Шпионско наследство

3

— Питър?

— Да, Бъни.

Лора пази неодобрително мълчание.

— Ще позволиш ли само за миг да се върнем на петдесет и девета — годината, в която, струва ми се, е била прекратена „Джакнайф“?

— Боя се, че не ме бива особено в помненето на дати, Бъни.

— Прекратена от Централата по съображения за неефективност и прекомерни разходи на финансови и човешки ресурси. Вие с Алек Лиймас обаче сте подозирали нещо много гнило на домашния фронт.

— От Междуведомствената пискаха, че сме объркали конците. Алек пък се оплакваше, че срещу нас имало някакъв заговор. На който и бряг да дебаркирахме, противникът неизменно ни беше изпреварил. Радиовръзката разбита. Всичко разбито. Според него предателят се намирал между нас. Той поне така виждаше нещата, а аз от моята скромна гледна точка бях склонен да споделя този му възглед.

— И тогава двамата решихте да се обърнете към Смайли. Явно не сте го включвали в класацията на потенциалните предатели.

— „Джакнайф“ беше операция на Междуведомствената. Ръководена от Бил Хейдън. Хейдън, а след него Алълайн, Бланд, Естерхази — „момчетата на Бил“, както им викахме. Джордж нямаше абсолютно нищо общо с нея.

— А Междуведомствената и „Тайните“ бяха на нож помежду си?

— От Междуведомствената непрекъснато крояха планове как да приберат „Тайните“ под топлото си крило. Джордж виждаше в действията им неправомерен опит за узурпиране на властта и се съпротивляваше. Най-усилено.

— А каква позиция заемаше нашият храбър Шеф на Службата, така наричаният от нас Контрола?

— Той постоянно ги насъскваше едни срещу други. Разделяше ги и ги владееше, както винаги.

— Нали не греша, като си мисля, че между Смайли и Хейдън са съществували и лични дрязги?

— Възможно е. По чаршията се носеха приказки, че Бил въртял по някое време роман с Ан, жената на Смайли. И че това замъглило погледа на Джордж. Ход в типичния за Бил стил. Бил поначало беше изобретателен лайнар.

— И Смайли споделяше с теб всички тези подробности от интимния си живот?

— Дума да не става. Недопустимо е човек да разговаря по такъв начин с подчинените си.

Бъни се замисля по въпроса, не ми вярва, май му се ще да задълбае по-нататък в тази посока, но в крайна сметка се отказва.

— Значи, със закриването на операция „Джакнайф“ вие двамата с Лиймас отидохте да се оплачете на Смайли. Очи в очи. Тримата насаме. Включително и ти. Независимо от по-низшия ти чин.

— Алек ме помоли да го придружа. Нямаше си доверие.

— Защо?

— Много лесно се палеше.

— И къде се проведе тази среща на шест очи?

— Какво значение има пък това, дявол да го вземе?

— Това, че аз например си представям някоя конспиративна квартира. Място, което засега не си ми разкрил, но по някое време и това ще направиш. Просто ми се стори, че е настъпил моментът, затова реших да попитам.

А пък аз покрай всичките маловажни дрънканици си бях втълпил, че сме навлезли в по-безопасни води.

— Можеше да се срещнем в някоя от тайните квартира на Цирка, но те поначало се подслушваха от Междуведомствената. И у Джордж можехме да се съберем, на Байоутър Стрийт, но Ан не излизаше от дома. А по принцип битуваше някаква негласна уговорка да не я замесваме в неща, които не са й по силите.

— Страх ви беше да не снесе нещо пред Хейдън ли?

— Не съм казал подобно нещо. Просто имаше такова всеобщо настроение. Нищо повече. Да говоря ли по-нататък, или не желаеш повече да ме изслушваш?

— Напротив, слушам те с най-голям интерес.

— Забрахме Джордж от Байоутър Стрийт и го заведохме на здравословна разходка по южния бряг на Темза. Беше лятна вечер. А и той непрекъснато се оплакваше, че водел много застоял живот.

