Шпионско наследство

9

В досието не открих нищо — и слава богу, че не успях — относно безкрайните дни и нощи, прекарани от мен в Бретан, след като в седем часа̀ през онова мъгливо зимно утро предадох Дорис на парижкия ни резидент Джо Хоксбъри на аерогарата „Льо Бурже“. В мига, в който самолетът ни се приземи и някой извика поименно професор и мадам Лесиф, изпитах неземно облекчение. Но докато слизахме рамо до рамо по стълбичката, усетих как сърцето ми пада в петите при вида на седналия в черната лимузина роувър с дипломатически номера Хоксбъри и младата му помощничка от резидентурата на задната седалка.

— Къде е моят Густав? — прошепна Дорис и ме сграбчи за лакътя.

— Не се бой. Всичко ще се уреди — усетих се как повтарям като папагал нищо незначещите уверения на Алек.

— Кога?

— При първа възможност. Оставям те в ръцете на изключително свестни хора. Сама ще се убедиш. Обичам те.

Помощничката на Хоксбъри държеше задната врата отворена. Дали беше успяла да чуе? Налудничаво изтърсената от мен фраза, произнесена от някой друг в главата ми? Няма значение дали изобщо разбира немски. Има ли идиот на този свят да не знае какво значи Ich liebe Dieh? Побутнах Дорис да върви. И тя се свлече неохотно на задната седалка. Младата жена скочи подире й и затръшна вратата. А аз седнах отпред до водача Хоксбъри.

— Добре ли пътувахте? — попита той, докато се носехме по пистата зад присвяткващия с буркана си джип.

Влязохме в някакъв хангар. В полумрака пред нас видяхме бавно въртящите се перки на двумоторния самолет от Кралските ВВС. Младата жена изскочи навън. Дорис остана на мястото си и започна да си шепне на немски нещо, което не долавях ясно. Моите луди думи изглежда не й бяха направили никакво впечатление. Може и да не бяха стигнали до ушите й. Или пък аз да не ги бях произнесъл. Жената се помъчи да я изтегли, но Дорис отказваше да се помръдне. Напъхах се до нея и я хванах за ръка. Пред очите на Хоксбъри, които ни следяха от огледалото за обратно виждане, тя притисна глава в рамото ми и прошепна:

— Ich kann nicht.28

— Du musst29, всичко ще се нареди. Ganz ehrlich.30 Повярвай ми.

— Du kommst nicht mit? Ти няма ли да дойдеш?

— По-нататък. След като приключиш с тях.

Слязох от колата и й предложих ръката си. Тя обаче я пренебрегна и слезе сама. Няма начин да ме е чула. Изключено е. Към нас се приближи със строева стъпка жена в летателна униформа с клипборд в ръка. Застанала между нея и помощничката на Хоксбъри, Дорис се остави да я отведат към самолета. В подножието на стълбичката се спря, вдигна поглед, стегна се и се заизкачва, стискайки перилата с две ръце. Очаквах да се обърне и да ме погледне за сбогом. Вратата на кабината се затвори.

— И тая работа свършихме — обяви бодро Хоксбъри, все още отказвайки да се извърне към мен. — Началството, между другото, те поздравява: браво, отлично изпълни задачата си, сега се прибирай в Бретан, свести се и чакай празничното ни обаждане. Гара „Монпарнас“ устройва ли те?

— Гара „Монпарнас“ идеално ме устройва, благодаря.

А самият ти, братко Хоксбъри, може и да си любимецът на Междуведомствената, но това изобщо не попречи на Бил Хейдън да ми предложи твоята длъжност.

Дори и днес ми е трудно да опиша пороя от противоречиви чувства, който ме заля след завръщането ми на фермата, независимо дали карах трактора, разхвърлях тор по нивите или се стараех по някакъв друг начин да маркирам присъствието на младия стопанин. Мигове след като бях изживял неподдаващата се на описание паметна нощ, изпаднах в ужас от чудовищната безотговорност на спонтанното ми, необмислено деяние и на думите, които бях — или може би не бях — произнесъл.

При спомена за безшумния мрак, сред който се беше провел двубоят на обятията ни, се мъчех да си внуша, че сме се любили само във въображението си — в илюзия, породена от страха, че чешките сили за сигурност могат всеки момент да нахлуят в стаята ни. Стигаше ми обаче да видя отпечатъците на пръстите й по тялото ми, за да се убедя, че се самозаблуждавам.

А и надали притежавах достатъчно фантазия, за да си въобразя точно онзи миг, в който, на зазоряване и без все още да сме си разменили дори една дума, тя заотлепва една подир друга отделните части на тялото си от моето и отначало се изправи отпреде ми гола и бдяща, каквато ми се беше явила първо на българския плаж, след което започна да се покрива постепенно с фините си френски одежди, докато не остана нищо, което човек да можеше да си пожелае, само практична работна пола и закопчан до шията черен жакет — и тогава усетих, че я желая по-безразсъдно отвсякога.

