Септемврийски светлини

12. Doppelgänger

— He е имало и не ще има на света по-красива невеста пред олтара — каза маската. — Никога.

Симон чуваше как свещите, горящи в сумрака, тихо ронеха восъчни сълзи, а отвъд стените вятърът шепнеше, бръснейки гребена от водоливници, които увенчаваха Крейвънмур. Гласът на нощта.

— Александра внесе в живота ми светлина, която изтри печалните спомени, обременявали паметта ми още от детството. Дори и днес си мисля, че на малцина смъртни им е дадено да познаят такова щастие и покой. В известен смисъл престанах да бъда момчето от най-окаяния парижки квартал. Забравих дългите заточения в мрака. Завинаги оставих зад гърба си черното мазе, където все ми се счуваха гласове, а угризенията ми ме уверяваха, че сянката, на която болестта на майка ми бе отворила дверите на ада, наистина съществува. Забравих кошмара, преследвал ме години наред — страшно видение, в което една стълба се спускаше от тъмните недра на нашия дом на улица „Гоблен“ до долината на река Стикс11… Да, загърбих всичко това. И знаете ли защо? Защото Александра Алма Малтис, истинският ангел в моя живот, ми показа, че не съм лош — напук на всичко, което ми бе втълпявала майка ми, откакто се помнех. Разбирате ли, Симон? Не бях лош. Бях като другите хора, като всеки друг. Бях невинен.

Гласът на Лазарус секна за миг. Симон си представи как под маската безшумно се стичат сълзи.

— С нея заедно изследвахме Крейвънмур. Мнозина смятат, че всички чудеса в тази къща са мое творение. Но това не е така. Само малка част от тях са излезли изпод моите ръце. Останалите неща — безбройните галерии с чудни изобретения, които дори аз не проумявам — вече бяха тук, когато за пръв път прекрачих прага на дома. Никога не ще узная кога са се появили. По едно време си мислех, че преди мен други са заемали моето място. Понякога, ако притихна нощем и се ослушам внимателно, сякаш чувам ехото на чужди гласове, чужди стъпки, които ехтят из коридорите на този дворец. Друг път ми се струва, че времето е спряло в стаите и пустите коридори и че всички творения, изпълващи това място, някога са били от плът и кръв. Като мен.

Отдавна съм престанал да се терзая с тези загадки. Дори след като бях живял в Крейвънмур месеци наред, все още откривах нови стаи, в които не бях стъпвал, нови коридори, водещи към неизвестни крила на дома… Мисля, че някои жилища — хилядолетни дворци, които се броят на пръстите на едната ръка — са нещо повече от обикновени постройки; те са живи. Имат душа и свой начин на общуване с нас. Крейвънмур е такава сграда. Никой не знае кога е бил построен, от кого и защо. Но когато този дом ми говори, аз слушам…

Преди лятото на 1916 г., когато щастието ни бе в апогея си, се случи нещо. Всъщност основите на произшествието бяха положени година преди това, без аз изобщо да подозирам. В деня след сватбата ни Александра станала на разсъмване и отишла в голямата овална зала, за да разгледа стотиците подаръци, които бяхме получили. Вниманието ѝ било привлечено от малка ръчно гравирана кутия — особено изящна вещ. Заинтригувана, Александра я отворила. Вътре имало стъклено шишенце и кратка бележка, адресирана до булката. В бележката пишело, че това е специален подарък, сюрприз. Шишенцето уж съдържало любимия ми парфюм, който някога използвала майка ми, и съпругата ми трябвало да го пази до деня на първата годишнина от сватбата ни, преди да го използва. Ала това трябвало да си остане тайна между нея и дарителя, моя стар приятел от детинство — Даниел Хофман…

Следвайки дословно указанията, убедена, че така ще ми достави радост, Александра пазила шишенцето в продължение на дванайсет месеца до уречената дата. В деня на годишнината го извадила от кутията и го отворила. Излишно е да ви казвам, че то не съдържало никакъв парфюм. Това бе същото шише, което бях хвърлил в морето в навечерието на женитбата ни. От мига, в който Александра го отпуши, нашият живот се превърна в кошмар…

Именно по това време започнах да получавам писма от Даниел Хофман. Вече ми пишеше от Берлин; там, както твърдеше, му предстояла сериозна работа, която щяла да промени света. Посещавал милиони деца, които приемали подаръци от него. Милиони деца, които някой ден щели да съставят най-мощната армия, известна в историята. До ден-днешен не разбирам какво искаше да каже с това…

С една от първите му пратки получих книга — подвързан с кожа том, който изглеждаше стар като света. На корицата се четеше една-единствена дума: Doppelgänger. Чували ли сте я, скъпа приятелко? Вероятно не сте. Преданията и старите магически фокуси вече не будят интерес у никого. Думата е от немски произход и означава сянка, която се е отделила от собственика си и се е обърнала против него. Но това, разбира се, е само началото. Така се получи и при мен. За ваше сведение, книгата всъщност бе учебно ръководство по отношение на сенките. Музейна рядкост. Когато започнах да я чета, вече беше късно. В мрака на този дом нещо растеше потайно, месец след месец, мътеше се като змийско яйце, което чака подходящия момент да се излюпи.

През май 1916 г. започнаха да ми се случват разни неща. Сияйното блаженство, на което се радвах през първата си година с Александра, бавно помръкна. Малко след това у мен се зародиха подозрения за съществуването на сянката. Когато осъзнах присъствието ѝ, бедата вече бе станала необратима. Първите нападения пораждаха само уплаха. Дрехите на Александра биваха накъсвани на парцали. Вратите се затваряха край нея, а невидими ръце я замерваха с предмети. В тъмното се чуваха гласове. Но това бе само началото…

В този дом има хиляди кътчета, където една сянка би могла да се скрие. Тогава разбрах, че къщата всъщност изразяваше душата на своя създател, Даниел Хофман, и сянката щеше да расте в нея, укрепвайки с всеки изминал ден. А аз, напротив, щях да отслабвам все повече. Цялата ми сила щеше да премине към нея и постепенно, докато се връщах към мрака на детството на улица „Гоблен“, аз щях да стана сянката, а тя щеше да е повелителят.

Реших да затворя фабриката за играчки и да се върна към някогашната си страст. Исках отново да дам живот на Габриел, онзи ангел пазител, който бдеше над мен в Париж. Бях се вдетинили вярвах, че ако успея да го възродя, той ще пази двама ни с Александра от сянката. Така създадох мощно механично творение, което надминаваше и най-смелите ми мечти. Стоманен колос, ангел, който трябваше да ме освободи от кошмара.

