Сенчести игри

28. Обратно към разузнаването

Проклетите богове обаче имаха други планове.

Аз не работя бързо, а и Господарката си върна присъщата затвореност. И за капак небето се отвори с такава сила, все едно някой е разпорил корема на облаците. Заваля тежък и студен дъжд, предхождан от малко вледеняващ вятър за предупреждение. Мислех, че съм достатъчно мокър, за да не ми пука, но…

Точно бяхме спрели да се суетим в търсене на убежище, когато Мъргън и останалите изникнаха от мрака на нощта.

— Наистина се оказа Гоблин — каза Мъргън. — Но когато стигнахме дотам, беше изчезнал. — Очевидно смяташе, че разбирам за какво говори, — Знахар, виж сега. Знам, че ние от Черния отряд сме корави мъже и ни дъжд, ни вятър, нито дребни кафяви олигофрени биха могли да ни спрат да правим това, което сме решили, обаче мен този дъжд наистина започна да ме изтощава. Предполагам, че съм го прихванал в Могилните земи. Не мога да издържам дълго на такъв порой. Свива ме стомахът.

И мен ме изтощаваше. А и в момента дъждът наистина ставаше много сериозен. Само че…

— Ами Гоблин?

— Какво за него? Обзалагам се, че малкият кретен е наред. И Подозирам, че е много по-добре от нас.

Ето в този момент командването те спипва. Когато правиш избор, за който имаш чувството, че просто е лесният начин да се измъкнеш. Когато предпочетеш удобството пред задължението.

— Добре тогава. Да видим дали пък няма да успеем да намерим пътя до градчето. — Пуснах ръката на Господарката. Приведохме се в по-приличен вид, а момчетата се правеха, че не забелязват. Подозирах, че останалите войници в Талиос някак си ще узнаят до сутринта. Така става със слуховете.

По дяволите, ще ми се да съм виновен, както подозираха.

Достигнахме селото, а светът наоколо започваше да посивява. Дори невероятните ни коне вече се изморяваха. Натикахме ги с мъка в конюшня, предназначена за половин дузина нормални животни, и изтрополихме в къщата. Бях убеден, че собственикът ще изпадне в екстаз, че клиентелата му пак се е увеличила — при това с хора, които сякаш цяла нощ са се търкаляли в калта.

Старецът обаче го нямаше наоколо. Вместо това откъм кухнята се появи дундеста дребна женица, изгледа ни сякаш сме нахлуващи варвари, след което видя Господарката.

Тя изглеждаше също толкова оръфана, колкото всички нас. И също толкова проклета. Но нямаше как да я сбъркаш с мъж. Старицата доприпка до нея, започна да говори нещо на Талиански, след което я потупа по гърба. Не ми трябваше Корди, за да разбера, че преминава през рутинното „О, бедничката ми!“. Последвахме ги обратно в кухнята.

Където се беше разположил нашият скъп другар Гоблин, опънал крака на пън пред огъня, посръбвайки нещо от голяма халба.

— Хванете дребното копеле! — извика Мъргън и закрачи към магьосника.

Гоблин подскочи и изписука:

— Знахар!

— Къде беше? Стоиш тук и се наливаш, докато ние отъпквахме тинята в опити да ти спасим задника от лошите момчета, а?

Мъргън го притисна в ъгъла.

— Хей! Не! И аз току-що пристигнах.

— Къде ти е конят? В конюшнята липсваше един, когато прибрахме нашите.

— Навън е много гадно. Оставих го отзад и влязох направо вътре.

— А за коня не е гадно? Мъргън, изхвърли го и не го пускай обратно, докато не се погрижи за коня си.

Не че и ние си свършихме кой знае колко съвестно работата. Но поне не ги зарязахме под дъжда.

— Корди, когато старата дама спре да се суети около Господарката, я попитай колко път има оттук до реката.

— Реката? Нали не смяташ все още да…

— Да, смятам. Веднага след като сложа нещо в стомаха си и поспя няколко часа. За това слязох на юг от Талиос и смятам да го свърша, преди да се върна. Приятелчетата ви си играят игрички с нас, макар и да не разбирам защо, а това никак не ми изнася. Ако мога да прекарам отряда през тези земи, без да се набърквам в чужди битки, ще го сторя.

