Септемврийски светлини

11. Лицето зад маската

При събуждането си Ирен видя най-напред черни непроницаеми очи, които я наблюдаваха предпазливо. Момичето се дръпна рязко и стреснатата чайка отлетя. После Ирен почувства, че устните ѝ са пресъхнали и напукани; кожата ѝ пламтеше, неприятно опъната, и я пронизваха болки по цялото тяло. Мускулите ѝ бяха омекнали като парцали, а главата ѝ сякаш бе пълна с желе. Усети силен пристъп на гадене и се опита да се изправи. Тогава осъзна, че странният огън, разяждащ кожата ѝ като киселина, беше слънцето. Устата ѝ се изпълни с горчилка. Пред погледа ѝ като въртележка кръжеше неясен мираж, напомнящ малко заливче сред скалите. Ирен през живота си не се бе чувствала по-зле.

Отпусна се отново на земята и едва тогава забеляза Исмаел, който лежеше до нея. Ако не беше пресекливото му дишане, би се заклела, че е мъртъв. Тя потърка очи и докосна шията му с изранената си ръка. Имаше пулс. Ирен погали лицето му и малко след това той отвори очи. Слънцето го заслепи за миг.

— Изглеждаш ужасно… — промърмори Исмаел, усмихвайки се с мъка.

— Да можеше да видиш себе си… — отвърна момичето. Двамата се надигнаха като корабокрушенци, изхвърлени на брега след буря, и отидоха да се скрият на сянка под останките на повалено сред скалите дърво. Чайката, която бе бдяла над съня им, отново кацна на пясъка — любопитството ѝ не бе задоволено.

— Колко ли е часът? — попита Ирен, опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка, която усещаше в слепоочията си при всяка дума.

Исмаел ѝ показа часовника си. Беше пълен с вода, а откъсналият се секундарник приличаше на змиорка, застинала в аквариум. Момчето погледна към слънцето, като заслони очите си с ръце.

— Вече минава пладне.

— Колко време сме спали? — попита тя.

— Недостатъчно — рече Исмаел. — Бих могъл да спя цяла седмица без прекъсване.

— Сега нямаме време за сън — нетърпеливо рече Ирен.

Той кимна и заразглежда скалите, търсейки подходящ изход.

— Няма да се измъкнем лесно. Не знам друг път до лагуната, освен по морето…

— Какво има зад онези скали?

— Гората, която прекосихме снощи.

— Ами какво чакаме тогава?

Исмаел се взря отново в скалите. Те се издигаха като каменна джунгла с назъбени очертания. Щеше да им отнеме доста време да се изкатерят по тях, без да се броят многобройните възможности да се запознаят отблизо със закона за гравитацията и да си счупят главите. За миг ясно си представи яйце, което се разбива в пода. „Забележителен финал“ — мина му през ум.

— Умееш ли да се катериш? — попита той.

Ирен сви рамене. Исмаел погледна босите ѝ стъпала, покрити с пясък; ръцете и нозете с бяла кожа и без никаква защита.

— В училище имахме часове по физкултура и аз бях сред най-добрите в катеренето по въже — рече тя. — Това сигурно е същото.

Исмаел въздъхна. Мъчнотиите далеч не бяха приключили.

За няколко мига Симон Совел отново стана осемгодишна. Отново видя онези меднозлатисти и сребърни светлини; струйките дим, тъчащи причудливи платна във въздуха. Отново долови силния аромат на изгорял восък, гласовете, шепнещи в сумрака, и невидимия танц на стотици запалени свещи в тайнствения приказен дворец, омагьосал детските ѝ спомени: старинната катедрала „Сен Етиен“ в Бурж. Но вълшебството се разсея само след няколко секунди.

После, докато уморените ѝ очи се взираха в тъмната и унила стая, Симон осъзна, че свещите съвсем не бяха църковни, че светлите петна, които сякаш танцуваха по стените, бяха стари фотографии, а далечният шепот съществуваше само във въображението ѝ. Инстинктивно разбра, че не се намираше в Къщата на носа, нито на някое друго познато място. Паметта ѝ връщаше само объркани отгласи от скорошните събития. Спомняше си, че е разговаряла с Лазарус на верандата. Спомняше си, че си е приготвила чаша топло мляко, преди да си легне, а също и последните редове, които бе прочела от книгата, лежаща на нощното ѝ шкафче.

После бе угасила лампата. Имаше смътен спомен, че е сънувала как някакво дете вика отчаяно; мъчеше я и абсурдното чувство, че се е събудила посред нощ и е видяла шествие на сенки в мрака. Оттам нататък в паметта ѝ имаше бяло петно — като края на лист хартия с недовършена рисунка. Ръцете ѝ напипаха памучна тъкан и Симон си даде сметка, че все още е облечена с нощницата си. Стана и бавно се приближи до стенното пано, което отразяваше сиянието на десетки бели свещи, подредени безупречно равно в гнездата на свещниците, набраздени от восъчни сълзи.

Пращящите пламъци сякаш шепнеха в унисон; именно този звук бе взела за тих говор. Златистото им сияние разшири зениците на Симон и мислите ѝ изведнъж добиха кристална яснота. Спомените ѝ заваляха един по един като първите капки на утринен дъжд, а заедно с тях я връхлетя пристъп на паника.

