Септемврийски светлини

9. Преобразена нощ

Далечното ехо на настойчиво почукване изтръгна задрямалата Симон от един свят на трептящи акварели и луни, които се разливаха като монети от разтопено сребро. Звукът отново достигна до ушите ѝ, но този път тя се разбуди напълно и осъзна, че сънят пак я е надвил и е осуетил намерението ѝ да прочете още някоя глава преди полунощ. Докато нагласяше очилата си за четене, чу шума отново и най-сетне разбра откъде идва. Нечия ръка тропаше леко по прозореца, който гледаше към верандата. Симон стана от креслото и видя усмихнатото лице на Лазарус зад стъклото. Веднага усети, че бузите ѝ пламват. Преди да отвори вратата, погледна отражението си в огледалото в антрето. Същинска катастрофа.

— Добър вечер, мадам Совел. Може би не идвам в подходящ момент… — подхвана Лазарус.

— Съвсем не. Аз… Да ви призная, както си четях, изведнъж съм заспала.

— Значи трябва да вземете друга книга — каза той.

— Сигурно сте прав. Но моля ви, влезте.

— Не бих искал да ви притеснявам.

— Не говорете глупости. Насам, моля.

Лазарус кимна любезно и влезе в къщата. С един бърз поглед прецени обстановката.

— Къщата на носа никога не е изглеждала по-добре — отбеляза той. — Поздравявам ви.

— Заслугата е изцяло на Ирен. Тя е декораторът в нашето семейство. Да ви предложа чай? Кафе?

— Чаша чай би било чудесно, но…

— Нито дума повече! И на мен ще ми се отрази добре.

Погледите им се срещнаха за миг. Лазарус се усмихна сърдечно. Обзета от внезапно смущение, Симон сведе очи и се зае да приготви чая.

— Навярно се питате защо съм дошъл — поде майсторът на играчки.

„Действително“ — помисли си Симон, без да каже нищо.

— Честно казано, всяка нощ правя малка разходка през гората до скалите. Действа ми успокояващо — продължи Лазарус.

Между двамата увисна кратка пауза, подчертана от бълбукането на водата в чайника.

— Чували ли сте за ежегодния маскен бал в Синия залив, мадам Совел?

— Последното лятно пълнолуние през август… — припомни си Симон.

— Точно така. Чудех се дали… Но трябва първо да разберете, че предложението ми е съвсем необвързващо, в противен случай не бих дръзнал да го отправя, всъщност не зная дали се изразявам ясно…

Лазарус се бореше със смущението си като развълнуван гимназист. Тя му се усмихна ведро.

— Чудех се дали бихте се съгласили да ме придружите на тазгодишния бал — завърши най-сетне той.

На Симон ѝ пресъхна гърлото. Усмивката на Лазарус бавно угасна.

— Съжалявам. Не биваше да искам това от вас. Приемете извиненията ми…

— Със захар или без? — кротко го прекъсна Симон.

— Моля?

— Чаят. Със захар ли го пиете?

— Две лъжички.

Симон кимна, сипа две лъжички захар в чая и старателно го разбърка. Когато приключи, подаде чашата на Лазарус и му се усмихна.

— Може би съм ви засегнал…

— Ни най-малко. Просто не съм свикнала с такива покани. Но с удоволствие ще отида на този бал с вас — отвърна жената и сама се изненада от решението си.

Широка усмивка озари лицето на Лазарус. За миг Симон се почувства трийсет години по-млада. Чувството беше нееднозначно — хем прекрасно, хем смешно. Чувство, което опасно я опияняваше и бе по-силно от скромността, колебанията или угризенията. Беше забравила колко приятно е да усещаш, че някой проявява интерес към теб.

Десет минути по-късно разговорът продължи на верандата на Къщата на носа. Маслените лампи, окачени на стената, се поклащаха от морския бриз. Седнал на дървения парапет, Лазарус гледаше короните на дърветата в шепнещата гора, развълнувана като черен океан.

Симон наблюдаваше лицето на майстора на играчки.

— Радвам се, че се чувствате уютно в къщата — рече Лазарус. — Децата ви посвикнаха ли с живота в Синия залив?

— Не мога да се оплача. Пригодиха се. Всъщност Ирен май вече има закачка с едно местно момче. Казва се Исмаел. Познавате ли го?

— Исмаел… Да, разбира се. Добро момче е, доколкото зная — сдържано отвърна Лазарус.

— Надявам се да е така. Всъщност все още чакам да ме запознае с него.

— Децата са такива. Трябва да се поставим на тяхно място… — деликатно рече той.

— Сигурно се държа глупаво като всички майки — бдя като орлица над моята почти петнайсетгодишна дъщеря.

— Това е съвсем естествено.

— Не съм убедена, че тя е на същото мнение.

Лазарус се усмихна, но не каза нищо.

— Какво знаете за него? — попита Симон.

