Сенчести игри

15. Саваната

Чакахме шест дни на границата на саваната. Две групи тъмнокожи войни минаха да ни огледат. Хриптящия ни предупреди:

— Не ги оставяйте да ви примамят настрани от пътя.

Каза го на Едноокия, без да подозира, че съм прихванал достатъчно от езика им, за да разбирам по-простите разговори. Имам доста голям талант за езици.

Повечето от старите момчета в отряда сме така. Налага ни се да учим твърде много…

— Какъв път? — попита Едноокия. — Тая кравешка просека?

Той посочи дирята, която се губеше в далечината.

— Всичко, което е между белите камъни, е път. Пътят е свещен. Докато сте на него, ще бъдете в безопасност.

Първия път, когато разпънахме лагера, той ни каза да не излизаме от кръг, образуван от същите бели камъни. Подразбрах значението на тази маркировка, опасваща пътя на юг. Търговията изисква безопасни маршрути. Въпреки че напоследък очевидно не вървеше много успешно. Откакто напуснахме империята, твърде рядко виждахме кервани, които да се движат на север. И никой не пътуваше на юг. С изключение, може би, на един ходещ дънер…

Хриптящия продължи:

— Както и да е, пазете се от равнинните хора. Те са измамна сбирщина. Ще използват всички ласкателства и измами, които можете да си представите, само и само да ви накарат да напуснете пътя. Жените им са особено известни с уменията си. Помнете — те винаги наблюдават. Да напуснете пътя е сигурна смърт.

Господарката беше особено заинтригувана от разговора. Тя също разбираше достатъчно от езика. А Гоблин вметна:

— Свършено е с теб, Личинко.

— Какво искаш да кажеш? — викна Едноокия.

— Първият чифт бедра, които се разклатят в твоята посока, ще те натикат директно в котела на канибалите.

— Те не са канибали… — На лицето на магьосника изведнъж се изписа паника.

Отне му само миг, за да осъзнае, че Гоблин разбира какво си говорят с Хриптящия. Той се обърна рязко към нас. Някои не можахме да не се издадем.

От това се стресира още повече, бедничкият. Започна да шепти на спътника си и да жестикулира диво.

Хриптящия се разкикоти. Смехът му наподобяваше наполовина кудкудякане и наполовина кукуригане. Коства му няколко минути кашлица.

Звучеше зле. Едноокия ме сръчка.

— Сигурен ли си, че не можеш да направиш нещо за него, Знахар? Ако му се прецакат дробовете, всички ще го отнесем.

— Не, нищо. Той не би трябвало изобщо да се влачи с нас… — Но нямаше смисъл да припявам точно този рефрен. Хриптящия отказваше да ме чуе. — Вие с Гоблин сигурно сте в състояние да му помогнете повече от мен.

— Значи не можеш да сториш нещо за някой, който не иска?

— А нима не е така? — казах и го погледнах право в очите. — Колко време, докато си получим водачите?

— Единственото, което ми отговаря, е „скоро“.

Скоро, наистина… В този момент двама високи чернокожи мъже приближиха по пътя с бавна отмерена походка. Бяха най-охранените и здрави екземпляри от тази раса, които виждах от доста време насам. Всеки носеше на гръб наръч копия за мятане и по още едно с къса дръжка и дълго острие в ръка. В лявата държаха щитове от боядисана на черни и бели ивици кожа. Крайниците им се движеха в съвършен синхрон, сякаш двамата бяха половини на някаква чудна и ритмична машина.

Погледнах към Господарката. Мислите й бяха неразгадаеми. Накрая каза:

— Страхотни войници би излязло от тези.

Двамата дотичаха до Хриптящия, симулирайки незаинтересованост към останалите. Но ми направи впечатление, че скришом ни изучават. От тази страна на джунглата белите хора трябва да са рядкост. Излаяха нещо на водача ни на някакъв странен език с много цъкания и паузи. Той от своя страна беше порядъчно сервилен. Отговори им на същия език, хленчейки като роб пред избухливия си господар.

— Проблем — каза Господарката.

— Определено. — Подобно презрение към чужденците за нас не беше нещо ново. Трябваше бързо да уточня кой казва „Скочи!“ и кой — „Колко високо?“.

