Септемврийски светлини

4. Тайни и сенки

Календарът в Синия залив отбелязваше само два сезона: лятото и останалите месеци от годината. Лете местните жители утрояваха работното си време, за да снабдяват околните курортни селища, в които имаше балнеосанаториуми, туристи и градски люде, прииждащи в търсене на плаж, слънце и платена скука. Хлебари, занаятчии, шивачи, дърводелци, зидари и представители на какви ли не други професии — всички те зависеха от трите дълги месеца, през които слънцето огряваше благосклонно крайбрежието на Нормандия. През тези тринайсет или четиринайсет седмици жителите на Синия залив се превръщаха в трудолюбиви мравки, за да живеят в спокойно безделие като скромни щурци през остатъка от годината. Особено напрегнати бяха първите дни на август, когато търсенето на местни стоки скачаше до небесата.

Едно от малкото изключения беше Кристиан Юпер. Той, подобно на останалите собственици на риболовни кораби в градчето, понасяше мравешката участ дванайсет месеца в годината. Такива мисли спохождаха опитния рибар всяко лято по едно и също време, докато гледаше как край него кипи живот. В такива моменти го загризваха съмнения, че е сбъркал попрището си — навярно щеше да е по-разумно да наруши традицията на седем поколения и да стане хотелиер, търговец или да избере някоя друга професия. Може би тогава дъщеря му Хана нямаше да е принудена да прислужва по цяла седмица в Крейвънмур; може би тогава самият Кристиан щеше да прекарва повече време със съпругата си, вместо да я зърва за по петнайсет минути сутрин и вечер.

Исмаел наблюдаваше чичо си, докато двамата заедно поправяха баластната помпа на кораба. Умисленото изражение на рибаря издаваше какво го мъчи.

— Би могъл да отвориш работилница за корабно оборудване — отбеляза момчето.

В отговор чичо му само изграчи нещо неопределено.

— Или пък да продадеш кораба и да вложиш парите в магазина на мосю Дидие. Вече шест години те врънка да го направиш — продължи Исмаел.

Кристиан прекъсна работата си и се взря в племенника си. Макар и да заместваше баща му от тринайсет години, неспирно се изненадваше от онова, което най-много харесваше у момчето и което същевременно най-много го плашеше: смайващата и неизкоренима прилика на Исмаел с покойния му баща, в това число и слабостта да дава съвети, които никой не му е искал.

— Навярно ти ще трябва да направиш това някой ден — отвърна Кристиан. — Аз вече гоня петдесетте. На моята възраст човек не си сменя занаята.

— Тогава защо се оплакваш?

— Че кой не се оплаква?

Исмаел сви рамене. Двамата отново се съсредоточиха върху помпата.

— Добре де, няма да кажа нито думица повече — измърмори момчето.

— Де тоя късмет! Хайде, завий обтегача.

— Той си е изпял песента. Трябва да сменим помпата. Някой ден ще ни вкара в беля.

Юпер му отправи добре отработената си усмивка, запазена за оценители на рибния пазар, представители на пристанищните власти и други чиновници от най-различен калибър.

— Тази помпа е принадлежала на баща ми, преди него — на дядо ми, а преди него…

— Точно това имам предвид — прекъсна го Исмаел. — Мястото ѝ е по-скоро в някой музей, отколкото тук.

— Амин!

— Имам право и ти го знаеш.

Да ядосва чичо си бе едно от любимите занимания на момчето; навярно само плаването с платноходката му доставяше по-голямо удоволствие.

— Нямам намерение да разисквам повече тази тема. Стига! Край! Точка!

И за да не остане нещо неясно, Юпер подчерта думите си с едно енергично завъртане на гаечния ключ.

Изведнъж във вътрешността на помпата се разнесе подозрително скърцане. Юпер се усмихна на момчето. След две секунди накрайникът на обтегача, който току-що бяха укрепили, изхвърча над главите им, описвайки парабола. Последваха го едно бутало, пълен комплект гайки и разни железарии с неопределен вид. Чичото и племенникът проследиха с поглед полета на тези вехтории, докато не се приземиха доста безцеремонно на палубата на съседния кораб, принадлежащ на Жерар Пико. Пико, бивш боксьор с телосложение на бик и мозък на ракообразно, разгледа парчетиите и с недоумение вдигна очи към небето. Юпер и Исмаел се спогледаха.

— Е, надали ще усетим някаква разлика — отбеляза момчето.

