Сенчести игри

38. Нашественици в Сенчестите земи

Умората не е толкова важна, когато току-що си победил напук на превъзходството. Имаш енергия за празнуване.

Аз не исках празненство. Вражеските войници все още се опитваха да избягат. Исках мъжете ми да направят необходимото, докато все още се чувстват като свръххора. Събрах военния съвет преди хаосът да е почнал да се разрежда.

— Мускус. Хагоп. Сутринта ще тръгнете на изток по реката и ще разбиете пазачите на затворниците, които строят дигата. Кофа, Свещар, вие, момчета, разчистете тази страна на брода. Прегледайте каруците и вижте с какво разполагаме. Могаба, ти разчисти бойното поле. Събери оръжия. Едноок, от теб искам да изпратиш ранените и убитите към Веджагедия. Ще помогна, когато намеря време. И не позволявай на Талианските касапи да вършат глупости. — С нас се мотаеха една дузина доброволни хирурзи. Идеите им за медицина бяха доста примитивни.

— Господарке. Какво знаем за Деджагор? — Деджагор беше най-близкият до реката град, на около двеста мили надолу по пътя. — Като изключим факта, че е укрепен.

— Един от Господарите на сенките живее там.

— Кой точно?

— Мисля, че Лунна сянка. Не. Сянка на бурята.

— Това ли е?

— Ако взимаше пленници, може би щеше да научаваш нещо от тях.

Повдигнах вежда. Тя ми правеше забележка за зверства?

— Отбележи си, Мускус. На връщане ми доведи пленници.

— Всичките петдесет хиляди?

— Колкото успееш да хванеш. Надявам се някои да са достатъчно луди, че да ни помогнат. Останалите ще използваме за работна ръка.

— Готвиш се да нахлуеш в Сенчестите земи? — попита Могаба.

Знаеше, че е така. Просто искаше да го обявя официално.

— Да. Предполага се, че имат само около петдесетина хиляди души армия. Ние току-що смазахме една трета. Съмнява ме, че ще успеят да съберат отново толкова голяма група, ако ги ударим колкото можем по-силно и по-бързо.

— Безочливо — каза той.

— Да. И ще продължим да ги удряме, за да не им даваме възможност да си стъпят на краката.

— Това са магьосници, Знахар — сгълча ме Господарката. — Какво ще стане, когато самите те излязат на предната линия?

— Тогава Променливия ще трябва да се включи. Не се тревожи за мулетата, просто натовари каруците. И преди сме се разправяли с магьосници.

Никой не оспори. А може би трябваше. Но всички чувствахме, че съдбата ни е предоставила възможност и ще бъдем пълни идиоти да я пропилеем. А и след като не очаквахме да оживеем след първото препятствие, нищо не губехме, ако продължим напред.

— Чудя се доколко са обичани Сенчестите сред поданиците си. Можем ли да разчитаме на местните за подкрепа?

Никакъв коментар. Ще разберем по трудния начин.

Продължихме с приказките. Накрая се изнизах, за да помагам с медицинската работа, кърпенето и шиенето, докато същевременно раздавах заповеди чрез цяла върволица пратеници. Тази нощ успях да си открадна само два часа сън.

Кавалерията се насочи на изток, а легионът на Могаба точно потегляше на юг, когато Господарката дойде при мен.

— Променливия е разузнавал напред. Казва, че има почти видима разлика у хората с разпространяването на новината за битката. Всички са възбудени. Тези, които сътрудничат на Сенчестите, пък са притеснени и объркани. Вероятно ще изпаднат в паника и ще избягат, чуят ли, че идваме.

— Добре. Даже чудесно. — След десетина дни щяхме да разберем със сигурност какво въздействие е имала битката при Годжа. Възнамерявах да напредвам към Деджагор с двадесет мили на ден. Пътищата южно от реката бяха сухи. Колко ли чудесно трябва да е било за тях…

Джамахарадж Джах навреме разположи оцелелите от своите хора и устрои няколко много хитри засади. Сбирщината му покоси две хиляди от бежанците при Годжа.

Той никак не хареса плановете ми за нахлуване. Още по-малко одобри как взех от неговите оцелели, за да попълня липсващи места в моите редици. Но не спори много.

Не срещнахме съпротива. В бившите Талиански територии из селата, в които още живееха някогашните им обитатели, ни посрещнаха приветливо. С тях не се бяха отнасяли добре. Мнозина таяха много горчивина и ярост. Хагоп каза, че всички те са готови да помагат за победата над Сенчестите.

