Шпионско наследство

11

— Като начало, душа — произнася Табита със своя вечно неуверен тон. — Между впрочем, ти нали не възразяваш да ти викам „душа“? Така наричам всичките си най-добри клиенти. Да им напомня, че и аз, като тях, имам душа, нищо че моята по необходимост е приспана. Та, като начало смятам да направим целеви списък на всички онези отвратителни неща, в които другата страна ни обвинява, след което да ги оборим едно по едно. За тази цел ще трябва да се настаниш удобно. Така добре ли ти е? Чудесно. И ме чуваш хубаво, нали? На тая техника никакво доверие й нямам. По линия на държавното здравеопазване ли ти ги изписаха?

— Френски са.

Табита, доколкото помнех от детското ми запознанство с Биатрикс Потър, е вечно изтормозената майка на три непослушни деца. Затова отбелязах с ирония на ума си силната прилика, поне външна, между седналата пред мен жена и нейната литературна съименничка: миловидна матрона на четирийсет и нещо, възпълничка, леко задъхана и героично уморена. Освен дето се явяваше, както ми бяха обяснили, и мой съдебен адвокат. Ленърд беше предал на Бъни обещания кратък списък с имена, пред които Бъни буквално се прекланял — ще се бият за теб като абсолютни ротвайлери, Питър — с изключение на двама, към които изпитвал лееекички съмнения, понеже не били достатъчно доказани в практиката, Питър, но ти недей да ме цитираш, и едно трето име — съвсем неофициално ти споделям, Питър, и държа в никакъв случай да не ме злепоставяш — име, което дори не желая да чувам: няма никакво чувство за мярка, нито поне мъглява представа за работата на съдилищата, да не говорим, че и самите съдии направо я ненавиждат. Имаше предвид именно Табита.

Казах, че лично на мен ми се струва идеална, и поисках среща в кантората й. Бъни каза, че кантората й не се водела за сигурна и ми предложи своята главна квартира в бастиона. При което му заявих, че в моите представи неговата главна квартира пък е още по-несигурна. Именно по тази причина сега сме в библиотеката, където отвисоко ни гледат сниманите в цял ръст фигури на Ханс-Дитер Мунт и неговият заклет противник Йозеф Фидлер.

Понастоящем само една нощ е изминала, откакто кремирахме Тюлип, но светът, който Табита се мъчи да проумее, е направил историческа крачка назад.

Издигната е Берлинската стена.

Всеки агент и второстепенен сътрудник на мрежата „Мейфлауър“ е изчезнал, или е бил арестуван, или екзекутиран — или и трите.

Докторът герой от Кьопеник Карл Римек — случайният основател и вдъхновител на мрежата — е безмилостно застрелян в опита си да избяга с работническия си велосипед в Западен Берлин.

Табита възприема всичко това като исторически факти. За онези от нас, които са ги преживели, те са време, изпълнено с отчаяние, объркване и безсилие.

На наша страна ли е агентът ни Уиндфол, или е към противника? От редута ни в Оборите ние — шепата индоктринирани — наблюдавахме със страхопочитание неравномерно бързия му възход в редиците на Щази до сегашния му пост на завеждащ отдела за специални операции.

Под сборното название „Уиндфол“ бяхме получавали, обработвали и разпространявали разузнавателни сведения от най-висше качество за цял куп стопански, политически и стратегически обекти, завоювали ни изказваните под сурдинка възторзи на клиентите ни от Уайтхол.

И все пак, въпреки всичката си несъмнена власт — или може би именно заради нея — Мунт не беше успял да възпре или поне да ограничи провежданото от съперника му Йозеф Фиддер безмилостно прочистване на агентите и второстепенните сътрудници на „Тайни операции“.

В зловещия им двубой за благоразположението на московския Център и властта в Щази Ханс-Дитер Мунт — източникът Уиндфол — твърдеше, че нямал друг избор, освен да се прави на по-ревностен и от Фидлер пазител на Германската демократична република от шпионите, саботьорите и останалите слуги на буржоазния империализъм.

А след всяка поредна жертва на бясното съперничество между Мунт и заклетия му противник, духът на екипа „Уиндфол“ се свличаше все по към дъното.

Най-силно от това страдаше обаче Смайли. Вечер след вечер се заключваше сам в „средната стая“ и изживяваше поредното спадане на духа след всяко случайно посещение от страна на Контрола.

— И защо не мога сам да прочета изявленията на ищците? — питам Табита. — Предварителните писмени уведомления или каквото им викат там?

— Понеже в изблик на мъдрост бившата ти Служба е поискала от съображения за национална сигурност цялата преписка да мине под гриф „Строго секретно“, а ти нямаш достъп до подобна информация. Номерът им няма да мине, ако ще да се скъсат, но ще затлачи хода на разследването и ще им позволи да внесат поне временно ограничения върху разгласяването й, което всъщност е и основната им цел. Междувременно успях все пак да посъбера туй-онуй за твое сведение. Продължаваме ли?

— А Бъни и Лора къде се изгубиха?

