Шпионско наследство

4

Още с пристигането ми от Бретан предната сутрин се набутах в мизерно хотелче в близост до гарата „Черинг Крос“, където ме изръсиха деветдесет лири в аванс за стая с размерите на катафалка. Пътьом се отбих и на посещение на вежливост при моя стар приятел и бивш агент Бърни Лавендър — „шивач на джентълмени от дипломатическия корпус“, чиято кроялна е сбутана в миниатюрен полусутерен в близост до „Савил Роу“. Бърни обаче открай време не отдаваше значение на размера. Вълнуваше се най-вече — заедно с Цирка — от възможността да получи достъп до дипломатическите салони по „Кенсингтън Палас Гардънс“ и в „Сейнт Джонс Ууд“ в името на интересите на Англия, като в същото време си осигурява и скромен доход, освободен от данъчно облагане.

Прегърнахме се, той придърпа завесите и пусна резето на входната врата. В името на старата ни дружба пробвах две-три от непотърсените още поръчки — сака и костюми, които по неизвестни причини чуждестранните дипломати не бяха дошли да си получат. Накрая, пак в духа на бившето ни сътрудничество, му връчих запечатан плик, който да държи в сейфа си до следващата ми поява. В плика се намираше френският ми паспорт, но Бърни се отнесе към него със същата грижовност, с каквато щеше да поеме от мен и плановете за десанта в Нормандия.

И ето че сега се явявам да си го поискам обратно.

— Та как е мистър Смайли? — пита ме, снишил глас от уважение или в преувеличена проява на тайнственост. — Чули ли сте се изобщо с него, мистър Г?

Не сме. А Бърни? Уви, и Бърни не е, така че се задоволяваме с леката шега, че той, Джордж, си е такъв — има навика да изчезва за дълго, без да се обади.

Вътрешно обаче не ми е никак до смях. Възможно ли е Джордж да не е вече между живите? И Бъни да знае, но да не иска да ми го каже? Но дори Джордж не е способен да умре тайно. Ами Ан, вечно неблаговерната му съпруга? Преди време бях дочул, че след като се наситила на многобройните си авантюри, тя се била захванала с някакво нашумяло благотворително дружество. Но кой можеше да каже дали тази й връзка е траяла по-дълго в сравнение с предишните?

Възвърнал си френския паспорт, минах по Тотнъм Корт Роуд и вложих средства в два мобилни телефона за еднократна употреба с по десет лири депозит за разговори във всеки от тях. И покрай явилото ми се в последния момент внезапно хрумване се сдобих и с онази бутилка скоч, която не се сетих да си купя още на аерогарата в Рен и която вероятно обяснява защо, слава богу, нямам никакъв спомен от последвалата нощ.

На другата сутрин станах призори, вървях под ръмящия дъжд в продължение на час и хапнах злополучно в попътна закусвалня. И чак тогава, с чувство на примирение с оттенъци на недоверие, събрах смелостта да спра черно такси и да дам на водача адреса, на който в продължение на две години бях преживял повече щастие, стрес и човешки страдания, отколкото на всяко друго място през живота ми.

Запомнил бях Дизраели Стрийт 13, тоест Оборите, като занемарена, неремонтирана последна къща в редица от долепени жилищни сгради в малка пряка в квартала Блумсбъри. И за най-голямо свое учудване я заварвам в абсолютно същия вид: непроменена, непокайваща се, неспестяваща укорите към своите лъснати и издокарани съседки. Часът, според уговорката, е девет сутринта, но на стъпалото пред входа стои слаба жена по джинси, маратонки и кожено яке и чете някому конско по мобилния си телефон. В мига, в който решавам да направя още една обиколка на района, осъзнавам, че пред мен е „Лора, която е история“, но в съвременни одежди.

— Добре ли спа, Пийт?

— Като ангелче.

— Кое копче да натисна, без опасността да хвана гангрена?

— Пробвай на „Етика“.

