Септемврийски светлини

13. Септемврийски светлини

В онази нощ на 1937 г. приказните създания, населяващи вселената на Лазарус Жан, бяха унищожени от пламъците едно по едно. Стрелките на говорещите часовници се разтекоха като струйки разтопено олово. Балерини и оркестри, фокусници, вещици и шахматисти, всевъзможни чудеса, на които не бе съдено да дочакат следващия ден… Нищо не бе пощадено. Етаж след етаж, стая след стая духът на разрушението заличи завинаги всичко, което се намираше в този вълшебен и страшен дом.

Фантастични творения, плод на многогодишен труд, се изпариха, оставяйки след себе си само шепа пепел. В огнения ад, където единствени свидетели бяха пламъците, изгоряха и фотографиите и изрезките, кътани така грижливо от Лазарус Жан. И когато полицейските коли стигнаха до призрачната клада, осветила нощното небе като зора, очите на онова измъчено дете се затвориха завинаги в стаята, в която никога не бе имало и нямаше да има играчки.

Исмаел никога нямаше да забрави сетните мигове на Лазарус и неговата любима. Последното, което видя, бе как майсторът на играчки я целува по челото. Тогава се зарече, че ще пази тайната му до края на живота си.

В светлината на първите утринни лъчи се видя облак от пепел, който се носеше към хоризонта над пурпурния залив. Докато зората бавно разпръсваше мъглата над Английския плаж, руините на Крейвънмур се очертаха над короните на дърветата. Ефирни спирали от призрачен дим се въздигаха към небето, прокарвайки през облаците пътеки от черно кадифе, пресичани само от птичите ята, които летяха на запад.

Булото на нощта не бързаше да се вдигне и меднозлатистата мъгла, скрила островчето с фара в далечината, се разтвори в мираж от бели криле, отнасяни от утринния бриз.

Седнали на бялата пясъчна покривка на пустия плаж, Ирен и Исмаел наблюдаваха как изтичат последните минути на онази дълга лятна нощ през 1937 г. Мълчаливо се държаха за ръце, докато първите бледорозови отблясъци на слънцето, надничащо иззад облаците, застлаха морето с искряща бисерна пътека. Кулата на фара се издигаше в утринната мараня, тъмна и самотна. Лека усмивка заигра по устните на Ирен, когато осъзна, че светлините, които местните жители виждаха в мъглата, са угаснали завинаги. Септемврийските светлини си бяха отишли с настъпването на зората.

Вече нищо не би могло да задържи изгубената душа на Алма Малтис, блуждаеща във времето — дори и споменът за събитията през това лято. Докато вълните отнасяха тези мисли, Ирен погледна Исмаел. Сълзи напираха в очите му, но тя знаеше, че никога няма да ги пролее.

— Да си вървим у дома — рече той.

Ирен кимна. Двамата заедно поеха по брега към Къщата на носа. Докато вървяха, една-едничка мисъл се въртеше в ума на момичето: в този свят на светлини и сенки всеки трябва да намери своя път.

След няколко дни, когато Симон им предаде думите на сянката — истинската история на Лазарус Жан и Алма Малтис, — всички части от ребуса най-сетне се сглобиха. Ала фактът, че бяха успели да хвърлят светлина върху събитията, вече не можеше да промени техния ход. Проклятие бе преследвало Лазарус Жан от нещастното му детство до сетния му час. Накрая той сам бе разбрал, че смъртта е единственият му изход. И не му остана друго, освен да се отправи на последния си път, за да се събере с Алма там, където вече не можеха да ги достигнат неговата сянка и зловредната магия на незнайния властелин на сенките, който се криеше под името Даниел Хофман. Дори и той, при цялото си могъщество и лукавство, беше безсилен да скъса нишката, която свързваше Лазарус и Алма отвъд живота и смъртта.

Париж, 26 май 1947 г.

Скъпи Исмаел,

Измина много време, откак ти писах за последен път. Твърде много. Накрая, само преди седмица, се случи чудото. Всичките писма, които години наред си пращал на стария ми адрес, попаднаха при мен благодарение на добротата на една съседка. Клетата женица е на почти деветдесет години! Тя ги бе пазила през цялото време с надеждата, че един ден някой може да ги потърси.

Цяла седмица ги четох и препрочитах до насита. Ще ги запазя като най-ценното си притежание. Трудно ми е да обясня причините за моето мълчание и дълго отсъствие. Особено на теб, Исмаел. Особено на теб.

Можеха ли да подозират онези две деца на плажа, че в утрото, когато сянката на Лазарус Жан се изпари завинаги, друга, много по-страшна сянка щеше да надвисне над света? Сянката на омразата. Оттогава навярно всички ние неведнъж сме си спомняли за Даниел Хофман и неговата „работа“ в Берлин.

