Сенчести игри

20. Уилоу на тясно

Уилоу се намръщи към кораба.

— Толкова съм възхитен, че ще пукна.

— Какъв е проблемът? — запита Корди.

— Не обичам лодки.

— А защо не вървиш? Ние с Кинжала ще те окуражаваме всеки път, когато те мернем по брега.

— Ако имах твоето чувство за хумор, Корди, щях да се самоубия, за да избавя света от мъките му. Но щом трябва да го правим, да го правим. — Той се насочи към кея. — Да си виждал Жената и палето й?

— Пушека по-рано се мотаеше наоколо. Мисля, че вече са се качили. Без много шум и с прокрадване. Радишата не иска никой да знае, че напуска града.

— Ами ние?

Кинжала се засмя.

— Ще се разциври, защото момичетата не са дошли да го завлекат обратно в кръчмата.

— Доста циврене ще има, Кинжал — отвърна Корди. — Старият Уилоу не може да отиде никъде, без да ореве орталъка, че трябва да се движи.

Корабът всъщност не беше толкова зле. Дълъг шестдесет стъпки и удобен за товара си, който се състоеше само от петимата пътници. Лебеда не пропусна и за това да се размрънка, когато разбра, че Радишата не е довлякла стадо слуги.

— Наивно вярвах, че ще има някой, който да се грижи за мен.

— Размекваш се, човече — каза Кинжала. — Скоро ще ти се прииска и да наемеш някой да се бие вместо теб, когато дойдат неприятности.

— Звучи чудесно. Достатъчно сме го правили самите ние за други, нали, Корди?

— Донякъде.

Екипажът избута лодката до течението, което толкова надолу по реката почти не съществуваше. Вдигнаха лененото платно и се насочиха на север. Попътният вятър беше добър. Движеха се горе-долу със скоростта на спокоен мързелив ход. Доста бавно. Но и никой не бързаше.

— Не ми е ясно защо трябва да започваме сега — каза Уилоу. — Не можем да стигнем, където иска тя — бас ловя, че реката отвъд Третия Водопад все още е блокирана. Не можем да минем през Треш. Аз и не държа, де.

— Пък аз си мислех, че ще продължиш с екскурзията — отвърна Корди.

— Спомнил си е, че в Геа-Ксле го очакват с отворени обятия — каза Кинжала. — Лихварите необяснимо защо нямат чувство за хумор.

Отне им две седмици да стигнат Каторс точно под Първия Водопад. Почти през цялото време не видяха Пушека или Радишата. Междувременно се измориха до смърт от екипажа, който беше най-досадната сбирщина от речни плъхове, която някога се е пръквала. И всички си бяха чичовци, бащи, братя и синове един на друг, така че никой не смееше да се отпусне пред останалите. Радишата не ги оставяше да спират през нощта. Смяташе, че все някой ще реши да се разприказва и целият свят ще разбере кой пътува по реката без въоръжена стража.

Това нарани чувствата на Уилоу от няколко различни гледни точки.

Първия Водопад беше препятствие за навигацията само от обратната страна на реката. Течението се носеше твърде бързо за платна или гребла, а бреговете изглеждаха твърде далечни и тинести, за да ги подминат безпрепятствено. Радишата нареди да оставят кораба и екипажа му да ги чакат в Каторс, а групата измина километровия преход до Дадиз отвъд Водопада пеша.

Уилоу наблюдаваше баржите, спускащи се в обратна посока, яздейки течението, и се угнетяваше все повече и повече.

Кинжала и Корди само се смееха.

Радишата нае нов кораб за пътуването до Втория Водопад. Двамата с Пушека престанаха да се крият от хорските погледи. Смятаха, че са твърде далече от Талиос, за да ги разпознаят. Първия Водопад се намираше на повече от четиристотин мили северно от града.

На половин ден път от Дадиз Уилоу се присъедини към Корди и Кинжала на предната палуба.

— Забелязахте ли онази групичка кафявокожи в града? Които ни наблюдаваха?

Корди кимна. Кинжала изсумтя потвърждение. Уилоу отвърна:

— Страхувах се, че е само въображението ми. А може би ще ми се прииска да е било. Не ги познах. Вие, момчета?

Корди поклати отрицателно глава, Кинжала само каза „не“.

