Пропастта на опрощението

ДВАЙСЕТ И ПЕТ

Арарат, 2675 година

Васко намъкна анонимно кафяво палто върху униформата си на член на „Оръжие на сигурността”, слезе от Високата раковина и тръгна незабелязан в тъмнината.

Щом излезе навън, усети напрежение във въздуха — като нервното затишие, предшестващо електрическа буря. Тълпите се движеха на бурни вълни из тесните, подобни на дефилета виещи се улици. Осветлението с фенери придаваше на всичко това атмосфера на злокобен карнавал, на който никой не се смее и не подвиква. Чуваше се единствено приглушеното бръмчене на хиляди гласове, като рядко някой от тях се издигаше над нормалното за говорене ниво.

Младежът не ги винеше особено за реакциите им. Към края на следобеда бе направено само едно официално лаконично съобщение за смъртта на Клавейн и вече беше малко вероятно в колонията да е останало местенце, където не са научили новината. Приливът на хора из улиците бе започнал още преди залеза и появата на светлините в небето. Хората съвсем правилно бяха почувствали, че нещо в официалното съобщение липсва. В него не се споменаваше за Хури или за детето, нито пък за битката в близкото до Арарат пространство, а само обещанието, че когато му дойде времето, ще бъде дадена по-пълна информация.

Неорганизираното шествие от лодки бе започнало малко по-късно. Сега се бе образувала цяла огърлица от поклащащи се светлинки край основата на кораба, а междувременно все нови и нови лодки отплуваха от брега. Офицерите от „Оръжие на сигурността” правеха всичко, зависещо от тях, за да задържат напускащите колонията лодки, но битката им беше предварително обречена. Тази организация не беше предвиждана да се справя със случаи на масово гражданско неподчинение и най-доброто, което колегите на Васко бяха в състояние да направят при създадената обстановка, беше да забавят тръгването. Отвсякъде пристигаха доклади за безредици, пожари, вълнения и принудителни арести от редовните служители на „Оръжие на сигурността”. Джъглъровата активност, каквото и да означаваше, продължаваше с неотслабваща мощ.

Васко беше благодарен, че го освободиха от предвидените му по график дежурства. Докато се движеше сред тълпите, все още неизяснил за самия себе си своето участие в събитията от деня, той се вслушваше в носещите се слухове. Около сърцевината на истината — че Клавейн е убит при завършила с успех акция за спасяването на нещо изключително важно за колонията — се бяха натрупали пластове умозаключения и неистини. Част от тях бяха невероятно изобретателни в подробностите около смъртта на стареца.

Васко спираше наслука малки групички и преструвайки се на несведущ, питаше какво се е случило. Беше се погрижил никой да не види униформата му и в никоя от групичките да няма хора, които биха могли да го познават.

Онова, което чу, го отврати. Изслуша картинни описания на престрелки и бомбени машинации, на хитрини и саботажи. Остана изумен и ужасен от откритието колко лесно бяха изтъкани всички тези истории от простия факт за смъртта на Клавейн. Това беше проява на лукавото, болно обществено въображение.

Също толкова обезсърчаваща беше страстта, с която слушащите приемаха историите, подсилваха казаното с вмъкването на собствените си предположения за вероятното развитие на събитията. По-късно, след като нададе ухо към доста разговори, младежът се убеди, че всички тези разкрасявания са вплетени безпроблемно в главния разказ. Изглежда никой не се смущаваше, че много от историите бяха противоречиви или поне трудно можеха да се възприемат като повествования за една и съща поредица от събития. Неведнъж например Васко чу, че заедно с Клавейн умрял Скорпион или някой друг от ръководителите на колонията. Фактът, че част от въпросните личности вече се бяха появили, за да направят кратки, успокояващи изявления, очевидно не се броеше. Обезсърчен, изпитващ чувство за безизходица, той осъзна, че дори да започне да разказва събитията точно както се бяха случили, неговата версия няма да се радва на по-голяма популярност от лъжите, които се разнасяха в момента. Той всъщност не беше станал лично свидетел на смъртта, така че щеше да преразкаже истината според собствената си гледна точка и това пак щеше да е репортаж от втора ръка. Нямаше да му обърнат особено внимание, тъй като съдържанието щеше да е нелицеприятно, а детайлите — прекалено неопределени.

Тази вечер хората имаха нужда от недвусмислен герой. И с помощта на някакъв тайнствен самоорганизиращ се процес на създаване на истории, щяха да получат точно това.

Васко си проправяше път в тълпата, когато чу името си.

— Малинин.

Не успя да различи веднага викащия го сред човешкото множество. Една жена стоеше в малък притихнал кръг. Тълпата се носеше покрай нея, без да наруши личното й пространство. Носеше черно палто с дълъг подгъв, с експлозия от черна кожа вместо яка, а горната част на лицето й беше засенчена от черно кепе без никакви обозначения.

— Уртон? — попита със съмнение той.

