Септемврийски светлини

5. Замък сред мъглите

В уречения час платноходката на Исмаел изникна от булото на мъглата, стелеща се над залива. Ирен и майка ѝ, които седяха спокойно на верандата и пиеха кафе с мляко, се спогледаха.

— Едва ли има нужда да ти казвам… — подхвана Симон.

— Едва ли има нужда да ми казваш — потвърди Ирен.

— Кога за последен път двете с теб си говорихме за мъжете? — попита майка ѝ.

— Когато бях седемгодишна и нашият съсед Клод ме придума да му дам моята поличка в замяна на неговите панталонки.

— Малък негодник.

— Но мамо, той беше само на пет.

— Е, щом са такива на пет години, представи си какви стават на петнайсет.

— Шестнайсет.

Симон въздъхна. Мили Боже, шестнайсет години. Дъщеря ѝ се канеше да забегне със стар морски вълк.

— Значи говорим за възрастен човек.

— По-голям е от мен само с година и нещо. Ако той е възрастен, то какво да кажем за мен?

— Ти си още детенце.

Ирен се усмихна снизходително на майка си. От Симон Совел нямаше да излезе надзирател.

— Спокойно, мамо. Знам какво правя.

— Точно от това ме е страх.

Платноходката навлезе в устието на залива. Исмаел даде салют от палубата. Симон изгледа момчето с опасение, повдигнала вежда.

— Защо да не се качи тук? Тъкмо ще ни запознаеш.

— Мамо…

Симон кимна примирено. Бездруго не бе очаквала дъщеря ѝ да се хване на този трик.

— Има ли нещо, което трябва да ти кажа? — рече майката, предавайки се окончателно.

Ирен я целуна по бузата.

— Пожелай ми приятен ден.

Без да дочака отговор, момичето изтича до пристана. Симон видя как дъщеря ѝ се хвана за ръката на непознатия (който за недоверчивите майчини очи съвсем не изглеждаше като момче) и скочи на борда на платноходката. Когато Ирен се обърна да ѝ помаха, майка ѝ върна поздрава с престорена усмивка. После загледа как лодката се отдалечава под яркото слънце, което грееше ведро над залива. Кацнала върху парапета на верандата, една чайка — може би друга майка, изпаднала в трудно положение — наблюдаваше жената примирено.

— Не е честно — обърна се Симон към птицата. — Когато се родят, никой не ти казва, че един ден ще правят същото, което си правил и ти на тяхната възраст.

Безразлична към тези оплаквания, чайката последва примера на Ирен и отлетя. Симон се усмихна на собствената си наивност и се приготви да тръгне към Крейвънмур. Работата лекува всичко, каза си тя.

Брегът не след дълго се превърна в далечна бяла линия, опъната между небето и земята. Източният вятър издуваше платната на „Кюанеос“ и носът на лодката пореше кристалната повърхност на проблясващата като изумруд вода, през която се провиждаше дъното. Ирен, чието единствено плаване с лодка до момента бе кратката разходка преди няколко дни, наблюдаваше в захлас хипнотичната красота на залива, която сега ѝ се разкриваше от нов зрителен ъгъл. Къщата на носа се бе смалила до бяла точица сред скалите, а яркоцветните фасади на градските домове се мержелееха сред отраженията, хвърляни от морската повърхност. В далечината буреносни облаци се носеха като шлейф към хоризонта. Ирен затвори очи и се заслуша в гласа на морето. Когато ги отвори отново, всичко си беше на мястото си. Приказната гледка бе действителна.

Когато платноходката пое в нужното направление, на Исмаел не му оставаше друга работа, освен да разглежда Ирен, която явно бе изцяло запленена от морското великолепие. С научна методичност започна наблюдението си от бледите ѝ глезени, продължи бавно и добросъвестно до горната част на бедрата, които полата прикриваше безочливо. После се зае да оцени удачното съчетание на формите на стройното ѝ тяло. Изследването се проточи сякаш цяла вечност, докато неочаквано очите на Ирен и Исмаел се срещнаха и той осъзна, че огледът му не е останал незабелязан.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За вятъра — излъга Исмаел, без да му мигне окото. — Сменя посоката си и започва да духа на юг. Това обикновено се случва, когато се задава буря. Помислих си, че ще ти хареса, ако най-напред заобиколим носа. Гледката е забележителна.

