Сенчести игри

22. Талиос

Върнахме се обратно на реката и отплавахме към Втория Водопад. По-бързите рибарски лодки вече бяха разпространили новината, че момчетата се завръщат. Когато преминахме през странното градче Идон, го открихме абсолютно обезлюдено. Не успяхме да мернем жива душа. Отново бродехме из места, където хората помнят Черния отряд и от това се чувствах доста неприятно.

Какво са сторили предшествениците ни тук? В Аналите се говореше за Пастелните войни, но не се казваше нищо за събития с такъв мащаб, че да изпълват с ужас за вечни времена дори наследниците на оцелелите.

След като преминахме Идон и докато търсехме капитан на баржа, който да е достатъчно смел, за да ни пренесе надолу по реката, заръчах на Мъргън да скрие знамето на отряда. Могаба, сериозен както винаги, накара хората си да изкопаят ров и да издигнат леко укрепление около лагера ни. Аз пък задигнах малка лодка и отидох до другия бряг, където изкатерих хълмовете до руините на Чо’н Делор. Прекарах деня в ровичкане из обитавания от призраци храм на един мъртъв бог съвсем сам, ако изключим гарваните, и през цялото време се чудех що за хора са вървели из тези места преди мен.

Подозирах, а всъщност се и страхувах, че доста са приличали на мен. Хора, впримчени в ритъма, движението и марша, неспособни да се откопчат.

Хроникьорът, описал епичната битка, разиграла се на това място, докато отрядът служел при Бога на болката, беше изписал ужасно много думи, често впускайки се в безсмислено подробни детайли за ежедневните събития, но без да казва кой знае какво за участниците в тях. Повечето се споменаваха само при изброяване на умрелите.

Обвинявали са ме в същото. Казват ми, че твърде често, когато си правя труда да спомена нечие име, го правя само защото човекът е умрял. И може би е вярно. А и сигурно всичко е наопаки. Винаги боли, когато пиша за тези, които са си отишли преди мен. Дори когато само ги споменавам. Те са моите братя, семейството ми. А сега почти и мои деца. И Аналите са техният мемориал. И мой катарзис. Но дори като дете бях в състояние да притъпя и прикрия емоциите си.

Обаче аз говорех за руините, останки от древна битка. Пастелните войни трябва да са били ужасяващи като нашите сражения на север, но ограничени в много по-малко пространство. Белезите още бяха съвсем явни. Може би още хиляда години ще зарастват.

Два пъти по време на разходката ми се стори, че мернах подвижния дънер, който бях видял от стената на Храма на Пътника далеч на север. Опитвах да се приближа, за да го разгледам, но винаги изчезваше.

Така или иначе не бе повече от проблясък в периферното ми зрение. Сигурно просто си въобразявах.

Не можах да огледам толкова подробно, колкото ми се щеше. Исках да се позастоя, но старото куче в мен ми прошепна, че едва ли държа да замръкна тук. Че наоколо бродят извратени неща. Нощта на Чо’н Делор. Послушах вътрешния си глас и се върнах по реката. Могаба ме посрещна на брега. Искаше да разбере какво съм намерил. Миналото на отряда го интересуваше не по-малко от мен.

Харесвах и уважавах черния великан все повече с всеки изминал час. Същата вечер официално потвърдих и без това негласно признатото му звание на командир на пехотата ни. И реших да започна по-сериозно да обучавам Мъргън за Архивар.

Може би просто действах инстинктивно. Каквато и да бе причината, реших, че е време да вкарам вътрешния механизъм на отряда в ред.

Всички местни напоследък се страхуваха от нас. Помнеха старите обиди. Може би по-надолу по реката щяхме да срещнем още по-сърдити и по-малко страхливи.

Намирахме се на границата на територии, където в първите томове на Аналите се описваха най-ранните приключения на Черния отряд. Най-ранният откъс подхващаше пътя ни през градовете северно от Трого Талиос. Градове, които вече не съществуваха. Искаше ми се да мога да изстискам от местните малко информация за миналото, но те не смееха да говорят с нас.

Докато се мотаех из Чо’н Делор, Едноокия бе намерил капитан, готов да ни прекара по целия път до Трого Талиос. Таксата му бе нелепо висока, но Уилоу Лебеда ме убеди, че едва ли ще намеря по-добра. Преследваше ни историческото ни наследство.

Не получих кой знае каква помощ от Уилоу или спътниците му.

Опитите ми да ги разконспирирам като лъжци също не бяха особено успешни. Жената ги караше да не се показват много, което определено не радваше Бесния Корди. Той жадуваше за новини от империята. Успях да разбера, че старецът се нарича Пушека, но така и не можах да хвана името на жената. Дори Жабешкото лице не постигна повече.