— Аз съм — потвърди тя и пристъпи към него. — Предполагам ти също си в отпуск за тази нощ. Защо не си почиваш вкъщи?

Нещо в тона й го накара да заеме отбранителна позиция. Все още се чувстваше непрекъснато преценяван в нейно присъствие.

— Бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Защото знам, че няма никакъв смисъл. Не и след това, което се случи днес там.

Засега реши да приеме като чиста монета опитите ида бъде учтива. Но нямаше представа къде ще го отведе това.

— Опитах да заспя следобед — отвърна той, — но чувах само писъци. И виждах само кръв и лед.

— Ти дори не беше вътре, когато се случи.

— Така е. Представи си в такъв случай как трябва да се чувства Скорпион.

Сега, когато Уртон се озова до него, той също се оказа в малката спокойна ниша, която бе създала около себе си. Интересно как го беше постигнала. Струваше му се малко вероятно носещите се наоколо хора да знаят коя е Уртон. Трябва да усещаха нещо покрай нея: електрическо пробождане от неприятно предчувствие.

— Съжалявам, че трябваше да направи това — рече Уртон.

— Не съм сигурен как ще го приеме в по-дългосрочен план. Двамата бяха много близки приятели.

— Знам.

— Това не беше просто какво да е старо приятелство — продължи Васко. — Някога Клавейн е спасил живота на Скорпион, когато трябвало да го екзекутират. Връзката помежду им стигаше чак до Казъм Сити. Не мисля, че на тази планета има друг човек, когото Клавейн да уважава толкова много, колкото Скорпион. И Скорпион също го знаеше. Отидох с него на острова, където чакаше Клавейн. Видях ги да разговарят. Приличаха повече на двама стари авантюристи, видели заедно много неща, и които знаят, че никой друг не ги разбира така добре.

— Скорпион не е толкова стар.

— Стар е — настоя Васко. — Поне за прасе.

Уртон го поведе из човешкото множество към брега. Тълпата започна да оредява, а солено-топлият нощен бриз започна да дразни ушите му. Отгоре странните светлини гравираха тайнствени мотиви от единия до другия хоризонт. Напомняха донякъде фойерверки или изгрев, но приличаха най-вече на грижливо начертан урок по геометрия.

— Притесняваш се как ще му се отрази това, така ли? — попита Уртон.

— Ти как би се почувствала, ако трябва да убиеш хладнокръвно най-добрия си приятел? При това бавно, пред публика?

— Не мисля, че бих го понесла много добре. Но пък аз не съм Скорпион.

— Какво би трябвало да означава това?

— Той ни ръководеше компетентно по време на отсъствието на Клавейн, Васко, и знам, че имаш много добро мнение за него, но това не го прави ангел. Вече спомена, че приятелството на прасето и Клавейн е още от Казъм Сити.

Младежът наблюдаваше как светлините се плъзгат по зенита, оставяйки пръстеновидни следи като шарките, които виждаше понякога, когато притиснеше върховете на пръстите към затворените си клепачи.

— Да — отвърна неохотно той.

— Е, какво според теб е правел Скорпион в Казъм Сити? Не е хранел бедните и нуждаещите се. Бил е престъпник, убиец.

— Нарушавал е закона по време, когато законът е бил брутален и нечовешки — заяви Васко. — Това не е едно и също, нали?

— Водела се е война. Аз съм чела същите учебници по история като теб. Да, правилата и мерките при тази извънредна ситуация са били драконовски, но нима това извинява убийството? Тук не става въпрос за самозащита или за защита на собствените интереси. Скорпион е убивал заради спорта.

— Бил е роб на хората, които са го тормозили — каза Васко. — Те именно са го направили това, което е: генетична сляпа улица.

— И това го освобождава от отговорност, така ли?

— Не разбирам накъде биеш, Уртон.

— Казвам само, че Скорпион не е толкова тънкокож, колкото ти се иска да мислиш. Да, сигурна съм, че е разстроен от онова, което причини на Клавейн…

— Което беше принуден да причини — поправи я младежът.

— Както и да е. Става въпрос, че той ще го преживее, така както е преживял всички останали, извършени от самия него жестокости. — Тя повдигна козирката на кепето си, взря се в лицето му с блеснали очи, като че ли опитвайки да не пропусне нито един детайл от изражението на своя събеседник. — Вярваш в това, нали?

— Точно сега не съм съвсем убеден.

— Трябва да го вярваш, Васко. — Направи му впечатление, че беше престанала да го нарича “Малинин”. — Алтернативата е да се съмняваш в способността му да бъде лидер. Не би стигнал чак дотам, нали?

— Не, разбира се. Имам пълна вяра в него като лидер. Попитай когото и да е тук тази нощ и ще получиш същия отговор. И знаеш ли какво? Всички сме прави.

— Разбира се, че сме.

— А ти какво смяташ, Уртон? Съмняваш ли се в него?

— Ни най-малко — отвърна тя. — Честно казано, съмнявам се, че е изгубил дори частично съня си заради нещо от случилото се днес.

