Септемврийски светлини

8. Инкогнито

Цели три дни Ирен не получи вест от Исмаел. През това време той не се вясна в града и платноходката му не влезе в пристанището. Буреносен фронт бе обхванал крайбрежието на Нормандия, похлупвайки залива с пепелявосиво покривало, което явно нямаше да се разнесе за седмица.

Улиците на града бяха замрели под ситния дъждец в утрото, когато Хана измина последния си път до малкото гробище на възвишението, което се издигаше на североизток от Синия залив. Траурното шествие я изпроводи до портите на гробището. По изрично желание на семейството на ритуала присъстваха само най-близките на девойката. Със сърца, натежали от спомена за нея, жителите на градчето мълчаливо се разотидоха под дъжда.

Лазарус предложи да придружи Симон и децата ѝ по обратния път към Къщата на носа, докато събралите се хора полека се разпръснаха като утринна мъгла. Именно тогава Ирен зърна самотния силует на Исмаел; застанал на върха на стръмните скали, ограждащи гробището, той съзерцаваше оловното море. Ирен размени поглед с майка си и това бе достатъчно. С едно кимване Симон ѝ разреши да си тръгне. След малко колата на Лазарус потегли от параклиса „Сен Ролан“, а Ирен се закатери по пътеката, която водеше към скалите.

Откъм хоризонта долиташе грохотът на електрическа буря, бушуваща над морето. Мълниите, прорязващи небето, озаряваха плътните облаци, подобни на цистерни от нажежен метал. Момичето завари Исмаел да седи на една скала, загледан в океана. В далечината островчето с фара и носът чезнеха сред мъглата.

Докато се връщаха към града, Исмаел неочаквано сподели с Ирен къде е бил през последните три дни. Започна разказа си от момента, когато узнал печалната новина.

Веднага потеглил с „Кюанеос“ към островчето с фара, напразно опитвайки се да избяга от чувствата, от които няма спасение. През дългите часове до разсъмването умът му постепенно се прояснил и пред него като светлина в края на тунела се появила нова цел: да разкрие виновника за трагедията и да го накара да си плати за стореното. Жаждата за мъст изглеждала единственият цяр, способен да облекчи болката.

Обясненията на жандармерията изобщо не го задоволили. Секретността, с която местните власти провеждали разследването, му изглеждала, меко казано, подозрителна. Преди да настъпи зората на следващия ден, Исмаел вече бил взел решение да започне собствено разследване. Щял да узнае истината на всяка цена, без да се съобразява с разни правила. Същата нощ се промъкнал в импровизираната лаборатория по съдебна медицина на доктор Жиро. Благодарение на дързостта си и на чифт клещи се справил с веригата на катинара и с всички препятствия, изпречили се на пътя му.

Ирен слушаше с удивление, граничещо с недоверие, как Исмаел се прокраднал в унилата постройка, как изчакал Жиро да си тръгне и в призрачния сумрак, пропит с изпарения от формол, затърсил в архивите на доктора папката с материалите, касаещи смъртта на Хана.

И сам не знаел откъде се взело у него хладнокръвието, необходимо за тази задача. Наличието на двата трупа, които лежали в помещението, завити с чаршафи, очевидно не въздействало насърчително. Телата принадлежали на двама водолази, които предната нощ имали нещастието да попаднат в подводно течение в пролива Ла Рошел, докато се опитвали да спасят товара на една платноходка, заседнала в рифа.

Ирен, пребледняла като порцеланова кукла, изслуша мрачния разказ от край до край, включително и подробностите около препъването на Исмаел в една от операционните маси. Момичето въздъхна облекчено, когато той приключи с тази тема. Когато излязъл оттам, Исмаел занесъл папката на платноходката си и два часа се борил с многословието и медицинския жаргон на доктор Жиро, опитвайки се да извлече същественото.

Ирен преглътна буцата в гърлото си.

— Как е умряла? — промълви тя.

Исмаел я погледна прямо със странен блясък в очите.

