Септемврийски светлини

3. Синия залив

Ирен през живота си не бе виждала такова сияйно утро като това на 22 юни 1937 г. Морето блестеше като обсипан с елмази плащ под прозрачното небе; през годините, прекарани в града, не бе и помисляла, че небето може да бъде тъй ослепително. От прозореца на стаята ѝ островчето с фара сега се виждаше съвършено ясно, както и малкият риф, стърчащ от водите на залива като гребен на морски дракон. Отвъд Английския плаж редицата къщи по крайбрежната алея напомняше акварелна картина, която трептеше сред маранята, издигаща се от рибарския кей. Притвореше ли очи, Ирен сякаш виждаше рая, както го изобразяваше Клод Моне, любимият художник на баща ѝ.

Тя отвори широко прозореца, за да пусне в стаята морския бриз, пропит с миризмата на сол. Чайките, които гнездяха по стръмния бряг, любопитно извърнаха глави към нея. Нови съседи. Недалече от ятото Ирен забеляза Дориан, който вече се бе настанил в любимото си убежище сред скалите, отдаден на блянове или зяпане на мухите… накратко, зает с онова, което правеше обикновено по време на самотните си излети.

Момичето тъкмо умуваше какво да облече, за да излезе да се порадва на този ден, прекрасен като сън, когато дочу един непознат звънък глас — някой бърбореше бързо на долния етаж. Ирен нададе ухо и след няколко секунди долови мекия, спокоен тембър на майка си — тя водеше разговор или по-скоро се опитваше да вмъкне едносрични думи в редките паузи, които се появяваха в речта на събеседничката ѝ.

Докато се обличаше, Ирен се помъчи да си представи как изглежда тази особа, съдейки по гласа. Още от детството това бе едно от любимите ѝ занимания. Вслушваше се в нечий глас със затворени очи и мислено рисуваше неговия собственик, опитваше се да отгатне ръста и теглото му, да си представи лицето, характера…

Този път интуицията ѝ подсказа, че гласът принадлежи на млада жена, дребничка, неспокойна и подвижна, брюнетка и по всяка вероятност тъмноока. Нарисувала този портрет в съзнанието си, Ирен реши да слезе на долния етаж с две цели: да утоли сутрешния си глад с обилна закуска и най-вече да задоволи любопитството си относно непознатата.

Щом слезе долу, тутакси установи, че е допуснала само една грешка — косите на девойката бяха сламеноруси. Всичко останало бе отгатнала безпогрешно. Така Ирен се запозна с колоритната и бъбрива Хана — по слух.

След богатата вечеря, която Хана бе приготвила за първата им среща с Лазарус Жан, Симон Совел се бе постарала да се отсрами с подобаваща закуска. Девойката поглъщаше храната дори по-бързо, отколкото говореше. Тя заля Симон и Ирен с такъв главозамайващ поток от анекдоти, клюки и всевъзможни истории за градчето и неговите обитатели, че само след няколко минути двете имаха чувството, че са я познавали цял живот.

Докато нагъваше препечени филийки, Хана успя набързо да им изложи своята биография. През ноември щяла да навърши шестнайсет години; родителите ѝ имали къща в градчето; баща ѝ бил рибар, а майка ѝ — пекарка; с тях живеел и братовчед ѝ Исмаел, който осиротял отдавна и сега помагал на чичо си — тоест на баща ѝ — в риболова. Самата Хана вече не ходела на училище, защото оная харпия Жана Бро, директорката на местния колеж, я смятала за безнадеждно глупава. Исмаел обаче я учел да чете и с всеки изминал ден усвоявала все по-добре таблицата за умножение. Обожавала жълтия цвят и имала колекция от раковини, които събирала по Английския плаж. Любимото ѝ развлечение било да слуша радиосериали и да ходи на танцовите забави, устройвани лятно време на главния площад, когато в градчето пристигали пътуващи оркестри. Не използвала парфюм, но харесвала червило…

Да слушаш дърдоренето на Хана бе забавно, но и доста изтощително. След като омете своята закуска и всичко, което Ирен не бе могла да дояде, девойката млъкна за няколко секунди. В дома се възцари тишина, която изглеждаше свръхестествена, но, разбира се, бе краткотрайна.