Той се усмихна криво.

— Както желаеш. Ако толкова държиш да се увериш сам, направи го. Само внимавай.

Гоблин влезе отново. Изглеждаше смутен, примирен и много мокър.

— Къде отиваш сега, Знахар?

— Закъдето бяхме тръгнали. Реката.

— Може би ще успея да ти спестя труда.

— Съмнявам се. Но нека чуем. Да не би да си открил нещо, докато се правеше на самотен герой?

Той присви очи.

— Съжалявам. Това не беше най-прекрасната нощ в живота ми.

— През последните години имаш твърде много такива, Знахар. Званието Капитан си върви с киселините в стомаха.

— Да.

Спогледахме се. Накрая той загуби двубоя, отклони очи и продължи:

— След като двамата с Господарката се разделихме, бях изминал само половин миля, докато се усетя, че дребните кафяви мръсници не са се заблудили. А знаех, че съм свършил добра работа с илюзията. И ако не бяха тръгнали след мен, значи разполагаха с някакви свои умения. Вече го подозирах, имайки предвид как винаги ни намираха, въпреки че непрекъснато им бягахме. Затова реших, че ако не мога да стигна до Господарката, по-добре да потърся този, който ги контролира и насочва. Което се оказа твърде лесно. Те не ми се пречкаха. Явно са решили, че щом се отдалечавам от Господарката, няма смисъл да ме закачат. Само неколцина продължиха да ме следват. Реших да ги разкарам и използвах няколко номерца, които си пазех за следващия път, когато на Едноокия му избият чивиите. И след като престанаха да приритват, се промъкнах до някакъв хълм, чийто връх беше издълбан като паница, а в нея седяха тези шест човечета, всичките зяпнали в малък огън. Само че имаше нещо странно. Не можех да ги видя добре. Все едно се опитвах да гледам през мъгла. Черна мъгла. Или нещо от сорта. Много дребни сенки, предполагам, така ти би ги нарекъл. Някои — не по-големи от плъхове. И всички бръмчаха като пчели.

Той говореше толкова бързо, колкото устата му позволяваше, но виждах, че му е трудно да обясни видяното. Думите за това, което искаше да изрази, не съществуваха, поне не в езиците, които ние, обикновените хора, разбираме.

— Мисля, че виждаха всичко, което правим, в тези пламъци и след това пращаха малките сенки да кажат на останалите кафявковци какво да сторят и къде да ни намерят.

— А?

— Може би си имал късмета да не налиташ на тях непрекъснато през деня.

— Да. — Всъщност си имах достатъчно ядове в преследване на ходещ дънер из полята. — Да забеляза случайно някакви гарвани, докато си запълваше времето?

Той ме изгледа особено.

— Да. Наистина видях. Точно си лежах в калта и зяпах дребосъците, чудейки се какво имам в торбата с хитринки, което да им натреса, когато изведнъж се появиха двадесетина гарвана. Всичко избухна все едно валеше нафта, а не дъжд. Изпържи бедните момчета живи. Само че тези гарвани може би не са точно гарвани, ако ме разбираш.

— Не и докато не ми обясниш.

— Видях ги само за секунда, но ми се стори, че мога да гледам направо през тях.

— Ти винаги го правиш — промърморих и той отново ме изгледа странно. — Значи смяташ, че всички кафявковци, които се мотаят наоколо, са изгубени, така ли? Като кученца без господар?

— Съмнявам се. Предполагам, че не са по-глупави от теб и мен… Е, поне от теб. Просто вече не разполагат с предимството си.

Старицата все още се суетеше около Господарката. Беше я завела някъде да се измие и позакърпи. Сякаш се нуждаеше от кърпене.

— И това как ми спестява пътуването до реката?

— Още не съм свършил, о, Нетърпеливи. Веднага след взрива се натъкнах на едно от момчетата, с които си мислех, че съм приключил. Беше успял съвсем сам да ме проследи, но се препъваше и държеше главата си, сякаш нещо е изригнало от нея. Пипнах го. И заедно с него хванах и няколко дребни сенчици, които висяха наоколо. Поступах едната от тях и я пратих да каже на Едноокия, че ми трябва зверчето му. Научих друга сянка как да принуди човек да проговори и когато дребното чудовище се появи, зададохме на кафявковеца няколкостотин въпроса.