— За Исмаел ли? Ами… всъщност доста малко — започна той. — Зная, че е добър моряк. Минава за затворен младеж, който рядко завързва приятелства. Честно казано, и аз стоя настрани от живота на местните хора… Но не смятам, че имате повод за тревога.

Гласовете им проникваха през прозореца му като струйки дим от неизгасена цигара; беше невъзможно да не им обръща внимание. Шепотът на морето почти не заглушаваше разговора на Лазарус с майка му на верандата и за миг на Дориан му се прииска тези думи изобщо да не бяха стигали до ушите му. Във всяка интонация, във всяка фраза нещо го безпокоеше. Нещо неуловимо като невидимо присъствие, което придаваше други нюанси на всичко казано.

Може би проблемът бе в това, че слушаше как майка му разговаря задушевно с мъж, който не беше баща му. Фактът, че този мъж бе Лазарус, когото Дориан смяташе за приятел, не променяше нещата. Може би го притесняваше усещането за близост, което се долавяше във всяка тяхна дума. А може би, реши накрая момчето, просто страдаше от ревност и от глупавото убеждение, че майка му не бива да разговаря на четири очи с някой зрял мъж. И това беше егоистично. Егоистично и несправедливо. В края на краищата, Симон бе не само негова майка, но и жена от плът и кръв, която се нуждаеше от приятелството и компанията и на други хора освен децата си. Всяка свястна книга казваше тези неща от ясно по-ясно. Дориан разгледа отново теоретичния аспект на този довод. На теория изглеждаше идеално. Практиката обаче беше друго нещо.

Без да пали лампата в стаята си, момчето боязливо се приближи до прозореца и надзърна крадешком към верандата. „Егоист, че и шпионин на това отгоре“ — прошепна с укор вътрешният му глас. Скрит в удобната анонимност на мрака, Дориан наблюдаваше сянката на майка си върху пода на верандата. Застанал прав, Лазарус гледаше към черното, загадъчно море. Дориан преглътна на сухо. Вятърът раздвижи завесите, зад които се бе притаил, и той инстинктивно отстъпи назад. Майка му изрече някакви неясни думи. Засрамен, че тайно ги шпионира, Дориан най-сетне реши, че всичко това не е негова работа.

Тъкмо се канеше да се отдръпне тихо от прозореца, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение в сумрака. Обърна се рязко и почувства как косата му настръхна на тила. В стаята цареше тъмнина, накъсвана само от ивиците синкав зрак, които се процеждаха между развяващите се завеси. Момчето бавно плъзна ръка по нощното шкафче, търсейки ключа на лампата. Дървената повърхност бе студена. След няколко секунди пръстите му напипаха ключа и го натиснаха. Металната жичка в електрическата крушка светна и веднага угасна с подобен на въздишка звук. Краткият проблясък за миг заслепи момчето. После мракът се сгъсти още повече — като дълбок черен кладенец.

„Крушката изгоря — каза си Дориан. — Често се случва. Волфрамът — металът, от който е направена жичката — има ограничен живот.“ Това го бяха учили в училище.

Тези успокоителни мисли тутакси се изпариха, когато отново забеляза някакво движение в мрака. По-точно, самите сенки се движеха.

Момчето се смрази от глава до пети, виждайки как някаква смътна форма пълзи в тъмнината, разстлала се пред него. Черният, непрозрачен силует се спря в средата на стаята. „Наблюдава ме“ — прошепна един глас в ума на Дориан. Сянката се приближаваше към него и подът сякаш се размърда под краката му. В следващия миг момчето разбра, че не подът се движи, а коленете му треперят от неподправен ужас пред призрачната форма, която напредваше стъпка по стъпка.

Дориан се отдръпна малко и оскъдната светлина, която проникваше през прозореца, го обгърна с неясен ореол. Сянката се спря на границата на мрака. Зъбите на Дориан едва не затракаха, но той стисна челюсти и обузда желанието си да затвори очи. Изведнъж в стаята се разнесе нечий глас. Трябваха му няколко секунди, за да съобрази, че именно той бе заговорил, и то с решителен тон и без следа от страх.

— Марш оттук! — обърна се Дориан към сенките. — Казах ти да се махаш!

До слуха му достигна смразяващ кръвта звук; напомняше ехото на далечен смях, зъл и жесток. В този миг чертите на сянката се откроиха в сумрака като мираж, отразен в катранено езеро. Черни. Демонични.

— Махай се! — чу Дориан собствения си глас.

Безплътната черна маса се разнесе пред очите му и сянката мълниеносно профуча през стаята като облак от газ. Стигайки до вратата, образува фантастична спирала, която се процеди през отвора на ключалката като тъмна вихрушка, засмукана от невидима сила.

Едва тогава жичката на крушката светна отново и топла светлина обля стаята. Ненадейната поява на електричеството насмалко не изтръгна от Дориан панически вик, който замря в гърлото му. Той обходи с поглед всяко кътче на стаята, но никъде нямаше и следа от призрака, който като че ли бе видял преди миг.

