Септемврийски светлини - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Карлос Руис Сафон (7. Пътят на сенките) #9

7. Пътят на сенките

Шосето, прокарано край Английския плаж, отразяваше лъчите на залеза, простирайки се като алена серпантина до града. Ирен за миг погледна през рамо към Къщата на носа, докато въртеше усилено педалите на велосипеда на брат си. Още ѝ тежаха думите на Симон и ужасът в очите ѝ, когато видя дъщеря си да изхвърча навън презглава в падащия здрач; но мисълта за Исмаел, плаващ към къщи, където го чакаше вестта за гибелта на Хана, прогонваше тези угризения.

Симон ѝ бе разказала, че по-рано през деня двама туристи намерили тялото на Хана близо до гората. Печалната новина бе хвърлила в скръб всички, имали щастието да общуват с бъбривото момиче, и веднага се бяха нароили всевъзможни слухове. Говореше се, че майка ѝ Елизабет получила нервна криза, узнавайки страшната вест, и понастоящем се намирала под въздействие на успокоителните, които ѝ дал доктор Жиро. Но това съвсем не беше всичко.

Мълвата за стара серия от престъпления, разтърсили живота на местните хора преди години, отново изплува на повърхността. Някои се опитваха да свържат произшествието със зловещата сага от неразрешени случаи на убийства, извършени в Крейвънмурската гора през двайсетте години на века.

Други предпочитаха да не бързат със заключенията, а да изчакат изясняването на подробностите около трагедията. Пороят от слухове обаче не хвърляше никаква светлина върху причината за смъртта. Твърдеше се, че туристите, натъкнали се на тялото, с часове давали показания в сградата на жандармерията, а двама експерти-криминалисти от Ла Рошел5 вече пътували към града. Като оставим това настрана, гибелта на Хана си оставаше загадка.

Макар и да бързаше с всички сили, Ирен пристигна в града, когато слънчевият диск вече бе потънал зад хоризонта. Улиците бяха почти пусти и малкото хора, които все още сновяха из тях, се движеха безшумно като безплътни сенки. Момичето остави колелото до една стара улична лампа, осветяваща началото на уличката, където живееха чичото и лелята на Исмаел. Домът им бе скромна, непретенциозна постройка — рибарско жилище край залива. Личеше си, че от последното боядисване бяха изминали десетки години, а топлата светлина на две маслени лампи разкриваше следите, оставени от соления морски вятър по фасадата.

Ирен се приближи до прага със свит на топка стомах, боейки се да потропа на вратата. С какво право дръзваше да безпокои съсипаното от скръб семейство? Какво си бе въобразила?

Спря се нерешително — не смееше да продължи напред, но не искаше и да си тръгне, разкъсвана от съмнения и същевременно от нуждата да види Исмаел, да бъде до него в този труден момент. Докато се колебаеше, вратата на къщата се отвори и оттам излезе закръглената, достолепна фигура на доктор Жиро. Местният последовател на Асклепий тъкмо се канеше да поеме по улицата, когато блестящите му, защитени от очилата очи забелязаха притаената в сенките Ирен.

— Ти си дъщерята на мадам Совел, нали?

Момичето кимна.

— Ако си дошла да видиш Исмаел, той не си е вкъщи — каза доктор Жиро. — Щом научи какво е станало с братовчедка му, скочи на платноходката си и отплава.

Лицето на Ирен побеля като тебешир, което не убягна от вниманието на лекаря.

— Момчето е добър моряк. Ще се върне.

Ирен отиде пеша до кея. Самотният силует на „Кюанеос“ се изрязваше сред мъглите, осветен от луната. Момичето седна на парапета и се загледа след платноходката, която държеше курс към островчето с фара. В този миг никаква сила на света не можеше да избави Исмаел от доброволно избраното усамотение. Ирен изпитваше желание да вземе някоя лодка и да последва момчето до пределите на тайния му свят, но същевременно разбираше, че всяка намеса от нейна страна би била безполезна.

Очите ѝ се наляха със сълзи, защото едва сега ужасът на произшествието връхлетя съзнанието ѝ с цялата си тежест. Когато „Кюанеос“ се стопи напълно в мрака, Ирен яхна отново велосипеда и пое към къщи.