Какъв злочест наивник бях! Щом онова чудовищно създание се надигна от работната ми маса, всичките ми илюзии, че ще ми се подчинява, мигом се изпариха. Ангелът не слушаше мен, а своя повелител — сянката. Тя пък не можеше да съществува без мен, защото аз бях източникът, от който черпеше силата си. Освен че не ме избави от окаяния живот, ангелът стана най-лошият пазител. Той бранеше страшната тайна, обрекла ме на вечни страдания, и въставаше безмилостно всеки път, щом някой или нещо заплашеше да я разкрие.

Нападенията срещу Александра се ожесточиха. Сянката бе укрепнала и заплахата растеше с всеки изминал ден. Беше решила да ме измъчва, причинявайки страдания на жена ми. Бях отдал на Александра сърце, което всъщност не ми принадлежеше. Тази грешка щеше да ни погуби. Стигнах до ръба на лудостта; тогава забелязах, че сянката вършеше безчинствата си само когато се намирах наблизо. Не можеше да живее далече от мен. Затова реших да напусна Крейвънмур и да потърся убежище на островчето с фара. Там не можех да навредя на никого. Ако някой трябваше да плати за предателството ми, то това бях аз. Само че подцених душевната сила на Александра, нейната любов към мен. Надмогнала страха, с риск за живота си тя ми се притече на помощ в карнавалната нощ. Щом платноходката, с която жена ми прекосяваше залива, наближи островчето, сянката се спусна връз нея и я завлече в дълбините. Все още чувам как се кискаше в мрака онова чудовище, когато отново изплува от вълните. На следващия ден сянката се вмъкна пак в стъкленото шишенце и цели двайсет години не ми се мярна пред очите…

Разтреперана, Симон стана от стола и полека заотстъпва назад, докато гърбът ѝ не опря в стената на стаята. Не искаше да чуе нито дума повече от устата на този човек, на този… безумец. Само едно нещо я крепеше и обуздаваше страха, който ѝ вдъхваше маскираната фигура: гневът.

— Скъпа приятелко, недейте… Не допускайте тази грешка. Нима не разбирате? Когато пристигнахте тук със семейството си, преди да се усетя, сърцето ми се привърза към вас. Случи се неволно. Дори не си давах сметка за това, докато не стана прекалено късно. Опитах се да победя магията, като направих една марионетка по ваш образ и подобие…

— Какво?

— Мислех си… Скоро след като вашето присъствие оживи отново този дом, сянката, която бе спала двайсет години в проклетото шишенце, се пробуди от забвението. И бързо си намери подходяща жертва, която да я пусне на свобода…

— Хана… — промълви Симон.

— Да ви призная, разбирам какво мислите и чувствате в момента. Но просто няма спасение. Направих каквото можах. Трябва да ми повярвате…

Човекът с маската стана и тръгна към Симон.

— Нито крачка повече! — избухна тя.

Лазарус се спря.

— Не искам да ви сторя нищо лошо, Симон. Аз съм ваш приятел. Не ме отблъсвайте.

Тя почувства как от дълбините на душата ѝ се надига вълна от омраза.

— Вие убихте Хана…

— Симон…

— Къде са децата ми?

— Те сами избраха съдбата си…

Сякаш леден кинжал се заби в сърцето ѝ.

— Какво… какво направихте с тях?

Лазарус вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Мъртви са…

Още не бе успял да завърши изречението си, когато Симон нададе гневен вик и грабна един свещник от масата. Сетне се нахвърли върху човека, застанал пред нея, и с все сила стовари основата на свещника в средата на маската. Порцелановото лице се пръсна на хиляди парченца, а свещникът полетя към мрака. Зад маската нямаше нищо.

Вцепенена, жената се взря в безплътната тъмна маса, която се рееше пред нея. Силуетът свали белите си ръкавици; там, където трябваше да са ръцете, имаше само мрак. Едва тогава пред очите на Симон постепенно се образува демонично лице — тъмен облак, който бавно доби форма и обем, съскайки като разярена змия. В стаята се разнесе адски вой, който едва не оглуши Симон и угаси всички свещи. За пръв и последен път тя чу истинския глас на сянката. Сетне две лапи я сграбчиха и я завлякоха в тъмнината.

Докато навлизаха все по-навътре в гората, Исмаел и Ирен забелязаха, че леката мъгла, стелеща се над гъсталака, постепенно се насища със сияние. Мъглата поглъщаше примигващите светлини на Крейвънмур и създаваше призрачен мираж, обвивайки гората в златиста пара. Щом излязоха на открито, странното явление получи обяснение, но това съвсем не ги успокои. Всички прозорци на имението светеха ярко, поради което внушителната постройка приличаше на призрачен кораб, изплувал от морските дълбини.

Исмаел и Ирен се спряха пред решетестата врата, която водеше към градината, и загледаха в унес хипнотичното видение. Окъпан в тази ярка светлина, силуетът на Крейвънмур изглеждаше още по-зловещ, отколкото в мрака. Десетки водоливници се открояваха като стражи, изникнали от някой кошмар. Но не това зрелище спря младите хора. Нещо витаеше във въздуха — невидимо присъствие, от което ги побиваха тръпки. Вятърът носеше звуците, издавани от десетки, стотици роботи, които се движеха из имението; чуваше се нестройната мелодия на някаква въртележка и изкуственият смях на цяла армия от механични създания, скрити из коридорите на сградата.

Известно време Исмаел и Ирен слушаха като вцепенени гласа на Крейвънмур. Източникът на адската какофония се намираше току зад прага на парадния вход. От широко отворените врати се лееше златиста светлина, а през булото ѝ сенките се движеха и танцуваха под звуците на смразяваща кръвта мелодия. Ирен инстинктивно стисна ръката на Исмаел, а той я изгледа с непроницаемо изражение.

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш там? — попита момчето.

В един от прозорците се очерта силуетът на балерина, която въртеше пируети. Ирен извърна очи.

— Не е нужно да идваш с мен. В края на краищата, става дума за моята майка…

— Примамливо предложение. По-добре не го повтаряй — рече Исмаел.

— Добре — кимна Ирен. — Да става каквото ще…

— Да става каквото ще.

Стараейки се да не мислят за смеха, музиката, светлините и зловещия парад на куклите, с които бе претъпкано това място, двамата се заизкачваха по главното стълбище на Крейвънмур. Когато атмосферата на дома ги обгърна, Исмаел осъзна, че всичко видяно и преживяно до момента е било само предисловие. Ангелът и останалите играчки на Лазарус не го плашеха. Нещо витаеше в тази къща — мощно, осезаемо присъствие. Невидима сила, която излъчваше ярост и омраза. И Исмаел интуитивно разбра, че тя ги очаква.