— Проклет да съм — казах си. — Преди година и половина бяхме само седмина. Сега сме цяла орда. Вземи тези, които са в най-добра форма. Въоръжи ги с плячкосаните оръжия. Разпредели ги така, че всеки четвърти човек в легионите на Могаба и Очиба да е нов. Което ще означава да изоставим вече тренирани мъже — тях ги премести в легиона на Синдаве. На него също му дай един на четири. Би трябвало да го подсили достатъчно. Всички останали можем да въоръжим и да използваме за помощници или гарнизонни за по-малките градове.

Местността между местонахождението ни и реката не беше твърде населена, но с приближаването към Деджагор това щеше да се промени.

— Останалите могат да се присъединят. Все ще намерим как да ги използваме.

Но с какво щях да ги храня? Нашите провизии свършиха и сега консумирахме пленените при Годжа.

Деджагор вече не изглеждаше толкова обещаващ. Някои от пленените затворници идваха от този град. Те казваха, че стените са над петнадесет метра високи. Смятаха, че издигналият ги Господар на сенките е демон.

— Каквото е писано да стане, ще стане — помислих си.

Ентусиазмът се поохлади. Всички имахме време да помислим. Въпреки това духът беше по-висок, отколкото на път към Годжа.

През следващите няколко дни имаше дребни схватки, но нищо сериозно. В повечето случаи просто момчетата на Хагоп и Мускуса се натъкваха на вражески войници, които бързаха недостатъчно да избягат от нас. Най-накрая кавалерията ни беше започнала да се държи професионално.

Позволих плячкосване само със строгото условие да се нападат единствено изоставени къщи. В повечето случаи вършеше работа. Проблеми ми създаваше, както и очаквах, единствено Едноокия, чието мото е, че всичко, което не е заковано за земята, е негово, и всичко, което може да изтръгне, не е заковано за земята.

Преминахме през няколко малки градчета без сериозни проблеми. Последните няколко селища поверих на освободените затворници, цинично оставяйки ги да излеят гнева си, като същевременно пестях собствените си войски.

Колкото повече се приближавахме към Деджагор (официалното име според Сенчестите беше Стормгард), толкова по-питомна изглеждаше земята. Последния ден се движехме през ниски хълмове, които бяха терасирани и покрити с напоителни канали. Затова направо се изненадахме, когато излязохме от тази местност и видяхме града.

Стормгард бе заобиколен от равнина, плоска като маса, която се простираше поне на една миля във всички посоки, с изключение на няколко малки могили, високи едва няколко метра. Полето изглеждаше като поддържана морава.

— Гледката не ми харесва — казах на Могаба. — Твърде планирано е, Господарке. Да ти напомня за нещо?

Тя ми хвърли един неразчетим поглед.

— На пътя към Кулата.

— И сам го виждам. Но тук има и място за маневриране.

— Разполагаме с още малко дневна светлина. Нека слезем долу и устроим лагер.

— И как ще го укрепиш? — запита Могаба. — Напоследък не бяхме мяркали много дървен материал.

— Ще обърнем каруците на една страна.

Нищо не помръдваше по равнината. Единствено маранята над града свидетелстваше за наличие на живот.

— Искам да го огледам по-отблизо. Господарке, когато слезем, изрови костюмите.

Ордата ми наводни полето. Все още нямаше признаци, че някой в Стормгард се интересува от нас. Изпратих да доведат Мъргън и знамето. Като знаех как мислят хората на юг за отряда, градът можеше да падне и без бой. Господарката изглеждаше злокобно в облеклото си на Отнемащия живот. Предполагах, че и аз съм също толкова ужасяващ. Костюмите наистина бяха страхотни. И аз щях да се уплаша, ако тези две страшилища идеха насреща ми.

Могаба, Очиба и Синдаве се самопоканиха. Носеха дрехи, останали им още от Геа-Ксле. Изглеждаха доста свирепо.

— И аз искам да видя стените — каза ми Могаба.

— Добре.

След това се дотътриха и Гоблин, и Едноокия. Моментално схванах, че идеята е на Гоблин, а черничкият магьосник се е присламчил, за да не би другият да реши, че някак си е получил предимство.

— Без номерца, момчета. Ясно?

Гоблин демонстрира жабешката си усмивка.