Докато се носеше по шосето край плажа, ясно си представяше как Исмаел стои безмълвно на кулата на фара, останал насаме с мислите си. Спомни си многобройните случаи, в които самата тя се бе изолирала от света, изследвайки тайните кътчета на душата си. Това я накара да си обещае, че — каквото и да стане — няма да остави Исмаел да се лута по този път на сенките.

Тази нощ хапнаха надве-натри. Вечерята премина като мрачен ритуал, изпълнен с мълчание и неуловими погледи, докато Симон и децата ѝ се преструваха, че се хранят с апетит, преди да се разотидат по стаите си. В единайсет часа цялата къща бе притихнала и само една лампа светеше все още — нощната лампичка на Дориан.

Студен вятър нахлуваше през отворения прозорец на стаята му. Излегнат в кревата си и зареял поглед в мрака, Дориан се вслушваше в призрачния шепот на гората. Малко преди полунощ загаси лампата и отиде до прозореца. Тъмният листак се вълнуваше като море, рошено от вятъра. Момчето се втренчи във вихъра от сенки, танцуващи в горския гъсталак.

Долавяше нечие присъствие, което дебнеше в мрака.

Отвъд гората смътно се виждаше характерният силует на Крейвънмур. Правоъгълник от светлина очертаваше последния прозорец на северното крило. Изведнъж сред дърветата изникна трептящ златен ореол. Светлинка в гората — може би факел или фенер. Сепнато, момчето преглътна на сухо. Примигващото сияние ту се появяваше, ту изчезваше, описвайки кръгове в горските дебри.

Само след минута, нахлузил дебел пуловер и кожени ботуши, Дориан се спусна крадешком по стълбите и извънредно внимателно отвори входната врата. Нощта беше студена и ревът на морето в подножието на скалите огласяше тъмата. Момчето проследи с поглед лунната диря — сребрист пояс, който лъкатушеше към сърцето на леса. При мисълта за топлата и безопасна стая Дориан въздъхна и стомахът му се сви тревожно.

Припламващите светлинки пронизваха обвилата гората мъгла като бели карфици. Момчето направи стъпка напред, после друга — краката сякаш сами го водеха. Преди да се усети, горските сенки го обкръжиха отвсякъде, а Къщата на носа, която бе оставил зад гърба си, изглеждаше далече, безкрайно далече.

Нея нощ дори най-непрогледната тъмнина и най-дълбоката тишина на света не биха помогнали на Ирен да заспи. Точно в дванайсет тя най-сетне се отказа от опитите да подремне и запали нощната си лампичка. Дневникът на Алма Малтис лежеше до мъничкия медальон, който Ирен бе получила като подарък от баща си преди години — сребърна фигурка на ангел. Момичето взе дневника и отново го отвори на първата страница.

Познатият изящен почерк сякаш я приветства. Пожълтелият изтънял лист напомняше ръжена нива, развълнувана от вятъра. Плъзгайки бавно и внимателно поглед по редовете, Ирен навлезе отново в тайния лабиринт на спомените на Алма Малтис.

Щом обърна първата страница, магията на думите я пренесе в друг свят. Вече не чуваше грохота на вълните, нито шума на вятъра в гората. Мислите ѝ блуждаеха далече…

Снощи ги чух да се препират жестоко в библиотеката. Той ту ѝ крещеше, ту я умоляваше да го остави на мира, да се махне завинаги от къщата. Каза ѝ, че няма никакво право да съсипва така живота ни. Никога не ще забравя звука на онзи смях, който избухна зад стената — напомняше животински вой, изпълнен с ярост и омраза. Хиляди книги се сринаха от рафтовете с трясък, който отекна из целия дом. Нейният гняв нараства с всеки изминал ден. От мига, в който освободих тази адска твар от заточението ѝ, тя неспирно набира сили.

Нощем той бди като страж до леглото ми. Зная, страх го е, че ако ме остави сама дори за миг, сянката ще ме нападне. Отдавна не е споделял с мен какво му се върти в главата, но и не е нужно да ми обяснява. От седмици не е спал. Всяка нощ е кошмарно и безкрайно очакване. Наслагал е стотици свещи из цялата къща — опитва се да освети всяко кътче, да не би мракът да послужи за убежище на сянката. Само за месец сякаш е остарял с десет години.