Момчето пое дълбоко дъх и се запъти към вратата. Сложи ръка на дръжката ѝ. Металът бе леденостуден. Събрал смелост, Дориан решително отвори вратата и се взря в тъмния коридор. Нищо.

Внимателно затвори пак и се върна при прозореца. Долу на верандата Лазарус тъкмо се сбогуваше с майка му. Преди да си тръгне, майсторът на играчки се наведе и я целуна по бузата. Съвсем лека целувка, просто бегло докосване. Дориан усети, че стомахът му се сви до размера на грахово зърно. Миг по-късно застаналият в сенките мъж погледна нагоре и му се усмихна. Кръвта на момчето се смрази в жилите.

Майсторът на играчки бавно закрачи към гората. Въпреки лунната светлина Дориан, колкото и да напрягаше очи, не можеше да види къде пада сянката на Лазарус. Не след дълго нощният мрак го погълна.

След като прекосиха един дълъг коридор, свързващ фабриката за играчки с къщата, Исмаел и Ирен навлязоха в недрата на Крейвънмур. Под булото на нощта жилището на Лазарус изглеждаше като мрачен дворец, чиито галерии, населени с десетки механични създания, се простираха в тъмата във всички посоки. Стъкленият купол над витото стълбище в центъра на дома лееше дъжд от пурпурни, златни и сини отражения, които се разпръсваха като стъкълца, изпадали от калейдоскоп.

В очите на Ирен застиналите роботи и неодушевените лица по стените излъчваха странен чар — в тях сякаш бяха пленени душите на десетки някогашни обитатели на имението. За Исмаел, който бе по-практичен, тези играчки просто отразяваха сложния и непостижим ум на своя създател. И това съвсем не бе успокоително; напротив, колкото повече навлизаха в личните владения на Лазарус Жан, толкова по-осезателно ставаше невидимото присъствие на майстора на играчки. Личността му бе сложила своя отпечатък върху всяко кътче на бароковата конструкция: от сводестия таван с фрески, изобразяващи сцени от известни приказки, та до пода, по който стъпваха. Подът напомняше безкрайна шахматна дъска, чиито квадрати образуваха хипнотична решетка и мамеха зрението, създавайки причудлива оптическа илюзия с безмерна дълбочина. Вървейки из Крейвънмур, човек сякаш проникваше в дебрите на някакъв сън — омаен и същевременно всяващ страх.

Исмаел се спря в подножието на една вита стълба и огледа внимателно шахтата ѝ, чийто край се губеше във висините. В това време Ирен видя как циферблатът на един от многобройните механични часовници, оформен като слънчев лик, отвори очи и се усмихна. Когато стрелката, показваща часовете, застана вертикално, отбелязвайки полунощ, сферата се завъртя около оста си и слънцето се смени с луна, която излъчваше призрачно сияние. Тъмните, искрящи очи на луната бавно се въртяха насам-натам.

— Хайде да се качим горе — прошепна Исмаел. — Стаята на Хана беше на третия етаж.

— Тук има десетки стаи, Исмаел. Как ще разберем точно коя е била нейната?

— Хана ми е казвала, че стаята ѝ се намира в края на един коридор и прозорците ѝ гледат към залива.

Ирен кимна, въпреки че това описание ѝ се стори мъгляво. Исмаел явно бе зашеметен от обстановката също като нея, но не би си го признал за нищо на света. Двамата хвърлиха последен поглед към часовника.

— Вече е полунощ. Лазарус скоро ще се върне — рече Ирен.

— Да не се помайваме.

Стълбата се издигаше като изящна спирала, която сякаш оборваше закона за гравитацията, образувайки все по-извити дъги като мостици за достъп към купола на голяма катедрала. След шеметно изкачване подминаха площадката на втория етаж. Исмаел хвана здраво Ирен за ръката и продължи нагоре. Извивката на стените ставаше все по-изразена и шахтата на стълбището постепенно се стесни като будещ клаустрофобия хранопровод, издълбан в камъка.

— Още мъничко — окуражително рече Исмаел, изтълкувал правилно тревожното мълчание на Ирен.

След трийсет секунди, които им се сториха цяла вечност, двамата най-сетне се измъкнаха от тясната като капан шахта и стигнаха до вратата, която водеше към третия етаж на Крейвънмур. Пред тях се простираше главният коридор на източното крило. Цяла армия от вкаменели фигури сякаш дебнеше в мрака.

— Ще бъде по-уместно да се разделим — отбеляза Исмаел.

— Знаех си, че ще кажеш това.

— Затова пък ти давам избор да решиш накъде да тръгнеш — рече той, опитвайки се да се пошегува.

Ирен се огледа и в двете посоки. В източния край се виждаха три фигури с качулки, наобиколили огромен казан — вещици. Момичето посочи към противоположния край.