Спомни си ледения допир на невидими ръце, които я влачеха в мрака. Спомни си гласа, шепнещ в ухото ѝ, докато скованото ѝ от страх тяло не можеше да помръдне дори едно мускулче. Спомни си изтъканата сякаш от мрак фигура, която я носеше през гората. Спомни си как призрачната сянка бе мълвяла името ѝ и как тя, вцепенена от ужас, бе разбрала, че това съвсем не е кошмарен сън. Симон затвори очи и притисна с ръце устата си, за да сподави напиращия вик.

Първата ѝ мисъл бе за децата. Какво бе станало с Ирен и Дориан? Дали все още бяха в къщата? Дали невъобразимото привидение се бе добрало и до тях? Опустошителна тревога изписваше тези въпроси в душата ѝ сякаш с нажежено желязо. Симон изтича до вратата на помещението и напразно се опита да се пребори с ключалката, като викаше за помощ с цяло гърло, докато умората и отчаянието не я надвиха. Постепенно си възвърна самообладанието, а заедно с него и способността да обмисли трезво фактите.

Беше пленничка. Онзи, който я бе отвлякъл посред нощ, я бе затворил в тази стая, а по всяка вероятност бе пленил и децата ѝ. В момента бе недопустимо да разсъждава дали похитителят им е причинил някакво зло. Ако искаше да им помогне, трябваше да овладее всеки нов пристъп на паника и да държи под контрол мислите си. Симон стисна силно юмруци, повтаряйки си тези думи. Пое дълбоко дъх със затворени очи и почувства, че пулсът ѝ се успокоява.

След малко отвори очи и огледа внимателно стаята. Колкото по-бързо успееше да разбере какво всъщност се случваше, толкова по-скоро щеше да се измъкне от това място и да се притече на помощ на Ирен и Дориан.

Погледът ѝ се спря най-напред върху мебелите — малки по размер и по спартански строги. Детски мебели с проста изработка, която загатваше за бедност. Симон се намираше в детска стая, но интуицията ѝ подсказваше, че никакво дете не е живяло тук от дълги години. Мястото бе пропито от невидимо, но осезаемо присъствие, от което лъхаше на старост и немощ. Жената отиде до леглото и седна на него, разглеждайки помещението от тази позиция. Нямаше невинност в тази спалня. Единственото, което се долавяше, беше мрак. Злина.

Бавната отрова на страха бе започнала да прониква във вените ѝ, но Симон пренебрегна предупредителните ѝ сигнали, взе един от свещниците и се приближи до стената. Безброй снимки и изрезки от вестници образуваха нещо като пано, чиито очертания се губеха в сумрака. Направи ѝ впечатление колко акуратно бяха прикрепени към стената всички тези материали. Пред погледа на Симон се разгръщаше зловещ музей от спомени с някакво общо значение, за което всяка изрезка свидетелстваше мълчаливо. Това бе глас, който зовеше от миналото. Тя доближи свещта на педя от стената и се потопи в потока от фотографии и гравюри, думи и образи.

В едно от десетките известия мимоходом зърна познато име: Даниел Хофман. Името прониза паметта ѝ като мълния. Това бе тайнствената личност от Берлин, чиято кореспонденция Симон трябваше да отделя настрани по настояване на Лазарус. Загадъчният тип, чиито писма, както случайно бе открила, завършваха пътя си в пламъците на камината. Все пак тук имаше нещо, което не се съгласуваше с известните ѝ сведения. Човекът, споменаван в тези статии, не живееше в Берлин, пък и съдейки по датите на издаване на вестниците, трябваше да е достигнал дълголетие, което изглеждаше направо неправдоподобно. Объркана, Симон зачете подборката от статии.

Въпросният Хофман, за когото говореха те, беше богат, баснословно богат. Малко по-встрани висеше титулна страница от брой на „Фигаро“10, която съобщаваше за пожар във фабрика за играчки. Хофман бе загинал в трагичното произшествие. Снимката към текста показваше сградата, обгърната от пламъци, и събралото се множество, което наблюдаваше в потрес адското зрелище. Сред тълпата се открояваше дете със стаен в очите страх, което гледаше объркано към камерата.

Същият поглед се явяваше и в друга изрезка. Този път новината описваше нерадостната история на момче, престояло седем дни затворено в мазе, сам-само в мрака. Полицията го намерила там, след като открили трупа на майка му в една от стаите в къщата. Личицето на детето, което наглед бе седем-осемгодишно, напомняше бездънно огледало.

Симон усети, че я побиват тръпки, докато отделни елементи от един зловещ пъзел полека се подреждаха в ума ѝ. Но имаше още множество неизяснени подробности, а старите снимки завладяваха съзнанието ѝ с хипнотична сила. Изрезките, подредени хронологично, обхващаха и по-късни периоди. Много от тях говореха за изчезнали в дебрите на времето хора, за които Симон не бе и чувала. Сред тях се открояваше една млада и изумително красива жена на име Александра Алма Малтис, наследница на металургична империя от Лион. Статия от някакво марсилско списание споменаваше за годежа ѝ с млад, но именит инженер и изобретател на играчки — Лазарус Жан. До въпросната изрезка висяха редица фотографии, на които бляскавата двойка раздаваше играчки в сиропиталище в Монпарнас. И двамата сияеха от щастие. „Моята цел е всички деца в тази страна, независимо от каква среда са, да могат да имат играчки“ — гласеше изявлението на изобретателя под снимката.

Следваше известие от друг вестник за сватбата на Лазарус Жан и Александра Малтис. Официалната фотография от годежа бе заснета пред парадното стълбище на Крейвънмур. На нея се виждаше един преливащ от здраве и младост Лазарус, прегърнал избраницата си. Нито едно облаче не помрачаваше тази сцена, взета сякаш от някоя приказка. Младият и предприемчив инженер бе придобил разкошното имение с цел да устрои там семейното си огнище. Новината бе илюстрирана с различни снимки от Крейвънмур.