— Звучи невероятно коравосърдечно.

— Искам да бъде коравосърдечно. Искам той да бъде коравосърдечен. Ето за това става дума. Точно това искаме, точно от това качество в нашия лидер се нуждаем сега. Не си ли съгласен?

— Не знам — промълви Васко, усещайки, че го обзема смазваща умора. — Знам само, че не съм дошъл тук тази нощ, за да говоря за случилото се днес. Излязох, за да си проясня малко главата и да опитам да забравя част от него.

— Аз също — заяви Уртон. Гласът й беше омекнал. — Съжалявам. Нямах намерение да ровя в случилото се. Но начинът ми да се справя с него, изглежда, е като го разисквам. Беше ужасно мъчително за всички ни.

— Така е. Приключи ли вече с тази тема? — Усети надигащия се в гърдите му гняв, алена вълна, подриваща защитните стени на учтивостта. — През по-голямата част от вчерашния и днешния ден се държеше така, сякаш ти е трудно да се намираш в едно и също полукълбо с мен, камо ли в едно и също помещение. На какво дължа тази внезапна промяна в поведението ти?

— Съжалявам, че се държах така.

— Малко си позакъсняла с разкаянието, ако ме питаш.

— Това е начинът, по който се справям, Васко. Защо не бъдеш малко по-снизходителен към мен? В това нямаше нищо лично.

— Е, накара ме да се почувствам много по-добре.

— Намирахме се в опасна ситуация. Бяхме тренирани за подобни неща. Познавахме се и знаехме, че можем да разчитаме един на друг. И изведнъж в последната минута се появяваш ти, един напълно непознат за мен, на когото се очаква да поверя живота си. Мога веднага да ти изредя имената поне на десетима офицери от „Оръжие на сигурността”, с които зад гърба си бих се чувствала несравнимо по-спокойна.

Васко забеляза, че тя го води към брега, където тълпата оредяваше. Тъмните очертания на лодките блокираха и без това скритата от мрака гледка между земята и водата. Някои бяха готови за потегляне, други бяха пуснали котва.

— Скорпион избра да ме включи в мисията — обясни той. — Веднъж щом това решение беше взето, трябваше да намериш куража да го приемеш. Или не се довери на преценката му?

— Един ден ще застанеш на моето място, Васко, и подобни ситуации няма да ти допадат повече, отколкото допадат на мен сега. Тогава ела да ми изнесеш лекция за доверието в преценките и ще видим колко убедително ще прозвучи. — Уртон направи пауза, взря се в небето, което в този миг една алена линия пресече от единия до другия край. Беше избегнала въпроса му. — Всичко се обърна някак си не както трябва. Не те извиках от тълпата, за да започнем да се препираме. Исках да кажа, че съжалявам. Исках също така да разбереш защо се държа по този начин.

Младежът се опитваше да сдържа гнева си.

— Добре.

— И признавам, че сгреших.

— Нямаше как да знаеш какво ще се случи — рече той.

Събеседничката му сви рамене и въздъхна.

— Да, така е. Каквото и да говорят, той направи това, което трябваше, нали? Когато дойде ред да заложи живота си, го стори, без да се поколебае.

Стигнаха до редицата лодки. Повечето от тези, които все още се намираха на сушата, бяха развалини: в корпусите им близо до ватерлинията зееха дупки, проядени от морски организми. Рано или късно щяха да бъдат взети за претопяване, за да направят след това от тях нови лодки. Металообработването използваше съвестно всяко парче метал. Полученото след рециклирането количество обаче винаги беше по-малко, отколкото използваното за направата на оригиналната лодка.

— Гледай — рече Уртон и посочи към залива.

Васко кимна.

— Знам. Вече се наобиколили основата на кораба.

— Нямам предвид това. Погледни малко по-нагоре, Ястребово око. Виждаш ли ги?

— Да — отговори миг по-късно той. — Да. Боже мили. Никога няма да успеят.

Виждаха се миниатюрни светлинки около основата на кораба, малко по-високо от полюшващия се пръстен от лодки, който той вече беше забелязал. Доколкото можеше да прецени оттук, не бяха изкачили повече от четирийсет-петдесет метра над водната повърхност. Корабът се издигаше на няколко хиляди метра по-нагоре.

— Как се катерят? — попита той.

— С ръце, предполагам. Виждал си как изглежда това отблизо, нали? Прилича на рутеща се скална стена, цялата в дупки за хващане и прагчета. Вероятно не е чак толкова трудно.

— Но най-близкият вход за кораба трябва да е на неколкостотин, ако не и на повече метра от морската повърхност. Самолетите винаги кацат край върха. Никога няма да успеят — повтори той. — Тези хора са се побъркали.

— Не са се побъркали. Просто са изплашени. Ама истински изплашени, до смърт. Въпросът е дали и ние да не се присъединим към тях.

Васко не отговори. Беше се вторачил в една от светлинките, която полетя към морето.