— Натам.

— Това са просто машини, Ирен — рече Исмаел. — Не са живи. Обикновени играчки.

— Кажи ми го пак сутринта.

— Добре, аз ще претърся източната част. Ще се срещнем тук след петнайсет минути. Ако дотогава не сме намерили нищо, значи късметът не е на наша страна и ще си оберем крушите — каза той примирено. — Обещавам ти.

Тя кимна. Момчето ѝ подаде кутията кибрит.

— За всеки случай.

Ирен я прибра в джоба на жилетката си и отправи последен поглед към Исмаел. Той се наведе и леко я целуна по устните.

— Добра сполука! — промълви.

Без да дочака отговор, той закрачи към източния край на коридора, потънал в непрогледен мрак. „Добра сполука“ — помисли си Ирен.

Ехото от стъпките на момчето заглъхна зад гърба ѝ. Тя пое дълбоко дъх и се отправи към другия край на галерията, пресичаща централната ос на сградата. Коридорът се разклоняваше при главното стълбище. Ирен надникна предпазливо към бездната, която се спускаше към най-долния етаж. От фенера, разположен най-горе, падаше лъч разсеяна светлина, образувайки дъга, която нарушаваше мрака.

От това място галерията се раздвояваше — на юг и на запад. Западното крило бе единственото, което имаше изглед към залива. Без да се двоуми, Ирен пое по дългия коридор, оставяйки зад себе си уютната светлина на фенера. Изведнъж зърна ефирна преграда — полупрозрачна завеска от тюл; пространството зад нея изглеждаше съвсем различно от останалата част на галерията. Тук не се виждаха никакви кукли, дебнещи в мрака. На венеца, придържащ завесата, бе избродирана една буква: инициалът А.

Ирен разгърна с ръце тънката материя и премина тази странна граница, която сякаш разделяше западното крило на две. Студен полъх погали лицето на девойката и тя за пръв път забеляза, че стените са покрити със сложна плетеница от релефи, гравирани в дървената ламперия. От мястото, където бе застанала, се виждаха само три врати — по една от всяка страна и една в дъното на коридора. Последната бе най-внушителна и върху нея личеше същият инициал, избродиран и върху завесата.

Ирен пристъпи бавно към тази врата. Релефите около нея изобразяваха непонятни сцени, в които участваха причудливи създания. Заедно те изграждаха панорама от тайнствени знаци, чийто смисъл напълно убягваше на Ирен. Когато стигна до вратата, вече ѝ изглеждаше съвсем невероятно Хана да е обитавала стая в тази част на дома. Но това пространство излъчваше загадъчно очарование, което надделя над злокобната атмосфера на недостъпно светилище, витаеща наоколо. Въздухът сякаш бе пропит с невидимо присъствие, което бе почти осезаемо.

Сърцето на Ирен се разтуптя и тя хвана дръжката на вратата с трепереща ръка. Нещо я възпираше. Някакво предчувствие. Все още имаше време да се върне назад, да се срещне с Исмаел и да избягат заедно, преди Лазарус да е открил, че са нахълтали в дома му. Кръглата дръжка леко се завъртя под пръстите ѝ, изплъзвайки се от ръката ѝ. Ирен затвори очи. Нямаше работа в тази стая. Трябваше само да се върне по обратния път. Нямаше защо да се поддава на нереалната атмосфера, изкусителна като блян, който я мамеше да бутне вратата и да прекрачи прага без път назад. Момичето отвори очи.

Можеше да избере отстъпление по потъналия в мрак коридор. Въздъхна и за миг се загледа в отраженията, които играеха по тюлената завеса. Именно тогава един тъмен силует се очерта зад завесата и спря на място, без да престъпи тази граница.

— Исмаел? — прошепна Ирен.

Силуетът постоя там няколко секунди, сетне съвършено безшумно се оттегли в тъмнината.

— Исмаел, ти ли си? — попита повторно.

Панически страх плъзна по вените ѝ като бавна отрова. Без да сваля очи от завесата, Ирен отвори вратата и се вмъкна в стаята. Затвори зад гърба си и сапфирената светлина, която се процеждаше през високите тесни прозорци, за миг я заслепи. Когато зениците ѝ привикнаха донякъде към неясния зрак, Ирен успя да запали с треперещи ръце една кибритена клечка от кутията, която ѝ бе дал Исмаел. Медното сияние на пламъчето разкри разкошна дворцова зала, чието великолепие сякаш бе излязло от страниците на някоя приказка.