— Когато имам нужда от мнението ти…

— Ще го поискаш. Добре. Впрочем, чудех се дали ще имаш нещо против да си взема свободен ден идната събота. Смятам да направя някоя и друга поправка по платноходката…

— Тая поправка да не би случайно да е руса, зеленоока, висока метър и седемдесет? — небрежно попита рибарят и изгледа племенника си с лукава усмивка.

— Новините бързо се разнасят — рече Исмаел.

— Намеси ли се братовчедка ти, направо летят, скъпи племеннико. Как се казва дамата?

— Ирен.

— Разбирам.

— Няма нищо за разбиране.

— То ще си проличи.

— Просто е симпатична и толкоз.

— „Просто е симпатична и толкоз“ — повтори Юпер, имитирайки равнодушния тон на момчето.

— По-добре забрави. Не беше добра идея. Ще работя в събота — прекъсна го Исмаел.

— Ами да, трюмът трябва да се почисти. Има останки от развалена риба и вони до небесата.

— Чудесно.

Юпер прихна да се смее.

— Твърдоглавец като баща си! Харесва ли ти момичето, или не?

— Хм…

— Няма какво да ми хъмкаш, Ромео, три пъти по-стар съм от теб. Харесва ли ти, или не?

Исмаел сви рамене. Бузите му пламтяха като зрели праскови. Накрая измърмори под нос нещо неразбираемо.

— Я преведи — настоя чичо му.

— Казах, че да. Поне така мисля. Почти не я познавам.

— Добре. Това е повече, отколкото можех да кажа аз за леля ти първия път, когато я видях. А Бог ми е свидетел, че е истинска светица.

— Каква беше като млада?

— Остави тая работа, че да не прекараш съботата в трюма — заплаши го Юпер.

Исмаел кимна и се зае да събира инструментите. Чичо му го наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато почистваше ръцете си от машинното масло. Почти две години бяха минали от последния път, когато племенникът бе проявил интерес към момиче — казваше се Лаура и бе дъщеря на търговски пътник от Бордо. Вътрешният свят на момчето бе недостъпен и по всичко личеше, че едничката му любов е морето — и самотата. У тази Ирен явно имаше нещо специално.

— Ще изчистя трюма до петък — обяви Исмаел.

— На твое разположение е.

Вечерта, когато чичото и племенникът слязоха на кея, за да се приберат у дома, техният съсед Пико все още изучаваше тайнствените отломки, чудейки се дали това лято щяха да валят дъждове от болтове, или небето му изпращаше някакъв особен знак.

Когато настъпи август, семейство Совел вече имаха чувството, че са живели в Синия залив поне една година. Дори онези, които не ги познаваха лично, вече знаеха цялото им житие-битие благодарение на словоохотливостта на Хана и майка ѝ, Елизабет Юпер. По силата на едно странно явление — клюкарство, граничещо едва ли не с магия — новините за събитията пристигаха в пекарната, където работеше Елизабет, още преди да са се случили. Нито радиото, нито периодичният печат можеха да съперничат на заведението на Елизабет Юпер. То предлагаше пресни кроасани и новини от зори до здрач. Ето защо до настъпването на петъка единствените обитатели на Синия залив, които не знаеха за внезапно пламналата любов между Исмаел Юпер и новодошлата Ирен Совел, бяха рибите и набедените влюбени. Нямаше значение дали нещо се е случило, или тепърва ще се случи. Кратката разходка с лодката от Английския плаж до Къщата на носа вече бе влязла в аналите на лятото на 1937 г.

В действителност първите седмици на август в Синия залив отлетяха неусетно. Симон най-сетне бе успяла да си изгради цялостна представа за Крейвънмур. Списъкът на всички неотложни задачи по поддръжката на дома беше безкраен. Дори само контактите с местните доставчици, уточняването на сметките, воденето на отчетността и кореспонденцията на Лазарус ангажираха цялото ѝ време, без да броим минутите за отдих и сън. Дориан, яхнал велосипеда, получен от Лазарус като подарък при настаняването им, играеше ролята на пощенски гълъб. Само след няколко дни момчето вече познаваше всеки камък и дупка по пътя, опасващ Английския плаж.