— Коя гледка? — невинно попита Ирен.

Този път Исмаел не се усъмни — момичето го взимаше на подбив. Без да обръща внимание на иронията ѝ, той насочи платноходката към крайната точка на течението, което окръжаваше рифа на миля от носа. Щом преминаха тази граница, пред погледа им се разкри необятен плаж, пуст и див. Той се простираше до пелената от омара, обвила връх Сен Мишел — замък сред мъглите.

— Това е Черния залив — обясни Исмаел. — Наричат го така, защото е много по-дълбок от Синия залив, където водата над пясъчното дъно е дълбока само седем-осем метра. Нещо като сух док.

На Ирен морската терминология ѝ звучеше като китайски, но от изумителната красота, която излъчваше това място, чак кожата ѝ настръхна. Една кухина сред скалите, подобна на хищна паст, зинала към морето, привлече погледа на момичето.

— Това е лагуната — каза Исмаел. — Тя е като овал, в който течението не прониква. С морето я свързва един тесен пролив, а в другия ѝ край се намира Пещерата на прилепите. Виждаш ли онзи тунел, който навлиза в скалите? Говори се, че през 1746 г. силна буря разбила в тия скали пиратски галеон. Останките от кораба и от пиратите още са си там.

Ирен го изгледа недоверчиво. Исмаел може и да се справяше добре като капитан, но в умението да лъже си оставаше обикновен юнга.

— Това е чистата истина — настоя момчето. — Понякога се гмуркам там. Пещерата продължава навътре в скалите и сякаш няма край.

— Ще ме заведеш ли там? — попита Ирен, преструвайки се, че е повярвала на нелепата измишльотина за призрачните корсари.

Исмаел леко се изчерви. Въпросът ѝ загатваше за продължение. За обещание. С една дума — за опасност.

— Вътре гъмжи от прилепи. Оттам идва името… — предупреди той, неспособен да измисли по-убедителен довод.

— Обожавам прилепите. Летящи мишлета — отвърна Ирен, решена да продължи със закачките.

— Когато кажеш — отстъпи Исмаел, свалил гарда.

Тя му отправи топла усмивка, която съвсем го обърка. За няколко мига забрави от коя посока духаше вятърът и щеше да се съгласи, ако му кажеха, че килът е сладкарско изделие. А най-лошото бе, че Ирен явно забеляза смущението му. Време бе да смени курса. С рязко завъртане на руля и ловка маневра с основното платно Исмаел наклони лодката така, че една вълна лизна кожата на момичето като студен език. Ирен извика и се закиска. Исмаел ѝ се усмихна. Все още не бе наясно какво точно виждаше у нея, но едно поне бе сигурно: не можеше да откъсне очи от това момиче.

— Продължаваме към фара — съобщи той.

Само след миг „Кюанеос“ яхна течението и, тласкана от невидимата ръка на вятъра, се понесе като стрела над гребена на рифа. Ирен държеше здраво ръката на Исмаел. Платноходката се носеше стремително, сякаш едва докосваше водата. Килватерът образуваше гирлянди от бяла пяна. Ирен се обърна към Исмаел и видя, че и той я гледа. За миг очите му се изгубиха в нейните и Ирен почувства как той нежно стисна ръката ѝ. Околният свят никога не бе изглеждал тъй далечен.

