Шпионско наследство

2

Фермата ми в Ле Дьоз-Еглиз се състои от внушително извисяваща се, но неотличаваща се с нищо гранитна господарска сграда, строена през XIX в., един занемарен хамбар с каменен кръст върху фронтона, останки от фортификационни съоръжения от отдавна забравени войни, древен зидан с камъни кладенец — от години неползван, но навремето реквизиран от бойци на Съпротивата за скривалище на оръжия, използвани срещу нацистките окупатори, — не по-малко древна външна пещ, изживяла времето си преса за сайдер и петдесет хектара безлично пасище, преминаващо в урви, които стигат до ръба на морето. Четири поколения от рода ми са живели в това имение. Аз съм петото. А имотът не е нито благороднически, нито печеливш. Десният прозорец на всекидневната ми гледа към възлестата островърха кула на църква от XIX в., а левият — към самостоятелен бял параклис със сламен покрив. Тъкмо от тези две религиозни сгради носи името си селото. Както и навсякъде другаде в Бретан, и тук или си католик, или си нищо. Аз съм нищо.

За да стигнеш до фермата ни от градчето Лориан, първо трябва да шофираш около половин час в западна посока по южното крайбрежие, през зимен шпалир от кльощави тополи, покрай камари камънаци от Хитлеровия атлантически вал, които, бидейки непреместваеми, бързо се сдобиват със статута на един съвременен Стоунхендж. След като изминеш трийсетина километра, започваш да търсиш с очи от лявата страна на пътя пицария с превзетото наименование „Одисея“, а скоро след това съзираш отдясно вонящата автоморга, в която погрешно кръстеният с благородническото име Оноре — пияница и нехранимайко, с когото майка ми открай време ми е забранила да имам вземане-даване, — известен като селския гадняр, търгува с разни вехтории, стари автомобилни гуми и оборски тор. След очуканата табела „Деласю“, което е названието на маминия ми род, свиваш по разровения черен път и набиваш спирачки пред всяка дупка, освен ако не си пощаджията мосю Дени, който минава на слалом между тях с пълна скорост. И той точно това правеше през въпросното слънчево ранно есенно утро, за най-голямо възмущение на кокошките по двора и възвишеното безразличие на моята любима Аморьоз — ирландската ми сетерка, прекалено заета в момента да почиства с език най-новото си котило, за да обръща внимание на някакви си там хорски дейности.

Що се отнася до мен, още в мига, в който мосю Дени — по прякор Генерала заради източения му ръст и предполагаемата му прилика с президента Дьо Гол — се разгъна от жълтата камионетка и се насочи към предното стълбище, от пръв поглед усетих, че стиснатото в кльощавата му десница писмо идва от Цирка.

В началото изобщо не се притесних, по-скоро намерих нещо забавно в случващото се. В британските разузнавателни служби някои неща не са променяни от време оно. Сред тях е и маниакалната загриженост за цвета на пощенските пликове, които се ползват за целите на откритата кореспонденция. Не бива да изглеждат прекалено официални, тъй като това би могло да провали прикритието на получателя. Съдържанието на плика не бива в никакъв случай да е видимо, тоест пликът би трябвало да е по възможност подплатен. Чисто белият прекалено бие на очи; по-добре да е леко оцветен, стига да не е в някакъв любовен оттенък. Бледосиньо, да речем, или с лек намек за сиво — и двата варианта са приемливи. Този път се бяха спрели на бледосив.

Следващият въпрос: адресът на машина ли да е написан, или на ръка? Отговорът зависи от нуждите на намиращия се на конкретния терен получател, в конкретния случай — моя милост: Питър Гуилъм, бивш кадър, приел с благодарност да бъде пуснат на па̀ша поради напреднала възраст. Дългогодишен жител на селски френски район. Нямащ навика да посещава ветерански възпоминателни сбирки. Без официално регистрирани близки. Получаващ пълна пенсия, следователно — евентуална мишена за изтезания. Извод: в отдалечено бретонско селце, където чужденци се срещат изключително рядко, напечатан на машина адрес върху сив плик с полуофициален вид и английска пощенска марка би причинил въпросително повдигане на някои местни вежди, така че по-разумно ще е адресът да се изпише на ръка. С което стигаме до най-трудната част. В Офиса — или каквото там наричат себе си днес в Цирка — не могат да си представят нещо да излезе оттам без никакъв гриф, пък било то и най-обикновено Лично. Дали пък да не му лепнем и едно Персонално за по-убедително? А Лично и персонално, само до получателя? Много тежко става. Най-добре да си остане само Персонално. Макар че за този конкретен случай най-добре ще е да пише Персонал.