„Етика“ го беше измислил навремето лично Смайли като възможно най-непривлекателния надпис върху входен звънец. Предната врата се отваря и в полумрака се появява призракът на Мили Макрейг с някогашната гарвановочерна коса, побеляла колкото моята, атлетичното й тяло разкривено от старостта, но и със същото фанатично излъчване на насълзените сини очи, докато ми позволява по една въздушна целувка за всяка от измършавелите й келтски бузи.

Лора минава безцеремонно покрай двама ни. Двете жени застават наежени една срещу друга в преддверието като боксьори преди първия гонг, а от бурните спомени и угризения, които нахлуват в душата ми, ми се приисква единствено да се измъкна пак навън, да затворя подире си вратата и да се престоря, че никога не съм пристъпвал там. Онова, което успявам да видя, би надминало мечтите и на най-настойчивия археолог: старателно запазена гробница с непокътнати печати, посветена на операцията „Уиндфол“, и всичките й пасажери, в комплект с целия оригинален реквизит, като се почне от висящия на закачалката мой екип на доставчик на пици и се стигне до дамското туристическо колело на Мили Макрейг, старомодно дори в онези времена, с плетена кошница, кръгъл звънец и чанта „Рексин“ на рамката, паркирано върху специалната стойка в коридора.

— Имате ли изобщо желание да разглеждате? — обръща се Мили към Лора с безразличие, каквото би проявила към някой случаен купувач.

— Има заден вход — казва Лора на Мили и вади архитектурен план на сградата.

Боже мили, с това пък откъде се е сдобила?

Застанали сме пред остъклената кухненска врата. Под нас е градинката с размер на носна кърпа, а посред нея — зеленчуковата леха на Мили. Първи я прекопахме двамата с Мендел. Въжето на простора е празно, но пък и Мили беше предупредена, че идваме. Някогашната къщичка за птици. Двамата с Мендел я сковахме по късна доба от парчета ненужни летви. Под леко подпийналото мое ръководство Мендел я доукраси с табелчица, на която с поялник изписа „Всяка птичка е добре дошла“. И досега стоеше горда и изправена, каквато си беше и на онзи рожден ден, в чиято чест я построихме. Между отделните участъци със зеленчуци се вие покрита с камъчета пътека и води чак до портичката за целувки за сбогом, която на свой ред отвежда до частния паркинг, а той — до страничната уличка. Джордж просто не можеше да си представи конспиративна квартира без заден вход.

— Някой влизал ли е някога оттук? — интересува се Лора.

— Контрола — казвам, спестявайки на Мили необходимостта да отговори. — За нищо на света не би си позволил да влезе през предната.

— А останалите откъде влизахте?

— През главния вход. От момента, в който Контрола си присвои задния, той се превърна в неговия „личен асансьор“.

Ръси щедро всякакви дреболии, напомням си непрекъснато. Останалото заключи в паметта си и изхвърли ключа. Следващата точка от дневния й ред е витото дървено стълбище — миниатюрна реплика на всички прашасали стълбища в Цирка. Тъкмо се каним да се качим по него, когато чуваме слабо звънче и отнякъде се появява котка: голямо, черно, космато, злобно на вид животно с червена каишка около врата. Котката сяда, прозява се и вперва очи в нас. Лора отвръща на погледа й, след това се обръща към Мили:

— И тя ли се води към бюджета?

— Не е „тя“, а „той“, и е на моя лична издръжка, държа да отбележа.

— Име има ли си?

— Има.

— Но и то е тайна, така ли?

— И то.

Лора повежда групата, котаракът я следва боязливо, след тях и ние се спускаме до междинната площадка и спираме пред облицованата със зелено сукно врата със секретна брава. Отвъд нея е стаята на шифровчика. Когато Джордж първоначално нае сградата, тази врата беше остъклена, но шифровчикът Бен не позволяваше никой да го гледа в пръстите, та впоследствие сложиха сукното.

