Пропастта на опрощението

ДВАЙСЕТ И ТРИ

Хела, 2727 година

Куейч беше сам в стаята си на върха на кулата, в компанията единствено на специалния костюм. Чуваше само собственото си дишане и свързаните с грижите за него звуци на кушетката, на която се бе излегнал. Жалузите бяха наполовина дръпнати, стаята беше цялата в успоредни огненочервени линии.

Усещаше, съвсем слабо и само защото се беше научил да го усеща, едва доловимото клатушкане встрани и напред-назад на движещата се нататък по Пътя “Лейди Моруина”. То не само не му досаждаше, а по-скоро беше за него източник на спокойствие. В мига, в който катедралата се застопореше като скала, той щеше да разбере, че изостават от Халдора. Катедралата обаче не беше спирала повече от столетие с едно изключение, и то само за няколко часа, когато се бе повредил реактор. От тогава до сега, макар да се беше разраснала, удвоила и след това — учетворила височината си, тя продължаваше да се движи, без да спира, плъзгайки се по Пътя с такава скорост, че Халдора да се намира точно отгоре й и така гледката да се предава посредством огледалата до вечно отворените му със специалното приспособление наблюдаващи очи. Никоя друга от катедралите по Пътя не можеше да се похвали с подобен успех: намиращата се на второ място след “Лейди Моруина” катедрала “Желязната лейди”, преди петдесет и девет години беше пропуснала цяла обиколка. Срамът от това поражение — беше се наложило да изчака на място триста и двайсет дни завръщането на другите катедрали — все още висеше над нея, макар да бяха минали шест десетилетия. Всички останали катедрали, включително “Лейди Моруина”, имаха витраж в памет на това унижение.

Кушетката го пренесе до западния прозорец, като се наклони леко на една страна, за да му осигури по-добра видимост. Огледалата го следваха и се въртяха, за да запазят съответния ъгъл, от който отразяваха Халдора. Независимо накъде насочваше кушетката си, Халдора беше обектът, чийто образ се отразяваше в огледалата. Куейч го виждаше след многобройни отражения на светлината под съответните ъгли, увеличена и намалена от ахроматични лещи, отразена в изпъкнали и вдлъбнати огледала, но достигащото до него беше самата светлина, а не някакъв образ втора или трета ръка върху екран. И той се променяше ежечасно. Първо, осветлението на Халдора се променяше през четирийсет и осемчасовия цикъл на обиколката на Хела: от напълно осветено лице през полумесец до измъчвана от бури нощна страна. Но дори докато траеше една фаза, детайлите около светлосенките при две съседни преминавания никога не бяха еднакви. За Куейч бе достатъчно просто да не допуска усещането, че образът е запечатан в мозъка му.

Това, разбира се, не беше всичко, което виждаше. Халдора бе заобиколена от пръстен, чийто цвят варираше от черно до сребристосиво, а намиращото се отвъд пръстена не беше особено ясно. Куейч можеше да погледне встрани, така че Халдора да премине в областта на периферното му зрение, тъй като огледалата фокусираха образа в очите му, а не само в зениците. Но не го правеше много често от страх да не би планетата да изчезне точно в мига, в който не я гледаше с цялото си внимание.

Куейч се беше научил как да се възползва максимално от периферното си зрение. Изумителна беше способността на мозъка да запълва празнотите и да предлага детайли, които очите му не бяха в състояние да уловят с необходимата яснота. Неведнъж Куейч беше оставал поразен от факта, че ако осъзнаят колко синтетичен е всъщност светът им — каква голяма част от него беше сглобена не от директното възприемане, а посредством интерполация, памет, почиващи върху знанията догадки, — хората просто биха си загубили ума малко по малко.

Взря се в Пътя. Далече на изток, натам, накъдето се движеше “Лейди Моруина”, нещо проблясваше. Беше северната граница на планината Гулвейг, най-голямата планинска верига в Южното полукълбо на Хела. Тя беше последната по-голяма геоложка структура, която трябваше да прекосят, преди да стигнат до относително лесната за преминаване равнина Джарнсакса и последващата къса отсечка към Дяволската стълба. Пътят пресичаше северните склонове на планинската верига Гулвейг, минавайки през поредица от стръмни каньони. Точно за там бяха съобщили, че са паднали ледове. При това доста много, достигайки дълбочина неколкостотин метра, така че блокираха напълно пътя. По-рано днес Куейч беше разпитал лично Уайът Бенджамин, водача на ремонтния екип на Неизменния път, който беше изгубил единия си крак при някакъв отдавнашен, неуточнен инцидент.

— Струва ми се, че става дума за саботаж — беше казал Бенджамин. — Това е дело на десетина заряда, поставени в стената при последното преминаване, програмирани да се взривят по-късно. Не е изключено да е осъществено от изоставащите катедрали. Те не могат да се движат с нужната скорост, затова не виждат причина някой друг да го направи.

