Септемврийски светлини

6. Дневникът на Алма Малтис

Следващият ден настъпи сред пелена от мъгла. Първите лъчи на зората завариха Ирен все още погълната от дневника, който Исмаел ѝ бе поверил. Преди няколко часа го бе зачела от чисто любопитство, но с напредването на нощта интересът ѝ нарастваше и накрая премина едва ли не в мания. Още с първия избледнял от времето ред разказът на незнайната дама, изчезнала сред водите на залива, завладя Ирен като хипнотичен тайнопис — неразрешима загадка, която напълно прогони съня.

Страница след страница мистериозният глас на онази жена сякаш разговаряше с Ирен, поверяваше ѝ шепнешком съкровени признания и тайни, отдавна потънали в забрава. Шест часа след като бе започнала да чете дневника, вече гледаше на непознатата дама като на невидима приятелка, безплътен глас, заблудил се в мъглата. Лишена от друга утеха, тя бе избрала тъкмо Ирен, за да сподели с нея тайните и спомените си, да ѝ разкрие загадката на онази септемврийска нощ, в която бе намерила смъртта си в студените води край островчето на фара.

Утрото бе застлало морето с бакърен килим, когато Ирен обърна последната страница на дневника. За миг ѝ мина през ум, че за пръв път научаваше такива съкровени неща за когото и да било. Никой, дори родната ѝ майка, не бе разкривал пред нея тайните на душата си с такава пределна искреност, с каквато дневникът разголваше мислите на жената, която по ирония на съдбата ѝ бе непозната. Жена, умряла години преди Ирен да се появи на бял свят.

Ирен изпита необяснимо желание да заплаче и безмълвно проля сълзи в памет на незримата дама, чийто дневник бе запалил светлинка в душата ѝ. Що се отнася до личността на авторката, дневникът разкриваше единствено името ѝ в горната част на първата страница:

Малко след това Ирен видя платното на „Кюанеос“, която раздираше мъглите, устремена към Къщата на носа. Момичето взе дневника и се измъкна почти на пръсти за уговорената среща с Исмаел.

За броени минути лодката пресече течението, което се разбиваше в края на носа, и навлезе в Черния залив. Утринната светлина ваеше фигури по стръмнините, които изграждат голяма част от брега на Нормандия — скални стени, устояващи на напора на океана. Слънчевите отражения по водата пораждаха ослепителна феерия от пяна и разтопено сребро. Тласкана от северния вятър, платноходката разсичаше вълните с кила си като с кинжал. За Исмаел това беше ежедневие, но на Ирен ѝ изглеждаше като сцена от „Хиляда и една нощ“.

В нейните очи на новопокръстен мореплавател изумителният спектакъл, устроен от водата и светлината, носеше тайно обещание за безброй приключения и загадки, които чакаха да бъдат разкрити в дълбините на океана. Застанал зад руля, Исмаел изглеждаше необичайно весел и уверено насочваше платноходката към лагуната. Ирен, благодарна пленница на морския чар, споделяше впечатленията си от първия прочит на дневника на Алма Малтис.

— По всичко личи, че го е писала за себе си — каза момичето. — Любопитно е, че никъде не споменава имена, сякаш разказва за някакви невидими хора.

— Нищо не се разбира от тези записки — обади се Исмаел, който отдавна се бе отказал да разгадава смисъла им.

— Напротив — възрази Ирен. — Просто трябва да си жена, за да ги разбереш.

Момчето помръдна устни, сякаш се канеше да опровергае твърдението на своя помощник-пилот, но в крайна сметка предпочете да замълчи.

Не след дълго попътният вятър отнесе платноходката до устието на лагуната. Тесен пролив между скалите образуваше излаз към естествено пристанище. Заливчето бе дълбоко едва три-четири метра и водите му напомняха градина от прозрачни изумруди. Пясъчното дъно потрепваше под тях като бял тюлен воал. Ирен гледаше поразена вълшебната красота, стаена в прегръдките на извитата като обръч лагуна. Ято риби танцуваха под корпуса на „Кюанеос“ като сребърни стрели, хвърляйки примигващи отблясъци.

— Фантастично! — промълви Ирен.

— Това е лагуната — отбеляза Исмаел с по-прозаичен тон.

Докато момичето все още бе в унес от първата си среща с райското кътче, той използва това време, за да свие платната и да пусне котва. „Кюанеос“ се поклащаше бавно като лист на повърхността на спокойно езеро.

— Е, искаш ли да видиш пещерата, или не?

Вместо отговор Ирен се усмихна дръзко и без да сваля поглед от лицето му, бавно съблече роклята си. Исмаел ококори очи като чинии. И насън не бе мечтал за такова представление. Ирен, издокарана с късичък бански костюм — заради оскъдните му размери майка ѝ го намираше недостоен за това название, — се засмя, развеселена от изражението на Исмаел. Позабави се за миг, за да го зашемети с това зрелище, но преди да е свикнал с гледката, скочи във водата, потапяйки се под искрящата, леко развълнувана повърхност. Исмаел преглътна на сухо. Или той беше наивен, или това момиче беше твърде отракано за него. Без много да му мисли, той се хвърли във водата след нея. Имаше нужда да се охлади.