И как, докато се обличаше, озареното й от ликуване или желание лице се успокои и двамата се отчуждихме по нейно желание — първо в автобуса до пражката аерогара, където тя отказа да ме хване за ръка, после и на полета до Париж, където, по неизвестни за мен причини ни бяха сложили да седнем на различни редове — та чак до спирането на самолета, когато станахме да излезем един подир друг и ръцете ни отново се намериха, само за да се разделят скоро след това.

През мудното пътуване с влака до Лориан — в ония времена нямахме високоскоростни експреси — се случи епизод, който, от днешна гледна точка, ме изпълва с предчувствие за сполетелия ме впоследствие ужас. Само на час път от Париж влакът внезапно спря, без никой нищо да ни обясни. Приглушените гласове, които стигаха до нас от вън, бяха последвани от единствен неприписан никому писък — така и не разбрах мъжки ли беше, или женски. Продължихме обаче да стоим на едно място. Някои почнаха да си разменят погледи. Други седяха с упорито забодени носове в книгите и вестниците. На вратата на вагона се появи униформен кондуктор — младеж на не повече от двайсет години. Много добре си спомням тишината, която предшестваше предварително подготвеното му слово, което, след като пое дълбоко дъх, младежът изрецитира с похвално самообладание.

— Дами и господа. Налага се с прискърбие да ви съобщя, че пътуването ни е прекратено поради човешка намеса. Само след няколко минути ще продължим по пътя си.

Но не аз, а седналият до мен издокаран възрастен джентълмен с бяла колосана яка вдигна глава и безцеремонно запита:

— От какво естество „намеса“?

На което младежът нямаше как да отговори другояче, освен с гласа на каещ се:

— Самоубийство, мосю.

— Чие?

— На мъж, господине. Предполага се, че е бил мъж.

Само няколко часа след пристигането ми в Ле Дьоз-Еглиз тръгнах към скривалището: към моето скривалище, мястото, в което обичах да се усамотявам. Първо се спускам по затревения склон до края на имота ми, а оттам слизам по надвисналата над урвата пътека, в чиято основа е малкото петно от пясък, обградено от две страни с наподобяващи дремещи крокодили ниски скали. Тук идвах да мисля още от детството ми. Тук водех жените ми през всичките изминали години — и онези, които бях обичал, и другите, които обичах само наполовина или на четвъртина. Но единствената жена, по която копнеех, беше Дорис. Упреквах се за това, че дори веднъж не бяхме разговаряли извън анонимността на легендирането ни. Но пък не бях ли споделял с нея всеки конспиративен час от живота й — будна или насън — в продължение на цяла проклета година? Не бях ли се отзовавал на всеки неин порив, всеки изблик на целомъдрие, похот, бунтарство и отмъстителност? Посочете ми друга жена, която да съм познавал толкова дълго и толкова интимно, преди изобщо да съм преспал с нея.

Благодарение на нея се бях почувствал силен. Тя ме превърна в мъжа, какъвто дотогава не бях успявал да бъда. След като през всичките онези години не една жена ми беше казвала — тактично, прямо или направо с отчаяние, — че изобщо не ме бива в секса; че не съм способен нито да отдавам, нито да приемам необуздана страст; че съм непохватен, сдържан; че ми липсва истинския инстинктивен плам.

За разлика от тях, Дорис е била наясно с всичко това още преди първата ни прегръдка. Знаела го е и при първия ни допир при разминаване, усещала го е и когато ме пое в голите си обятия — да ме приюти, да ме опрости и да ми покаже; след което ме обхвана напълно до такава степен, че станахме стари приятели, после бдителни любовници и накрая — триумфиращи бунтари, отърсили се от всичко онова, което трябваше да ръководи живота и на двама ни.

Ich liebe Dich. Самата истина й бях казал. И за мен това щеше да е вечната истина. Когато някой ден стигнех до Англия, пак щях да й го кажа, а освен това щях да призная на Джордж, че съм й го казал; че съм отслужил полагащия ми се срок, та и отгоре, и че съм готов да напусна Службата, за да се оженя за Дорис и да се подвизавам в битката за Густав. Зарекъл се бях да не отстъпвам и дори всичките благи аргументи на Джордж нямаше да ме убедят да се откажа.

Но в мига, в който взех това велико, необратимо решение, изведнъж ме облада споменът за подробно документирания промискуитет на Дорис. Дали пък в това не се криеше истинската й тайна? Че се е любила с всичките си мъже със същата еднаква, неподбираща всеотдайност? Почти бях успял да се убедя, че преди мен там е бил и Алек: та те са били заедно цели две нощи, бога ми! Хубаво, през първата с тях е бил и Густав. Но какво да кажем за втората, когато са седели, сгушени в трабанта, плътно притиснати, за да се топлят — положила глава на рамото му, точно това са думите му! — и тя му е разголила душата си — освен всичко останало, което сигурно му е разголила, — докато аз, сляпата явка, буквално броях думите, които бяхме успели да си разменим с Дорис през целия ни живот.

Представях си въображаемите й изневери, но в същото време си давах сметка, че просто се самозаблуждавам, а болката от позора ставаше още по-нетърпима. Алек не беше такъв човек. Ако той се беше озовал на мое място с Дорис през онази нощ в хотел „Балкан“, със сигурност щеше да си пуши кротко цигарата в ъгъла, като през онази, другата нощ, в Котбус, когато в обятията на Дорис се е намирал не той, а Густав.