— Ама вие двамата ще ме удавите с приказки…

— Откъде ще ни познават, че да ни следят, Уилоу? Които и да са. Единственият, който знае къде отиваме, е Прабриндрахът Драх, а дори и той няма представа защо.

Уилоу започна да казва нещо, след това реши, че е по-добре да си замълчи и да помисли. След минута изсумтя.

— Господарите на сенките. Те биха могли да научат някак.

— Да, възможно е.

— Мислиш ли, че ще ни създадат проблеми?

— Ти какво би направил на тяхно място?

— Да, правилно. По-добре да вървя да досаждам на Пушека. — Магьосникът можеше да се окаже ключов за измъкването им. Той твърдеше, че Сенчестите не знаят за него. Или ако подозираха, нямаха точна представа доколко е способен.

Пушека и Радишата се бяха настанили удобно в сянката на платното и наблюдаваха мързеливата река. А Уилоу трябваше да признае, че тя наистина изглеждаше красиво. Дори тук бе широка половин миля.

— Пушек, приятелче, може би имаме малък проблем.

Магьосникът спря да дъвче гадостта, която размотаваше из устата си цяла сутрин. Изгледа Лебеда с присвити очи. Стилът на Уилоу започваше да му дотяга.

— В Дадиз имаше някакви странни момчета — ниски, кафяви, слаби и сбръчкани, които ни наблюдаваха. Питах Кинжала и Корди, те също са ги видели.

Пушека се обърна към жената. Тя се вторачи в Уилоу:

— Да не е някой от многобройните ви врагове на север?

Той се засмя.

— Хей! Аз нямам врагове. Не. А като тези момчета от Розоград до Талиос други няма. Никога не съм виждал подобни на тях. Което значи, че не търсят мен.

Тя погледна Пушека.

— Ти да си забелязвал някого?

— Не. Но не съм и търсил. Изглеждаше ми излишно.

— Хей, Пушек. Винаги трябва да гледаш — намеси се Уилоу. — Това си е стандартният враждебен свят. Винаги се озъртай, когато пътуваш. Навън има лоши хора. Вярваш или не, далеч не всички са толкова приятелски настроени като вас, Талианците.

Лебеда се върна на кърмата.

— Оня малоумен магьосник дори не е забелязал кафеникавите. Трябва да има свинска мас вместо мозък.

Кинжала извади нож и брус и се захвана да точи острието.

— По-добре да го наостря. Може да се изтъпи, преди старецът да се събуди и да осъзнае, че ни атакуват.

Разстоянието до Втория Водопад беше триста мили. Там реката се въртеше нервозно около разпръснати ниски хълмчета, сякаш се притесняваше да се застоява твърде дълго на едно място. На десния бряг се намираха руините на призрачния Чо’н Делор, напомняйки на Уилоу за купчина черепи. От падането на Бога на болката никой не беше преминавал по този бряг. Дори животните избягваха местността.

На хълмовете на левия бряг се простираха останките на Трите града — Първия Од, Втория Од и Третия Од. Според легендите, които Корди беше чувал, трите града се пожертвали, за да свалят Бога на болката.

Сега хората живееха само по тясната ивица в близост до Водопада, в укрепен град, широк една улица и дълъг десет мили, в непрестанен страх от призраците на отминали войни. Наричаха абсурдния си град Идон и представляваха най-смахнатата сбирщина ненормалници, която някой някога е виждал. Пътниците престояваха в Идон само колкото им беше необходимо. Както и много от обитателите му.

Докато минаваше през града и се правеше, че зяпа тъпо смахнатите му жители, Уилоу виждаше малките кафяви хора навсякъде.

— Е, Пушек, сега не ги ли виждаш с този твой орлов поглед?

— Моля?

— Явно не — отбеляза Кинжала. — Май е по-добре да си наточа още няколко ножа.

— Гледай внимателно, човече. Навсякъде около нас са, плъзнали са като хлебарки. — Всъщност Уилоу забеляза само осмина или деветима. Но това си беше повече от достатъчно. Особено ако Сенчестите стояха зад тях.

Определено някой ги подкрепяше. И решиха да го демонстрират веднага щом Радишата намери лодка, която да ги отведе до Треш и Третия Водопад.

Намираха се на завой, където реката се носеше покрай земи, все още изпъстрени от белезите на войната между Трите Града и Чо’н Делор. И насреща им се изпречиха две лодки, тъпкани с кафяви човечета, които гребяха с такова настървение, сякаш победителят в състезанието щеше да спечели безсмъртие.