„ЮК на ЗС“ ще рече „юрисконсулт на завеждащия службата“. „Т. 14“ гласи „доживотното задължение да се явявам, когато Циркът има нужда от мен“. А „позволете ми да привлека вниманието Ви“ означава просто „не забравяйте кой ви плаща пенсията“. Имейл изобщо нямам. А защо писмото му е без дата? От гледна точка на сигурността ли?

Катрин е слязла до овощната градина с деветгодишната си дъщеря Изабел, за да си поиграе малката с двете злобни козички, които приютихме наскоро. Катрин е слаба жена с широко бретонско лице и лениви кафяви очи, които те премерват безизразно. Щом протегне напред ръце, козичките скачат в обятията й, а малката Изабел, която изживява радостите по своему, плясва с ръце и се завърта около петата си в личен израз на възторг. Но мускулестата Катрин трябва все пак да внимава козичките да й скачат една по една, иначе могат да я съборят. А Изабел тотално ме пренебрегва. Притеснява се, когато среща чужд поглед.

В полето зад гърбовете им приходящият глух ратай Ив се е прегърбил и бере зеле. Отсича с дясната ръка стъблото, с лявата хвърля зелката в количката, но без да променя ъгъла на превитото си тяло. Наблюдава го старият сив кон Артемис — поредният намереник на Катрин. Преди две-три години бяхме подслонили и избягал от една от съседните ферми щраус. Катрин се беше обадила на фермера, но той й казал да го задържи, понеже бил прекалено стар. По някое време щраусът се спомина кротко и го погребахме с почести.

— Търсиш ли нещо, Пиер? — пита ме Катрин.

— Налага ми се да замина за няколко дни — отвръщам.

— За Париж ли? — Катрин не одобрява моите пътувания до Париж.

— За Лондон — казвам. И понеже дори като пенсионер се нуждая от легенда, добавям: — На погребение.

— Твой близък ли?

— Отдавна не ми е — отговарям с твърд тон, който и самия мен ме изненадва.

— Значи, не е важно. Довечера ли тръгваш?

— Утре. Със сутрешния полет от Рен.

Навремето, щом ми свирнеха от Цирка, хуквах да хвана първия възможен полет от Рен. Днес случаят не е такъв.

Само човек издигнал се до шпионското съсловие в някогашния Цирк може да разбере онова отвращение, което изпитах в четири следобед на другия ден, след като платих таксито и се заизкачвах по стоманената рампа към шокиращо впечатляващото ново главно управление на Службата. Трябва да си бил на мое място в разцвета на шпионското ми битие, когато съм се завръщал пребит като куче от умора от някой забравен от бога имперски аванпост — най-вероятно част от съветската империя или някой затънтен неин член. Пристигнал си директно с автобус от лондонското летище, взел си метрото до Кеймбридж Съркъс. Екипът от отдел „Производствен“ чака да чуе рапорта ти. Изкачваш се по петте протъркани стъпала до входа на архитектурния цирей във викториански стил, който някои наричат Централата, Службата или просто Цирка. И чак тогава усещаш, че си си у дома.

Нямат значение доскорошните ти разправии с отдел „Производствен“, „Финансов“ или „Административен“. Това са си семейни дрязги между базата и полевите работници. Портиерът ти пожелава „добро утро“ от будката си със свойското „Добре дошъл, мистър Гуилъм“ и те пита дали не желаеш да оставиш на гардероб куфара си. А ти му отвръщаш: „Не, благодаря, Бил“, или Мак, или който е дежурен в този ден, и дори не си правиш труда да си покажеш пропуска. Не си сигурен дори за какво е тази усмивка на лицето ти. Пред теб са трите капризни стари асансьора, които ненавиждаш още от деня на постъпването си — но днес два са блокирали по горните етажи, а третият е на разположение единствено на Контрола, така че хич и не си прави никакви илюзии. А пък и ти, откровено казано, предпочиташ да се луташ из лабиринтите от коридори и задънени пасажи, които с проядените от червеи дървени стълбища, очуканите пожарогасители, изпъкналите огледала и вонята на застояли фасове, нескафе и дезодорант са физическо олицетворение на света, който си избрал да обитаваш.

За да доживееш до днешната чудовищна сграда, която крещи на всеослушание „Добре дошли в Шпионоландия-на-Темза“.

