Септемврийски светлини

Скъпа Ирен,

Септемврийските светлини ме научиха да си припомням стъпките ти, отнесени от прилива. Още тогава знаех, че следите на зимата бързо ще заличат миража на последното лято, което прекарахме заедно в Синия залив. Ще се изненадаш, ако научиш колко малко са се променили нещата оттогава. Кулата на фара все така се издига сред мъглите като часовой, а шосето покрай Английския плаж е станало едва забележима пътека, която се вие сред пясъка и не води доникъде.

Развалините на Крейвънмур стърчат над горския гъсталак, обгърнати от мрак и безмълвие. Във все по-редките случаи, когато навлизам в залива с платноходката си, все още съзирам в далечината напуканите стъкла на прозорците в западното крило, проблясващи като фантастични знаци сред мъглата. Понякога ме пленява магията на спомена за онези дни, в които пресичахме залива, връщайки се в пристанището с настъпването на вечерта. Тогава сякаш виждам отново как светлините примигват в тъмата, но добре зная, че там вече няма никой. Никой.

Навярно се питаш какво е станало с Къщата на носа. Е, тя още си е там и съзерцава безбрежния океан от усамотения си пост на върха на скалата. Миналата зима една буря разруши и последните останки от малкия пристан на плажа. Един богат бижутер, дошъл от незнаен град, се изкушаваше да купи дома заради смешно ниската му цена, но западните ветрове и прибоят в скалистия бряг бързо го разколебаха. Солта е оставила отпечатъка си върху избеленото дърво. Тайната пътека, която водеше към залива, сега е същинска джунгла; покрита е с диворастящи храсти и изпопадали клони, които са я направили непроходима.

От време на време, когато работата на кея ми го позволява, яхвам велосипеда и отивам до носа, за да погледам залеза от верандата, увиснала горе на скалите. Там единствената ми компания са ято чайки, присвоили си ролята на нови наематели, които са се нанесли някъде, без да си направят труда да посетят кантората на някой нотариус. От верандата и до днес се вижда как луната, издигайки се над хоризонта, спуска сребърна гирлянда към Пещерата на прилепите.

Спомням си как веднъж ти говорих за тази пещера и ти разказах разни небивалици за някакъв зловещ пират, чийто кораб потънал на това място в една бурна нощ през 1746 г. Да си призная, излъгах те. Никога не е имало контрабандист или войнствен корсар, дръзнал да навлезе в мрачните дълбини на пещерата. За мое оправдание мога да кажа само, че това бе единствената лъжа, която някога си чула от устата ми. Впрочем ти навярно си се досетила веднага.

Тази сутрин, докато оправях мрежите, закачили се за подводните скали, видението ме споходи отново. За миг като че ли те зърнах на верандата на Къщата на носа; стоеше, загледана безмълвно в хоризонта, както обичаше да правиш. Когато роякът чайки се вдигна в небето, се уверих, че там нямаше никой. По-нататък, сякаш яхнал мъглите, се извисяваше връх Сен Мишел като плаващ остров, заседнал при отлива.

Понякога си мисля, че всички са си отишли, заселили са се далече от Синия залив, а само аз съм останал уловен в капана на времето и напусто чакам пурпурният септемврийски прилив да ми върне нещо повече от спомени. Но ти не ми обръщай внимание. Такава е природата на морето; рано или късно връща всичко, особено спомените.

Струва ми се, че съм ти пратил вече сто писма — ако броя и това — на последния твой адрес, който успях да открия в Париж. Понякога се чудя дали си получила някое от тях, дали все още се сещаш за мен и за онова ранно утро на Английския плаж. Може да е така, а може пък животът да те е увлякъл някъде далече от тези места, далече от всички спомени, свързани с войната.

Тогава животът бе много по-простичък, помниш ли? Но какво говоря? Разбира се, че не беше. Започвам да си мисля, че само аз, клетият глупак, живея със спомена за всеки от онези кратки дни през 1937 г., когато ти беше тук, до мен…