Двамата доплуваха до входа на Пещерата на прилепите. Тунелът се разширяваше навътре като катедрала, изсечена в скалата. Слабо течение извираше отвътре и галеше кожата под водата. Морската пещера се издигаше като свод, увенчан от стотици скални образувания, увиснали в пространството като вкаменени ледени сълзи. Играещите по водата отражения разкриваха безброй улеи сред скалите, а пясъчното дъно изпускаше призрачно фосфоресциращо сияние, което се стелеше като килим от светлина към дълбините на пещерата.

Ирен се гмурна и отвори очи под водата. Озова се в свят, изпълнен с неуловими отражения, унесени в бавен танц сред чудни, пленителни създания. Малки рибки, чиито люспи променяха цвета си в зависимост от пречупването на светлината; дъгоцветни растения, изникнали по скалите; ситни рачета, препускащи по подводните дюни. Момичето гледаше очаровано фауната, населяваща пещерата, докато не остана съвсем без дъх.

— Така ако я караш, ще ти поникне рибя опашка като на русалките — рече Исмаел.

Ирен му намигна и го целуна в сумрака.

— Ами че аз съм си русалка — промълви тя, преди да отплува навътре в Пещерата на прилепите.

Исмаел се спогледа с един невъзмутим рак, който го наблюдаваше от скалната стена, сякаш тази сцена бе събудила у него антропологически интерес. Мъдрият поглед на ракообразното не оставяше никакво съмнение — Исмаел отново бе обект на закачки.

В това време Симон размишляваше над целодневното отсъствие на Хана. Вече дълги часове от нея нямаше ни вест, ни кост и мадам Совел се питаше дали бе възникнал проблем от чисто дисциплинарно естество. Дано да беше така. Цяла неделя бе чакала да получи някакво известие от девойката, мислейки, че може би ще трябва да отиде до дома ѝ. Леко неразположение, непредвиден ангажимент — всяко оправдание би задоволило Симон. Чакането се проточи с часове и тя най-сетне реши да предприеме нещо. Тъкмо се канеше да се обади в дома на Хана, когато телефонът зазвъня — бяха я изпреварили. В слушалката се разнесе непознат глас, а начинът, по който собственикът му се представи, съвсем не разсея тревогите ѝ.

— Добър ден, мадам Совел. Казвам се Анри Форе и съм главен комисар на жандармерията на Синия залив — заяви той. Думите я затискаха като камъни, едни от други по-тежки.

Напрегнато мълчание се възцари по линията.

— Мадам? — поде полицаят.

— Слушам ви.

— Трудно ми е да говоря за това…

Дориан бе приключил с куриерските си задължения за деня. Поръчките, възложени от Симон, бяха изпълнени успешно и сега пред момчето се очертаваше приятната и многообещаваща перспектива за свободна вечер. Когато се прибра в Къщата на носа, майка му още не се бе върнала от Крейвънмур, а сестра му Ирен се бе запиляла някъде с новия си обожател. След като изпи две чаши прясно мляко една след друга, Дориан изведнъж се почувства странно в празната къща, в която нямаше жени. Човек толкова свикваше с тях, че възцарилата се в тяхно отсъствие тишина бе някак тревожна и неуютна.

До падането на здрача имаше още няколко часа и момчето реши да се възползва от оставащата светлина, за да изследва Крейвънмурския лес. Посред бял ден, както бе казала Симон, зловещите силуети бяха просто дървета, храсти и бурени. Успокоявайки се с тази мисъл, Дориан се запъти към сърцето на гъстата непристъпна гора, която се простираше между Къщата на носа и имението на Лазарус Жан.

Бе вървял безцелно десетина минути, когато забеляза диря от стъпки, която навлизаше в гъсталака откъм скалите и в края на една поляна изчезваше необяснимо. Момчето коленичи и докосна тези следи или по-скоро безформени отпечатъци, надупчили земята. Който и да бе оставил такива стъпки, явно бе имал значително тегло. Дориан разгледа отново края на дирята до точката, в която тя внезапно изчезваше. Ако можеше да се вярва на следите, съществото, което ги бе оставило, бе спряло на това място и сякаш се бе изпарило във въздуха.

Дориан вдигна очи и загледа мрежата от светлини и сенки, изтъкана в короните на дърветата. Една от птиците на Лазарус прелетя сред клоните. Момчето трепна неволно. Нима в тази гора нямаше никаква жива душа? Единственото осезаемо присъствие бе на механичните създания, които изникваха незнайно откъде и пак изчезваха сред сенките в неизвестна посока. Дориан обходи с поглед горския гъсталак и изведнъж забеляза дълбока вдлъбнатина върху ствола на едно от близките дървета. Отиде до него и го разгледа внимателно. Нещо бе нанесло жестока рана на дървото. Целият ствол чак до върха бе покрит с подобни увреждания. Момчето преглътна на сухо и реши, че ще е най-добре да си плюе на петите.