— И от тази крайбрежна вечерна разходка се роди операция „Уиндфол“, така ли?

— Господи! Няма ли да съзрееш най-сетне?

— Аз вече съм съзрял достатъчно, не се притеснявай. Но ти с всяка изминала минута се вдетиняваш все повече. Наострил съм слух да чуя как премина целият ви разговор.

— Говорихме си за предатели. В най-общи линии, без да навлизаме в безсмислени подробности. По дефиниция списъкът включваше всички настоящи и бивши членове на Междуведомствената. Тоест група от петдесет-шейсет потенциални изменници. Обсъдихме кой от тях е разполагал с необходимия достъп за осуетяването на „Джакнайф“, но не преставахме да си даваме сметка и за това, че с Бил начело на Междуведомствената, при наличието на неговия храненик Пърси Алълайн и на Бланд и Естерхази — двама винаги готови натегачи, на един предател щеше да му е напълно достатъчно просто да присъства на някоя открита планьорка на Междуведомствената или да се заседи в бара на старшите офицери и да изслуша самохвалствата на Пърси Алълайн. Понеже Бил открай време твърдеше, че изолирането на отделите била ялова работа и че най-добре било всички да знаят всичко. Така си е осигурявал най-доброто възможно прикритие.

— И как се отнесе Смайли към вашия демарш?

— Щял да обмисли нещата и да ни каже. От Джордж никой не е успявал да измъкне повече приказки. Между другото, ще мога ли да се възползвам от предложеното ми в самото начало кафе? Черно. Без захар.

Протягам се, тръсвам глава, прозявам се. Годините почват да ми тежат, за бога. Но на Бъни този номер не му минава, а Лора отдавна се е отказала от мен. В погледите и на двамата се чете, че е почнало да им писва от мен, а кафе не е включено в менюто.

Бъни си е сложил маската на юрист. Край на стискането на очите. Край на повишаването на гласа заради поизкукуригал и полуоглушал старец.

— Искам да се върнем там, откъдето започнахме. Стига да не възразяваш. Ти и законността. Службата и законността. Съсредоточен ли си напълно върху това, за което разговаряме?

— Предполагам.

— Вече споменах за неутолимия интерес на британската общественост към престъпленията в миналото. Нещо, за което нашите храбри парламентаристи прекрасно си дават сметка.

— Да приемем, че си споменал.

— И съдебните власти са наясно. Вменяването на историческа вина — най-модното за момента занимание. Нашият национален спорт. Днешното абсолютно невинно поколение срещу изпълненото с вина твое. Кой ще изкупи греховете на отците ни, при все че навремето не са се смятали за грехове? Ти обаче не си баща, доколкото знам. Макар че, ако се съди по досието ти, вече би трябвало да си отрупан с внуци.

— Ти, доколкото си спомням, каза, че досието ми било филетирано. Да разбирам ли, че в момента твърдиш точно обратното?

— Мъча се да разгадая чувствата ти. И не успявам. Или нямаш такива, или ти идват в повече. Минаваш по допирателната, като става дума за смъртта на Лиз Голд. Защо? По същия начин се отнасяш и към смъртта на Алек Лиймас. Преструваш се, че изпитваш пълна амнезия по отношение на „Уиндфол“, а на нас ни е съвсем ясно, че си бил проверен и одобрен за „Уиндфол“. И което е още по-многозначително, покойният ти приятел Алек Лиймас не е получил съответния допуск, независимо от факта, че кончината му го заварва впрегнат в операция, за която не е бил одобрен. Не съм те молил да ме прекъсваш, така че бъди така добър да се въздържаш, ако обичаш. В същото време обаче — продължи той, явно опрощавайки неприличното ми поведение — започвам да напипвам наченките на едно споразумение помежду ни. Ти вече призна, че названието „операция «Уиндфол»“ може евентуално да събуди някакво далечно звънче в паметта ти. „Тренировъчно занятие“, гласеше благосклонното ти идиотско предположение. Затова ти предлагам следната сделка: ние, от наша страна, ще внесем по-голяма прозрачност, а от твоя страна, онези далечни звънчета в мозъка да задрънчат по-ясничко, а?