— Дали да не се разходим двете с теб, за да ти покажа градчето? — попита Хана, внезапно въодушевена от идеята да изиграе ролята на екскурзовод в Синия залив.

Ирен размени поглед с майка си.

— С удоволствие — отвърна след миг момичето.

Хана грейна, ухилена от ухо до ухо.

— Не се тревожете, мадам Совел, ще ви я върна здрава и читава.

И тъй, Ирен и новата ѝ приятелка се завтекоха към Английския плаж, а в Къщата на носа полека се върнаха предишната тишина и спокойствие. Симон взе чашата си с кафе и излезе на верандата, за да се наслади на безметежното утро. Дориан ѝ махна с ръка от скалите.

Симон му върна поздрава. Какво странно момче! Винаги беше сам. Сякаш не умееше да завързва приятелства или не се интересуваше от това. Вечно бе потопен в своя свят и в тетрадките си и един Господ знаеше какво му се въртеше в главата. Допивайки кафето си, Симон хвърли последен поглед към Хана и дъщеря си, запътили се към градчето. Хана продължаваше да бърбори неуморно. Както се казва — всекиму своето.

По-голямата част от юли — първият им месец в Синия залив — премина в посвещаването на семейство Совел в тайните и тънкостите на живота в крайбрежното градче. Първоначалната фаза на смут и културен шок продължи цяла седмица. На този етап фамилията откри, че — с изключение на метричната система — нравите, порядките и особеностите на Синия залив нямаха почти нищо общо с парижките. На първо място, съвсем различно бе отношението към времето. В Париж не би било преувеличено да се твърди, че на всеки хиляда жители се падаха хиляди часовници — тирани, организиращи живота с военно своенравие. Ала в Синия залив часът се определяше от слънцето. Автомобили също нямаше, освен този на доктор Жиро, на жандармерията и на Лазарус. Колко още неща липсваха… Изобщо контрастите нямаха край. Но основните разлики не бяха количествени, а се кореняха в нравите и обичаите.

Париж бе град, обитаван от непознати; там човек можеше да живее години наред, без да узнае името на съседа отсреща. В Синия залив, напротив, стигаше само да кихнеш или да си одраскаш върха на носа и събитието веднага намираше широко отражение и отзвук в цялото общество. В това малко градче нечия хрема бе новина, а новините бяха по-прилепчиви и от хремата. Нямаше местен всекидневник, а и съвсем не бе нужно да има.

Хана бе тази, която се нагърби да запознае столичаните с живота, историята и чудесата на общността. Благодарение на шеметната скорост, с която изстрелваше думите, момичето успя да събере в няколко лекции достатъчно сведения и местни клюки за написването на цяла енциклопедия с най-големи подробности. По този начин семейство Совел научиха, че Лоран Саван, енорийският свещеник, организирал шампионати по гмуркане и маратонско бягане; той не само обичал да реди проповеди против вредата от мързела и липсата на упражнения, но и бил навъртял с велосипеда си повече мили, отколкото бил изминал Марко Поло. Узнаха също така, че градският съвет се събирал всеки вторник и четвъртък в един часа по обед, за да обсъжда общинските дела. По време на заседанията му Ернест Дижон, потенциално пожизнен кмет, съперничещ на Матусаил по възраст, пощипвал палаво възглавниците на креслото си под масата, мислейки, че изследва мощните бедра на Антоанет Фабре, касиерка на съвета и люта стара мома.

Хана ежеминутно ги засипваше с половин дузина истории от този калибър. За нейната осведоменост явно допринасяше и фактът, че майка ѝ Елизабет работеше в местната пекарна, която в Синия залив играеше ролята на информационна агенция, шпионска служба и кабинет за консултации в сърдечните дела.

Семейство Совел бързо проумяха, че местната икономика клонеше към една характерна разновидност на парижкия капитализъм. В пекарната на пръв поглед се продаваше хляб, но задната ѝ стаичка бе посветена на информационната ера. Мосю Сафон, обущарят, сменяше каишки, ципове и подметки, но всъщност водеше двойствен живот, подвизавайки се като астролог; истинската му страст беше съставянето на хороскопи и именно с това привличаше клиентите си…

Тази схема се повтаряше неведнъж. Животът уж изглеждаше спокоен и прост, но същевременно бе по-засукан от хитроумно изплетена дантела. Номерът беше да се подчиниш на своеобразния ритъм на градчето, да се вслушваш в хората му и да ги оставиш да те посветят в церемониите, през които всички новодошли трябваше да преминат, преди да могат да се нарекат пълноправни жители на Синия залив.