— Ами те май са на мнение, че са се добрали до всичко, което им е необходимо. Пък и Ленърд се е съгласил да ги представлява. Аз все пак успях да надникна, макар и за малко, в съблекалнята на противниковия отбор. За съжаление, горката Дорис Гамп, изглежда, е била луднала по теб от мига, в който те е съзряла за пръв път, и е изгаряла от нетърпение да се похвали с теб на сестра си Лоте. А след като Лоте е изляла сърцето си пред следователите от Щази, от теб не е останало вече почти нищо. Вие с нея наистина ли сте палували голи по плажа под българската луна?

— Не сме.

— Добре. Става дума и за изпълнена с любовни ласки и смях нощ, която сте прекарали в някакъв хотел в Прага, където природата пак се е наложила над всичко останало.

— И това не е така.

— Добре. Да се спрем сега на другите два смъртни случая: нашите берлинчани Алек Лиймас и Елизабет Голд. Първо Елизабет, по отношение на която има иск от страна на дъщеря й Карън. Твърди се, че ти лично си се свързал с нея — било то по твоя собствена инициатива или по внушение на Джордж Смайли и други, засега безименни заговорници — с цел да я подмамиш, прелъстиш или привлечеш по друг начин да стане пушечно месо — тези гнусни думи не са мои, а на противниковата страна — в безплоден, грандиозен и недообмислен опит — не ми ражда акълът кой ги измисля всички тези фрази — да бъде подкопано ръководството на Щази. Има ли такъв момент?

— Няма.

— Добре. Започва ли обаче да ти става ясно? Че ти си един нает от британския Сикрет Сървис професионален Лотарио, който е примамвал податливи млади жени да станат неволни съучастнички във вятърничави операции, които са се разпадали по шевовете. Вярно ли е?

— Не е вярно.

— Така и очаквах. А случайно да си сводничел пред Елизабет Голд в полза на колегата ти Алек Лиймас?

— Не съм.

— Добре. Ти обаче, в типично твой стил, си и преспал с Елизабет Голд. Или ако не си, поне си я подгрял за появата на Алек. Правил ли си едно от тези две неща?

— Не.

— И за миг не съм си помисляла, че е възможно. И какъв е бил крайният резултат от пъклените ти машинации? Елизабет Голд намира смъртта си, застреляна в подножието на Берлинската стена, при което любовникът й Алек Лиймас прави опит да я спаси или може би решава да загине заедно с нея. Така или иначе, и той бива прострелян, като за всичко това виновният си пак ти. Ще пием ли на това място по един чай, или да продължавам със залповия огън? Продължавам. Тук вече стигаме до отправеното от Кристоф Лиймас обвинение, което е още по-съществено, понеже неговият баща Алек се явява жертвата на преждеописаните събития. По времето, когато си го подмамил, подлъгал, подкупил, надхитрил и прочее да стане нещастна играчка в твоите компулсивно манипулативни ръце, Алек вече е бил съсипан човек, неспособен дори улицата да пресече на собствен ход, камо ли да се явява фасада на дяволски сложна дезинформационна операция, а именно: да се преструва, че се кани да премине към Щази, докато всъщност остава под твоето пъклено влияние. Вярно ли е?

— Не е.

— То пък оставаше и да е. Затова, с твое позволение, ще ти предложа следното: поеми яка глътка вода, а след това прегледай зорко онова, до което успях да се добера в малките часове на отминалата сутрин, когато най-сетне ми позволиха да хвърля съвсем бегъл поглед върху една миниатюрна част от историческия архив на любимата ти Служба. Първи въпрос: Това ли е епизодът, който бележи началото на упадъка на твоя приятел Алек? И втори въпрос: Ако да, за истински упадък ли става дума, или за симулиран такъв? Казано с други думи: възможно ли е това да е първият етап, в който Алек започва да става нетърпим за своята собствена Служба и съответно извънредно привлекателен за търсачите на таланти в московския Център или в Щази?

Драскулките със зелено мастило на Контрола са последвани от лапидарния отговор на Смайли: Разпоредил съм Алек да се завърне в Лондон.

— Пак те питам, Питър: за симулация ли става дума, или не? — повтаря Табита. — Можем ли да приемем случая за официално начало на свличането му по наклонената плоскост?

И след като усеща истинското ми колебание, тя предлага свой собствен отговор:

— Контрола очевидно е решил, че е започнало. — Посочва ми зелената писмена резолюция, надраскана в долната част на листа. — Погледни какво е написал до чичо ти Джордж: „Впечатляващо начало“. Подпис: „К“. По-ясно от това — здраве му кажи, дори и във вашия мътен свят. Не съм ли права?

Права си, Табита. Че е мътен — мътен е.

Присъстваме на погребение. На бдение над покойник. На разбойническо съвещание, провеждано от отчаяние по късна доба в същата онази стая, в която Йозеф Фидлер и Ханс-Дитер Мунт ни надзирават с познатата ни мрачна съсредоточеност. „Ние“ — това сме шестимата „уиндфолци“, както ни е нарекла най-новият член на групата ни Кони Сакс: Контрола, Смайли, Джим Придо, Кони, аз и почти безмълвната ни сътрудничка Мили. Джим Придо се е прибрал току-що от поредната си нелегална мисия в Будапеща, където е осъществил рядка по рода си среща с най-ценния ни актив, „Уиндфол“. Двайсет и нещо годишната Кони — наложила се вече като незаменимия вундеркинд в изучаването на разузнавателните служби на СССР и съюзниците му — съвсем наскоро е напуснала възмутена Междуведомствената комисия за ръководство и се е тръшнала в очакващите я обятия на Джордж. Енергично, закръглено човече, интелектуалка от заможна фамилия, непонасяща по-мудните мозъци от рода на моя.