Погледът ми продължаваше да се рее над морето, мислите ми се лутаха безплодно из неизменното русло, но изведнъж осъзнах, че не съм сам. Заради погълналите ме тревоги не бях забелязал, че някой ме следи. И което беше още по-лошо, че този някой е не друг, а най-несъблазнителният член на нашата общност — нехранимайкото Оноре, търговецът с оборски тор, стари автомобилни гуми и още по-гадни стоки. Дори фигурата му беше като на заплашителен елф: набит, широкоплещест, със зъл поглед изпод бретонския каскет, надвесил се разкрачен по рубашка от самия ръб на скалата.

Провикнах се с определено надменен тон да го попитам с какво мога да съм му полезен. Възнамерявах по този начин да го прогоня, че да ме остави насаме с мислите ми. Той обаче взе че изприпка надолу по пътеката и без да ме удостои и с най-кратък поглед, кацна върху една от скалите досами морето. Смрачаваше се. Светлините на Лориан се появяваха една след друга отвъд залива. По някое време той вдигна глава и впери нещо като въпросителен поглед в мен. Но като установи, че от моя страна не последва реакция, извади от дълбините на рубашката си шише, а от другия джоб — две картонени чашки, напълни ги и с жест ме покани да му правя компания, което и направих единствено от добро възпитание.

— Мисълта за умирачка ли те мъчи? — попита небрежно.

— Не особено.

— Пак ли някоя женка, тогава?

Не му отговорих. Въпреки нежеланието ми, бях поразен от загадъчната му вежливост. Внезапна промяна ли беше настъпила у него, или просто не я бях забелязал до този момент? Вдигна чашката за наздравица; в отговор и аз вдигнах моята. В Нормандия на ябълковата ракия й викат „калвадос“, но в Бретан ние си я знаем като „ламбик“. В предложения от Оноре вариант напитката не се различаваше особено от разтвора, с който мажат конските копита за заздравяване.

— За баща ти, светецът — произнесе той, загледан в морето. — За големия герой от Съпротивата. Бая шваби очука.

— Така разправят — съгласих се предпазливо.

— И медали имаше.

— Два-три.

— Мъчиха го. Накрая го убиха. Двоен герой. Браво — каза и пак отпи, загледан към морето. — И моят баща беше герой — продължи. — Голям герой. Мега. Поне с два метра по-голям от твоя.

— И с какво се прояви?

— Колаборационист беше на швабите. Обещаха му, че ще дадат независимост на Бретан, след като спечелят войната. И тъпият гъз взе че им се върза. Войната свърши, героите от Съпротивата го обесиха насред градския площад или каквото беше останало там от него. Голяма тълпа. Бурни аплодисменти. Из целия град се чуваха.

Дали и до неговите уши не са стигнали? Докато ги е запушвал, скрит в мазето на някой добър човечец? Имах чувството, че точно това е станало.

— Така че по-добре си купувай конските фъшкии от друг — рече. — Да не вземат и теб да те окачат на въжето.

Изчака да чуе отговора ми, но аз нищо не казах, така че той наля отново чашите ни и продължи да зяпа морето.

В ония години селяните все още играеха петанк на селския площад и като се напиеха, ги избиваше на бретонски песни. Решен да мина и аз за нормално човешко същество, пиех от сайдера им и слушах ужасиите, които минаваха за селски клюки: за двойката от пощата, които се заключили в спалнята си на горния етаж и отказвали да излязат от там, понеже синът им се бил самоубил; за окръжния бирник, който бил зарязан от жена си, понеже баща му страдал от деменция и слизал облечен най-официално да закусва в два през нощта; за мандраджията от съседното село, когото вкарали в затвора за това, че спял с дъщерите си. Стараех се през цялото време да кимам на най-подходящите места, а измъчващите ме въпроси не преставаха да се множат и задълбочават.

Ама с каква дяволски неестествена лекота се беше осъществило всичко, господи!

Как можа всичко да мине като по часовник, след като в нито една друга операция, в която съм участвал, нищо не беше вървяло като по часовник, дори когато успеехме да я добутаме със скърцане до някакъв щастлив завършек?

Служителка на Щази да ти избяга в съседна полицейска държава, която бъка от доносници? И то точно при чехите, чиито сили за сигурност са прословути със своята безмилостност и ефективност? А те, вместо да ни огледат под лупа, да ни следят, подслушват, че и да ни разпитват, най-любезно ни изпроводиха чак до изхода за самолета?

Кажете ми, най-накрая, кога друг път френското разузнаване е проявявало такава шибана безупречност? Дето, ако се вярва на приказките, било разкъсвано от вътрешни дрязги? Некомпетентно и инфилтрирано от горе до долу, това нищо ли не ви говори? Но и те изведнъж се оказват майстори в занаята — или се лъжа, а?

Хубаво. След като бих могъл да храня подобни подозрения — а това беше безспорно — и след като те с всяка изминала минута ставаха все по-проглушителни, какво всъщност възнамерявах да сторя по въпроса? Да си призная и за тях ли на Смайли, преди да се оттегля от служба?