— Обвинението е твърде сериозно, за да бъде направено публично — беше отвърнал Куейч, сякаш тази мисъл никога не му беше минавала през ума. — Но може би си прав, колкото и да ми е мъчително да го призная.

— Да не се заблуждаваме — това е престъпление.

— Въпросът е кой ще разчисти падналия лед? Налага се да бъде направено за колко… най-много за десет дни, преди да стигнем до преградата?

Уайът Бенджамин беше кимнал.

— Няма да е желателно да се намирате толкова близо обаче, след като бъде разчистено.

— И защо?

— Няма да премахнем това.

Куейч беше разбрал много добре какво има предвид.

— Ледопад от подобна величина имаше преди три-четири години, нали? Някъде около Мрачния кръстопът? Доколкото си спомням, ледът беше разчистен с конвенционални взривове. И се справихте за по-малко от десет дни.

— Бихме могли да го направим и за по-малко от десет дни — каза Бенджамин, — но разполагаме едва с половината от определената ни апаратура и човешка сила.

— Звучи странно — беше се намръщил Куейч. — Какво се случи с другите?

— Нищо, всичко беше реквизирано. Не ме питай защо или кой стои зад това. Аз работя само за Неизменния път. А предполагам, че ако беше дело на Клоктауър, ти вече щеше да знаеш за него, нали?

— Така ми се струва — беше отговорил Куейч. — Може да става въпрос за някое малко по-ниско ниво от Клоктауър. Какви са моите предположения ли? Друга дирекция на Пътя е открила нещо, което вече би трябвало да е оправила спешно, работа, изостанала от предишната обиколка. Затова са реквизирали цялата тази тежка машинария — за да я свършат колкото се може по-скоро, преди някой да е забелязал.

— Е, ние забелязваме — беше заявил Бенджамин.

Но предположението на Куейч явно му се бе сторило напълно приемливо.

— В такъв случай просто ще трябва да намериш друг начин за разчистване на блокажа, нали?

— Вече го имаме.

— Божият огън — беше възкликнал Куейч, налагайки си да звучи възможно по-убедително.

— Ако се стигне дотам, ще направим каквото трябва. Затова го носим с нас.

— Ядреното оръжие би трябвало да се използва за разрушаване като наистина съвсем последна мярка — беше заявил Куейч с нужната доза предупредителна интонация, поне така се надяваше. — Убеден ли си, че този блокаж не може да бъде разчистен с конвенционални средства?

— За десет дни, с хората и оборудването, с които разполагаме? Никакъв шанс.

— В такъв случай ще се използва Божият огън. — Куейч бе скръстил сухите си като клонки пръсти. — Информирай другите катедрали. Ще водим ние. Най-добре е другите да се изтеглят на обичайното безопасно разстояние, ако не са подобрили защитата си от последния път.

— Нямат друг избор — беше се съгласил Бенджамин Уайът.

Куейч бе поставил длан върху рамото му.

— Не се притеснявай. Каквото трябва да бъде направено, ще бъде направено. Господ ще бди над нас.

Куейч се усмихна, изплувайки от спомените си. Бенджамин си беше тръгнал, за да се заеме с рядкото използване на въпросното оръжие. И сега той беше отново насаме с Пътя със специалния костюм и далечното, примамливо проблясване на планинската верига Гулвейг.

— Ти си причината за падането на този лед, нали?

Той се обърна към костюма.

— Кой ти каза да говориш?

— Никой.

Стараеше се да говори с равен тон, без да издаде страха си.

— Не трябва да говориш, преди да съм го направил възможно.

— Очевидно случаят не е такъв. — Гласът беше тънък, писклив, продукт на евтиния високоговорител, закрепен към тила на главата на костюма, невидим за случайните гости.

— Ние чуваме всичко, Куейч, и говорим, когато сметнем за необходимо.

Това не трябваше да е възможно. Високоговорителят трябваше да работи само когато го включеше той.

— Не би трябвало да си в състояние да правиш това.

Гласът — сякаш произвеждан от евтин дървен духов инструмент — като че ли му се подиграваше.

— Това е само началото, Куейч. Винаги ще намираме начин да се измъкваме от всяка клетка, в която ни затвориш.

— В такъв случай би трябвало да те унищожа незабавно.

— Не можеш. И не би трябвало да го правиш. Ние не сме ти враг, Куейч. Вече би трябвало да го знаеш. Тук сме, за да ти помагаме. Просто се нуждаем от малко помощ на свой ред.

— Вие сте демони. Аз не преговарям с демони.

— Не сме демони, Куейч. Просто сенки, каквито сте и вие за нас.

Бяха водили този разговор и преди. И то много пъти.

— Мога да измисля начин да ви убия.

— Защо тогава не опиташ?