Величествената сдържана чернокоска Мили Макрейг се движи помежду ни като милосърдна сестра във фронтови лазарет и раздава на нуждаещите се кафе и скоч. Контрола държи на обичайния си вонлив зелен чай, сръбва глътчица и оставя останалото съдържание на чашата. Джим Придо пали една от друга вечните си зловонни руски папироси.

А Джордж? Самовглъбен, направо непристъпен, потънал в такъв нетърпящ прекъсване дълбок размисъл, че само безразсъден смелчага би посмял да наруши унеса му.

Докато говори, Контрола опипва устните си с пожълтелите си от тютюна пръсти, сякаш проверява да не му е излязъл херпес. Среброкос, елегантен, неостаряващ и — ако се съди по приказките — саможивец. Разправят, че някъде в биографията му фигурирала и съпруга, но тя живеела с впечатлението, че той работи в управлението на каменовъглените мини. Изправи ли се, неминуемо се изненадваш от прегърбената му стойка и напразно го чакаш да изтегли назад раменете си. Сегашната длъжност я заема от памтивека, но аз само два пъти съм имал възможността да разговарям с него и веднъж да присъствам на негова лекция — при завършването на школата в Сарат. Гласът му съответства на тънката като нож фигура — носов, монотонен и кисел, сякаш е разглезено дете. И не реагира ентусиазирано на нито един въпрос, дори ако сам го е задал.

— В такъв случай вярваме ли, или не вярваме — пита през пърхащите си пръсти, — че все още получаваме първокачествен материал от проклетия хер Мунт? Или ни пробутва стока на втора ръка? Мизерни трошици, колкото да ни залъже? Димна завеса за отклоняване на вниманието? Умишлена дезинформация? Джордж?

В присъствието на Контрола работни псевдоними не се ползват. Вътрешно правило. Дразнят го. Излишно прославяли носителите им. Псевдонимите са само за заблуда на чуждото разузнаване.

— Не съм забелязал влошаване на качеството в стоката от Мунт, Контрол — отвръща Смайли.

— В такъв случай как да си обясним, че не ни предупреди за проклетата Стена. Да не би неволно да е пропуснал? Джим?

Джим Придо изважда неохотно папиросата от устата си.

— Мунт твърди, че Москва го била изключила от схемата. Вместо на него, съобщили на Фидлер. На Мунт нищо не му били казали. А Фидлер си затраял.

— Обаче свинята пречука Римек, нали? Бидейки уж на наша страна. Какво го е принудило да постъпи по този начин?

— Твърди, че просто успял да се добере до него час-два преди Фидлер — отговаря Придо с привичния си пресипнал монотон.

И пак зачакваме да чуем какво ще каже Контрола, а той на свой ред ни оставя да го изчакаме.

— Значи, не вярваме опозицията да е обърнала Мунт против нас — продължава с досадния си равен глас Контрола. — Той все още е наш. А и няма как да не е, дявол го взел. Не сме рекли, не сме го хвърлили моментално на вълците. Той е луд на тема „власт“. Иска да е златното момче на московския Център. Ами ние също искаме той да е златното момче на московския Център. Но и нашето златно момче да е. Тоест интересите ни са взаимни. Проклетият хер Йозеф Фидлер обаче му препречва пътя. И нашия път препречва. Фидлер подозира Мунт, че е наш човек, което е самата истина. Съответно Фидлер е решен да го разкрие и да си припише всички заслуги. Правилно ли обобщавам ситуацията, Джордж?

— Струва ми се да е така, Контрол.

— Струвало му се. Всичко ни се струва. Но нищо не е така. Аз пък все си мислех, че в нашата работа боравим с факти. „Да“ или „не“. Хер Йозеф Фидлер — светец, както разправят, според критериите на Щази, заклет привърженик на каузата, че на всичкото отгоре и евреин — е убеден, че многоуважаваният му колега и непоправим нацист Ханс-Дитер Мунт е слуга на британското разузнаване. Което не е съвсем далеч от истината, бих казал.

Джордж поглежда към Джим Придо. Джим потрива брадичката си, забил поглед в протъркания килим. А Контрола продължава:

— Възниква, значи, следващият въпрос. Можем ли да вярваме на хер Мунт? Или той чисто и просто си вдига акциите, както са правили и ред други агенти, които познаваме? Не можем ли да допуснем, че той просто те води за носа, Джим? Вие, агентуристите, поначало сте меки Марии по отношение на агентите ви. Готови сте да повярвате и на първокласно лайно от рода на Мунт, щом нямате твърди доказателства за противното.

На Контрола обаче му е пределно ясно, че Джим Придо по мекушавост може да се сравнява единствено с кремъка.

— Мунт има свои хора в обкръжението на Фидлер. Съобщил ми ги е поименно. Изслушал е какво имат да му казват. Ясно му е, че Фидлер се е заканил да го довърши. Самият Фидлер му го е заявил едва ли не в прав текст. А Фидлер не е без приятели в московския Център. Мунт смята, че те всеки момент могат да предприемат някакъв ход.