Двамата наблюдаваха дълго спектакъла. Не видяха да пада друга. Останалите продължаваха бавното си неуморно изкачване, без да се обезсърчат от падането, на което несъмнено голяма част бяха станали свидетели. Най-долу, където лодките се поклащаха и се удряха в корпуса, все нови и нови хора започваха да се катерят. Лодки се връщаха от кораба и се носеха бавно из залива и това увеличаваше напрежението на чакащите на брега. Представителите на „Оръжие на сигурността” се губеха сред увеличаващите се ядосани и уплашени хора, които чакаха връщащите се лодки, за да откарат на свой ред и тях до кораба. Васко видя един от членовете на „Оръжие на сигурността” да говори припряно нещо в средството за комуникация на китката си, очевидно искайки помощ. Почти беше свършил разговора, когато някой го блъсна и той падна на земята.

— Би трябвало да направим нещо — възкликна младежът.

— В момента не сме дежурни, а и сме само двама, прекалено малко, за да променим положението. Ще трябва да измислят нещо по-различно. По всичко личи, че няма да успеят да задържат още дълго положението. Не мисля, че все още искам да оставам тук. — Имаше предвид крайбрежната линия. — Направих справка с докладите, преди да изляза. Нещата не са толкова зле източно от Високата раковина. Гладна съм и бих пийнала нещо. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Нямам особен апетит — отвърна Васко. Гладът, който бе започнал да чувства, бе убит при вида на падащия в морето човек. — Но няма да се откажа да пийна нещо. Сигурна ли си, че някъде все още е отворено?

— Знам няколко места, където бихме могли да опитаме.

— В такъв случай познаваш този район по-добре от мен.

— Проблемът ти е, че не излизаш достатъчно — заяви тя. Вдигна яката на палтото си и прихлупи кепето си по-ниско. — Да вървим. Да се махаме оттук, преди положението да е станало още по-лошо.

Оказа се права за зоната източно от Високата раковина. Много членове на „Оръжие на сигурността” бяха разквартирувани тук, затова районът винаги се бе славил с лоялността си към администрацията. Сега на това място цареше потискащо, изпълнено с укор спокойствие. Улиците не бяха по-многолюдни от обичайното за това време на нощта и въпреки че повечето заведения бяха затворени, барът, който имаше предвид Уртон, все още работеше.

Тя го поведе през главното помещение към ниша с два стола и маса, очевидно отмъкнати от някое от поддържаните от централната управа места за отдих и култура. Екранът над нишата предаваше една от правителствените новинарски програми, но в момента излъчваха единствено образа на Клавейн. Снимката му беше направена само преди няколко години, но със същия успех можеше да е бил заснет и преди няколко столетия. Човекът, с когото Васко беше прекарал последните Два дни, изглеждаше два пъти по-стар, двойно по-съсипан от времето и обстоятелствата. Под снимката на Клавейн бяха изписани две дати, разделени от почти петстотин години.

— Ще донеса бира — обяви Уртон, без да му даде възможност да спори.

Беше свалила палтото и шапката си и ги беше струпала на стола срещу неговия.

Младежът я проследи с поглед, докато се загуби в царящия в бара полумрак. Вероятно беше сред редовните посетители тук. Докато стигнат до нишата, зърна няколко лица, които му се сториха познати от курсовете на обучение, които бе преминал в „Оръжие на сигурността”. Някои от тях пушеха морски водорасли… от онзи вид, който, изсушен и приготвен по специален начин, действаше като лек наркотик. Васко си го спомняше от обученията. Беше незаконен, но човек можеше да си го набави по-лесно, отколкото цигари от черния пазар, които според слуховете се доставяли от намаляващите запаси в трюмовете на “Носталгия по безкрая”.

Когато Уртон се върна, младежът си беше свалил палтото. Тя сложи бирите пред него и той отпи предпазливо от своята. Имаше неприятен цвят, напомнящ урина. Произвеждаше се от друг вид водорасли и можеше да бъде наречена “бира” само в най-широкия смисъл на думата.

— Говорих с Драйго — каза тя, — човекът, който управлява това място. Твърди, че офицери на „Оръжие на сигурността” току-що отишли и пробили дупки във всички останали на брега лодки. Не позволяват на никого повече да тръгва, а върне ли се някоя лодка, веднага я конфискуват и арестуват всички на борда й.

Васко отпи от бирата си.

— Радвам се в такъв случай че не са прибягнали към по-груби методи.

— Не можеш да ги виниш. Казват, че трима вече са се удавили при прекосяването на залива. Други двама паднали от кораба, докато се катерили.

— Сигурно си права, но ми се струва, че хората би трябвало да имат право да постъпват както искат, дори ако това ги убива.

— Притесняват се да не настане масова паника. Рано или късно някой ще опита да преплува разстоянието дотам и тогава ще го последват стотици. А колко според теб биха стигнали до кораба?

— Нека ги оставят. Какво ако потънат? Какво ако замърсят джъглърите? Наистина ли мислиш, че сега това би могло да има някакво значение?