— Не е известно как, но се знае от какво е умряла. Според доклада официалното заключение за причината е спиране на сърцето — поясни той. — Но в окончателния анализ Жиро е отбелязал, че — по негово лично мнение — Хана е видяла в гората нещо, което е предизвикало у нея силен пристъп на паника.

Паника. Тази дума закънтя в съзнанието на Ирен. Нейната приятелка Хана бе умряла от страх, а онова, което я бе ужасило, все още се спотайваше в гората.

— Беше неделя, нали? — рече тя. — Нещо трябва да се е случило в тоя ден…

Исмаел кимна бавно. Очевидно вече бе мислил за това.

— Или предната нощ — предположи той.

Ирен го изгледа учудено.

— Нея нощ Хана остана да преспи в Крейвънмур. На следващия ден беше в неизвестност, докато не я намериха мъртва в гората — продължи момчето.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях в гората. Видях следи, изпочупени клони. Имало е борба. Някой е преследвал Хана от къщата.

— От Крейвънмур?

Исмаел кимна отново.

— Трябва да узнаем какво се е случило в деня преди изчезването ѝ. Навярно така ще разберем кой или какво я е преследвало в гората.

— И как ще стане това? Искам да кажа, че полицията… — подхвана Ирен.

— Сещам се само за един начин.

— Крейвънмур — промълви тя.

— Именно. Довечера…

Залезът обагряше в бакърено пролуките в покрова на буреносните облаци, носещи се откъм хоризонта. Докато сенките се спускаха над залива, на нощното небе се появи почти съвършен кръг от светлина, очертал растящата луна. Сребристото ѝ сияние бе изтъкало килим от отражения в стаята на Ирен. Девойката за миг откъсна очи от дневника на Алма Малтис и се загледа в кълбото, което ѝ се усмихваше от небосвода. След двайсет и четири часа то щеше да стане идеално кръгло. Третото лятно пълнолуние — карнавалната нощ в Синия залив.

В този миг обаче лунният диск имаше друго значение за Ирен. След няколко минути трябваше да отиде на тайната си среща с Исмаел в покрайнините на гората. Идеята да излезе в непрогледния мрак и да се впусне в неизбродните дебри на Крейвънмур сега ѝ изглеждаше неразумна. По-точно казано, откровено глупава. От друга страна, сърце не ѝ даваше да подведе Исмаел в такъв момент. Така се бе почувствала и по-рано през деня, когато момчето заяви намерението си да отиде в дома на Лазарус Жан, за да търси отговори за смъртта на Хана. Неспособна да подреди мислите си, Ирен взе отново дневника на Алма Малтис и се потопи в страниците му.

Едно мъничко камъче изтрополи по прозореца на Ирен и прекъсна четенето ѝ. Тя затвори дневника и хвърли поглед навън. Исмаел я чакаше край гората. Момичето си облече дебела вълнена жилетка, а в това време луната бавно се скри зад облаците.

Ирен предпазливо наблюдаваше майка си от горната площадка на стълбата. Сънят за пореден път бе оборил Симон в любимото ѝ кресло пред прозореца, който гледаше към залива. В скута ѝ лежеше отворена книга, а очилата ѝ за четене бяха увиснали на носа ѝ като шейна на снежна писта. В ъгъла радиоапарат с дървена кутия, украсена с причудливи орнаменти в стил ар нуво8, лееше тревожните встъпителни акорди на някакъв детективски сериал. Възползвайки се от прикритието, което ѝ осигуряваше този шум, Ирен се изниза на пръсти край Симон и се вмъкна в кухнята, която имаше излаз към задния двор на Къщата на носа. Цялата операция ѝ отне едва петнайсет секунди.

Исмаел я чакаше отвън, екипиран с широко кожено яке, работни панталони и чифт ботуши, които изглеждаха така, сякаш бе вървял с тях пеша до Константинопол и обратно половин дузина пъти. Студена мъгла пълзеше откъм залива, довявана от нощния бриз, който влачеше над гората керван от променливи облаци.