Бяха внимателни.

Междувременно ни наблюдаваха толкова зорко, че подозирах, че си записват всеки път, когато се прокрадвах до парапета, за да увелича течението на реката.

Имах си и други проблеми. Гарваните. Винаги гарваните. И Господарката, която напоследък почти не продумваше. Поемаше своя дял от отговорности в отряда, но иначе стоеше встрани.

Променливия и приятелката му също не се мяркаха наоколо. Изчезнаха още докато разтоварвахме в Треш. Въпреки това имах неприятното усещане, че се навъртат някъде наблизо и наблюдават.

Но пък с тези гарвани и откритието, че навсякъде ни очакваха, непрекъснато имах усещането, че ме наблюдават. Нищо чудно, че станах леко параноичен.

Накрая прехвърлихме бързеите на Първия Водопад и се спуснахме по великата река към зората на нашата история.

Моите карти го наричаха Троко Талио. Тук се казваше Трого Талиос, въпреки че местните използваха само по-краткото Талиос. Както спомена и Лебеда, Трого е името на по-стария град, обкръжен от младия и енергичен Талиос.

Най-големият град, който някога съм виждал — огромен и разлят, без защитна стена, той все още растеше. Хоризонтално, вместо вертикално. Северните градове се разрастват нагоре, защото никой не иска да строи извън стената.

Талиос лежи на югоизточния бряг на голяма река, всъщност даже малко по-навътре в сушата, обградил промъкващия се сред половин дузина ниски хълмове малък приток. Мястото, където слязохме на брега, всъщност представляваше малко градче извън същинския Талиос, наречено Махеранга. Скоро и то щеше да последва съдбата на Трого.

Въпросният продължаваше да запазва идентичността си само защото там живееха по-високопоставените жители, а и помещаваше религиозния и управителен център на града.

Талианците изглеждаха приятелски настроени, миролюбиви и отвратително богобоязливи, точно както Лебеда и Бесния ги описваха по време на кратките ни разговори по пътя. Но под тази маска се страхуваха от нещо. А Лебеда не ни разкриваше какво.

И този път не отрядът предизвикваше страховете им. Отнасяха се с нас учтиво и внимателно.

Лебеда и компанията му изчезнаха веднага щом пристигнахме. Не се наложи да напомням на Едноокия да ги държи под око.

Картите показваха морето само на четиридесет мили от града, по права линия до най-близкия бряг западно от реката. Надолу по лабиринта, който оформяше реката, имаше над двеста мили до солената вода. На хартия делтата приличаше на чудовищна многопръста ръка, деряща лицето на морето.

Полезно е да се знае малко повече за Талиос, защото отрядът престоя там доста по-дълго от предвиденото. Може би дори повече, отколкото на самите Талианци им се искаше.

След като се уверих, че ще е безопасно, отпуснах на хората си почивка в града. Нещо, което отдавна не бяхме имали. А и аз исках да проуча някои работи. Намирахме се на ръба на картите, с които разполагах.

Дадох си сметка, че разчитам главно на Лебеда и Бесния да ме разведат наоколо. Без тях се налагаше да се осланям на питомния дявол на Едноокия, а това не ми харесваше. Нямах доверие на импа, без да съм наясно защо. Може би заради чувството му за хумор, толкова точно наподобяващо това на собственика му. На Едноокия имаш доверие само когато наистина нямаш друг избор.

Надявах се да се намираме достатъчно на юг, за да мога да начертая карта на оставащия ни до Катовар път, преди да продължим.

След битката по реката Господарката се държеше като перфектен войник, но не ставаше много за компания. Сблъсъкът с Оплаквача и враждебността му й се отразиха много зле. Някога той бе предан сподвижник.

Намираше се в чистилището между старата Господарка и новата, която още се оформяше. Сърцето и главата й не теглеха в една и съща посока. Не можеше да намери пътя си и колкото и да ме болеше за нея, нямаше как да я хвана за ръка и да я насоча.

Реших, че й трябва нещо, което да я разсее малко от грижите. Накарах Жабока да ми намери местно заведение, което прилича на Градините на Опал, и за моя изненада той наистина го откри. След това запитах Господарката дали би се заинтересувала от една цивилизована вечер навън.

След всички тези месеци, в които я пренебрегвах, тя все пак бе достатъчно отстъпчива, макар и без особен ентусиазъм. Просто…

— Нямам какво друго да правя, така че, защо не.

Тя винаги си е била асоциална. И нито изпълнението ми по реката, нито криенето от нея зад задълженията ми я караха да се чувства добре с мен.