Каква гаранция имах, че Дорис дори в момента не се е усамотила с разпитващите я в някоя селска явка? И не им разправя как най-страстно сме се любили. Понеже по въпросите на любовта не я бях усетил да има кой знае какви задръжки.

А когато разпитващите я започнат да се усещат, както вече се усещах и аз, че бягството й през Източна Германия и Чехословакия е минало с неестествена лекота, до какви изводи най-вероятно ще стигнат?

Че цялата работа е била нагласена? Че ни е била подхвърлена, че е двоен агент, част от измамна игра с високи залози? И че глупакът на глупаците Питър Гуилъм е преспал с врага? — каквито мисли и мен почваха да ме обземат преди онова утро, в което Оливър Мендел ме събуди още в пет и от името на Джордж ми заповяда да се явя по възможно най-бърз начин в град Солсбъри. Без да ме попита дори „Как си, Питър?“ или да каже поне едно „Извинявай, че те изръчквам от леглото призори“. Само: „Джордж заръча да си довлечеш задника моментално на бегом в Лагер 4, синко“.

Лагер 4 — конспиративната квартира на Междуведомствената в Ню Форест.

Натиквам се в последното останало свободно място в малкия самолет от Льо Туке и си представям какъв таен трибунал ме чака. Дорис е признала, че е двоен агент. И използва нощта на буйните ни страсти за отклоняване на вниманието.

След това обаче попадам в плен на другата ми половина. Та това е същата онази Дорис, която обичаш, за бога. Каза й го, или поне си мислиш, че й го каза, но така или иначе, то си е самата истина. Не се втурвай да си й съдник само защото предстои самия теб да съдят!

Но с кацането на летището в Лид вече не намирах никаква логика в тези свои разсъждения. Губеше ми се и с навлизането на влака в гарата на Солсбъри. Поне ми беше останало време да се чудя защо точно Лагер 4 бяха избрали, за да разпитват Дорис. По стандартите на Цирка нито беше най-тайната от целия архипелаг конспиративни квартири, нито най-сигурната. На теория беше идеална — малко, невидимо от пътя имение посред националния парк „Ню Форест“, с ниска двуетажна сграда, градина зад зид, рекичка, езерце, десет акра площ, отчасти залесена, и всичко това оградено от обрасла и скрита зад шубраци двуметрова телена ограда.

Но за разпитване на скъпоценен агент, измъкнат само дни по-рано от челюстите на бившия й работодател Щази? При всичката й помръкнала репутация и видимост, която Джордж със сигурност би избегнал, ако операцията не му беше отнета от Междуведомствената.

На гарата в Солсбъри ме чакаше шофьорът на Цирка на име Хърбърт, познат ми от времето, което бях прослужил в отдела за мокри операции, с табела в ръка, на която пишеше „Пътник за Бараклъф“ — един от работните псевдоними на Джордж. Хърбърт отклони опита ми да подхвана неангажираща приказка с обяснението, че не бил упълномощен да разговаря с мен.

Стъпихме върху дългата, неравна автомобилна алея. Нарушителите щели да бъдат глобявани. По покрива на микробуса стържеха надвесените клони на липи и кленове. Из сенките бавно изплава невероятната фигура на Фон — човекът с неизвестно малко име, бивш инструктор по самоотбрана без оръжие в Сарат, използван периодически в миналото от отдел „Тайни операции“ за някои силови задачи. Но кое налагаше присъствието на Фон тук, при наличието на щатната охрана на Лагер 4 под формата на прословутата гей двойка, любимите на всички курсанти господа Харпър и Лоу? После се сетих, че Смайли много ценеше Фон като професионалист и му беше възлагал доста на брой деликатни мисии.

Шофьорът намали ход, Фон надникна — без никаква усмивка — да се увери, че пътникът съм аз и килна глава да продължим по-нататък. Алеята стана по-стръмна. Яка двукрила порта се разтвори да ни пропусне и пак се затвори зад гърба ни. Отдясно се появи главната сграда — псевдо средновековна внушителна постройка, която първоначално е била предназначена за дом на пивовар. Вляво — конюшни, две бараки от гофрирана ламарина и внушителен хамбар със сламен покрив, известен като Навеса — от онези, в които навремето църквата е съхранявала десятъка от земеделците. В двора чакаха паркирани три форда Зефир и черен микробус от същата марка, а пред тях — единственото видимо човешко същество: Оливър Мендел, пенсиониран полицейски инспектор и отдавнашен съюзник на Джордж, с притиснато към ухото му уоки-токи.

Скачам от микробуса, повлякъл подире си раницата. Провиквам се „Здравей, Оливър! Ето че успях да дойда!“. Но по лицето на Оливър Мендел не потрепва нито едно мускулче, само го чувам да мърмори нещо в радиопредавателя, докато ме гледа как се приближавам. Понечвам да повторя своя поздрав, после се отказвам. Оливър измърморва „Разбрано, Джордж“ и изключва.

— Приятелят ни е малко зает за момента, Питър — обявява ми мрачно. — Споходи ни известна неприятност. Двамата с теб ще се поразходим наоколо, ако не възразяваш.