И пак зачакваме Контрола, който в крайна сметка решава, че му е дошло времето да отпие от изстиналия зелен чай; и че няма да е никак зле да наблюдаваме как го прави.

— При което неизбежно се изправяме пред следващия въпрос, нали, Джордж? — жалва се той с досада. — Ако успеем да отстраним Йозеф Фидлер — по кой начин, тепърва предстои да решим, — възможно ли е от Москва да заобичат Мунт по-силно? И ако наистина го заобичат повече, да се надяваме ли, че най-сетне ще установим коя гад издава агентите ни на московския Център? — И след като никой от присъстващите не му предлага отговор: — Ти как смяташ, Гуилъм? Има ли младежта отговор на този наш въпрос? Условно казано, разбира се.

— Боя се, че и тя няма, сър.

— Жалко. Понеже ние двамата с Джордж си мислим, че може и да сме напипали отговора. Само дето Джордж не желае да го приеме. За разлика от мен. За утре съм насрочил среща с вашия приятел Алек Лиймас. Да го преслушам и него. Да сондирам настроението му след загубата на цялата му агентурна мрежа от ръцете на ловната дружинка на Мунт и Фидлер. Човек в неговата ситуация вероятно би се зарадвал на възможността да приключи кариерата си във възходяща точка. Не сте ли съгласни?

Подозирам, че Табита най-умишлено ме провокира:

— Проблемът при вас, шпионите — нищо лично нямам предвид, — е, че хал хабер си нямате от това, що е истина. А това адски ни затруднява, когато се мъчим да ви защитаваме. Което, естествено, не значи, че аз няма, както винаги, да вложа максимални усилия. — И след като й връщам милата усмивка, но без никакъв друг отговор, продължава: — Проблемът е, че Елизабет Голд си е водила личен дневник. А пък Дорис Гамп е споделяла всичко с бедната Лоте, сестра й. Женски работи — доверявания, дневници, сантиментални писма. Екипът на Бъни не може да се нарадва на късмета си. А теб те сравняват със съвременните полицейски информатори под прикритие, които покоряват сърцата на женските си жертви и им правят бебета. Аз, да си призная, проверих набързо датите, да не би ти да си бащата на Елизабетината Карън, но — с огромно облекчение, да си призная честно — установих, че си извън всякакво подозрение. А Густав, слава богу, е прекалено голям, за да е бил дори блясък в очите ти.

Благоуханният есенен следобед, седмица след като Контрола обяви намерението си да сондира мнението на Алек, ни заварва двамата с Джордж Смайли край градинска масичка в двора на „Кенууд Хаус“ в Хампстед Хийт. И понеже е делничен ден, наоколо почти няма жива душа. Нямаше да е проблем и в Оборите да си бяхме направили срещата, но Джордж успя да ми намекне някак си, че за дискретен разговор като нашия най ще е подходящо да сме някъде на чист въздух. Сламената шапка скрива очите му, в резултат на което ми бива съобщена само част от тайната, заедно само с част от Джордж.

Трябва да сме приключили вече — или така на мен поне ми се струва — с общите приказки. Доволен ли съм от работата си? Да, благодаря. Преживял ли съм вече историята с Тюлип? Да, благодаря. Добре че Оливър Лейкон успял да покрие черновата на онзи мой рапорт; не се знае как от МКР са щели да погледнат на присъствието на загадъчния швейцарски нарушител в Лагер 4. И аз се радвам, казвам, въпреки спомена за пролятата пот и кръв покрай написването му.

— Искам да те помоля, Питър, да се сприятелиш от мое име с една млада жена — споделя Смайли и за по-голяма убедителност смръщва чело. След което обаче се усеща, че може да съм възприел погрешно молбата му: — Не, разбира се, за да посрещне някои мои нужди, опазил ме господ! С чисто оперативна цел, имам предвид. Би ли се заел с подобна задача? По принцип говоря. В името на каузата? Да завоюваш доверието и?

— Под „кауза“, предполагам, имаш предвид „Уиндфол“ — подсказвам плахо.

— Да. Абсолютно. Изключително. В името на по-нататъшния успех на операция „Уиндфол“. На запазването й. Като необходим и спешен придатък — отвръща, след което отпиваме от ябълковия си сок и продължаваме да оглеждаме минувачите под греещото слънце. — И по изрична молба на Контрола, бих добавил — допълва той или за по-убедително, или за да снеме отговорността от себе си. — Именно той те посочи поименно: онзи младеж Гуилъм, рече. Съвсем конкретно.

Това като комплимент ли следва да го приема, или като прикрито предупреждение? Понеже подозирам, че Джордж никога не си е падал особено по Контрола, а пък Контрола не си пада по никого.

— Никак няма да ти е трудно да се запознаеш случайно с нея — подхваща нещата откъм оптимистичната им страна Джордж. — Като начало, тя членува в местната организация на Комунистическата партия. През уикендите продава вестника им „Дейли Уъркър“. Макар че не мога да си те представя да си купуваш от нея последния му брой, нали?

