Шпионско наследство

12

И пак е утро, само че сиво, и по мен се сипе ситен дъждец, докато вземам автобуса от „Долфин Скуеър“. И независимо от подранилата ми поява в Оборите, заварвам седналата Табита да ме чака, безкрайно доволна от неочакваната според нея поява на прага й на купчинка донесения за наблюдения, извършени от Спешъл Бранч — тайната полиция. Табита, естествено, няма никакви гаранции за автентичността им, така че не е сигурна дали някой ден ще може да ги вкара в употреба, но аз в никакъв случай не бива да се раздрънквам, че са у нея. От което, разбира се, заключавам, че тя има свой човек в Спешъл Бранч и че донесенията са абсолютно истински.

— Така че започваме с първия ден на „лайв екшън“-а, с ей това донесение. По нищо не личи кой точно е поръчал на Спешъл Бранч да пусне кучетата по следите на Алек. Пише само „По искане от П.К.“. От което съдя, че „пощенска кутия“ е тогавашният полицейски евфемизъм за Цирка. Така ли е?

— Така е.

— А да имаш случайно някаква представа кой от П.К. може да е пуснал искането до Спешъл Бранч?

— Междуведомствената, най-вероятно.

— И по-конкретно?

— Всеки може да е. И Бланд, и Алълайн, и Естерхази. Та дори и самият Хейдън. Но най-вероятно човекът е наредил на някой от подчинените си да го пусне, за да не си намокри краката.

— И защо точно Спешъл Бранч да го следи, а не вашите скъпи приятели от контраразузнаването? Това за нормална процедура ли се смята?

— Абсолютно.

— Понеже?

— Понеже двете служби никак не се търпят.

— А прекрасната ни полиция?

— Дразни се и от контраразузнаването, че постоянно й се меси, а и от Цирка — понеже ни смята за надути женчовци, чиято цел в живота е да нарушават законите.

Тя се замисля първо за отговора ми, после за самия мен, но не престава да ме изучава откровено с тъжните си сини очи.

— На моменти си прекалено самоуверен. Човек може да си помисли, че притежаваш знания свише. Трябва да се пазим да не създаваме подобно впечатление. В случая търсим младши служител, попаднал в попътната струя на исторически събития. А не някой, който се мъчи да скрие някаква огромна тайна.

— Генералният замисъл, значи, действа. Горските зверове почват да подушват завързаната ти коза. Доказателство за което е и нашият добре облечен, среден на ръст трийсетгодишен мъж с женствена външност, така ли?

— Козата не е моя, а на Контрола.

— Но не е на Смайли?

— В замисъла да пласираме Алек сред опозицията Смайли свиреше втора цигулка.

— Каквото всъщност беше и желанието му?

— Предполагам.

Усещам появата на нова Табита. Или на истинската Табита, която вече показва нокти.

— Този рапорт беше ли ти известен отпреди?

— Само бях чувал за него. Най-същественото.

— Тук, в тази сграда ли? Заедно с колегите, притежаващи допуск до „Уиндфол“?

— Да.

— Настъпила е, значи, всеобща радост. Ура, хвърлената стръв е поета.

— Горе-долу.

— Не си особено убеден. Ти лично не изпитваше ли поне мъничко притеснения по повод тази операция? Не ти ли се искаше да се откачиш от нея, но не виждаше по кой начин?

— Не. Нещата вървяха според плана. Операцията се развиваше нормално. Не съм имал повод да се притеснявам.

Тя май се накани да се усъмни в изказването ми, но се отказа.

— А пък това тук е направо върхът — казва и побутва към мен следващото донесение.

— Моят въпрос следователно е: ти лично знаеше ли предварително, че Алек ще бие горкия мистър Лоунс?

— По принцип, да.

— В смисъл?

— Идеята им беше да се стигне до момент, в който Алек да изгори и последния мост зад гърба си. И като излезе от затвора, да е без пукнат грош и с отрязани пътища за връщане.

— Под „им“ разбираш Контрола и Смайли.

— Да.

— Но изключваш себе си. Нима не става дума за сътворена от теб брилянтна идея, присвоена впоследствие от по-старшите и по-достойните от теб?