Веднага ми става ясно накъде бие. Дорис им е разправила всичко, включително до самия „их либе дих“ момент. Приятелят ни Джордж бил „зает“, което ще рече, че е отвратен, бесен и погнусен от изложилия го любим ученик. И понеже няма сили да разговаря с мен, е изпратил вечно верния му инспектор Оливър Мендел да прочете на младия Питър най-якото конско на света и вероятно да му тегли шута. И все пак какво търси тука Фон? И каква е тази атмосфера на неочаквано зарязан бивак?

Изкатерваме се по затревен склон и заставаме ребром един към друг, точно както, предполагам, е искал Мендел. Погледите ни са приковани в неопределена точка на средно разстояние: двойка бели брези, запустял гълъбарник.

— Налага се да ти съобщя нещо много тъжно, Питър.

Почна се.

— С безкрайна скръб те уведомявам, че второстепенен източник Тюлип — дамата, която ти успешно измъкна от Чехословакия, е била освидетелствана тази сутрин като мъртва.

И след като човек поначало не си спомня подробно какво точно е казал в подобен момент, а и аз не се различавам от останалите хора, няма да си приписвам задължителния стон от болка, ужас или отказ да повярвам. Помня само, че и белите брези, и гълъбарникът изведнъж се размазаха пред очите ми. Давам си сметка, че времето бе слънчево и топло за сезона, помня, че понечих да повърна, но благодарение на вроденото ми възпитание успях да се въздържа. Знам, че последвах Мендел в занемарената вила, намираща се в южния край на имението, изолирана от основната сграда с помощта на гъста горичка от калифорнийски кипариси. И че когато седнахме на паянтовата веранда, се загледахме в обраслата площадка за крокет, от която съм запомнил стърчащите над тревата ръждясали вратички.

— Висяла е на шията си до настъпването на смъртта, синко — обясняваше Мендел, произнасяйки думите на смъртната присъда. — Саморъчно изпълнение. От ниския клон на дърво на противоположната страна на ей този склон. До пешеходното мостче. Отбелязано като точка 217 на картата. Според доктор Ашли Медоус жизнените признаци са угаснали в 08,00 часа.

Аш Медоус — нашумял психоаналитик с кабинет на Харли Стрийт и неправдоподобен приятел на Джордж. Нещатен сътрудник на Цирка, специализиран по невротични изменници.

— И Аш ли е тука?

— В момента е при нея.

Смилам бавно вестта. Дорис е мъртва. При нея е Аш. Лекар бди над мъртвеца.

— Никаква бележка или нещо от този род ли не е оставила? Да съобщи какво е намислила да извърши?

— Просто се е самообесила, синко. Навързала няколко парчета алпийско въже, които, изглежда, е намерила в сградата. Общо три метра дължина. Предполага се, че са останали от предишен тренировъчен курс. Доста силна проява на немарливост, по мое мнение.

— Алек знае ли? — питам и си я представям с облегната на рамото му глава.

Той пак възприема полицейския си тон.

— Джордж ще съобщи на приятеля ти Алек Лиймас онова, което намери за необходимо, тогава, когато прецени, че е необходимо, но не по-рано, синко. Джордж лично ще подбере момента. Ясно ли е?

Ясно ми е, че Алек продължава да е убеден, че е предал Тюлип в сигурни ръце.

— И къде е той сега? Не Алек. За Джордж питам — задавам глупав въпрос.

— Ако трябва да съм точен, в настоящия миг Джордж разговаря с някакъв най-случаен посетител от Швейцария. Нещастникът претърпял злополука на територията на имението. Или, по-точно казано, попаднал на капан, заложен вероятно за сърни от безскрупулен бракониер. Доколкото ни осведомиха — ръждясал капан, скрит сред високата трева от не знам кога си. Но пружината му си е била в ред. Драконовите зъби, разправят, насмалко да му прережат крака. Така че е извадил страхотен късмет. — И след като пак не казвам нищо, продължава със същия разговорен тон: — Хобито на въпросния швейцарски индивид било орнитологията, за което има моето уважение, понеже и аз си падам по наблюдаването на птиците. Нямал никакво намерение да влиза в имота, но без да иска, се озовал вътре, за което се извинява. Както бих се извинил и аз. Но между нас казано, мен повече ме шокира фактът, че не са го забелязали и онези двамата, Харпър и Лоу, докато са правели своите огледи. Да не говорим, че като нищо са можели и те да се хванат в същия капан.

— И Джордж защо точно сега се разправя с него? — Сигурно исках да попитам „защо точно в такъв момент“?

— С господина от Швейцария ли? Ами, защото той се явява съществен свидетел, предполагам. Швейцареца имам предвид. Волю-неволю, намирал се е в границите на имота — погрешка, да кажем, аз като негов колега орнитолог допускам, че такива грешки стават — но за негово съжаление, точно в най-неудачния момент. Джордж, естествено, държи да разбере дали господинът не е чул или видял случайно нещо, което може да хвърли светлина върху събитията. Възможно е горката Тюлип да го е заговорила например. Крайно деликатна ситуация, като се замислиш: намираме се в изключително секретен обект, Тюлип формално дори не е кацнала в Обединеното кралство, така че швейцарският господин на практика се е набутал в нещо като шпионско гнездо от оси. Все факти, които в никакъв случай не бива да се пренебрегват.