— Ако мисълта ти е, че нямам вид на типичен читател на „Дейли Уъркър“, напълно бих се съгласил с теб.

— Ни най-малко, а и никой не те кара да се преструваш. В никакъв случай не се мъчи да възприемеш образ, който не ти съответства. Остани си с твоя „аз“ на жизнерадостен човек от средната класа. Тя бяга — добави сякаш в последния момент.

— В какъв смисъл „бяга“?

— Тича. Рано всяка сутрин. Очарователен навик, не мислиш ли? Фитнес. Бягане за здраве. Обиколки по пистата на местното стадионче. Сама. След което се отправя на работа. Книжарница във Фулъм. И по-точно казано, не магазин, а книжарски склад. Но така или иначе, се занимава с книги. Разпращат ги в пакети до книгоразпространителите. На нас подобна дейност може да ни се струва еднообразна, но тя я възприема като кауза. Всички се нуждаем от книги, и най-вече „унижените и оскърбените“. Тя участва и в походи.

— В допълнение към бягането ли?

— За Мир, Питър. За мир с главно М. От Олдърмастън до Трафалгар Скуеър и оттам — за допълнително, до Хайд Парк Корнър. Де да се постигаше толкова лесно този Мир.

Какво очаква той от мен? Да се засмея ли? Напъвам се.

— Аз, естествено, не си те представям и как й помагаш да развява знамето. Затова пък си почтен буржоазен млад мъж, който се издига в живота. И си й двойно по-интересен именно понеже тя не познава други като теб. С чифт хубави гуменки и с дяволитата ти усмивка ще се сприятелиш с нея за нула време. А ако й се явиш и с френската ти персона, ще можеш да се измъкнеш съвсем почтено, когато му дойде времето. Дотогава всичко ще е приключило и ще можеш спокойно да я забравиш. А и тя теб. Да.

— Няма да е зле да науча първо името й — подсказвам.

Той пак се замисля — болезнено, колебаейки се.

— Ами, как да ти кажа… От емигрантско семейство произхожда. Родителите й са емигрирали тук. Тя е второ поколение. Установили се и след известно умуване си избрали за фамилно име Голд — признава накрая, все едно съм изтеглил името от устата му с ченгел. — Малкото й име е Елизабет, а приятелите й я наричат Лиз.

И аз бавя отговора си. Пия си ябълковия сок под следобедното слънце със закръглен джентълмен със сламена шапка. Нямам за къде да бързам.

— И след като спечеля доверието й, както ти казваш, какво следва да сторя?

— Как „какво“? Идваш и ми съобщаваш, разбира се — срязва ме, сякаш всичкото му колебание изведнъж се е заменило с гняв.

Аз съм Марсел Лафонтен — млад търговски пътник от Франция, временно живущ в притежаван от индийци пансион в Хакни, в източната част на Лондон, и притежаващ съответните документи. Ден пети. Всяка сутрин призори хващам автобуса до мемориалния парк и хуквам. Повечето пъти сме шест или седем човека. Тичаме, спираме се запъхтени на стъпалата на спортната зала, проверяваме хронометрите и сравняваме постиженията си. Разменяме по някоя и друга дума, разотиваме се под душовете, накрая най-много да си кажем „чао“ и „до утре“. Останалите намират нещо смешно във френското ми име, но са разочаровани от липсата на какъвто и да било френски акцент. Обяснявам им, че покойната ми майка е била англичанка.

Когато изплиташ легенда, отрязваш всички висящи конци, преди да е започнала да се разплита.

От трите редовно тичащи жени Лиз (познаваме се само по малки имена) е най-високата, но не и най-бързата. Нещо повече — изобщо не става за бегач. Но бяга за каляване на волята, за самодисциплиниране или отърсване от оковите. Държи се въздържано и очевидно не си дава сметка, че е по своему хубава, макар да си пада малко мъжкарана. Краката й са дълги, тъмните й коси — късо подстригани, има високо чело и големи, кафяви и уязвими очи. Вчера за пръв път си разменихме усмивки.

— Май тежък ден те чака? — питам.

— Стачкуваме — обяснява задъхано. — Трябва да сме пред портала в осем.

— Кой портал?

— Там, където работя. Ръководството се кани да уволни цеховия ни профсъюзен отговорник. Кой знае колко седмици ще трае.

А след това „чао“, „чао“, „до следващия път“.

А „следващия път“ е утре, събота, така че стачни постове не се предвиждат; хората трябва да си напазаруват. Пием заедно кафе в бюфета, тя ме пита с какво се занимавам. Обяснявам й, че съм търговски пътник към френска фармацевтична фирма и че продавам материали на местните болници и джипита. Сигурно е адски интересно, казва. Не особено, отвръщам, тъй като мечтата ми поначало е да следвам медицина, но баща ми не дава, понеже фирмата, която представлявам, е наша семейна собственост и той държи да я опозная из основи, та след време да го заместя. Показвам й визитка с името на фирмата — кръстена на измисления ми баща. Тя я изучава едновременно намръщена и усмихната, но намръщването в крайна сметка надделява.

— И ти смяташ, че това е в реда на нещата? От социална гледна точка, имам предвид. Синът да наследи бащината фирма само понеже му е син?