Замислям се, клатя глава, мъча се да доловя онзи далечен звън. Имам чувството, че битката ще се води до последна капка кръв, а последната капка кръв ще е моята.

— Ако мога да разчитам на съвсем беглите си спомени, Бъни — отстъпвам леко в знак на едва забележима промяна на посоката в негова полза, — ако изобщо се сещам нещо за „Уиндфол“, то е, че названието се отнасяше не към някаква операция, а към източник. И то провален. Имам чувството, че точно оттук произтича цялото ни недоразумение — подсказвам с напразната надежда да усетя известно отслабване на натиска от отсрещната страна на масата. — Потенциален източник, който рухна тотално още пред първото препятствие. При което бе моментално и съвсем благоразумно зарязан. Към дело и забрава. — И се впускам смело напред: — Източникът „Уиндфол“ беше някакъв остатък от миналото на Джордж. Поредният исторически случай, както ги наричаш — кимам почтително към Лора. — Източногермански професор по барокова литература от Ваймарския университет. Приятел на Джордж от военните години, когато ни е вършил дребни услуги. Беше възобновил връзката си с Джордж с помощта на някакъв там шведски учен, към петдесет и девета година. — Не прекъсвай потока от думи, не конкретизирай нищо, така гласи златното правило. — Та въпросният професор твърдеше, че попаднал на гореща до зачервяване следа към супертайно споразумение, което се готвело между двете половини на Германия и Кремъл. Научил бил подробности от свой съмишленик в източногерманската управа. — Думите се леят гладко, досущ като едно време. — Двете половини на Германия щели да се обединят при условие да останели неутрални и разоръжени. Тоест точно онова, което Западът не желаеше — силов вакуум в самото сърце на Европа. И ако Циркът измъкнел професора на Запад, щял да ни съобщи всички подробности мотамо.

Тъжна усмивка, поклащане на побелялата старческа глава. И никаква реакция от отсрещната страна на огромния вододел.

— Оказа се, че единствената цел на професора била да получи назначение в Оксфорд, доживотна длъжност, рицарско звание и покана на чай от кралицата — казано през сподавен смях. — Всичко било негова измишльотина. Врели-некипели. Край на случая — обявявам в заключение с усещането, че съм успял все пак да се справя прекрасно и че ако Смайли ме слуша отнякъде, сигурно тихичко ще ми изръкопляска.

Но нито Бъни, нито Лора ръкопляскат. Изражението на Бъни е неискрено тревожно, а на Лора й личи, че дори на една думичка не вярва.

— Лошото, Питър — казва подир малко Бъни, — е, че онова, което ни пробутваш, не се различава по нищо от изтърканите глупости в съхраняваните в стария централен архив подправени досиета „Уиндфол“. Не съм ли прав, Лора?

Изглежда е прав, понеже тя се включва моментално при подадената й реплика.

— Буквално дума по дума, Бъни. Съчинения, чиято единствена цел е да отклонят любопитния изследовател по фалшива пътека. Такъв професор изобщо не е съществувал и цялата история е пълна измислица от начало до край. Не че не намирам подобно решение за съвсем уместно и справедливо: щом се е налагало „Уиндфол“ да се опази от зловредните очи на хейдъновците на този свят, напълно разумно е било да се създаде димна завеса с помощта на такова фалшиво досие в централния архив.

— Но онова, което не се връзва с никакъв разум, Питър, е фактът, че на твоята преклонна възраст си седнал тук да ни пробутваш същата купчина дезинформационни фъшкии, която ти, Джордж Смайли и останалите служители в „Тайните“ сте съчинили преди цяло едно поколение — добавя Бъни и почти успява да присвие до половината очите си в знак на дружелюбност.