Направихме го с вкус и драматизъм, макар и без шумотевицата, която вдигнахме в Опал. Не исках да засегна местните величия. Едноокия и Гоблин също се държаха прилично. Само Жабешкото лице просто и очевидно си изглеждаше магически. Нямаше и следа от злонравието, което демонстрирахме в Градините. Жабока ни съпровождаше единствено в ролята си на преводач.

Едноокия издокара любимеца си в костюм, почти толкова пищен и превзет, колкото и неговия собствен, който освен това завоалирано се подиграваше на Гоблин. Сякаш подсказваше колко добре би могъл да изглежда дребничкият магьосник, ако не беше такъв непоправим мърляч.

Елитът на Талиос отиваше, за да гледа и да бъде видян, в една маслинова горичка, попреминала най-добрите си години, която се намираше на хълм близо до стария Трого. Горещ извор захранваше няколко частни бани. Да влезеш вътре, особено когато не си известен, струваше цяло състояние, по-голямата част от което отиваше за подкупи. Дори така отне два дни, докато ни намерят стая.

Пристигнахме с каляската, с двамата магьосници отпред и отряди от по четирима Нар, маршируващи съответно пред и зад нас. Кочияш бе Мъргън. След като слязохме, той потегли обратно. Останалите ни съпроводиха до горичката. Аз носех костюма си на легат. Господарката беше облечена умопомрачително добре, но в черно. Винаги в черно. Безспорно й стоеше добре, но от време на време ми се искаше да пробва и някой друг цвят.

— Присъствието ни предизвиква повече интерес, отколкото очакваше — каза тя. На идване през улиците на града почти не ни обръщаха внимание.

Беше права. Освен ако горичката случайно не беше единственото място, където човек да прекара вечерта, голяма част от градския елит присъстваше само за да ни види. Едва ли не всеки, който е някой, се навърташе наоколо.

— Чудя се защо ли.

— Нещо се мъти, Знахар.

Не съм сляп. Знаех го. Разбрах го още след първите няколко минути в компанията на Уилоу Лебеда по реката. Но не можех да разбера какво. Дори Жабока не ми помагаше. Ако крояха някакви планове, явно го дебнеха да не се навърта наоколо.

Като се изключат Нар, които бяха живели в Геа-Ксле, поддържайки традициите и церемониите, останалите се чувствахме доста неприятно, дотолкова изложени на показ.

— Може би не беше една от по-добрите ми идеи — признах си аз.

— О, напротив. Това потвърждава подозренията ни, че ни обръщат много по-голямо внимание, отколкото на обикновени пътници. Имат намерение да ни използват. — Изглеждаше притеснена.

— Добре дошла в Черния отряд, съкровище — отвърнах аз. — Сега знаеш защо съм толкова циничен спрямо лордовете и подобните им. Сблъскваш се с едно усещане, което непрекъснато се опитвам да превъзмогна.

— Може би го разбирам, да. Малко. Чувствам се обезценена. Сякаш не съм човек, а просто предмет, който може да се окаже полезен.

— Както казах, добре дошла в Черния отряд.

Не само това я тревожеше. Говоря за предателя Покорен Оплаквача — мъртвец, който изненадващо се оказа жив и враждебен. Никакви високопарни глупости не могат да ме убедят, че появата му на реката е случайност. Той ни причакваше там, за да ни навреди.

Освен всичко това и непрестанният интерес към нас от Опал насам. Огледах се за гарваните.

Бяха накацали по маслиновите дръвчета и гледаха. Постоянно зяпаха.

Присъствието на Видоменителя в Геа-Ксле — друг оживял мъртвец, който чакаше Господарката. Зад всичко това имаше нещо скрито. Твърде много неща се случваха, за да повярвам, че не е така.

Не я насилвах да ми каже. Все още не. Тя се държеше като добър войник. Може би изчакваше…

А какво?

Отдавна съм разбрал, че съм в състояние да надушвам нещата, свързани с хора от нейния сорт — повече чрез наблюдения и анализ, отколкото с въпроси. Те лъжат и подвеждат дори когато няма никаква нужда да го правят. Освен това, като се изключат собствените й кроежи, се съмнявах да знае повече от мен самия за голямата картина.

Човек от персонала ни заведе до уединено отделение със собствена гореща минерална баня. Нар се разпръснаха. Гоблин и Едноокия си намериха места, където да не се набиват на очи. Жабешко лице остана наблизо, за да превежда.

Настанихме се.

— Как вървят проучванията ти? — попита ме Господарката, докато си играеше със зърната на някакво розовеещо грозде.