— Жабешкото лице тук ли е?

— Не, върна се обратно. Могаба ги е накарал да поработят.

— Браво на него. Значи си задавал въпроси. Получи ли отговори?

— Не и такива, които да имат много смисъл. Тези кафяви момчета идват от място, наречено Сенчестия затвор. И по-точно — от някаква свръхкрепост на име Надзирателя. Командва ги един от Господарите на сенките. Дългата сянка, така му викат. Той дал малките сенчици на шестимата в паницата. Били просто дребни, слаби и безполезни, нищо повече от разносвачи на съобщения. Но явно имат и по-лоши, които могат да пуснат на свобода.

— Забавляваме се неистово, нали? Разбра ли какво става?

— Дългата сянка е намислил нещо. Съюзил се е с останалите трима, за да държи отряда на разстояние — кафявите момчета не знаят защо ги притесняваме, — но разиграва и някаква собствена игра. Останах с впечатлението, че искал да заловят теб и Господарката и да ви завлекат в замъка му, където да ви предложи, може би, някаква сделка. И в общи линии това е всичко.

Имах петстотин въпроса и започнах да ги задавам, но Гоблин нямаше отговорите. Разпитваният от него кафявковец не бе разполагал с тях. Магьосникът се сетил да зададе и повечето от въпросите.

— Е, още ли искаш да слизаш към реката? — попита той.

— Не ми промени намеренията. Нито пък тези кафяви недоносчета. Ако не разполагат с врачките си, няма да ми създават много проблеми. Нали?

Гоблин се захили.

— Вероятно не.

— Тогава какво не е наред?

— Нали не мислиш, че ще те пусна да яздиш натам без някаква защита? Мрънкам заради състоянието на задника си. — И той пусна голямата си жабешка усмивка. Аз също се ухилих насреща му.

Според домакините ни до най-близкото място, подходящо за прекосяване на реката — брода Годжа, имаше четири часа езда. Лебеда каза, че на осемдесетина мили имало четири такива брода — Тери, Нума, Годжа и Ведна-Бота. Тери се намираше най-далеч нагоре по реката. Над него тя се движела през назъбени каньони, твърде стръмни и открити за военни действия. При все това Гоблин каза, че нашите кафяви приятелчета са дошли точно от онази посока, за да избегнат вниманието на останалите Господари на сенките. И в това пътуване изгубили една трета от групата.

Ведна-Бота се намираше най-близо до морето и можеше да се използва само през най-сухите месеци в годината. Осемдесетте мили между този брод и морето бяха невъзможни за преминаване. Ведна-Бота, както и Тери, носеха имената на намиращите се покрай тях Талиански селца, изоставени при нашествието на Сенчестите. Сега бяха празни.

Нума и Годжа — някога Талиански села по долното течение на Голямата река, сега бяха отново обитаеми. Очевидно Годжа бе критично място за прехвърляне през реката и Лебеда, Бесния и Кинжала го бяха виждали. Разказаха ми каквото можеха. Разпитах и за другите бродове и направих изненадващо откритие. Всеки от тримата не познаваше поне един. Ха!

— Двамата с Гоблин ще тръгнем към Годжа. Мъргън, ти и Корди ще проверите Ведна-Бота. Шадид и Лебеда поемат към Нума. Синдаве, вие с Кинжала ще прескочите до Тери. — Исках да изпратя всеки от тримата в непозната територия.

Корди се засмя. Лебеда се намръщи. А Кинжала… Чудя се дали би реагирал, ако му подпалиш подметките…

Разделихме се. Господарката, Мускуса, Хагоп и човекът на Синдаве останаха, за да се възстановяват. Гоблин яздеше до мен, но откакто изказа надеждата си, че времето няма да се вкисне отново, почти не продумваше. Не звучеше сякаш вярва, че ръмежът ще намалее.

Уилоу каза, че доколкото е чувал, Сенчестите укрепяват южния бряг на Годжа. Поредният знак, че врагът ще използва именно този брод за основната част от армията си. И аз се надявах да е така. Според картите теренът е много благоприятен.