— Не.

— Защото мен ме гложди мисълта да не би ти лично да си подкокоросал Алек. Предполагам, че точно това ще твърди противниковата страна. Че си подтикнал бедния си пропаднал приятел към нови дълбини на покварата. Казваш, че не си. Което е утешително. Същото, предполагам, се отнася и за сумите, които Алек е присвоявал от касата на Цирка. Че и на това са го подучвали други шестима души, а не ти?

— Контрола, най-вероятно.

— Добре. Значи, докато Алек си търси белята по нареждане на началниците, ти се явяваш негов верен приятел, а не някакъв зъл гений. С което Алек би трябвало да е бил наясно, така ли?

— Предполагам, че така е било.

— Ще рече ли това, че Алек е бил също така наясно с твоя допуск до „Уиндфол“?

— Откъде да е бил наясно, по дяволите! Та той и понятие си нямаше за „Уиндфол“!

— Да. Добре. Боях се, че ще те докарам до възмущение. Сега смятам да се оттегля, за да поработя върху домашното си, а ти прегледай този тук ужас. Преводът на английски е трагичен. Но същото, доколкото разбирам, можело да се каже и за оригиналния текст. На човек направо да му се доплаче за красноречието на Спешъл Бранч.

Обзе ме необясним гняв в мига, в който вратата се затвори подире й. Къде отива тая, дявол да я вземе? Как може така да ме зарязва без предупреждение? Да не хукна да се отчита задъхана на приятелчетата си в бастиона? Това ли е играта й? Пробутват й няколко донесения на Спешъл Бранч и й казват: я го пробвай как ще реагира на това? Така ли стават тия работи? Макар да знаех, че тези работи не стават точно така. Уверен бях. Табита беше ангел пазител за всеки поверен й ответник. А благият и тъжен поглед виждаше далеч по-напред в сравнение със зрението на Бъни или Лора. В това също не се съмнявах.

Алек се е облегнал на перваза и се мъчи да гледа през мръсния прозорец. Аз съм заел единствения фотьойл. Намираме се в стая на горния етаж на хотел за търговски пътници, предлагащ почасово наемане на стаи. Обади ми се сутринта на необявения номер в Мерилибоун, запазен специално за агентите: „Ще те чакам в шест в «Дъчес»“. Имаше предвид „Дъчес ъф Олбъни“ на Прийд Стрийт — любим негов пъб в миналото. Измършавял е, със зачервени очи и нервни тикове. Чашата в ръката, с която пие, трепери. Кратки, недоизказани изречения, процедени между паузите.

— Има там едно момиче — казва. — Проклета комунистка. Но няма как. Поне при нейния произход. Пък и кой днес го е еня кой какъв е?

Задръж. Не задавай въпроси. Нека сам ти каже какво иска.

— Викам му на Контрола: „Не я замесвай“. Но му нямам доверие на това дърто копеле. Никога не знаеш какво е намислил. Съмнявам се, че и самият той знае. — Продължителен оглед на улицата под нас. Продължително съчувствено мълчание от моя страна. — И къде, мама му стара, се е скатал тоя Джордж? — извръща се обвинително към мен. — Оная вечер имах треф с Контрола на Байоутър Стрийт. Джордж така и не се появи, мътните да го вземат.

— Напоследък Джордж ходи редовно до Берлин — лъжа и подновявам чакането.

Алек е решил да изимитира провлечения поучителен тон на Контрола:

— От теб искам да ликвидираш Мунт, Алек. В името на добруването на този наш свят. Готов ли си да изпълниш подобна задача, друже? Как да не съм готов, мамка му? Особено пък след като онова копеле пречука Римек. И изтреби половината от проклетата ми агентурна мрежа. Да не говорим за опита му да очисти и Джордж преди една-две години. Не можем да оставим така тая работа, нали, Пиеро?

— В никакъв случай — съгласявам се от все сърце.

Дали не е доловил някаква фалшива нотка в гласа ми? Той отпива от шишето с уиски и не снема вперения в мен поглед.