— Май думата „странно“ ги описва най-добре. Мисля, че се намираме на мястото, където стигаш до края на света и падаш от ръба.

— Моля? О, да. Чувството ти за хумор.

— Талиос изобилства от картографи. И те се справят добре. Но нито една карта не може да ме закара там, където трябва да стигна.

— Може би не си им дал да разберат какво точно желаеш.

— Не, съвсем не. Разбират чудесно. Точно това е проблемът. Казвам им какво ми трябва и изведнъж оглушават. Новите карти стигат само до южната граница на Талианската територия. Малкото стари, които намерих, избледняват на около осемстотин мили югоизточно от града. Едно и също, даже и на карти, които са толкова подробни, че показват едва ли не всяко проклето дърво и колиба.

— Смяташ, че крият нещо?

— Цял град? Не ми се вярва. Но пък не мога да си го обясня по друг начин.

— Зададе ли правилните въпроси?

— Със златния език и коварството на гърмяща змия. Но стигнем ли до празните места по картите, изведнъж започват проблемите с превода.

— И какво ще правиш?

Падаше здрач. Персоналът започна да пали лампите. Погледнах ги.

— Може би някак ще използвам Жабешкото лице. Не съм сигурен. Толкова назад сме стигнали, че Аналите са почти безполезни. Но очевидно сме се насочили право към празното място. Да имаш някакви идеи?

— Аз?

— Ти. Около отряда се случват разни неща. И леко ме съмнява да е заради моята красива усмивка.

— Уф.

— Не съм насилвал, Господарке. За всичко си има причини. И няма да го направя, освен ако не ми се наложи. Но би било добре да разбера защо имаме един мъртъв Покорен, който се размотава наоколо и ни наблюдава иззад храстите, както и другият, който ти беше дружка, а сега се опита да ни убие в блатата. Интересно ми е да разбера дали е знаел, че си на борда, или се е опитвал да си го върне за нещо на Променливия. Или просто е искал да спре преминаването надолу по реката? Също така се чудя дали се очаква пак да налетим на него. Или на някой друг, който също не е умрял по разписание.

Опитвах се да задържа тона си учтив и неутрален, но нотки на яда, който чувствах отвътре, се прокраднаха.

Първото ястие пристигна — парчета замразена диня, напоена с бренди. Докато се борехме с нея, някоя по-нежна душа се сети да нахрани и стражите ни. Може би с нещо недотам елегантно, но все пак храна.

Господарката засмука едно парче и на лицето й се изписа замислено изражение. После изведнъж цялата й стойка се промени и тя изкрещя:

— Не яжте това!

Използваше езика на Градовете на скъпоценните камъни, който вече дори най-слабоумните сред Нар разбираха.

Над горичката се спусна тишина. Нар захвърлиха подносите си.

Изправих се.

— Какво има?

— Някой е пипал храната им!

— Отрова?

— По-скоро наркотик. Трябва да го огледам по-внимателно.

Отидох до най-близкия страж и вдигнах изпуснатия му поднос. Мъжът изглеждаше доста мрачен под типичната за Нар маска на безразличие. Искаше да нарани някого.

Желанието му се изпълни в мига, в който се обърнах с плячката си.

Бързо шумолене на стъпки. Удар на дърво в плът. Вик на болка, не много повече от стон. Обърнах се. Войнът бе опрял върха на копието си във врата на някакъв мъж, проснат пред него. Разпознах един от хората, които по-рано палеха лампите.

Дълъг нож лежеше близо до отметнатата му ръка.

Огледах обкръжението ни. Отвсякъде ни наблюдаваха невъзмутими лица.

— Едноок, Жабок, елате тук! — Те дойдоха на мига. — Искам нещо тихо. Нещо, което няма да смути ничия вечеря. Но нещо достатъчно въздействащо, за да го накара да говори, когато съм готов с въпросите. Ще се справите ли?

Едноокия се изсмя.

— Знам точно какво ти трябва. — Той потърка ръце с извратена усмивка, докато изоставеният Гоблин се цупеше. — Знам, да. Продължавай да се наслаждаваш на вечерята си и лекия разговор. Старият Едноок ще се погрижи за всичко. Ще ти го подготвя да пее като канарче.

Той направи странен жест с ръце. Невидима сила хвана човека за петите. Той се издигна нагоре, гърчейки се като риба на въдица, а устата му се отвори като за писък, но от нея не излезе нищо.

Аз отново седнах срещу Господарката. Поклатих глава.

— Идеята на Едноокия за непривличане на внимание. Не оставяй жертвата да крещи. — Лапнах голямо парче диня.