— Добре. Кой знае комбинацията? — пита Лора с тона на ръководителка на отряд скаутки.

И тъй като Мили пак нищо не казва, налага ми се да съобщя неохотно цифрите: 21 10 05 — датата на битката при Трафалгар.

— Бен служеше в Кралския флот — пояснявам, но Лора или не схваща намека, или поне не дава признак да го е схванала.

Настанява се на въртящия се стол и вперва яден поглед в редиците циферблати и копчета. Щраква някакво ключе. Нищо. Завърта реостат. Пак нищо.

— Токът го изключиха още навремето — измърморва Мили, по-скоро към мен, отколкото към Лора.

А Лора се извърта върху стола на Бен и забива пръст по посока на вградения в стената зелен сейф „Чъб“.

— Добре. За това нещо има ли ключ?

Всичките тези „добре“-та ми лазят по нервите. Не по-малко от „Пийт“. Мили откача ключ от висящата на кръста й връзка. Ключът превърта и вратата на сейфа се отваря. Лора надниква и със замаха на косач събаря всичко върху рогозката от влакна на кокосова палма: ключове за шифрограми с гриф „Строго секретно“ и „Наистина много секретно“, моливи, подплатени пликове, избелели шифроблокчета за еднократна употреба — по дванайсет бройки в целофанени пликчета.

— Добре. Никой нищо да не пипа, ясно ли е? — съобщава Лора, обръщайки се към нас. — Нищичко, по никакъв повод. Ясно ли е? Пийт? Мили?

И е изкачила до средата следващите стъпала, докато Мили успее да я прикове на място с едно заповедническо „Ако обичате!“.

— Да не би случайно да възнамерявате да влезете в моето лично жилище?

— Да речем, че точно това възнамерявам. Е, и?

— Можете да огледате апартамента ми и личните ми вещи единствено след като получа своевременно предварително писмено уведомление, подписано от съответния ръководител в Централата — произнася с равен тон Мили това единствено изречение, което, подозирам, е репетирала. — Дотогава обаче ще ви помоля категорично да се отнасяте с уважение към личния ми живот така, както подобава на моята възраст и длъжност.

При което Лора произнася еретична мисъл, каквато навремето надали и Оливър Мендел щеше да си позволи, дори под формата на най-невинна шега:

— Ама защо, Мил? Да не си скрила някое гадже там?

Котаракът с тайното име се е оттеглил нанякъде. А ние сме застанали в „средната стая“, получила наименованието си в деня, в който Мендел и аз демонтирахме старите дъсчени разделителни стени. Откъм улицата виждаш поредния прашен партерен прозорец с дантелени перденца. От вътрешната страна обаче няма никакъв прозорец, след като през един снеговит съботен февруарски следобед го зазидахме и в стаята се възцари вечен мрак, прогонван само когато някой запалеше настолните лампи със зелени абажури като в казино, с които се сдобихме от един магазин в Сохо.

В средата на стаята стояха две тромави бюра във викториански стил — едното се заемаше от Смайли, а другото, само от време на време, от Контрола. Произходът им беше забулен в неизвестност до вечерта, в която, докато си пиехме уискито, Смайли не спомена, че някакъв братовчед на Ан разпродавал имението си в Девон, за да си платял данъка „наследство“.

— В името на всичко свято на този свят мога ли да попитам каква е тази тук гадост?

Никак не се изненадвам, че окото на Лора е било привлечено от крещящите цветове на схемата с размер метър на 60 сантиметра, окачена над бюрото на Контрола. Гадост? Може, но не и в моите очи. Затова пък животозастрашаваща! Докато се усетя, съм грабнал окачения на облегалката на Контрола бастун от ясен и съм се впуснал в обяснение, чиято цел е единствено да отклони вниманието.