Два часа след като се разделихме дъждецът се завърна. Прекрасно време за мрачните мисли, които се надбягваха в главата ми.

Въпреки приключението ми предния ден, ми се струваше, че е минала цяла вечност, откак съм бил съвсем сам достатъчно дълго, за да мога да обмисля внимателно каквото и да е. Така че използвах гробовното настроение на Гоблин, за да поразсъждавам накъде вървим аз и Господарката. Но тя не успя да се задържи в ума ми. Вместо това мислите ми се завъртяха около кашата, в която забърках себе си и отряда.

Бях начело, но не държах юздите. Още от онзи манастир насам се случваха неща, които не можех да контролирам, нито да осмисля. Геа-Ксле и реката влошиха нещата. Сега се чувствах като плавей, понесен от бързеи. Имах съвсем бегла представа кой какво и на кого прави, но бях заклещен по средата на всичко. Освен ако този последен отчаян порив не ми разкриеше изход навън.

От всичко, което знаех, си правех заключението, че ако позволя на Прабриндрахът да ме засмуче, ще се окажа от „погрешната“ страна. Сега осъзнавах как се е чувствал Капитанът, когато Ловеца на души ни нае на служба при Господарката. Преди останалите да осъзнаем, че сме направили грешка, вече се биехме в кампаниите на Защитника.

За наемния войник не е нужно да знае какво става. Трябва само да свърши работата, за която е взел златото. Това ми се набиваше в главата от момента на записването ми в отряда. Няма правилно, нито грешно, няма добро или зло, само нашата страна и противниковата. Честта на Черния отряд е вътре в самия него — от един брат към друг. Извън братството честта означава само спазване на договора с настоящия ни работодател.

Нищо от историята на отряда не наподобяваше моментното ни състояние. За първи път — основно по моя вина — се биехме на първо място заради самите себе си. Договорът, ако изобщо го приемехме, щеше просто да съвпада със собствените ни желания. Инструмент. Ако запазех хладната си преценка, както се очакваше от мен, Талиос и Талианците щяха да бъдат просто сечива, отговарящи на целите ни.

И все пак се съмнявах. Харесах онова, което видях у Талианския народ, особено духа им. След раните, нанесени им при запазването на независимостта им, те още бяха нахъсани срещу Сенчестите. И имах силното усещане, че няма да харесам тази групичка, ако се запозная с нея. Така че дори още преди да е започнало всичко, нарушавах първото и най-важно правило, обвързвайки се емоционално. Какъвто съм глупав…

Проклетият дъжд имаше нещо лично срещу мен. Не ставаше по-силен, но и не се отказваше. Но въпреки това на изток и запад виждах светлина, която означаваше чисти небеса в тези посоки. Боговете, ако изобщо съществуваха, спретваха мизерията специално за мен.

Последното обитаемо място, през което минахме, се намираше на около шест мили от брода Годжа. Отвъд него местността бе занемарена и празна от месеци. А почвата не изглеждаше лоша. Местните трябва да са се страхували много, за да я изоставят. Смяната на владетели обикновено не е толкова травмираща за селяните. Петте хиляди, поели на север, без да се завърнат, явно са имали достатъчно сериозна причина.

Местността не беше скалиста. В по-голямата си част представляваше разчистена земя, която се извиваше нежно, и пътят по нея не изглеждаше толкова ужасен, въпреки че не беше предвиден за военно движение. Никъде не видях укрепления — естествени или построени. Всъщност нямаше нищо подобно където и да било из Талианските земи. В случай на бедствие не можеше да се бяга и имаше шепа места, в които да се скриеш. Лебеда и приятелчетата му заслужаваха уважение за смелостта си да рискуват със сегашното пътуване.

Когато се напои с вода, почвата се превърна в глинеста и лепкава кал, която подлагаше на изпитание силата и търпението дори на моя неуморим жребец. Бележка — да планирам битки само в слънчеви и сухи дни.

Ясно. И понеже стана въпрос, да поръчаме и само слепи врагове.

В този занаят трябва да вземеш каквото ти се предлага.

— Адски си мрачен днес, Знахар — каза Гоблин след дълго мълчание.