— Ние, Пийт, успяхме да се сдобием с финансовите отчети на тогавашния Контрол — обажда се услужливо Лора, а през това време аз продължавам да обмислям своя отговор. — Отнасящи се до неговия змийски фонд8 — онази част от тайните средства, която е била отпускана на Контрола за лични джобни пари, но все пак е трябвало да отчита до последното пени, нали, Питър? — обяснява ми бавно, като на малко дете. — Предадени лично от него в ръцете на доверения му съюзник от Министерството на финансите, тогава именувал се Оливър Лейкон, впоследствие сър Оливър, междувременно превърнал се в о бозе почившия лорд Лейкон Аскот Уест…

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш аз какво общо имам с всичко това?

— Всичко, на практика — отговаря преспокойно Лора. — В отчета до Министерството на финансите, до който достъп има единствен Лейкон, Контрола указва имената на двама служители в Цирка, които били в състояние да предоставят при поискване пълни и точни сведения за разходите, направени по упоменатата там операция „Уиндфол“. Тоест, ако някой ден идните поколения проявели съмнения относно въпросните извънредни разходи. Независимо от всичките му други недостатъци Контрола е бил изключително принципен в това отношение. Та на първо място е посочено името на Джордж Смайли. А на второ място — Питър Гуилъм. Сиреч ти.

Бъни създава впечатлението, че изобщо не слуша какво си говорим. Пак е забил поглед под ръба на масата и изглежда се е вглъбил докрай в онова, което чете. Едва след време вдига глава.

— Разкажи му за конспиративната квартира за „Уиндфол“, на която попадна, Лора. Онова тайно сенчесто кътче, в което Питър е трупал откраднатите от него досиета — предлага той с тон, който следва да ни подскаже, че умът му в момента е зает със съвсем други неща.

— Да, както току-що спомена Бъни, в отчетите става дума и за въпросната конспиративна квартира — услужливо обяснява Лора. — А така също не само за съдържател на конспиративната квартира — повишава възмутено глас тя, — но и за тайнствен джентълмен на име Мендел, който дори не е кадър на Службата, а е бил нает от „Тайните“ като агент специално за операция „Уиндфол“. Двеста лири стерлинги месечно в спестовния му влог към пощата в Уейбридж, плюс още двеста отчетни за пътни и дневни, внасяни на негово разположение по безименна клиентска сметка към някаква префърцунена адвокатска кантора в Сити. И някой си Джордж Смайли, с генерално пълномощно да се разпорежда с всички тези средства.

— И кой всъщност е този Мендел? — пита Бъни.

— Пенсиониран офицер от полицията, отдел „Контраразузнаване“ — отвръщам, преминал вече на автопилот. — С малко име Оливър. Да не се бърка с Оливър Лейкон.

— Привлечен кога и от къде?

— Джордж познаваше Мендел от години, от участието му в предишна разработка. И харесваше начина му на мислене. Плюс факта, че не е от Цирка. Наричаше го „моята глътка чист въздух“.

Разговорът ни сякаш изведнъж докарва Бъни до изтощение. Той се отпуска върху облегалката на стола си и започва да тръска китки, сякаш се подготвя да излети надалеч.

— Хубаво. Дойде обаче моментът да погледнем реалността в очите, разбираш ли? — пита ме със зле прикрита прозявка. — На настоящия етап или в настоящия момент змийският фонд на Контрола представлява единствената безспорна улика, с която разполагаме и която ни предоставя (а) нишка към осъществяването и целта на операция „Уиндфол“ и (б) средство, с което да се защитим срещу евентуален изсмукан от пръстите граждански иск или частно съдебно дело, заведено срещу Службата и лично срещу теб, Питър Гуилъм, от ищеца Кристоф Лиймас, единствен наследник на покойния Алек, и ищцата Карън Голд, неомъжена, единствена дъщеря на покойната Елизабет или Лиз. Чу ли добре какво ти казах? Чу. Само не ми казвай, че най-после сме успели да те изненадаме.

И както се е тръшнал на стола си, изпъшква едно „Исусе“ в очакване на моята реакция. А тя, изглежда, доста се е позабавила, понеже ми е останал и споменът, че по някое време ми изревава повелително: „Защо мълчиш, бе?“.