— Тази тука част, Лора — размахвам бастуна по посока на лабиринта от цветни линии и оперативни псевдоними, силно наподобяващи шантава карта на лондонското метро, — е домашната ни диаграма на мрежата на Цирка в Източна Европа, с кодовото название „Мейфлауър“, в състоянието, в което я завари началото на операция „Уиндфол“. Ето това тук е самият мозък на мрежата, източникът „Мейфлауър“, вдъхновител и основател на мрежата, неин бушон и двигателен вал; тези тук са неговите второстепенни източници, а тук, в низходящ ред — техните съзнателни или несъзнателни информатори, заедно с кратко описание на продукта, който осигуряват, стойността му на борсата в Уайтхол, а така също и нашата вътрешна десетобална оценка за надеждността на съответните главни и второстепенни източници.

И окачвам пак бастуна върху облегалката, независимо че Лора няма вид нито на разсеяла се, нито на объркана до степен, която би ме задоволила. Тя оглежда един по един оперативните псевдоними върху диаграмата и ги отмята наум. Зад гърба си усещам как Мили се измъква от стаята.

— Е, и ние имаме все пак някаква представа за операция „Мейфлауър“ — отбелязва надменно Лора. — От малкото досиета, които си пропуснал да отмъкнеш от общия архив. Плюс някой и друг наш си източник. — И след като ме изчаква да асимилирам казаното: — Само не разбирам защо всички са кръстени на градински цветя.

— По онова време, Лора, всичко се кръщаваше тематично — отговарям, стараейки се и аз да поддържам високопарен тон. — В конкретния случай под „Мейфлауър“ визирахме именно майското цвете, а не кораба9.

Но тя пак е престанала да слуша.

— А тия звезди тук какво означават, по дяволите?

— Това са искри, Лора. А не звезди. Символични искри, изобразяващи къде агентите ни на терен разполагат с радиопредаватели. Червените са действащи, жълтите — законсервирани.

— „Законсервирани“ ли каза?

— Заровени. Обикновено увити в мушама.

— Аз, когато крия нещо, казвам, че съм го скрила, ясно ли е? — уведомява ме тя, не преставайки да проучва оперативните псевдоними. — Не го консервирам. Не използвам шпионски жаргон и не се правя на хлапак в приключенски клуб. После, какво ще рекат всички тия плюсове тук? — задържа тя пръст в облачето около един от вторичните източници.

— Това не са никакви плюсове, Лора, а кръстове.

— И означават, че лицето е пресякло линията и е преминало на страната на противника ли?

— Не. Означават, че човекът вече не съществува.

— В смисъл?

— Разкрили са го. Отказал се е. Най-различни поводи.

— С този тук какво стана?

— Човекът с кодовото название Вайълет10 ли?

— Да. Каква беше съдбата на Вайълет?

Вкарваше ли ме вече в капана? Аз поне имах такова усещане.

— Изчезна безследно. Предполагаме, че е бил подложен на разпити. Действаше в Източен Берлин от 1956 до 1961 г. начело на екип, който следеше движението на влаковете. Там, в облачето, всичко пише — добавям, в смисъл „Чети, нали си грамотна“.

— А с този? С Тюлип11?

— Тюлип е жена.

— И за какво е този диез?

Дали пък не е чакала търпеливо да дойде тъкмо този миг, в който пръста й е забучен точно на това място?

— Така нареченият от теб „диез“ е символ.

— Дотолкова и сама се досетих. На какво?

— Тюлип се беше покръстила в руската православна вяра, затова я отбелязаха с православен руски кръст. — Произнесено с абсолютно равен глас.

— Кои са я отбелязали?

— Жените. Двете старши секретарки, които работеха тук.

— На всеки религиозен агент ли се полагаше кръст?

— Православието беше част от мотивацията на Тюлип да работи за нас. Именно това бележи кръстът.

— И каква съдба я сполетя?

— Изчезна от екраните ни, за съжаление.

— По ваше време е нямало екрани.

— Предположихме, че й е омръзнало. Нормално явление сред агентите. Прекъсват всякаква връзка и изчезват.

