Септемврийски светлини

10. В капан

Морските вълни с грохот се разбиваха в устието на Пещерата на прилепите. Студеното течение на Черния залив нахлуваше неудържимо в скалните улеи с оглушителен шум, усилван от ехото на тънещата в мрак пещера. Отворът, през който Исмаел и Ирен се бяха спуснали, светлееше високо над главите им, далечен и недостижим, подобен на кръгло прозорче в купол. За броени минути нивото на водата се бе повишило с няколко сантиметра. Ирен бързо забеляза, че скалната повърхност, на която се бяха приютили като корабокрушенци, намаляваше милиметър по милиметър.

— Приливът приижда — промълви тя.

Исмаел само кимна унило.

— Какво ще стане с нас? — попита Ирен, въпреки че и сама се досещаше. Все пак се надяваше, че приятелят ѝ, неизчерпаем извор на изненади, в последния момент ще извади от ръкава си някоя печеливша карта.

Той я погледна мрачно и надеждите ѝ мигом се изпариха.

— Когато нивото на водата се повиши, залива устието на пещерата — обясни момчето. — Тогава единственият изход е онази дупка там горе, но няма никакъв начин да се доберем до нея оттук.

Исмаел помълча за миг и лицето му се скри в мрака.

— В капан сме — завърши той.

На Ирен кръвта ѝ се смрази при мисълта, че приливът ще се покачва бавно и накрая ще ги удави като плъхове в кошмарно тъмната и студена пещера. Докато бягаха от механичното чудовище, адреналинът, бушуващ във вените ѝ, бе замъглил способността ѝ да разсъждава. Сега, зъзнейки в мрака, тя намираше за непоносима мисълта за бавната смърт, която ги очакваше.

— Трябва да има друг начин да се измъкнем — рече тя.

— Няма такъв.

— И какво ще правим?

— Засега ще чакаме…

Ирен разбра, че е излишно да притиска Исмаел с въпросите си. Той навярно бе по-уплашен и от нея, познавайки опасностите, които криеше пещерата. Момичето реши, че няма да е зле да сменят темата.

— Трябва да ти кажа нещо… Докато бяхме в Крейвънмур… — поде Ирен. — Когато влязох в онази стая, видях нещо там. Относно Алма Малтис…

Исмаел я изгледа с непроницаемо изражение.

— Мисля… Струва ми се, че Алма Малтис и Александра Жан са едно и също лице. Алма Малтис е било моминското име на Александра, преди да се омъжи за Лазарус — обясни момичето.

— Не може да бъде! — възрази Исмаел. — Алма Малтис се е удавила край островчето с фара преди много години.

— Но не са намерили тялото ѝ…

— Невъзможно е! — упорстваше момчето.

— Докато бях в онази стая, се загледах в нейния портрет и… В кревата лежеше някой. Някаква жена.

Исмаел потърка очи и се опита да подреди мислите си.

— Почакай малко. Да предположим, че имаш право. Да предположим, че Алма Малтис е Александра Жан. Тогава коя е жената, която си видяла в Крейвънмур? Коя е жената, която от дълги години е затворена там и минава за болната съпруга на Лазарус? — попита той.

— Не зная… Колкото повече подробности научаваме, толкова по-объркано изглежда всичко — отвърна Ирен. — Още едно нещо ме безпокои. Какво означаваше онази фигура, която видяхме във фабриката за играчки? Беше точно копие на майка ми. Само като си помисля за това, косата ми настръхва. Лазарус майстори кукла с лицето на майка ми…

Ледена вълна̀ заля глезените им. Нивото на водата се бе повишило поне с една педя, откакто бяха там. Двамата се спогледаха тревожно. Морето забуча по-силно и нови талази нахлуха с тътен в пещерата. Очертаваше се дълга нощ.

Нощната мъгла пълзеше нагоре по скалите от пристана към Къщата на носа. Маслената лампа с тлеещ фитил все още се полюляваше на верандата. Тишината бе нарушавана само от рева на морето и шепота на гората. Дориан лежеше в кревата си, държейки малка стъклена съдинка, в която бе поставил запалена свещ. Не искаше майка му да види, че в стаята му свети, пък и не се доверяваше на лампата си след всичко, случило се по-рано. Раздвижван от дъха му, пламъкът танцуваше причудливо като малка огнена фея. Хоровод от отражения разкриваше неочаквани форми във всяко кътче. Дориан въздъхна. Тази нощ нямаше да мигне дори за всичкото злато на света.