По тази причина, щом отидеше в градчето, за да вземе пощата и пратките за Лазарус, Симон винаги се отбиваше в пекарната и се осведомяваше за всички минали, настоящи и бъдещи събития. Дамското население на Синия залив охотно я прие в редиците си и не след дълго започна да я обсипва с въпроси относно загадъчния ѝ работодател. Лазарус живееше уединено и рядко се вясваше в Синия залив. Усамотението и купищата книги, които получаваше по пощата всяка седмица, го превръщаха в център на внимание, пораждащ какви ли не догадки.

— Представете си, драга ми Симон — поде веднъж с доверителен тон Паскал Льолуш, съпругата на аптекаря, — мъж, който живее сам… е, кажи-речи сам… в такава голяма къща, с всички тези книги…

Симон възприе навика да изслушва с усмивка тези лукави подпитвания и да кима, без да си развързва езика. Както бе казал веднъж покойният ѝ съпруг, безсмислено бе да си губим времето в опити да променим света; достатъчно бе да не допускаме той да ни промени.

Същевременно тя се учеше да спазва чудатите изисквания на Лазарус по отношение на кореспонденцията. Личните му писма трябваше да бъдат отваряни на следващия ден след получаването им и незабавно да им се отговаря. Деловите и официалните писма трябваше да се отварят веднага след получаването им, но не биваше да им се дава отговор, преди да е изтекла една седмица. Отгоре на това всички пратки, пристигнали от Берлин и подписани от някой си Даниел Хофман, Симон трябваше да връчва лично на работодателя си и да не ги отваря под никакъв предлог. Основанието за всички тези изисквания не влизаше в нейната компетентност, заключи в крайна сметка мадам Совел. Харесваше ѝ да живее на това място и намираше, че за децата ѝ е благотворно да растат в такава среда, далече от Париж. На фона на тези предимства причината за загадъчните наредби не я вълнуваше ни най-малко.

От своя страна Дориан откри, че въпреки сериозната си отдаденост на картографията разполага с достатъчно време, за да дружи с местните момчета. Очевидно никой не се интересуваше дали семейството му се е преселило отскоро в града и дали той е добър плувец, или не (отначало плуваше доста зле, но новите му приятели се погрижиха да го научат да се държи на повърхността). От тях Дориан узна, че играта на петанк2 е пенсионерско занимание, а да търчиш след момичетата е задача за петнайсетгодишни хлапаци — самонадеяни и изгаряни от хормонална треска, поразяваща кожата и здравия разум. За момчетата на неговата възраст очевидно бе подходящо да карат колело, да фантазират и да наблюдават света с надеждата, че един ден той ще им обърне внимание на свой ред. А в неделните вечери се ходеше на кино. Така Дориан откри новата си тайна любов, пред която картографията бледнееше като наука за овехтели пергаменти — Грета Гарбо. Какво божествено създание! Достатъчно бе да я споменат по време на хранене и момчето веднага изгубваше апетит, макар че тя си беше направо старица на цели… трийсет години!

Докато Дориан го глождеха терзания дали увлечението му по жена на такава преклонна възраст не е признак на извращение, сестра му пък бе подложена на атаки от страна на Хана. На дневен ред стоеше въпросът за необвързаните кавалери и за избора на подходяща компания. Хана беше убедена, че ако след петнайсет дни, прекарани в градчето, Ирен не завърже вял флирт с някого от тях, младежите ще я вземат за странна птица. Самата Хана първа признаваше, че макар въпросните кандидати да бяха щедро надарени в областта на бицепсите, по отношение на мозъка небесата бяха проявили скъперничество — умствените им способности бяха оскъдни и със строго практическа насоченост. Във всеки случай на Ирен не ѝ липсваха ухажори, което предизвикваше благородна завист у приятелката ѝ.