Понякога ми се струва, че аз съм виновна за всичко и ако изчезна, заедно с мен ще се изпари и неговото проклятие. Може би тъкмо това трябва да сторя — да се разделя с него и да отида на неизбежната си среща със сянката. Единствено така ще получим покой. Само едно нещо ме възпира да направя тази крачка — мисълта да го напусна е непоносима. Без него нищо няма смисъл — ни животът, ни смъртта…

Ирен вдигна очи от дневника. Лабиринтът на съмненията, измъчвали Алма Малтис, я разстройваше и същевременно ѝ се струваше тревожно близък. Границата между чувството за вина и желанието за живот изглеждаше тънка като острието на отровен кинжал. Ирен загаси лампата. Този образ дълго време не избледня в мислите ѝ: отровен кинжал.

Дориан навлезе в гората, следвайки дирята на светлинките, които идваха от някакъв незнаен източник и проблясваха сред гъсталака. Влажните от мъглата листа образуваха ветрила от неясни миражи. Момчето тревожно се вслушваше в шума от собствените си стъпки, които издаваха присъствието му. Накрая пое дълбоко дъх и си припомни взетото решение: нямаше да си тръгне оттук, докато не узнаеше какво се крие в гората. Това бе всичко — просто и ясно.

Спря се в края на поляната, където бе открил следи от стъпки предния ден. Сега дирята бе смътна и едва си личеше. Той отиде до дървото с наранения ствол и опипа браздите по него. В съзнанието му изникна образа на някаква твар, катереща се светкавично по дърветата като избягала от ада котка. Две секунди по-късно чу скърцане зад гърба си, което го предупреди, че някой — или нещо — се приближава към него.

Дориан се скри в шубраците. Острите шипове на храстите го драскаха като карфици. Затаи дъх и се замоли незнайното същество, което се приближаваше, да не чуе биенето на сърцето му така, както той го чуваше в момента — струваше му се, че кънти като чук. След малко примигващите светлинки, които бе зърнал в далечината, си проправиха път сред пролуките на гъсталака, образувайки облаче мъгла с червеникаво сияние.

Оттатък храстите се разнесоха стъпки. Момчето зажумя, неподвижно като статуя. Стъпките спряха. Дориан чувстваше недостиг на кислород, но при тези обстоятелства бе готов да не диша през близките десет години. Накрая, когато дробовете му вече щяха да се пръснат, две ръце разгърнаха клонките на храста, който бе избрал за скривалище. Коленете на Дориан омекнаха като желе. Светлината на някакъв фенер го заслепи. След кратка пауза, която за момчето се проточи цяла вечност, незнайният силует остави фенера на земята и коленичи пред него. Дориан видя лице, което му се стори смътно познато, но паниката му пречеше да осъзнае на кого принадлежи. Лицето се усмихна.

— Гледай ти! Какво правиш тук, ако мога да попитам? — изрече един спокоен и дружелюбен глас.

Дориан най-сетне си даде сметка, че пред него стои не друг, а Лазарус. Едва тогава се осмели да си поеме отново дъх.

Въпреки всичко трябваше да мине четвърт час, преди ръцете му да престанат да треперят. Лазарус се възползва от това, за да му подаде чаша горещ шоколад и да седне срещу него. Стопанинът на Крейвънмур бе отвел момчето в една постройка до фабриката за играчки. Щом се озоваха там, той приготви горещ шоколад и за двамата, без да бърза.

Докато сърбаха шумно и се гледаха над ръба на чашите, Лазарус изведнъж прихна да се смее.

— Ама че ме уплаши, синко — рече той.

— Ако това ще ви утеши, аз брах много по-голям страх от вас — отвърна Дориан. От горещия шоколад в стомаха му по тялото му се разливаше усещане за топлина и покой.

— Не се и съмнявам — разсмя се Лазарус. — Я ми кажи сега какво правеше в гората.

— Видях светлини.

— Видял си моя фенер. Затова ли излезе от къщи? И то посред нощ? Забрави ли какво се случи с Хана?

Дориан преглътна слюнка, която му се стори по-скоро като едрокалибрен куршум.

— Не, господине.

— Добре. Гледай да не го забравиш. Опасно е да се разхождаш по тия места в тъмното. От известно време имам чувството, че някой броди из гората.

— И вие ли видяхте следите?

— Какви следи?

Момчето заговори за страховете и опасенията си относно странното присъствие, което долавяше в гората. Отначало му бе трудно да сподели наблюденията си, но Лазарус му вдъхваше такова доверие и спокойствие, че постепенно езикът му се развърза. Докато разказваше, Лазарус го слушаше внимателно, но не криеше удивлението си, а най-фантастичните подробности дори го караха да се усмихва.