Чувах го, без всъщност да го слушам.

— Трябва да я видя, Оливър.

А той без ни най-малкия признак на изненада ми отговори:

— Ами стой тук и не мърдай за нищо на света, синко, докато отнеса въпроса до висшестоящите.

И тръгна да пресича през избуялата трева изоставената площадка за крокет, като пак мърмореше нещо в предавателя. След като ми даде знак, го последвах до масивната врата на Навеса. Той почука и се отдръпна назад. След известно време вратата се отвори със скърцане и в рамката й застана самият Аш Медоус — петдесетгодишен бивш ръгбист по червени тиранти върху карирана бархетна риза, захапал неизменната си лула.

— Съжалявам за станалото, приятелю — рече и се отдръпна да мина, така че и аз му изразих съжалението си.

Върху масата за пинг-понг в средата на хамбара лежеше трупът на слаба жена в затворен с цип найлонов чувал. Положили я бяха по гръб, с щръкнали нагоре пръсти на краката.

— Горката. Едва тук беше научила, че я наричат Тюлип — споделяше Аш с онзи негов небрежен тон, който явно е усвоил за разговаряне в присъствието на покойници. — Но веднъж като разбра, че е Тюлип, никому не позволяваше да й вика другояче. Убеден ли си, че точно това желаеш?

Имаше предвид дали се бях подготвил той да отвори ципа. Готов бях.

За пръв път, откакто я познавах, видях лицето й безизразно. Плитката на кестенявите й коси беше вързана със зелена панделка и лежеше до лицето й. Очите затворени. Не я бях виждал досега да спи. Вратът й — огърлица от сини и зелени петна.

— Да затварям ли, Питър, приятелю?

Затвори ципа, без да дочака отговора ми.

Излизам след Мендел на чист въздух. На върха на затревената могила пред мен се извисяват няколко кестена. Отгоре се разкрива приятна гледка: основната сграда, борова гора, околни поля. Но едва съм направил няколко крачки към върха, когато Мендел ме възпира с протегната пред мен ръка.

— Да останем тук, долу, синко, ако не възразяваш. Няма смисъл да се набиваме на очи.

Не намирам нищо изненадващо във факта, че изобщо не ми хрумна да се заинтересувам от мотивите му.

По-нататък следва период — не мога да преценя времетраенето му в минути, — през който просто се размотаваме безцелно. Мендел ми разказва за пчелина си. После ми разправя за някакъв златен лабрадор на име Попи — куче спасител, в който жена му била влюбена. Не знам защо, но ми е останал споменът, че Попи е мъжко куче, а не кучка. И помня как със скрита изненада научих, че Оливър Мендел бил женен.

Полека-лека почвам и аз да се включвам в разговора. На въпросите му вървят ли нещата в Бретан, как се очертава реколтата и колко крави гледам, давам точен и ясен отговор, на какъвто вероятно е разчитал, понеже, щом стигаме до посипаната с чакъл пътека, която води покрай Навеса към Конюшните, той прави няколко крачки встрани и произнася нещо съвсем кратко в уоки-токито. А когато се връща при мен, вече не е разпростиращият се нашироко събеседник, а си е възвърнал полицейската строгост.

— Слушай сега, синко. Внимавай какво ще ти кажа. Предстои ти да се запознаеш с другата половина на случая. Ще видиш каквото трябва, но от теб се иска да не реагираш по абсолютно никакъв начин и впоследствие да не обелваш нито дума за видяното. Тази заповед не съм си я измислил аз. Изпраща ти я Джордж, лично до теб. И освен всичко друго, синко, ако случайно досега си винил себе си за самоубийството на горката дама, крайно време е да престанеш. Ясен ли съм? Това вече не ти го предавам от Джордж. А ти го казвам аз. На чист швейцарски език.

На това място се засмя, а за моя изненада и аз му отвърнах със смях. Посоката на неориентираната ни разходка изведнъж доби смразяваща целенасоченост. За миг бях забравил за съществуването на господина от Швейцария. Решил бях, че Мендел просто се е намирал на приказки, за да ме развлича. И ето че сега озовалият се погрешка в имението загадъчен орнитолог изведнъж нахлу обратно с пълна сила. В далечния край на дефилето стоеше Фон. А каменното стълбище зад него водеше до маслиненозелена входна врата с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ. СМЪРТНА ОПАСНОСТ“.

Фон ни поведе нагоре. Влязохме в сеновал. От стари куки висеше плесенясала конска муниция. Минахме между бали гниещо сено и чак тогава стигнахме до Подводницата — специална килия единочка, създадена за подготовка на курсантите в ужасното изкуство как да провеждат безмилостни разпити и как да се противопоставят на такива. Нямаше начин да минеш опреснителен курс, без да ти напомнят изживяването сред уплътнените й без нито един прозорец стени, свързващите китките с глезените белезници и цепещите мозъка на две звукови ефекти. Вратата й беше от почернена стомана и шпионка с плъзгащо се капаче, през която можеше да се гледа навътре, но не и навън.