Заставам пред армираното стъкло на приемното гише под зорките погледи на сурови мъже и жени по анцузи и наблюдавам как плъзгаща се метална табличка поглъща британския ми паспорт. Лицето зад стъклото е женско. Но електронният глас с нелепите ударения е на самодоволно парвеню от мъжки род:

„Моля, поставете всички ключове, мобилни телефони, монети, ръчни часовници, писалки и химикалки и всякакви други намиращи се у вас вещи в касетата на масата вляво от вас, задръжте белия талон, който съответства на вашата касета и с обувки в ръка преминете незабавно през вратата с надпис «Посетители».“

Паспортът ми се връща. Преминавам незабавно, бодро четиринайсетгодишно девойче ме опипва с нещо като хилка за пинг-понг, после ме облъчват във вертикален остъклен ковчег. Бодрото девойче ме изчаква да си нахлузя обувките и да им завържа връзките — процедура, която, не знам защо, ми се струва далеч по-унизителна от онази по събуването им, — след което ме изпровожда до немаркиран асансьор с въпроса дали денят ми минава добре. Ни най-малко. И нощта ми не мина добре, ако иска да знае, но нея това не я интересува. Благодарение на писмото от А. Бътърфийлд ме споходи безсъние, каквото не ме беше измъчвало поне от десет години насам, но и това не мога да й кажа. Поначало съм действено животно — или поне бях такова. Естественият ми хабитат е разузнаването на открит терен. А сега, достигнал така наречената „зряла възраст“, изведнъж установявам, че появилото се изневиделица писмо в стил „Скъпи Джон“ от най-новото превъплъщение на Цирка, съдържащо нареждането да се явя незабавно в Лондон, е способно да осъди душата ми на целонощно скиталчество.

Междувременно стигаме до нещо, което вероятно е най-горният етаж, макар по нищо да не личи. В обитавания някога от мен свят именно на най-горния етаж се съхраняваха най-големите тайни. Куп електронни карти висят на ширити от врата на младата ми придружителка. Отваря ми ненадписана врата, влизам и тя я затваря подире ми. Опитвам дръжката. Не мърда. Не че през живота ми не са ме заключвали, но всеки път го е правела противниковата страна. Стаята е без прозорци, а стените й са изрисувани по детски с цветя и къщички. Творби на отрочетата на А. Бътърфийлд? Или графити от по-раншни пленници?

И къде изчезна всичкият шум? Колкото повече се заслушвам, толкова по-гадна става тишината. Никакво напевно тракане на пишещи машини, никакъв звън от оставени да се съдират от отчаяние невдигнати телефони, никакви стенания по голото дюшеме на коридорите от разпадащи се архиварски колички, способни да заглушат дори млекарска моторна триколка, нито едно изцепване от бесен мъжки хор да престанеш с проклетото си подсвиркване! Нещо е умряло по трасето от Кеймбридж Съркъс до брега на Темза, и то не е само скърцането на количките.

Полагам морно тяло върху тапициран с кожа метален стол. Прелиствам омазан екземпляр на „Прайвът Ай“ и се чудя аз ли съм загубил чувството си за хумор, или списанието. Ставам, пробвам пак вратата, премествам се върху друг стол. Вече съм стигнал до предположението, че А. Бътърфийлд извършва задълбочен анализ на езика на моето тяло. Голям зор ще види, ако съм познал, понеже до рязкото отваряне на вратата и нахлуването на късо подстриганата пъргава жена на четиридесет и нещо, която е в делови костюм и ме поздравява на изчистен от класови признаци акцент „А, здравейте, Питър. Чудесно е, че сте тук. Казвам се Лора. Готов ли сте за срещата ни?“, аз вече съм преживял набързо всички свои грешки и провали през дългогодишния ми стаж на лицензиран мошеник.

Прекосяваме с маршова стъпка празен коридор и влизаме в бял, хигиеничен офис със запечатани прозорци. Иззад масата изскача по риза и тиранти червендалест очилат випускник на английско частно училище на неопределима възраст и грабва десницата ми.

— Божичко! Питър! Ама ти направо младееш! И половината от годините ти не бих ти дал! Добре ли пътува? Кафе? Чай? Честна дума: нищо ли не искаш? Толкова мило, че прие да дойдеш. Безкрайно полезен ще си ни. Запознахте ли се с Лора? Няма начин да не сте. Извинявай, че те оставих да чакаш толкова време оттатък. Обадиха ми се от най-високо място. Но вече приключих. Сядай, където ти е удобно.

Безброй свойски примигвания с очи в израз на допълнителна близост придружават цялото му изказване, докато ме отвежда до стол за наказания5 със странични облегалки за дълъг престой. Самият той сяда на срещуположната страна на масата, върху която са струпани стари на вид папки от Цирка с грифове за секретност, използващи всички възможни цветови съчетания от държавните флагове по света. Навира зад тях дългите ръкави на ризата си така, че да не мога да ги виждам, и кръстосва пръстите си под брадичката.

— На мен, между другото, ми викат Бъни — обявява. — Адски глупав прякор, от който не мога да се отърва, понеже ми е от детинство. И вероятно е основната причина да ме набутат тук, в това ведомство. Ти представяш ли си ме иначе как се перча по коридорите във Върховния съд, а всички останали припкат подире ми и ми викат „Зайче, Зайче“?