В късното утро Симон Совел прекрачи прага на личната библиотека на Лазарус Жан, която заемаше една огромна овална зала в сърцето на Крейвънмур. Безкрайна вселена от книги се издигаше като вавилонска кула към остъкления покрив с цветни витражи. Хиляди незнайни и загадъчни светове се събираха в тази необозрима книжна катедрала. За миг Симон замря пред внушителното зрелище, вперила поглед в ефирната светлина, струяща под свода. Изминаха почти две минути, преди да забележи, че не бе сама в залата.

Една безупречно облечена фигура седеше зад писалището под снопа светлина, който се спускаше отвесно от остъкления покрив. Чул стъпки, Лазарус се извърна, затвори книгата, в която търсеше справка — старинен том, подвързан с черна кожа — и дружелюбно се усмихна на Симон. Усмивката му бе топла и заразителна.

— А, мадам Совел. Добре дошла в скромното ми убежище — каза той, ставайки от стола.

— Не исках да ви прекъсвам работата…

— Но моля ви, радвам се, че го направихте — рече Лазарус. — Бездруго смятах да поговоря с вас за една поръчка на книги, която искам да отправя към фирмата на Артър Франчър…

— Артър Франчър в Лондон ли?

Лицето на Лазарус грейна.

— Знаете ли тази фирма?

— Съпругът ми обикновено купуваше книги от тях, когато пътуваше до Англия. Адресът им е на „Бърлингтън Аркейд“.

— Знаех си, че не бих могъл да избера по-подходящ кандидат от вас за тази работа — заяви Лазарус, с което накара Симон да се изчерви. — Какво ще кажете да обсъдим това на чаша кафе?

Тя плахо се съгласи. Лазарус ѝ се усмихна отново и върна дебелия том, който държеше в ръце, на мястото му сред стотици други такива. Докато го наблюдаваше как прави това, Симон неволно прочете заглавието, ръчно гравирано на корицата. Състоеше се от една-единствена непозната дума, която не ѝ говореше нищо:

Малко преди пладне Ирен съгледа островчето с фара точно в посоката, в която се движеха. Исмаел реши да го заобиколят — маневра, която целеше да се доближат достатъчно, за да акостират в едно малко заливче, врязало се в мрачния, скалист остров. Благодарение на обясненията на момчето Ирен вече бе малко по-сведуща в изкуството на навигацията и елементарната физика на вятъра. Тя прилежно следваше указанията му и двамата с общи усилия успяха да преодолеят напора на течението. Платноходката се плъзна плавно в тесния проход между отвесните скали, който водеше към стария пристан на фара.

Островчето бе просто къс пуста, скалиста земя, изникнала насред водите на залива. Внушителна колония от чайки гнездеше там. Някои от тях наблюдаваха неканените гости с известно любопитство, останалите се разлетяха подплашено. Пътьом Ирен видя стари дървени къщурки, изоставени преди десетилетия и прогнили под напора на бурите.

Самият фар представляваше източена кула, увенчана с призматично осветително тяло. Тя се издигаше над малка едноетажна постройка — някогашното жилище на пазача.

— Освен мен, чайките и някой и друг рак, никой не е стъпвал тук от години — каза Исмаел.

— Ако не броим призрачния пиратски кораб — пошегува се Ирен.

Момчето насочи платноходката към пристана и скочи на брега, за да завърже въжето, прикрепено към носа. Ирен последва примера му. Щом акостира надеждно, Исмаел взе кошницата с провизиите, която леля му бе приготвила с убеждението, че не е уместно да ухажваш някоя госпожица на празен стомах и че инстинктите трябва да бъдат задоволявани според приоритета им.

— Ела насам. Щом обичаш истории за призраци, ето нещо, което ще те заинтересува…

Исмаел отвори вратата на къщичката на пазача и пусна Ирен да мине първа. Тя влезе в старото жилище и ѝ се стори, че се е озовала две десетилетия назад във времето. Всичко бе останало непокътнато под леките изпарения, образували се от дългогодишната влага. Цялата покъщнина, десетки книги и предмети стояха по местата си, сякаш някакъв призрак бе отнесъл пазача на фара призори на същия ден. Поразена, Ирен погледна Исмаел.