Отговорът се появи неканен в главата му, както винаги: защото можеха да му бъдат полезни. Защото можеше да ги контролира засега. Защото се страхуваше от онова, което щеше да се случи, ако ги убие, също толкова, колкото и ако ги остави живи. Защото знаеше, че там, откъдето идваха, има още от тях.

И то много.

— Знаете защо — отвърна той, макар да прозвуча жалко дори за самия себе си.

— Изчезванията зачестяват — каза специалният костюм. — Знаеш какво означава това, нали?

— Означава, че това е краят на времената — отговори Куейч. — Нищо повече.

— Означава, че укриването вече не е толкова ефективно. Означава, че машинарията скоро ще стане очевидна за всички.

— Няма машинария.

— Видя я сам. Други също ще я видят, когато изчезванията достигнат кулминацията си. И рано или късно някой ще пожелае да прави бизнес с нас. Защо да чакаме дотогава, Куейч? Защо не се договориш с нас още сега, при възможно най-добрите условия?

— Не сключвам сделки с демони.

— Ние сме само сенки — поясни отново костюмът. — Просто сенки, шепнещи над пропастта помежду ни. Сега ни помогни да я прекосим, за да можем да ти помогнем.

— Няма. Никога.

— Настъпва криза, Куейч. По всичко личи, че вече е започнала. Видя бежанците. Знаеш какви истории разказват — за машини, изникващи от мрака, от студа. Машини за унищожение. Виждали сме това да става и преди, и то в тази система. Няма да ги победите без наша помощ.

— Господ ще се намеси — отвърна Куейч.

Очите му се насълзиха и образът на Халдора се замъгли.

— Няма Господ — заяви костюмът. — Само ние сме и търпението ни не е безгранично.

И замлъкна. Беше изрекъл, каквото бе искал за днес, и остави Куейч насаме със сълзите си.

— Божият огън — прошепна той.

Арарат, 2675 година

Когато Васко се върна в сърцето на айсберга, музиката беше спряла. С лекия инкубатор в едната ръка той си проправяше път през плетеницата от ледени шипове, следвайки вече разчистения маршрут. Ледът звънтеше и пукаше около него, инкубаторът се удряше в преградите и ги чупеше. Скорпион му беше казал да не бърза да се връща в разрушения кораб, но младежът знаеше, че прасето просто се стараеше да му спести ненужните отрицателни емоции. Той се беше обадил на Блъд, беше обяснил на Уртон какво става и се беше отправил обратно с инкубатора в ръце толкова бързо, колкото посмя.

Още щом наближи процепа в стената на кораба, разбра, че всичко е свършило. Стълб светлина струеше от ледения таван, където някой беше направил широка около метър дупка към небето. Скорпион стоеше в светлия кръг в подножието на стълба. Гледаше надолу, едрата му глава бе потънала между широкия ярем на раменете. Очите му бяха затворени, покритата с тънки косъмчета кожа на челото му изглеждаше синьо-сива под колоната от светлина. В ръката му, която изглеждаше червена на фона на леда, имаше нещо.

— Сър? — обади се Васко.

— Свърши се — промълви Скорпион.

— Съжалявам, че трябваше да направите това, сър.

Очите — избледнели и налети с кръв — се впериха в лицето му. Ръцете на прасето трепереха. Когато заговори, напълно човешкият му глас прозвуча безплътно, като призрак.

— Не толкова, колкото съжалявам аз.

— Щях да го направя аз, ако ме бяхте помолили.

— Не бих те молил за такова нещо — отвърна Скорпион. — Никого не бих молил.

Васко опитваше да намери нещо друго, което да каже. Искаше да го попита дали Скейд му беше позволила да бъде по-милостив. Смяташе, че не е отсъствал повече от десет минути. Означаваше ли това, че в съответствие с някаква отблъскваща алгебра на причиняването на болка, тя беше дала на Клавейн отсрочка от продължителната смърт, която му бе обещала? Съществуваше ли вероятност да я бяха убедили да прояви милост, дори само като намали с няколко минути една неописуема агония?

Не можеше да отгатне. И не беше сигурен, че иска да знае.

— Донесох инкубатора, сър. Детето…

— Ора е добре. С майка си е.

— А Скейд, сър?

— Скейд е мъртва. Знаеше, че няма да оцелее още дълго. — Гласът на прасето звучеше безизразно, лишен от каквото и да било чувство. — Беше отклонила собствените си ресурси, за да поддържа Ора жива. Не беше останало много от нея, когато я отворихме.

— Искала е Ора да живее — промълви Васко.

— Или да е в позиция за преговори, когато пристигнем с Клавейн.

Младежът вдигна леката пластмасова кутия, сякаш събеседникът му не го беше чул както трябва.

— Инкубаторът, сър. Трябва незабавно да сложим детето в него.