Заговорих на Гоблин, използвайки езика на жестовете. Едноокия ни видя. И се изкикоти. Което пък привлече възмущението на новите ни водачи.

Щеше да е пипкаво. Трябваше да направят нещо с умишлената цел да ни провокират. Само тогава биха приели да ги поставят на мястото им.

Едноокия имаше големи идеи. Казах му да се удържа, но да замисли някоя по-сериозна илюзия. Попитах:

— Каква е тая олелия? Разучи веднага!

Той започна да натяква нещо на Хриптящия.

Бедният човечец изглеждаше като притиснат между два особено големи камъка. Каза на магьосника, че К’лата не искали да преговарят. Щели да преровят багажа ни и да си вземат това, което сметнели, че им изплаща труда.

— Нека опитат и ще отбележат, че пръстите им са отхапани. До лакътя. Кажи им го. Учтиво.

Обаче беше малко късно за учтивост. Момчетата разбираха езика. Но пък изръмжаването на Едноокия ги беше стреснало. Не знаеха какво да предприемат.

— Знахар! — извика Мъргън. — Имаме си компания.

Наистина. Някои от онези, които ни бяха зяпали гадно преди.

Точно от това се нуждаеха двамата ни нови приятели, за да оправят нараненото си честолюбие. Започнаха да скачат напред-назад, да вият и да удрят копията в щитовете си. Закрещяха обиди на цъкащия си език. После заскачаха по границата, очертана от камъните. Едноокия се втурна след тях.

Рибите не искаха да кълват, но явно и те си имаха стръв. Някаква команда премина между крясъците.

Двамата войни изреваха и атакуваха. Завариха ни съвсем неподготвени. Трима паднаха. Останалите бързо озаптиха бъдещите ни водачи, макар и не без още проблеми.

Хриптящия скачаше по границата, размахвайки ръце в опит да върне Едноокия. А в небето обикаляха гарвани…

— Гоблин! — извиках. — Едноок! Започвайте!

Черният магьосник се разсмя, протегна ръка към главата си, хвана здраво косата и дръпна.

Обели се изпод идиотската си шапка като непотребен парцал. А зъбатото огнено нещо отдолу беше достатъчно грозно, за да обърне стомаха и на лешояд.

Което беше само шоу — отвличане на вниманието, докато Гоблин се зае със същинската част.

Дребното човече изглеждаше заобиколено от гигантски червеи. Отне ми момент да осъзная, че гърчещите се неща са дълги въжета. Изкрещях, когато видях състоянието на екипировката ни.

Гоблин се разсмя истерично, а стотиците парчета въже се омотаха около тревите из въздуха, за да връзват, душат и тормозят всичко около себе си.

Хриптящия тичаше като пощурял наоколо и крещеше:

— Спрете! Спрете! Нарушавате примирието!

Едноокия го игнорира. Върна обратно „маската“ си, за да прикрие ужаса отдолу, и захвърля изпълнени с мрачен укор погледи на Гоблин. Не му харесва, когато другите са изобретателни.

Но Гоблин не беше приключил. След като задуши до смърт всички, които не бяха вече избити или приятелски настроени, накара въжетата си да се прехвърлят през границата.

— Няма свидетели — увери ме Едноокия, сляп за проклетите гарвани. После се обърна към Гоблин. — И какво е намислила дребната жаба?

— Моля?

— Въжетата. Това не беше моментна идея, Знахар. Омагьосването на толкова дълга нишка отнема месеци. А и знам кого е имал предвид. Достатъчно време бях шибаният добричък, учтив и многострадален Едноок. Ръкавиците явно са хвърлени. Ще си отмъстя преди дребното копеленце да ме е сгащило неподготвен.

— Предварително отмъщение? — Всъщност типична за черния магьосник идея.

— Казах ти, че крои нещо. Няма да се мотая и да чакам…

— Питай Хриптящия какво да правим с телата.

Водачът ни каза да ги заровим дълбоко и много да се постараем в замаскирането на изкопите.

— Проблем — каза Господарката. — Както и да го погледнеш.

— Животните са отпочинали. Ще надбягаме опасността.

— Дано. Иска ми се… — Усетих нещо в гласа й, но не можах да доловя какво. Чак по-късно разбрах. Носталгия. Мъка за родния дом. Копнеж по нещо безвъзвратно изгубено.

