вълчи елемент.

— Да — промълви Антоанет, — но тогава пък ние ще можем да им отговорим по-подобаващо, нали така?

— Правилно — съгласи се Рьомонтоар, — но не подценявайте риска от провал.

— Поемаме този риск — обади се Скорпион.

— Почакайте — намеси се Хури. Тя трепереше; с едната ръка придържаше инкубатора в скута си, ноктите на другата беше забила в дървената повърхност на масата. — Чакайте. Аз… Ора… — От очите й се виждаше само бялото, мускулите на врата й бяха опънати. — Не — додаде тя. — Не. Определено не.

— Какво “не”? — попита Скорпион.

— Не. Не не не. Направете каквото казва Рьомонтоар. Дайте всички оръжия. Ще промени положението. Доверете му се.

Ноктите на пръстите й оставяха бели следи по дървото.

Васко се приведе напред и заговори за първи път по време на тази среща.

— Ора може би е права.

— Права съм — обади се Хури.

— Би трябвало да я послушаме — продължи младежът. — Посланието й по този повод изглежда съвсем ясно.

— И откъде може да знае? — попита Скорпион. — Тя знае някои неща, това ще приема. Никой обаче не е казвал, че може да вижда и в бъдещето.

Управниците кимнаха като един.

— Подкрепям Скорп в това отношение — заяви Антоанет. — Не можем да дадем всичките оръжия на Рем. Трябва да задържим няколко за себе си. Ами ако не успеем да накараме фабриките да заработят? Ами ако тяхното производство не проработи?

— Всичко ще проработи — увери ги Рьомонтоар, все така безкрайно спокоен и отпуснат, въпреки че на везните на дискусията се намираше съдбата на милиони.

Скорпион поклати глава.

— Не е достатъчно. Ще ви дадем някои, но не и всичките оръжия от оръжейната.

— Чудесно — каза Рьомонтоар. — Значи се споразумяхме.

— Скорпион… — обади се Васко.

Чашата на търпението на прасето преля. Това беше неговата колония, неговият кораб, неговата криза. Вдигна ръка и свали очилата, като ги счупи при този процес.

— Решено е — сопна се той.

Рьомонтоар разпери пръсти.

— В такъв случай да се договорим за детайлите. Ще изпратим влекачи за товари, за да подпомогнем пренасянето на оръжията. Друга совалка ще пристигне с новите фабрики и някои предварително изработени продукти. Ще дойдат още конджоинъри, за да помогнат при инсталирането на хипометричните оръжия и другите нови технологии. Нужно ли е да вземем от повърхността някои членове от останалия там персонал?

— Да — отговори Антоанет.

— Не може да става въпрос за масово евакуиране — уточни той. — Можем да осигурим безопасното преминаване от и към повърхността най-много два пъти — колкото за два полета със совалки, но нищо повече.

— Това ще стигне — заяви Антоанет.

— Ами останалите? — попита един от насядалите около масата управници на колонията.

— Те имаха своя шанс — отвърна Скорпион.

Рьомонтоар се усмихна превзето, сякаш някой беше допуснал нетактичност в префинена компания.

— Не е задължително да ги заплашва незабавна опасност — каза той. — Ако желаеха да унищожат биосферата на Арарат, инхибиторите вече щяха да са използвали една от многото възможности, които имаха досега.

— Но те ще са затворници там долу — поясни Антоанет. — Вълците никога няма да им позволят да напуснат планетата.

— Но все пак ще са живи — отговори Рьомонтоар. — А ние може би имаме някакъв шанс да намалим вълчето присъствие около Арарат. Но без да имаме достъп до пълния набор от оръжия от оръжейната, това няма как да бъде гарантирано.

— А можете ли да го гарантирате, ако разполагате с всички оръжия от оръжейната? — попита Скорпион.

След кратък размисъл Рьомонтоар поклати глава.

— Не. Няма гаранции дори тогава.

Скорпион огледа събраните управници, като за първи път си даде сметка, че е единственото прасе сред тях. Там, където беше седял Капитанът, сега имаше едно свободно място, и фокусът на всеобщото внимание бе насочен натам. Скорпион си помисли, че Капитанът всъщност все още бе там. Беше там и продължаваше да слуша. Дори му се струваше, че подушва смазочното му масло.

— В такъв случай няма да се притеснявам поради това — заяви той.

Антоанет дойде да се види със Скорпион след срещата. Той беше взел асансьора за горните нива на кораба, за да помогне, тъй като знаеше колко много работа има още, докато бъде обърнато внимание на всички евакуирани жители на колонията. Докъдето стигаше поглед, се виждаха хора, наблъскани из мръсните, вонящи, виещи се коридори.

Тръгна по един от тях, като поглъщаше с поглед изплашените лица, отговаряше на въпроси, когато беше в състояние да го направи, но без да казва нищо за по-дългосрочните планове за кораба и неговите пасажери. Уверяваше ги само, че за тях ще се погрижат, че част от тях ще бъдат замразени, като се полагат максимални усилия процесът да бъде възможно най-безболезнен и безопасен. Известно време той също вярваше в това. Но след като измина по този начин един коридор, си даде сметка, че досега беше видял всъщност само неколкостотин от хилядите евакуирани, които бяха качени на борда на кораба.