Дориан затропа по вратата на сградата на жандармерията. Беше останал без дъх и краката му се подкосяваха. Беше тичал като луд през гората до Английския плаж, а после по безкрайното шосе, което се виеше край залива до града, докато слънцето залязваше зад хоризонта. Не бе почивал дори за миг, съзнавайки, че ако спре, после десет години не ще може да помръдне крак. Една картина в ума му го тласкаше да продължава с неотслабваща сила: образът на призрачното същество, което отнасяше майка му в мрака. Споменът за това видение бе достатъчен, за да го накара да тича до края на света.

Когато вратата най-сетне се отвори, от нея се подаде шишкавата фигура на агент Жобар. Малките очички на жандарма огледаха момчето, което сякаш щеше да рухне всеки миг. На Дориан му се стори, че вижда пред себе си носорог. Мъжът се усмихна сардонично и, пъхнал с привичен жест палци в джобовете на униформата си, направи гримаса на досада. Дориан си пое дъх и се опита да преглътне, но устата му бе съвсем пресъхнала.

— Е? — троснато попита Жобар.

— Вода…

— Това тук не е бар, другарю Совел.

С тази тънка ирония дебелокожият полицай вероятно искаше да покаже завидната си прозорливост и инстинкт на добре обучена хрътка. Все пак той пусна момчето да влезе и му подаде чаша вода от цистерната. Дориан никога не бе подозирал, че водата може да бъде толкова вкусна.

— Още!

Жобар му наля отново, оглеждайки го изпитателно като Шерлок Холмс.

— Няма нужда да ми благодариш.

Дориан пресуши чашата до последната капка и вдигна лице към полицая. Наставленията на Ирен изплуваха в ума му дума по дума.

— Майка ми претърпя злополука и е тежко ранена. Намира се в Крейвънмур.

На Жобар му трябваха няколко секунди, за да смели това съобщение.

— Каква злополука? — попита той с тон на тънък наблюдател.

— Тръгвайте незабавно! — избухна Дориан.

— Сам съм. Не мога да напусна поста.

Момчето въздъхна. Измежду всички идиоти на света този човек можеше да мине за христоматиен образец.

— Извикайте помощ по радиопредавателя! Направете нещо! Веднага!

Тонът и изражението на Дориан излъчваха достатъчно тревога, за да накарат Жобар да размърда внушителния си задник и да отиде до радиопредавателя. Преди да го включи, за миг се обърна и изгледа момчето подозрително.

— Ама обадете се най-сетне! — извика Дориан.

Лазарус се свести отведнъж. Пронизваща болка в тила го накара да дойде на себе си. Докосна главата си и напипа отворена рана. Смътно си спомни, че е зърнал Кристиан в коридора на западното крило. Роботът го бе ударил и го бе завлякъл някъде. Лазарус се огледа. Намираше се в една от стаите, които не се използваха за нищо — в Крейвънмур имаше много такива.

Надигна се бавно и се опита да подреди мислите си. Почувства се много слаб и отпаднал, щом се изправи на крака. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Щом ги отвори, погледът му попадна на малко огледало, което висеше на една от стените. Приближи се до него и се взря в отражението си.

После отиде до мъничкото прозорче, разположено на фасадата на дома, и видя как два силуета вървяха през градината в посока към парадния вход.

Ирен и Исмаел прекрачиха прага и се озоваха в потока светлина, който извираше от недрата на сградата. Ехото на въртележката и металическото потракване на хиляди зъбчати колелца, които се движеха като живи, ги прониза до кости като леден дъх. Стотици миниатюрни механизми шаваха по стените. Цяла вселена от невероятни създания мърдаше зад стъклените витрини и по висящите от тавана украшения. Накъдето и да погледнеха, неизменно се натъкваха на творенията на Лазарус, извършващи някакво действие. Часовници показваха физиономии, кукли вървяха като сомнамбули, фантастични лица се хилеха, озъбени като гладни вълци…

— Този път не се отделяй от мен — рече Ирен.

— Не съм си го и помислял — отвърна Исмаел, поразен от механичните създания, които пулсираха навсякъде около тях.

Едва бяха изминали няколко метра, когато входната врата се затръшна зад гърба им. Ирен извика и се притисна към Исмаел. Пред тях изникна фигурата на огромен мъж. Лицето му бе скрито от маска, изобразяваща демоничен клоун. Зелени очи проблясваха през процепите на маската. Момчето и момичето заотстъпваха пред видението, което се приближаваше към тях. В ръката му блестеше нож. В паметта на Ирен внезапно изплува образът на механичния иконом, който бе отворил вратата при първото посещение на семейство Совел в Крейвънмур. Името му бе Кристиан. Роботът вдигна ножа във въздуха.

— Кристиан, недей! — извика момичето. — Недей!

Икономът се закова на място. Оръжието изпадна от ръката му. Исмаел погледна приятелката си, без да разбира какво става. Неподвижната фигура ги наблюдаваше.

— Да побързаме — настоя Ирен, впускайки се напред.

Исмаел вдигна ножа, изпуснат от Кристиан, и се затича след нея. Настигна я при подножието на стълбата, която се издигаше отвесно към купола. Ирен се озърташе, опитвайки се да се ориентира.

— А сега накъде? — попита момчето, като току поглеждаше зад гърба си.

Тя се колебаеше, неспособна да реши по кой път да проникнат в лабиринта на Крейвънмур.

Внезапно от един от коридорите ги връхлетя студен вихър и до слуха им достигна глух металически глас.

— Ирен… — прошепна гласът.

Кръвта на момичето се вледени в жилите. Шепотът се разнесе отново. Ирен се втренчи в края на коридора. Исмаел проследи погледа ѝ и видя Симон. Реейки се над пода, обвита в ореол от мъгла, тя се носеше към тях с протегнати ръце. Дяволски огънчета танцуваха в очите ѝ. От бледите ѝ устни стърчаха остри стоманени зъби.

— Мамо! — проплака Ирен.

— Това не е майка ти… — рече Исмаел и побърза да дръпне момичето от пътя на ужасното същество.

Върху лицето му падна лъч светлина и го разкри в цялата му уродливост. Исмаел се хвърли към Ирен, за да я предпази от лапите на куклата, която се завъртя около оста си и пак се обърна към тях. Само половината ѝ лице бе завършено, останалото бе просто желязна маска.

— Това е куклата, която видяхме преди. Не е майка ти — каза момчето, опитвайки се да изтръгне приятелката си от транса, в който я бе хвърлило кошмарното видение. — Някаква сила движи всички тези марионетки…

В механизма на робота нещо изскърца. Исмаел видя как лапите отново се стрелнаха към тях. Той сграбчи Ирен и хукна към стълбището, въпреки че нямаше представа накъде отива. Двамата тичаха колкото им крака държат по една галерия с врати, които се отваряха край тях, и разни силуети, спускащи се от тавана.