Гоблин кръсти новите ни водачи Смотаняка и Идиота. Въпреки недоволството ми имената им останаха.

Прекосихме саваната за четиринадесет дни без премеждия, въпреки че Хриптящия и двамата К’лата се паникьосваха всеки път, когато вятърът довееше звук на далечни барабани.

Съобщението, от което се бояха, така и не пристигна, докато не влязохме в скалистата пустиня на юг. Тогава и двамата водачи помолиха да ги включим в отряда. А допълнителното копие си е допълнително копие.

— Барабаните обявиха, че тези двамата са извън закона — каза ми Едноокия. — А какво казаха за нас, не мисля, че искаш да знаеш. Ако някога решиш пак да тръгнеш на север, ще трябва да си търсиш друг път.

Четири дни по-късно устроихме лагера си на височина с изглед към голям град и широка река, течаща на югоизток. Бяхме стигнали до Геа-Ксле, на осемстотин мили под екватора. Устието на тази река, намиращо се на още хиляда и шестстотин мили на юг, представляваше краят на света според картата, която си направих в Храма на Пътника. Последното отбелязано на нея място, при това с неособена точност, беше Троко Талио.

След като установих, че всичко с лагера е наред, тръгнах да търся Господарката. Намерих я на една висока скала. Но вместо да се наслаждава на гледката, тя съсредоточено се взираше в метална чаша. За момент ми се стори, че вътре виждам искри. След това тя ме усети, вдигна очи и се усмихна.

Когато погледнах отново, в чашата нямаше нищо особено. Трябва да съм си го въобразил.

— Отрядът расте — каза тя. — Откак напуснахме Кулата, привлякохме още двадесетина.

— Да… — Седнах на камъка и се загледах в града. — Геа-Ксле.

— Където Черният отряд навремето е служил. Но пък той къде ли не е служил?

Засмях се.

— Така е. Мотаем се из собственото си минало. Ние сме издигнали сегашната династия на власт. И когато сме напуснали, е било без обичайното напрежение. Какво ли ще стане, ако влезем с Мъргън, високо вдигнал флага ни?

— Сещам се само за един начин да разберем. Нека опитаме.

Погледите ни се срещнаха. Многозначителността се спусна около нас. От онзи момент измина доста време. Избягвахме подобни ситуации, вероятно заради някаква закъсняла младежка срамежливост и чувство за вина.

Слънцето заляза и озари небето с пламъците си. Единственият огън за вечерта.

Просто не можех да забравя коя е била някога.

Тя ми се сърдеше. Но го прикриваше добре и заедно гледахме как градът навлича нощните си одеяния. Козметична процедура, достойна за застаряващи принцеси.

Нямаше нужда Господарката да хаби енергия да ми се ядосва. Справях се чудесно и сам.

— Странни звезди на странно небе — забелязах. — Съзвездията вече са съвсем шантави. Още малко и ще започна да се чувствам като в друг свят.

Тя само изсумтя.

— Повече от сега, де. По-добре да се разровя из Аналите и да видя какво казват за Геа-Ксле. Не знам защо, но това място ме притеснява.

Което беше истина, но го осъзнах току-що. Странно. Обикновено хората ме тормозят, не местата…

— Защо наистина не го направиш? — Можех почти да я чуя как си мисли „Отиди да се криеш в книгите си, във вчерашния си ден. Аз ще си остана тук да гледам днес и утре в очите“.

Беше един от тези моменти, в които каквото и да кажеш, ще е неправилно. Затова направих второто най-лошо нещо и си тръгнах, без да продумам каквото и да било.

По пътя обратно почти се спънах в Гоблин. Въпреки че вдигах доста шум при спускането си в тъмнината, той беше така съсредоточен, че не ме усети. Скрит зад някакъв камък, наблюдаваше обърнатия с гръб Едноок. До такава степен бе очевидно, че намисленото не е на добро и просто не можах да се сдържа. Наведох се и прошепнах точно в ухото му:

— Буу!

Той изкрещя ужасено и подскочи на поне десет стъпки височина, след което рязко се обърна и ме изгледа злобно. Без да му обръщам много внимание, продължих към лагера и започнах да ровя в дисагите си за книгата, която исках да чета.