Сложната украса на тавана образуваше барокова розетка в центъра. В единия край на стаята пищен балдахин с дълги златоткани завеси закриваше ложето. В средата имаше мраморна маса, а върху нея бе поставена голяма шахматна дъска с фигури, изработени от кристал. В отсрещния край Ирен откри друг източник на светлина, хвърлящ дъгоцветни отблясъци: зинала като паст камина, в която буйно горяха дебели цепеници. Над камината висеше голям портрет. На него бе изобразена пленително красива жена с дълбоки тъжни очи, които озаряваха бяло лице с неописуемо изящни черти. Дамата от портрета носеше дълъг бял тоалет, а зад гърба ѝ се виждаха заливът и островчето с фара.

Ирен бавно се приближи до картината и я разгледа, държейки нагоре запалената клечка, докато пламъчето не опари пръстите ѝ. Озърна се, като облизваше изгореното място, и забеляза поставка за свещи върху едно писалище. Не ѝ се струваше крайно необходимо, но все пак реши да запали свещта, употребявайки още една клечка. Пламъкът я обгърна с ореол от светлина. Вниманието на Ирен бе привлечено от книга с кожена подвързия, която лежеше на писалището, отворена по средата.

Страницата бе изписана с добре познатия ѝ почерк, въпреки че думите едва се четяха под слоя прах върху пергаментовата хартия. Момичето духна лекичко и облак от хиляди искрящи прашинки се пръсна по масата. Взе книгата в ръце и я отвори на първата страница. Доближи я до светлината и плъзна поглед по надписа, отпечатан със сребърни букви. Докато значението му бавно проникваше в ума ѝ, тръпки от ужас пробягаха по тялото ѝ и в тила ѝ сякаш се заби ледена игла.

Една пламтяща цепеница изпращя в камината и блъвна сноп от искри, които угаснаха, достигайки до пода. Ирен затвори книгата и я остави пак на писалището. Именно тогава забеляза, че някой я наблюдава иззад тънката завеса на балдахина, потрепваща леко в другия край на стаята. Стройна фигура лежеше върху кревата. Жена. Момичето пристъпи няколко крачки към нея. Жената вдигна ръка.

— Алма? — прошепна Ирен, стресната от звука на собствения си глас.

Измина няколкото метра, които я деляха от ложето, и спря до него. Дишаше на пресекулки, а сърцето ѝ сякаш щеше да изхвръкне. Бавно понечи да разгърне завесите. В този миг студено течение нахлу в стаята и раздвижи ефирната материя. Ирен се обърна да погледне към вратата. По пода пълзеше сянка като голяма локва мастило, потекло изпод вратата. Призрачен глас, далечен и изпълнен с омраза, шепнеше неясни слова в мрака.

Миг по-късно някаква неудържима сила отвори рязко вратата, буквално изтръгвайки я от пантите. Когато от мрака изникна хищна лапа с нокти като дълги стоманени остриета, Ирен завика колкото ѝ глас държи.

Исмаел вече си мислеше, че е допуснал грешка, опитвайки се да си представи местоположението на стаята на Хана. От нейните описания на Крейвънмур момчето си бе съставило мислен план на сградата. Ала щом се озова вътре, подобната на лабиринт постройка му се стори като непристъпна крепост. Всички стаи в крилото, което си бе наумил да изследва, се оказаха здраво залостени. Опитите му да се пребори с ключалките завършиха с провал, а времето течеше немилостиво.

Определените петнайсет минути се изнизаха без резултат. Исмаел вече се изкушаваше да се откаже от по-нататъшни издирвания поне за тази нощ. Бегъл поглед към злокобната обстановка бе достатъчен, за да му подскаже хиляда и едно оправдания да побегне час по-скоро. Вече бе взел решение да напусне дома, когато чу далечния писък на Ирен, който едва достигна до него от някакво незнайно кътче на потъналия в мрак Крейвънмур. Ехото се носеше по коридорите. Исмаел усети как кръвта му кипна от прилив на адреналин и се втурна с всички сили към другия край на импозантната галерия.

Почти не обръщаше внимание на зловещия тунел, пълен с неясни форми, които бързо оставяше зад гърба си. Прекоси призрачното сияние на фенера и подмина мястото, където галериите се кръстосваха при централното стълбище. Плочките на пода образуваха рисунък, който сякаш се разтягаше под краката му, а главозамайващият коридор като че се удължаваше пред очите му до безкрайност.

Исмаел отново дочу виковете на Ирен, този път по-наблизо. Той премина условната преграда на прозрачните завеси и най-сетне зърна входа на стаята в края на западното крило. Без да се двоуми, момчето се хвърли напред, въпреки че нямаше никаква представа какво го чака вътре.

Отблясъците на пращящия в камината огън разкриха пред погледа му тайнствения облик на великолепна зала. При вида на Ирен, чийто силует се открояваше на фона на широкия прозорец, окъпан в синя светлина, Исмаел за миг изпита облекчение. Сетне прочете безумния ужас в очите ѝ, обърна се инстинктивно и гледката, която видя, замъгли съзнанието му, парализира го като хипнотичния танц на змия.

От мрака се надигаше исполинска фигура, разперила две големи черни криле, подобни на крилете на прилепили на демон.