Върволицата от образи и статии продължаваше нататък, а галерията от персонажи и случки от миналото се увеличаваше. Симон спря да чете и се върна назад. Лицето на онова изгубено и уплашено дете не ѝ даваше мира. Взря се внимателно в печалните му очи и постепенно разпозна в тях очите на човека, който бе събудил у нея приятелски чувства и известни надежди. Този поглед не бе на малкия Жан Невил, за когото ѝ бе разказал Лазарус. Този поглед ѝ бе познат, до болка познат. Погледът на Лазарус Жан.

Сякаш черен облак помрачи душата ѝ. Симон пое дълбоко дъх и затвори очи. Незнайно как, още преди да чуе гласа зад гърба си, разбра, че не е сама в стаята.

Исмаел и Ирен достигнаха върха на скалите малко преди четири следобед. Многобройните драскотини, с които острите камъни жестоко бяха нашарили ръцете и краката им, свидетелстваха за трудното изкачване. Това бе цената за преминаването по забранения път. Каквито и мъчнотии да бе очаквал Исмаел, действителността се оказа по-сурова и по-опасна, отколкото си бе представял. Ирен не отрони дума, за да се оплаче от драскотините, покрили кожата ѝ, и изобщо прояви смелост, каквато дотогава не бе виждал у никого.

Девойката бе дръзнала да се катери по скали, където никой здравомислещ човек не би стъпил с крак. Когато най-сетне се добраха до границата на гората, Исмаел само я прегърна мълчаливо. Дори всичката вода в океана не би могла да угаси огъня, който гореше в това момиче.

— Уморена ли си?

Останала без дъх, Ирен само поклати глава.

— Да са ти казвали някога, че си най-твърдоглавият човек на тази планета?

Лека усмивка се появи на устните ѝ.

— Още не познаваш майка ми.

Без да дочака отговор, тя хвана момчето за ръка и го задърпа към гората. Далече долу зад тях, в подножието на скалите, искряха водите на лагуната.

Ако някой беше казал на Исмаел, че един ден ще се изкатери по тези кошмарни скали, никога не би му повярвал. Но когато бе замесена Ирен, бе готов да повярва в какво ли не.

Симон бавно се извърна с лице към мрака. Усещаше присъствието на натрапника; дори чуваше тихия звук на отмереното му дишане. Но не можеше да го види. Светлината на свещите не стигаше далеч; отвъд нея стаята бе непрогледна като бездънна яма. Симон се взираше в тъмата, която скриваше незнайния гост. Изпитваше непоклатимо спокойствие, придаващо на мислите ѝ яснота, която я изненадваше. Сетивата ѝ като че ли долавяха и най-малката подробност от заобикалящата я обстановка с ужасяваща прецизност. Съзнанието ѝ отбелязваше всяко трептене на въздуха, всеки звук или мимолетен проблясък. Издигнала като щит това необикновено самообладание, тя се взираше мълчаливо в тъмната като рог стая и чакаше посетителят да се разкрие.

— Колко неочаквано е да ви видя тук — обади се най-сетне един глас от мрака. Звучеше слабо, сякаш от разстояние. — Страхувате ли се?

Симон поклати глава.

— Това е добре. Не бива да се боите. Няма от какво.

— Все така ли ще се криете, Лазарус?

Въпросът ѝ бе последван от продължително мълчание. Дишането на Лазарус стана по-отчетливо.

— Предпочитам да стоя тук — отвърна той накрая.

— Защо?

Нещо просветна в сумрака. Бегъл проблясък, едва забележим.

— Защо не седнете, мадам Совел?

— По-добре да постоя права.

— Както желаете. — Последва нова пауза. — Навярно си задавате въпроса какво се е случило.

— Да, наред с някои други въпроси — пресече го Симон с нотка на негодувание.

— Тогава може би ще е най-просто да ми ги зададете, а аз ще се опитам да отговоря на всеки от тях.

Симон изпусна гневна въздишка.

— Първият ми и последен въпрос е как да изляза оттук — троснато рече тя.

— Боя се, че това е невъзможно. Поне засега.

— И защо?

— Това следващият въпрос ли е?

— Къде се намирам?

— В Крейвънмур.

— Как съм се озовала тук и защо?

— Донесоха ви…

— Вие ли?

— Не.

— Кой тогава?

— Някой, когото не познавате… все още.

— Къде са децата ми?

— Не зная.

Симон пристъпи към тъмната част на стаята с почервеняло от гняв лице.

— Проклет негодник!

Направи няколко крачки към мястото, откъдето идваше гласът. Очите ѝ постепенно различиха една фигура, седнала в кресло. Лазарус. Но лицето му изглеждаше някак странно. Симон се спря.

— Това е маска — поясни той.

— Защо сте я сложили? — попита тя, чувствайки как досегашното ѝ спокойствие се изпарява с шеметна бързина.

— Маската разкрива истинското лице на човека…

Симон полагаше усилия да запази самообладание. Нищо нямаше да постигне, ако се поддадеше на гнева.

— Къде са децата ми? Моля ви…

— Вече ви казах, мадам Совел. Наистина не зная.

— Какво смятате да правите с мен?

Лазарус разтвори ръка в копринена ръкавица. Повърхността на маската просветна отново. Това бе блясъкът, който жената бе видяла и преди.