Едноокия престана да издига бедния човечец, когато носът му се оказа на около двадесет стъпки от земята.

Господарката започна да ровичка из храната на Нар.

Хитростта ми да обърна гръб на Едноокия не успя да ми върне настроението, което имах предвид, когато организирах вечерята. А и Господарката продължаваше да е притеснена.

От време на време пусках по някой поглед зад гърба си.

От пленника хвърчаха парчета от дрехи като листа през есента. Оголената му плът беше покрита с малки червейчета в различни отсенки на жълтото. Когато две с различен цвят се докоснеха, изчезваха с леко припукване и искри, а проваленият убиец се опитваше да изкрещи. Когато му доскуча, Едноокия остави мъжа да падне почти до земята, спирайки го чак когато носът му почти опираше в нея. След това Жабешкото лице му зашепна нещо, докато магьосникът отново го издигаше.

Определено без много шум. Какво ли щеше да е, ако му бях наредил да прави шоу?

Гоблин прикова вниманието ми. Повдигнах въпросително вежда. Използваше езика на жестовете, за да ми каже, че идва компания — при това явно важни клечки.

Преструвах се, че нищо не ме вълнува повече на този свят от храната ми, като междувременно наблюдавах съсредоточено Господарката. Тя също не изглеждаше особено притеснена.

Бяха двама, добре облечени и възпитани. Единият изглеждаше местен, ореховокафяв, но не от негроиден тип. Истинските негри, които видяхме до момента, бяха все гости от севера. Другият вече го познавах — Уилоу Лебеда с жълтата като царевица коса.

Лебеда поговори с най-близкия до него Нар, докато спътникът му хвалеше усилията на Едноокия. Кимнах на Гоблин и той отиде да провери дали може да изкопчи нещо смислено от Уилоу.

Завърна се след малко. Изглеждаше умислен.

— Лебеда казва, че този е Големия Кафяв Шеф наоколо. Негови думи, не мои.

— Предполагам, че беше крайно време. — Разменихме погледи с Господарката. Тя си сложи маската на императрица, лесна за разчитане като скала. Искаше ми се да я раздрусам, да я прегърна, да направя нещо, само и само да освободя страстта, която се бе появила за момент, преди отново да потъне в забвение. Тя само сви рамене.

— Покани ги да се присъединят към нас — казах аз. — И кажи на Едноокия да прати импа насам. Искам да следи за превода на Лебеда.

Сервитьорите паднаха по очи на земята, когато гостите ни приближиха. За пръв път виждах подобно поведение в Талиос. Принцът на Лебеда явно наистина беше важен.

Уилоу пристъпи веднага към въпроса:

— Това е Прабриндрахът Драх, най-висшестоящият тук.

— И ти работиш за него.

Той се усмихна.

— Нещо като лява ръка съм му, може да се каже. Специално бях избран. Той иска да знае дали търсите работодател.

— Знаеш, че не.

— Казах му. Но той иска да се увери лично.

— Поели сме с мисия. — Реших, че това звучи достатъчно драматично.

— Мисия, дадена от боговете?

— Моля?

— Талианците са силно суеверни. Би трябвало досега да сте го разбрали. Тук само с това извинение бихте могли да прокарате идеята за мисия. Мисия, дадена от боговете. Сигурни ли сте, че не можете да поостанете малко? Да си починете от дългия път. А и моят човек се нуждае някой да му свърши мръсната работа. Вие, момчета, имате репутацията на хора, способни да се справят с подобни проблеми.

— Какво точно знаеш за нас, Лебед?

Той сви рамене.

— Истории.

— Истории. Хм.

Прабриндрахът каза нещо.

— Би искал да разбере защо оня симпатяга там виси във въздуха.

— Защото се опита да ми забие нож в гърба. След като някой друг пробва да натрови стражите ми. След малко смятам да го питам защо.

Лебеда и Прабриндрахът се заприказваха помежду си. Високопоставеният мъж не изглеждаше твърде щастлив. Погледна към любимеца на Едноокия и каза още нещо.

— Вълнува се що за мисия е вашата.

— Ти чу всичко по пътя насам. И вече си му казал.

— Човече, прояви малко разбиране. Той просто се опитва да бъде учтив.

Свих рамене.

— И откъде този интерес към случайна групичка хора, които просто преминават оттук?

Лебеда започна да нервничи. Очевидно се приближавахме към същината на въпроса. Талианецът изговори няколко изречения.

— Прабриндрахът казва, че сте споменавали пред хората къде сте били — а той с удоволствие би искал да чуе за приключенията ви, защото далечните места и народи са му слабост — и също за мисията ви, но не сте казали къде наистина отивате. — Звучеше така, сякаш се опитва да превежда много точно. Жабока ми кимна леко.

