Сенчести игри

21. Треш

Пробихме блокадата и се насочихме към търговския град Треш отвъд Третия Водопад. Пътуването надолу по реката беше тихо и спокойно. Като че ли нямаше друга жива душа в целия свят освен нас. Но останките, които още ни следваха, бяха крещящо напомняне, че не сме сами, че принадлежим на суров и кръвожаден вид. Не бяхме подходяща компания за никого, както се казва.

Едноокия се присъедини към мен под крокодилската глава, която Гоблин закрепи на носа.

— Скоро пристигаме, Знахар, спокойно.

Порових из торбата си с репертоарни изпълнения и контрирах с вяло изсумтяване.

— Двамата с изтърсака се опитваме да усетим нещо за града напред.

Разбих го с още едно изсумтяване. Това му беше работата.

— Нещо не успяваме обаче.

Позяпахме, докато поредната рибарска лодка вдигна платна и с бясна скорост се засили на юг, за да докладва за пристигането ни.

— Не че усещам опасност. Нито непосредствена, нито каквато и да е. Просто някак не е съвсем както трябва. Сякаш нещо се мъти.

В гласа му долавях леко недоумение.

— Ако смяташ, че може да ни касае, прати животинката, за да провери. За това го купи все пак. Нали?

Той се ухили мазно.

Плавахме по мързелив завой на реката и течението ни приближи до десния бряг. Гарваните ни наблюдаваха с тържествено достойнство от едно самотно мъртво дърво. Чепато и грозно, то ме накара да си мисля за клупове и обесени.

— Ах, защо ли не се сетих за това, Знахар? А точно го пратих в града да поразгледа бръснарските дюкянчета.

Не продавай краставици на краставичаря, Знахар…

Импът се завърна с притеснителен отчет. В Треш имаше хора, които ни очакваха. Чакаха конкретно нас — Черния отряд.

Как, по дяволите, всеки знаеше, че идваме?

Когато най-накрая пристигнахме, пристанището гъмжеше от хора, въпреки че май никой всъщност не вярваше, че наистина идваме от Геа-Ксле. Вероятно бяха решили, че спонтанно сме се зародили по реката някъде преди завоя. Задържах останалите на борда, далеч от хорските погледи, докато не пристигна и останалата част от конвоя.

Корабите доплаваха непокътнати. Екипажите и стражите им кипяха от разказите за опустошението, на което се натъкнали след нас. Сред града избухна веселие. Явно блокадата го бе изцеждала малко по малко.

Наблюдавах мирните граждани иззад щитовете. Тук-таме забелязах дребни кафяви мъже, които сякаш не бяха толкова очаровани от пристигането ни.

— За тези момчета ли говореше? — запитах Едноокия.

Той ги изгледа лошо, после поклати глава.

— Нашите трябва да са в онази посока. А, ето ги. Странно.

Видях какво има предвид. Мъж с дълга руса коса. Какво, по дяволите, правеше тук?

— Дръж ги под око.

Събрах Могаба и Гоблин, както и групичка от мъже, които изглеждаха сякаш всяка сутрин закусват с невръстни дечица, и отидох на съвещание с управниците на конвоя. Те обаче ме изненадаха. Не само, че не спориха за плащането на таксата, която бяхме уговорили, но и отпуснаха малко екстра от името на всяка от баржите. След това събрах по-важните си подчинени и им казах:

— Да се разтоварваме и да хващаме пътя. От това място ме побиват тръпки.

Двамата магьосници се заоплакваха. Стандартно положение. Искаха да останат и да купонясват.

В крайна сметка обаче се присъединиха, когато черната желязна карета с огромните жребци и знамето на отряда се понесе по кея. Голямото тържество и радостта угаснаха за около секунда. Така и очаквах да стане.

Празни изражения наблюдаваха незабравимото знаме да преминава.

Треш е бил от противниковата страна, когато за последно сме служили тук при Гоус. Предшествениците ни много стабилно са ги наритали. Толкова здраво, че още ни помнеха, въпреки че Гоус отдавна не съществуваше.

Спряхме на един открит пазар откъм южния край на града. Могаба прати двама от лейтенантите си за провизии. Гоблин изтрещя нанякъде с писукане, защото Едноокия беше насъскал Жабешкото лице да го следва навсякъде и да имитира до съвършенство всеки негов жест и дума. В момента импът стоеше зад него и изглеждаше дълбоко замислен. Мускуса, Хагоп и Свещаря се опитваха да разнищят детайлите по обирането на залозите за най-точно предсказание кога Гоблин ще успее окончателно да се справи с предизвикателството на черния магьосник. Проблемът идваше от точната дефиниция на думата „окончателно“.