— Чедо мое, ако аз имах такъв успех, вече щях да съм същинска Мата Хари — обичаше да повтаря Хана.

Поглеждайки към срещнатите по пътя момчетии, Ирен само се усмихваше плахо.

— Не знам дали ми се ще да се занимавам с тях… Нещо ми изглеждат глупавички…

— Глупавички? — избухваше Хана, възмутена от толкова пропилени възможности. — Ако искаш да научиш нещо интересно, иди на кино или прочети книга!

— Ще си помисля — отвръщаше Ирен със смях.

Приятелката ѝ неодобрително клатеше глава.

— Ще свършиш като братовчед ми Исмаел — пророкуваше тя.

Исмаел беше на шестнайсет години и — по думите на Хана — бе отгледан от нейното семейство след смъртта на родителите си. Работеше като моряк на риболовния кораб на чичо си, но най-голяма страст имаше към две неща: самотата и платноходката си. На собственоръчно построената лодка бе дал име, което Хана все не успяваше да запомни.

— Уфф! Май беше нещо гръцко.

— Къде е той сега? — поинтересува се Ирен.

— В морето. Летните месеци са добро време за рибарите, които се впускат в открито море. Двамата с татко са на борда на „Естел“ и няма да се върнат до август — обясни Хана.

— Това сигурно е тъжна работа — да прекарваш толкова време на кораба, разделен от близките си…

Хана сви рамене.

— Човек трябва да си изкарва хляба…

— Май не ти е много по сърце да работиш в Крейвънмур, нали? — предпазливо попита Ирен.

Приятелката ѝ я погледна с известна изненада.

— Разбира се, това не ми влиза в работата — би отбой Ирен.

— Не съм засегната от въпроса — отвърна Хана с усмивка. — Вярно е, там не ми харесва особено.

— Заради Лазарус ли?

— Не. Лазарус е мил човек и винаги е бил много добър с нас. Когато татко претърпя злополука с витлото преди години, именно Лазарус плати цялото лечение. Ако не беше той…

— Тогава какво не ти се нрави?

— Не знам. Самото място. Машините… Къщата е пълна с разни машинарии, които те наблюдават във всеки момент.

— Но това са само играчки.

— Я опитай да преспиш една нощ там! Затвориш ли очи, чуваш само тик-так, тик-так…

Двете се спогледаха.

— Тик-так, тик-так? — повтори Ирен.

Хана се усмихна саркастично.

— Аз може и да съм бъзливка, но ти, както си я подкарала, ще си останеш стара мома.

— Обожавам старите моми — не ѝ остана длъжна Ирен.

Така дните се нижеха неусетно и докато се обърнат, август вече чукаше на вратата. Той донесе и първите летни дъждове, бързо отминаващи бури, които траеха не повече от два часа. Симон бе погълната от новите си задължения. Ирен свикваше с Хана, която вече бе част от живота ѝ. А Дориан, излишно е да поясняваме, се учеше да се гмурка, докато чертаеше във въображението си карти на тайната география на Грета Гарбо.

В един съвсем обикновен ден — един от онези августовски дни, в които снощният дъжд бе изваял в небето замъци от пухкави облаци над гладкото ослепително синьо море — Хана и Ирен решиха да се поразходят по Английския плаж. Бе изминал месец и половина от пристигането на семейство Совел в Синия залив и изглеждаше, че вече нищо не би могло да ги смае. Но изненадите тепърва предстояха.

Ярката светлина на пладнето разкриваше диря от стъпки покрай линията на прибоя, сякаш издълбани в белия пясък; далечните мачти на корабите в пристанището се мяркаха над водата като мираж.

Сред необятната шир, покрита с фин като брашно пясък, Ирен и Хана почиваха върху останките от стара лодка, заседнала на брега. Край тях кръжеше ято малки сини птички, които явно гнездяха някъде сред белоснежните дюни.

— Защо го наричат Английски плаж? — попита Ирен, загледана в пустата площ, ширнала се между градчето и носа.

— Тук в една колиба дълги години живееше стар художник, англичанин. Горкият, имаше повече дългове, отколкото четки. Подаряваше картини на местните хора в замяна на храна и дрехи. Спомина се преди три години. Погребаха го тук, на брега, където бе прекарал целия си живот — поясни Хана.