— Истинското й име е било Гамп, права ли съм? Дорис Гамп.

Не, твърдо не изпитвам усещането, че ми се повдига. Стомахът ми е съвсем наред.

— Възможно е да е било Гамп. Като се замисля, май си права. Но знанията ти ме изненадват.

— Благодарение може би на факта, че не си отмъкнал достатъчно досиета. Голяма загуба ли се явяваше?

— Кое?

— Решението й да се откаже?

— Не си спомням да е обявявала някога подобно решение. Просто престана да действа. Но да, в по-общ план наистина може да се каже, че претърпяхме определена загуба. Тюлип беше важен източник. Значителен. Да.

Много ли съм се разприказвал? Малко ли? Прекалено лековат ли е тонът ми? Виждам я, че размишлява точно върху тези неща. Прекалено дълго.

— Останал бях с впечатлението, че се интересувате конкретно от „Уиндфол“ — напомням й.

— А, не само от „Уиндфол“. Всичко ни интересува. „Уиндфол“ е само поводът. Какво стана с Мили?

Коя Мили? А, Мили. Не Тюлип. Мили.

— Кога? — задавам глупав въпрос.

— Сега, имам предвид. Къде изчезна тази жена?

— Вероятно се е качила горе, у дома си.

— Свирни й да дойде, ако обичаш. Тя не може да ме търпи.

Но в мига, в който отварям вратата, установявам, че Мили чака отвън с връзката ключове. Лора я подминава бойко и се запътва по коридора с чертежа в ръка. Аз гледам да поизостана.

— Къде е Джордж? — питам под сурдинка Мили.

Но тя само завърта глава. „Не знам“? Или „Не питай“?

— Ключовете, Мили.

Мили отваря послушно двойната врата към библиотеката. Лора прави крачка напред, после две назад в комедиен стил и издава задължителния вик „Мамка му!“ с пронизителност способна да събуди и мъртъвците в Британския музей. Приближава се с невярващ поглед към натъпканите с овехтели книги лавици, издигащи се от пода до тавана. Протяга плахо ръка към първата избрана книга — том XVIII от непълен комплект на 30-томната „Енциклопедия Британика“, издание от 1878 г. Отваря го, преглежда с невярващ поглед няколко случайно попаднали й страници и го захвърля върху малката масичка, след което насочва вниманието си върху „Пътешествия сред арабите и по-далеч“, издание 1908 г., също част от непълна поредица, предлагана — не знам защо точно това съм запомнил — за пет шилинга и шест пенса на том, но закупена цялата за една лира след голям пазарлък между Мендел и антикваря. И ми задава следващия си въпрос:

— Би ли споделил кой чете всички тези боклуци? Или, по-точно казано, кой ги четеше?

— Всеки с разрешен достъп до „Уиндфол“ и в действителност нуждаещ се да ги чете.

— А това ще рече?

— Ще рече — отвръщам с всичкото ми налично достойнство, — че Смайли беше стигнал до заключението, че при липса на въоръжена крепост на брега на Темза, естественото прикритие върши много по-добра работа от физическата охрана. Или, казано другояче, нито един местен взломаджия не би устоял при вида на решетки по прозорците и огнеупорна каса, но още не се е родил крадецът, който си мечтае да задигне цял вагон книги…

— Добре, вместо да говориш, ми покажи откраднатото. Поне онази му част, която се е съхранявала тук.

Поставям библиотекарска стълба пред изпълнено с изсъхналите цветя на Мили огнище и измъквам от най-горната лавица „Френология: ръководство за лаици“ от Хенри Дж. Рамкен, магистър по хуманитарни науки — Кеймбридж, и от изрязаната в нея кухина вадя бежова папка. Подавам я, Лора я поема отдолу, връщам д-р Рамкен на полицата и се спускам на здрава земя, където я заварвам приседнала върху страничната облегалка на библиотечен стол, зачела се в новопридобитата плячка; а Мили пак я няма никаква.