Едноокия наблюдаваше споровете с блага и същевременно самодоволна усмивка на човек, достигнал трансцендентното. Нар се мотаеха наоколо, стараейки се да се докарват колкото се може по-злокобно военни. Все още изглеждаха малко озадачени от това, че стандартите на повечето от останалите в отряда далеч не бяха толкова принципни, колкото се очакваше от тях. На реката обаче не останаха разочаровани от нас.

Едноокия се дотътри до мен:

— Онези хора пак ни зяпат странно. Вече съм ги отделил от останалите. Четирима мъже и жена.

— Подбери ги и ги доведи тук. Да видим какво имат наум. Къде е Хриптящия?

Черното джудже посочи, след това изчезна. Когато приближих Хриптящия, осъзнах, че десетина от хората ми ги няма. Едноокия не искаше да поема рискове.

Казах на бившия водач да предаде на Могаба, че все пак не искаме да се запасяваме за шестмесечна кампания. Трябваше ни само малко храна, колкото да изкараме до Втория Водопад. Усуквахме го напред и назад, докато Могаба се бореше с езика на Градовете на скъпоценните камъни, който вече беше започнал да разбира. Умен и наблюдателен човек. Харесвах го. Достатъчно гъвкав да осъзнава, че не е толкова странно нашите две версии на отряда да се различават толкова много. Все пак бяха съществували отделно цели два века. Опитваше се да не съди прибързано.

Аз също.

— Хей, Знахар. Ето ни.

Едноокия дойде, захилен като опосум, и водеше улова си. Тримата млади мъже, двама от които бели, бяха много изненадани. Жената пък изглеждаше бясна. За сметка на това възрастният мъж сякаш витаеше някъде из облаците.

Хвърлих един поглед на двамата бели мъже, чудейки се как, по дяволите, са се озовали тук.

— Имат ли нещо да кажат?

Могаба се понесе към нас. Замислено огледа черния мъж.

Някъде по това време се оказа, че жената има много за казване. По-тъмнокосият от белите се отдръпна, а русият само се засмя.

— Нека ги препитаме на различни езици — казах аз. — Разполагаме с повечето, които изобщо се говорят на север.

Жабока се пръкна отникъде.

— Пробвай ги на Розоградски, шефе. Имам предчувствие. — След това избръщолеви нещо по посока на по-възрастния мъж. Човекът отскочи на около стъпка от земята. Жабешкото лице се изсмя сподавено. Мъжът го гледаше, сякаш вижда призрак.

Преди да успея да разбера каква вербална атака е провела гадинката, русият заговори:

— Ти ли си капитанът на тая групичка? — Говореше на Розоградски. Разбирах го, но моите познания по езика бяха поръждясали. Не го бях използвал от много отдавна.

— Да. А случайно да владееш и други наречия?

Владееше. Опита няколко. Езикът на Защитника не му се удаваше много, но Розоградският ми беше по-зле. Той попита:

— Какво, по дяволите, ви се е случило, момчета? — И очевидно веднага съжали, че го е казал.

Погледнах към Едноокия. Той сви рамене.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Ъъ, ами идвате по реката. Направили сте невъзможното. От няколко години никой не е пробивал блокадата. Ние с Корди и Кинжала бяхме от последните.

— Просто извадихме късмет.

Той се намръщи. Вероятно вече бе чул историите, които лодкарите разпространяваха.

Могаба каза нещо на един от лейтенантите си. Двамата изучаваха съсредоточено черния мъж — Кинжала. Смотаняка и Идиота, които бяха признали, че са братя и истинските им имена са Нокътя-на-лъва и Сърцето-на-лъва, също се приближиха към него. Това не му хареса. Попитах Сърцето:

— Има ли нещо по-специално в този мъж?

— Може би, Капитане. Може би. Ще ти кажа по-късно.

— Чудесно. — Обратно на езика на Защитника. — Наблюдавахте ни. Искам да знам защо.

Той си имаше подготвен отговор:

— Моите приятели и аз бяхме наети да пренесем дъртата и стареца надолу по реката. Надявахме се, че ще можем да се присъединим към вас, момчета, до Талиос. За допълнителна защита, нали разбирате. — Той погледна към Мъргън и знамето. — Това съм го виждал някъде преди.

— Розоград. А ти кой си? — Колко глупав изглеждам все пак? Може би ми трябва огледало.