— Сянка, значи? — попита трезво майсторът на играчки.

— Не вярвате на нито една моя дума — оплака се Дориан.

— Напротив, вярвам ти. Или поне се опитвам. Но навярно ще се съгласиш, че това, което ми разказваш, е малко… странно.

— Но вие също сте видели нещо. Затова бяхте в гората. Не съм ли прав?

Лазарус се усмихна.

— Така е. И на мен нещо ми се привидя, но не мога да го опиша с такива подробности като теб.

Дориан допи шоколада си.

— Искаш ли още? — предложи Лазарус.

Момчето кимна. Чувстваше се уютно в компанията на майстора на играчки. Да пие с него шоколад в потаен нощен час бе интересно и вълнуващо преживяване.

Оглеждайки ателието, в което се намираха, Дориан забеляза огромна фигура, просната върху една от работните маси и завита с покривало.

— Нещо ново ли майсторите?

Лазарус кимна.

— Искаш ли да ти го покажа?

Момчето ококори очи с жадно любопитство. Нямаше нужда от отговор.

— Добре, но имай предвид, че още не е завършен… — предупреди го Лазарус, като се приближи до покривалото и поднесе фенер към него.

— Робот ли е? — попита Дориан.

— В известен смисъл — да. Но май ще се окаже доста чудато произведение. Идеята за него не ми даваше мира години наред. Всъщност преди много време ми я подсказа едно момче горе-долу на твоята възраст.

— Ваш приятел ли?

Мъжът се усмихна с лека тъга.

— Готов ли си? — попита.

Дориан закима енергично. Лазарус свали плата, който покриваше изделието… Стреснато, момчето отстъпи крачка назад.

— Това е просто машина, Дориан. Не бива да те плаши…

Дориан заразглежда могъщата фигура. Майсторът на играчки бе изковал ангел от метал — почти двуметров колос с внушителни криле. Изработеното от стомана лице проблясваше изпод качулка. Ръцете му също бяха огромни — можеха да обхванат главата на момчето в юмрук.

Лазарус докосна някаква пружина на тила на ангела и механичното създание отвори очи — два рубина, пламтящи като нажежени въглени. Гледаха право в него… в Дориан. Сърцето му едва не изхвръкна.

— Моля ви, изключете го…

Лазарус забеляза ужасеното изражение на момчето и побърза да покрие отново робота.

Дориан въздъхна облекчено, когато демоничният ангел се скри от погледа му.

— Съжалявам — рече Лазарус. — Не биваше да ти го показвам. Това е просто машина, Дориан. Метал. Не се плаши от вида му. Играчка е, нищо повече.

Момчето кимна, макар че не изглеждаше убедено.

Лазарус побърза да му поднесе нова чаша, пълна с димящ шоколад. Дориан засърба шумно гъстата течност, която му действаше подкрепително. В това време майсторът на играчки го наблюдаваше внимателно. Когато преполови чашата си, момчето погледна Лазарус и двамата се усмихнаха.

— Здравата се уплаши, а? — попита мъжът.

Хлапакът се изкиска нервно.

— Сигурно ме мислите за голям пъзльо.

— Напротив. Малцина биха дръзнали да правят проучвания из гората след това, което се случи с Хана.

— А според вас какво точно е станало с нея?

Лазарус сви рамене.

— Трудно е да се каже. Вероятно ще трябва да изчакаме полицията да завърши разследването.

— Да, но…

— Но какво?

— Ами ако в гората наистина има нещо? — настойчиво попита Дориан.

— Сянка ли?

Момчето кимна сериозно.

— Да си чувал някога за Doppelgänger? — попита Лазарус.

Дориан поклати глава. Майсторът на играчки го гледаше изпитателно.

— Това е немска дума — обясни той. — Използва се за обозначение на човешка сянка, която по някаква причина се е отделила от собственика си. Искаш ли да чуеш една интересна история?

— Да, моля…

Лазарус се настани удобно в креслото срещу момчето и извади дълга пура. Дориан знаеше от филмите, че този предмет с форма на торпедо се нарича хаванска пура и струва цяло състояние, а при пушене разпръсква остра и лютива миризма. Всъщност след Грета Гарбо неговият любим герой от сутрешните кинопрожекции беше Граучо Маркс6. Простата публика се задоволяваше да вдишва дима от втора ръка. Лазарус огледа пурата и я прибра отново непокътната; най-сетне бе готов да подхване разказа си.