— Ние поддържаме обществения ред на Арарат вече повече от двайсет години — каза Уртон. — Не можем да оставим всичко да отиде по дяволите за една нощ. Хората, използващи лодките, вземат без разрешение собственост на колонията, която няма как да бъде заменена. Не е справедливо спрямо гражданите, които не искат да бягат към кораба.

— Но ние не им даваме никаква алтернатива. Казано им е, че Клавейн е мъртъв, но никой не им е обяснил какви са онези светлини в небето. Чудно ли е в такъв случай че са уплашени?

— Мислиш, че ще бъде по-добре, ако им се каже за войната?

С опакото на дланта си Васко избърса устни, по които бяха останали бели следи от водорасловата бира.

— Не знам, но ми е писнало всички да бъдат лъгани само защото управата смята, че е в наш интерес да не знаем фактите. Същото се случи и при изчезването на Клавейн. Скорпион и другите решиха, че няма да успеем да смелим факта за самоубийствените му намерения, затова измислиха някаква история как уж тръгнал да обикаля света. Сега пък са на мнение, че хората няма да понесат начина, по който той умря, и още по-малко — за какво всъщност е всичко. Затова не казват нищо на никого.

— Мислиш, че Скорпион би трябвало да поеме по-твърдо инициативата?

— Уважавам Скорпион — отвърна младежът, — но къде е той сега, когато имаме нужда от него?

— Не си единственият, който си задава този въпрос.

Нещо привлече погледа на Васко. Картината на екрана се бе променила. Лицето на Клавейн беше заместено за миг от логото на управата. Уртон се обърна на мястото си, продължавайки да отпива от чашата си.

— Нещо става — обяви тя.

Логото премигна и изчезна. Сега гледаха към Скорпион, който се намираше насред меките извивки на розовия интериор на Високата раковина. Прасето носеше обичайната си неофициална униформа от черни кожени дрехи, а четвъртитата му глава бе закрепена без посредничеството на врат за масивния, напомнящ варел торс.

— Знаеше, че ще стане това, нали? — попита младежът.

— Драйго ми каза. Чул, че горе-долу по това време е предвидено да бъде излъчено официално съобщение. Нямах представа обаче за какво ще бъде, нито че на него ще се появи Скорпион.

Прасето заговори. Васко тъкмо се чудеше как да увеличи звука, когато гласът на Скорпион гръмна из лабиринта от ниши.

— Моля за вашето внимание — каза той. — Всички знаете кой съм аз. Сега говоря като действащ лидер на тази колония. С голямо съжаление трябва да потвърдя, че Невил Клавейн беше убит днес по време на мисия с изключително голяма важност за стратегическата сигурност на Арарат. Тъй като участвах в същата операция, мога да ви уверя, че без смелостта и саможертвата на Клавейн настоящата ситуация щеше да бъде несравнимо по-тежка. Мисията ни завърши успешно. Възнамерявам при по-подходящи обстоятелства да ви информирам за случилото се по време на въпросната операция. Но първо трябва да поговорим за смущенията във всички сектори на Първи лагер и за действията, които „Оръжие на сигурността” предприе, за да възстанови обществения ред. Моля ви, слушайте внимателно, защото от това зависи животът на всички ни. Няма да има повече прекосяване на разстоянието до “Носталгия по безкрая” без специално разрешение. Ограничените ресурси на колонията не могат да бъдат рискувани по такъв начин. Всички неофициални опити за придвижване до кораба ще бъдат наказвани с незабавно екзекутиране.

Васко погледна към Уртон, но не успя да определи дали изражението й издава отвращение или безмълвно одобрение.

Прасето изчака миг, преди да продължи. Нещо в предаването не беше наред, защото същата снимка на Клавейн започна да се появява отново, наслагвайки се като блед ореол върху лицето на Скорпион.

— Разбира се, ще има и алтернатива. Правителството препоръчва всички граждани да си вършат работата и да не правят опити да напускат острова. То обаче е наясно, че една малка част от тях желаят да се настанят на “Носталгия по безкрая”. Затова, от утре по обяд и докогато е необходимо, администрацията ще осигури безопасен легален транспорт до кораба. Предназначеният за тази цел самолет ще пренася групи от по сто човека до “Безкрая”. От шест часа сутринта утре правилникът за превозването, включително за определянето на личните вещи, ще може да се получи от Високата раковина и от останалите административни центрове, или от униформения персонал на „Оръжие на сигурността”. Не е нужно да изпадате в паника, че няма да се качите на първия полет, защото, повтарям, полетите ще продължат, докато има желаещи.

— Нямат избор — промълви едва чуто Васко. — Скорп постъпва правилно.

Прасето обаче не беше приключило.