Не, викам, хич не е редно и точно това ме мъчи. И на годеницата ми не й се нрави, допълвам, и тъкмо по тази причина искам и аз да съм лекар като нея, тъй като, освен че я обичам, й се възхищавам, понеже тя е изключителна личност.

Приписвам си годеница не за друго, а защото, независимо че намирам Лиз за обезпокоително привлекателна, съм се зарекъл да не допусна, докато съм жив, повторение на историята с Тюлип. И благодарение именно на митичната ми годеница Лиз може да си позволи да върви редом с мен покрай канала и да споделяме най-откровено стремежите си, след като знае, че съм влюбен до козирката и се възхищавам от французойка лекарка.

Приключили с обсъждането на надеждите и мечтите ни, подхващаме приказка за родители и за това, как се чувства човек, когато е наполовина чужденец. По някое време тя ме пита дали не съм случайно евреин, а аз казвам, че не съм.

Седнали на гарафа червено вино в гръцкия ресторант, тя се интересува дали не съм комунист, а аз, вместо пак да кажа „не“, изпадам в лекомислие и обявявам, че се колебая дали да съм болшевик, или меншевик и я моля да ми даде акъл.

После обаче разговорът ни става сериозен, поне от нейна страна, и постепенно стигаме до темата за Берлинската стена, която така доминира съзнанието ми, че не съм очаквал същото да се отнася и за нея.

— Татко казва, че са я построили, за да не позволят завръщането на фашистите — заявява тя.

Първоначалният ми отговор, „Допускам, че и такава гледна точка е възможна“, я дразни и тя настоява да чуе:

— Добре, ти каква мислиш, че е ролята й?

— Никак не съм убеден, че целта й е да не допуска някой да влезе отвън. По-скоро предназначението й е да не позволява на никой да излезе.

Не намирам обаче подходящ отговор на думите, с които след известен размисъл тя оборва казаното от мен:

— Да, обаче татко не мисли така. А фашистите са избили целия му род. Това достатъчно доказва правотата му.

— Дневникът на бедната Лиз буквално блика от възторг по теб, Питър — разправя Табита иззад съжалителната си чаровна усмивка. — Бил си истински галантен френски джентълмен. Перфектният ти английски я карал редовно да забравя, че си французин. Ех, защо на този свят нямало повече такива мъже. В партиен смисъл си бил безнадеждна кауза, но затова пък си бил хуманист, оценявал си истинския смисъл на любовта и с известни усилия можело някой ден да бъдеш докаран до просветление. Дори не е нужно да споменава изрично с какво удоволствие би сложила арсеник в кафето на годеницата ти. Че и снимка ти е направила, в случай че си забравил. Ето тази. Специално за тази цел е взела от баща си фотоапарата му „Полароид“.

Аз съм по екипа ми за бягане, опрян на някакво перило, където тя ме изпрати да й позирам. И ме инструктира да съм изглеждал естествен, да не съм се усмихвал.

— Боя се, че и това ще споменат в обвинителната си реч. Веществено доказателство номер едно, както е прието да се казва. Жестокият Ромео, пленил сърцето на девицата, преди да я поведе към заколението й. Направо текст за песен, ако ме питаш.

— Най-обикновени приятели сме — уведомявам Смайли, само че този път не докато си пием ябълковия сок под слънцето на Хампстед Хийт, а пак в Оборите, на чийто горен етаж пърпори неравномерно шифрова машина, а наблизо до нас сестрите „Уиндфол“ пердашат по механичните си пишещи машини.

Съобщавам му и останалите оперативни разузнавателни данни. Живее с родителите си. Няма брат или сестра. Не излиза. Родителите й постоянно се карат. Баща й се колебае между ционизма и комунизма. Не пропуска нито синагогата, нито събранията на другарите. Майката пък не отстъпва от светския си мироглед. Бащата държи Лиз да навлезе в търговията с конфекция. Майка й я насочва към учителски институт. През цялото време обаче имам чувството, че всички тези подробности са отдавна известни на Джордж; надали иначе щеше изобщо да ме насочи точно към нея.

— А какво би предпочела самата Елизабет, питаме ние? — разсъждава на глас той.

— Тя иска да се махне оттам, Джордж — отвръщам може би малко по-раздразнено, отколкото се полага.

— Да се махне в определена посока? Или само и само да не е с тях?

Лично тя би предпочела да е библиотекарка, казвам. Най-вече в библиотека с марксистка литература. Била вече писала до една такава в Хайгейт, но не й отговорили. Тя междувременно се е хванала да помага на доброволни начала в общинската им библиотека, осведомявам го. И чете разказчета на английски на имигрантски деца, които изучават езика. Но предполагам, че и това му е известно на Джордж.

— В такъв случай вероятно ще се наложи да й помогнем, не мислиш ли? Няма да е зле да се повъртиш още известно време около нея, преди да зачезнеш накъм френския бряг. Нали няма да те затрудни?

— Не особено.

Имам обаче чувството, че и самият Джордж изпитва известни колебания.

Оттогава са изминали още пет дни и две разходки край канала. И се провежда поредната нощна среща в Оборите.

— Интересно е дали нещо от този род би я устроило — подсказва Джордж, подавайки ми лист, откъснат от тримесечното списание „Паранормал Газет“. — Попаднало ти е случайно, докато си чакал да те приеме един от клиентите ти лекари. Заплатата е мизерна, но подозирам, че това няма да я притесни особено.