Този с всички ли така разговаря? Такъв ли е изказът на средностатистическия днешен юрист на средна възраст в Сикрет Сървис? Хем някакви съвременни лафове, хем с единия крак все още в миналото? Отдавна съм загубил представа за днешното състояние на английския език, но най-вероятно е такъв, ако съдя по изражението на Лора, която се настанява до него. Дори седнала, тя не губи вида си на готов да ти се нахвърли кръвожаден звяр. Пръстен печат на средния пръст на дясната ръка. Останал й от баща й? Или кодиран сигнал за сексуалните й предпочитания? Усещам колко дълго съм бил откъснат от Англия.

Разговор на маловажни теми, направляван от Бъни. И двете му дъщери обожавали Бретан. Лора е посещавала Нормандия, но не и Бретан. Не споменава с кого.

— Но щом си родом от Бретан, Питър — възкликва ни в клин, ни в ръкав Бъни, — не би ли трябвало да те наричаме Пиер!

— Добре съм си и като Питър — отвръщам.

— Та да си дойдем на думата, Питър: най-просто казано, изправени сме пред юридическа каша, която трябва да си изясним — подхваща Бъни, този път с по-бавен и по-силен тон, понеже е успял да мерне новите слухови апаратчета, които надничат иззад побелелите ми къдрици. — Ситуацията все още не е критична, но е напрегната и, боя се, доста взривоопасна. Поради което разчитаме много на помощ от твоя страна.

При което аз отговарям, че с най-голямо удоволствие ще се опитам да помогна, Бъни, и много се радвам, че все още мога да съм ви полезен след всичките тези години.

— Не е нужно да пояснявам, че съм тук, за да защитя Службата. Това е служебното ми задължение — продължава Бъни, все едно че изобщо не съм си отварял устата. — А ти си тук в качеството ти на частно лице. Е, на бивш служител по-точно, отдавна излязъл в заслужена пенсия, надявам се. Но не мога в никакъв случай да ти гарантирам, че твоите интереси и нашите интереси ще съвпадат във всеки момент. — Очи, превърнали се в процепи. Мъртвешка усмивка. — Така че само едно искам да отбележа, Питър: колкото и да те уважаваме за огромните ти заслуги към Офиса в миналото, днешният Офис е това тук. И ти си си ти, а пък аз съм безмилостен юрист. Как е Катрин?

— Благодаря, добре е. Защо питаш?

Понеже аз не съм я включил в списъка. Иска да ме стресне. Да ми съобщи, че истинската схватка тепърва предстои. И колко големи са очите на Службата.

— Чудехме се дали не следва и нея да впишем в доста дългия поменик на бившите ти съдружнички в живота — пояснява Бъни. — Не за друго, а защото така е по правилника на Службата, нали ме разбираш.

— Катрин ми е наемателка. Дъщеря и внучка на предишни наематели. Да живея в една и съща сграда с нея си е лично мой избор, а доколкото на вас ви влиза в работата, нито веднъж не съм преспивал с нея, нито имам подобни намерения. Това достатъчно ли ви е?

— Напълно. Благодаря.

Първата ми лъжа, при това много убедително изказана. А сега — рязко париране на атаката:

— Правилно ли долавям, че май ще трябва и аз да се подсигуря с юридическа защита? — подсказвам.

— Засега не е нужно, а и надали можеш да си го позволиш предвид днешните адвокатски хонорари. При нас се водиш първо женен, а след това разведен. И двете ли са верни?

— Напълно.

— И то в рамките на една година. Впечатляващо.

— Благодаря.

Шегуваме ли се? Или предизвикваме? По-скоро второто, подозирам.

— Младежко неблагоразумие? — подсказва Бъни с все същия учтив тон на разпитващ.

— Недоразумение — поправям го. — Други въпроси?

Бъни обаче не отстъпва лесно и много държи да отчета този факт.

— Ще ми се да знам от кого е… детето? Чие е? От кой баща? — с неизменния полиран глас.

Преструвам се на замислен.

— Знаеш ли, че не ми е минавало и през ум да я питам — отвръщам. И докато той още размишлява върху чутото: — Понеже така и така стана дума кой какво на кого, да те питам и аз Лора какво търси тук? — вмятам.

— Лора е история — отговаря високопарно Бъни.

Историята е безизразна жена с къса коса, кафяви очи и без грим. И никой вече не се смее, освен аз.

— Та какво пише там, в обвинителния акт, Бъни? — подпитвам закачливо, понеже явно предстои да влезем в близък бой. — „Запалил корабостроителницата на Нейно Величество“?

— Е, ти почна да прекаляваш по малко, Питър! Чак пък „обвинителен акт“! — възразява Бъни с не по-малка закачливост. — Просто се налага да изясним някои неща. Позволи ми по този повод да ти задам само един въпрос преди останалите. Може ли? — И стиска очи. — Операция „Уиндфол“. Как я организирахте, кой я ръководеше, в какво се провалихте и каква беше твоята лична роля в нея?