— Няма да ви сторя нищо лошо, Симон. Няма защо да се боите от мен. Доверете ми се.

— Това искане е малко неуместно, не мислите ли?

— За ваше добро е. Опитвам се да ви предпазя.

— От кого?

— Седнете, моля ви.

— Какво, по дяволите, става тук? Защо не искате да ми обясните?

Симон чу собствения си глас — изтънял, по детски писклив — и осъзна, че е на ръба на истерията. Стисна юмруци и пое дълбоко дъх. Отстъпи няколко крачки назад и седна на един от столовете, подредени около голата маса.

— Благодаря — промълви Лазарус.

Симон мълчаливо отрони сълза.

— Преди всичко държа да знаете колко съжалявам, че се оказахте въвлечена в тази ситуация. Никога не съм мислил, че ще се стигне дотук — заяви майсторът на играчки.

— Малкият Жан Невил никога не е съществувал, нали? — попита Симон. — Това дете сте били вие. Историята, която ми разказахте, е вярна само отчасти… Тя всъщност се отнася до вас.

— Виждам, че сте прочели сбирката ми от статии. Вероятно това ви е навело на някои интересни, но погрешни заключения.

— Единственото ми заключение, мосю Жан, бе, че вие сте болен човек и имате нужда от помощ. Нямам представа как сте успели да ме докарате тук, но ви уверявам, че щом изляза от това място, първата ми работа ще е да се обърна към жандармерията. Похищението се смята за престъпление…

В собствените ѝ уши тази заплаха прозвуча смешно и неуместно.

— Да предположа ли в такъв случай, че възнамерявате да се откажете от службата си, мадам Совел?

Хапливата ирония в тези думи отекна като сигнал за тревога в ума на Симон. Подобна забележка не бе типична за онзи Лазарус, когото познаваше. От друга страна, вече бе станало ясно, че изобщо не го е познавала.

— Предполагайте каквото щете — хладно отвърна тя.

— Добре. Щом е така, преди да се обърнете към властите, за което не възразявам, позволете да попълня белите места в историята, която несъмнено вече сте сглобили донякъде.

Симон погледна бледата и напълно безизразна маска. Порцеланово лице, иззад което долиташе хладният далечен глас. Очите напомняха тъмни кладенци.

— Както сама ще видите, уважаема Симон, от тази история, пък и от всяка друга, може да се извлече само една поука: в реалния живот, за разлика от измислицата, нищо не е такова, каквото изглежда…

— Обещайте ми нещо, Лазарус — прекъсна го тя.

— Стига да е по силите ми да го изпълня…

— Обещайте ми, че щом изслушам историята ви, ще ме оставите да си отида оттук заедно с децата ми. Кълна ви се, че няма да се обърна към властите. Само ще си взема семейството и ще се махна завинаги от този град. Повече няма да чуете за мен — умолително рече Симон.

Маската помълча няколко секунди.

— Това ли е желанието ви?

Жената кимна, едва сдържайки сълзите си.

— Разочаровате ме, Симон. Мислех, че сме приятели. Добри приятели.

— Моля ви…

Маскираният силует сви юмруци.

— Е, добре. Щом искате да се съберете с децата си, и това ще стане. Когато му дойде времето…

— Помните ли майка си, мадам Совел? Всички деца пазят в сърцето си едно специално място за жената, която ги е родила. То е като светлинка, която никога не угасва. Звезда на небосвода. А аз през по-голямата част от живота си се старах да залича тази светлинка. Да я забравя завинаги. Но не е лесно. Никак не е лесно. Надявам се, че преди да ме порицаете и осъдите, ще благоволите да изслушате историята ми. Тя е кратка. Добрите истории не са многословни…

Появил съм се на бял свят в нощта на 26 декември 1882 г., в една стара къща на най-тъмната и крива уличка в парижкия квартал „Гоблен“. Мрачно и нездравословно място, не ще и дума. Чели ли сте Виктор Юго, мадам Совел? Ако сте го чели, ще разберете за какво говоря. Именно там моята майка, с помощта на съседката Никол, родила малко бебенце. Зимата била люта и аз, изглежда, не съм изплакал веднага, както се очаква от всяко новородено. За миг майка ми помислила, че съм мъртвороден. Когато се уверила, че това не е така, клетницата го изтълкувала като чудо и — каква ирония! — решила да ме кръсти Лазарус.

Детските години се свързват в паметта ми с неспирната гълчава по улиците и с продължителните периоди на болестта на майка ми. Един от първите ми спомени е как седя на коленете на съседката Никол, а добрата жена ми обяснява, че мама е много болна, че не може да се отзове, когато я викам, и затова ще е най-добре да ида да си играя с другите дечица. Въпросните дечица бяха група парцаливи хлапета, които просеха от сутрин до вечер. Преди да навършат седем години, вече знаеха, че за да оцелееш в квартала, трябва да станеш или престъпник, или чиновник. Не е нужно да уточнявам кой от двата варианта бе по-често предпочитан.

По онова време едничкият лъч на надежда в квартала идваше от една тайнствена личност, с която бяха свързани мечтите ни. Наричаше се Даниел Хофман и за всички ни това име бе синоним на фантазия — до такава степен, че мнозина се съмняваха в съществуването му. Легендата гласеше, че Хофман бродел предрешен из парижките улици, представяйки се за най-различни хора, и раздавал на бедните деца играчки, които сам майсторял във фабриката си. Парижките малчугани до един бяха чували за него и всеки си мечтаеше да стане избраник на съдбата.