— Желаещите да се качат на борда на “Безкрая” трябва да разберат следното: условията на борда ще бъдат отвратителни. През последните двайсет и три години там рядко са се качвали едновременно повече от трийсетина души. По-голямата част от кораба сега е необитаема или просто не е картографирана. За да се справи с потока от стотици, а може би и хиляди бежанци, „Оръжие на сигурността” ще бъде принудена да наложи стриктно изпълнение на аварийния правилник. Ако мислите, че кризисните мерки в Първи лагер са драконовски, значи нямате представа колко по-зле може да бъде положението вътре в кораба. Единственото ви право там ще бъде правото на оцеляване и ние ще диктуваме как да бъде интерпретирано.

— Какво иска да каже с това? — учуди се Васко, докато Скорпион продължи да обяснява как ще се процедира с транспортирането.

— Иска да каже, че ще трябва да замразяват хората — отвърна Уртон. — Да ги натъпчат в спалните ковчези като по времето, когато корабът пристигна тук.

— В такъв случай би трябвало да им го каже.

— Очевидно не иска.

Но онези камери за замразяване не са никак сигурни — възкликна младежът. — Знам какво се случи последния път, когато ги използваха. Много хора не бяха извадени живи от тях.

— Това няма значение, нали? Така шансовете им пак са по-големи, отколкото ако опитат да осъществят самостоятелно пътуването… дори без заповедта за екзекутиране.

— Все пак не разбирам. Защо изобщо управата дава тази възможност, след като смята, че не е правилна?

Уртон сви рамене.

— Защото може би не е сигурна какво да прави. Ако обявят всеобща евакуация в кораба, наистина ще настане паника. Откъде биха могли да знаят дали за хората ще бъде по-добре да бъдат евакуирани на кораба, или да останат на сушата?

— Няма откъде — съгласи се Васко. — Каквото и да изберат, винаги съществува риск именно то да се окаже неправилното решение.

Събеседницата му закима отсечено. Почти беше свършила бирата си.

— По този начин Скорпион поне избира златната среда. Част от хората ще отидат в кораба, други ще предпочетат да си останат по домовете. Това е перфектното решение, ако искаш да увеличиш максимално шанса поне някои от хората да оцелеят.

— Звучи доста безсърдечно.

— И е така.

— В такъв случай очевидно не е нужно да се тревожиш, че Скорпион не е безсърдечният лидер, от когото се нуждаем според теб.

— Достатъчно е безсърдечен — съгласи се тя. — Разбира се, може би тълкуваме всичко това абсолютно неправилно. Но ако все пак сме прави, ставащото шокира ли те?

— Не, струва ми се, че не. И мисля, че си права. Действително имаме нужда от силна личност, готова да мисли дори за немислимото. — Васко остави чашата си. Беше пълна наполовина, но с жаждата му се беше случило същото каквото и с апетита. — Един въпрос — додаде той. — Защо внезапно стана толкова мила с мен?

Уртон го изгледа така, както специалист по ципокрили би могъл да изследва набучен на игла образец.

— Защото ми мина през ума, че след време може да се превърнеш в полезен съюзник.

Хела, 2727 година

Специалният костюм заяви:

— Чухме новината, Куейч.

Внезапно прозвучалият глас го стресна, както винаги. Беше сам. Грьолие току-що бе приключил огледа на очите му и беше намазал инфектирания абсцес под единия изтеглен клепач. Днес металната щипка на поддържащото вечно отворени очите му съоръжение му се струваше необичайно безмилостна, сякаш докато Куейч бе спал, главният лекар бе заострил тайничко малките и кукички. Разбира се, не ставаше въпрос за истински сън. Сънят беше лукс, който си спомняше само в най-общи линии.

— Не знам за каква новина става дума — рече той.

— Ти направи малкото си съобщение пред събраното долу множество. Ние го чухме. Ще водиш катедралата през Пропастта на опрощението.

— А вас какво ви засяга това, дори да е вярно?

— Това е лудост, Куейч. А твоето умствено здраве ни засяга в голяма степен.

Виждаше костюма замъглено с периферното си зрение, около ясния централен образ на Халдора. Планетата тънеше наполовина в сянка, а линията, разделяща светлата от тъмната й част, беше прободена от ивици в кремави, охрени и фини тюркоазени оттенъци.

— Изобщо не ви пука за мен — заяви той. — Интересува ви единствено собственото ви оцеляване. Страхувате се, че ще ви унищожа, когато унищожа „Лейди Моруина”.

— „Когато” ли, Куейч? Честно казано, това ни смущава малко. Надявахме се, че все още имаш известна надежда за успех.

— Може би имам — призна той.

— След като никой досега не го е правил?

— „Лейди Моруина” не е коя да е стара катедрала.

— Не е. Тя е най-тежката и най-високата на Пътя. Това поне не те ли кара да се позамислиш?

— То ще направи триумфа ми дори още по-впечатляващ.

— Или провала ти, ако паднете от моста или разрушиш и него заедно с катедралата. Но защо сега, Куейч, след всички тези обиколки по повърхността на Хела?

— Защото почувствах, че моментът е подходящ — отговори той. — Вие няма как да усетите тези неща. Не и когато става въпрос за Божиите дела.