Наистина ли на душата ти олеква, когато се оправдаят най-лошите ти надежди? Не и в моя случай.

— „Уиндфол“ ли каза, Бъни?

— „Уиндфол“. — Повторено с по-силен глас, да не би да е минало покрай слуховите ми апаратчета.

Недей да бързаш. Помни, че вече си на години. Не можеш да разчиташ на паметта си като преди. Дай си повече време.

— И какво точно е представлявала „Уиндфол“, Бъни? Напомни ми. За кой период от време става дума?

— Началото на шейсетте, най-общо казано. Поне за днес.

— Операция, казваш?

— Тайна операция. С наименование „Уиндфол“.

— И насочена срещу кого?

Лора се обажда откъм невидимата с периферното ми зрение зона:

— Съветите и техен сателит. Насочена срещу източногерманското разузнаване. Известно и с названието Щази — изревава мощно, за да е сигурна, че ще я чуя.

Щази? Щази? Само секунда и ще се сетя. А, да — Щази!

— И с каква цел, Лора? — питам, след като съм си изяснил за какво говорим.

— Дезинформация, подвеждане на врага, опазване на важен източник. Внедряване в московския Център с цел разкриването на предполагаем предател или предатели в редиците на Цирка. — И като превключва на буквално умолителен тон: — Лошото е, че досиетата, с които разполагаме по въпроса, са пълна нула. Само куп препратки към досиета, които са се изпарили. Тоест изчезнали, вероятно откраднати.

— „Уиндфол“, „Уиндфол“ — повтарям, клатя глава и се усмихвам по старчески, като човек, който не е чак на толкова много години, колкото му приписват. — Съжалявам, Лора, но нищо не ми говори.

— Не ти ли звънва поне някое съвсем слабо звънче? — пита Бъни.

— Нито едно, за жалост. Абсолютна тишина — казвам, мъчейки се да прогоня изплувалия в паметта ми мой младежки образ в униформата на доставчик на пици, изгърбил се над рамката на учебния ми мотоциклет, устремен заедно със специалната посреднощна поръчка от управлението на Цирка до „неопределен лондонски адрес“.

— А и в случай че съм пропуснал да спомена, или ти не си ме чул — продължава Бъни с възможно най-безизразен глас, — у нас е заседнало впечатлението, че в операция „Уиндфол“ е участвал и твоят приятел и колега Алек Лиймас, който, може би сега изведнъж ще си спомниш, е бил застрелян в подножието на Берлинската стена, докато е бързал да се притече на помощ на приятелката си Елизабет Голд, която вече била застреляна в подножието на Берлинската стена. Или и това си забравил вече?

— Как, по дяволите, се забравя подобно нещо — озъбвам се. След което си позволявам да добавя под формата на обяснение: — Но ти ме питаше за някаква „Уиндфол“, а не за Алек. Затова ти и отвърнах, че нямам спомен. Защото такава операция не помня. За пръв път я чувам. Съжалявам.

При всеки разпит отрицанието е онова, което накланя везната. Няма значение какви любезности са били разменени до този момент. Мине ли се през точката на отрицание, нещата се променят из основи. На нивото на тайния полицейски агент отрицанието най-вероятно предизвиква мигновена ответна реакция, най-вече заради това, че средностатистическият таен полицейски агент е по-глупав от субекта насреща му. Затова пък печеният следовател отчита, че вратата е затръшната в лицето му, но не си поставя за цел веднага да я разбие с шут. Предпочита вместо това да се окопити и да атакува целта от друг ъгъл. И ако съдя по доволната усмивка на Зайчето Бъни, той точно това се кани да направи.

— Та така, Питър — обявява с гласа, предназначен за глухите, въпреки уверенията ми. — Абстрахирайки се за миг от въпроса за операция „Уиндфол“, ще възразиш ли особено, ако двамата с Лора те поразпитаме във връзка с общия принципен въпрос?

— А той е?

— За личната отговорност. Извечният проблем за това, докъде се простира подчинението на началническите заповеди и откъде започва отговорността за личните действия на служителя. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Едва-едва.

— Действаш на терен. От Централата са ти дали зелен сигнал, но не всичко върви по план. Пролива се невинна кръв. Според някой, ти или твой близък колега сте превишили правата си, нарушавайки получените заповеди. Поставял ли си се някога в подобна ситуация?

— Не съм.

Или е забравил, че не чувам, или е решил, че чувам.

— Ти лично не можеш ли да си представиш, поне на абстрактно ниво, как би възникнала такава ситуация? Особено като имаш предвид колко пъти през дългогодишната си оперативна кариера си се озовавал притиснат в ъгъла?

— Не. Не мога. Съжалявам.