Страшният ангел протегна дългите си ръце, завършващи с лапи с източени тъмни пръсти. Стоманените остриета на ноктите му проблеснаха пред скритото му под качулка лице.

Исмаел отстъпи назад към камината и ангелът вдигна глава, тъй че пламъците осветиха чертите му. Зловещата фигура бе нещо повече от обикновена машина. Някаква злотворна сила се бе приютила в нея и я ръководеше като пъклена марионетка. Като се стараеше да не зажуми от ужас, момчето грабна непокътнатия край на една наполовина овъглена цепеница. Размахвайки горящото дърво пред ангела, Исмаел посочи вратата на стаята.

— Тръгни бавно към вратата — прошепна той на Ирен.

Парализирано от паника, момичето не помръдна.

— Прави каквото ти казах — решително нареди Исмаел.

Заповедният му тон изтръгна Ирен от вцепенението. Тя кимна разтреперана и полека заотстъпва към вратата. Едва бе изминала няколко метра, когато ангелът обърна глава към нея като търпеливо дебнещ хищник. Краката на Ирен сякаш се сраснаха с пода.

— Не го гледай, просто върви — нареди Исмаел, размахвайки неспирно цепеницата пред ангела.

Ирен направи още една крачка. Пъклената твар наклони глава към нея и девойката изохка от страх.

Възползвайки се от това, че вниманието на ангела не бе насочено към него, Исмаел го цапардоса с цепеницата по главата. Ударът предизвика дъжд от искри. Момчето още не бе успяло да отдръпне цепеницата, когато една от лапите я сграбчи пред очите му и петсантиметровите нокти, остри като ловджийски ножове, направиха дървото на трески. Ангелът пристъпи към Исмаел, който почувства как подът се разтресе под тежестта на противника му.

— Ти си само една проклета машина. Скапан куп желязо… — тихо рече момчето, опитвайки се да прогони ужаса, който му вдъхваха алените очи, святкащи изпод качулката.

Демоничните зеници на създанието бавно се свиха като очите на голяма котка, образувайки кървавочервени цепки върху обсидиановите роговици. Ангелът пристъпи още една крачка. Исмаел хвърли бърз поглед към вратата. От нея го деляха повече от осем метра. Нямаше изгледи да се измъкне, но за Ирен все още имаше шанс.

— Когато ти кажа, бягай с всички сили към вратата и не спирай, докато не излезеш от къщата.

— Какво говориш?

— Няма да спорим сега — възрази Исмаел, без да откъсва очи от създанието. — Бягай!

Той вече пресмяташе колко време ще му трябва, за да се добере до прозореца и да се опита да избяга оттам, спускайки се по издатините на фасадата. В този миг се случи нещо неочаквано. Вместо да се втурне към вратата, Ирен грабна една горяща цепеница от камината и се изправи срещу ангела.

— Погледни ме, нещастнико! — извика тя и подпали наметката му с пламъка от цепеницата. Сянката, скрита в туловището на робота, гневно изрева.

Слисан, Исмаел се хвърли към Ирен и успя да я събори на пода тъкмо навреме, преди острите като ножове нокти да я разкъсат във въздуха. Наметката на ангела лумна като факла и огнен вихър обхвана фигурата на механичния колос. Исмаел сграбчи Ирен за ръката и я изправи на крака. Двамата се опитаха да побегнат към изхода, но ангелът им препречи пътя, захвърляйки горящата наметка, която го покриваше. Изпод пламъците се показа конструкция от почерняла стомана.

Държейки здраво ръката на Ирен (за да предотврати нови прояви на геройство), Исмаел я помъкна към прозореца и запрати един стол по стъклото. Дъжд от отломки се посипа върху тях, а завесите, подхванати от студения нощен вятър, се издигнаха чак до тавана. Стъпките на ангела се приближаваха.

— Бързо! Скачай на корниза! — извика Исмаел.

— Какво? — простена Ирен, не вярвайки на ушите си.

Без да губи време в излишни разяснения, той я изтика навън. Девойката премина през зиналата паст на счупения прозорец, озовавайки се пред възможността да падне от около четирийсет метра височина. Сърцето ѝ се преобърна, струваше ѝ се, че всеки миг ще полети в бездната. Исмаел обаче не отслаби хватката си и с рязко движение я издърпа на тесния корниз, опасващ фасадата като мостик сред облаците. Сетне скочи след нея и я забута да тръгне по корниза. Потта, която се стичаше по лицето ѝ, се вледени от вятъра.

— Не гледай надолу! — извика момчето.

Бяха изминали едва метър, когато лапата на ангела се подаде през прозореца зад тях; ноктите му изтръгнаха дъжд от искри от каменната стена и издълбаха в нея четири бразди. Ирен извика, чувствайки, че краката ѝ треперят и тялото ѝ се накланя опасно към пропастта под нея.