— Това, дето ми го даде, е за някой си Пол — хвърля ми обвиняващ поглед Лора. — Как го наричат тоя Пол, когато си е у дома?

Този път не успявам да овладея докрай тона на своя отговор:

— Няма как да си е у дома, Лора. Той загина. Паул, както се произнася името на немски, беше един от няколкото псевдонима на Алек Лиймас за пред берлинските му агенти. — И едва сега го докарвам по-небрежно: — Той редовно ги сменяше. Не се доверяваше особено на света. Или, по-точно казано, не изпитваше особено доверие към Междуведомствената.

Любопитството й е разпалено, но се мъчи да го прикрие от мен.

— Значи, тук са всички досиета, а? Целият вагон. Всичко, което си измъкнал, е скрито тук, в книгите? Така ли?

С безкрайно удоволствие я просвещавам:

— О, изобщо не може да става дума за всичко, Лора. За твое съжаление, Джордж се придържаше към своето правило да задържа колкото се може по-малко. Онези, от които можехме да се лишим, минаха през шредера. А всичко излязло от шредера, изгорихме. По закона на Джордж.

— А самият шредер къде е?

— Ей го там, в ъгъла.

Не го беше забелязала.

— И къде ги изгаряхте?

В онази камина.

— Имате ли протоколи за унищожаването им?

— Ако имахме, щеше да се наложи и тях да изгорим, не мислиш ли?

Докато се радвам на вкуса на своята малка победа, нейният поглед се премества към най-тъмния и отдалечен ъгъл на помещението и окачените там една до друга две високи фотографии на изправени мъже. Само дето този път не възкликва нищо от рода на „Мамка му“, ами се отправя натам с бавни стъпки, сякаш се бои да не ги подплаши и те да излетят.

— Ами тези хубостници?

— Йозеф Фидлер и Ханс-Дитер Мунт. Съответно началник и заместник-началник на оперативната дирекция на Щази.

— Да започнем от левия.

— Фидлер.

— Характеристика?

— Немски евреин, единствен оцелял син на загинали в концлагерите научни работници. Завършил хуманитарни факултети в Москва и Лайпциг. Започнал кариерата си в Щази на сравнително късен етап. Повишаван по ускорената процедура, голям мозък, ненавижда другия до него.

— Мунт.

— Да, по метода на елиминирането онзи следва да е Мунт — съгласявам се. — Малкото му име е Ханс-Дитер.

Копчетата на двуредния костюм на Ханс-Дитер Мунт са закопчани до едно. Ръцете му на убиец са притиснати плътно до тялото, с насочени надолу палци, очите му са вперени в обектива. Ханс-Дитер Мунт присъства на екзекуция. Собствената му. Или чужда. Няма значение. Изражението му ще си остане завинаги непроменено, дълбокият вертикален белег от нож през цялата му буза никога няма да зарасне.

— Той ви е бил целта, така ли? Човекът, когото приятелят ти Алек Лиймас е трябвало да елиминира, така ли? Но вместо това Мунт го е елиминирал него — Лиймас. Права ли съм? — После се връща към Фидлер. — А Фидлер е бил вашият суперизточник. Нали така? Върховният ви таен доброволен информатор. Посетителят, който така и не ви е посетил. Ами само е изтърсил на прага ви цял куп нажежени до червено разузнавателни данни, натиснал звънеца и побягнал, без дори да ви съобщи как се казва. Постъпвал е по този начин многократно. Поради което и досега не сте убедени, че тъкмо той е бил агентът ви. Права съм, нали?

Поемам въздух.

— Всичкият придобит без искане от наша страна материал чрез „Уиндфол“ сочеше към Фидлер — отвръщам, подбирайки най-внимателно думите си. — Задавали сме си дори въпроса дали Фидлер не подготвя почвата за бягство при нас и дали в този смисъл не е почнал да пуща хляба си по водите.12

— Заради ненавистта си към Мунт ли? Към бившия нацист Мунт, който така и не се реформира докрай ли?