— По-бързо! — извика Исмаел, чувайки зад гърба си стърженето на кабели.

Ирен се обърна да погледне назад. Хищните челюсти на чудовищното копие на майка ѝ щракнаха на двайсет сантиметра от нея. Пет остри като игли нокти посегнаха към лицето ѝ. Исмаел я дръпна встрани и я бутна през първата изпречила се врата в една голяма сумрачна зала.

Момичето падна ничком на пода, а Исмаел затръшна вратата зад гърба си. Ноктите на робота се забиха в дървото като смъртоносни стрели.

— Боже мой… — въздъхна момчето. — Пак се почна…

Ирен вдигна лице, пребледняла като платно.

— Добре ли си? — попита Исмаел.

Тя кимна неопределено и се огледа наоколо. Цели стени с книги се издигаха край тях, устремени към безкрая. Хиляди лавици с томове образуваха вита вавилонска кула, лабиринт от стълби и проходи.

— Попаднали сме в библиотеката на Лазарус.

— Дано поне да има втори изход, защото хич не ми се ще да проверявам какво става там… — рече Исмаел, сочейки вратата зад себе си.

— Трябва да има. Почти съм сигурна, само че не зная къде се намира — каза Ирен и се приближи към средата на залата, докато момчето подпираше вратата с един стол.

Ако тази барикада издържеше повече от две минути, помисли си Исмаел, той щеше безпрекословно да повярва, че на тоя свят стават чудеса. Ирен промълви нещо зад гърба му. Той се обърна и я видя да стои до едно писалище, където разглеждаше старинна наглед книга.

— Тук има нещо интересно — рече момичето.

Мрачно предчувствие обзе Исмаел.

— Остави тази книга.

— Защо? — изненадано попита Ирен.

— Остави я!

Тя послушно затвори книгата. Огънят от камината, която отопляваше библиотеката, освети позлатените букви на корицата: Doppelgänger.

Ирен едва се бе отдалечила на няколко крачки от писалището, когато мощна вибрация разтърси пода под нозете ѝ. Огънят в камината позатихна и книгите върху безкрайните рафтове се затресоха. Момичето изтича при Исмаел.

— Какво, по дяволите…? — възкликна той, доловил на свой ред тътена, който сякаш извираше от самите недра на сградата.

В този миг книгата, която Ирен бе оставила на писалището, рязко се отвори. Пламъците в камината секнаха напълно, сякаш угасени от ледено дихание. Исмаел прегърна приятелката си и я притисна към себе си. От висините заваляха книги, съборени от невидими ръце.

— Тук има и друг освен нас… — прошепна Ирен. — Усещам го…

Страниците на книгата бавно се заобръщаха от вятъра, извил се в стаята. Загледан в листовете на древния том, които светеха със собствена светлина, Исмаел изведнъж забеляза, че буквите сякаш се изпаряват една по една, образувайки облак от тъмен газ над книгата. Неясният силует поглъщаше дума след дума, изречение след изречение. Постепенно стана по-плътен; напомняше призрак от черно мастило, реещ се в пространството.

Черният облак се разшири и сякаш от нищото се оформиха ръце и туловище. Накрая се образува и непроницаемо лице.

Настръхнали от ужас, Исмаел и Ирен гледаха привидението, край което се появиха и други силуети, други сенки, оживели от страниците на изпопадалите книги. Пред смаяните погледи на младите хора бавно се разгърна цяла армия от сенки. Сенки на деца, на старци, на дами с причудливи тоалети… Всички те явно бяха пленени души, твърде слаби, за да придобият плътност и обем. Лица, изкривени от страдание, бездейни и лишени от воля. Докато ги гледаше, момичето почувства, че се намира пред изгубените души на десетки създания, уловени в капана на страшна магия. Те протягаха ръце към Исмаел и Ирен, молейки за помощ, но пръстите им се разтваряха в миражи от пара. Ясно доловим бе ужасът на техния кошмар, на мрачния сън, който ги терзаеше.

Докато траеше краткото видение, Ирен се запита кои бяха тези сенки и как се бяха озовали тук. Дали не бяха непредпазливи посетители, попаднали някога на това място също като нея? За миг я осени страшната мисъл, че може да види и майка си сред тези прокълнати души, деца на нощта. Но само с едно движение сянката, изникнала от книгата, превърна безплътните им тела във вихър от мрак, който се разнесе из залата.

Сянката разтвори паст и погълна до една душите, изпивайки и малкото сила, която все още тлееше в тях. След тяхното изчезване настъпи мъртвешка тишина. После сянката отвори очи и алената светлина, струяща от тях, прониза мрака.

Ирен понечи да закрещи, но гласът ѝ се изгуби в мощния грохот, който разтърси Крейвънмур. Всички прозорци и врати на имението започнаха да се затръшват като плочи, закриващи входа на гробница. Заслушан в глухия тътен, преминаващ през стотиците галерии на Крейвънмур, Исмаел осъзна, че надеждите му да се измъкне от това място здрав и читав се изпаряват.

Само през един процеп се точеше тънък като игла лъч светлина, който пронизваше свода на тавана — бледа нишка, увиснала под купола на зловещата циркова шатра. Този лъч сякаш се отпечата в очите на Исмаел. Без да губи нито миг, той хвана Ирен за ръка и я поведе пипнешком към другия край на залата.

— Може би вторият изход е там — прошепна момчето.

Ирен погледна натам, накъдето сочеше показалецът му. Очите ѝ проследиха нишката от светлина, която като че ли се процеждаше през дупката на ключалка. Библиотеката бе разположена в концентрични овали, съединени с тесен коридор, който се изкачваше спираловидно по стената и служеше за пресечна точка, от която се разклоняваха различни галерии. Симон бе разказвала на дъщеря си за тази архитектурна приумица: ако някой изминеше въпросния коридор до самия му край, щеше да стигне почти до третия етаж на имението. Нещо като Вавилонска кула, само че вътре в сградата. Този път Ирен взе инициативата и поведе Исмаел към коридора, а щом се озоваха в него, тя пъргаво се заизкачва нагоре.

— Знаеш ли поне къде отиваш? — попита момчето.

— Довери ми се.

Исмаел се затича след нея. Докато навлизаха навътре в коридора, полегатият под постепенно се издигаше все по-нагоре. Студен полъх погали тила на Исмаел. Обръщайки се, той видя плътното черно петно, което пълзеше по пода зад гърба му. Структурата на сянката бе почти като на материално тяло и единствено очертанията ѝ се сливаха с околния мрак. Призрачното петно се придвижваше, разливайки се като локва олио, гъсто и блестящо.