Хофман беше повелител на вълшебството, на въображението. Само едно нещо можеше да победи обаянието му: възрастта. Щом децата пораснеха и изгубеха игривостта си и способността да фантазират, името Даниел Хофман се изтриваше от паметта им; като възрастни вече не можеха да го познаят, щом го чуеха от устата на собствените си деца…

Не е имало на света по-голям производител на играчки от Даниел Хофман. Той притежаваше внушителна фабрика в квартал „Гоблен“. Тя се издигаше като катедрала сред мрачните улици на онзи призрачен квартал, развъдник на нищета и опасности. В центъра ѝ стърчеше остра като стрела кула, която стигаше до облаците. Оттам камбанен звън оповестяваше изгрева и залеза всеки божи ден. Ехото на тези камбани се разнасяше из целия град. Всички деца от квартала познаваха сградата, но възрастните бяха неспособни да я видят и смятаха, че на нейно място има непроходимо тресавище, запустял терен в сърцето на парижкия мрак.

Никой не познаваше истинското лице на Даниел Хофман. Говореше се, че създателят на играчките обитавал една стая на върха на кулата и почти не излизал оттам, освен когато скитал дегизиран из парижките улици по здрач и подарявал играчки на нищите деца в града. В замяна искал само едно: да му отдадат сърцето си, да му се врекат във вечна любов и преданост. Всяко дете от квартала бе готово да му отдаде сърцето си без капка колебание. Но не всички го чуваха, когато чукаше на вратата им. Според мълвата Даниел Хофман криел самоличността си зад безброй лъжливи външности. Някои дръзваха да твърдят, че никога не използвал повторно една и съща маскировка.

Но да се върнем към майка ми. Болестта, за която ми говореше Никол, и досега си остава загадка за мен. Предполагам, че има хора — подобно на някои играчки, — които се появяват на бял свят с някакъв дефект. В известен смисъл всички сме като счупени играчки, не мислите ли? Но заболяването на майка ми с течение на времето доведе до постепенна загуба на умствените ѝ способности. Телесното страдание поражда умствени отклонения. Такъв е законът на живота.

Така самотата ми стана единствен другар, растях с нея и мечтаех някой ден Даниел Хофман да ми се притече на помощ. Спомням си, че всяка нощ, преди да си легна, се молех на моя ангел пазител да ме заведе при него. Всяка нощ. Хофман така бе завладял въображението ми, че вероятно това ме подтикна да започна сам да майсторя играчки.

За целта използвах всевъзможни отпадъци от сметищата на квартала. Така построих първото си влакче, а също и триетажен замък. След тях направих картонен дракон, а по-късно и летателна машина; това беше още преди аеропланите в небето да станат обичайна гледка. Но любимата ми играчка беше ангел на име Габриел. Прекрасен ангел, измайсторен собственоръчно от мен, за да ме пази от мрака и превратностите на съдбата. Изработих го, като използвах останките от гладачна машина и разни железарии от една изоставена текстилна фабрика на две пресечки от дома ни. Но Габриел, моят ангел пазител, живя твърде кратко.

В деня, когато майка ми откри колекцията ми от играчки, Габриел беше осъден на смърт.

Майка ми ме заведе в мазето на къщата и там, озъртайки се, сякаш се боеше, че някой дебне в мрака, ми разказа с доверителен шепот, че чувала глас в сънищата си. Този незнаен осведомител ѝ разкрил, че всички играчки са творение на самия Луцифер. Чрез тях лукавият се надявал да повлече към гибел душите на децата по света. Същата нощ Габриел и останалите ми играчки се озоваха в пещта.

Майка ми настоя да ги унищожим заедно и да се уверим, че са станали на пепел. В противен случай, заяви тя, сянката на моята прокълната душа щяла да ме преследва. Всяка моя простъпка, грешка или непослушание се отбелязвали в тази сянка, която ме следваше навсякъде. Тя отразявала лошото ми и неуважително отношение към майка ми, към света…

Тогава бях едва на седем години.

Някъде по това време заболяването на майка ми се изостри. Тя започна да ме затваря в мазето, убедена, че сянката няма да ме намери там, ако дойде да ме търси. Прекарвах затворен дълги часове, почти не смеейки да дишам от страх, че звукът на дишането ми ще привлече вниманието на сянката — онова порочно отражение на слабата ми душа — и тя ще ме отнесе направо в ада. Всичко това може да ви се стори нелепо или в най-лошия случай тъжно, мадам Совел, но в невръстните ми години това бе ужасяващата ми всекидневна реалност.

Не бих искал да ви отегчавам с омерзителни подробности от онези времена. Само ще ви кажа, че по време на един такъв престой майка ми загуби окончателно и малкото разум, който имаше, и аз останах затворен цяла седмица в онова мазе, самичък в тъмното. Предполагам, че вече сте прочели този репортаж. Вестникарите обичат да поместват такива истории на първата страница на изданията си. Лошите новини, особено ако са брутални и шокиращи, развързват кесиите на публиката с удивителна лекота. Но вие навярно се питате какво се случва с дете, затворено в тъмно мазе в продължение на седем дни и седем нощи?

Най-напред позволете да ви кажа, че след като прекара няколко часа без светлина, човек губи усета си за време. Часовете му се струват минути или секунди. Или седмици, ако предпочитате. Времето и светлината са тясно свързани. Но по-важното е, че през този период се случи нещо невероятно. Истинско чудо. Второто чудо в живота ми, така да се каже, след онези няколко критични минути при раждането ми.