— И тъй, тази история ми я разправи някога един колега. Времето на действието е 1915 г. Мястото — град Берлин…

От всички часовникари в Берлин никой не се отнасяше така усърдно и добросъвестно към работата си като Херман Бльоклин. Неукротимият му стремеж да създаде най-прецизните механизми дори го бе накарал да развие теория за връзката между времето и скоростта, с която се движи светлината във вселената. Бльоклин живееше, заобиколен от часовници, в малка квартира, заемаща задната част на магазина му на „Хенрихщрасе“. Беше самотник. Нямаше семейство, нито пък приятели. Единственият му другар бе стар котарак на име Салман, който с часове седеше тихо до стопанина си в работилницата, докато Бльоклин се занимаваше неуморно с любимата си наука. С течение на годините интересът му към нея се разрасна до размерите на мания. Често се случваше по цели дни да не отваря магазина си за клиенти. Цели денонощия се трудеше от зори до мрак да постигне своята мечта: идеалният часовник, универсалният механизъм за отмерване на времето.

Един ден след двуседмични снежни бури, вилнеещи в скования от студ Берлин, часовникарят бе посетен от странен клиент — представителен господин на име Андреас Корели7. Беше издокаран с луксозен, ослепително бял костюм, а дългите му, копринено лъскави коси бяха посребрени. Черни очила скриваха очите му. Бльоклин заяви, че магазинът е затворен за клиенти, но Корели настоя да бъде приет — идвал отдалече и пътувал дълго специално за да посети часовникаря. Заяви, че е в течение на техническите му постижения и дори ги описа с най-големи подробности. Това силно заинтригува Бльоклин, който до този миг бе убеден, че откритията му не са известни на публиката.

Молбата на Корели се оказа не по-малко странна. Той искаше Бльоклин да му изработи часовник, но не какъв да е. Стрелките му трябваше да се въртят наобратно. Както обясни Корели, причината за тази поръчка бе, че страдал от смъртоносна болест, която неминуемо щяла да покоси живота му до няколко месеца. Тъкмо затова желаел да има часовник, който да отброява оставащите му часове, минути и секунди.

Необикновената молба бе придружена от също тъй щедра парична оферта. Нещо повече — Корели се нагърбваше да осигури фондове, които да финансират научната работа на часовникаря до края на живота му. В замяна на това майсторът трябваше да посвети само няколко седмици на създаването на чудния механизъм.

Излишно е да се каже, че Бльоклин прие да изпълни поръчката. Две седмици се труди усилено в работилницата си. Вниманието му все още бе погълнато от тази задача, когато Андреас Корели отново потропа на вратата му след няколко дни. Часовникът вече бе готов. Клиентът го разгледа усмихнат, похвали добре свършената работа и каза на часовникаря, че възнаграждението му е повече от заслужено. Изнуреният Бльоклин призна, че е вложил цялата си душа в поръчката. Корели кимна. Нави часовника и погледа как работи механизмът. Сетне връчи на Бльоклин торба със златни монети и се сбогува с него.

Обезумял от радост и ламтеж, часовникарят се захвана да брои жълтиците си. По някое време зърна отражението си в огледалото. Стори му се, че изглежда състарен и изнемощял. Несъмнено се бе преуморил от работа. Реши, че е заслужил няколко дни почивка, и отиде да си легне.

На следващия ден ярки слънчеви лъчи нахлуха през прозореца му. Чувствайки се все още изтощен, Бльоклин отиде да си измие лицето и отново надникна в огледалото. От ужас чак го побиха тръпки. Когато си легна предната нощ, изглеждаше като човек на четирийсет и една години — съсипан от умора, но все още млад. На сутринта виждаше пред себе си лицето на човек, наближаващ шейсетте. Потресен, отиде в парка да подиша чист въздух. Когато се върна в магазина, отново се взря в отражението си. От огледалото го гледаше грохнал старец. Изпаднал в паника, излезе на улицата и се сблъска с един съсед, който го попита дали е виждал часовникаря Бльоклин. Херман побягна, обзет от истерия.

Прекара нощта, сврян в една смрадлива кръчма сред разни престъпници и хора със съмнителна репутация. Всичко друго бе за предпочитане пред перспективата да остане сам. Чувстваше как кожата му повяхва и се сбръчква с всяка изминала минута. Струваше му се, че костите му са станали по-крехки. Дишаше все по-трудно.