След няколко секунди съществото, изтъкано от течен мрак, се разпростря под нозете им. Исмаел почувства студ, който го прониза до кости, сякаш бе нагазил в ледени води.

— По-бързо! — извика той.

Точно както бяха предположили, лъчът светлина струеше от ключалката на врата, която се намираше само на пет-шест метра от тях. Исмаел ускори крачка и за няколко мига успя да се измъкне от сянката, заляла пода под краката им. Шансовете вратата да не е залостена изглеждаха нулеви. Каква полза, че бяха стигнали до нея, ако се окажеше, че не води доникъде?

В тъмното Ирен опипваше ключалката, търсейки начин да я отвори. Момчето се обърна, за да провери къде е сянката, и погледът му се натъкна на смолисточерен воал, който се издигаше пред него и бавно добиваше форма като статуя, изваяна от мрак. Появи се катранено лице, което бе твърде познато на Исмаел. Той запримигва, убеден, че очите го лъжат. Лицето обаче не изчезна. Беше собственото му лице.

Тъмното му отражение се усмихна злобно и от устните му се подаде змийски език. Исмаел инстинктивно измъкна ножа, който бе взел от робота във вестибюла, и го размаха пред сянката. Тя духна върху оръжието и от мразовитото ѝ дихание то се покри със скреж и ледени кристали от върха на острието до дръжката. От замръзналия метал дланта на Исмаел сякаш пламна. Пронизващият студ го изгаряше като огън.

Той едва не изпусна оръжието, но все пак устоя на мускулния спазъм, сковал ръката му, и се опита да забие ножа в лицето на сянката. Отсечен от острието, езикът тупна върху крака на Исмаел. Малкият черен къс тутакси прилепна към глезена му като втора кожа и бавно запълзя нагоре. От допира с тази материя, леденостудена и лепкава, на момчето му се догади.

В този миг ключалката, с която Ирен се бореше зад гърба му, изскърца и пред двамата зейна тунел от светлина. Девойката се втурна натам и Исмаел я последва, затръшвайки вратата под носа на преследвача. Откъснатото парче от сянката се изкатери до бедрото на момчето и доби формата на огромен паяк. Почувствал остра болка в крака, Исмаел извика. Ирен се опита да отпъди паяка. Тогава чудовищната твар се нахвърли върху нея. Момичето закрещя от ужас:

— Махни го от мен!

Объркан, Исмаел се озърна и откри източника на светлина, който ги бе довел насам. Дълга редица от свещи се губеше в сумрака като призрачно видение.

Момчето грабна една свещ и тикна пламъка ѝ в паяка, устремил се към гърлото на Ирен. При допира с огъня съществото засъска от ярост и болка и се разпадна, образувайки дъжд от черни капки. Исмаел захвърли свещта и дръпна Ирен встрани от тези останки. Плъзгайки се по пода, лепкавите капки се събраха в едно петно, което изпълзя до вратата и се процеди под прага ѝ.

— Огънят! Сянката се бои от огъня… — рече Ирен.

— Значи точно това ще получи от нас.

Исмаел постави една свещ на пода до вратата, докато момичето оглеждаше стаята, в която бяха попаднали. Приличаше най-вече на празен, необзаведен вестибюл, потънал в прах, който се бе трупал десетилетия наред. Вероятно тази стаичка някога бе служила за склад или допълнително хранилище към библиотеката. При по-внимателно вглеждане обаче се виждаха някакви неясни форми по тавана. Неголеми тръби. Ирен взе една свещ и я вдигна над главата си, за да разгледа помещението по — добре. Озарени от пламъка, по стените блеснаха плочки и мозайки.

— Къде сме, дявол да го вземе? — възкликна Исмаел.

— Не зная… Прилича… прилича на баня…

Пламъкът освети метални душове — тръби с подобни на камбанка накрайници с мрежа от ситни дупчици. Всичко беше ръждясало и обвито със завеси от паяжини.

— Каквото и да е, тук от цяла вечност не е…

Исмаел още не бе завършил изречението си, когато се разнесе жално скърцане — характерният звук от завъртането на ръждясал кран. Прозвуча съвсем наблизо.

Ирен вдигна свещта към облицованата с плочки стена; и двамата видяха как два спирателни крана бавно се въртят.

Мощна вибрация разтресе стените. Настъпи кратка тишина, после Исмаел и Ирен доловиха звук — нещо се промъкваше по тръбите над главите им. Опитваше се да си пробие път по тесния водопровод.

— Тя е тук! — извика Ирен.

Исмаел кимна, без да откъсва поглед от пръскачките на душовете. Само след секунди през дупките им бавно закапа катраненочерна маса. Момичето и момчето заотстъпваха полека, гледайки неотклонно сянката, която постепенно се оформяше пред тях, както падащите песъчинки в пясъчен часовник образуват нарастваща купчинка.

Чифт очи се очертаха в тъмната маса, сетне се появи лицето на Лазарус с приветлива усмивка на устните. Тази гледка би била успокоителна, ако Ирен и Исмаел не знаеха, че това пред тях не е Лазарус. Момичето пристъпи към сянката.

— Къде е майка ми? — попита предизвикателно.

В отговор се разнесе дълбок глас, в който нямаше нищо човешко:

— Тя е при мен.

— Стой по-далече от нея — каза момчето на приятелката си.

Сянката впи поглед в него и Исмаел като че ли изпадна в транс. Ирен го разтърси и искаше да го дръпне встрани от сянката, но той не можеше да помръдне, озовал се под влиянието на злотворната сила. Момичето застана между двамата и зашлеви Исмаел, с което успя да го изтръгне от вцепенението. Лицето на сянката се изкриви от ярост и тя протегна заплашително дългите си ръце. Ирен блъсна Исмаел към стената и се опита да се изплъзне от острите нокти.

В този миг една врата се отвори в мрака и в отсрещния край на помещението се появи сноп светлина. На прага се очерта силуетът на човек, който държеше маслена лампа.

— Махай се оттук! — извика той и Ирен позна гласа му — това бе Лазарус Жан, майсторът на играчки.

Сянката нададе вой, пълен с омраза, и свещите угаснаха една по една. Лазарус пристъпи към нея. Изглеждаше много по-стар, отколкото си го спомняше Ирен. Кървясалите му очи издаваха страшна умора; това бяха очите на човек, разяждан от тежка болест.

— Махай се! — кресна отново.

Сянката показа за миг демоничното си лице и се разтвори в газообразен облак, който се изниза през пролуките на пода и една пукнатина в стената. Бягството ѝ бе съпроводено от звук, подобен на воя на вятъра зад прозорците.

В продължение на няколко секунди Лазарус се взираше в пукнатината, после се обърна и измери Исмаел и Ирен с пронизващ поглед.