— Ама Лиз Голд дете ли е имала? — чувам как пита гласът ми.

— Засега поне дава признаци да е по-шантаво второ издание. Майка й била на петнайсет, когато забременяла от някакъв простак, неин съученик в местната прогимназия. По настояване на родителите й предала бебето за осиновяване. И осиновителите кръстили момиченцето Карън. Може и да не е била точно кръстена, понеже е еврейка. Но така или иначе, след като станала пълнолетна, Карън се позовала на законното си право да научи коя е биологичната й майка и, естествено, се заинтересувала от мястото и обстоятелствата на майчината й гибел.

Прави пауза, в случай че искам да попитам нещо. Въпросът се появява у мен със закъснение:

— Откъде, по дяволите, са се сдобили Кристоф и Карън с имената ни?

Той не ми обръща внимание и продължава:

— В търсенето си на истината и на спогодба Карън получава силна подкрепа от Кристоф, синът на Алек, който, без тя да знае, след падането на Стената упорито издирва как и защо е загинал баща му — но, държа да отбележа, без капка ентусиазирана помощ от страна на Службата, която прави всичко по силите си да поставя на пътя му възможно най-гадните препятствия, че и отгоре. За съжаление, и най-големите ни усилия се оказаха безполезни въпреки факта, че полицейското досие на въпросния Кристоф Лиймас е по-дълго и от ръката ти.

Нова пауза. Но пак без въпрос от моя страна.

— Междувременно двамата ищци са успели да се сдушат яко. Убедили са се, не без основание, че съответните им родители са загинали вследствие на петзвезден гаф от страна на Службата, с личното участие на вас двамата с Джордж Смайли. И сега настояват за пълно разкритие, обезщетения за претърпени вреди и публично извинение, в което да са посочени поименно виновниците. Сред имената е и твоето. Ти знаеше ли, че Алек Лиймас се е сдобил със син?

— Да. А Смайли къде е? Защо не е тук вместо мен?

— А случайно да знаеш коя е била щастливата майка?

— Германка, с която се запознал през войната, докато действал в тила на противника. Тя впоследствие се омъжила за дюселдорфски адвокат на име Еберхарт. И Еберхарт осиновил момчето. Така че фамилията му не е Лиймас, а Еберхарт. Но аз те попитах къде е Джордж.

— Остави това засега. Позволи ми да ти благодаря за проявата на безпогрешна памет. Колко други знаеха за съществуването на момчето? Останалите колеги на приятеля ти Лиймас ли? И това щяхме да знаем, но, както вече споменах, досието му, за жалост, е откраднато. — И понеже вече му е писнало да ме чака да му отговоря, пита: — Във и около Службата беше ли широко известен фактът, че Алек Лиймас е бил баща на германско копеле на име Кристоф, с постоянен адрес в Дюселдорф? Да или не?

— Не.

— И защо не, бе, да му се не види?

— Алек не разправяше много за себе си.

— Освен на теб, очевидно. Ти виждал ли си го?

— Кого?

— Кристоф. Не Алек. Кристоф. Май пак почваш да шикалкавиш.

— Изобщо не шикалкавя и отговорът ми продължава да е „Не, не съм виждал Кристоф Лиймас“ — озъбвам се. Има ли смисъл да го разглезвам с истината? И докато смила отговора ми: — Попитах те къде е Смайли — казвам.

— А пък аз, вероятно си забелязал, се направих, че не съм чул въпроса ти.

Пауза, през която и двамата събираме нови сили, а Лора гледа замислено през прозореца.