Всеки работен ден на Симон започваше с изпращане на писма и старателно сортиране на получената поща в пълно съответствие с указанията на Лазарус. На едно малко листче си бе нахвърляла бележки, които в случай на нужда бързо да я подсетят за чудноватите му изисквания. Тя добре помнеше как на третия ден от службата си насмалко не отвори по случайност едно от писмата, изпратени от Даниел Хофман от Берлин. Паметта ѝ я предпази от тази грешка в последния момент.

Пратките на Хофман пристигаха веднъж на всеки девет дни с едва ли не математическа точност. Пергаментовите пликове винаги имаха восъчен печат с герб във формата на буквата D. Симон бързо свикна да ги отделя от останалите писма и престана да се замисля над необичайната забрана, свързана с тях. Ала през първата седмица на август се случи нещо, което отново събуди любопитството ѝ относно мистериозната кореспонденция на господин Хофман.

Една сутрин Симон влезе в кабинета на Лазарус, за да остави на писалището му куп квитанции, пристигнали по пощата. Предпочиташе да изпълнява тази задача в ранните часове, преди майсторът на играчки да е отишъл в кабинета си, за да не го безпокои и да прекъсва работата му по-късно през деня. Покойният Арман имаше навика да започва деня си с проверка на сметките — поне докато силите му позволяваха.

И тъй, в онова утро Симон влезе в кабинета както обикновено и долови мирис на тютюн, което означаваше, че предната нощ Лазарус е стоял там до късно. Тъкмо оставяше документите върху писалището, когато забеляза нещо, което все още димеше сред угасналата жарава в камината. Заинтригувана, тя се приближи и разрови останките с ръжена. На пръв поглед това като че ли бе сноп книжа, които пламъците не бяха погълнали изцяло. Симон вече се канеше да излезе от стаята, когато изведнъж ясно различи восъчния печат с герба върху хартията в пепелта. Писма! Лазарус бе хвърлил в огъня писмата на Даниел Хофман, за да ги унищожи. Но каквато и да бе причината, помисли си Симон, тази случка никак не я засягаше. Тя остави ръжена и излезе от кабинета, твърдо решена никога вече да не си пъха носа в личните дела на работодателя си.

Потропването на дъжда по прозорците събуди Хана. Беше полунощ. Стаята тънеше в синкав мрак и далечните светкавици на бурята, вилнееща някъде над морето, рисуваха призрачни сенки. Тиктакането на един от говорещите часовници на Лазарус отекваше механично от стената, а очите на засмяното лице на циферблата неспирно шареха наляво-надясно. Хана въздъхна. Мразеше да нощува в Крейвънмур.

На дневна светлина домът на Лазарус Жан ѝ изглеждаше като неизброден музей, пълен с какви ли не чудеса. Ала с падането на нощта стотиците механични създания, маските и роботите се превръщаха в призрачна фауна, която никога не заспиваше и бдеше в сумрака вечно изцъклена, усмихвайки се неуморно.

Майсторът на играчки спеше в една стая до спалнята на съпругата си в западното крило. С изключение на тях двамата и самата Хана къщата нямаше други обитатели освен десетките творения на Лазарус, които заемаха всеки коридор, всяка стая. В нощната тишина Хана чуваше ехото от неспирно работещите им механични вътрешности. Понякога, когато не я ловеше сън, с часове си представяше играчките, застинали неподвижно с блеснали в мрака стъклени очи.

Едва бе спуснала клепачи, когато чу за пръв път звука — равномерно потропване, приглушено от дъжда. Тя стана, прекоси стаята и отиде до по-светлия правоъгълник на прозореца. Гората от кули, арки и ъгловати покриви на Крейвънмур се простираше навън, забулена от поройния дъжд. Вълчите муцуни на водоливниците бълваха реки от черна вода в пустотата. Как само ненавиждаше това място…

Звукът долетя отново и Хана спря поглед върху редицата прозорци на западното крило. По всяка вероятност вятърът бе отворил един от прозорците на третия етаж. Завесите се развяваха под дъжда и кепенците се удряха монотонно. Девойката прокле лошия си късмет. Кръвта ѝ се смразяваше само при мисълта да излезе в коридора и да прекоси цялата къща чак до западното крило.

Преди страхът ѝ да надделее над чувството за дълг, тя нахлузи пеньоара и чехлите си. Заради тъмнината взе един свещник и запали свещите. Колебливото им медно сияние я обгърна с призрачен ореол. Хана сложи ръка върху студената брава на вратата и преглътна на сухо. Кепенците в далечната тъмна стая все така потропваха равномерно, сякаш я очакваха.