— Нито един момент ли не си изживявал, в който да ти се е струвало, че си надвишил заповедите на Централата и си поставил началото на нещо, което не си в състояние да спреш? Когато си поставил личните си чувства, потребности — апетити дори — над своя, така да се каже, дълг? С потресаващи последствия, каквито не си си поставял за цел, нито си предполагал?

— Че да си докарам някое порицание от Централата, така ли? Или Лондон да ме отзове. А в най-лошия случай, направо да ме изрита — подсказвам със съответната дисциплинарна строгост на изражението.

— Погледни по-широко върху нещата, Питър. Представи си, че там някъде, навън, съществуват трети лица с накърнени законни интереси. Най-обикновени хора от външния свят, които, вследствие на нещо сторено от теб — по погрешка, заради изтървани нерви или временна плътска слабост — са се превърнали в съпътстващи жертви. Хора, които след години — евентуално след цяло поколение — са си наумили, че могат да натикат Службата в сензационно съдебно дело. И да изстискат от нея яко съдебно обезщетение или ако това не стане, да я осъдят като частни лица за непредумишлено убийство или нещо още по-лошо. Имам предвид не само Службата като цяло, но и — веждите му политат в израз на предвзета изненада — конкретно назован бивш неин служител. И такава възможност ли никога не си допускал? — Вече звучи не толкова като юрист, колкото като лекар, подготвящ те за възможно най-лошата вест.

Опитвам се да спечеля малко време. Почесвам се по одъртялата глава. Не се сещам.

— Май покрай стремежа ми да създавам повече ядове на противника не ми е останало време и за това да си мисля. Когато отпред ти е противникът, а отзад — Централата, не ти остава кой знае колко време да философстваш.

— На тях ще им е най-лесно да започнат с парламентарна процедура, да подготвят нещата за съдебно дирене чрез официално уведомително писмо, но без да стигат до дело.

Извинявай, Бъни, ама ми трябва още мъничко време да помисля.

— А даде ли се впоследствие ход на делото, парламентарното разследване ще се прекрати, оставяйки съда да действа на воля, по свое усмотрение. — Напразно очаква да кажа и аз нещо, затова засилва натиска: — Нима названието „Уиндфол“ продължава да не събужда никакви спомени у теб? Не ти ли е звъннало все още звънчето за тайна операция, продължила цели две години, в която си играл значителна — някои дори я определят като героична — роля? И нямаш и най-малък спомен от нея?

След това Лора ми задава същия въпрос с немигащите си монахински очи, а аз пак се преструвам, че се ровя из старческата си памет и — дявол да го вземе — пак за абсолютно нищо не се сещам, но какво да се прави, старост-нерадост, отчаяно клатя побелялата си глава.

— Да не би да става дума за някакво тренировъчно занятие? — питам бойко.

— Лора току-що ти обясни за какво става дума — срязва ме Бъни, а аз на свой ред признавам „Ама, да, разбира се“ и се мъча да придобия притеснен вид.

Временно сме се отдалечили от „Уиндфол“ и вместо това пак се занимаваме със заплахата някой най-обикновен човек от външния свят първо да се заяде в парламента с конкретно назован бивш служител на Службата, а след това да я захапе отново в съда. Но и до този момент не сме уточнили за чие име и за кой конкретен бивш служител би могло да става дума. А говоря в първо лице множествено число, защото, ако някога ви се е налагало да участвате в разпит, знаете, че в един момент се възцарява атмосфера на съучастие и заедно с разпитващите ви се озовавате на една и съща страна на масата, а на отсрещната страна остават само въпросите, на които търсите отговора.

— Да вземем за пример личното ти кадрово досие, Питър, или по-точно онова, което е останало от него — оплаква се Лора. — То не само е било прочистено, ами направо са го оглозгали. Хубаво, отчитаме, че някои от по-чувствителните приложения към него са били прекалено тайни, за да влязат в общия архив. В това отношение не би трябвало да има спор. Точно такава е ролята на тайните приложения. Но какво, мислиш, намираме в самия архив с ограничен достъп? Огромна кръгла нула.

— Шибана работа — обобщава накратко положението Бъни. — Ако се съди по досието ти, цялата ти кариера в Службата е вагон с лайнени протоколи за унищожаване.

— Меко казано — отбелязва Лора, явно без ни най-малко да се притеснява от несъвместимия с юриспруденцията речник на колегата си.

— Но в интерес на справедливостта, Лора — намята изведнъж Бъни фалшивата тога на пръв приятел на обвиняемия, — би следвало да допуснем и възможността всичко това да е пъклено дело на прословутия злодей Бил Хейдън. — След което се обръща към мен: — Надявам се поне Бил Хейдън да помниш все още.