— Какво правите тук, ако мога да знам? — попита той, без да крие гнева си.

— Дойдох заради майка ми и няма да си тръгна без нея — отвърна Ирен, която издържа на втренчения изпитателен поглед, без да трепне.

— Не знаеш с какво си имаш работа… — рече Лазарус. — Побързайте насам! Скоро ще се върне.

Той ги изведе от стаята.

— Какво беше това? Какво видяхме току-що? — попита Исмаел.

Лазарус го изгледа внимателно.

— Това бях аз. Видяхте мен…

Майсторът на играчки ги поведе през сложен лабиринт от тунели, които пресичаха недрата на Крейвънмур под формата на тесни проходи, прокарани успоредно на галериите и коридорите. От двете страни имаше множество затворени врати — тайни изходи от десетките стаи и зали на имението. Тесните коридори усилваха ехото от стъпките им и създаваха впечатлението, че невидима войска ги следва по петите.

Кръг кехлибарена светлина падаше на стената от лампата на Лазарус. Исмаел виждаше две сенки — своята и тази на Ирен, — които се движеха редом с тях по коридора. Лазарус изобщо не хвърляше сянка. По някое време майсторът на играчки се спря пред висока тясна врата и извади ключ, с който я отвори. Огледа внимателно края на коридора, по който бяха дошли, и направи знак на спътниците си да влязат.

— Оттук — неспокойно рече той. — Засега няма да се появи тук — поне още няколко минути…

Исмаел и Ирен си размениха погледи, изпълнени с подозрение.

— Не ви остава друго, освен да ми се доверите — добави Лазарус, доловил колебанията им.

Момчето въздъхна и влезе в стаята. Ирен и Лазарус го последваха. Майсторът на играчки затвори вратата отново. Под светлината на лампата се показа стена, покрита с безброй снимки и репортажи от вестници. В единия край на помещението се виждаха малко креватче и празно писалище. Лазарус остави лампата на пода и видя как спътниците му се приближиха да разгледат многобройните изрезки, образуващи пано на стената.

— Трябва да напуснете Крейвънмур, докато все още имате време.

Ирен извърна глава към него.

— Тя не търси вас — поясни майсторът на играчки. — Нужна ѝ е Симон.

— Защо? Какво иска да направи с мама?

Лазарус сведе очи.

— Иска да я погуби, за да ме накаже. Ще стори същото и с вас, ако се изпречите на пътя ѝ.

— Какво значи това? Какво се опитвате да ни кажете? — попита Исмаел.

— Вече ви казах каквото имах за казване. Трябва да се махнете оттук. Рано или късно ще се върне и тогава ще бъда безсилен да ви защитя.

— Но за какво говорите? Кой ще се върне?

— Онова, което видя със собствените си очи.

В този миг се чу далечен грохот, който се разнесе някъде в къщата. Звукът постепенно се усилваше. Ирен преглътна на сухо и погледна Исмаел. Стъпки. Отекваха една след друга като изстрели, приближавайки се все повече. Лазарус се усмихна едва-едва.

— Идва насам — заяви той. — Разполагате с малко време.

— Къде е майка ми? Къде може да е скрита? — настойчиво попита Ирен.

— Не зная, пък и да знаех, не би имало полза.

— Вие сте направили куклата с нейния образ… — обвинително рече Исмаел.

— Мислех, че сянката ще се задоволи с този робот, но тя искаше нещо повече. Искаше самата Симон.

Пъклените стъпки вече се задаваха към вратата в тайния коридор.

— Зад другата врата — обясни Лазарус — има галерия, която води към централното стълбище. Ако имате поне мъничко здрав разум, бягайте натам и никога повече не стъпвайте в този дом.

— Никъде няма да отидем — заяви Исмаел. — Не и без Симон.

Вратата, през която бяха влезли, се разтресе от мощен удар. Миг по-късно черна локва потече изпод прага.

— Да се махаме оттук — подкани Исмаел.

Сянката се уви около маслената лампа и стъклото се пукна. Леден полъх угаси пламъка. В тъмното Лазарус успя да види как Исмаел и Ирен избягаха през другата врата. До него изникна черен силует, изтъкан от непрогледен мрак.

— Остави ги на мира — промълви майсторът на играчки. — Те са просто деца. Пусни ги да си отидат и най-сетне ме вземи. Нали всъщност това искаш?

Сянката се усмихна.

Галерията, в която се озоваха, минаваше през централната ос на Крейвънмур. Ирен позна мястото, където коридорите се пресичаха, и отведе Исмаел до подножието на купола. През витражите се виждаха облаци — планини от черен памук, които се носеха по небето. Фенерът, увенчал върха на купола, пръскаше омайни отражения, пъстри като калейдоскоп.

— Насам — посочи момичето.

— Накъде отиваме? — нервно попита Исмаел.

— Мисля, че знам къде е затворена мама.

Момчето хвърли поглед зад гърба си. Коридорът тънеше в мрак и наоколо нищо не помръдваше, но Исмаел си даваше сметка, че сянката може да се прокрадне до тях, без да я забележат.

— Дано да знаеш какво правиш — рече той, нетърпелив да се махне от това място час по-скоро.

— Върви след мен.

Ирен пое по едно от страничните крила, ширнало се пред тях в сумрака, и Исмаел я последва. Сиянието на фенера бавно помръкна и изкуствените създания, наредени от двете страни на коридора, се превърнаха в неясни силуети с размазани очертания. Гласовете, смехът и тракането на стотици механизми заглушаваха звука от стъпките им. Момчето отново надзърна през рамо към началото на тунела, в който бяха навлезли. Студен полъх премина през галерията. Озъртайки се, Исмаел видя тюлените завеси, които се развяваха в коридора, а заедно с тях бавно се поклащаше и инициалът А.

— Сигурна съм, че сянката държи мама там — рече Ирен.

Зад завесите в дъното на коридора се виждаше затворената врата от гравирано дърво.

Нов хладен повей раздвижи прозрачната материя.

Исмаел се спря и втренчи поглед пред себе си. Изопнат като струна, той се опитваше да види нещо в тъмното.

— Какво има? — попита Ирен, забелязала напрежението му.

Момчето понечи да ѝ отговори, но размисли. Тя огледа коридора зад тях. В края му се виждаше точица светлина, останалото тънеше в мрак.

— Тя е там — рече Исмаел. — Наблюдава ни.

Ирен се притисна към него.

— Не я ли усещаш?

— Да не се задържаме тук, Исмаел.