— Това беше един от възможните мотиви. В съчетание, предполагахме, с обезверяване по отношение на демокрацията или липсата на такава в практиката на Германската демократична република — ГДР. Със затвърдяването на усещането, че собственият му комунистически Господ му е изневерил. Не забравяй и неуспялата малко по-рано унгарска контрареволюция, която Съветите доста брутално потушиха.

— Благодаря. Това, струва ми се, ми беше известно.

Ама и аз трябваше да се сетя. Нали самата тя е „история“.

На вратата се появяват двама млади хора — мъж и жена. Първата ми мисъл е, че са влезли през задната врата, която няма звънец; а втората — по-шантавата, признавам си — е, че това са Карън, дъщерята на Елизабет, и другият ищец, Кристоф, синът на Алек, дошли да ме поставят под граждански арест. За по-голям авторитет Лора се изтъпанва на първото стъпало на библиотекарската стълба.

— Нелсън. Пепси. Запознайте се с Пийт — заповядва им.

Здрасти, Пийт.

Здравей, Пийт.

Здравейте.

— Окей. Моля за внимание. От сега нататък сградата, в която се намираме, се смята за местопрестъпление. Освен дето е и собственост на Цирка. Включително и градината. Така че всяко листче, всяка папка, и най-малкото боклуче, всичко по стените — всякакви диаграми и табла, а така също и цялото съдържание на чекмеджетата и етажерките, също представлява собственост на Цирка и евентуално веществено доказателство за пред съда и подлежи на съответното предварително копиране, фотографиране и описване. Нали така?

Никой не казва, че не е така.

— Пийт ще е нашият четец. Четенето си Пийт ще извършва тук, в библиотеката. Пийт ще чете и ще бъде инструктиран и разпитван единствено от завеждащия правния отдел и от мен. Без изключения. — И пак се обръща към рошавата младеж: — Вашите разговори с Пийт ще са само на неслужебни теми. Разбрахме ли се? Ще са учтиви. Но по никакъв повод няма да засягат материала, който му е даден за четене, или причините, поради които го чете. Знам, че това по принцип ви е известно, но го повтарям за сведение на Пийт. Ако случайно у някой от вас възникне съмнение, че Пийт или Мили случайно или умишлено се опитват да изнесат документ или веществено доказателство от принадлежащо на Цирка помещение, сте длъжни незабавно да уведомите правния отдел. Мили.

Мили не отговаря, но чака на прага.

— Твоят район… твоят апартамент… служил ли е някога… и служи ли в момента… за някакви служебни цели на Службата?

— Не, доколкото ми е известно.

— Има ли в твоя район водещо се на Службата оборудване? Фотоапарати и камери? Апаратура за подслушване? Материали за тайнопис? Досиета? Документация? Официална кореспонденция?

— Няма.

— Пишеща машина?

— Лична. Закупена лично от мен с мои лични средства.

— Електронна?

— Механична. Марка „Ремингтън“.

— Радио?

— Приемник. Личен. Закупен с лични средства.

— Магнетофон?

— За радиото. Закупен с лични средства.

— Компютър? Айпад? Смартфон?

— Най-обикновен телефон, ако позволите.

— Мили, преди малко те предупредих в аванс. Писменото потвърждение вече пътува по пощата. Пепси. Придружи, ако обичаш, още сега Мили до апартамента й, ясно? Мили, очаквам да подпомагаш Пепси във всяко едно отношение. Всичко да се провери до шушка. Пийт.

— Лора.

— Как се разпознават действащите томове по тези етажерки?

— Всички книги във формат кварто на най-горната лавица, имената на чиито автори започват от А до Р би трябвало да съдържат някакви документи, стига същите да не са били унищожени.