Намиращата се в Бейсуотър библиотека за изследвания на паранормалните явления търсела помощник-библиотекар. Кандидатите да изпратят придружена със снимка автобиография до мис Елеанора Крейл.

— Приета съм, Марсел! Приета! — размахва през смях и сълзи писмото Лиз в бюфета на спортния клуб. — Назначена съм! Татко ме укорява как не ме било срам да се занимавам с подобни откачени буржоазни суеверия, които нямало начин да не са и антисемитски. Но мама казва да съм се съгласяла, понеже щяло да е само първото стъпало по стълбата на моя растеж. Така че приех. Постъпвам от първия понеделник на следващия месец!

Оставя писмото и ми се мята на врата с думите, че през живота си не е имала по-добро другарче от мен. А пък аз не за първи път се укорявам как можах да измисля тази моя годеница, дето ме чака във Франция. Според мен и тя си мисли същото.

На Табита пък започва да й става ясно колко лесно е да ме дразни.

— И ти, веднага след като я замайваш с хвърления в очите й вълшебен прах, хукваш да се похвалиш на приятеля си Алек каква сладка мацка комунистка си му намерил, така че на него не му остава нищо друго, освен да се уреди и той на работа в същата библиотека за откачалки, след което за нула време да се озове в леглото й. Това ли беше крайният замисъл?

— Изобщо не е ставало дума да казвам каквото и да било на Алек. Моят контакт с Лиз Голд се осъществи в рамките на операция „Уиндфол“. А пък Алек нямаше допуск до „Уиндфол“. Така че цялата заварка между Алек и Лиз след постъпването й в библиотеката няма нищо общо с мен и е станала без мое знание.

— Та какво точно гласеше заповедта на Смайли по повод отношенията ти с Алек Лиймас след привидното му отдаване на пиянство, упадък и измяна?

— Да остана негов приятел и да реагирам най-нормално на новопоявяващите се обстоятелства. Като не забравям, че в хода на операцията и моите действия ще са изложени на зоркия поглед на противника не по-малко от онези на Алек.

— Тоест поправяй ме, ако бъркам в нещо, но в същото време даваните на Алек инструкции от страна на Контрола е трябвало в най-общи линии да гласят: „Пределно ясно е на всички, че мразиш американците, Алек, така че хич не се ограничавай, ами продължавай да ги ненавиждаш с пълна сила. Знаем също така, че пиеш като смок, затова смело удвоявай дозата. Известно ни е, освен всичко друго, че като се налюскаш, те избива на бой, така че си дай пълна свобода, но и не забравяй, че крайната ти цел всъщност е да нахлуеш с максимална скорост в пъкъла“. Права ли съм в най-общи линии според теб?

— Задачата на Алек е била да си търси белята независимо от стечението на обстоятелствата. На мен поне само толкова ми беше казано.

— От кого? От Контрола ли?

Това пък как да го разбирам? На чия страна е всъщност тази жена? Тъкмо се приближи на един пръст разстояние от истината, и в следващия момент се отдръпна рязко, сякаш я е страх да не се изгори.

— От Смайли само толкова ми беше казано.

С Алек сме седнали на по бира през обедната почивка в пъб, до който се стига за няколко минути пеш от Цирка. Контрола му е дал последна възможност да се държи като човек и го е преместил в касата на партера с инструкции да задига всякакви дребни суми, но точно това Алек не ми го споменава — не за друго, а защото според мен и самият той не е наясно какво точно знам аз. Заседнали сме от един, вече минава два и половина, а на работещите на партера им се полага само час за обедна почивка и нито секунда повече.

След две халби Алек минава на скоч, а обядът му се свежда до кесийка поръсен с „Табаско“ чипс. През цялото време ругае на висок глас колко лайнари са се появили напоследък в Цирка, къде били изчезнали всички свестни копелета от военните години и как на най-горния етаж не се интересували от нищо друго, освен как най-нежно да целуват гъза на американците.

Аз, от своя страна, си мълча и не говоря кой знае колко, тъй като не мога да усетя докрай кога слушам истинския Алек и до каква степен се вживява той в ролята си, в което не съм напълно убеден и което трябва точно така и да бъде. На излизане, на тротоара пред оживеното улично движение, той ме стисва над лакътя и аз очаквам да ми изтресе някой юмрук. Вместо това той ме сграбчва в обятията си в стила на типичния ирландски пияница, на какъвто се прави, със стичащи се по бузите му сълзи.

— Обичам те. Разбираш ли ме, Пиеро?

— И аз те обичам, Алек — отвръщам по задължение.

И миг преди да ме отблъсне от себе си:

— Светни ме. Само за сведение. Какъв е тоя „Уиндфол“, мамицата му?

— Най-обикновен източник на „Тайни“. Защо?

— Защото знаеш ли какво ме попита съвсем наскоро онова педерастче Хейдън, след като се беше наджвакал? Как така „Тайни“ разполагали с такъв страхотен нов агент, а пък на Междуведомствената никой нищо не казвал? И знаеш ли какво му рекох аз? Ако аз бях началник на „Тайни“, викам му, и някой от Междуведомствената дойдеше да ме пита кой е новият ви агент, директно щях да го изритам в ташаците.