Малко след като изпрати Лазарус, Симон надникна в спалнята на сина си, за да се увери, че с него всичко е наред. Дориан се бе сгушил под чаршафите напълно облечен и се правеше, че спи като младенец; заблудена от образцовата имитация, майка му се прибра доволна в стаята си, канейки се да последва примера му. Момчето имаше чувството, че оттогава са минали часове, може би дори години. Безкрайната нощ му показа, че нервите му са опънати като корабни въжета. Всяко отражение, поскърцване или бегла сянка караха сърцето му да препуска бясно.

Пламъкът на свещта бавно залиня, докато от него остана само мъничко синьо клъбце, чието бледо сияние едва озаряваше сумрака. След миг тъмнината превзе отново пространството, от което се бе отдръпнала така неохотно. Капещият горещ восък полека се втвърдяваше в съдинката. На сантиметри от Дориан оловният ангел, който Лазарус му бе подарил, го наблюдаваше безмълвно от нощното шкафче. „Всичко е наред“ — помисли си момчето, решено да приложи изпитаното си средство за справяне с безсъници и кошмари: да хапне нещо.

Отметна завивките и се изправи. Предпочете да не си обува обувките, за да избегне хилядите поскърцвания, които се разнасяха всеки път, когато се опитваше да се движи безшумно из Къщата на носа. Събирайки последните остатъци от смелостта си, отиде на пръсти до вратата. Трябваха му цели десет секунди, за да я отвори, без да устрои нощен концерт с ръждясалите панти, но си струваше усилието. Отвори вратата подчертано бавно и огледа обстановката. Коридорът се губеше в сумрака и стълбата хвърляше плетеница от светлосенки по стената. Всичко бе замряло, дори въздухът не потрепваше. Дориан затвори вратата зад гърба си и предпазливо се промъкна до стълбата, минавайки покрай стаята на Ирен.

Сестра му отдавна бе отишла да си легне с оправданието, че я мъчи неистово главоболие, но Дориан подозираше, че тя вероятно все още чете или пише сладникави любовни писма на приятеля си — оня моряк, с когото напоследък прекарваше повече време, отколкото са часовете в денонощието. Откак бе видял Ирен облечена с роклята на майка им, Дориан знаеше, че от това момиче може да се очаква само едно: проблеми. Докато се спускаше по стъпалата като индиански следотърсач, той се зарече, че ако някой ден направи щуротията да се влюби, ще се държи с повече достойнство. Жени като Грета Гарбо не търпяха глупости. Никакви любовни писъмца, цветя и разни такива превземки. Можеше да е страхопъзльо, но позьор — никога!

Щом слезе на долния етаж, момчето забеляза, че къщата е потънала в гъста мъгла; от парообразната маса, забулила стъклата на прозорците, нищо не се виждаше навън. Веселото настроение, което бе обзело Дориан, докато мислено се присмиваше на сестра си, тутакси се изпари. „Кондензирана вода — побърза да си каже той. — Това са просто частици кондензирана вода във въздуха. Елементарна химия.“ Въоръжен с това успокоително научно обяснение, не обърна внимание на мъглата, която се процеждаше през пролуките на прозорците, и се запъти към кухнята. Там установи, че романът между сестра му и нейният „капитан Темпеста“9 си имаше някои положителни страни: откак се срещаше с него, Ирен не бе докоснала кутията с превъзходни швейцарски бонбони, която Симон пазеше във второто чекмедже на шкафа с провизиите.

Облизвайки се като котарак, Дориан лапна първия бонбон. Прелестната смес от трюфели, бадеми и какао предизвика нежен взрив от сладост, който го замая. Дориан бе убеден, че — след картографията — шоколадът навярно е най-забележителното постижение на човечеството до настоящия момент. Особено бонбоните. „Умен народ са тия швейцарци — помисли си момчето. — Часовници и шоколади — има ли нещо по-важно в живота?“ Внезапен шум го изтръгна от тези приятни размишления. След миг звукът се разнесе отново и стреснатият Дориан изпусна втория бонбон. Някой тропаше по външната врата.