В полунощ един непознат го попита дали може да седне при него. Бльоклин го изгледа. Мъжът беше млад и с приятна външност, на вид около двайсетгодишен. Часовникарят за пръв път виждаше лицето му — единствено черните очила му се сториха добре познати. Сърцето на Бльоклин се сви. Корели…

Андреас Корели седна срещу него и извади часовника, измайсторен преди няколко дни. Бльоклин отчаяно го попита дали знае що за странна болест го е поразила. Защо остаряваше с всеки изминал миг? Корели му показа часовника, чиито стрелки бавно се въртяха наопаки, и му припомни собствените му думи — че е вложил душата си в тази вещ. Именно затова с всяка изминала минута душата и тялото му остаряваха безвъзвратно.

Заслепен от ужас, Бльоклин го замоли за помощ. Каза му, че е готов на всичко, дори да се отрече от себе си, стига само да си възвърне младостта и душата. Корели с усмивка го запита дали е сигурен в това. Часовникарят потвърди: бе готов на всякакви жертви.

Тогава Корели рече, че е склонен да му върне часовника, а с него и душата, в замяна на нещо, от което Бльоклин бездруго нямал никаква полза — неговата сянка. Объркан, часовникарят попита това ли е цената, която трябва да плати — само някаква си сянка? Корели кимна и Бльоклин тутакси прие сделката.

Странният клиент извади стъклено шишенце, махна тапата му и го сложи на масата. Бльоклин с почуда видя как собствената му сянка се отдели като вихър от газ и за секунда се вмъкна в шишенцето. Корели сложи тапата, сбогува се с Бльоклин и си тръгна в нощта. Щом напусна кръчмата, стрелките на часовника, който майсторът държеше в ръцете си, се преобърнаха и започнаха да се въртят в правилната посока.

Призори Бльоклин се прибра у дома и видя, че лицето му отново изглежда младо. Въздъхна с облекчение, но го чакаше друга изненада. Котаракът Салман не се мяркаше никъде. Часовникарят го търси из цялата къща, а когато най-сетне го намери, се смрази от ужас. Клетото животно висеше обесено на едно въже, завързано за лампата в работилницата. Работната маса бе катурната, а инструментите — разхвърляни из стаята. През жилището сякаш бе преминал ураган. Всичко беше изпотрошено. Като че ли това не бе достатъчно, имаше и драсканици по стените. Някой несръчно бе написал на всевъзможни места една непонятна дума:

Нилкоьлб

Часовникарят разгледа внимателно отвратителния надпис, но изминаха няколко минути, преди да го разгадае. Това беше неговото име, изписано наопаки. Нилкоьлб. Бльоклин. Чу шепот зад гърба си и когато се обърна, се озова срещу отражението си, ала то бе тъмно като демоничен мираж.

Едва тогава разбра. Това бе тя — собствената му сянка; гледаше го предизвикателно. Опита се да я улови, но сянката се изсмя като хиена и се разнесе по стената. Сетне Бльоклин с потрес видя как тя грабна един дълъг нож и избяга през вратата, стопявайки се в мрака.

Същата нощ бе извършено първото престъпление на „Хенрихщрасе“. Неколцина свидетели заявиха, че са видели как Бльоклин хладнокръвно заклал един войник, който вървял по уличката в ранното утро. Полицията задържа часовникаря и го подложи на продължителен разпит. На следващата нощ, докато Бльоклин бе под стража в килията си, бяха извършени още две убийства. Така се зароди мълва за мистериозен главорез, бродещ нощем из Берлин под прикритието на мрака. Бльоклин се опита да обясни на властите какво се случва, но никой не пожела да го изслуша. Вестниците разискваха доколко е възможно да има убиец, способен всяка нощ да се измъква от строго охранявана килия, за да извършва най-зловещите престъпления в историята на Берлин.

Кървавите дела на сянката сяха страх из града точно двайсет и пет дни. Краят на този загадъчен случай бе също тъй неочакван и необясним, както и началото му. В малките часове на 12 януари 1916 г. сянката на Херман Бльоклин се вмъкна в мрачния затвор на тайната полиция. Часовоят, който караулеше до килията, се закле, че е видял с очите си как часовникарят се борел с някаква сянка и в разгара на схватката успял да я наръга с нож. Призори следващият страж, застъпил на пост, завари Бльоклин мъртъв в килията си с рана от нож в сърцето.