— Ако можех да избирам, и аз бих искала да ме погребат на такова място.

— Ама че весели мисли — рече Хана шеговито, но с укоризнена нотка.

— Е, не съм се разбързала — уточни Ирен. В същия миг забеляза малка платноходка, която браздеше водите на залива на стотина метра от брега.

— Уфф… — промърмори приятелката ѝ. — Ей го на, самотният мореплавател. И един ден не можа да издържи без платноходката си.

— Кой?

— Баща ми и братовчед ми вчера слязоха от кораба — отвърна Хана. — Татко още спи, ама тоя… Непоправим е.

Ирен се взираше в морето и в лодката, пореща вълните.

— Това е братовчед ми Исмаел. Прекарва половината си живот на тая платноходка, поне когато не работи с баща ми на кея. Но е добро момче… Я виж този медальон!

Хана показа на приятелката си изящен медальон, който висеше на златна верижка на шията ѝ; изобразяваше слънце, потъващо в морето.

— Подарък ми е от Исмаел…

— Много е красив — рече Ирен, разглеждайки внимателно накита.

Хана се изправи и нададе такъв оглушителен вик, че ятото сини птички се стрелна подплашено към другия край на плажа. След миг стройната фигура зад руля им махна с ръка и платноходката се насочи към брега.

— Само да не ти хрумне да му задаваш въпроси за лодката — предупреди Хана. — А ако той отвори дума за нея, не го питай как я е направил. Почне ли да говори за това, няма спиране.

— Семейна черта…

Хана я изгледа сърдито.

— Ще взема да те зарежа тук на плажа, нека да те изядат раците.

— Извинявай.

— Добре, простено ти е. Но ако аз ти изглеждам бъбрица, почакай да видиш кръстницата ми. Редом с нея всички от семейството ми сме като глухонеми.

— С радост бих се запознала с нея.

— Ха! — възкликна Хана, неспособна да сдържи лукавата си усмивка.

Платноходката на Исмаел с лекота пресече линията на прибоя и килът ѝ се вряза в пясъка като нож. Младежът побърза да отпусне такелажа и само за секунди свали платното до основата на мачтата. Очевидно практиката си казваше думата. Щом скочи на твърда земя, Исмаел неволно измери Ирен от глава до пети с поглед, чиято красноречивост не отстъпваше на навигационните му умения. Подбелила очи, Хана изплези шеговито върха на езика си и побърза да ги представи един на друг — естествено, по своя си начин.

— Исмаел, това е моята приятелка Ирен — любезно заяви тя. — Да не вземеш да я изядеш, ей!

Той сръга братовчедка си с лакът и подаде ръка на Ирен:

— Здравей…

Простичкият поздрав бе придружен с плаха искрена усмивка. Ирен се ръкува с момчето.

— Спокойно, не е глупав, сече му пипето; просто това е неговият начин да каже, че се радва да се запознае с теб и прочее — отбеляза Хана.

— Братовчедка ми дърдори толкова, че понякога ми се струва, че няма да ѝ стигнат думите в речника — пошегува се Исмаел. — Сигурно вече те е предупредила да не ме разпитваш за платноходката…

— Разбира се, че не — предпазливо отвърна Ирен.

— Да бе. Хана смята, че само за това умея да говоря.

— Темата за мрежите и такелажа също ти се удава добре, но стане ли дума за платноходката, братовчеде, всичко друго отива на кино.

Ирен слушаше развеселена тази размяна на остроумия, която очевидно доставяше удоволствие и на двамата. В това кръстосване на шпаги нямаше язвителност — или поне само толкова, колкото да внесе пиперлива нотка в равното ежедневие.

— Разбрах, че сте се настанили в Къщата на носа — рече Исмаел.

