Сенчести игри

37. Светлосянка: сълзи, черни като въглен

Ярост и паника се бореха за надмощие в залата с фонтана в Светлосянка. Лунна сянка предричаше злокобни събития. Единият от четиримата пазеше мълчание, пълно като това в погребан ковчег. А един дори не присъстваше, въпреки че неговият Глас говореше вместо него — мрачно и с насмешка.

— Казах, че дори и милион мъже може да не са достатъчни.

— Мълчи, червей! — изръмжа Сянка на бурята.

— Те унищожиха неуязвимите ви армии, дечица. Завзеха укрепленията по цялата река. Какво ще правите сега, скимтящи псета такива? Териториите ви са като просната гола жена. Двеста мили екскурзия отвъд Копието на Страстта и те ще бият по портите на Стормгард. Какво ще правите, какво ще правите, какво ще правите? Ах, злочестие, какво вам е сполетяло? — И от чернотата зазвуча ненормален смях.

Сянка на бурята отново изръмжа.

— Ти не ни оказа наистина решаваща подкрепа, нали така? Ти и твоите игри. Опитваше се да хванеш Доротея Сенджак? И как се справи? А? Какво щеше да сториш с техния Капитан? Някаква сделка, за да ни размениш срещу силата, която носят? Мислеше си, че можеш да ги използваш да затворят Портата ли? Ако е така, то тук си най-големият глупак.

— Мрънкайте, деца. Хлипайте и вийте. Те са върху вас. Може би, ако се примолите, отново ще ви спася.

Лунна сянка ги прекъсна:

— Смели дрънканици от човек, който не може да спаси дори себе си. Да, хванаха ни неподготвени, каквато е традицията на отряда. Направиха нещо, което вече им е навик: невъзможното. Но битката по реката е само малка част от играта. Една-единствена пешка напусна полето. Ако потеглят отново на юг, всяка стъпка ще ги води все по-близо до съдбата им.

Смях.

Мълчаливият прекъсна уединението си.

— Едно време някой произнесе истинското име на Доротея Сенджак. Така че сега тя вече не е Господарката. Не разполага с повече мощ от талантливо дете. Но вярвате ли наистина, че е изгубила и спомените си заедно с могъществото? Не, не вярвате. Или нямаше да ме осъждате по този начин. Може би ще се изплаши или отчая достатъчно, за да се довери на Великия, който се променя.

Никой не му отговори. До един се страхуваха от това.

Лунна сянка каза:

— Докладите са объркани. Ясно е само, че армията ни е била сполетяна от голяма катастрофа. Но все пак си имаме работа с Черния отряд. Тази възможност винаги е съществувала. Подготвили сме се за нея. Ще си възвърнем самообладанието. Ще се справим с тях. Но от битката при Годжа възникна една загадка. Там са забелязани две злокобни фигури — велики черни създания, които яздят могъщи огнедишащи коне. Същества, недостижими за стрели и копия. Имената „Създателя на вдовици“ и „Отнемащия живот“ са прошепвани от приближените на Черния отряд.

Това бе ново за останалите. Сянка на бурята каза:

— Трябва да научим повече за това. Би могло да обясни късмета им.

— Налага се да действате, ако не искате да бъдете погълнати — произнесе дупката в мрака. — Предлагам ви да се отърсите от ужаса, да избягвате караниците и да прекратите пръскането на обвинения във всички посоки. Препоръчвам да потърсите начин да достигнете гърлото им.

Никой не отговори.

— Може би ще помогна следващия път, когато съдбата се опита да вземе от нашия пай.

— Е — промърмори Сянка на бурята, — страхът явно е пробил дори стените на Наблюдателя.

Караниците се възобновиха, но без плам. Мислите и на четиримата бяха насочени към отклоняването на прокобата, идеща от север.