Няколко дни по-късно чужд човек на име Андреас Корели предложи да заплати разходите по погребението на Бльоклин в общ гроб на Берлинското гробище. На ритуала присъстваха единствено гробарят и един странен тип с черни очила.

Престъпленията на „Хенрихщрасе“ не бяха разкрити и все още се числят към неразрешените случаи в архивите на берлинската полиция…

— Еха… — прошепна Дориан, когато Лазарус приключи разказа си. — Ама всичко това случило ли се е наистина?

Майсторът на играчки се усмихна.

— Не. Но си знаех, че историята ще ти хареса.

Момчето сведе поглед към чашата си. Разбираше, че Лазарус е съчинил занимателната история, за да разсее страха му от механичния ангел. Ловък трик, но нищо повече. Лазарус окуражително го потупа по рамото.

— Май вече е доста късно да си играем на детективи — отбеляза той. — Хайде, ще те изпратя до вкъщи.

— Обещавате ли, че няма да ме издадете на мама? — замоли се Дориан.

— Само ако ти ми обещаеш, че повече няма да се разхождаш нощем сам из гората — поне докато не се изясни какво е станало с Хана…

Двамата се погледнаха право в очите.

— Дадено — съгласи се момчето.

Лазарус му стисна ръката съвсем делово. После, загадъчно усмихнат, отиде до един шкаф, извади оттам дървена кутия и му я връчи.

— Какво е това? — полюбопитства момчето.

— Тайна. Отвори я и ще видиш.

Дориан отвори кутията и светлината на фенера разкри сребърна фигурка, голяма колкото дланта му. Той смаяно погледна Лазарус, който му се усмихна.

— Нека да ти покажа как работи това.

Майсторът на играчки взе фигурката и я постави на масата. С леко натискане на пръстите я накара да разпери криле, тъй че стана ясно какво представляваше. Ангел. Същият като онзи, който бе стреснал момчето, но изработен в малък мащаб.

— С този размер не може да те уплаши, нали?

Дориан кимна въодушевено.

— Значи това ще е твоят ангел-хранител. Той ще те закриля от сенките…

Лазарус изпрати момчето през гората до Къщата на носа. Пътьом му обясняваше тайните на занаята си и разни техники за създаване на роботи и други механизми, които по своята сложност и находчивост сякаш граничеха с магията. Лазарус като че ли знаеше всичко и имаше готов отговор дори на най-заплетените и коварни въпроси. Просто не можеше да бъде хванат натясно. Когато стигнаха края на гората, Дориан вече бе във възторг от него и се гордееше, че има такъв приятел.

— Не си забравил нашия договор, нали? — прошепна Лазарус. — Никакви нощни екскурзии занапред.

Дориан кимна и забърза към къщи. Майсторът на играчки остана да чака отвън, докато момчето се качи в стаята си и му помаха от прозореца. Лазарус му махна за поздрав на свой ред и едва тогава си тръгна. Горският мрак го погълна отново.

Проснат в кревата, Дориан се усмихваше щастливо. Всичките му грижи и тревоги се бяха изпарили. Успокоено, момчето отвори кутията и извади механичния ангел. Подаръкът на Лазарус беше безупречно изработен и неземно красив. Сложността на механизма носеше отпечатъка на тайнствена, вълшебна наука. Дориан остави фигурката на пода до кревата си и изгаси лампата. Лазарус беше гений — това бе точната дума. Дориан я бе чувал стотици пъти и винаги се изумяваше от лекотата, с която прикачваха това определение на разни хора, недостойни да го носят. В лицето на Лазарус най-сетне бе срещнал истински гений, който отгоре на всичко бе негов приятел.

Неудържимото желание за сън постепенно надделя над въодушевлението. Дориан се предаде на умората и скоро се унесе в блянове за чудни приключения. Във въображението си се виждаше като наследник на науката на Лазарус и сам изобретяваше машина, която ловеше сенки и избавяше света от зловеща престъпна организация.

Дориан вече спеше дълбоко, когато фигурката изведнъж се раздвижи от само себе си и крилете ѝ бавно се разпериха. Металният ангел наклони глава и вдигна едната си ръка. Черните му очи — вкаменени обсидианови сълзи — искряха в сумрака.