Ирен най-сетне се съсредоточи върху момчето и го разгледа внимателно. Шестнайсетгодишният Исмаел изглеждаше на възрастта си; по кожата и косата му си личеше, че прекарва дълго време в морето. Телосложението му издаваше тежката физическа работа, която вършеше на пристанището, а ръцете и краката му бяха изпъстрени с малки белези — нещо нетипично за парижките младежи. Един по-голям и отчетлив белег се спускаше по десния му крак, започвайки малко над коляното, та чак до глезена. Ирен се зачуди как ли се бе сдобил с такъв трофей. Накрая тя спря поглед върху очите му — едничкото нещо у него, което ѝ се стори необичайно. Големи и светли, сякаш изписани, очите на Исмаел като че криеха тайни зад втренчения си поглед, изпълнен с неясна печал. Ирен си спомняше, че бе виждала такива погледи у безименните войници, с които бе танцувала едва по три минути под тактовете на третокласния оркестър — погледи, в които се таяха страх, тъга или горчилка.

— Хей, скъпа, какво си се унесла? — сепна я гласът на Хана.

— Мислех си, че закъснявам. Майка ми ще се разтревожи.

— Майка ти сигурно се радва, че са я оставили на мира за няколко часа, ама твоя си работа — рече Хана.

— Мога да те откарам с платноходката, ако искаш — предложи Исмаел. — При Къщата на носа има малък пристан сред скалите.

Ирен погледна въпросително към Хана.

— Ако откажеш, ще му разбиеш сърцето. Братовчед ми не би поканил на лодката си дори и Грета Гарбо.

— Ти няма ли да дойдеш? — смутено попита Ирен.

— На това корито не се качвам, ако ще да ми платят. Пък и днес е свободният ми ден, а довечера има танци на площада. На твое място щях да си помисля. Най-добрите партии се намират на сушата, това ти го казва една рибарска щерка. Ама и аз какви ги бръщолевя? Хайде, върви. А ти, моряче, гледай да откараш приятелката ми жива и здрава до пристанището. Ясно ли ти е?

Името на платноходката, както се разбра, бе „Кюанеос“ — поне така гласеше надписът на корпуса ѝ; разперила белите си платна на вятъра, тя пореше вълните в посока към носа.

Между отделните маневри Исмаел поглеждаше към девойката с плаха усмивка и седна до руля едва когато лодката бе поела сигурен курс по течението. Ирен се държеше здраво за пейката, докато бризът ръсеше капчици вода по кожата ѝ. Гонена от вятъра, лодката се носеше напред и Хана вече изглеждаше като мъничка фигура, която им махаше от брега. Силата, с която лодката се носеше по водата, и ревът на вълните, удрящи се в корпуса, пораждаха у Ирен желание да се смее без причина.

— За пръв път ли ти е? — попита Исмаел. — Да се возиш с платноходка, имам предвид.

Ирен кимна.

— С нищо не може да се сравни, нали?

Тя отново кимна с усмивка. Не можеше да откъсне очи от големия белег върху крака на Исмаел.

— Змиорка — поясни той, забелязал погледа ѝ. — Дълга история.

Момичето вдигна глава и се загледа в силуета на Крейвънмур, който се подаваше над короните на дърветата в далечината.

— Какво означава името на лодката ти?

— Гръцко е. Kyaneos значи циан — загадъчно отвърна Исмаел.

И тъй като Ирен сбърчи чело, очевидно неразбрала, той добави:

— С тази дума гърците са обозначавали тъмносиния цвят, цвета на морето. Когато говори за морето, Омир го сравнява с цвета на тъмно вино. Негова е думата kyaneos.

— Явно умееш да говориш и за други неща, освен за мрежи и лодки.

— Старая се.

— Кой те е учил?

— На мореплаване ли? Сам съм се учил.

— Не, за гърците…

— Баща ми беше много запален по историята. Още пазя някои от книгите му…

Ирен мълчеше.

— Хана сигурно ти е казала, че родителите ми са починали.

Тя само кимна. Островчето с фара се издигаше от вълните на около двеста метра от тях. Ирен очаровано се взираше в него.

— Фарът не работи от дълги години. Сега се използва онзи, който е на пристанището в Синия залив — осведоми я момчето.

— Никой ли не посещава острова? — полюбопитства Ирен.

Исмаел поклати глава.

— И защо?

— Обичаш ли истории за призраци? — попита той вместо отговор.

— Зависи…

— Местните хора вярват, че островчето с фара е омагьосано или нещо от тоя род. Говори се, че една жена се е удавила там преди много време. Някои твърдят, че виждат светлини по бреговете му. В края на краищата, всеки град си има своите предания и нашият не пада по-долу от другите.