Когато изгубих връзка с теб през ужасните години на войната, ти написах стотици писма, които така и не са стигнали до теб. Все още се питам къде ли са отишли, къде ли са се приютили толкова думи и мисли, които исках да споделя с теб. Трябва да знаеш, че в онези мрачни времена споменът за теб и за онова лято в Синия залив бе пламъчето, което ми вдъхваше живот, силата, която ми помагаше да оцелея ден след ден.

Навярно знаеш, че Дориан се записа в армията и прослужи две години в Северна Африка. Оттам се върна с куп нелепи тенекиени медали и с една рана, от която ще куца до края на живота си. И все пак бе от късметлиите, които се завърнаха. Сигурно ще те зарадва вестта, че той най-сетне си намери работа в картографския отдел на търговския флот и в редките мигове, когато приятелката му Мишел го оставя на мира (да можеше да я видиш…), обхожда с компаса си света от край до край.

Какво да ти кажа за Симон? Завиждам ѝ за силата и твърдостта, с които тя помагаше на всички ни да устоим на превратностите. Военните години бяха тежки за нея, може би по-тежки, отколкото за нас. Никога не говори за това, но понякога я виждам да стои безмълвно до прозореца, загледана в минувачите навън, и се чудя за какво ли си мисли. Вече не иска да излиза от къщи и през повечето време единствената ѝ компания са книгите. Сякаш е преминала през мост, до който не зная как да стигна… Понякога я заварвам да гледа стари снимки на татко и да плаче тихо.

Що се отнася до мен, аз съм добре. Преди месец напуснах болницата „Сан Бернар“, в която работех през последните години. Канят се да я съборят. Надявам се, че със старата сграда ще си отидат и всички спомени за страданията и ужаса, на които се нагледах там през войната. Струва ми се, че и аз вече не съм същата, Исмаел. Нещо в душата ми се промени.

Видях много неща, които никога не бях допускала, че може да се случат… Има сенки в тоя свят, Исмаел. Сенки, много по-лоши от призрака, с който двамата с теб се борихме през онази нощ в Крейвънмур. Сенки, в сравнение с които коварството на Даниел Хофман изглежда като детска игра. Сенки, които изникват в душата на всеки от нас.

Понякога се радвам, че татко не е тук и не може да ги види. Но ти навярно ще си помислиш, че съм станала меланхоличка. Съвсем не! Щом прочетох последното ти писмо, сърцето ми подскочи от радост. Сякаш слънцето бе изгряло след десет години на мрачни и дъждовни дни. Отново се върнах на Английския плаж и островчето с фара, отново прекосих залива на борда на „Кюанеос“. Винаги ще си спомням това време като най-щастливото в живота ми.

Ще ти призная една тайна. Твърде често през дългите зимни нощи на войната, докато в мрака отекваха изстрели и викове, се връщах мислено при теб в онзи ден, който прекарахме на островчето с фара. Де да можеше да си останем там завинаги! Де да можеше онзи ден да трае вечно!

Сигурно се питаш дали съм се омъжила. Отговорът е не. Не ми липсваха кандидати, хич не си го мисли. Все още се радвам на известен успех. Имах някои връзки. Идваха и си отиваха. През войната беше много тежко да си сам, пък и аз не съм силна като Симон. Но нямаше нищо сериозно. Научих, че самотата понякога е път, който води към покой. А месеци наред не съм искала друго, освен покой.

Това е всичко. Или нищо. Как да ти опиша всичките си чувства, всичките си спомени през тези години? Бих предпочела да ги залича с един замах. Ще ми се последният ми спомен да беше онова ранно утро на плажа и да бях открила, че изтеклото време е било просто дълъг кошмар. Ще ми се отново да съм петнайсетгодишна хлапачка и да не разбирам света около мен, но това е невъзможно.

Не искам да пиша повече. Искам следващия път да си говорим с теб очи в очи.

След седмица Симон ще замине за няколко месеца при сестра си в Екс-ан-Прованс. Още същия ден ще отида на гара Аустерлиц и ще взема влака за Нормандия, както направих преди десет години. Зная, че ще ме чакаш и не се съмнявам, че ще те позная в тълпата, както бих те познала и след хиляда години. Отдавна съм разбрала това.

Преди цяла вечност, в най-суровите дни на войната, ми се присъни сън. В него вървях отново по Английския плаж с теб. Слънцето залязваше и островчето с фара се провиждаше през мъглата. Всичко си беше както преди: Къщата на носа, заливът… Дори и руините на Крейвънмур отвъд гората. Само ние с теб не бяхме същите. Бяхме крехки старци. Ти вече не можеше да излизаш в морето, а моите коси бяха посивели като пепел. Но бяхме заедно.

От онази нощ си знаех, че рано или късно, не е важно кога, ще дойде и нашето време. В едно далечно място септемврийските светлини ще пламнат за нас и този път на пътя ни не ще се изпречат никакви сенки.

Този път ще е завинаги.