Момчето се опита да преглътне, но устата му бе пресъхнала. До слуха му достигнаха още два отчетливи удара по вратата на къщата. Дориан отиде в гостната и се вторачи във входа. Струйки мъгла се процеждаха изпод прага. Разнесоха се още два удара отвън. Дориан застана пред вратата и се поколеба за миг.

— Кой е? — попита с пресеклив глас.

Единственият отговор бяха два нови удара. Момчето отиде до прозореца, но от булото на мъглата не се виждаше нищо. Не се чуваха и стъпки по верандата. Изглежда, неканеният гост си бе отишъл. Вероятно е бил някой заблуден пътник, помисли си Дориан. Тъкмо се канеше да се върне в кухнята, когато тропането се поднови, но този път по стъклото на прозореца — на десет сантиметра от лицето му. Сърцето на Дориан едва не изскочи. Той бавно заотстъпва към средата на стаята, докато не се блъсна в някакъв стол зад гърба си. Инстинктивно грабна един метален свещник и го размаха пред себе си.

— Махай се… — прошепна.

За част от секундата едно лице се мярна сред мъглата зад стъклото. Миг след това прозорецът се отвори широко от напора на силен вятър. Студено течение прониза Дориан чак до кости и той с ужас видя как едно черно петно се разля по пода.

Сянка.

Неясната форма се спря пред него и постепенно доби обем, издигайки се от пода като изтъкана от мрак кукла, дърпана от невидими конци. Момчето се опита да удари натрапника със свещника, но металът премина през тъмната фигура, без да ѝ причини вреда. Дориан отстъпи назад и сянката надвисна над него. Той почувства ледения допир на две ръце от черна пара, които обвиха гърлото му. Чертите на едно лице се избистриха пред погледа му; побиха го тръпки от глава до пети. Образът на баща му се материализира едва на педя от лицето му. Арман Совел се усмихна на сина си. Хищна и жестока усмивка, пълна с ненавист.

— Здравей, Дориан. Дойдох при мама. Ще ме заведеш ли при нея, синко? — прошепна сянката.

От звука на този глас душата на момчето се смрази. Това не бе гласът на баща му. Очите, в които гореше демоничен пламък, не бяха неговите. А и големите остри зъби, стърчащи от устата му, със сигурност не бяха зъбите на Арман Совел.

— Ти не си баща ми…

Вълчата усмивка на сянката се стопи и чертите ѝ се разтекоха като нагорещен восък.

Животински рев, пропит с ярост и омраза, отекна в ушите на момчето; невидима сила го запрати към другия край на стаята. Там Дориан се блъсна в едно от креслата и го събори на пода.

Зашеметен, той се изправи с мъка точно навреме, за да види как сянката се изкачва към горния етаж — пълзеше по стъпалата като оживяла катранена локва.

— Мамо! — извика Дориан и се затича към стълбата.

Сянката се спря за миг, впила поглед в него. Обсидиановите ѝ устни беззвучно произнесоха една дума. Неговото име.

Стъклата на прозорците в цялата къща се пръснаха с трясък, посипвайки дъжд от смъртоносни отломки, и мъглата нахлу на талази в Къщата на носа, докато сянката се изкачваше неумолимо. Дориан се втурна след призрачната форма, която се рееше над пода и напредваше към вратата на спалнята на Симон.

— Не! — извика момчето. — Само да посмееш да пипнеш майка ми!

Сянката се ухили. Миг по-късно безплътната черна маса се преобрази във вихър, който се процеди през ключалката на вратата. Изчезването на сянката бе последвано от миг гробовна тишина.

Дориан се завтече към вратата, но преди да я стигне, тя отхвръкна, изтръгната от пантите си сякаш от ураган, и се удари с все сила в другия край на коридора. Момчето се хвърли встрани и избегна на косъм сблъсъка с дървената плоскост.

Когато се изправи, пред погледа му се разкри кошмарна гледка. Сянката тичаше по стените на стаята на майка му. Симон спеше дълбоко в леглото си и собствената ѝ сянка падаше върху стената. Дориан видя как черният силует се плъзна по стената и устните на призрака докоснаха тези на майчината му сянка. Симон се замята в съня си, уловена в загадъчен кошмар. Невидими лапи я сграбчиха и я измъкнаха от завивките. Дориан се опита да се намеси, но неудържима сила го блъсна яростно и го изхвърли от стаята. Понесла Симон в обятията си, сянката стремително се заспуска по стълбата. Почти изгубил съзнание, Дориан все пак се надигна и я последва до долния етаж. Там привидението се обърна и двамата за миг се изгледаха втренчено.