— Ти наистина си безнадежден случай — заяви специалният костюм. После синтезираният глас придоби настойчивост, която му бе липсвала до този момент. — Куейч, чуй ни. Прави, каквото си решил с „Лейди Моруина”. Няма да те спираме. Но първо ни пусни от тази клетка.

— Уплашени сте — произнесе той, като разтегна вкочанената и като че ли мъртва плът на лицето си в усмивка. — Наистина ви притесних, а?

— Не е нужно да става така. Погледни доказателствата, Куейч. Изчезванията зачестяват. Знаеш какво означава това, нали?

— Божието дело наближава кулминацията си.

— Или пък механизмът за укриване сдава багажа. Можеш да избираш между двете версии. Ние знаем коя интерпретация смятаме за по-правдоподобна.

— Знам всичко за вашата ерес. Не е нужно да слушам отново за нея.

— Все още ли ни смяташ за демони, Куейч?

— Вие се наричате “сенки”. Това не ви ли издава?

— Наричаме се “сенки”, защото сме точно това, както и вие сте сенки за нас. Това е установяване на факт, Куейч, а не теологично становище.

— Не желая да слушам нищо повече по този въпрос.

И това беше вярно: беше слушал достатъчно за тяхната ерес. Нищо освен лъжи, измислени, за да подкопаят вярата му. Многократно беше опитвал да ги отстрани от главата си, но така и не беше успял да го направи. Докато специалният костюм беше при него — докато онова нещо в костюма беше при него — той никога нямаше да може да забрави тези неистини. В момент на слабост — прегрешение, също толкова непростимо, колкото и онова отпреди двайсет години, което всъщност ги беше докарало тук — дори беше проследил някои от еретичните им твърдения. Беше ровил дълго в архивите на „Лейди Моруина”, за да ги проучи.

Сенките говореха за някаква теория. Тя не означаваше нищо за него, но когато бе потърсил из дълбоките архиви — документация, пренасяна през вековете в специални, вече доста разбити хранилища в търговските кораби на ултрите — беше открил отблясъци от изгубено знание, дразнещи намеци, от които умът му беше в състояние да сглоби нещо цялостно.

Намеци за нещо, наречено “брейнова теория”.

Това беше модел на вселената, антична космологична теория, преживяла кратка интерлюдия на популярност преди седемстотин години. Доколкото можеше да каже Куейч, теорията не беше опровергана, а просто изоставена, отстранена при появата на по-нови и по-цветни играчки. По онова време не беше лесно да се изпробват конкуриращите се теории, така че те оставаха или се срутваха в зависимост от чисто естетичните си достойнства и лекотата, с която можеха да бъдат опитомявани и манипулирани с математическите “сопи” и “остени”

Според тази теория вселената, за която ни осведомяваха сетивата, бе само част от нещо по-обемно, само един слой от подредените един върху друг пластове от съседни реалности. Куейч смяташе, че в този модел има нещо примамливо теологично — идеята за небесата горе и за ада — долу и притиснатия помежду им светски слой на възприеманата реалност.

Въпросната теория обаче нямаше нищо общо с небето и ада. Тя беше възникнала като отговор на друга теория, струйната, и по-точно — на една загадка в нея, известна като “йерархичния проблем”.

Отново ерес. Въпреки това не можеше да се въздържи да не рови още по-надълбоко.

Според теорията на струните основните градивни блокчета на материята, на най-основното ниво, което човек можеше да си представи, бяха едноизмерни обекти маса-енергия. Подобно на струните на китарата, те бяха в състояние да вибрират в определен дискретен режим, отговарящ на разпознаваема частица от класическата скала. Кварки, електрони, неутрино, дори фотони — всичко това бяха просто различни вибрационни режими на тези фундаментални струни. Оказваше се, че дори гравитацията е проява на поведението на струните.

Но гравитацията беше също и проблемът. На класическата скала — познатия свят от хора и сгради, кораби и светове — гравитацията беше много по-слаба, отколкото се смяташе. Да, тя държеше планетите в орбитите им около звездите. Да, тя държеше звездите в орбитите им около центъра на масата на дадената галактика. Но в сравнение с другите сили в природата, тя почти не съществуваше. Когато „Лейди Моруина” свалеше някоя от електромагнитните си куки, за да вдигне парче метал от доставилия го влекач, магнитът се съпротивляваше срещу цялата гравитационна сила на Хела — всичко, което успяваше да събере планетата. Ако гравитацията имаше мощта на другите сили, „Лейди Моруина” щеше да бъде смазана до тънка като атом палачинка, филм от смачкан метал върху абсолютно гладката сферична повърхност на една рухнала планета. Единствено благодарение на изключителната слабост на гравитацията на класическата скала, животът беше в състояние да съществува.