— Ти да не би случайно да я познаваш, Пиеро?

— Кой да познавам?

— Момичето ми. Много добре знаеш за кого ти говоря, по дяволите.

— Откъде пък точно нея да познавам, мътните да я вземат. Какви ги дрънкаш, бе, Алек? Стегни се, за бога, човече?

Най-сетне отмества погледа си от мен.

— Както и да е. Разправяше ми за някакъв неин познат. По описанието му реших, че си ти.

Завъртам озадачен глава, свивам рамене, засмивам се. Алек се връща към своите наблюдения над забързаните под дъжда минувачи по тротоара.

Ако приемем заседанието на Звездната камара32 по делото на Ханс-Дитер Мунт за гавра с правосъдието, още по-кошмарно беше официалното му отразяване. Въведението все едно беше писано от самия Мунт. Нищо чудно и наистина да е било.

Гнусният и покварен антиреволюционен агитатор Лиймас бил известен дегенерат, впиянчен буржоазен опортюнист, мошеник, женкар и престъпник, вманиачен на тема „пари“ и ненавиждащ прогреса.

Подлъгалите се по фалшивите показания на този презрян Юда верни служители на Щази изхождали от най-искрени съображения, поради което не можели да бъдат винени за вкарването на пепелянката в самото сърце на пламенните борци срещу силите на фашисткия империализъм.

Процесът представлявал триумф на социалистическата законност и зов за още по-голяма бдителност срещу интригите на капиталистическите шпиони и провокатори.

Жената с прозвището Елизабет Голд била политически профан с промит от британския Сикрет Сървис мозък, поддръжница на Израел, луднала по по-възрастния си любовник и от заслепение станала неволна участничка в плетените от Запада интриги.

Дори след като самозванецът Лиймас направил пълни признания за престъпленията си, жената на име Голд се заела вероломно да подпомогне бягството му, но заплатила с живота си за своето лицемерие.

В заключение се отправяха поздравления към храбрия страж на демократическия социализъм, който без колебание я прострелял при опита й да избяга.

— А сега, Питър, дай да преразкажем набързо този наистина ужасен процес на нормален английски. Смяташ ли, че ще можем?

— Ами да опитаме.

Тонът й обаче е рязък и целенасочен, а тя се е тръшнала право насреща ми през масата като някой народен комисар.

— Въвеждат, значи, Алек в Звездната камара в качеството му на елитен свидетел в полза на Фидлер, от когото се очаква да оплюе окончателно Мунт. Нали така? При което Фидлер описва пред съда всички измислени парични дири, които водят до прага на Мунт. Нали? И не пести подробности по отношение на престоя на Мунт като псевдодипломат в Англия, през което време, според Фидлер, бил изнуден да мине на наша страна от силите на империалистическите реакционери, тоест Цирка. Следва шокиращият списък с всичките там държавни тайни, които Мунт бил продал за трийсетте си сребърника на западните си господари, и всичко това бива погълнато сладко-сладко от членовете на съдебния трибунал. Докато в един момент?

Благата усмивка отдавна я няма.

— Предполагам, че се явява Лиз — отвърнах неохотно.

— Точно така. Думата взема Лиз и понеже толкова й е акълът, обявява всичко казано до този момент пред съда от нейния възлюбен Алек за пълни глупости. Ти знаеше ли, че тя точно така ще постъпи?

— Разбира се, че не съм знаел! По кой начин съм можел да знам?

— Наистина, откъде ли си можел да знаеш? А случайно да ти направи впечатление коя именно подробност торпилира както Лиз, така и самия Алек? Говоря за мига, в който тя споменава името на Джордж Смайли. Най-невинно признава пред Звездната камара, че скоро след тайнственото изчезване на Алек я посетил някой си Джордж Смайли, придружен от друг, по-млад от него мъж, и й обяснил, че нейният Алек е изпратен всъщност на славна мисия — за родината, по подразбиране — и че всичко щяло да свърши като по ноти. И за да е сигурен, че тя няма да забрави за това посещение, твоят Джордж й оставил визитката си. Понеже самото име Смайли поначало се запомня лесно, да не говорим, че поне донякъде е познато на Щази. Абсолютно неудачна постъпка от страна на старата хитра лисица Джордж, не мислиш ли?