Твърде малко споделихме с пасмината на Лебеда по време на прехода от Третия Водопад насам. Скрихме от тях толкова, колкото и те от нас. Реших да произнеса името, което може би трябваше да запазя за себе си:

— Катовар.

Уилоу не си направи труда да преведе.

Прабриндрахът бързо изрече нещо.

— Той казва, че не бива да го правите.

— Твърде късно е да спираме, Лебед.

— Значи се забъркваш в неприятности, каквито дори не можеш да си представиш, Капитане.

Севернякът преведе разговора. Принцът отвърна. Изглеждаше превъзбуден.

— Шефът казва, че вратът си е твой и можеш да се бръснеш с брадва, щом ти се ще, но никой с разсъдъка си не произнася това име. Смъртта може да те застигне преди дори да си довършил. — Той сви рамене и се подхили. — Макар да подозирам, че доста по-тривиални сили ще те застигнат, ако си решил сериозно да преследваш тази химера. Между Талиос и онова място има лоши земи. — Той погледна принца и завъртя очи. — Чуваме приказки за чудовища и магия.

— Не думай. — Откъснах залък от малката птица в чинията си и задъвках замислено. — Лебед, докарах хората си тук по целия път от Могилните земи. Чудовища и магия, сещаш ли се? Седем хиляди мили. И не загубих дори един. Спомняш ли си реката? Тези, които ми се изпречваха на пътя, не живяха достатъчно дълго, за да съжалят за това. Слушай внимателно. Опитвам се да кажа едно-две неща. Намирам се на осемстотин мили от края на картите. Няма да спра сега. Не мога. — Това беше една от най-дългите ми речи, ако не броим четенето на Аналите на глас пред хората от отряда.

— Точно тези осемстотин мили са проблемът, Капитане. Останалите седем хиляди са били разходка сред природата.

Прабриндрахът каза нещо кратко. Лебеда кимна, но не преведе. Погледнах към Жабешкото лице.

— Блестящ камък — само рече той.

— Какво?

— Това каза той, шефе. Блестящ камък. Не знам какво значи.

— Лебед?

— Тукашна поговорка. Най-близкият превод на Розоградски е „ходещи мъртъвци“. Става дума, ако правилно съм чувал, за старите времена и нещо, наречено Свободните братства от Катовар, което явно не е било здравословно за Талианците.

Повдигнах вежда.

— Черният отряд е последното от Свободните братства на Катовар, Лебед.

Той ме изгледа остро. След това преведе.

Принцът отговори бързо. После се загледа в жертвата на Едноокия.

— Капитане, той твърди, че всичко е възможно. Но завръщащо се братство не се е мяркало насам отпреди времето на прапрадядо му. И все пак се чуди. Казва, че може би сте истински. Пристигането ви е предсказано. — Последва поглед към Жабока и намръщване, сякаш импът го предаваше по някакъв начин. — А и Господарите на сенките са го предупредили да не се забърква с вас. Въпреки че това и без друго би било логичната реакция, като имаме предвид разрухата и отчаянието, причинени на местните от някогашните ви предшественици-фанатици.

Погледнах към Жабешкото лице. Той кимна. Лебеда се стремеше към точност.

Господарката проговори:

— Той си играе игрички, Знахар. Очевидно е, че иска нещо. Кажи му да пристъпва към въпроса.

— Би било наистина добре, Лебед.

Той продължи да превежда:

— Но вчерашният ужас днес не значи нищо. Вие вече не сте същите фанатици. Това си проличало на реката. А Трого Талиос няма да преклони глава пред никой. Ако напастта от юг се страхува от група волнонаемници, той е готов да забрави древните вражди и да се придържа към тези от собственото си време. Стига и вие да сте готови да забравите.

Нямах и най-смътна идея за какво, по дяволите, говореше.

— Знахар! — рязко каза Господарката, усетила накъде потегля керванът на мислите ми почти преди мен самия. — Нямаме време да утоляваш любопитството си за миналото. Тук става нещо. Погрижи се, преди да са ни окачили примките около врата.

Определено се превръщаше в част от отряда.

— Ясно ти е за какво става въпрос, нали, Лебед? Не си мислеше, че наистина сме сметнали появата ви горе за случайност, нали? Хайде сега да си поговорим открито.

Малко недотам открит разговор отне известно време. Спусна се мрак и луната изгря. Издигна се в небето. Управителите на горичката бяха изтощени, но твърде учтиви, за да кажат на важния им принц да си обира крушите. А докато ние стояхме, не си тръгваха и тълпите, дошли да ни зяпат.