— Светлини ли?

— Септемврийските светлини — заразказва Исмаел, докато подминаваха островчето, което остана зад десния борд. — Според легендата, ако можем да я наречем така, една нощ в края на лятото в градчето имало маскен бал. В разгара на празника хората видели на пристанището жена в маскараден костюм, която се качила на една платноходка и отплавала в морето. Според някои отивала на тайна среща с любимия си на островчето с фара; други смятат, че бягала от правосъдието след тежко престъпление… Нали разбираш, всяко обяснение звучи правдоподобно, защото в действителност никой не знаел коя е. Маската напълно скривала лицето ѝ. Ала докато прекосявала залива, ненадейно се разразила страшна буря, която запратила лодката ѝ в скалите и я направила на трески. Тайнствената безлика жена се удавила — или поне тялото ѝ не било намерено. След няколко дни морето изхвърлило на брега маската ѝ, потрошена от скалите. Оттогава хората разправят, че в края на лятото привечер се виждат светлини на островчето…

— Духът на онази жена…

— Аха… Опитва се да завърши неосъщественото си пътуване до острова… Така гласи легендата.

— А дали е истина?

— Това е история за призраци. Или я приемаш на вяра, или не.

— А ти вярваш ли в нея? — не мирясваше Ирен.

— Вярвам само на очите си.

— Скептичен моряк, а?

— Нещо такова.

Сега Ирен погледна островчето с други очи. Вълните мощно се разбиваха в скалите. Напуканите стъкла на кулата на фара пречупваха светлината и я разлагаха до призрачна дъга, която чезнеше в завесата от водни пръски, образувана от прибоя.

— Бил ли си някога там? — попита момичето.

— На островчето ли?

Исмаел опъна въжетата и с едно завъртане на руля лодката се наклони към левия борд, като се обърна към носа и пресече течението, което идваше от пролива.

— На теб май ще ти е интересно да посетиш това островче — рече той.

— А може ли?

— Всичко може да се направи. Въпросът е дали ти стиска, или не — отвърна Исмаел с дръзка усмивка.

Ирен издържа погледа му.

— Кога?

— Идната събота. С моята платноходка.

— Само двамата ли?

— Само двамата. Но ако те е страх…

— Не ме е страх — прекъсна го Ирен.

— Тогава в събота. Ще те взема от пристана по пладне.

Ирен обърна поглед към брега. Къщата на носа се издигаше на стръмните скали. Застанал на верандата, Дориан наблюдаваше лодката с нескрито любопитство.

— Това е брат ми Дориан. Може би ще поискаш да се качиш горе да се запознаеш с майка ми…

— Тия семейни представяния не са силната ми страна.

— Е добре, друг път.

Платноходката навлезе в малкия естествен залив, сгушен между скалите в подножието на стръмнината, където се намираше Къщата на носа. С ловкост, придобита след продължителна практика, Исмаел свали платното и остави инерцията на течението да отнесе лодката до пристана. После хвана едно въже и скочи на сушата, за да завърже платноходката. Когато я закрепи както трябва, подаде ръка на Ирен.

— Ама нали Омир е бил сляп. Откъде е знаел какъв е цветът на морето? — попита тя.

Исмаел хвана ръката на девойката и с енергично движение ѝ помогна да се качи на пристана.

— Ето ти още една причина да вярваш само на очите си — отвърна той, все още държейки ръката ѝ.

Ирен изведнъж си спомни думите, изречени от Лазарус през първата им вечер в Крейвънмур.

— Очите лъжат понякога.

— Не и мен.

— Благодаря, че ме докара.

Исмаел кимна и неохотно пусна ръката ѝ.

— Е, тогава до събота.

— До събота.

Момчето скочи в лодката, отвърза я и докато течението я отдалечаваше от пристана, отново вдигна платното. Вятърът понесе платноходката към устието на заливчето и само след секунди „Кюанеос“ излезе от него, яздейки вълните.

Ирен остана на пристана, загледана в бялото платно, което полека се смаляваше сред водната шир на залива. По някое време си даде сметка, че все още се усмихва, а по ръцете ѝ пробягват подозрителни тръпки. Тогава разбра, че предстоящата седмица щеше да ѝ се стори много, много дълга.