Той кимна, макар че мислите му бяха другаде. Ирен го хвана за ръката и го поведе към вратата на стаята. Момчето по целия път поглеждаше през рамо. Най-сетне, когато спряха пред входа, очите им се срещнаха. Без да продума, Исмаел хвана кръглата дръжка и бавно я завъртя. Тя поддаде с едва доловимо скърцане и масивната дървена врата, повлечена от собствената си тежест, плавно се отвори навътре, въртейки се на пантите си.

Стаята бе забулена в ефирна синкава мъгла, нарушавана само от алените отблясъци на огъня в камината.

Ирен пристъпи няколко крачки напред. Всичко изглеждаше така, както си го спомняше. Големият портрет на Алма Малтис сияеше над камината, а пламъците хвърляха отражения из задушната стая, загатвайки очертанията на прозрачните копринени завеси, ограждащи балдахина на леглото. Исмаел затвори внимателно вратата и последва Ирен.

Протегнатата ѝ ръка го спря. Сочеше едно кресло, обърнато към огъня, с гръб към тях. От едната му облегалка висеше бледа ръка, отпусната като увехнало цвете.

На пода до нея проблясваха късчета стъкло от счупена чаша в локвичка течност — искрящи перли върху огледална повърхност. Сърцето на Ирен заби учестено. Тя пусна ръката на Исмаел и се приближи до креслото с несигурна крачка. Танцуващите пламъци осветиха лицето на изпадналата в унес Симон.

Ирен коленичи до майка си и взе ръката ѝ. В продължение на няколко секунди не успя да намери пулса ѝ.

— Боже мой…

Исмаел бързо се спусна към писалището и грабна оттам малък сребърен поднос. Изтича до Симон и го постави пред лицето ѝ. Излъсканата повърхност леко се замъгли. Ирен въздъхна дълбоко.

— Жива е — заяви Исмаел, гледайки безчувственото лице на жената. Стори му се, че вижда у нея една по-зряла и мъдра Ирен.

— Трябва да я изнесем оттук. Помогни ми.

Застанаха от двете страни на Симон, подхванаха я и се опитаха да я измъкнат от креслото.

Едва я бяха повдигнали с няколко сантиметра, когато в стаята се разнесе дълбок, смразяващ кръвта шепот. Исмаел и Ирен замръзнаха на място и се заоглеждаха. В колебливата светлина от камината собствените им сенки пробягваха по стените.

— Да не губим време — подкани момичето.

Исмаел привдигна отново Симон, но този път звукът се чу по-близо и той установи откъде идваше — от платното на портрета! За миг слоят лак върху картината се изду като тъмен мехур, добивайки обем; от тази форма изникнаха две дълги ръце с остри като ками нокти.

Исмаел понечи да отстъпи, но сянката скочи от стената като котка, прелетя през сумрачната стая и се метна на гърба му. За миг момчето видя единствено собствената си сянка, която го наблюдаваше. После от очертанията на неговия силует изплува друг и се разрасна като лепкава маса, докато накрая погълна напълно сянката на Исмаел. Тялото на Симон се изплъзна от ръцете му. Мощна лапа от ледена мъгла обви шията му и го запрати в стената с неудържима сила.

— Исмаел! — извика Ирен.

Сянката се извърна към нея. Девойката побягна към другия край на стаята. Мракът я огради, очертавайки смъртоносен обръч около нея. Тя почувства ледения, стряскащ допир на сянката, която обгърна тялото ѝ и скова мускулите ѝ. Напразно се помъчи да се изтръгне от хватката, наблюдавайки с ужас как от тавана се спусна една черна форма, която доби познатите черти на Хана. Призрачният двойник изгледа Ирен с люта омраза; от безплътните му устни се подаваха дълги остри зъби, влажни и блестящи.

— Ти не си Хана — промълви Ирен едва чуто.

Сянката ѝ зашлеви плесница, при което одраска бузата ѝ. Сетне за миг погълна избилите капки кръв, изсмука ги като силна въздушна струя. Ирен усети пристъп на гадене. Надвисналият над нея призрак размаха току пред очите ѝ дългите си пръсти с остри като кинжали нокти.

В това време зашеметеният от удара Исмаел се привдигна и чу хриплив зъл шепот. В центъра на стаята сянката държеше здраво Ирен и се готвеше да я унищожи. Момчето с вик се нахвърли върху безплътната маса. Тялото му премина през нея; тя се разпадна на хиляди пръски, които закапаха по пода като дъжд от течен въглен. Исмаел вдигна Ирен и я издърпа от обсега на сянката. Капките по пода се сляха и образуваха вихър, който подхвана мебелите в стаята и те се разлетяха към прозорците и стените като смъртоносни снаряди.

Момчето и момичето залегнаха на пода. Писалището се блъсна в една стъклена витрина и я направи на пух и прах. Исмаел се надвеси над Ирен, за да я предпази от хвърчащите късове. Когато се осмели да вдигне поглед, тъмната вихрушка бе добила солидна форма. Разперила огромни черни криле, сянката се появи отново, по-голяма и могъща отпреди. Повдигна ноктестата си ръка и разтвори длан. В тъмната маса над нея се очертаха очи и устни.

Исмаел закри Ирен с тялото си, извади отново ножа и го размаха. Сянката се изопна в цял ръст и се втурна към двамата. Лапата ѝ сграбчи острието. Исмаел почувства как ледена вълна плъзна по пръстите му и парализира ръката му.

Оръжието падна на пода и сянката обгърна момчето. Ирен се опита да го измъкне от хватката ѝ, но напразно. Сянката повлече Исмаел към запалената камина.

В този миг вратата на стаята се отвори и на прага се появи Лазарус Жан.

Призрачната светлина, струяща гората, се отразяваше в предното стъкло на жандармерийската кола, която оглавяваше кортежа. Зад нея автомобилът на доктор Жиро и една линейка, извикана от диспансера на Ла Рошел, се носеха с пълна пара по шосето на Английския плаж.

Седнал до Анри Форе, главния комисар, Дориан пръв забеляза златистото сияние, което се процеждаше между дърветата. Отвъд гората се провиждаше силуетът на Крейвънмур, подобен на огромна призрачна въртележка в мъглата.

Комисарят свъси вежди и загледа изумен зрелището; не бе виждал такова нещо през своите петдесет и две години, прекарани в градчето.

— Побързайте! — настоя Дориан.

Комисарят го погледна, даде газ и се запита дали имаше нещо вярно в историята за тъй наречената злополука.

— Има ли нещо, което не си ни казал?

Загледан пред себе си, Дориан не отговори.

Форе даде пълна газ.

Сянката се обърна и щом видя Лазарус, пусна Исмаел като вързоп. Момчето се удари силно в пода и извика сподавено. Ирен се втурна да му помогне.

— Изведи го оттук — рече Лазарус, пристъпвайки бавно към сянката, която се отдръпна назад.