— Зная кой си… — промълви момчето.

Изведнъж се появи ново лице, непознато за него — лицето на хубав млад мъж със сияйни очи.

— Нищо не знаеш — отвърна сянката.

Момчето видя как очите на призрака обходиха стаята и се спряха върху вратата, която водеше към мазето. Вехтата дървена врата се отвори рязко и Дориан почувства как някаква невидима сила неудържимо го бута натам. Той се търкулна по стълбите надолу към тъмното мазе. Вратата се захлопна отново като непоклатима каменна плоча.

Дориан чувстваше, че всеки миг ще изпадне в несвяст. В ушите му още отекваше смехът на сянката, кикотеща се като хиена, докато отнасяше майка му към гората сред море от мъгла.

Докато приливът прииждаше в пещерата, Ирен и Исмаел чувстваха как смъртоносният обръч се затяга около тях като капан, който всяваше задушаващ страх. Ирен вече не помнеше в кой момент водата им бе отнела временното убежище върху скалата. Вече не усещаше опора под краката си. Бяха оставени на милостта на морето и на собствената си издръжливост. Студът им причиняваше силна болка, сякаш стотици карфици се забиваха в мускулите им. Ръцете им започнаха да стават безчувствени, а оловните лапи на умората сякаш ги дърпаха за глезените. Един вътрешен глас им шепнеше да се предадат и да се оставят в тихите обятия на съня, който ги чакаше под водата. Исмаел поддържаше девойката на повърхността и чувстваше как тялото ѝ трепери в прегръдките му. Нямаше представа колко време ще може да издържи така. Още по-неясно беше кога ще се зазори и приливът ще се отдръпне.

— Не стой с отпуснати ръце. Движи се! Не спирай да се движиш — простена той.

Ирен кимна вяло. Беше на път да изгуби съзнание.

— Спи ми се… — прошепна момичето почти в унес.

— Не! Не бива да заспиваш сега! — възкликна Исмаел.

Ирен го гледаше с полуотворени очи, без да го вижда.

Той вдигна ръка и докосна скалния таван, към който ги бе избутал приливът. Течението ги бе изтласкало далече от отвора в горната част на пещерата и навътре към недрата ѝ, отрязвайки единствения възможен път за спасение. Въпреки всичките им усилия да се придържат близо до отвора, нямаше как да противостоят на капризното течение, което ги отдалечаваше оттам с неудържима сила. Почти не им оставаше свободно пространство, за да държат главите си над водата. А приливът продължаваше да се покачва неумолимо.

Лицето на Ирен потъна за миг. Исмаел успя да я издърпа нагоре — вече бе съвсем зашеметена. Той бе чувал за силни и опитни мъже, загинали така, оставени на произвола на морето. Студът можеше да погуби всекиго. Гибелната му хватка най-напред сковаваше мускулите и замъгляваше ума, изчаквайки търпеливо жертвата да се предаде в обятията на смъртта.

Исмаел разтърси Ирен и я обърна с лице към себе си. Тя замънка нещо безсмислено. Без да се двоуми, момчето я зашлеви с все сила. Ирен отвори очи и извика уплашено. В продължение на няколко секунди не осъзнаваше къде се намира. В мрака, потопена в леденостудена вода, усети как нечии ръце я обгръщат и ѝ се стори, че се е озовала в най-лошия си кошмар. После си спомни всичко. Крейвънмур. Ангелът. Пещерата. Исмаел я прегърна и тя не можа да сдържи плача си; хленчеше като уплашено дете.

— Не ме оставяй да умра тук — изхлипа Ирен.

Тези думи пронизаха Исмаел като отровен кинжал.

— Няма да умреш тук. Обещавам ти. Няма да го допусна. Водата скоро ще се отдръпне и може би няма да залее пещерата изцяло… Трябва да издържим още малко. Само още мъничко и ще можем да се измъкнем оттук.