Прасето се наведе и избърса острието на скалпела в леда. Червеното замръзна във форми, които накараха Васко да се сети за перуники. Помисли, че Скорпион може да хвърли ножа, но той го пусна в джоба си.

— Джакотет и Хури ще сложат детето в инкубатора — рече той. — А междувременно ние с теб можем да се погрижим за Клавейн.

— Сър?

— Последното му желание. Искаше да бъде погребан в морето. — Скорпион се обърна, за да влезе обратно в кораба. — Мисля, че му го дължим.

— Това ли беше последното, което каза той, сър?

Скорпион отново се обърна бавно към Васко и го изгледа продължително, наклонил глава на една страна. На Васко му се стори, че го преценяват, така както го беше преценил старецът, и това породи в него същото усещане — че не е достатъчно достоен. Какво искаха от него онези чудовища от миналото? Какво очакваха от него, как да живее?

— Не, не е последното, което каза — промълви едва чуто Скорпион.

Поставиха чувала с тялото на самия край на леда около айсберга. Васко трябваше непрекъснато да си напомня, че все още е средата на утрото: небето имаше влажен сив цвят, облаци бяха го покрили цялото — от хоризонт до хоризонт; приличаше на таван, стържещ във върха на айсберга. Няколко километра по-нататък на същия този таван се виждаше заплашително мастилено петно, като черно око. То като че ли се движеше срещу вятъра, сякаш търсеше нещо долу. На хоризонта светкавици чертаеха хромови линии на фона на мътносребристото небе. В далечината валеше дъжд, образувайки черни като сажди ленти.

Морето около айсберга се вълнуваше, образувайки потискащи сиви форми. Във всички посоки водната повърхност непрестанно се разкъсваше от пъргави, движещи се видения с петролно зелен цвят. Васко ги беше виждал и преди: те изскачаха над повърхността, оставаха за известно време във въздуха и изчезваха почти преди окото да има възможност да се фокусира. Създаваше се впечатление, че голям пасаж от неопределени неща, напомнящи китове, заобикаля айсберга. Виденията се издуваха и се въртяха между вълните и пяната. Сливаха се и се разделяха, обикаляха и се гмуркаха и беше невъзможно да се определят точно размерите и формата им. Но не бяха животни. Това бяха огромни маси от микроорганизми, действащи като едно цяло.

Васко погледна взрелия се в морето Скорпион. Никога досега не го беше виждал с такова изражение. Зачуди се дали не е страх.

— Става нещо, нали? — попита Васко.

— Трябва да го отнесем по-далеч от леда — рече Скорпион. — Лодката може да ни свърши работа за още няколко часа. Помогни ми да го сложа в нея.

— Не би трябвало да се бавим прекалено с това, сър.

— Мислиш, че продължителността би могла да промени нещо?

— От това, което казахте, сър, става ясно, че променя за Клавейн.

Занесоха чувала в по-близката лодка. На дневна светлина корпусът й изглеждаше много по-грапав, отколкото си го спомняше Васко — гладката метална повърхност беше осеяна с дупчици и издатинки на започналите да ръждясват места. Някои от тях бяха достатъчно големи, за да се пъхне в тях цял палец. Докато слагаха чувала, парченца от метала се разлетяха там, където младежът подпря коляното си в лодката.

Двамата се качиха на борда й. Уртон, която трябваше да остане край ръба на айсберга, им помогна с един начален тласък. Скорпион включи мотора. Водата закипя и лодката започна да отстъпва към морето по канала, който беше направила в леда.

— Чакайте.

Васко погледна по посока на гласа. Беше Джакотет, който тъкмо се появяваше от айсберга. Инкубаторът висеше в ръката му; очевидно беше no-тежьк, отколкото при внасянето му.

— Какво има? — провикна се Скорпион и спря машината.

— Не можете да тръгнете без нас.

— Никой не тръгва.

— Детето се нуждае от лекарска намеса. Трябва да я върнем колкото се може по-скоро.

— Точно това и ще стане. Не чу ли какво каза Васко? Насам лети самолет. Стой там и всичко ще бъде наред.

— В такова време на самолета могат да му бъдат необходими часове, а не знаем доколко е стабилен този айсберг.

Васко усети гнева на Скорпион. От него по кожата му преминаха тръпки, като от статично електричество.

— И какво предлагаш в такъв случай?

— Предлагам да тръгнем веднага, сър, с двете лодки, както дойдохме. В посока юг. Самолетът ще ни вземе с помощта на транспондер. Така хем ще спестим време, хем няма да се притесняваме да не би това нещо под нас да се срути.

— Сър, струва ми се, че той е прав — обади се младежът.

— Теб кой те е питал? — сопна му се Скорпион.

— Никой, сър, но сега вече всеки е заложил на това, нали?

— Ти не си заложил на нищо, Малинин.

— Клавейн сякаш мислеше, че съм заложил.