Хейдън? Бил Хейдън. Как да не го помня: ръководен от Съветите двоен агент, който в качеството си на председател на всемогъщата Междуведомствена комисия за ръководство, известна с прозвището „Междуведомствената“, в продължение на три десетилетия съобщавал всичките й тайни на московския Център. Да не говорим, че точно неговото име ми се въртеше в главата през по-голямата част на денонощието, но това не значи, че ще взема да скоча във въздуха и да изкрещя „Врата му ще прекърша на това копеле, само да ми падне“ — тъй като в конкретния случай тази работа, за всеобща радост на отбора домакин, я свърши друг мой случаен познат.

Междувременно Лора продължава упорито разговора си с Бъни.

— Лично аз, Бъни, нямам и капка съмнение по въпроса. Следите от намесата на Бил Хейдън личат по целия архив с ограничен достъп. А пък Питър е един от първите, които са го надушили, нали, Питър? В качеството ти на личен помощник на Джордж Смайли. Негов вардянин и верен последовател, нали така?

Бъни клати глава с благоговение:

— Джордж Смайли. Най-добрият оперативен ръководител в историята на Службата. Съвестта на Цирка. Неговият Хамлет, както са го наричали някои хора, може би не съвсем заслужено. Каква личност! И все пак, поне що се отнася до операция „Уиндфол“ — продължава да говори той на Лора, все едно мен изобщо ме няма в стаята, — не допускаш ли вероятността ограниченият архив да е бил ограбен не от Бил Хейдън, а от самия Джордж Смайли, независимо по каква причина? Върху протоколите за унищожаване се срещат някакви доста странни подписи. Имена на хора, за които ние с теб през живота си не сме чували. В случая нямам предвид лично Джордж Смайли. Той, естествено, безспорно е прибягнал до услугите на предан помощник. Някой, който е изпълнявал сляпо заповедите му, без да се замисля за законността им. Той, нашичкият Джордж, никога не е цапал ръцете си, при цялото си величие.

— Имаш ли да кажеш нещо по въпроса, Пийт? — пита Лора.

Имам, разбира се, и то най-категорично. Мразя да ме наричат Пийт, а и целият разговор поема в крайно неконтролируема посока.

— За какъв дявол ще му е дотрябвало точно на Джордж Смайли да краде досиета на Цирка, Лора? За Бил Хейдън разбирам. Той и вдовишката лепта е бил готов да задигне6, докато си е подсвирквал весело.

Подсмихваш се тихичко и поклащаш старческата си глава, за да подскажеш на тези, младите, че изобщо си нямат представа за действителното състояние на нещата по онова време.

— Лично аз си представям каква причина може да е имал Джордж, за да ги открадне — отвръща Бъни от името на Лора. — Завеждал е направление „Тайни операции“ през най-мразовитото десетилетие на Студената война. Воювал е с голи ръце за власт срещу Междуведомствената. Без правила, независимо дали е ставало дума за кражба на агенти, или взаимно разбиване на сейфовете. Замесил Службата в най-мръсните операции в историята й, замислени лично от него. Надвивал на съвестта си в името на по-важната цел. При това, доста често. Така че никак не ми е трудно да си представя как този ваш Джордж замита някое и друго досие под килима. — След което ме поглежда право в очите. — Освен това си те представям и теб как му помагаш без капчица угризения. Някои от онези странни подписи имат забележителна прилика с твоя почерк. На теб дори не ти се е налагало да ги крадеш. Просто си ги изписвал на нечие чуждо име и готово. А що се отнася до непрежалимия трагично загинал на Берлинската стена Алек Лиймас, неговото лично досие не е било оглозгано, ами направо е изчезнало безследно. Дори едно оръфано картонче няма в централната картотека. Не личи да се трогваш особено от думите ми.

— Ако искаш да знаеш, шокиран съм до дън душа. И потресен. Дълбоко, при това.

— От кое? От самото ми предположение, че може да си задигнал досието на Лиймас от тайния архив и да си го скрил в хралупата на някое дърво ли? Доста досиета си задигнал навремето по искане на чичо ти Джордж. Защо и онова на Лиймас да не е било сред тях? Просто ей така, за спомен, след като са го покосили редом до… как се казваше там приятелката му?

— Голд. Елизабет Голд.

— А, нея поне я помниш. Наричана за по-кратко Лиз. И нейното досие е изчезнало. Човек неминуемо си представя романтичната гледка как досиенцата и на Алек Лиймас, и на Лиз Голд отлитат заедно в небитието. А вие двамата с Лиймас откъде станахте толкова гъсти дружки, да те питам? Братя по оръжие до самия край, доколкото разбирам.

— Действахме заедно.

— „Действахте“ в смисъл?

— Алек беше по-голям от мен. И по-мъдър. Когато му възложеха дадена операция и му потрябваше помощник, винаги мен избираше. И ако кадровиците и Джордж нямаха нищо против, ни чифтосваха.

Лора се завръща в разговора.