Ирен кимна и го прегърна още по-силно. На Исмаел му се щеше сам да повярва в думите си така, както тя бе повярвала.

Лазарус Жан бавно се качи по стъпалата на парадното стълбище на Крейвънмур. Някаква чужда сила витаеше под ореола на лампата, разположена високо горе. Долавяше присъствието ѝ в мириса на въздуха, в начина, по който прашинките, уловени в лъча светлина, тъчаха мрежа от сребристи точици. Когато стигна до третия етаж, вниманието му бе привлечено от вратата в края на коридора отвъд прозрачната завеса. Вратата бе отворена. Ръцете на Лазарус се разтрепериха.

— Александра?

Студен полъх повдигна завеските, които висяха в сумрачната галерия. Тревожно предчувствие обзе майстора на играчки. Той затвори очи и притисна длан към гърдите си, където го бе пронизала остра болка, разпространяваща се към дясната му ръка като огнена струя, изгаряща безмилостно нервите му.

— Александра? — простена отново.

Лазарус изтича до вратата на стаята и се спря на прага, оглеждайки следите от борба и счупените прозорци, през които нахлуваше студената мъгла, пълзяща откъм гората. Стисна юмрук с всички сили и почувства как ноктите му се забиват в дланта му.

— Бъди проклет…

После, бършейки ледената пот, която се стичаше по челото му, отиде до ложето и безкрайно внимателно отмести завесите на балдахина.

— Съжалявам, скъпа… — рече, присядайки на ръба на кревата. — Толкова съжалявам…

Странен звук привлече вниманието му. Вратата на стаята бавно се люлееше насам-натам. Лазарус стана и пристъпи предпазливо към прага.

— Кой е там? — попита той.

Не последва отговор, но вратата спря да се люлее. Лазарус излезе в коридора и огледа мрака. Когато чу свистене, вече беше късно. Силен удар по врата го събори на пода почти в несвяст. Усети как нечии ръце го сграбчиха за раменете и го повлякоха по коридора. За миг зърна бегло своя нападател — това бе Кристиан, роботът, който охраняваше главния вход на къщата. Лицето на куклата се извърна към Лазарус. В очите ѝ светеше жесток блясък.

Малко след това той изгуби съзнание.

Исмаел почувства, че се зазорява, съдейки по отдръпването на водата, която цяла нощ ги бе тласкала неумолимо към вътрешността на пещерата. Невидимите ръце на морето започнаха бавно да отпускат хватката си. Това позволи на момчето да изтегли изпадналата в безсъзнание Ирен към най-високата част на пещерата, където придошлата вода бе оставила мъничко въздух. Когато светлината, отразяваща се от пясъчното дъно, прокара бледа пътека към изхода на пещерата и нивото на водата взе да спада, Исмаел нададе ликуващ вик, който никой, дори и приятелката му, не можа да чуе. Момчето знаеше, че щом морето започне отстъплението си, самата пещера ще им покаже изхода към лагуната и свободата.

От час или два Ирен се държеше на повърхността единствено благодарение на Исмаел. Постоянно изпадаше в унес и тялото ѝ вече не трепереше, а просто се полюляваше във водата като неодушевен предмет. Докато чакаше търпеливо отливът да освободи пътя им към спасението, Исмаел разбра, че без неговата помощ Ирен отдавна щеше да загине.

Докато я поддържаше, за да не се удави, и ѝ шепнеше ободрителни слова, които не достигаха до съзнанието ѝ, той си спомни историите, които моряците разказваха за срещите очи в очи със смъртта. Говореше се, че ако някой спаси живота на друг човек в морето, душите им остават завинаги свързани от невидима нишка.

Малко по малко течението се отдръпна и момчето успя да измъкне Ирен в лагуната зад устието на пещерата. Докато зората рисуваше кехлибарена линия над хоризонта, Исмаел доплува с товара си до брега. Когато Ирен, все още зашеметена, отвори очи, видя лицето на Исмаел, който я гледаше с усмивка.

— Живи сме — промълви той.

Изнемощяла, тя спусна отново клепачи.

Исмаел погледна изгрева, който озаряваше гората и скалите. По-великолепно зрелище не бе виждал през живота си. После бавно се отпусна до Ирен на белия пясък и се остави умората да го надвие. Нищо не можеше да ги пробуди от този сън. Абсолютно нищо.