Молитвите ми бяха чути. Ненапразно се бях молил мълчаливо безброй нощи. Наречете го късмет, ако щете, наречете го съдба.

Даниел Хофман дойде при мен. При мен! Измежду всички деца в Париж аз бях избран да получа благоволението му в онази нощ. Все още си спомням плахото почукване на малкото прозорче, което гледаше към улицата. Аз не можех да стигна до него, но това не ми попречи да откликна на гласа, който ми говореше отвън; най-прекрасният и благ глас, който някога бях чувал. Глас, който разпръсна мрака и прогони страха на клетото уплашено дете, както слънцето разтапя леда. И знаете ли какво, Симон? Даниел Хофман ме назова по име.

И аз отворих сърцето си за него. Малко след това чудна светлина изпълни мазето и Хофман се появи сякаш от нищото, облечен в ослепително бял костюм. Да бяхте го видели, Симон! Беше ангел, истински сияен ангел. Никога не съм виждал някого, който да излъчва такава красота и покой.

Нея нощ Даниел Хофман и аз разговаряхме на четири очи, както сега ние с вас. Нямаше нужда да му разправям за участта на Габриел и останалите ми играчки; той вече знаеше всичко. Хофман, забележете, беше добре осведомен. Беше в течение и на историите за сянката, които ми разказваше майка ми. Да, и за тях знаеше! С чувство на облекчение му признах, че много се страхувам от тази сянка. Не можете да си представите какво разбиране, какво състрадание излъчваше този човек. Изслуша търпеливо разказа за патилата ми и аз почувствах, че е съпричастен към мъката ми, към тревогата ми. Особено добре разбираше кой е най-големият ми страх, най-лошият ми кошмар — сянката. Собствената ми сянка, онзи зъл дух, който ме следваше навсякъде, натоварен с всичките ми лоши черти…

Именно Даниел Хофман ми обясни какво трябва да направя. Разберете, дотогава бях окаян невежа. Какво знаех за сенките? Какво знаех за онези тайнствени духове, които навестяват хората в сънищата им и им говорят за миналото и бъдещето? Абсолютно нищо!

Но той знаеше. Всичко знаеше! И бе готов да ми помогне на драго сърце.

В онази нощ Даниел Хофман ми разкри бъдещето. Каза ми, че ми е писано да наследя империята му. Обясни ми, че всичките му знания и умения някой ден щели да станат мои, а нищетата, която ме заобикаляше, щяла да се изпари завинаги. Предложи ми развитие, за което не бях дръзвал дори да мечтая. Предложи ми бъдеще. Не знаех какво значи това, а той ми го поднасяше на тепсия. В замяна искаше от мен само едно. Едно незначително обещание: да му отдам сърцето си. Само на него и на никого другиго.

Майсторът на играчки ме попита дали разбирам какво означава това. Отговорих утвърдително, без да се поколебая дори за миг. Разбира се, че щях охотно да му дам сърцето си. Той беше единственият човек, който се бе държал добре с мен. Единственият, който бе проявил загриженост. Каза ми, че — стига да пожелая — много скоро ще изляза оттам и никога повече не ще видя тази къща, квартала и майка ми. И най-важното: обеща ми, че вече не ще се наложи да се страхувам от сянката. Ако изпълнех исканията му, пред мен щеше да се разкрие бъдещето — чисто и светло.

Попита ме дали му вярвам. Кимнах в отговор. Тогава той извади малко стъклено шишенце, подобно на онези, които се използват за парфюми. Отпуши го усмихнат и аз станах свидетел на изумително зрелище. Сянката ми, която се отразяваше на стената, се превърна в танцуващо петно, в тъмен облак, който бе всмукан от шишенцето, пленен завинаги в него. Тогава Даниел Хофман запуши флакона и ми го подаде. Стъклото бе студено като лед.

От този миг насетне, заяви той, сърцето ми му принадлежало и неволите ми щели да свършат скоро, много скоро, стига да не престъпя клетвата си. Уверих го, че никога не бих направил това. Усмихна ми се ласкаво и ми даде подарък. Калейдоскоп. Помоли ме да затворя очи и най-живо да си представя онова, което искам повече от всичко на света. Докато изпълнявах нареждането му, той коленичи пред мен и ме целуна по челото. Когато отново отворих очи, беше изчезнал.

Седмица по-късно полицията, получила анонимен сигнал за онова, което се случваше в дома ми, ме избави от онази тъмна дупка. Майка ми бе умряла…

Докато пътувах към участъка, по улиците заприиждаха пожарни коли. Въздухът миришеше на дим. Полицаите, които ме съпровождаха, се отклониха от пътя и тогава видях: фабриката на Даниел Хофман гореше в един от най — страшните пожари в историята на Париж. Хората, които изобщо не бяха забелязвали тази сграда, сега я гледаха как се извисява като огнена катедрала. Тогава всички си спомниха онова име, изпълвало детството им с мечти: Даниел Хофман. Дворецът на императора бе в пламъци…

Три дни и три нощи се издигаха към небето огнената клада и стълбът черен дим, сякаш самият ад бе разтворил дверите си в черното сърце на града. Аз бях там и го видях с очите си. След няколко дни, когато от внушителната сграда бе останала само пепел, вестниците публикуваха новината.

След известно време властите откриха един родственик на майка ми, който ме взе под попечителство. Отидох да живея със семейството му в района на нос Антиб, там израснах и получих образование. Водех нормален, щастлив живот, точно както ми бе обещал Даниел Хофман. Дори си позволих да си съчиня друга версия на миналото си, която да си разказвам за собствено успокоение. Преди време разправих и на вас променената история.