— Нелсън. Оставаш тук в библиотеката до пристигането на екипа. Мили.

— Какво още?

— Колелото в коридора. Премести го другаде, ако обичаш, да не пречи.

За пръв път оставам на четири очи с Лора, в „средната стая“. Предлага ми стола на Контрола. Предпочитам мястото на Смайли. Тя се настанява на онова на Контрола и се извърта на единия си хълбок — или за лично удобство, или заради мен.

— Аз съм юрист. Ясно ли е? При това съм дяволски способна. Почнах първо самостоятелно, после в голяма фирма, накрая ми писна и кандидатствах при вас. И понеже бях млада и красива, ми възложиха отдела „История на Службата“. Оттогава съм все в историята. Така че щом възникне някаква заплаха историята да захапе Службата по задника, веднага ревват „Викайте Лора“. А ти хич и недей се съмнява, като ти казвам, че заради „Уиндфол“ ще ни захапят много яко.

— Което, вероятно, страшно те радва.

Може и да е усетила иронията в гласа ми, но се прави, че не я е чула.

— В този смисъл, колкото и изтъркано да ти звучи, от теб искаме единствено цялата истина и нищо друго, така че забравяш всякаква вярност към Смайли или към който и да било друг. Нали така?

Изобщо не е така, но има ли смисъл да й го обяснявам?

— И едва след като се доберем до истината, ще знаем как да я извъртим. Нищо чудно това да е и в твоя полза, ако се окаже, че интересите ни съвпадат. Моята задача е да отклоня лайната, преди да са стигнали до вентилатора. Което всъщност е и твоята цел, нали така? Без никакви скандали, пък били те и от миналото. Скандалите не само разсейват, но и навеждат на неприятни сравнения със съвремието. Една разузнавателна служба разчита на своята репутация и външност. И всяко предаване на заподозрени за измъчване от чужди разузнавания или тайно заиграване с психопати убийци може само да й навреди на имиджа и да опетни името на занаята. В този смисъл сме от един и същ отбор, нали така?

А аз пак успявам да не й отговоря.

— Сега вече мога да ти съобщя и лошата новина. Кръвчицата ни искат да изпият не само потомците на жертвите на „Уиндфол“. Бъни просто искаше да те пощади, като ти спестяваше някои неща. Истината е, че съществува и група плачещи за внимание членове на парламента, които копнеят да представят „Уиндфол“ като пример за това, какво става, когато разузнавателната общност бъде изтървана от контрол. И понеже нямат достъп до сегашната дейност, им се налага да се задоволят с историята. — Явно започвам да я дразня с мълчанието си. — Повярвай ми, Пийт. Не ни ли помогнеш всеотдайно, тази история може да…

И ме оставя аз да довърша изречението. Вместо това аз я оставям да си чака.

— Значи, наистина не си се чувал изобщо с него, така ли? — пита ме накрая.

Минава цяла секунда, преди да се усетя, че седя на стола му.

— Не, Лора. За сетен път ти казвам, че не съм се чувал с Джордж Смайли.

Обляга се назад и вади от задния си джоб пощенски плик. За един луд миг ми минава мисълта, че ще ми връчи послание от Джордж. Разпечатано на електронен принтер. Без воден знак. Без намеса на човешка ръка.

Забранява ми се да държа домашни любимци. Забраняват се всякакви посещения в жилището на трети лица без предварително разрешение. Трябва да съм задължително налице и на разположение в жилището между 22,00 и 07,00 ч., освен ако не съм предупредил предварително правния отдел. Предвид моето (неуточнено) положение, от пенсията ми ще се удържа концесионен наем в размер на 50 лири на вечер. Няма да ми се удържат разходи за отопление, осветление и ток, но ще нося парична отговорност за всяка нанесена на жилището загуба или щета.

През вратата наднича рошавата глава на младежа на име Нелсън.

— Камионетката пристигна, Лора.

Всеки момент ще започне плячкосването на Оборите.