— Кристоф, да приемем да го наричаме така — подхваща Бъни с летаргичен тон, — притежава известни дарби, Питър, пък били те престъпни или полупрестъпни. Нищо чудно да ги е наследил по генетичен път. И след като установил със сигурност, че биологичният му баща е загинал от източната страна на Берлинската стена, успял да се добере по неизвестно какъв, но достоен за уважението ни начин до купчина предполагаемо засекретени архиви на Щази и посредством тях стигнал до три съществени имена. Твоето, на покойната Елизабет Голд и на Джордж Смайли. Потрябвали му само няколко седмици, за да влезе в дирите на Елизабет, а оттам, посредством регистрите на населението, да открие и дъщеря й. Уговорили си тайна среща. Между двамата неочаквани партньори се получила спойка — не ни влиза в работата до каква точно степен. Но заедно се допитали до един от похвално принципните адвокати — защитник на правата на личността, ходещ със сандали на бос крак, — които Службата счита за върла напаст. Ние засега се придържаме към идеята да предложим на ищците цяло състояние от парите на данъкоплатците срещу бъдещото им мълчание, но от друга страна, си даваме съвсем ясно сметка, че по този начин ще потвърдим уязвимостта си и ще ги насърчим да станат още по-настоятелни, отколкото са в момента. „Вървете по дяволите с вашите пари, злодеи, ще рекат. Нека се чуе гласът на историята. Тази язва трябва да се изреже до корен. Глави трябва да паднат.“ Включително и твоята, боя се.

— И на Джордж, предполагам.

— И ето че сме изправени лице в лице срещу достойната за перото на Шекспир абсурдна сценка, в която призраците на две жертви на пъклен заговор от страна на Цирка се надигат да ни обвинят, приели формата на две свои издънки. Засега успяваме да държим затворена устата на медиите, като им намекваме (не съвсем правдиво, ама кой ти гледа?), че ако парламентът един ден се отдръпне в името на съдебно дирене, делото ще се гледа при закрити врата на тайни съдебни заседания, билетите за които ще раздаваме лично ние. Но пък ищците, насъсквани от безкрайно досадните им адвокати, отвръщат: „Майната ви, искаме прозрачност, настояваме за пълни разкрития“. Ти ме попита, едва ли не наивно, откъде може Щази да са се сдобили с вашите имена. Откъде другаде, мислиш, ако не от московския Център, който ги е предал по каналния ред на Щази. А откъде разполага московският Център с имената ви ли? От нашата Служба, естествено, благодарение, както винаги, на старателния Бил Хейдън, разполагал по онова време с пълна свобода, на каквато е щял да се радва поне още шест години, до деня, в който свети Джордж ще пристигне на бял кон и ще го разобличи. Продължаваш ли да поддържаш връзка?

— С Джордж ли?

— С Джордж.

— Не. Къде е той?

— И не си контактувал с него през последните няколко години?

— Не съм.

— Което ще рече, че за последен път сте се чули кога?

— Преди осем години. Десет.

— Подробности.

— Бях в Лондон. Потърсих го.

— Къде?

— На Байоутър Стрийт.

— И в какво състояние го завари?

— Добро, благодаря.

— Фигаро тук, Фигаро там. А разпътната лейди Ан? И с нея ли не беше в допир? Казвам, „допир“ в най-преносния смисъл на думата, разбира се.

— Не съм. И смятам инсинуацията ти за напълно излишна.

— В такъв случай ще ми потрябва паспортът ти.

— Това пък защо?

— Онзи, който представи долу на пропуска. Британския ти паспорт… — И протяга ръка през масата.

— Кое, по дяволите, го налага?

Но няма как, давам му го. Какво друго да направя? Да се сбия с него ли?

— Само този ли ти остана? — прелиства замислено страниците. — През годините си разполагал с маса ти паспорти, в зависимост от легендата ти. Те сега къде са?

— Върнал съм ги. Унищожени са.

— Имаш двойно гражданство. Къде е френският ти паспорт?

— Баща ми е британец, служих като британец, британското гражданство ме устройва напълно. Би ли ми върнал паспорта, ако обичаш?

Той обаче вече е изчезнал под масата.

— А, Лора. Пак е твой ред — обявява открилият я наново Бъни. — Дай да навлезем малко по-дълбоко в конспиративната квартира за „Уиндфол“, моля ти се.

Край. Изчерпал съм и последната си лъжа. Загивам без нито един патрон.