В деня, в който навърших осемнайсет години, получих писмо. Датата на клеймото на пощенската служба на Монпарнас беше отпреди осем години. С това писмо старият ми приятел ме уведомяваше, че в нотариалната кантора на някой си мосю Жилбер Траван във Фонтенбло се съхраняват документите за собственост на едно жилище на Нормандския бряг. По закон то трябваше да премине в мое владение при навършване на пълнолетие. Под известието, написано на пергаментова хартия, се четеше инициалът Д.

Изминаха няколко години, преди да встъпя във владение на Крейвънмур. По това време вече бях многообещаващ инженер. Моите проекти за играчки надминаваха всичко, известно в тази област до момента. Скоро си дадох сметка, че е дошло време да основа собствена фабрика. В Крейвънмур. Всичко в живота ми се развиваше според предсказанието — докато не ме сполетя произшествието. Случи се при Порт Сен Мишел, датата беше 13 февруари. Тя се казваше Александра Алма Малтис и беше най-прекрасното създание, което някога бях виждал.

Дотогава години наред бях пазил онова шишенце, което Даниел Хофман ми връчи в мазето на улица „Гоблен“. На пипане бе все така студено, както и в онази паметна нощ. Шест месеца след срещата с Александра наруших обещанието си към Хофман и отдадох сърцето си на тази девойка. Ожених се за нея. Това бе най-щастливият ден в живота ми. В нощта преди сватбата, която трябваше да се отпразнува в Крейвънмур, взех шишенцето с моята сянка и отидох на скалите на носа. Оттам запратих шишенцето в тъмните води, осъждайки сянката на вечна забрава.

Ясно ви е, че престъпих клетвата си…

Слънцето вече се спускаше към хоризонта над залива, когато Исмаел и Ирен зърнаха сред дърветата задната част на Къщата на носа. Крайното изтощение, което мъчеше и двамата, като че ли се бе оттеглило дискретно някъде наблизо, готово да ги връхлети отново в подходящия момент. Исмаел бе чувал за това явление, нещо като подем, който изпитват някои атлети, щом преминат собствения си праг на издръжливост. От този миг нататък тялото просто продължава да действа, без да показва признаци на умора. Докато моторът не спре, естествено. Щом работата приключи, човек рухва отведнъж. Мускулите си искат обратно отпуснатия заем, тъй да се каже.

— За какво мислиш? — попита Ирен, забелязвайки унесеното изражение на момчето.

— За това, че съм гладен.

— И аз огладнях. Не е ли странно?

— Напротив. От уплахата на човек му се отваря такъв апетит… — плахо се пошегува Исмаел.

Къщата на носа бе притихнала и никъде не се мяркаше жива душа. Вятърът развяваше две въжета с изсъхнало пране. Исмаел зърна с крайчеца на окото си нещо, което очевидно беше долно бельо на Ирен, и живо си представи как би изглеждала приятелката му с такива одеяния.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той преглътна на сухо, но кимна утвърдително.

— Просто съм уморен и гладен, нищо повече.

Ирен го изгледа със загадъчна усмивка. За миг на Исмаел му мина през ум, че може би всички жени умеят тайно да четат мисли. Но по-добре беше да си спести подобни разсъждения на празен стомах.

Момичето се опита да отвори задната врата на къщата, но някой явно я беше залостил отвътре. Учудено изражение смени усмивката на Ирен.

— Мамо? Дориан? — провикна се тя, като отстъпи малко назад и погледна прозорците на горния етаж.

— Да опитаме да влезем през главния вход — предложи Исмаел.

Двамата заобиколиха къщата и стигнаха до верандата. Пред краката им се разстла килим от счупени стъкла. Спряха като заковани пред картината, която се разгърна пред очите им: разбитата врата и потрошените прозорци. На пръв поглед сякаш газова експлозия бе изтръгнала вратата от пантите и бе пръснала порой от стъкла из къщата. Ирен се опита да обуздае паниката, която се надигна някъде от стомаха ѝ като ледена вълна. Напразно. Погледна ужасено към Исмаел и понечи да се втурне вътре. Той я задържа без излишни приказки.

— Мадам Совел? — провикна се момчето от верандата.

Ехото на гласа му се изгуби в къщата. Исмаел пристъпи предпазливо напред и огледа обстановката. Ирен надникна през рамото му и изохка отчаяно.

Ако състоянието на дома изобщо можеше да се опише, то най-подходящата дума бе опустошение. Исмаел никога не бе виждал последиците от торнадо, но предполагаше, че те твърде напомнят онова, което се разкри пред погледа им.

— Боже мой…

— Внимавай със стъклата — предупреди я Исмаел.

— Мамо!

Викът отекна из цялата къща като дух, блуждаещ от стая в стая. Държейки здраво Ирен, Исмаел се приближи до подножието на стълбата и погледна към втория етаж.

— Да се качим горе — каза момичето.

Качиха се бавно, оглеждайки следите, които някаква невидима сила бе оставила навсякъде. Ирен първа забеляза, че вратата на спалнята на Симон липсваше.

— О, не! — възкликна тя.

Исмаел бързо отиде до прага и надникна вътре. Нищо. Двамата провериха една по една всички стаи на втория етаж. Нямаше жива душа.

— Къде са? — попита момичето с треперещ глас.

— Тук няма никой. Да слезем долу.