— Почакай само да видиш фара — каза ѝ той.

После я хвана за ръка и я поведе към стълбата, която се виеше нагоре към върха на кулата. Ирен се чувстваше като натрапница в това място, застинало извън времето, и същевременно като търсачка на приключения, която е на път да разбули някаква удивителна загадка.

— А какво се е случило с пазача на фара?

Исмаел не отговори веднага.

— Една нощ се качил в лодката си и напуснал острова. Дори не си направил труда да си събере вещите.

— Какво го е накарало да постъпи така?

— Никога не обелил дума за това — отвърна Исмаел.

— А според теб защо го е направил?

— От страх.

Ирен преглътна с мъка и надникна през рамото му, очаквайки всеки миг да зърне призрака на удавената жена. Представи си я как се изкачва по витата стълба като безплътен демон, протегнала хищни нокти да я сграбчи, с бяло като порцелан лице и пламтящи очи, опасани от черни кръгове.

— Тук няма никой, Ирен. Никой освен нас — успокои я Исмаел.

Тя кимна не особено убедено.

— Само чайки и раци, нали?

— Именно.

Стълбата свършваше при площадката на фара — наблюдателна кула над острова, откъдето Синия залив се виждаше като на длан. Двамата излязоха на платформата. Свежият бриз и сияйното слънце прогониха призрачните отгласи от миналото, за което напомняше обстановката в дома на пазача. Ирен пое дълбоко дъх, завладяна от зрелището, което се разкриваше само от това място.

— Благодаря ти, че ме доведе тук — промълви тя.

Исмаел кимна и неспокойно отклони поглед.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Изгладнял съм като вълк — заяви той.

И тъй, те седнаха в края на платформата, провесиха крака в пространството и се заеха да видят сметката на лакомствата в кошницата. Всъщност никой от двамата не беше особено гладен, но яденето бе занимавка, която щеше да ангажира за известно време ръцете и мислите им.

В далечината Синия залив дремеше под следобедното слънце, равнодушен към онова, което се случваше на островчето, откъснато от света.

След три чаши кафе и цяла вечност Симон все още бе в компанията на Лазарус, в която времето летеше неусетно. Непринуденият приятелски брътвеж премина в дълъг и задълбочен разговор за книги, пътешествия, случки от миналото. Само след няколко часа Симон вече имаше чувството, че е познавала събеседника си през целия си живот. За пръв път от много месеци тя се осмели да разрови мъчителните спомени за последните дни на Арман, а споделянето ѝ донесе приятно чувство на облекчение. Лазарус я слушаше внимателно, спазвайки почтително мълчание. Знаеше кога е уместно да отклони разговора в друга посока и кога трябва да остави реката на спомените да тече безпрепятствено.

На Симон ѝ бе трудно да мисли за него като за работодател. Вече го възприемаше по-скоро като добър приятел. С напредването на деня тя осъзна, обзета от угризения и почти детински срам, че при други обстоятелства, в друг живот това рядко душевно родство би могло да прерасне в по-различна връзка. Но сянката на вдовството и спомените изпълваха душата ѝ като следи от отминала буря; по същия начин и атмосферата на Крейвънмур бе пропита от незримото присъствие на болната съпруга на Лазарус. Невидими свидетели, стаени в мрака.

Няколко часа непринуден разговор бяха достатъчни, за да прочете в очите на майстора на играчки, че и на него му минават подобни мисли. Но погледът му подсказваше също така, че той е навеки обвързан с жена си и че бъдещето може да предложи на него и Симон единствено приятелство. Дълбоко приятелство. Сякаш невидим мост бе свързал два свята, разделени дотогава от морето на спомените.

Златиста светлина, предвестник на настъпващия здрач, изпълни кабинета на Лазарус и просна между тях мрежа от огнени отблясъци. Двамата се гледаха мълчаливо.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, Лазарус?

— Разбира се.