Лора пак се зачита в някакви книжа под линията на моята видимост, а аз се старая да не обръщам внимание на едрите капки пот, които се стичат по гръдния ми кош.

— Мда, конспиративна квартира, и то каква, Бъни! — съгласява се тя и главата й с готовност се надига. — Обезопасен апартамент изключително за нуждите на „Уиндфол“, с което предназначението му е почти изчерпано. Местонахождение във вътрешната част на Лондон, плюс инструкция, че с конспиративна цел въпросният апартамент ще се нарича Оборите, с назначен лично от Смайли постоянен съдържател. Горе-долу това е всичко, което знаем.

— Някакво звънче да ти звънва? — интересува се Бъни.

И зачакват. Изчаквам и аз. Лора подновява частния си разговор с Бъни.

— Имам чувството, Бъни, че Контрола е държал дори Лейкон да не е в течение къде се намира апартаментът и кой се грижи за него. Което, предвид властта, с която Лейкон е разполагал в Министерството на финансите, и обширните му познания в други области от дейността на Цирка, направо ми намирисва на някаква параноя от страна на Контрола, но най-малко ние имаме право да му търсим кусури.

— Така де. Оборите в смисъл „да почистим авгиевите обори“ ли? — пита изпълненият с любопитство Бъни.

— Вероятно — съгласява се тя.

— Идеята на Смайли ли е била?

— Питай Пийт — подсказва му тя услужливо.

Но Пийт — съкратеното име, което ненавиждам — е оглушал дори повече, отколкото се преструва.

— Но пък добрата новина е — обявява пак Бъни на Лора, — че конспиративната квартира за „Уиндфол“ е все още налице! Дали умишлено, или просто от недоглеждане — лично аз подозирам второто — обект Оборите е просъществувал в личните отчети на цели четири души, заемали последователно длъжността „Контрол“. Съществува и до ден днешен! А заемащото най-горния ни етаж наше ръководство дори не подозира за наличието му, да не говорим за местонахождението му. На всичко отгоре, дори в днешните времена на икономии, скъпоценното ни Министерство на финансите не поставя ни най-малко под въпрос съществуването му, ами одобрява перото година след година. — На това място Бъни започва да фъфли по хомофобски: — За такова тайно нещо е някак си неудобно да разпитваме, скъпи мои. Я сложете по едно подписче тук на пунктираната линийка и да не сте посмели да гъкнете пред Мамчето. Апартаментът е взет под наем, но ние нямаме и грам идея кога изтича договорът, на чие име се води и кой щедър задник му плаща сметките. — След което се обръща към мен със същия зъл тон: — Питър. Пиер. Пийт. Много се умълча нещо. Що не вземеш да ни открехнеш? Кой е този щедър гъз?

Когато си наврян в ъгъла, след като си прибягнал неуспешно към всички трикове, с които разполагаш, не ти остава кой знае каква възможност да шикалкавиш. Можеш да се опиташ да извъртиш сюжета вътре в основния сюжет. Пробвах, но нищо не се получи. Или да предложиш частично признание с надеждата въпросът да приключи. И това опитах, но до приключване изобщо не се стигна. В такива случаи не ти остава друго, освен да се примириш, че си стигнал до края на пътя и ти остава единствено да си смел, да разкажеш истината — или поне една част от нея, колкото да ти се размине и да те похвалят какво честно и добро дете си. Съмнявах се, че номерът ще мине, но се надявах поне да ми върне паспорта.

— Джордж имаше на свое разположение опитомен адвокат — рекох и усетих как пряко волята ми изповедта поражда в душата ми греховно облекчение, — когото ти нарече „префърцунен“. Свързан, или свързана, по далечна роднинска линия с Ан. Той, съответно тя, пое ролята на бушона. Самата конспиративна квартира не е апартамент, а триетажна къща, наета от офшорен тръст, регистриран в нидерландските Антили.

— Смело признание — одобрява казаното от мен Бъни. — А съдържателят на конспиративната къща?