Изрекох нещо в смисъл, че дори и на Джордж може да му се случи да сгафи от време на време.

— И да не би случайно ти да беше по-младият му спътник?

— Изключено! Как можех да съм аз? Та тя нали ме знаеше като Марсел — забрави ли?

— Кой може да е бил тогава?

— Джим, най-вероятно. Придо. Вече се беше прехвърлил.

— Прехвърлил?

— От Междуведомствената към „Тайни“.

— И имаше достъп до „Уиндфол“?

— Предполагам.

— Само предполагаш ли?

— Имаше достъп.

— Кажи ми тогава нещо друго, ако ти е позволено: когато Алек Лиймас заминаваше със задачата да очука на всяка цена Мунт, кой според него беше анонимният източник, доставящ на Цирка всички онези прекрасни материали от „Уиндфол“?

— Нямам представа. Никога не съм обсъждал този въпрос с него. Контрола може и да му е казал. Но не знам.

— Позволи ми да опитам да ти го формулирам с по-прости думи. В крайна сметка можем ли — прилагайки процеса на елиминиране и въз основа на доловените през годините намеци — да стигнем до следното справедливо заключение, а именно че Алек Лиймас се е отправил на своето последно пътешествие с дълбоко погрешното убеждение, че задачата му е да опази жизненоважния източник Йозеф Фидлер, в името на която е следвало да елиминира ненавистния Ханс-Дитер Мунт?

Чух как гласът ми се повишава, но нямаше начин да го спра.

— Откъде, по дяволите, съм можел да знам какво си е мислил Алек и какво не е? Алек беше оперативен служител на терен. А когато действаш на терен, не ти се полага да мислиш с няколко хода напред. Ти си просто боец в бушуващата Студена война. Поставена ти е задача. Твоят дълг е да я изпълниш!

Алек ли имах предвид? Или по-скоро себе си?

— В такъв случай разчитам на помощта ти да разплета тази заплетена малка главоблъсканица. Ти, П. Гуилъм, си имал допуск до „Уиндфол“. Нали? Част от крайно ограничен кръг хора. Мога ли да продължа? Мога. Алек категорично не е имал допуск. Знаел е само, че съществува източногермански суперизточник — или група от източници — с кодово название „Уиндфол“. И е знаел, че той, тя или те се ръководят от „Тайни операции“. Но е нямал и грам понятие за съществуването на това тук място, където се намираме двамата с теб в момента, нито какво се е крояло в него. Вярно ли е?

— Предполагам.

— В същото време е било налице абсолютно задължителното условие той да няма достъп до „Уиндфол“, както ти припяваш от самото начало.

— Е, и? — с моя умрял от преумора тон.

— „Е, и“ това: след като ти си имал допуск до „Уиндфол“, а Алек Лиймас е нямал допуск до „Уиндфол“, кое точно е онова нещо, което е било известно само на теб, но не е трябвало да стига до Алек? Или се позоваваме на правото ни да мълчим? Не бих ти го препоръчала. Особено като знам как онези от Общопартийната се канят да те разкъсат. Или когато те изправят пред група питомни съдебни заседатели.

Ето какво му е било на Алек, мисля си: и той е трябвало да защитава някакъв безнадежден случай, който буквално се е разпадал в ръцете му, с тази разлика, че ако днес някой умре, то ще е от старост. Вкопчил съм се така, сякаш животът ми зависи от нея, в огромната незащитима лъжа, която бях обещал да не издам, докато съм жив, и виждам как тежестта на тялото ми я тегли към дъното. Табита обаче не проявява и капка милост.

— Да разгледаме сега нашите чувства. Да се позанимаем с тях, след като — открай време съм се убедила — те обясняват нещата много по-ясно от фактите. Ти какво почувства, лично ти, когато чу как горката Лиз изведнъж рипнала и направила на пух и прах целия вложен от Алек кански труд? А междувременно направила на пух и прах и горкия Фидлер?

— Не съм го чул.