— Защо станахте майстор на играчки? Покойният ми съпруг беше инженер и не му липсваше дарба. Но вашият труд говори за забележителен талант. Съвсем не преувеличавам, вие знаете това по-добре от мен. И тъй, защо точно играчки?

Лазарус само се усмихна, без да каже нищо.

— Няма нужда да ми отговаряте — побърза да добави Симон.

Той стана и бавно отиде до големия прозорец. Залезът позлати силуета му.

— Това е дълга история — подхвана изобретателят. — Когато бях малък, семейството ми живееше в стария квартал „Гоблен“4 в Париж. Може би познавате района — беден квартал с овехтели сгради, тъмни и нездравословни, призрачна сива цитадела с тесни и мизерни улички. В ония дни положението — ако това изобщо е възможно — бе дори по-лошо, отколкото може да е останало в спомените ви. Ние живеехме в малка квартирка в една стара сграда на улица „Гоблен“. Част от фасадата заплашваше да рухне и бе укрепена с подпори, но нито едно от семействата, обитаващи дома, не можеше да си позволи да се премести в по-благоустроена част на квартала. До ден-днешен недоумявам как се побирахме в тази тясна дупка: тримата ми братя и аз, родителите ми и чичо Люк. Но да не се отклонявам от темата…

Бях самотно момче. Винаги ми е липсвала компания. Повечето деца от махалата се интересуваха от неща, които ме отегчаваха, и обратно — моите увлечения не вълнуваха никого от познатите ми. Научих се да чета — същинско чудо — и другарувах най-вече с книгите. Това можеше да разтревожи майка ми, ако вниманието ѝ не бе заето от неотложни домашни грижи. Нейната представа за нормално здраво детство бе да търчиш из улиците и да усвояваш опита и знанията на околните.

Що се отнася до баща ми, той само чакаше аз и братята ми да пораснем достатъчно, за да припечелваме нещо и да носим пари вкъщи.

Някои хора нямаха дори този късмет. В същата сграда живееше едно момче на моята възраст, което се казваше Жан Невил. Майка му бе вдовица и двамата бяха като заточеници в мъничък апартамент на първия етаж до вестибюла. Бащата на момчето отдавна бе починал от някаква болест, предизвикана от отравяне с химикали — това му бе докарала работата във фабриката за фаянс, където се бе трудил през целия си живот. Впрочем обичайна история. Научих всичко това, защото с времето се оказа, че съм единственият приятел на малкия Жан в квартала. Майка му Ан не го пускаше да излиза по-далеч от вътрешния двор на сградата. Неговият дом бе негов затвор.

Осем години преди тези събития Ан Невил бе родила близнаци в старата болница „Сен Кристиан“ на Монпарнас. Жан и Жозеф. Жозеф бил мъртвороден. Следващите осем години Жан бе раснал с бремето на вината, че е убил брат си при раждането си. Поне така смяташе той. Ан му втълпяваше всеки божи ден, че брат му се е родил мъртъв по негова вина; че именно заради него се е лишила от прекрасен син. С никакви думи или дела Жан не успяваше да спечели обичта на майка си.

Разбира се, пред други хора Ан Невил проявяваше нежност към сина си, както си му е редът. Но останеха ли насаме в квартирата, нещата коренно се променяха. Ан всеки ден натякваше на Жан, че е безделник и лентяй. Резултатите му в училище били плачевни. Качествата — меко казано съмнителни. Движенията — тромави. Накъсо, самото му съществуване било проклятие. А какво възхитително момче щял да бъде Жозеф — мило, ученолюбиво… Изобщо момче за пример, каквото Жан нямало никога да стане.

Малкият Жан не след дълго разбрал, че именно той е трябвало да умре в онази мрачна болнична стая преди осем години. Заемал чуждо място… Всички играчки, които Ан бе пазила години наред за бъдещото си дете, се озовали в печката само седмица след връщането ѝ от болницата. Жан никога не получил нито една играчка. За него те били нещо забранено — не ги заслужавал.