Затвори вратата на спалнята зад гърба си и се озова в безкрайния коридор, който чезнеше в мрака. Вдигна нагоре свещника и закрачи покрай замрелите играчки, които сякаш се рееха във въздуха. Момичето ускори крачка, като избягваше да поглежда встрани. Третият етаж подслоняваше голям брой от старите роботи на Лазарус, които се движеха тромаво и имаха гротескни, нерядко дори страшни лица. Почти всички бяха затворени зад стъклени витрини и току изведнъж оживяваха без предупреждение, подчинявайки се на някакво вътрешно устройство, което ги пробуждаше от механичния им сън.

Хана мина покрай Мадам Сару, врачката, която разбъркваше със съсухрените си ръце колода карти таро, избираше една от тях и я показваше на зрителя. Колкото и да се стараеше, момичето не се сдържа и погледна призрачната циганка, издялана от дърво. Куклата изведнъж отвори очи и протегна карта към Хана. Девойката преглътна с мъка. Картата изобразяваше червен дявол, обвит в пламъци.

На няколко метра по-нататък се поклащаше торсът на човека с маските. Този робот неспирно сваляше от невидимото си лице все нови и нови маски, показвайки се в различен облик. Хана извърна очи и забърза по коридора. Денем бе минавала по него безброй пъти. Това бяха просто безжизнени машини и не си струваше да им обръща внимание, камо ли пък да се бои от тях.

Успокоявайки се с такива мисли, тя зави по коридора, който водеше към западното крило. Миниатюрният оркестър на Маестро Фирети бе разположен в единия край на галерията. Срещу монетка фигурките на музикантите започваха да свирят особена вариация на „Турски марш“ на Моцарт.

Хана спря пред огромна врата от обработен дъб — последната в коридора. Всяка от вратите в Крейвънмур имаше различен релеф и представяше сцени от прочути приказки; словата на братя Грим бяха обезсмъртени в дърводелски произведения, достойни за някой палат. В очите на момичето обаче тези гравюри бяха направо зловещи. Хана никога не бе влизала в това помещение — една от многото стаи в къщата, в които не бе стъпвала с крак и не би го сторила освен при крайна необходимост.

Потропването на прозореца се чуваше зад вратата. Мразовитият дъх на нощта, процеждащ се през процепите ѝ, погали кожата на момичето. Хана хвърли последен поглед към дългия коридор, проточил се зад гърба ѝ. Куклите-оркестранти се взираха в мрака. Ромоленето на дъжда се чуваше отчетливо — сякаш хиляди ситни паячета тичаха по покрива на Крейвънмур. Девойката пое дълбоко дъх, завъртя дръжката и влезе в стаята.

Обгърна я струя леден въздух, която затръшна рязко вратата зад гърба ѝ и угаси свещите. Прогизнали от дъжда, тюлените завеси се поклащаха от вятъра като саван. Хана пристъпи напред и побърза да залости прозореца, отворил се от порива на бурята. С треперещи пръсти момичето извади от джоба на пеньоара си кибрит, за да запали свещите отново. Под танцуващите им пламъци мракът оживя изведнъж. Слабата светлина разкри помещение, което приличаше на детска стая. Малко креватче, до него писалище, книги и детски дрехи, проснати върху стол. Чифт обувки бяха оставени прилежно една до друга под креватчето, а на таблата му висеше мъничко разпятие.

Хана направи няколко крачки из стаята. Имаше нещо странно и обезпокоително в тези вещи, макар че не можеше да определи точно какво. Отново плъзна поглед из помещението. В Крейвънмур нямаше деца и никога не бе имало. С каква цел бяха обзавели такава стая?

Изведнъж я осени прозрение. Най-сетне разбра какво я бе смутило отначало. Това не бе редът, нито прекалената спретнатост. Беше нещо толкова просто и понятно от само себе си, че човек дори не би се замислил над него. Стаята явно бе детска, но нещо ѝ липсваше… Играчки. Нямаше нито една-единствена играчка.

Хана вдигна свещника и забеляза още нещо по стените. Някакви хартийки, изрезки от вестници. Тя остави свещника върху детското бюро и се приближи да ги разгледа. Стената бе покрита с колаж от стари изрезки и фотографии. На една от снимките се открояваше жена с бледо лице; тя имаше строги, резки черти, а в черните ѝ очи сякаш се таеше заплаха. Същото лице се виждаше и на други снимки; на една от тях, която Хана разгледа внимателно, тайнствената дама държеше дете на ръце.