— И какво ти отговори Бил?

— Да съм ходел да се чукам. И знаеш ли какво още му рекох?

— Чакам да чуя.

— „Да не си посмял да пипаш с мръсните си педерастки ръчици жената на Джордж.“

И пак сме в Оборите по късна доба. Както винаги. Оборите е сграда, която живее само нощем, на непредсказуеми пориви. Така, както си чакаме и умираме от скука, откъм входната врата се дочува суматоха, вик „Стока!“ и в следващия миг в стаята нахлува Джим Придо с най-новите бижута от „Уиндфол“. Доставили са ги по въздуха; или лично Джим ги е задигнал от тайник на чужда територия; или са му предадени от „Уиндфол“ по време на едноминутен треф в тиха пражка уличка. И изведнъж аз хуквам с грами в ръце нагоре-надолу по стълбите, привеждам се над бюрото и започвам да звъня по зеления телефон на клиентите ни по линия на „Уиндфол“, разнася се стакатото от механичните пишещи машини на сестрите „Уиндфол“, а през дюшемето от горния етаж се чуват оригванията на шифровата машина на Бен. През следващите дванайсет часа се предполага да направим разбивка на доставения от Мунт суров материал, да го припишем на най-различни фиктивни източници — туй-онуй от радиоразузнаването, някой и друг израз, засечен по телефона или от микрофон — и изключително рядко, но неминуемо, за да поддържаме жива легендарната смес, по нещичко и от високопоставен достоверен източник; всичко това обаче събрано под магическото название „Уиндфол“ и предназначено единствено за нашите индоктринирани получатели. Тази нощ около нас цари затишието след отминалата буря, в очакване на появата на следващата. И по изключение Джордж е останал съвсем сам в средната стая.

— Налетях случайно на. Алек преди два-три дни — почвам.

— Доколкото си спомням, Питър, с теб имахме уговорката отношенията ти с твоя приятел Алек да поохладнеят.

— В операция „Уиндфол“ има нещо, което не разбирам, а ми се струва, че би трябвало да ми е ясно — навлизам постепенно в предварително подготвеното ми изказване.

— „Би трябвало“ ли казваш? На какво основание, за бога?

— Въпросът е съвсем елементарен, Джордж.

— Не знаех, че се занимаваме с елементарни въпроси.

— Искам да знам каква точно е задачата на Алек, нищо повече.

— Да прави точно това, което прави, и това ти е пределно ясно. Да се превърне в поредния житейски неудачник. Изгонен от Службата. И да се държи съответно като озлобен, отмъстителен, лесно съблазним и готов да се продаде човек.

— С каква цел обаче, питам? Какъв е смисълът?

Раздразнението му започва леко да избива. Понечва да ми отвърне, поема дълбоко дъх и подхваща отново:

— На твоя приятел Алек Лиймас му е заповядано да парадира на воля с всичките гореупоменати лични недостатъци, като целта му е да бъде забелязан от противниковите търсачи на таланти — с известна помощ от внедрения в нашите среди предател или предатели — и да предложи на пазара значителните си запаси от тайни разузнавателни сведения, към които ние впоследствие ще добавим и известна доза заблуждаващи данни.

— Тоест говорим за най-обикновена контрадезинформационна операция.

— Да, с известни финтифлюшки по нея, но все пак най-обикновена.

— С тази разлика, че според него крайната му цел е да очисти Мунт.

— И е съвсем прав, не смяташ ли? — контрира Смайли на мига, без ни най-малка промяна в тона.

Затова пък ме гледаше бесен през кръглите си очила. По мои предварителни изчисления вече трябваше да сме седнали един срещу друг, а всъщност все още бяхме прави, а аз съм значително по-висок от Джордж. Най-силно обаче ме изненада сухотата в гласа му, която ми напомни за срещата ни в полицейската конспиративна квартира броени часове след като беше сключил фаустовския договор с Мунт.

— Алек Лиймас е професионалист, Питър, какъвто си и ти и какъвто съм и аз. И ако Контрола не го е поканил да прочете дребния шрифт в описанието на задачата му, толкова по-добре и за самия Алек, и за нас двамата. Това предотвратява възможността той да стъпи накриво или да премине на страната на противника. И ако мисията му се окаже успешна по непредвидими от него начини, няма да се чувства излъган. Напротив, ще живее с убеждението, че е изпълнил точно онова, което се е искало от него.

— Но Мунт е наш, Джордж! Той е наш агент — той е „Уиндфол“!

— Благодаря за напомнянето. Ханс-Дитер Мунт в действителност е агент на нашата Служба. И като такъв трябва да бъде опазен на всяка цена от всички онези, които правилно го подозират какъв е всъщност и не престават да мечтаят как ще го изправят пред стената и ще заемат неговата длъжност.

— Ами Лиз?

— Елизабет Голд ли? — уточнява, сякаш е забравил името или аз съм го произнесъл грешно. — Елизабет Голд ще бъде подканена да направи точно онова, което й идва най-естествено: да каже истината и нищо друго, освен истината. Притежаваш ли вече всичката необходима ти информация?

— Не.

— Завиждам ти.