Една нощ момчето се събудило с викове, а майка му отишла до креватчето му и попитала какво става. Уплашеният Жан ѝ признал, че е сънувал някаква сянка — зъл дух, който го преследвал из безкраен коридор. Отговорът на Ан бил недвусмислен. За нея сънят бил знамение. Сянката, явила се на Жан, била образ на мъртвия му брат, търсещ възмездие. Жан трябвало всячески да се постарае да стане по-добър син, да слуша майка си безпрекословно, да не подлага на съмнение нито една нейна дума или постъпка. В противен случай сянката щяла да оживее и да дойде, за да го замъкне в пъкъла. С тези думи Ан взела сина си и го завлякла в мазето на сградата, където го оставила сам в тъмното в продължение на дванайсет часа, за да помисли добре над наставленията ѝ. Това било първото му затваряне там.

Година по-късно, когато малкият Жан ми разказа всичко това един следобед, направо изпаднах в ужас. Искаше ми се да помогна на момчето, да го утеша и да облекча някак страданията, на които бе обречен. Едничкото, което ми хрумна, бе да взема монетките от касичката ми, събирани месеци наред, и да отида в магазина за играчки на мосю Жирадо. Спестеното не беше кой знае колко, тъй че успях да купя само една стара кукла на конци — картонен ангел. Увих го в лъскава хартия и на следващия ден зачаках Ан Невил да отиде на пазар. Щом тя излезе, потропах на вратата на жилището им и извиках, че съм аз, Лазарус. Когато Жан ми отвори, му връчих пакета. Подарък, казах, и побързах да си тръгна.

Цели три седмици не видях Жан. Представях си, че се радва на подаръка ми, след като бях похарчил спестяванията си и не можех да си доставя радост месеци наред. По-късно научих, че ангелът от плат и картон не е оцелял дори един ден. Ан го намерила и го изгорила. Когато попитала Жан откъде го е взел, той ѝ казал, че го е направил собственоръчно — не желаел да ме замесва.

А един ден го сполетяло още по-жестоко наказание. В пристъп на гняв Ан замъкнала сина си в мазето и го затворила там, заплашвайки го, че този път сянката ще го издебне в тъмното и ще го отнесе завинаги.

Жан Невил прекарал там цяла седмица. Майка му се забъркала в някаква разправия на пазара „Халите“ и полицията я арестувала; затворили я в обща килия заедно с други кавгаджии. Щом я освободили, няколко дни се скитала из улиците.

Когато се върнала, заварила дома си празен, а вратата на мазето била залостена. Неколцина съседи ѝ помогнали да я разбие. В мазето нямало никой, а от Жан не се виждала и следа…

Лазарус направи пауза. Симон запази мълчание — чакаше го да завърши разказа си.

— Никой повече не видя Жан Невил в нашия квартал. Повечето от хората, запознати с тази история, предполагаха, че момчето се е измъкнало навън през някое прозорче на мазето и е избягало колкото се може по-далече от майка си. Навярно точно това бе станало, но ако бяха попитали Ан, която цели седмици и месеци безутешно оплакваше загубата на сина си, несъмнено щеше да каже, че сянката го е отнесла… Одеве ви споменах, че по всяка вероятност аз бях единственият приятел на Жан Невил. Всъщност по-вярно би било да кажа обратното — той бе моят единствен приятел. Години по-късно се зарекох, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да може всички деца да имат играчки. Нито едно дете не биваше да изживее кошмара, помрачил детството на моя приятел Жан. До ден-днешен се питам къде ли е той и какво е станало с него, ако все още е жив. Предполагам, че обяснението ми ще ви се стори малко странно…

— Съвсем не — отвърна Симон. Падащите сенки скриваха лицето ѝ.

Тя се премести на светло и сърдечно се усмихна на Лазарус.

— Свечерява се — тихо рече майсторът на играчки. — Трябва да отида да нагледам жена ми.