Екипажът, нает от Радишата, съумя за около двадесетина секунди да прецени, че това не е техен проблем. Хвърлиха се през борда и заплуваха към брега.

— А сега да ги мяркаш, Пушек? — запита Уилоу, докато приготвяше оръжията си. — Надявам се да си поне наполовина толкова велик магьосник, за какъвто се мислиш. — Във всяка лодка имаше поне по двадесетина кафяви мъже.

Челюстта на Пушека се задейства с невероятна скорост, докато се опитваше да сдъвче каквото и да беше онова в устата му. Не направи нищо, докато лодките почти не прилепнаха от двете им страни. След това протегна ръце към едната, затвори очи и замърда пръсти.

Всички болтове и гайки, крепящи частите на лодката, се разлетяха наоколо като побеснели лястовици, а после изчезнаха във водата. Кафеникавите момчета изпопадаха в реката с викове и бълбукане. Явно повечето нямаха идея как се плува.

Пушека спря за секунда, за да си поеме дъх, след което се обърна към следващата лодка. Вече беше обърната и пътниците й я насочваха към брега.

Магьосникът разглоби и тях. След това изгледа мрачно Уилоу и се върна на мястото си под сянката на платното. Оттогава насетне винаги се подсмихваше подигравателно, когато Уилоу кажеше нещо за корабите.

— Е, поне вече знаем, че наистина си го бива — измърмори Лебеда.

Ситуацията в Треш беше точно такава, каквато предсказа Уилоу. Блокадата на север все още съществуваше. Пирати. Радишата не можеше да намери никой, който би рискувал с дългото пътешествие до Геа-Ксле, където тя обаче бе твърдо решена да стигне. Но каквото и да предложеше, никой не се наемаше. Дори и спътниците й, когато започна да ги увещава да откраднат лодка.

Беше бясна. Човек би си помислил, че светът ще потъне в ада, ако не стигне до Геа-Ксле.

Така и не успя.

Месеци наред се мотаха около Треш, отбягвайки кафявите човечета. Чуха слухове, че търговците от северния град се отчаяли достатъчно, за да направят нещо срещу речните пирати. Градът се беше превърнал в мрачно змийско гнездо. Без търговията със севера щеше да загине. Всякаква надежда, че северняците ще пробият обсадата, изглеждаше нелепа. Който бе опитвал досега, умираше.

Една сутрин Пушека дойде на закуска с умислено изражение.

— Имах сън — обяви накрая.

— О, чудно — сопна се Уилоу. — Мотая се тук месеци наред в трепетно очакване на някой от кошмарите ти. И какво ще правим сега? Атакуваме Сенчестите земи?

Магьосникът го игнорира. Напоследък често го правеше, докато говореше с Радишата. Само така можеше да се справи с Лебеда, без да прибягва до насилие. Заговори на жената:

— Напуснали са Геа-Ксле. Цял конвой.

— Могат ли да пробият блокадата?

Пушека повдигна рамене.

— Сред блатата има сила, не по-малко жестока и могъща от Сенчестите. Може би и по-опасна. Не мога да я открия в сънищата си.

Уилоу промърмори:

— Дано и кафявковците не пушат нещо по-особено. Ако заподозрат, че искаме да се свържем с другите, може да се амбицират повече.

— Те не знаят защо сме тук, Лебед. Поразрових се наоколо. Поне толкова разбрах. Просто искат да ни спипат тримата с Корди. Щяха и в Талиос да го сторят, ако можеха.

— Все същото. Колко време, докато конвоят стигне дотук?

— Пушек? Колко, наистина? — попита Радишата.

Магьосникът отвърна с категоричния маниер на всички от неговия вид. Сви рамене.

Главният кораб беше забелязан от рибари, излезли нагоре по реката. Новините достигнаха Треш няколко часа преди баржата. Уилоу и групичката му отидоха на кея заедно с половината град, за да я изчакат. Хората крещяха и надаваха триумфални възгласи, докато екипажът не тръгна да слиза. Тогава над пристанището се спусна дълбока и мрачна тишина.

Радишата вкопчи ръка в рамото на Пушека. Очевидно го заболя.

— Това ли са твоите спасители? Стари човече, търпението ми наистина започна да свършва…