Очакваше прасето да го убие на място. Тази вероятност му мина през ума в същия миг, в който погледът му падна върху черното око в облаците. Сега то беше по-близко — на не повече от километър от айсберга — и се издуваше надолу, сякаш спускаше някаква издатина към морето. И младежът осъзна, че това е торнадо: точно каквото им трябваше.

Но Скорпион само изръмжа и включи отново мотора.

— С мен ли си, или не си? Ако не си, слизай от лодката и чакай на леда с другите.

— С вас съм, сър — обяви Васко. — Просто не виждам защо да не можем да направим така, както казва Джакотет. Можем да тръгнем с двете лодки и да погребем Клавейн пътьом.

— Слизай.

— Сър?

— Казах да слезеш. Това не подлежи на преговаряне.

Младежът понечи да каже нещо. И когато после си припомняше инцидента отново и отново, така и не успяваше да си изясни какво всъщност е възнамерявал да каже. Може би вече знаеше, че е пресякъл границата и каквото и да каже или направи, няма да промени този факт.

Скорпион се раздвижи със скоростта на светкавица. Пусна кормилото на лодката, сграбчи Васко с двете си предни копита и го вдигна над близката й страна. Младежът усети как горните два-три сантиметра от метала се разтрошиха под бедрото му, като чуплив шоколад. После гърбът му се удари в тънък и също толкова чуплив слой лед и най-накрая потъна във вода, по-студена от всичко, което си бе представял някога. Ужасяващият студ се устреми нагоре по гръбнака му като лъскаво бутало от шок и болка. Не можеше да диша. Не можеше да извика или да протегне ръка, за да се хване за нещо твърдо. Почти не беше в състояние да си спомни дори как се казва или защо да се удавиш е чак толкова лошо нещо.

Видя как лодката се плъзга нататък в морето. Видя как Джакотет постави инкубатора на леда, как Хури се появи зад гърба му и тръгна бързо, но предпазливо към него.

Небето над главата му имаше мозъчносив цвят с изключение на тъмното око на бурята. Черният издатък беше стигнал почти до водната повърхност. Въртеше се на една страна, към айсберга.

Скорпион спря лодката. Тя се полюшваше върху висока около метър подутина; вече не плуваше по водата, а по-скоро стоеше върху подвижен сал от синьо-зелена органична материя. Салът се простираше на десетки метри във всички посоки, но беше най-дебел в центъра си, който явно се намираше точно там, където бе спряла лодката. Беше заобиколен от въгленовочерна ивица относително чиста вода, отвъд която се виждаха още няколко отделни острова джъглърова материя. Под водната повърхност, между вълните и пяната, се виждаха наподобяващи листа на папрат и пипала структури, дебели като водопроводни тръби. Те се поклащаха и полюляваха и понякога се раздвижваха с бавната, призрачна целенасоченост на опашки за захващане.

Скорпион затърси из лодката нещо, с което да си увие лицето. Миризмата го пронизваше безмилостно до мозъка. Хората казваха, че била лоша или поне непреодолимо силна и мощна. Това беше миризма на гниещи кухненски отпадъци, на тор, на амоняк, на канализация, на озон. За прасетата тя беше непоносима.

Откри нещо, с което да закрие лицето си, в един комплект за първа медицинска помощ, уви го два пъти около зурлата си, като остави очите си открити. Те го щипеха и сълзяха непрестанно. Но сега не можеше да направи нищо във връзка с това.

Изправи се и като внимаваше да не наклони прекалено лодката, хвана чувала с тялото. Гневът, който го бе обзел, когато изхвърли Васко през борда, бе изпил и малкото силица, която бе успял да запази. Сега чувалът му се стори тройно no-тежьк, отколкото би трябвало, не двойно. Стисна между копитата си двата края откъм главата и започна да се придвижва бавно заднешком. Не искаше да рискува да изтърве тялото от лявата или дясната страна на лодката, тъй като тя като нищо можеше да потъне под тежестта на двама възрастни човека толкова далеч от средната й линия. Струваше му се, че най-безопасно е да придърпа тялото към предната или задната й част.

Скорпион се подхлъзна. Копитата му изпуснаха чувала. Прасето полетя назад и се приземи върху задните си части, а чувалът падна с глух удар върху отрупаната с вещи палуба.

Скорпион избърса сълзите от очите си, но това влоши още повече положението. Въздухът беше пълен с микроорганизми, които се носеха над морето като зеленикава мъгла, и с това изтриване само беше усилил дразненето.