Погледът на момичето обходи стената и се спря върху изрязаните статии от стари вестници, чиито заглавия като че ли нямаха връзка помежду си. Известия за страшен пожар в една парижка фабрика и за изчезването на някой си господин Хофман по време на бедствието. Цялата колекция от изрезки бе пропита с натрапчив трагизъм. Наредените една до друга статии бяха като каменни плочи, изграждащи стените на гробище от спомени и сенки от миналото. А в центъра, сред десетки избелели и нечетливи изрезки, се мъдреше титулната страница на вестник от 1890 г. На нея се виждаше едно детско лице. Очите му бяха пълни с ужас — очи на бито животно.

Този образ дълбоко разтърси Хана. Очите на момченцето — едва шест или седемгодишно — като че ли бяха видели кошмарни неща, които тя не би могла дори да си представи. Почувства студ, силен студ, който сякаш извираше от недрата на душата ѝ. Опита се да разчете избледнелия от времето текст под снимката. „Намерено е осемгодишно момче, прекарало седем дни, затворено в тъмно мазе съвсем само“ — гласеше съобщението. Хана се взря отново в лицето на малчугана. Имаше нещо смътно познато в чертите му или може би в очите…

Точно в този миг като че ли чу ехото на някакъв глас, който шепнеше зад гърба ѝ. Обърна се, но там нямаше никой. Момичето въздъхна от облекчение. Неясната светлина, която струеше от свещите, улавяше безброй прашинки, реещи се във въздуха, и обгръщаше всичко с пурпурна мъгла. Хана отиде до един от прозорците и изтри с пръсти пролука за гледане върху запотеното стъкло. Гората отвън бе забулена от мъгла. Лампите в кабинета на Лазарус в западното крило бяха запалени и силуетът на стопанина се очертаваше в топлото златисто сияние, процеждащо се през завесите. Тънък лъч светлина проникна през пролуката на стъклото и плъзна из стаята като прозрачен шнур.

Онзи глас прозвуча отново, само че този път по-наблизо и по-отчетливо. Шепнеше името ѝ. Хана се обърна, огледа тънещата в полумрак стая и за пръв път забеляза едно малко стъклено шишенце, което излъчваше слаб блясък. Черно като обсидиан, то стоеше в неголяма ниша в стената и хвърляше призрачни отражения.

Девойката предпазливо се приближи до нишата и разгледа шишенцето. На пръв поглед напомняше флакон за парфюм, но тя никога не бе виждала толкова красив образец, нито пък толкова изящно гравиран кристал. Запушалката с форма на призма пръскаше дъгоцветни отблясъци. Хана изпита непреодолимо желание да вземе в ръце тази прелестна вещ и да прокара пръсти по безупречните линии на кристала.

Дланите ѝ обхванаха шишенцето извънредно внимателно. Тежеше повече, отколкото бе очаквала, а кристалът се оказа толкова студен, че допирът до него почти ѝ причини болка. Вдигна го до очите си и се опита да разгледа съдържанието му, ала видя единствено непроницаем мрак. Въпреки това, докато се взираше във флакона срещу светлината, стори ѝ се, че нещо се движи вътре — някаква гъста черна течност, може би парфюм…

С треперещи пръсти хвана гравираната кристална запушалка. Нещо забълбука в шишенцето. Хана се поколеба за миг, но красотата на този предмет сякаш обещаваше вълшебно ухание. Тя бавно завъртя запушалката. Чернилката във флакона отново се раздвижи, но момичето вече не ѝ обръщаше внимание. Тапата най-сетне поддаде.

Неописуем звук — свистене на изпуснат газ под налягане — изпълни стаята. Само за миг някаква черна маса, изригнала от гърлото на шишенцето, се разля във въздуха подобно на мастилено петно в езеро. Хана усети, че ръцете ѝ треперят, а онзи шепнещ глас сякаш я обгърна. Когато погледна отново кристалния флакон, установи, че е станал съвсем прозрачен; каквото и да бе имало в него, то бе излязло на свобода благодарение на нея. Момичето върна шишенцето на мястото му. Студено течение се разнесе из стаята и угаси свещите една по една. Докато помещението постепенно потъваше в непрогледна тъма, нечие присъствие ставаше все по-осезаемо в мрака. Непроницаем силует изникна върху стената, оцветявайки я в черно.