— Не мога да продължа, Исмаел — рече тя. — Ако направя още една крачка, ще падна.

— Можеш и ще продължиш. Върви! — подкани я той, стиснал здраво ръката ѝ. — Ако паднеш, падаме и двамата.

Момичето се опита да му се усмихне. Изведнъж един от прозорците на няколко метра пред тях се пръсна с трясък и навън се изсипа порой от късчета стъкло. Лапите на ангела се подадоха през образувалия се отвор и само след миг цялото туловище на създанието се прилепи към фасадата като гигантски паяк.

— Мили Боже… — изохка Ирен.

Исмаел се опита да отстъпи назад, като дърпаше и нея. Ангелът запълзя по каменната стена; силуетът му почти се сливаше с демоничните лица на водоливниците, които подпираха горния фриз на фасадата на Крейвънмур.

Исмаел мислеше трескаво, преценявайки възможностите, с които разполагаха. Зловещата твар напредваше към тях педя по педя.

— Исмаел…

— Виждам, виждам!

Момчето пресмяташе какви бяха шансовете им да оцелеят при скок от такава височина. В най-добрия случай — нулеви. Алтернативата да влязат отново в стаята, от която бяха избягали, изискваше твърде много време. Ангелът щеше да ги догони, преди да са успели да изминат обратния път по корниза. Исмаел си даваше сметка, че му остават броени секунди, за да вземе някакво решение. Ръката на Ирен трепереше, здраво стиснала неговата. Той хвърли последен поглед към ангела, който пълзеше към тях бавно, но неумолимо, преглътна буцата в гърлото си и погледна в обратната посока. Водосточната тръба се спускаше по фасадата покрай него. Част от съзнанието му се питаше дали тази конструкция би издържала тежестта на двама души, а другата част обмисляше как точно да се хване за дебелата тръба — последната им възможност за спасение.

— Дръж се здраво за мен — промълви накрая.

Ирен го погледна, сетне се взря в бездната и разбра какво бе намислил.

— Божичко!

Исмаел ѝ намигна.

— Късмет! — прошепна той.

Ноктите на ангела се забиха на няколко сантиметра от лицето му. Ирен извика, зажумя и се вкопчи в Исмаел. Полетяха шеметно надолу. Когато отвори отново очи, момичето видя, че са увиснали над бездната. Исмаел се спускаше по водосточната тръба, неспособен да овладее скоростта. Стомахът на Ирен се качи в гърлото. Над тях ангелът заудря по водосточната система, разплесквайки я по фасадата. Исмаел почувства, че рязкото спускане по тръбата обелва безмилостно кожата на дланите и предмишниците му, предизвиквайки смъдене, което скоро щеше да премине в остра болка. Ангелът запълзя към тях и се опита да сграбчи тръбата… Сетне се сгромоляса от собствената си тежест.

Металното чудовище полетя към бездната, като повлече със себе си водосточната система и вкопчените в нея Исмаел и Ирен. Тръбата описа дъга във въздуха, устремена към земята. Момчето се бореше да не изгуби контрол, но болката и скоростта, с която падаха, се оказаха свръх силите му.

Тръбата се изплъзна от ръцете му и двамата с Ирен видяха, че летят стремително към голямото езеро край западното крило на Крейвънмур. Сблъсъкът с ледената повърхност на черната вода ги зашемети. Инерцията на падането ги повлече към тинестото дъно. Ирен почувства как ледената вода прониква в ноздрите ѝ и изгаря гърлото ѝ. Заля я вълна от панически страх. Отвори очи под водата, но през булото на болката видя само мрак, сякаш бе паднала в черен кладенец. Един силует изникна до нея — Исмаел. Момчето я сграбчи и я издърпа на повърхността. Двамата изскочиха над водата и жадно поеха въздух.

— Побързай — подкани я Исмаел.

Ирен забеляза, че целите му ръце са издрани до кръв.

— Дреболия — излъга той, измъквайки се от езерото.

Тя го последва. От нощния хлад прогизналите им дрехи прилепваха към телата им и предизвикваха болезнено усещане, сякаш кожата им се бе покрила със скреж. Исмаел трескаво се взираше в заобикалящия ги мрак.

— Къде е той? — попита Ирен.

— Може би при падането се е…

Нещо се размърда в храстите. В следващия миг Исмаел и Ирен зърнаха познатите алени очи. Ангелът отново бе по петите им и каквато и да бе силата, която го движеше, явно не възнамеряваше да ги остави живи.

— Бягай!

Двамата хукнаха с всички сили към гората. Мокрите дрехи спъваха движенията им, а студът ги пронизваше до кости. Чуваха как зад гърба им ангелът си проправя път през храстите. Исмаел задърпа енергично Ирен към сърцето на гората, където мъглата се сгъстяваше.

— Къде отиваме? — проплака момичето, съзнавайки, че навлизат в непозната територия.