Симон кимна.

— Благодаря ви за компанията, мадам Совел — рече Лазарус и излезе от стаята без повече приказки.

Загледана след него, Симон въздъхна дълбоко. Самотата изгражда загадъчни лабиринти.

Слънцето вече захождаше над залива и стъклата на фара пръскаха по вълните кехлибарени и алени отблясъци. Вятърът бе захладнял, а ясносиньото небе бе набраздено от бели облаци, които се рееха като заблудени цепелини от памук. Ирен седеше мълчаливо, леко облегната на рамото на Исмаел.

Той бавно я обгърна с ръка. Ирен вдигна очи към него. Устните ѝ бяха полуотворени и потрепваха едва забележимо. Исмаел усети гъдел в стомаха и едно странно бучене в ушите. Това бе собственото му сърце, което биеше до пръсване. Двамата плахо и много бавно доближиха устни. Ирен затвори очи. „Сега или никога“ — прошепна вътрешният глас на Исмаел. Момчето реши да избере „сега“ и устните му леко докоснаха нейните. Следващите десет секунди като че ли продължиха десет години.

По-късно, когато вече чувстваха, че не ги дели никаква бариера, че всички погледи и жестове са думи на език, който само те разбират, Ирен и Исмаел останаха на кулата на фара, прегърнати мълчаливо. Ако зависеше от тях, щяха да стоят така до деня на Страшния съд.

— Къде би искал да бъдеш след десет години? — ненадейно попита Ирен.

Исмаел се позабави с отговора — не беше лесно да се каже.

— Що за въпрос? Нямам представа.

— Какво би искал да правиш? Да последваш примера на чичо си с риболовния кораб?

— Не ми изглежда добра идея.

— Какво тогава? — настояваше тя.

— Как да ти кажа, сигурно е глупост…

— Кое е глупост?

Исмаел дълго мълча. Ирен чакаше търпеливо.

— Радиосериали. Бих искал да пиша сценарии за радиосериали — заяви най-сетне той.

Беше изплюл камъчето.

Ирен му се усмихна. Отново тази неопределима, загадъчна усмивка.

— Какви по-точно?

Исмаел я погледна предпазливо. Не беше обсъждал тази тема с никого и не се чувстваше в свои води, за да говори за това. Дали не беше по-добре да свият платната и да се върнат в пристанището?

— За тайни и загадки — колебливо отвърна той.

— Мислех, че не вярваш в такива неща.

— Не е нужно да вярваш, за да пишеш за тях — рече Исмаел. — От известно време събирам статии за един тип, който пише сценарии за радиосериали. Казва се Орсън Уелс. Навярно бих могъл да се опитам да работя с него…

— Орсън Уелс? Никога не съм го чувала, но едва ли е човек, до когото можеш лесно да се добереш. Измислил ли си вече някакъв сюжет?

Той кимна неопределено.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да разкажеш на никого.

Девойката тържествено вдигна ръка. Струваше ѝ се, че Исмаел се държи детински, но беше заинтригувана.

— Ела с мен.

Исмаел я поведе обратно към жилището на пазача. Когато влязоха там, момчето отиде до една ракла в ъгъла на стаята и я отвори. Очите му блестяха от вълнение.

— При първото си идване тук се гмурках в морето и така открих останките от лодката, с която уж се била удавила онази жена преди двайсет години — загадъчно подхвана той. — Помниш ли историята, която ти разказах?

— Септемврийските светлини. Тайнствената дама, изчезнала в бурята… — потвърди Ирен.

— Именно. Я познай какво открих сред отломките?

— Какво?

Исмаел бръкна в раклата и извади оттам малка книжка, подвързана с кожа и прибрана в метална кутийка, не по-голяма от табакера.

— Водата е повредила някои от страниците, но има откъси, които все още са четливи.

— Книга? — възкликна Ирен заинтригувана.