— Определено нещо не е наред — прошепнах на Господарката. — Но как да го изкопча от него?

Прабриндрахът омаловажаваше всичко, за което говореше, но присъствието на градските големци просто крещеше, че Талиос е изправен пред опасен кръстопът. А нещо в разговора ми подсказа, че принцът иска да плюе в лицето на бедата.

Уилоу се опита да обясни:

— Преди известно време — не се знае точно колко, защото никой не се е заинтересувал — нещо, което бихте могли да наречете мрак, се е появило в място на име Питиус на около четиристотин мили югоизточно от Талиос. Никой не се притеснил особено. След това то се разпространило към Трагевек и Киалун, които са доста важни, а после и към Сикс и Фред. И изведнъж всички ужасно се паникьосали, но вече било късно. Огромната територия била под властта на четирима магьосници, които бежанците наричат Господари на сенките. Явно споменатите сенки са им слабост. Сменили името на Трагевек на Светлосянка, а Киалун прекръстили на Сенчестия затвор. В днешно време почти всички наричат империята им Сенчестите земи.

— И сега ще ми кажеш какво общо има това с нас, нали?

— Около година след като Сенчестите завзели тези градове — които впрочем не са пипвали оръжие след ужаса на Катовар — те ги въоръжили и ги вкарали в голямата игра. Оттогава насам са завзели по-голямата част от земите между южната граница на Талиос и края на картата.

— Започвам да надушвам накъде върви това, Знахар — каза Господарката. Ставаше все по-мрачна, докато слушаше.

— Аз също. Продължавай, Лебед.

— Ами, преди да стигнат до нас… Преди да започнат да обработват Талиос, Сенчестите имали някакъв проблем в собствените си земи. Започнали да враждуват помежду си. Бегълците разказват подробности. Интриги, предателства, отклонения, убийства и съюзи, изменящи се непрекъснато. Винаги, когато един от четиримата Господари взимал преднина, другите се съюзявали срещу него. Това продължило около петнадесет-осемнадесет години. Така че Талиос бил в безопасност.

— Но сега…?

— Сега и четиримата са се вторачили в нас. Миналата година опитаха, но не се получи. — Той изглеждаше самодоволен. — В това градче има повече смелост, отколкото може да се иска от Талианците. И никой няма най-смътна идея какво да прави с нея. Така че ние тримата с Корди и Кинжала бяхме… избрани. Но аз никога не съм бил кой знае какъв войник, нито пък те. Като генерали отиваме на града точно толкова, колкото виме на шопар.

— Значи изобщо не става дума за охрана и подмолните игри на принца ти, така ли? Иска да ни въвлече в своите битки. Да не е очаквал да ни вземе с отстъпка или нещо от тоя род? Не си ли му докладвал за пътуването ни насам?

— Той е от хората, които обичат сами да проверяват всичко. Може би е искал да види дали се подценявате. Разказал съм му всички истории, които някога съм чувал за вас, момчета. Но той пак искаше сам да се увери. Всъщност е много свестен. Първият принц, на когото попадам, който наистина прави това, което се очаква от принцовете.

— По-рядък от космата жаба значи. Сигурен съм. Но ти го каза, Лебед. Ние сме на мисия, поставена от боговете. Нямаме време да се бъркаме в местни дрязги. Може би на връщане…

Уилоу се изсмя.

— Какво е толкова смешно?

— Вие всъщност наистина нямате избор.

— Нима? — Опитах се да вникна в казаното. Не можах. Погледнах и Господарката, но тя само сви рамене. — И защо?

— За да стигнете до мястото, което търсите, трябва да минете право през Сенчестите земи. Около осемстотин мили. Не мисля, че дори и вие ще успеете. Той също не го вярва.

— Каза, че са само четиристотин.

— Четиристотин до Питиус, Капитане. Където е започнало всичко. Сега държат територията от южната граница надолу. Осемстотин мили до Сенчестия затвор. И както казах, започнаха да се лакомят за нас от миналата година. Превзеха всичко на юг от Голямата река.

Знаех, че така наричат реката на юг от Талиос, която служеше за естествена граница и преграда.

Лебеда продължи:

— Имат войскови части само на осем десетина мили от Талиос. И знаем, че предвиждат нова атака веднага щом водите се снижат достатъчно. Не вярваме да проявят учтивост. И четиримата Господари на сенките заявиха, че ще бъдат особено зли, ако Прабриндрахът се забърка с вас, момчета.

Отново хвърлих поглед към Господарката.

— По дяволите, твърде много хора знаят повече от мен самия какво правя и накъде съм тръгнал.