— Дай ни все пак два-три примера за подобно чифтосване. — Тонът й е дълбоко пропит от неодобрение към чифтосването, но аз грабвам с удоволствие възможността да се отклоня от темата.

— Ами, реално погледнато, с Алек май се сдушихме в Афганистан към средата на петдесетте години. Първата ни съвместна мисия беше да се внедрим в малки групи в Кавказ, в Русия. Сигурно ви се струва адски старомодно. — Пак се засмивам. И поклащам глава. — Честно казано, не завоювахме кой знае какви успехи. Девет месеца по-късно го преместиха в Прибалтика, да вкарва и изтегля агенти от Естония, Латвия и Литва. Пак беше поискал да му помагам и аз съответно се включих. — За нейно осветление добавям: — Както съм убеден, че ти е известно, Лора, в онези времена прибалтийските държави бяха част от Съветския блок.

— Знам. А Лиймас официално е бил базиран в Травемюнде, права ли съм? В Северна Германия?

— Точно така, Лора. Под прикритие, като член на Международната група за океаноложки изследвания. Опазване на риболова денем, десанти с бързоходни моторници нощем.

Бъни прекъсва интимния ни разговор.

— Тези нощни десантни операции нямаха ли някакво название?

— „Джакнайф“7, ако не ме лъже паметта.

— Но си сигурен, че не е било „Уиндфол“?

Правя се, че не съм го чул.

— „Джакнайф“. Изтрая две-три години и я прекратиха.

— „Изтрая“ по какъв начин?

— Ами, първо си изнамираш доброволци. Обучаваш ги в Шотландия или в Шварцвалд, където намериш. Естонци, латвийци. След което се захващаш да ги връщаш там, откъдето са дошли. Изчакваш да настъпи новолуние. Гумени лодки. Почти безшумни извънбордови двигатели. Уреди за нощно виждане. Приемащата група сигнализира, че брегът е чист. Дебаркираш. Или поне агентите ти дебаркират.

— И след като агентите са дебаркирали, вие с Лиймас какво правите? Освен да извадите бутилката, което, поне що се отнася до Лиймас, доколкото разбирам, е била задължителната следваща стъпка.

— Ами, нямахме повече работа там, не мислиш ли? — отговарям, но отказвам да захапя стръвта. — Правилото е да се измъкнеш колкото се може по-чевръсто. Оставяш ги на мира. Теб, между впрочем, какво те интересува това?

— В известен смисъл търся начин да те усетя що за човек си. А отчасти и защото недоумявам: как може така ясно да си спомняш „Джакнайф“, а да не помниш нищичко от „Уиндфол“?

И пак Лора:

— Като казваш „оставяш ги на мира“, предполагам, че имаш предвид „оставяш ги на произвола на съдбата“.

— Така да е, щом настояваш, Лора.

— А тя е? За съдбата им става дума. Или това вече не го помниш?

— До един измряха.

— „Измряха“ в буквалния смисъл на думата ли?

— Едни бяха пленени още при дебаркирането. Други през следващите два-три дни. Трети успяха да обърнат и да ги пратят обратно срещу нас, и чак след това ги екзекутираха — озъбвам се, понеже усещам как гневът напира в гърлото ми, но не изпитвам особено желание да го възпра.

— И върху кого стоварваме вината, Пийт? — не отстъпва Лора.

— За кое?

— За смъртта им.

На това място няма да навреди една слаба експлозия.

— Върху проклетия внедрен сред нас предател Бил Хейдън, ако не възразяваш! Онези нещастници са били предавани още преди да сме се отлепили от германския бряг. От любимия ни председател на Междуведомствената — същият онзи екип, който поначало я беше измътил тази операция!

Бъни свежда чело и прочита нещо под ръба на масата. Лора първо поглежда към мен, после към дланите си, които й харесват повече. Изрязани късо, по момчешки, безупречно чисти нокти.

— Питър — включва се Бъни, само че вече стреля с откоси, а не поединично. — В качеството ми на главен юрист на Службата — но не и твой адвокат, бъди така добър да запомниш — аз лично се притеснявам от определени аспекти на твоето минало. И по-конкретно имам предвид, че ако по някое време се появи добър адвокат — в случай че парламентът се отдръпне и остави нещата в ръцете на съдебните власти — било на закрито заседание, било, опазил ни Бог, на открито, той спокойно може да създаде за теб впечатлението, че през кариерата ти си бил свързан с прекомерно голям брой смъртни случаи, проявявайки престъпна небрежност. Че са ти били възлагани — от безпогрешния Джордж Смайли, да речем — нелегални операции, при които гибелта на невинни хора се е смятала за приемлив, та дори и необходим край. Желан дори, ако се замислиш.

— Моля? Смъртта? Желан край? Какви ги дрънкаш?

— За „Уиндфол“ говорим — отбелязва търпеливо Бъни.