Сянка.

Хана бавно заотстъпва към изхода. Треперещите ѝ ръце напипаха студената брава зад гърба ѝ. Отвори полека вратата, без да откъсва очи от тъмната маса, и се приготви да побегне презглава. Ясно усещаше, че нещо се приближава към нея.

Докато затваряше вратата, верижката, която висеше на шията ѝ, се закачи за един от релефите по дървото. В същия миг зад нея се разнесе нисък, смразяващ кръвта звук, досущ като съскането на огромна змия. Хана чак заплака от страх. Верижката се скъса и в непрогледния мрак момичето чу как медальонът тупна на земята. Освободена, Хана се обърна към сенчестия тунел, простиращ се пред нея. В единия му край вратата, която водеше към стълбището на съседното крило, бе отворена. Призрачното съскане се разнесе отново, този път по-близо. Хана побягна с всички сили към стълбището. Само след миг се чу характерен звук — дръжката на вратата се бе завъртяла в тъмното. Момичето извика, обзето от непреодолим ужас, и се втурна към стълбите.

Слизането до долния етаж сякаш отне цяла вечност. Запъхтяна, Хана взимаше по три стъпала наведнъж, като се стараеше да не се спъне. Когато стигна до вратата, водеща към градината зад Крейвънмур, глезените и коленете ѝ бяха натъртени от паническото бягство, но почти не изпитваше болка. Адреналинът струеше във вените ѝ като огнена река и я тласкаше да тича неуморно. Вратата, която по принцип не се използваше, бе залостена. Хана разби стъклото с лакът и така успя да я отвори от външната страна. При това поряза ръката си, но усети раната едва когато се озова в сумрачната градина.

Затича се към гората; хладният нощен въздух галеше прогизналите ѝ от студена пот дрехи и ги прилепваше към тялото ѝ. Преди да поеме по пътеката, която пресичаше Крейвънмурския лес, Хана се обърна към къщата, очаквайки да зърне преследвача си сред сенките на градината. От привидението нямаше и следа; девойката пое дълбоко дъх. Студеният въздух опари гърлото ѝ и прониза дробовете ѝ като нажежено шило. Канеше се да се впусне отново в бяг, когато съгледа призрачния силует, сякаш залепен за фасадата на Крейвънмур. Плътно лице изплува върху черната плоскост и сянката се заспуска надолу, пълзейки между водоливниците като чудовищен паяк.

Хана се втурна из тъмния лабиринт на гората. Месечината се усмихваше в пролуките между короните и обагряше мъглата в синьо. Листата, рошени от вятъра, шепнеха с безброй гласове. Дърветата сякаш я причакваха край пътя като вкаменени призраци и заплашително протягаха към нея клони като хищни лапи. Хана тичаше колкото ѝ крака държат към светлината, провиждаща се в края на фантастичния тунел — изход, който сякаш се отдалечаваше все повече въпреки отчаяните ѝ усилия да го достигне.

В гората се разнесе грохот. Сянката напредваше през гъсталака, унищожавайки всичко по пътя си като смъртоносен свредел, който си пробиваше път към Хана. Сподавен вик заглъхна в гърлото на девойката. Клоните и трънакът бяха изподраскали ръцете и лицето ѝ. Умората я връхлиташе като дървен чук, чиито удари притъпяваха сетивата ѝ, а един вътрешен глас ѝ нашепваше да се предаде на изтощението, да си полегне и да чака… Но тя чувстваше, че не бива да спира. Трябваше да се измъкне от това място. Още мъничко и щеше да стигне до пътя, който водеше към града. Там щеше да спре някоя кола; все някой щеше да я вземе и да ѝ помогне. Броени секунди я деляха от спасението, трябваше само да излезе от гората.

Далечните светлини на една кола, завиваща покрай Английския плаж, разсякоха горския мрак. Усетила нов прилив на сили, Хана завика за помощ. Зад гърба ѝ се надигна вихрушка, която пресече гъсталака и се извиси към короните на дърветата. Хана вдигна поглед към върхарите, които закриваха лицето на луната. Сянката бавно се разгърна. Девойката едва успя да изпусне последен стон. Потекла от висините като катранен дъжд, сянката рухна връз нея. Хана затвори очи и си представи лицето на майка си, засмяна и бъбрива.

Само след миг почувства ледения дъх на сянката върху лицето си.