Без да губи време в отговори, Исмаел отчаяно я теглеше нататък. Ирен чувстваше, че бодливите храсти раздират глезените ѝ, а мускулите ѝ отслабват от умора. Нямаше да издържи да тича още дълго с тази скорост. След броени мигове създанието щеше да ги настигне в горските дебри и да ги разкъса с ноктите си.

— Не мога повече…

— Можеш, и още как!

Момчето почти я носеше. Виеше ѝ се свят и чуваше трясъка на строшени клони само на няколко метра зад тях. За миг ѝ се стори, че ще припадне, но остра болка в крака бързо я освести. Една от лапите на ангела, изникнала от храстите, бе одраскала бедрото ѝ. Момичето извика. Лицето на създанието изникна зад тях. Ирен се опита да затвори очи, но не можеше да откъсне поглед от пъкления хищник.

В този миг пред тях се показа входът на една пещера, полускрита от шубраците. Исмаел се хвърли към нея, влачейки със себе си Ирен. Значи това бе мястото, към което се бе устремил. Пещера. Нима той мислеше, че ангелът ще се откаже да ги преследва там? Единственият отговор на този безмълвен въпрос бе стърженето на ноктите по каменните стени. Исмаел мъкнеше Ирен през тесния проход, докато накрая спряха до един отвор в пода на пещерата — дупка, под която зееше празно пространство. Оттам лъхаше студено течение, пропито с мирис на сол. От мрака някъде долу долиташе силно бучене. Вода. Морето.

— Скачай! — рече момчето.

Ирен надникна в черния отвор. Дори входът към преизподнята навярно би изглеждал по-привлекателен.

— Какво има там долу?

Исмаел въздъхна уморено. Стъпките на ангела отекваха все по-близо. Много близо.

— Това е вход към Пещерата на прилепите.

— Вторият вход ли? Нали ми разправяше, че е опасен!

— Нямаме избор…

Погледите им се срещнаха в сумрака. Черният ангел стържеше с нокти само на два метра от тях. Исмаел кимна насърчително. Зажумяла, Ирен хвана ръката му и двамата скочиха в бездната. Ангелът се хвърли след тях и рухна в дупката.

Полетът в мрака им се стори безкраен. Когато телата им най-сетне се гмурнаха в морето, хапещият студ ги прониза, прониквайки сякаш във всяка пора на кожата. Когато изплуваха на повърхността, бледа нишка светлина се процеждаше от дупката, останала високо над тях. Морското вълнение ги тласна към назъбените каменни стени.

— Къде е той? — попита Ирен, опитвайки се да овладее треперенето си — цялата зъзнеше от ледената вода.

Двамата с Исмаел се прегърнаха мълчаливо, като очакваха всеки миг пъклената машина да изникне от водата и да ги погуби в мрака на пещерата. Но този момент така и не дойде. Исмаел пръв забеляза какво бе станало.

Алените очи искряха ярко на дъното на пещерата. Огромната тежест на робота не му позволяваше да изплува. Дори през водата се чу гневен рев. Силата, управляваща ангела, се гърчеше от ярост, разбирайки, че марионетката, чрез която възнамеряваше да убива, бе попаднала в капан и бе станала безполезна. Солидната метална маса никога не би могла да изплува на повърхността. Бе обречена да лежи на дъното, докато морето не я превърнеше в куп ръждясало желязо.

Исмаел и Ирен останаха така, гледайки как блясъкът на онези очи полека помътня под водата и угасна завинаги. Момчето изпусна въздишка на облекчение. Момичето тихо заплака.

— Край! — промълви Ирен разтреперана. — Свърши се!

— Не — рече Исмаел. — Това беше просто машина, безжизнена и без собствена воля. Нещо я движеше отвътре. Онова, което се опита да ни убие, още е тук…

— Но какво е то?

— Не зная…

В този миг нещо избухна под водата. Облак черни мехурчета изплува на повърхността, образувайки призрачна форма, която запълзя по каменните стени към дупката на тавана на пещерата. Озовала се там, сянката се спря и ги загледа.

— Отива ли си? — попита уплашено Ирен.

Зъл и ехиден кикот отекна в пещерата. Исмаел бавно поклати глава.

— Оставя ни тук… — рече момчето, — за да ни довърши приливът.

Сянката се измъкна през дупката.

Исмаел въздъхна и поведе Ирен към неголяма скала, която стърчеше от водата и бе достатъчно широка, за да се поберат и двамата. Момчето помогна на приятелката си да се качи там и я прегърна. И двамата трепереха от студ и бяха целите изподрани, но за няколко минути си позволиха да полежат безмълвно на скалата и да си поотдъхнат. По някое време Исмаел усети, че водата отново залива краката му, и разбра, че приливът приижда. Не онази твар, която ги преследваше, се бе уловила в капана, а те самите…

Сянката ги бе оставила в клопка, където ги чакаше бавна и мъчителна смърт.