Ирен закопча жилетката си догоре и само кимна безмълвно, когато момчето я погледна изпитателно. Без излишни приказки двамата закрачиха по пътеката, която пресичаше гъсталака. Невидими създания огласяха с хор от звуци горския мрак. Шепотът на листата, рошени от вятъра, заглушаваше екота на морските вълни, които се разбиваха в скалите. Исмаел вървеше пръв, а Ирен го следваше плътно. От време на време луната надничаше през пелената на облаците, увиснали над залива, обливайки гората с бледа призрачна светлина. Някъде по средата на пътя Ирен хвана ръката на Исмаел и не я пусна, докато силуетът на Крейвънмур не изникна пред тях.

Момчето даде знак да спрат зад дънера на едно дърво, поразено от мълния. За няколко секунди луната разкъса кадифената завеса на облаците и озари фасадата на Крейвънмур, очертавайки всеки релеф. Имението се открои като хипнотично изображение на причудлива катедрала, изгубена сред дебрите на прокълната гора. Сетне мимолетното видение отново потъна в мрак, а в подножието на сградата се очерта правоъгълник от златиста светлина. Силуетът на Лазарус Жан се появи на прага на главния вход. Майсторът на играчки затвори вратата зад гърба си и бавно слезе по стълбата към пътеката, която се виеше край дъбравата.

— Това е Лазарус. Всяка нощ се разхожда в гората — промълви Ирен.

Исмаел кимна мълчаливо и я задържа да не мърда от мястото си. Момчето не откъсваше поглед от Лазарус, който крачеше към началото на гората, приближавайки се към тях. Ирен погледна въпросително към Исмаел. Той въздъхна и се озърна неспокойно. Стъпките на майстора на играчки вече се чуваха наблизо. Исмаел хвана Ирен за лакътя и я натика в кухия ствол на изсъхналото дърво.

— Насам! Бързо! — прошепна той.

Отвътре дънерът бе просмукан със силна смрад на влага и гнилоч. Мъртвото дърво бе осеяно с дупки и външният зрак се процеждаше през тях, рисувайки фантастична стълба от бледи лъчи по протежение на кухия дънер. С присвит стомах Ирен изведнъж забеляза на два метра над главите им низ от светещи точици. Очи. В гърлото ѝ се надигна вик, но ръката на момчето го изпревари. Викът замря под дланта на Исмаел, затиснала устата ѝ.

— Това са просто прилепи, за Бога! Мирувай! — прошепна той. Двамата чуха как Лазарус зави покрай дървото на път към гората.

Исмаел благоразумно не свали ръката си от устата на момичето, докато стъпките на стопанина на Крейвънмур не заглъхнаха. Прилепите размахваха невидимите си криле в мрака. Ирен усещаше движението на въздуха и острата миризма на животинките.

— Мислех, че не се боиш от прилепи… — рече Исмаел. — Да вървим.

Ирен го последва през градината на Крейвънмур, която водеше към задната част на сградата. На всяка крачка девойката си повтаряше, че в дома няма никой и усещането, че е наблюдавана, е просто игра на въображението ѝ.

Стигнаха до крилото, свързано със старата фабрика за играчки, и спряха пред вратата на постройка, която вероятно бе работилница или монтажен цех. Исмаел извади сгъваем нож и го отвори. Острието проблесна в мрака. Момчето пъхна върха на ножа в ключалката и предпазливо опипа вътрешния механизъм.

— Дръпни се настрани. Имам нужда от повече светлина.

Ирен отстъпи няколко крачки и се взря в тъмните прозорци на фабриката. Стъклата, непочиствани от години, бяха замъглени и бе практически невъзможно да се зърне какво има вътре.

— Хайде, хайде… — мърмореше си сам Исмаел, продължавайки да чопли ключалката.

Ирен го наблюдаваше, заглушила вътрешното гласче, което ѝ шепнеше, че незаконното нахълтване в чужд имот не е добра идея. Най-сетне механизмът на ключалката поддаде с едва доловимо изщракване. Лицето на Исмаел грейна в усмивка. Вратата се открехна с няколко сантиметра.

— Фасулска работа — каза той и бавно я отвори.

— Да побързаме — подкани го момичето. — Лазарус скоро ще се върне.