Фон поддържа дистанция между себе си и нас. Мендел се приближава към Подводницата, привежда се, приплъзва настрана капачето, отстъпва назад и ми кимва: сега е твой ред. И най-неочаквано изтърсва полушепнешком, забързано:

— Нали разбираш, че тя хич не се е самообесила, синко? Тая работа я е свършил нашият приятел, любителят на птиците.

По време на обучението ми в Подводницата изобщо нямаше къде да седнеш. Можеше да легнеш единствено върху каменния под или да крачиш напред-назад в непрогледния мрак под писъка на високоговорителите; или докато повече не можеше да издържиш, или докато провеждащите обучението решеха, че ти стига толкова. На сегашните двама неочаквани обитатели на Подводницата обаче бяха предоставили луксозно обзавеждане под формата на покрита с червено сукно маса за игра на карти и два съвсем прилични стола.

На единия от столовете седи Джордж Смайли с онова изражение, което само Джордж може да има, когато разпитва някого: до известна степен разстроено, дори болезнено, сякаш целият му живот е бил безкраен низ от неудачи и единствено ти би могъл да му донесеш поне малко облекчение.

А на другия стол, срещу Джордж, седи рус здравеняк на моите години, сдобил се току-що с охлузвания около очите, с бинтован и изпружен напред гол крак, с оковани ръце и обърнати нагоре върху масата длани, сякаш проси.

В мига, в който извръща глава, съзирам тъкмо онова, което от съвсем скоро вече очаквам да видя: пресичащ дясната му буза стар белег, направен сякаш с удар от сабя.

И макар че ми е трудно да ги видя през подутите клепачи, знам, че очите му са сини, понеже точно така пишеше в криминалното му досие, което Джордж Смайли ме беше пратил да открадна, след като седящият насреща му мъж го беше пребил почти до смърт.

Тук разпит ли се провежда, или се водят преговори? Името на арестувания — та нима някога ще го забравя? — е Ханс-Дитер Мунт, бивш служител на намиращата се в Хайгейт източногерманска мисия за търговия със стомана, която имаше официален, но не дипломатически статут.

По време на лондонския си мандат Мунт беше очистил някакъв автомобилен търговец от Ийст Лондон, защото според него знаел прекалено много. В опита си да пребие Джордж до смърт, се беше ръководил от същата причина.

Но ето че в момента в Подводницата седеше същият този Мунт — обучен в КГБ убиец от Щази, представящ се за орнитолог от Швейцария, попаднал в капан за елени, а в същото време Дорис, пожелала да я наричат само Тюлип, лежи мъртва на по-малко от двайсет метра от него. Мендел ме подръпва за ръката.

— Отиваме с кола до съвсем наблизо, Питър. Джордж ще се присъедини към нас по-късно.

— А Харпър и Лоу как са? — питам го, след като сме се настанили живи и здрави в колата, понеже друга тема не ми идва наум.

— Медоус изпрати Харпър в болница да му закърпят лицето. А Лоу го държи за ръка. След като го освободили от капана, нашият човек, орнитологът, отказал да дойде мирно и тихо, ако мога така да се изразя. Наложило се е да му окажат сериозна помощ, както вероятно си забелязал.

— Ще ти покажа две хартийки, Питър — казва Смайли и ми подава първата.

Часът е два след полунощ. Сами сме в същата онази всекидневна на същата полицейска конспиративна квартира в къща близнак някъде из покрайнините на „Ню Форест“. Съдържателят й, стар приятел на Мендел, разпали въглищата в камината и внесе табла с чай и захаросани курабии, преди да се качи да си легне горе при жена си. До момента нито сме пили от чая, нито сме пипнали курабиите. Първата хартийка е най-обикновена неилюстрована английска пощенска картичка, без марка. По нея личат драскотини, сякаш е била пъхана през тесен процеп, вероятно под нечия врата. В половината, на която би трябвало да е адресът, не пише нищо. От лявата страна е написано на немски само с главни печатни букви, с тъмносиньо мастило:

— Но защо е чакал тя да стигне чак до Англия? — успявам да попитам Джордж след дълга пауза. — Защо не я е убил още в Германия?

— Явно, за да запазят своя източник. — Тонът на Смайли си е жив упрек за моята несхватливост. — Къде е тя, са му подсказали от московския Център, където, естествено, много държат да са дискретни. И да не е автомобилна катастрофа или друг очевидно нагласен инцидент. Предпочели са самоубийството, с което да внесат максимален смут в противниковия лагер. На мен поне това ми се струва напълно логично. Да не би ти другояче да го възприемаш, Питър?

Гневът се долавя по желязното владеене на обикновено благия му глас, по стегнатостта на обикновено променливото му изражение. Гняв в смисъл на самопрезрение. Гняв по отношение на чудовищното действие, което е бил принуден да извърши, противно на всеки свой свестен инстинкт.

— Оставили са ни да я прикоткаме, както предпочете да се изрази Мунт — продължава Смайли, без да дочака да му отговоря, или по-точно казано, не очаквайки да му отговарям. — Ние я прикоткваме в Прага, ние я прикоткваме в Англия, ние я прикоткваме в Лагер 4. След което ние я удушаваме и я окачваме на въжето. Нито веднъж „аз“. Вечно „ние“ — колективът. Казах му, че за мен той е един завършен негодник. И ми се ще да вярвам, че думите ми го жегнаха. — После уж изведнъж се сеща: — А! Другата хартийка е всъщност за теб… — И ми подава сгънат на две лист за писма, върху който с едри букви, този път с мек молив, е написано „Адриан“. Почеркът е стегнат и старателен. Без излишни заврънкулки. Немска отличничка пише на свое другарче в Англия.