— Защо просто не си гледаш твоята работа, Знахар? — запита ме изведнъж Едноокия.

— Моля?

— Да си гледаш, викам, собствената работа. Причаквах малкия жабок. Ако не се беше набъркал, щях да го хвана като готова за кормене антилопа. — При тези думи някакво тънко въже изшумоля в тревата и се уви около дланта му.

— Не бих допуснал да се случи отново.

Аналите не ми помогнаха да се избавя от страховете си. Обзе ме параноята и онова гадно усещане като сърбеж между лопатките. Опитвах се да пробия мрака около себе си, да разбера кой ме наблюдава.

И Гоблин, и Едноокия бяха необичайно мрачни.

— Хей, вие двамата! Можете ли да дойдете да обсъдим нещо сериозно? — запитах ги.

Е, можеха, оказа се, но не искаха да признаят, че дрязгите им не са от светоизместваща важност, така че просто ме зяпнаха и зачакаха да си кажа какво искам.

— Лошо усещане. Не точно предчувствие, но от същото семейство, и става все по-зле.

Гледаха ме с каменни изражения и отказваха да продумат.

Мъргън за сметка на това искаше.

— Знам за какво говориш, Знахар. И аз съм на тръни, откак се приближихме.

Огледах останалите. Те спряха да се закачат. Игрите на Тонк прекъснаха. Мускуса и Хагоп потвърдиха, че и те са неспокойни. Останалите се изживяваха като твърде мъжествени, за да си признаят.

И така, може би този път не си въобразявах.

— Имам неприятното усещане, че се изправяме пред вододел в историята на Черния отряд. Някой от вас, гении, ще ми каже ли на какво се дължи?

Гоблин и Едноокия се спогледаха, но никой не продума.

— Единственото странно нещо, което Аналите казват за Геа-Ксле, е, че оттам сме си тръгнали спокойно.

— Какво искаш да кажеш? — Този Мъргън. Да му плащах, пак нямаше да се държи толкова добре.

— Означава, че предците ни не са били принудени да си пробиват път с бой на тръгване. Можели са да подновят наемничеството. Но Капитанът им чул за някаква планина на север, където буците сребро тежали по половин килограм.

Имаше и още към тази история, но те не искаха да го чуят. Ние вече не бяхме Черния отряд. Просто хора без корен, идващи от никъде и продължаващи пак натам. Какъв ли беше моят дял от вината за това? И какво се дължеше просто на горчивите обстоятелства?

— Без коментар? — И двамата бяха замислени. — Добре. Мъргън. Утре ще развеем знамето и ще влезем в града с цялата тържественост, на която сме способни.

Това повдигна някои вежди.

— Довършете си чая, момчета. И се подгответе за истинска бира. Чувам, че там долу правели страхотна.

Наченки на интерес.

— Виждате ли? Аналите все пак вършат някаква работа.

Седнах, за да запиша това-онова в собствената си тетрадка, като от време на време хвърлях по някой скришен поглед към магьосниците. Бяха забравили напълно разприте си и очевидно използваха главите си за нещо по-сериозно от замисляне на глупости.

По време на един такъв поглед мернах сребристожълт блясък. Идваше сякаш откъм скалата, откъдето преди малко наблюдавах светлините на града.

— Господарке!

Изпотроших си краката, докато тичах натам, но за сметка на това се почувствах като пълен идиот, когато я видях спокойно да седи на камъка, с ръце около свитите си колене, да размишлява в мрака на нощта. Светлината на новоизгрялата луна я осветяваше изотзад. Изглеждаше много стресната от дивашкото ми препускане.

— Какво стана? — извиках.

— Моля?

— Видях някакви странни отблясъци.

Изражението й на лунна светлина изглеждаше искрено изненадано.

— Трябва да е било някаква илюзия от луната — казах накрая. — По-добре вече се прибирай. Искам да потеглим рано сутринта.

— Добре — отвърна, а в гласа й личеше тревога.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто се чувствам изгубена.

Знаех какво има предвид.

На връщане се натъкнах на Гоблин и Едноокия, които се изкачваха внимателно. Магически светулки танцуваха в свитите им шепи, а в очите им видях истински страх.