— Естествено, Знахар. Естествено. Познаваш ме.

— В това е проблемът. Познавам ви и двамцата.

Гоблин симулира наранени чувства.

— Направете така, че тези костюми да изглаждат ефектно, чухте ли?

— Ще ги ужасиш до дъното на душите им — обеща Едноокия. — Ще се разбягат от стените с писъци.

— Сигурен съм, че така ще сторят. Готови ли сме всички?

Бяха готови.

— Заобикаляме отдясно — казах на Мъргън. — В центъра. Колкото близо смеем.

Той потегли. Двамата с Господарката го последвахме на двадесетина метра разстояние. Когато подкарах коня си, двойка чудовищни гарвани кацнаха на раменете ми. Цяло ято се спусна откъм хълмовете и закръжи над града.

Приближихме се достатъчно, за да видим суетнята по стените. А те наистина изглеждаха впечатляващо със своите поне петнадесет метра височина. Това, което никой не си бе направил труда да спомене, беше, че градът е построен върху могила, която издигаше стените с още толкова над равнината.

Това щеше да е много шибано.

Към нас прелетяха няколко стрели, но не ни достигнаха.

Финес. Хитрост. Измама. Само така можеш да минеш през тези стени, Знахар.

Неколцина от освободените затворници ми бяха приготвили карти. Имах добра представа за разположението на града.

Четири порти. Четири павирани пътя излизаха от центъра на компаса като спиците на колело. Кули и бойници пазеха всяка от портите. Още кули по стените за обстрелване на нападателите. Неприятно.

По стените настана тишина. С едно око гледаха нас, а с другото — ордата отзад, която продължаваше да се изсипва от хълмовете, чудейки се вероятно откъде се бяхме навъдили толкова много.

Изведнъж, южно от Стормгард, налетяхме на малка изненадка.

Там имаше военен лагер. При това много голям, построен на около четиристотин метра от града.

— Мамка му — казах и извиках на Мъргън.

Той не разбра. Вероятно нарочно, макар че никога няма да успея да го докажа. Подкара коня си в галоп и се хвърли към процепа между лагера и града.

И от двете страни заваляха стрели. Като по чудо нито една не нанесе вреда. Обърнах се назад, докато навлизахме в гърлото на прохода.

Малкият кретен Гоблин се беше изправил на седлото си. Наведен и със смъкнати панталони показваше на света какво мисли за Сенчестите и техните хора.

Естествено, тези момчета бяха против. Както се пее и в песните, небето буквално почерня от стрели.

Бях сигурен, че този път съдбата ще ни го върне. Но неизвестно как бяхме успели да стигнем достатъчно далеч. Бурята от стрели се изсипа зад гърба ни. Гоблин изрева подигравателно.

Това раздразни някой по-голям.

От нищото избликна мълния и удари пътя пред нас, прокопавайки в торфа димящ кратер. Мъргън го прескочи. Аз също, макар и стомахът ми да се катереше към гърлото. Очаквах следващият изстрел да изпържи някого в ботушите му.

Гоблин продължи да се приближава към Стормгард. От лагера се заизсипваха конници. Те не ме притесняваха. Щяхме да ги надбягаме. Опитах се да се концентрирам върху стената. Просто за в случай, че оцелеем.

Втора мълния прогори дъната на очите ми. Но и тя пропусна, макар и да мисля, че се отклони точно преди да удари.

Когато погледът ми се проясни, мернах гигантски вълк, който тичаше редом с нас отдясно, покривайки разстоянието с подскоци, които засрамваха дори нашите коне. Старата ми дружка Променливия. Точно навреме.

Още две мълнии пропуснаха. Градинарят щеше да издивее, като видеше колко чимове сме изскубнали от моравата му. Завършихме обиколката си и се обърнахме към лагера. Преследвачите ни се отказаха.

Докато слизаше от седлото, Могаба каза:

— Привлякохме огън. Сега знаем срещу какво сме изправени.

— Един от Господарите на сенките е там.

— В лагера може и да има още един — каза Господарката. — Почувствах нещо…

— Къде отиде Променливия? — Отново го нямаше. Всички вдигнаха рамене. — Надявах се да дойде и да ни информира за състоянието на нещата. Гоблин, това беше много глупава поза.

— Естествено. Накара ме да се чувствам четиридесет години по-млад.

— Ще ми се аз да се бях сетил — измърмори Едноокия.