Срещна Антоанет там, където се пресичаха два коридора и представителите на „Оръжие на сигурността” насочваха хората към функциониращите асансьори, които щяха да ги отведат към различните центрове за замразяване, намиращи се доста по-долу.

— Всичко ще бъде наред, Скорп — каза тя.

— Толкова лесно ли мога да бъда разчетен?

— Изглеждаш разтревожен, сякаш носиш тежестта на света върху раменете си.

— Странно, но горе-долу точно така се и чувствам.

Ще се справиш. Помниш ли какво стана с Клавейн, когато бяхме в Замъка на Мадмоазел?

— Оттогава изтече доста вода.

— Е, аз си го спомням, дори ти да си забравил. Той изглеждаше точно така, както изглеждаш ти сега, Скорп, сякаш целият му живот е бил поредица от грешки, чиято кулминация беше абсолютният провал от онзи миг. Тогава за малко не се предаде. Но не го направи. Успя да се вземе в ръце. И всичко се нареди. В крайна сметка се оказа, че поредицата от грешки е всъщност комплекс от многократно направени правилни избори.

Той се усмихна.

— Благодаря за насърчителните думи, Антоанет.

— Просто исках да знаеш. Нещата са доста объркани, Скорп, и знам колко непоносимо ти става в някои минути, ако разбираш какво искам да кажа. Но грешиш. Твоето лидерство е точно това, от което се нуждаем сега: прямо до грубост и по същество. Ти не си политик, Скорп. И слава Богу. Клавейн щеше да се съгласи с мен.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а го знам със сигурност. Просто те моля да не изпадаш в криза заради нас. Не и сега.

— Ще се постарая да не го направя.

Тя въздъхна и го плесна игриво по ръката.

— Просто исках да го знаеш, преди да съм тръгнала.

— Да си тръгнала ли?

— Взех решение да сляза долу с една от совалките на Рьомонтоар. Зейвиър е там.

— Ще бъде рисковано — предупреди я той. — Защо просто не оставиш Рьомонтоар да докара Зейвиър тук? Той вече се съгласи да доведе Орка от Арарат. Мразя да бъда прям до грубост — съжалявам… но поне така ще загубим само единия от вас, ако вълците превземат совалката.

— Защото няма да се върна — поясни тя. — Слизам на Арарат, за да остана.

Беше му необходимо малко време, за да осъзнае какво му казва.

— Но ти успя да се измъкнеш оттам — възкликна той.

— Не, Скорп, дойдох с “Безкрая”, защото нямах избор. Моята отговорност обаче е долу, при хилядите хора, които ще оставим там. О, те всъщност нямат нужда от мен, предполагам, но определено имат нужда от Зейвиър. Той сигурно е единственият, който знае как да поправи всяко нещо, когато се развали.

— Убеден съм, че ще намериш начин да им бъдеш от полза — усмихна се Скорпион.

— Е, ако от време на време ме оставят да управлявам някоя совалка, вероятно няма да се побъркам напълно.

— Тук горе бихме могли да те използваме. Аз лично мога да се възползвам от всеки съюзник по всяко време на деня.

— Ти имаш съюзници, Скорп; просто още не го знаеш.

— Постъпката ти е много смела.

— Мястото не е толкова ужасно — отвърна Антоанет. — Не ме изкарвай чак такава мъченица. В действителност никога не съм имала нищо против Арарат. Харесвам залезите му. Струва ми се, че след всички тези години дори започнах да ценя вкуса на чая от морски водорасли. Всъщност не правя кой знае какво — просто си оставам у дома.

— Ще ни липсваш.

Тя сведе поглед. Стори му се, че не може да го погледне в лицето.

— Не знам какво ще стане сега, Скорп. Може би ще закараш този кораб до Хела, както настоява Ора. Може би ще отидете някъде другаде. Но ми се струва, че няма да се видим никога повече. Светът е огромен и вероятността пътищата ни да се пресекат отново…

— Огромен е — съгласи се той, — но, от друга страна, именно големите му мащаби правят възможни някои съвпадения.

— За някои хора — може би, но не и за такива като теб и мен, Скорп. — Антоанет вдигна поглед и се вгледа съсредоточено в очите му. — Когато се запознахме, ме беше страх от теб. Нямам нищо против да го призная сега. Бях уплашена и невежа. Но сега се радвам, че нещата се развиха именно по този начин. Радвам се, че имах възможността да те опозная и да работя с теб няколко години.

— Тези години бяха половината ми живот.

— Бяха хубави години, Скорп. Няма да ги забравя. — Отново погледна надолу. Той се запита дали не се беше загледала в малките му обувки с детски размери. Изведнъж усети, че му се иска да е по-едър, да прилича по-малко на прасе и повече — на мъж. — Совалката на Рьомонтоар ще бъде готова скоро — додаде тя. — Трябва да тръгвам. Ще се грижиш за себе си, нали? Ти си добър човек. Добро прасе.

— Старая се — промълви Скорпион.

Антоанет го прегърна и целуна.

После си тръгна. Не я видя никога повече.