По всичко личеше, че борбата — или каквото и да бе произшествието, сполетяло дома — е била ожесточена. Момчето се въздържа от забележки, но го заглождиха мрачни предчувствия за съдбата на семейството на Ирен. Все още под влияние на шока, тя тихо плачеше на най-долното стъпало на стълбата. „След броени минути ще изпадне в истерия“ — помисли си Исмаел. Трябваше да измисли нещо, и то бързо, преди пристъпът да се разрази. Тъкмо прехвърляше в ума си разни възможности, търсейки най-ефективната, когато и двамата чуха тропане, последвано от гробовна тишина.

Ирен обърна насълзените си очи към Исмаел — търсеше потвърждение, че не ѝ се е счуло. Той кимна и с вдигнат пръст ѝ даде знак да пази тишина. Тропането се повтори — отчетливи удари, които отекнаха из дома. На Исмаел му трябваха няколко секунди, за да определи естеството на шума. Грохот на метал. Някой — или нещо — тропаше по метална повърхност някъде в къщата. Звукът се повтори монотонно. Исмаел почувства вибрацията под краката си и спря поглед върху една затворена врата в коридора, който водеше към кухнята в задната част на жилището.

— Накъде води тази врата?

— Към мазето… — отвърна Ирен.

Той се приближи до вратата и внимателно се ослуша, долепил ухо до дървената плоскост. Ударите се разнесоха отново. Исмаел се опита да я отвори, но беше здраво залостена.

— Има ли някой вътре? — извика.

Чуха се стъпки — някой се качваше по стълбата.

— Внимавай — предупредително каза Ирен.

Исмаел се дръпна назад. За миг ярко си представи как ангелът изниква от мазето на къщата. От другата страна долетя приглушен, пресеклив глас. Ирен скочи на крака и се втурна към вратата.

— Дориан?

Гласът измънка нещо.

Ирен погледна Исмаел и кимна.

— Това е брат ми…

Момчето се увери, че да изкъртиш врата или, както в случая, да я разбиеш, бе по-сложно, отколкото се опитваха да внушат радиосериалите. След десетминутна усилена борба вратата поддаде под натиска на металния лост, който намериха в кухненския шкаф. Плувнал в пот, Исмаел отстъпи малко назад и Ирен нанесе окончателния удар. Ключалката — масивен ръждясал механизъм, от който стърчаха дървени трески — падна на пода. Според Исмаел приличаше най-вече на морски таралеж.

Миг по-късно от мрака изникна момче, пребледняло като платно. Лицето му беше изкривено от ужас, а ръцете му трепереха. Дориан се сгуши в прегръдките на сестра си като уплашено животинче. Ирен погледна към Исмаел. Брат ѝ явно бе видял нещо, което го бе потресло дълбоко. Ирен коленичи пред него и избърса лицето му, покрито с мръсотия и следи от изсъхнали сълзи.

— Добре ли си, Дориан? — тихо попита тя, докато го опипваше, за да провери дали има рани или нещо счупено.

Той закима.

— Къде е мама?

Брат ѝ вдигна глава. В очите му се таеше ужас.

— Дориан, важно е. Къде е мама?

— Отнесе я… — измънка той.

Исмаел се запита колко ли време бе прекарало момчето там долу, затворено в мрака.

— Отнесе я… — повтори Дориан, като че ли бе под хипнотично въздействие.

— Кой я отнесе, Дориан? — хладнокръвно попита Ирен. — Кой отнесе мама?

Той изгледа сестра си, сетне приятеля ѝ и се усмихна едва-едва, сякаш му задаваха глупав въпрос.

— Сянката… — отвърна. — Сянката я отнесе.

Исмаел и Ирен се спогледаха.

Тя пое дълбоко дъх и сложи ръце на раменете на брат си.

— Дориан, ще те помоля да направиш нещо много важно. Разбираш ли ме?

Той кимна.

— Трябва да изтичаш до града, да отидеш право в жандармерията и да кажеш на комисаря, че в Крейвънмур се е случила тежка злополука. Че мама е там, ранена е и трябва да изпратят помощ час по-скоро. Ясно ли ти е?

Дориан я гледаше объркан.

— Не отваряй дума за сянката. Предай им само каквото ти казах. Много е важно… Почнеш ли да разправяш за сянката, никой няма да ти повярва. Ще споменеш само за злополука.

Исмаел кимна, съгласен с идеята.

— Трябва да направиш това заради мен и заради мама. Ще можеш ли?

Дориан изгледа първо Исмаел, после сестра си.

— Мама е претърпяла злополука, ранена е и се намира в Крейвънмур. Спешно се нуждае от помощ — машинално повтори момчето. — Но тя всъщност е добре… нали?

Ирен му се усмихна и го прегърна.

— Обичам те — прошепна тя.

Дориан целуна сестра си по бузата, махна приятелски на Исмаел и хукна да търси колелото си. Намери го до перилата на верандата. От подаръка на Лазарус бе останала само купчина спици и огънат метал. Момчето се взираше в останките от велосипеда, когато Исмаел и Ирен излязоха от къщата и забелязаха зловещата находка.

— Кой би могъл да стори такова нещо? — зачуди се Дориан.

— По-добре да побързаш, Дориан — напомни му сестра му.

Той кимна и се затича по пътя. Щом се скри от погледа им, Ирен и Исмаел застанаха на верандата. Слънцето залязваше над залива като нажежено кълбо, което сякаш кървеше сред облаците и обагряше морето в алено. Двамата се спогледаха без излишни приказки. Добре знаеха какво ги чака в сърцето на мрака отвъд гората.