— Попитах те за спомен ли искаш да си го запазиш, или ще го изгориш? — повтаря в замаяното ми ухо Смайли със същия онзи тон на смразяващ гняв. — Предлагам да направиш второто. Мили Макрейг го намерила случайно. Подпряно било в огледалото на тоалетката на Тюлип.

След което ме наблюдава без видими чувства как коленича пред камината и полагам, сякаш го принасям в жертва, все още сгънатото писмо от Дорис върху горящите въглени. А в същия миг, сред всичките бурни чувства, които ме раздират, ме спохожда и мисълта, че неосъществената любов свързва двама ни с Джордж Смайли повече, отколкото бихме желали. Аз съм слаб танцьор. А Джордж, според неблаговерната му съпруга, тотално отказва да танцува. До този момент обаче не съм обелил и една дума.

— Договореността, до която преди малко стигнах с хер Мунт — продължава непреклонно Джордж, — съдържа и няколко полезни условия. Включително и магнетофонния запис на разговора ни например. И двамата сме съгласни, че господарите му в Москва и Берлин никак няма да са очаровани, ако го чуят. Споразумяхме се също така, че дейността му в наша полза, умело ръководена и от двете страни, ще му гарантира напредък в бляскавата му кариера в Щази. Ще се завърне при другарите си като доказал се героичен завоевател. Началниците на дирекцията му ще са доволни от него. И московският Център ще е доволен. Овакантената от Емануел Рап длъжност плаче за него. Направо да си пуска молбата. Обеща ми, че точно това ще направи. И след като акциите му се вдигнат и в Берлин, и в Москва, а успоредно с това нарасне и достъпът, който му се полага, току-виж някой ден успее да ни съобщи кой точно е предал и Тюлип, и някои други преждевременно загинали наши агенти. И ти, и аз има какво да очакваме в бъдещето, нали така?

А пък аз, ако не ме лъжат спомените, продължавам да мълча, за разлика от Смайли, който за завършек прави изключително важно съобщение:

— Тази крайно привилегирована информация, Питър, е достояние единствено на теб, на мен и на много малко подбрани хора. В очите на Междуведомствената и на Службата, като цяло, ние сме постъпили алчно и прибързано, като сме довели Тюлип тук, без да се съобразяваме с най-съкровените й чувства. Вследствие на което тя се е самообесила. Именно тази версия трябва да разтръбим до Централата и до всичките ни резидентури. По всички места, до които се разпростира влиянието на Междуведомствената, без никакво изключение. А това, боя се, неизбежно включва и нашия приятел Алек Лиймас.

Кремирахме я под името Тюлип Браун — дълбоко религиозна рускиня, избягала навремето от преследванията на комунистите и прекарала живота си в уединение в Англия. Избрала за фамилно името Браун, за да се скрие от евентуално възмездие, обяснихме на пенсионирания източноправославен свещеник, изкопан от дамите в „Тайни“, комуто беше поверено и подреждането на лалетата върху ковчега. Самият поп — някогашен нещатен сътрудник — избягваше да задава неудобни въпроси. Присъствахме шестима: Аш Медоус, Мили Макрейг, Жанет Авон и Ингеборг Луг от „Тайни“, Алек Лиймас и аз. Джордж беше зает с други дела. След опелото жените се разотидоха, а ние тримата тръгнахме да търсим пъб.

— Не мога да разбера какво я е прихванало тая проклета патка да се самоубива — оплакваше се Алек, положил чело върху двете си длани, докато седяхме над чашите със скоч. — След всички усилия, които положихме. — И добави със същия тон на престорено възмущение: — Ако знаех, че така ще постъпи, хич нямаше и да си давам зор.

— И аз щото — съгласих се като негов истински приятел, след което се отправих към бара да поръчам по още едно.

— Много хора вземат още в ранна възраст решението да се самоубият — чух да пояснява важно доктор Медоус, когато се върнах на масата. — Може и да не го съзнават, но решението им вече се е загнездило, Алек. И ето че след време идва ден, в който то се изстрелва на повърхността. Поводът може да е и съвсем незначителен — изръсил си е, да речем, портфейла в автобуса. Или да е истински тежко преживяване, като смъртта на най-добър приятел. Но намерението е било налице открай време. И резултатът е неизменен.

Отпихме. Последва ново мълчание, нарушено този път от Алек.

— Нищо чудно всички агенти да са самоубийци. Само дето някои бедни копелета така и не успяват да се наканят. — И след това: — Та кой ще се наеме да съобщи на момчето?

Какво момче? А, да, разбира се. Има предвид Густав.

— Джордж каза да предоставим тази възможност на противника — отвърнах.

При което Алек изръмжа:

— Исусе, каква е тая нашата планета! — И посвети изцяло вниманието си на уискито.