Исмаел влезе пръв. Ирен пое дълбоко дъх и го последва. В неясната светлина се провиждаше гъста завеса от прах, изпълваща помещението като облак от пара. Въздухът бе просмукан с миризмата на различни химикали. Исмаел затвори вратата и двамата с Ирен се озоваха в свят на неведоми сенки. Останките от фабриката за играчки на Лазарус Жан почиваха в мрака, потънали във вечен сън.

— Нищо не се вижда — оплака се Ирен, потискайки желанието си да побегне презглава.

— Трябва да изчакаме очите ни да привикнат с тъмнината. Това е въпрос на секунди — неуверено рече Исмаел.

Секундите се нижеха без резултат. Мракът, забулил фабриката на Лазарус, не избледня. Ирен се напрягаше да зърне нещо, което да ѝ подскаже накъде да вървят, когато забеляза един неподвижен изправен силует, стърчащ на няколко метра от нея.

Стомахът ѝ се сви от ужас.

— Исмаел, не сме сами… — промълви тя и се вкопчи в ръката му.

Той се взря в мрака и гърлото му пресъхна. От тавана висеше фигура с протегнати ръце и бавно се поклащаше като махало. Дълги коси падаха по раменете ѝ. Момчето затършува в джоба на якето си с разтреперани ръце и измъкна оттам кутия кибрит. Фигурата застина като жива статуя, готова да се нахвърли върху тях при първия проблясък светлина.

Исмаел драсна една клечка и лумналият пламък ги заслепи за миг. Ирен се вкопчи в момчето с всички сили.

Само след миг от гледката, която се разкри пред очите ѝ, мускулите ѝ омекнаха и студена вълна я обля от глава до пети. Тялото на майка ѝ, Симон, висеше от тавана с протегнати ръце и леко се полюляваше в колебливата светлина на пламъчето.

— Боже мой…

Фигурата бавно се завъртя около оста си и показа другия си профил. Кабели и зъбчати колелца проблясваха в неясната светлина. Лицето бе разделено на две половини и само едната от тях бе завършена.

— Това е машина, просто машина — рече Исмаел, опитвайки се да успокои приятелката си.

Ирен се взираше в зловещата имитация. Чертите на Симон. Цветът на очите ѝ, на косата ѝ. Всяко петънце по кожата, всяка бръчица на лицето бяха възпроизведени с безукорна точност, създавайки безизразна и всяваща страх маска.

— Какво става тук? — възкликна Ирен.

Исмаел посочи една врата в другия край на работилницата, която вероятно водеше към къщата.

— Натам — рече той. Бързаше да отведе момичето по-далече от тази стая и от зловещата фигура, увиснала във въздуха.

Ирен го последва като в унес, все още зашеметена и уплашена от призрачната гледка.

В следващата секунда пламъчето на кибритената клечка, която Исмаел държеше, угасна и мракът ги обгърна отново.

Щом стигнаха до вратата, която водеше към основните помещения на Крейвънмур, килимът от сенки, разстлал се по земята, се разгърна зад гърбовете им като черно цвете, доби обем и запълзя по стената. Сянката се отправи към работните маси и тъмната ѝ диря пробяга по бялото покривало, завило фигурата на механичния ангел, който Лазарус бе показал на Дориан предната нощ. Безплътната маса бавно се процеди през шевовете на плата и проникна като пара през сглобките на робота.

Силуетът на сянката се просмука напълно във вътрешността на металното тяло. Лек скреж покри механичното създание, обвивайки го във фина ледена паяжина. В следващия миг очите на ангела бавно се отвориха в мрака — два огнени рубина, пламтящи под покривалото.

Могъщата фигура се надигна мудно и разпери криле. С отмерено движение спусна нозе на пода. Закривените ѝ нокти задраскаха по дървената повърхност, оставяйки бразди на всяка крачка. В синкавия зрак все още се виеше струйка дим от угасналата клечка, захвърлена от момчето. Ангелът премина през нея и се изгуби в тъмнината, устремен по дирите на Исмаел и Ирен.