Изправи се отново. Забеляза разсеяно черния хобот, който се бе протегнал надолу от небето. Сграбчи за пореден път чувала и го помъкна към кърмата. Органичните форми се превръщаха в желеподобна маса около лодката, образувайки смущаваща процесия от фигури; бутилковозелените силуети се формираха и разтваряха във въздуха като дело на побъркани градинари, отговарящи за подрязването на храстите. Формите не означаваха нищо, когато ги погледнеше директно, но с ъгълчетата на очите си зърваше намеци за извънземна анатомия: менажерия от странно свързани крайници, неестествено аранжирани лица и торсове. Широко зейнали усти. Многобройни струпвания на очи, които го наблюдаваха безизразно. Части от криле, които се разгъваха над главата му. Рогове и нокти се отделяха от зелената маса и оставаха така за миг, преди да се върнат към пълната безформеност. Постоянните промени във физическия строеж на джъглъровата биомаса се придружаваха от топъл, влажен бриз и забързани звуци, наподобяващи сърбане и късане.

Скорпион се обърна така, че чувалът да остане между него и кърмата. Наведе се, хвана го и го повдигна над металната стена на кърмата. Премигна, опитвайки да се фокусира. Навсякъде около него зеленото безумие продължаваше с неотслабваща сила.

— Съжалявам — промълви Скорпион.

Всичко трябваше да се случи другояче. Във въображението си той често бе оглеждал възможните обстоятелства около смъртта на Клавейн. Ако приемеше, че ще живее достатъчно дълго, за да стане свидетел на това, винаги бе виждал погребението на Клавейн в героична окраска, тържествена, осветена от огньове церемония, наблюдавана от хиляди хора. Винаги беше предполагал, че смъртта му ще бъде лека, в сърцето на колонията, че последните му часове ще са съпроводени от любящо бдение. Или пък ще бъде резултат от някаква смела и неочаквана постъпка, от поредната му геройска проява, каквито имаше вече стотици зад гърба си, притиснал длан в някаква малка, изглеждаща невинно рана в гърдите, с лице, придобило цвета на зимно небе, задържал дъха и съзнанието си колкото да прошепне някакво послание до тези, които трябваше да продължат без него. Във въображението на Скорпион то неизменно стигаше до другите именно чрез неговата уста.

В смъртта му задължително присъстваше някакво достойнство, усещане за справедливо приключване. А погребението му беше едновременно тъжно и тържествено, нещо, за което ще се говори поколения наред.

Но действителността се беше оказала съвсем друга.

Скорпион не искаше да мисли за онова, което се намираше в чувала, или какво беше направено с него. Не искаше да мисли за принудително бавната му смърт» нито за собствената си роля в нея. Достатъчно ужасно щеше да е дори да бе само зрител на случилото се в айсберга.

Но да знае, че е участвал в това, беше все едно да знае, че са му извадили някаква незаменима част.

— Няма да предам надеждите им — каза той. — Докато беше на острова си, винаги се стараех да правя всяко нещо така, както би го направил ти. Това не означава, че съм се мислел за равен на теб. Знам, че никога няма да е така. Трудно ми е да планирам по-далеч от носа си. Винаги съм казвал, че аз съм по действията.

Очите му щипеха. Замисли се върху думите, които беше изрекъл току-що, върху горчивата ирония във всичко.

— Предполагам, че така и си беше, до самия край. Съжалявам, Невил. Ти заслужаваше нещо по-добро. Беше смел човек и винаги постъпваше както трябва, каквото и да ти струваше това.

Скорпион направи пауза, за да си поеме въздух, да се пребори с неопределеното чувство за абсурдност, което го обзе при мисълта, че разговаря с чувал. Речите не бяха силната му страна. Клавейн щеше да се справи много по-добре с тази задача, но ролите им бяха разменени. От него се искаше да направи най-доброто, на което е способен, без да го развали, както бе направил с повечето неща в живота си.

“Клавейн ще ми прости” — помисли си той.

— Сега ще те спусна долу — продължи той. — Надявам се, че това е, което искаше, приятелю. Надявам се да намериш онова, което търсеше.

Надигна чувала още малко и го бутна. Той изчезна незабавно в зеления сал, заобиколил лодката. Джъглъровите фигури ускориха активността си. Непрестанната процесия на извънземни форми стана още по-яростна и като че ли се насочи към някаква възбудена кулминация.

На небето душещият черен хобот се бе извил почти хоризонтално, движейки се опипом към айсберга. Върхът му вече не представляваше тъп чвор, а беше започнал да се отваря, разделяйки се на множество черни пръсти, които на свой ред растяха и се разцепваха, движейки се по небето.

Вече не можеше да направи нищо за това. Скорпион погледна отново към играта на джъглъровите форми и за миг дори му се стори, че сред бурята от образи зърва две човешки женски лица. Лицата си приличаха поразително, но зрелостта на едното липсваше в другото — спокойно и изморено смирение. Като че ли беше станало свидетел на прекалено много за един човешки живот неща. Лишени от очи, като статуи, те се вгледаха в него за един замръзнал в безмълвие миг, преди да се разтворят отново.