Тя не ми обърна внимание. Вместо това запита:

— А защо тогава не ни прогони, Лебед? Защо те прати да ни посрещнеш?

— О, той не ни е пращал. Не знаеше за тази част, докато не се върнахме. Той просто смята, че щом Сенчестите ги е страх от вас, значи трябва да ви стане приятел.

Не аз ги плашех, но защо да издавам това? Нямаше нужда Уилоу и дружките му да знаят коя е Господарката.

— Е, не му липсва кураж.

— На никой тук не му липсва. За съжаление нямат представа какво да го правят. А аз не мога да им покажа. Както казва той, Господарите на сенките така или иначе ще дойдат за нас. Защо да ги оставяме сами да избират кога?

— А какво печели Уилоу Лебеда от всичко това? Доста се вживяваш за човек, който само минава оттук.

— Корди няма да ме чуе, затова ще го кажа направо. Повече няма да бягам. Намерих си дом. И не искам да го загубя. Достатъчно ли ти е?

Може би.

— Не мога да му отговоря тук, нито сега. Разбираш това, ако изобщо знаеш нещо за Черния отряд. Не мисля, че ще стане. Не за това сме тръгнали насам. Но ще помисля. Кажи му, че ми трябва една седмица и съдействието на хората му. — И без това възнамерявах да прекарам още единадесет дни в почивка и екипиране. Нищо не губех с обещанието си. Освен малко от собствената си почивка.

— Само толкова ли? — попита Лебеда.

— А какво друго? Или очакваш просто да си пъхна главата в чувала, защото си сладур? Лебед, моят път е към Катовар. Ще направя всичко необходимо, за да стигна дотам. Похвали стоката си достатъчно. Сега е времето да се разкараш и да оставиш клиента да помисли.

Той промърмори нещо на принца си. Колкото повече напредваше вечерта, толкова повече се изкушавах просто да откажа. Знахаря ставаше все по-стар и раздразнителен и не му се учеше още един нов език.

Прабриндрахът Драх кимна към спътника си. Беше съгласен с мен. Двамата станаха. Аз ги последвах и леко се поклоних на принца. Двамата с Лебеда се оттеглиха, като по пътя си спираха, за да разменят някоя дума с другите гости. Нямах представа какво им казва. Може би онова, което искаха да чуят. Лицата, които виждах, се усмихваха.

Настаних се удобно и се облегнах, за да наблюдавам игричките на Едноокия. Беше докарал рояк насекоми около главата на жертвата си.

— Какво мислиш? — запитах Господарката.

— Не ми е работа да мисля каквото и да е.

— Къде искаш да бъдеш?

— Аз съм войник от Черния отряд. Както често ми напомняш.

— Такъв беше и Гарвана. Докато му вършеше работа. Така че не си играй игрички с мен. Говори ясно. Познаваш ли тези Господари на сенките? Да не би да са Покорени, които си пратила насам, за да ти подготвят нова империя?

— Не! Спасих Променливия и го изпратих на юг просто за всеки случай, когато яростта на войната и омразата на Приносителя на бури щяха да са достатъчно убедителни, за да обяснят изчезването му. Това е всичко.

— А Оплаквача…

— Сам е планирал бягството си. Знае за състоянието ми и явно има собствени амбиции. Но Сенчестите… За тях не знам нищо. Нищичко. Трябваше да разпиташ по-подробно.

— Така и ще направя. Може да не са Покорени, но много ми приличат на такива, така че няма голямо значение. Но искам да знам. На чия страна ще бъдеш ти?

— Аз съм войник от Черния отряд. Те вече са се обявили за мои врагове.

— Това не е категоричен отговор.

— Но пък е най-добрият, който ще получиш.

— Предположих, да. А Променливия и спътницата му? — Не бях ги виждал от Треш насам, но имах чувството, че са точно зад ъгъла. — Ако положението е толкова трагично, колкото изглежда, ще ни трябват всички ресурси, с които разполагаме.

— Променливия ще направи каквото му кажа.

Определено не беше най-успокоителният отговор, но не настоях за повече. Вероятно така или иначе пак нямаше да получа по-добър.

— Яж си вечерята и стига си ми досаждал, Знахар.

Погледнах към храната си, но беше минало твърде много време и вече не изглеждаше особено апетитна.

Междувременно Жабешкото лице отиде с подхилване да помага на господаря си в пречупването на волята на убиеца.

Едноокия се попрестара. Навик му е, особено когато знае, че си има публика. Издивява твърде много. Затворникът ни си умря от чист ужас. Нищо не спечелихме освен лоша слава.

Сякаш си нямахме в излишък.