Исмаел почувства пронизваща болка в рамото и изстена.

— Добре ли си? — попита момичето.

Той измънка нещо неразбираемо, но се изправи и кимна. Лазарус ги изгледа с непроницаемо изражение.

— Вземете я и излезте оттук — нареди той.

Сянката засъска пред него като разярена змия. Сетне изведнъж се хвърли към стената и портретът я погълна отново.

— Казах да се махате оттук! — извика Лазарус.

Исмаел и Ирен подхванаха Симон и я повлякоха към прага. Точно преди да излязат, Ирен се извърна да погледне майстора на играчки и видя как той се приближи до ложето с балдахина и повдигна завесата с безкрайна нежност. Видяха се очертанията на женска фигура.

— Почакай… — промълви момичето със свито сърце.

Това сигурно беше Алма. Тръпки побиха Ирен, когато забеляза сълзите, които се стичаха по лицето на Лазарус. Майсторът на играчки взе Алма в обятията си. Ирен никога не бе виждала някой да прегръща друг човек така грижовно. Изражението и всяко движение на Лазарус издаваха нежност и внимание, които явно бяха плод на цял живот, прекаран в благоговейна обич. Ръцете на Алма също се обвиха около него и за един вълшебен миг двамата застинаха в мрака, слети в прегръдка, далеч от този свят. Незнайно защо, на Ирен ѝ се доплака, но в този миг ново видение, ужасно и заплашително, привлече вниманието ѝ.

Извивайки се, тъмното петно пълзеше от портрета към ложето. Момичето изпадна в паника.

— Лазарус, пазете се!

Майсторът на играчки се обърна и видя как сянката се надига пред него с яростен рев. За миг се взря безстрашно в пъклената твар. После погледна към младежите; очите му като че ли се опитваха да им съобщят нещо, което не успяха да разгадаят. В следния миг Ирен изведнъж се досети какво бе намислил Лазарус.

— Не! — извика тя, изтръгвайки се от ръцете на Исмаел, който се опитваше да я задържи.

Майсторът на играчки пристъпи към сянката.

— Няма да ми я отнемеш повторно…

Сянката вдигна лапа, готова да нападне собственика си. Лазарус бръкна в сакото си и извади някакъв блестящ предмет. Револвер.

Смехът на сянката отекна в стаята като вой на хиена.

Лазарус натисна спусъка. Исмаел го гледаше, без да разбира какво става. Майсторът на играчки му се усмихна едва-едва и револверът се изплъзна от ръката му, а на гърдите му се разля тъмно петно. Кръв.

Сянката нададе вопъл, който разтресе цялото имение. Виеше от ужас.

— О, Боже! — изохка Ирен.

Исмаел се втурна към Лазарус, за да му помогне, но раненият вдигна ръка, за да го спре.

— Не. Оставете ме с нея. И си вървете… — промълви той. От ъгълчето на устата му се стичаше струйка кръв.

Исмаел го привдигна и го отнесе до постелята. Там зърна едно бледо и тъжно лице и тази гледка го прониза като нож. Пред него бе Алма Малтис. Печалните ѝ очи го гледаха втренчено, унесени в сън, от който тя никога не би могла да се събуди.

Това беше механична кукла.

През всички тези години Лазарус бе живял с робот, за да поддържа спомена за съпругата си, която сянката му бе отнела.

Потресен, Исмаел отстъпи назад. Лазарус го погледна умоляващо.

— Остави ме насаме с нея… Моля те.

— Но… тя е само… — поде Исмаел.

— Тя е всичко, което имам…

Тогава момчето проумя защо не бяха намерили тялото на жената, удавила се край островчето с фара. Лазарус го бе извадил от водата и го бе върнал към живот — но живот изкуствен, нереален. Неспособен да приеме самотата и загубата на любимата жена, бе създал по нейно подобие един призрак — печално копие, с което бе живял цели двайсет години. Взирайки се в изтерзаните му очи, Исмаел разбра, че по някакъв невъобразим начин Александра Алма Малтис бе все така жива в сърцето на Лазарус.

Майсторът на играчки му отправи един последен, пълен с болка поглед. Момчето кимна бавно и се върна при Ирен. Тя забеляза, че е пребледнял, сякаш бе видял самата смърт.

— Какво…?

— Да си тръгваме. Веднага! — припряно рече Исмаел.

— Но…

— Да тръгваме, казах!

Двамата извлякоха Симон в коридора. Вратата се затръшна след тях и Лазарус остана вътре като в гробница. Ирен и Исмаел се затичаха със сетни сили по коридора към централното стълбище, като се опитваха да не дават ухо на нечовешкия вой, долитащ от онази стая. Това беше гласът на сянката.

Лазарус Жан се надигна от ложето, като се олюляваше, и се изправи срещу призрака, който го гледаше отчаяно. Дупчицата, пробита от куршума, растеше с всяка секунда и поглъщаше сянката. Тя отново скочи към стената, търсейки убежище в портрета, но този път Лазарус измъкна горяща цепеница от камината и подпали платното.

Пламъците плъзнаха по картината като вълни по повърхността на езеро. Сянката изрева и в мрака на библиотеката страниците на черната книга започнаха да кървят, а накрая се запалиха.

Лазарус се повлече отново към постелята, но сянката, ожесточена и разяждана от пламъците, се хвърли след него, оставяйки огнена диря. Завесите на балдахина се подпалиха и огнените езици плъзнаха по пода и по тавана, като поглъщаха яростно всичко по пътя си. За броени мигове в стаята се отприщи истински ад.

Пламъците стигнаха до прозорците и от жегата се пръснаха и малкото оцелели стъкла. От нощния въздух пожарът се разгоря с неудържима сила. Вратата на стаята рухна в коридора и огънят бавно, но неумолимо като чума превзе целия дом.

Стъпвайки сред пламъците, Лазарус извади стъкленото шишенце, което сянката бе обитавала години наред, и го вдигна високо. С отчаян вопъл тя се пъхна в стъкления съд, чиито стени тутакси се покриха с дантела от скреж. Лазарус запуши шишенцето, погледна го за последен път и го запрати в огъня. То се пръсна на хиляди късчета и сянката изчезна завинаги като обезсилено проклятие. А заедно с това майсторът на играчки почувства, че животът бавно го напуска, изтичайки през гибелната рана.

Когато Ирен и Исмаел излязоха през главната врата, носейки безчувственото тяло на Симон, пламъците вече се подаваха през прозорците на третия етаж. Само след секунди витражите започнаха да се пръскат един по един и над градината заваля порой от стъклени отломки. Бегълците се затичаха към гората и едва когато се озоваха под спасителния покров на дърветата, се обърнаха да погледнат назад.

Крейвънмур гореше.