— Аз? И ти си приказлив като камък.

— Всичко това ме притеснява.

Притеснявало го. Много нетипична забележка за него. Означаваше, че е потресен до ноктите на краката си.

— Смяташ, че не можем да се справим, ако приемем договора?

Той поклати глава.

— Не знам. Може би. Ти винаги успяваш да извадиш нещо от торбата с триковете. Но започваме да се захабяваме, Знахар. Всичко това вече не е забавно. И какво ще стане, ако успеем да се справим някак, пробием и стигнем до Катовар, а там открием едно голямо нищо?

— Това е риск от самото начало. Никога не съм обявявал нещо за това пътуване. Просто трябва да го направим, защото дадох обет да го направим. И когато предам Аналите на Мъргън, ще изискам от него същото обещание.

— Предполагам, че нямаме какво по-добро да вършим.

— До края на света и обратно. И това е някакво постижение.

— Чудя се, каква ли е била първоначалната цел.

— И аз, стари приятелю. Загубила се е нейде по пътя между това място и Геа-Ксле. И мисля, че тези Талианци знаят нещо за нея. Но не желаят да говорят. Ще трябва да опитаме да им приложим някога традиционното за отряда двойно разбъркване.

Ръмежът си имаше и добра страна, предполагам. Намаляваше видимостта. Преминахме последното възвишение и се спуснахме към Голямата река и брода Годжа преди да осъзная, че сме стигнали толкова далеч. При по-добро време противниковите стражи вече да са ни забелязали.

Гоблин се усети пръв.

— Стигнахме, Знахар. Реката е там долу.

Слязохме от конете.

— Усещаш ли нещо от другата страна? — попитах аз.

— Хора. Не са притеснени. Но има и двама бедни глупаци на пост.

— На какъв гарнизон ти прилича?

— На разпуснат. Третокласен. Ако имам повече време, мога да ги огледам по-внимателно.

— Имаш го. Аз ще се поразходя наоколо.

Мястото бе точно такова, каквото ми го описваха. Пътят лъкатушеше по дълга, гола ивица земя към брода, който се намираше точно на завоя на реката. Под тази извивка се вливаше малко поточе, течащо от моята страна, макар че трябваше да отида да проверя, понеже повърхността там беше по-нависоко. По бреговете му растяха обичайните растения. Виждаше се и леко издигане в обратна посока, така че пътят към брода стигаше до центъра на плитка вдлъбнатина. Отвъд Годжа реката се движеше на юг, извивайки се бавно и мързеливо. От моята страна брегът бе висок между две и осем стъпки, целият обрасъл с дървета и храсти навсякъде, освен при самия брод.

Разгледах всичко това много внимателно на крак, докато жребецът ми чакаше с Гоблин отвъд възвишението. Промъкнах се до единия край на брода и прекарах половин час сред влажните храсти, зяпайки укрепленията от другата страна.

Нямаше да можем да пресечем оттук. Не и лесно.

Наистина ли се притесняваха да не отидем при тях? Защо?

Използвах стария номер с триангулацията, за да изчисля, че стражевата кула на крепостта е висока около двадесет и пет метра, след това се отдръпнах и опитах да преценя какво може да се види от върха й. По-голямата част от светлината си беше отишла, когато приключих.

— Откри ли каквото ти трябваше? — попита Гоблин, когато се върнах при него.

— Мисля, че да. Не е онова, каквото исках. Освен ако ти не ме зарадваш. Можем ли да прекосим със сила?

— Срещу това, което е там сега? Вероятно. Докато водите са все още ниско. Ако опитаме посред нощ и ги хванем да дремят.

— А когато нивото на водата наистина спадне, там ще се мотаят към десет хиляди души.

— Не изглежда добре, нали?

— Не. Дай да намерим място, където да се скрием от дъжда.

— Аз ще издържа на ездата обратно, ако и ти можеш.

— Да опитаме. Справим ли се, ще спим на сухо. Какво ще кажеш за мъжете там? Професионалисти?

— Подозирам, че са само малко по-добри от хора, маскирани като войници.

— И на мен ми се сториха доста нескопосани. Но може би пък по тези краища на света не им и трябва да са по-добри.