— Не каква да е книга, а дневник — поясни Исмаел. — Нейният дневник.

Малко преди здрач „Кюанеос“ вдигна котва и пое обратно към Къщата на носа. Синият балдахин, похлупил залива, бе изпъстрен със звезди, а кървавочервеното слънце бавно потъваше зад хоризонта като диск от нажежено желязо. Ирен мълчаливо наблюдаваше как Исмаел управлява платноходката. Той ѝ се усмихна, после пак насочи вниманието си към платната, следейки посоката на вятъра, задухал от запад.

Преди него Ирен се бе целувала с две момчета. Първият път беше по-скоро експеримент, който тя проведе с брата на една от приятелките си от училище; просто искаше да разбере какво изпитват хората, когато се целуват. Не остана впечатлена — не беше нещо кой знае какво. Второто момче, Жерар, бе по-уплашено и от нея, а преживяването не промени дотогавашното ѝ мнение. Но с Исмаел беше различно. Когато устните им се допряха, по тялото ѝ сякаш протече електричество. Докосванията му, мирисът, изобщо всичко у него бе различно.

— За какво мислиш? — попита този път Исмаел, заинтригуван от замисленото ѝ изражение.

Ирен си придаде загадъчен вид, повдигайки вежда.

Той сви рамене и се зае отново с лодката; насочваше я към носа. Ято птици ги съпроводи до пристана сред скалите. Светлините на къщата хвърляха танцуващи отблясъци по водите на заливчето. В далечината отраженията от градчето чертаеха пътека от звезди по морето.

— Вече се стъмни — загрижено рече Ирен. — Нали нищо няма да ти се случи?

— „Кюанеос“ си знае пътя наизуст — усмихна се Исмаел. — Всичко ще бъде наред.

Платноходката плавно опря в пристана. Граченето на птиците, гнездящи по скалите, се сливаше в далечно ехо. Тъмносин пояс се простираше над пламтящата линия на залеза над хоризонта, а луната се усмихваше сред облаците.

— Е… късно е вече — каза Ирен.

— Да…

Момичето скочи на брега.

— Ще взема дневника. Обещавам да го пазя.

Исмаел кимна. Ирен се засмя тихо и нервно.

— Лека нощ.

Двамата се спогледаха в здрача.

— Лека нощ, Ирен.

Исмаел развърза въжето.

— Мислех утре да отида до лагуната. Може би ще искаш да дойдеш с мен…

Тя кимна. Течението вече отнасяше платноходката.

— Ще те взема оттук…

Силуетът на „Кюанеос“ постепенно се изгуби в тъмното. Ирен постоя известно време, загледана след лодката, докато нощният мрак не я погълна изцяло. После забърза към Къщата на носа; от радостно вълнение сякаш не стъпваше по земята. Майка ѝ я чакаше на сумрачната веранда. Не беше нужно да имаш диплома за оптическо приборостроене, за да отгатнеш, че Симон е видяла и чула всичко, станало на пристана.

— Как мина денят ти? — попита тя.

Ирен преглътна смутено. Майка ѝ се усмихна лукаво.

— Хайде, разкажи ми.

Ирен седна до майка си, така че тя да може да я прегърне.

— Ами ти? — попита момичето. — Как беше при теб?

Симон въздъхна, припомняйки си следобеда, прекаран в компанията на Лазарус. Прегърна мълчаливо дъщеря си и се усмихна сякаш на себе си.

— Имах странен ден, Ирен. Май съм започнала да остарявам.

— Що за глупости!

Момичето се взря в очите на майка си.

— Случило ли се е нещо, мамо?

Симон се усмихна едва-едва и безмълвно поклати глава.

— Толкова ми липсва баща ти! — отвърна най-сетне тя. По бузата ѝ се стичаше сълза.

— Татко си отиде — рече Ирен. — Трябва да свикнеш с това.

— Не съм сигурна, че искам да свикна.

Ирен я прегърна силно и чу как Симон заплака в тъмното.