Исмаел поведе Ирен към неголяма плоска скала, която се подаваше на няколко педи от водата в центъра на пещерата. Двамата се проснаха върху нея, за да си поотдъхнат. Светлината, проникваща откъм входа на пещерата, се отразяваше вътре, пораждайки дивен танц на сенки по стените и свода. Водата вътре изглеждаше по-топла, отколкото в открито море, и над повърхността ѝ трептеше лека завеса от изпарения.

— Има ли и други входове към пещерата? — попита Ирен.

— Има още един, но е опасен. Единственият надежден начин да се влезе и да се излезе е през лагуната.

Момичето гледаше запленено танца на неясната светлина, която разкриваше утробата на пещерата. Това място излъчваше завладяваща хипнотична атмосфера. За миг на Ирен ѝ се стори, че се намира в огромна зала на дворец, издълбан в скалите — приказно царство, което можеше да съществува единствено в сънищата.

— Това е… вълшебно — отрони тя.

Исмаел кимна.

— Понякога идвам тук и седя с часове на някоя скала, за да гледам как светлината променя цвета си под водата. Това е личният ми храм…

— Далече от света, а?

— Дори не можеш да си представиш колко далече.

— Хората май не ти допадат много?

— Зависи кои хора — отвърна той с усмивка.

— Това комплимент ли е?

— Може би.

Момчето извърна очи и загледа внимателно входа на пещерата.

— Най-добре ще е да се махаме оттук. Приливът скоро ще дойде.

— И какво от това?

— Когато приливът се вдигне, водата нахлува в пещерата и я изпълва догоре. Това е смъртоносен капан. Попаднеш ли в него, ще се удавиш като плъх.

Вълшебното очарование на мястото изведнъж доби отсянка на заплаха. Ирен ясно си представи как пещерата се изпълва с ледена вода, която отрязва всяка възможност за бягство.

— Е, няма защо да бързаме… — добави момчето.

Без много да му мисли, Ирен заплува към изхода и се спря едва когато усети топлата милувка на слънцето. Исмаел я гледаше как се отдалечава стремително и се усмихваше под мустак. Момичето не си поплюваше.

По обратния път и двамата мълчаха. Изповедта от дневника отекваше в съзнанието на Ирен като ехо, което упорито отказваше да заглъхне. Гъста пелена от облаци се стелеше по небето, слънцето се бе скрило и морето бе добило оловносив оттенък. Задуха по-студен вятър и Ирен отново навлече роклята си. Този път Исмаел почти не погледна към нея, докато се обличаше, а това бе знак, че е изцяло погълнат от мислите си, каквито и да бяха те.

„Кюанеос“ зави покрай носа в късния следобед и се отправи към дома на семейство Совел. Островчето с фара тънеше в мъгла. Исмаел докара платноходката до пристана и завърза въжето с обичайната си сръчност, макар да си личеше, че мислите му блуждаят някъде далеч.

Когато дойде време да се сбогуват, Ирен хвана момчето за ръка.

— Благодаря ти, че ми показа пещерата — рече тя, скачайки на брега.

— Вечно ми благодариш и не мога да разбера за какво… Аз ти благодаря, че дойде с мен.

Ирен изгаряше от нетърпение да го попита кога ще се видят отново, но инстинктът ѝ я посъветва да си замълчи. Исмаел развърза въжето и платноходката отплава, подхваната от течението.

Момичето се спря на каменната стълба, спускаща се по стръмния склон, за да погледа как „Кюанеос“ се отдалечава. Ято чайки придружаваше лодката, устремена към светлините на пристанището. Луната, надничаща иззад облаците, бе опънала сребърен мост по морето, сочейки пътя към града.

Ирен се качи тичешком по каменните стъпала. Нямаше кой да види усмивката, която играеше по устните ѝ. Дявол да го вземе, колко ѝ харесваше това момче…

Обзе я лошо предчувствие още щом влезе вкъщи. Всичко изглеждаше някак замряло, прекалено тихо и спокойно. Лампите в гостната на първия етаж бяха прогонили синкавия сумрак на облачната вечер. Седнал в едно от креслата, Дориан безмълвно се взираше в запалената камина. Симон, обърната с гръб към вратата, държеше чаша студено кафе и гледаше към морето през кухненския прозорец. Едничкият звук бе шепотът на вятъра, който си играеше с ветропоказателя на покрива.

Дориан и сестра му се спогледаха. Ирен се приближи до майка си и сложи ръка на рамото ѝ. Симон Совел се обърна. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Какво се е случило, мамо?

Симон прегърна дъщеря си. Ирен стисна майчините ръце, които бяха ледени и трепереха.

— Хана — промълви Симон.

Възцари се дълго мълчание. Вятърът заблъска кепенците на Къщата на носа.

— Мъртва е — добави жената.

Светът бавно се сгромоляса край Ирен като къщичка от карти.