Видях четирима мъже, докато клечах покрай брода. Не ме впечатлиха изобщо. Нито пък планът и конструкцията на укреплението. Явно тези Господари на сенките не бяха докарали професионалисти, които да тренират силите им, нито развиваха кой знае какви умения в хората на разположение.

— Естествено, може да сме видели просто това, което се очаква да видим.

— Винаги е вариант, да. — Интересна идея, която може би си заслужаваше малко обмисляне, защото в този момент забелязах двойка раздърпани гарвани, които ни наблюдаваха от изсъхналия клон на един бряст. Заоглеждах се за дънера, след това го пратих по дяволите. Щях да се занимавам с него, когато му дойде времето.

— Помниш ли жената на Видоменителя, Гоблин?

— Да. Какво за нея?

— Каза, че ти изглеждала позната в Геа-Ксле. Сега изведнъж ми хрумна, че може и да си бил прав. Сигурен съм, че и по-рано сме се натъквали на нея. Но по никакъв начин не мога да се сетя къде и кога.

— Има ли значение?

— Може би не. Просто една от онези дреболийки, които ти лазят по нервите. Дай тук да завием наляво.

— Защо, по дяволите?

— Според картите има градче, наречено Веджагедия, което искам да разгледам.

— Мислех, че се връщаме…

— Ще ни отнеме само няколко минути.

— Да бе… — Мрънкане, мрънкане и мърморене под нос.

— Изглежда ще ни се наложи да се бием. Трябва да познавам терена.

Още мрънкане и сподавено мърморене.

Ядохме студена храна на седлата. Не се случва често, но в този момент завиждах на мъжа с къщурка и съпруга.

Всичко си има цена. Яздехме сред мрачна и призрачна земя. Навсякъде се виждаха дела на човешката ръка, дори и в този мрак. Някои от домовете, които проверихме, изглеждаха като затворени едва вчера. Но не срещнахме жива душа.

— Изненадан съм, че крадците не са работили по тази местност.

— Не казвай на Едноокия.

Насилих се да се засмея.

— Предполагам, че са били достатъчно умни да вземат и ценностите със себе си.

— Тези хора наистина са решени да платят необходимата цена, не си ли съгласен? — Изглеждаше впечатлен.

Макар и без желание, аз също започвах да ги уважавам.

— И изглежда отрядът ще бъде единственият им коз срещу съдбата.

— Ако го допуснеш.

Стигнахме до градчето Веджагедия. Навремето може и да е било дом на повече от хиляда човека. Сега изглеждаше по-призрачно дори от изоставените ферми. Там поне гледахме дивата природа. В града нямаше нищо, освен няколко гарвана, прелитащи от покрив на покрив.

Обитателите не бяха заключили вратите си. Проверихме може би две дузини сгради.

— Ще свърши работа за щабквартира — казах на Гоблин.

Той изсумтя. След малко попита:

— Да не би да вземаш решение?

— Започва да ми изглежда, че решението е взето вместо мен. Нали? Но да видим какво ще кажат другите.

Насочихме се на север. Гоблин почти не говореше. Това ми даде време да поразсъждавам и да открия още по-дълбоки значения на ролята ми като Капитан и потенциален предводител.

Ако нямаше друг избор, освен да се бием и да поведем цяла нация на война, щях да предявя искания. Нямаше да оставя Талианците да ме поставят в позиция, от която да могат да се налагат и да променят всяко мое решение. Ставал съм свидетел как предшествениците ми така са полудявали. Ако се опитат да ме окачат на куката, ще им я набутам в гърлото.

Би могло и да го кажем по-красиво, но аз действително възнамерявах да стана военен диктатор.

Аз. Знахаря. Пътуващият полеви лекар и историк аматьор. Способен да се отдам на всички гадости, които винаги съм мразел в принцовете. Отрезвяваща мисъл.

Ако се вържехме и приемехме договора, а аз получех това, за което настоявам, може би трябваше да взема Хриптящия да ме следва, за да ми напомня, че съм смъртен. Не ставаше за кой знае какво друго.

Дъждът се отказа, докато влизахме в градчето.

Сега вече знаех, че боговете ме обичат.