— Е, вече знаят, че сме тук и че сме много лоши, но не виждам да бягат панически. Явно ще трябва да измислим как да им сритаме задниците.

— Сигурно възнамеряват да се бият извън стените — каза Могаба. — Иначе онова укрепление нямаше да е там.

— Да. — Разни неща се прескачаха из ума ми. Все едно съм роден с едничката цел да измислям стотици от тях. — Ще ги оставим сами тази нощ. Ще се разположим и ще чакаме битката на сутринта, но ще ги оставим те да дойдат. Къде са ми картите на града? Имам идея.

Говорихме часове наред, докато хаосът на все още оформящия се лагер бушуваше наоколо ни. След като падна здрач, изпратих неколцина да нагласят няколко номера и да поставят следи, по които легионите при настъплението си да се ориентират. После казах:

— Не трябва да се тревожим твърде много. Едва ли ще се бият с нас, освен ако не се приближим твърде близо до стените. Наспете се. Сутринта ще видим какво ще стане.

Много чифта очи ме погледнаха едновременно, след това в унисон се обърнаха към Господарката. Рояк усмивки премина като мимолетен вятър. После всички се изнизаха, прикривайки смеха си, и ни оставиха сами.

Кофата и момчетата му не се помайваха. Отидоха до хълмовете и отклониха един от напоителните канали, за да доставят вода в лагера. Аз го измислих. За да получи всеки човек поне по чаша вода, ни трябваха две хиляди и петстотин галона. Като прибавим и животните, ставаха три хиляди и петстотин. Но и хората, и животните имат нужда от повече от една чаша, за да са добре. Не знам какво количество вода преминаваше през канала, но малко от него се похаби.

Работната ръка също не остана без работа. Момчетата от Опал изкопаха няколко изкуствени басейна. Единият беше предвиден за къпане. В качеството си на големия лош шеф се прередих на опашката.

Все още мокър, отидох да видя дали Могаба е свършил всичко, което всъщност нямаше нужда да проверявам. Стражите заемаха постовете си. По барикадите имаше хора. Заповедите за нощта бяха раздадени. Едноокия изпращаше Жабешко лице на разузнавателни мисии, вместо да се скита напразно. Всичко, което беше необходимо.

Аз си нямах работа.

Това беше Нощта.

Накрая вече нямаше с какво да си губя времето и се върнах в палатката. Извадих картата си на Стормгард и я прегледах отново, после се захванах да дешифрирам Аналите. С времето им отделях по-малко време, отколкото ми харесва, но това е цената на командването. Може би Мъргън щеше да ме замести… Преведох три страници и си записах някои неща. Започнах да се успокоявам с мисълта, че тя все пак няма да дойде, но точно тогава Господарката влезе.

Тя също бе изкъпана. Косата й беше влажна. Призрачен аромат на лавандула или лилия се носеше около нея. Изглеждаше малко бледа и треперлива и не смееше да ме погледне в очите, не знаеше какво да прави или каже, след като веднъж е влязла. Закопча отвора на палатката.

Затворих книгата. После я прибрах в обкованото с мед ковчеже. Захлупих мастилницата и почистих писалката. И на мен не ми идваше нищо наум.

Цялата тази тривиална срамежливост беше глупава. Така си играехме и остарявахме вече цяла година. По дяволите. Бяхме големи хора. Достатъчно стар се чувствах да бъда дядо. Може би дори и някъде бях. А тя е преживяла достатъчно, за да бъде баба на всички ни.

Някой трябваше да хване бика за рогата. Не можеше да продължаваме така, всеки да чака другият да направи първата крачка.

Така че, защо не правеше нищо?

Ти си мъжът, Знахар.

Да де.

Загасих свещите, отидох и я хванах за ръката. През плата на палатката проникваше достатъчно светлина от лагерните огньове.

Първо трепереше като пленена мишка, но не й отне много време да стигне до фазата, от която няма връщане назад. И за първи път, мътните го взели, не се случи нещо, което да ни прекъсне.

Старият генерал изненада сам себе си. Но жената го изненада още повече.

Някъде по време на малките часове изтощеният голям генерал обеща:

— Утре вечер отново. Зад стените на Стормгард. Може би дори в леглото на Сянка на бурите.

Тя искаше да знае причините за това негово самочувствие. Докато времето напредваше, тя се разбуждаше и оживяваше все повече и повече. Но старецът заспа до нея.