— Мили Макрейг. Някогашен агент на Джордж. Стопанисвала преди това и други конспиративни квартири. Притежаваше всички необходими за целта умения. Преди „Уиндфол“ поддържаше конспиративна квартира на Цирка в Ню Форест за нуждите на Междуведомствената. Обект, носещ названието „Лагер 4“. Джордж я посъветва да напусне, след което да кандидатства за работа в „Тайните“. Още с постъпването й я зачисли към змийския фонд и я назначи в Оборите.

— Който обект се намира къде, ако смея да попитам? — пак Бъни.

Така че им съобщих и адреса заедно с телефонния номер на Оборите, изрецитиран с такава лекота, сякаш през цялото време се беше напъвал да излезе. Последва смяна на сценичния декор: между струпаните помежду ни върху масата досиета Бъни и Лора проправиха пролом, в който тръшнаха телефонен апарат с широка основа и с невероятно сложна клавиатура, набраха със светкавична скорост поредица от бутони и пъхнаха слушалката в ръката ми.

С една десета от постигнатата от Бъни скорост изкълвах номера на Оборите и се стреснах от рева на сигнала „свободно“, който изпълни цялата стая: за гузния ми слух това беше не само проява на непредпазливост, а направо стопроцентова измяна, все едно някой с мигновен жест ме беше предал, пленил и обърнал срещу нашите хора. Сигналът „свободно“ бучеше с пълна сила. Ние чакахме. Никой не вдигаше. А аз си мислех, че или Мили е отишла на църква — най-редовно нейно занимание, или е заминала нанякъде с колелото, или, подобно на всички нас, останалите, е загубила доста от някогашната си пъргавост. Но много по-вероятно беше да е починала и да са я погребали, понеже, при цялата си красота и недосегаемост, тя все пак беше с поне пет години по-голяма от мен.

Сигналът прекъсна. Нещо изшумоля. Предположих, че се е включил телефонният секретар. Затова се изненадах безкрайно и ми беше трудно да повярвам, че изведнъж чувам гласа на Мили — същия онзи глас на шотландска пуританка, с присъщата му рязка нотка на неодобрение, с чиято имитация успявах да разсмея Джордж, колчем му се скапеше настроението.

— Да? Ало? — и след като се поколебах — Кой се обажда, моля? — възмутено, сякаш я безпокоях посред нощ, а не в седем вечерта.

— Питър Уестън ти се обажда, Мили — отвърнах. И за всеки случай добавих и оперативния псевдоним на Смайли: — Приятелят на мистър Бараклъф, ако се сещаш.

Очаквах — не, направо се надявах, — че за разлика от всеки друг път, на Мили ще й е нужно време да се окопити, но тя с такава бързина и рязкост ми отвърна, че обърканият се оказах аз.

— Мистър Уестън?

— Същият, Мили, не сянката му.

— Бихте ли се обозначили, ако обичате, мистър Уестън.

Какво повече да се обозначавам? Та нали току-що й подадох два оперативни псевдонима? И чак тогава включих, че ме пита за личната ми позивна — специален код, прилаган далеч по-често по московската телефонна мрежа, отколкото по лондонската, но въведен през онзи особено мрачен период по настояване на Смайли. При което грабнах кафявия дървен молив от бюрото пред мен, приведох се над свръхсложния телефон на Бъни и чувствайки се като пълен идиот, изчуках древния си специален код по високоговорителя, надявайки се да постигна същия ефект като при чукане върху микрофончето на слушалката: чук-чук-чук, пауза, чук, пауза, чук-чук. Резултатът явно беше задоволителен, тъй като само част от секундата след последното почукване Мили се включи наново в разговора и с възможно най-милия и любезен тон ми съобщи колко се радвала да чуе отново гласа ми след толкова години и с какво мога да съм ви полезна, мистър Уестън?

При което отговорът ми вероятно щеше да гласи: „Ами, понеже си така любезна, Мили, мога ли да те помоля да потвърдиш, че всички тези събития се случват в реалния свят, а не в някое затънтено кътче на Средния свят, запазено за вчерашните неспящи шпиони?“