— О, да. Съжалявам. Аз съм Лебеда. Уилоу Лебеда. — Той протегна ръка. Не я поех. — Този тук е приятелят ми Бесния Корди. Кордууд. Не питайте. Дори той не знае защо. А това е Кинжала. Занимаваме се със, както бихте го нарекли, свободно наемничество нагоре и надолу по реката. Предимството да си екзотичен. Знаете как е. Вие сигурно сте ходили къде ли не.

Беше разтреперан. Сигурно и с мъчения нямаше да изтръгна признания, но се страхуваше до смърт. Не спираше да хвърля погледи на знамето, каляската, конете, Нар… и да трепери.

Момчето явно представляваше доста неща, които не би си признал. Лъжец със сигурност. Помислих си, че сигурно ще е интересно, дори забавно, да го оставя да се присъедини със сбирщината си. Затова му дадох каквото искаше:

— Чудесно. Можете да дойдете с нас. Докато споделяте задълженията си по защитата и помните кой командва.

Той се разтопи в усмивки.

— Прекрасно. Нямаш проблеми, шефе. — Започна да си бъбри с дружките си. Старецът каза нещо остро, което го накара да млъкне.

— Да не би да изпускам нещо интересно? — запитах Жабока.

— Не, само каза „Успях!“, шефе, и започна да хвали златния си език.

— Лебед. Къде, по дяволите, е тоя Талиос? В моите карти го няма.

— Нека погледна.

Половин час по-късно уточнихме, че Талиос е място, което най-добрата ми карта беше кръстила „Троко Талио“.

— Трого Талиос — бавно произнесе Уилоу. — Това е един чудовищно голям град, наречен Талиос, който заобикаля по-малък — Трого. Официалното име е Трого Талиос, но от години никой не го нарича другояче освен Талиос. Приятно местенце е. Ще ти хареса.

— Надявам се.

— Ще се опита да ти пробута нещо, Знахар — предупреди Едноокия.

Аз се засмях.

— Ще се забавляваме, докато се опитва. Наблюдавай ги. Дръж се приятелски. Разбери каквото можеш. Къде се е запиляла пък сега Господарката?

Прекалено много се притеснявах. Беше съвсем наблизо. Тя стоеше настрана и наблюдаваше новата ни придобивка от различен ъгъл. Повиках я.

— Какво мислиш? — попитах, когато се присъедини към нас. Очите на Лебеда изскочиха, когато успя да я разгледа внимателно. Беше влюбен.

— Нищо особено. Наблюдавай жената. Тя командва. И е свикнала нещата да стават по нейния начин.

— Не сте ли всички такива?

— Циник.

— Второто ми име. До кокал. И ти, любов моя, ме превърна в такъв.

Тя ме изгледа странно, после се усмихна насила.

Чудех се дали някога ще възстановим онзи момент на хълма толкова мили на север.

Точно се придвижвахме обратно към реката, след като бяхме подминали Третия Водопад, когато Уилоу ме догони, докато разхождах коня си. Той изгледа нервно черния жребец и после заобиколи, за да съм между двамата.

— Вие, момчета, наистина ли сте Черния отряд? — попита накрая.

— Единственият и неповторим. Злият, подъл, жесток, гнусен, а понякога дори леко неприятен Черен отряд. Ти никога не си бил в армията, нали?

— Колкото можах по-малко. Човече, последния път, когато слушах за вас, бяхте хиляда. Какво се случи?

— Времената на север са тежки. Преди година бяхме само седем човека. Кога напуснахте империята?

— Много отдавна. Двамата с Корди избягахме от Розоград може би около година след като вие преминахте оттам в преследване на онзи бунтовнически генерал. Тогава още бях само хлапе. Носехме се от едно нещо към друго, но все на юг. И изведнъж се озовахме от другата страна на Морето на страданията. След това се забъркахме в неприятности с имперските власти и трябваше да напуснем пределите на империята. А после продължихме да се мотаем малко тази година, още малко следващата… Събрахме се с Кинжала. И в следващия момент се озовахме тук. А вие, момчета, какви ги вършите на това място?

— Прибираме се у дома. — Нямаше нужда да му казвам повече.

Той така или иначе знаеше доста, щом беше наясно, че пътят ни минава през Талиос, но градът не е крайната ни цел.

— Между другото, във военен отряд не е прието всеки просто да се лепне за командира и да се заприказва с него, когато му скимне — казах изведнъж. — А аз се опитвам да поддържам военния вид на отряда. Така сплашваме селяндурите.

— Да, да. Схванах. Каналния ред и всичко по реда си. Ясно. — И отпраши нанякъде.

Неговият Талиос беше още много далеч. Сметнах, че имаме време да разнищим групичката му дотогава. Така че, защо да бързам?