Според теорията на струните обаче, гравитацията беше всъщност изключително силна, стига да я разгледаш достатъчно отблизо. На скалата на Планк, която предлагаше възможно най-малкото измерване, теорията на струните предричаше изравняване на гравитацията с другите сили. На тази скала реалността наистина изглеждаше по-различно: свити като мъртви дървесни въшки в нея присъстваха седем допълнителни измерения — хиперпространства, достъпни само в микрокосмическите мащаби на квантово взаимодействие.

Този възглед обаче поставяше един естетически проблем. Другите сили — събрани заедно като една-единствена, обединена електрослаба сила[6] — се проявяваха като определена, характерна енергия. Силната гравитация на струйната теория обаче се разкриваше при сили, десет милиона милиарда пъти по-големи, отколкото електрослабите. Но при експериментите не можеше и дума да става за подобни енергии. Това беше йерархичният проблем и той се смяташе за непреодолим. Брейновата теория беше възникнала като опит да се реши този проблем.

Доколкото я разбираше Куейч, тя предполагаше, че гравитацията е действително толкова силна, колкото и електрослабата сила, дори на класическата скала. Но гравитацията изтичаше, преди да има възможност да се прояви. Онова, което оставаше — гравитацията, която познаваме от всекидневието си — беше само рядка утайка от нещо много по-силно. По-голямата част от силата й се разпръскваше странично, в съседните брейнове или измерения. Частиците, изграждащи по-голямата част от света, прилепваха към конкретен брейн-свят, конкретен пласт от “цялото”, както го наричаше тази теория. Ето защо обикновената материя на вселената виждаше само брейн-света, в който съществуваше: тя не беше свободна да отплува към цялото. Гравитоните обаче, частиците-посланици на гравитацията, нямаха подобни ограничения. Те бяха свободни да се носят из различните слоеве. Най-добрата аналогия, която бе успял да измисли Куейч, бяха напечатаните думи на страницата на книга, ограничени за вечни времена да съществуват върху дадена страница, без да знаят нищо за думите, напечатани на следващата страница, само част от милиметъра по-нататък. И за книжни червеи, които прояждат под верния ъгъл проход към следващата страница.

А къде беше мястото на сенките във всичко това? Ето тук Куейч трябваше да попълни сам подробностите. Онова, което като че ли намекваха сенките — сърцевината на ереста — беше, че те са посланици или форма за общуване на съседен брейн-свят. Възможно беше този свят да е напълно отделен от човешкия и в такъв случай единственият начин за комуникиране между двата беше цялото. Съществуваше обаче и друга вероятност: не беше изключено двата привидно отделни брейн-свята да са всъщност отделни части на един слой или брейн, който се беше нагънал обратно към себе си като фуркет. Ако случаят беше такъв — а сенките не бяха казали нищо по въпроса, — тогава те бяха пратеници не от друга реалност, а просто от по-далечно ъгълче от познатата вселена, немислимо отдалечено във времето и пространството. Светлината и енергията от техния участък можеха да пътуват само по протежение на въпросния пласт и не можеха да се промушат през миниатюрната цепнатина между прегънатите повърхности. Гравитацията обаче се провираше безпроблемно през цялото, пренасяйки послания от един слой в друг. Звездите, галактиките и галактическите струпвания в сенчестия брейн хвърляха гравитационна сянка върху човешкия свят, влияейки върху движението на неговите звезди и галактики. По същия начин гравитацията, породена от материята в човешката част на този пласт или брейн, преминаваше през цялото до царството на сенките.

Но сенките бяха умни. Бяха решили да общуват през цялото, използвайки гравитацията като сигнална среда.

Можеха да го направят по хиляди начини. Без значение беше как конкретно го бяха постигнали. Възможно бе да са манипулирали орбитите на двойка дегенерирали звезди, за да произведат гравитационни вълни или бяха научили как да правят миниатюрни черни дупки. Единственото, което имаше значение, беше фактът, че това може да се направи. И също толкова важно бе, че някой е в състояние да улови сигналите от тази страна на цялото.

Някой като скътлърите например.

Куейч се засмя. Тази ерес беше отблъскващо логична. Но какво друго бе очаквал? Навсякъде, където действаше Бог, Дяволът също се проявяваше, промъквайки се тайно в замислите на Създателя, опитвайки да ограби чудотворното от светското.

— Куейч? — обади се костюмът. — Тук ли си още?

— Да, тук съм — отвърна той. — Но не те слушам. Не вярвам на това, което ми казваш.

— Тогава някой друг ще повярва.

Той насочи палец към специалния костюм; кокалестата му длан увисна във въздуха в периферното му зрение като отделно привидение.

— Няма да позволя да тровиш никой друг с лъжите си.

— Освен ако той има нещо, което ти желаеш страшно силно. Тогава, разбира се, може да си промениш намеренията.

Ръката на Куейч потрепна. Внезапно му стана студено. Намираше се в присъствието на злото. И то знаеше повече за плановете му, отколкото имаше право.

Той натисна бутона на интеркома върху кушетката си и извика нервно:

— Грьолие! Грьолие, ела тук незабавно. Нуждая се от нова кръв.