Салът около него започна да се размива. Непрекъснато променящата се стена от форми спадна и почти се сля с морето. Дори миризмата и щипенето бяха започнали да губят остротата си. Вероятно това означаваше, че е изпълнил дълга си. Но над морето черното нещо продължаваше да избутва своите разклоняващи се крайници към айсберга.

Чакаше го още работа.

Скорпион направи обратен завой с лодката. Когато стига до айсберга, другата лодка вече плуваше, хлътнала ниско поради тежестта на екипажа си. Васко, Хури, инкубаторът и двамата членове на “Оръжие на сигурността” се виждаха ясно, като възрастните хора бяха клекнали, за да се предпазят от водните пръски. Джъглърите бяха удвоили активността си, след като временно се бяха успокоили, когато океанът получи Клавейн. Сега Скорпион беше сигурен, че реакцията им е свързана по някакъв начин с протягащото се от небето нещо. То определено не се харесваше на джъглърите и те се вълнуваха като колония от малки животинки, усещащи приближаването на змия.

Скорпион не ги винеше: той самият нямаше опит с подобен природен феномен. Не беше торнадо. Сега, когато поклащащото се многоръко нещо се намираше директно над главата му, изкуствената му природа бе станала повече от очевидна. Цялото то — от дебелия хобот, който се спускаше от облачния слой, до най-тънките му разклонения се състоеше от същите кубични черни елементи, които бяха видели в кораба на Скейд. Беше инхибиторска машинария, вълча машинария все едно как щеше да го нарече. Нямаше как да разберат колко още такива висят над тях, защото облачната покривка ги криеше. Не беше изключено хоботът да преминава през цялата атмосфера на Арарат.

Ставаше му зле дори само като го погледнеше. Просто не беше никак хубаво.

Насочи се към другата лодка. Сега, след като беше приключил с Клавейн, чувстваше яснота на мисълта, каквато му бе липсвала само допреди минути. Вероятно беше сгрешил, че ги остави на айсберга само с една лодка, но не искаше никой друг да бъде с него, докато погребва приятеля си. Може би беше постъпил егоистично, но нали не те бяха принудени да го режат на парчета.

— Дръжте се — обади се той през канала за връзка. — Ще изравним товарите си веднага щом се приближа достатъчно.

— И после какво? — попита Васко, като вдигна със страх поглед към черното нещо, проточило се по небето.

— И после ще си плюем на петите и ще бързаме да се махнем оттук така, сякаш животът ни зависи от това.

Вниманието на нещото оставаше приковано в айсберга. С бавни като на питон движения то обхвана с пипалата си тавана на замръзналата структура, ледените иглички и остриета се чупеха под натиска на машината. Може би бяха усетили присъствието на други части от инхибиторската машинария, заспали или мъртви сред останките на корветата, поне така предположи Скорпион. И се движеха натам, пришпорвани от непреодолим стремеж да се съединят отново с тях. Или пък устремът им се дължеше на нещо съвсем друго.

Айсбергът се разтресе. Морето реагира на движението — бавни, ниски вълни се заплискаха откъм ледените му ръбове. Някъде от вътрешността на структурата се разнесе хрущене като от чупене на кости. Във външния слой лед зейнаха пукнатини и през тях се показа приказна дантела с невероятни цветове: розови, сини и охреножълти.

Черната машина си проби път през цепнатините. Десетки пипала се появиха от айсберга, като се увиваха около него и се изгърбваха, душеха въздуха, разделяха се на все по-дребни компоненти, щом се покажеха навън.

Лодката на Скорпион се допря в другия плавателен съд.

— Дайте ми инкубатора — опита той да надвика шума на мотора.

Васко се изправи, наклони се между лодките, като се подпря с едната си ръка на рамото на прасето. Изглеждаше блед, косата му беше залепнала за главата.

— Ти се върна — рече той.

— Нещата се промениха — отговори Скорпион.

Пое инкубатора, усети тежестта на детето вътре, и го застопори за по-сигурно между стъпалата си.

— А сега Хури — додаде той, като й подаде ръка.

Тя прескочи в неговата лодка и той усети как съдът потъна по-ниско под тежестта й. Погледите им се срещнаха за миг, тя като че ли понечи да му каже нещо. Прасето се обърна към Васко, за да не й даде възможност да го направи.

— Следвайте ме. Не искам да се мотаем тук и секунда по-дълго от необходимото.

Пукнатините на айсберга се бяха задълбочили и стигаха чак до сърцето му. Все по-голяма част от черната машина проникваше в леда, вълна след вълна. Нови пипала се появяваха, размахваха се и се удължаваха. Айсбергът започна да се разчупва на отделни късове, големи като къщи. Скорпион увеличи още повече скоростта на лодката, но не можеше да откъсне поглед от ставащото зад тях. Късове се отделяха от айсберга, назъбени парчета цопваха в морето сред хиляди пръски. Сега вече се виждаше гърчеща се маса от черни пипала, които се извиваха и увиваха около разбитата корвета. От айсберга не беше останало много — само корабът, около който се беше образувал.

Машината издърпа кораба нагоре във въздуха. Черните форми си пробиваха път през цепнатините в корпуса, движенията им бяха деликатни, внимателни и сякаш загрижени, като на човек, махащ последния слой от обвивката на скъп подарък.

Другата лодка изоставаше: движеше се по-бавно, защото в нея имаше трима възрастни души.

Корветата се разцепи на остри черни парчета, но всички, освен най-малките, останаха да висят в небето. Съвършено черни намотки и спирали скриваха частите.

“Търси нещо” — помисли си Скорпион.

Навивките отслабиха хватката си. Пипала и подпипала се оттегляха, правейки особени движения. Слоеве черни кубчета се стичаха едни към други, подуваха се и се свиваха в предизвикващ главозамайване унисон. Скорпион виждаше само детайлите по краищата, където машината срещаше сивия екран на небето.

Парчетата от корветата, този път всичките, цопнаха в морето.

Но инхибиторите все още държаха нещо: някаква дребна, бяла, подобна на звезда форма висеше безпомощно в небето. Скорпион осъзна, че това е Скейд. Машината я беше открила сред останките, беше увила част от себе си около китката й и провряла друга, по-деликатна своя част, в главата й. Разпитваше я, извличаше нервни структури от трупа й.

Може би за момент се беше почувствала отново като жива.

Черната машинария спусна нов хобот към бягащите лодки. При тази гледка стомахът на Скорпион се сви на топка: очевидно това беше инстинктивна реакция към приближаването на хищник. Опита да увеличи още скоростта. Но лодката вече се движеше максимално бързо.

Той забеляза раздвижване в другата лодка: блясъка на дуло, насочено към небето. Миг по-късно ослепителният електриковорозов изстрел на едно брайтенбахово оръжие освети сивото небе. Лъчът се устреми към надвисналата маса извънземни машини. Но вместо да мине право през нея, в последния момент се отклони и се уви около машината като пожарникарски маркуч.

Васко продължи да стреля, но лъчът се отклоняваше неизменно от всяка точка, където можеше да нанесе поражение.

Черната машинария следваше дебелия хобот. Цялата маса продължаваше да виси от небето, наподобяваща с многобройните си разклонения противен полилей.

Той проявяваше особен интерес към втората лодка.

Оръдието се задави. Скорпион чу характерното за по-малко ръчно оръжие щракане.

Но това нямаше да промени нищо.

Внезапно усети пробождаща болка в ушите. В същия момент навсякъде около него морето се изду с три-четири метра нагоре, сякаш засмукано от някакъв невъобразимо мощен апарат. Последва гръм, по-силен от всичко, което бе чувал някога. Погледна нагоре, с все така бучащи уши, и видя… нещо — намек, за частица от секундата, за кръгова липса в небето, за едва забележима разделителна линия между въздуха и нещо в него. Кръгът изчезна почти веднага и в същия момент той усети същата болка в ушите, пак усещане за засмукване.

Секунди по-късно същото нещо се случи отново.

Този път кръгът пресече основната черна маса на надвисналата инхибиторска машинария. Огромно безформено парче от нея, отсечено от останалата част, полетя към вълните. Още по-голяма част от масата просто бе изчезнала. Крайниците, прикрепени към падащото парче, се замятаха диво. Скорпион усети как то забави скоростта на падане, когато наближи водната повърхност, но това не беше достатъчно да го спре. Потопи се в морето, потъна, изплува на повърхността. Крайниците продължаваха да се мятат, шибайки водата.

Хури се приведе към него. Устните й се движеха, но гласът й беше заглушен от шума от прилива на кръв към ушите му. Той обаче разбра какво му казва: нямаше как да обърка четирите срички:

— Рьомонтоар.

Скорпион кимна. Нямаше нужда от подробности: важното беше, че се бе намесил.

— Благодаря ти, Рем — промълви той, чувайки собствения си глас сякаш изпод водата.

Сиво-зелената джъглърова материя започваше да се смесва с мятащата се маса на черната машина. Горе нашественикът беше започнал да се оттегля отвъд облачната пелена, извитите повърхности на раните му бяха все така видими. Скорпион се питаше дали другата част ще се възстанови, ще се освободи от джъглъровата маса и ще продължи да им създава неприятности, когато и тя, и джъглърите, и цялата, широка стотина метра временна полусферична вдлъбнатина в морето изчезна. Видя как полегатата водна стена около празнината като че ли замръзна на мястото си, сякаш не желаеше да си поиска обратно отнетия й обем. И после се стовари, подобна на кула мръснозелена вълна във въздуха над епицентъра, като се отправи заплашително към тях.

Скорпион стисна здраво лодката и инкубатора между краката си и извика на Хури

— Дръж се.