— Моля?

— Не си представяй, че някой е грабнал телефона и ми е казал „Чу ли най-новото за процеса?“. Първото, което стигна до нас, беше краткото съобщение на източногерманската телеграфна агенция. Изобличен предател. Сиреч, Фидлер бил заминал на кино. Висш служител в силите за сигурност напълно оневинен. Тоест Мунт е цъфнал и вързал. После дойде вестта за драматичното бягство на задържаните и обявяването им за общонационално издирване. И едва тогава научихме…

— За разстрела им пред Стената, предполагам?

— Джордж беше там. Джордж го е видял. Не аз.

— И ти какво почувства, пак питам? Седейки тук, точно в тази стая, или крачейки нервно насам-натам из нея, или каквото друго помниш, че правеше, докато възприемаше процеждащите се на тънка струйка вести? Последна новина сега, последна новина после? Малко по малко?

— Как очакваш да съм реагирал, дявол да го вземе? Шампанско ли трябва да съм поръчал? — Правя пауза, насилвайки се да се овладея. — Господи, Исусе, помислих си. Горкото момиче. В каква каша се е озовало. От семейство на бежанци. Влюбена до уши в Алек. Никому злото не мислила. Как можа да се забърка в цялата тази гадост?

— „Да се забърка“ ли рече? Да не искаш да кажеш, че тя е възнамерявала да се яви пред съда? Че е възнамерявала да спаси нациста и да изпрати на смърт евреина? Това според мен не би било в стила на Лиз. Кой, мислиш, може да я е подтикнал към подобно нещо?

— Никой не я е подтиквал!

— Тя, горката, изобщо е нямала понятие как така се е озовала в съда. Поканили я да присъства на другарски сбор в слънчевата ГДР, а изведнъж се озовала свидетел срещу своя възлюбен в показен процес. Ти какво почувства, когато научи това? Ти лично. И след това, като чу, че са ги разстреляли в подножието на Стената. Уж при опит за бягство. Мъка, предполагам. Ужасна, най-вероятно?

— Разбира се, че беше ужасна.

— За всички ви ли?

— За всички.

— Дори и за Контрола?

— Боя се, че не съм специалист по чувствата на Контрола.

Тъжната й усмивка. Възвърна се.

— А чичо ти Джордж?

— Какво чичо ми Джордж?

— Той как понесе цялата история?

— Не знам.

— Защо не знаеш? — рязко.

— Той изчезна. Усамоти се някъде из Корнуол.

— Защо?

— Да прави дълги разходки, предполагам. Той винаги там ходи.

— За колко време?

— Няколко дни. Максимум седмица.

— А когато се върна? Беше ли се преобразил?

— Джордж не се преобразява. Само си възвръща самообладанието.

— И беше ли си го възвърнал?

— Не сме обсъждали въпроса.

Тя поразмисли върху казаното от мен, но май не й се щеше да изпуска подхванатата тема.

— И никъде ли не се усети поне капчица радост? — продължи след още размисъл. — На другия фронт, да речем? На оперативния фронт… не се ли долови някакво настроение от рода на… „Е, такива съпътстващи щети са неизбежни, трагедия, ужас и така нататък, но важното е, че беше осъществен крайният замисъл.“ Нищо подобно, доколкото схващаме?

Нищо не се е променило. Нито мекият й глас, нито кадифената й усмивка. Нещо повече: маниерът й е станал дори още по-благ.

— По-точно въпросът ми към теб е следният: в кой точно момент самият ти осъзна, че триумфалното реабилитиране на Мунт не е провал, както ви втълпяват, а прикрит преврат в разузнаването? И че Лиз Голд е била неизбежният катализатор, без който превратът е нямало да се осъществи? Питам те предвид собствената ти защита, нали разбираш? Става дума за твоите лични намерения, предварителна осведоменост и съучастие. Всеки от тези три елемента може да доведе до твоето оневиняване или падение.

Мълчание в памет на загиналите. Нарушено от следния небрежен въпрос, зададен от Табита:

— Знаеш ли какво ми се присъни нощес?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Че извършвам задължителното добросъвестно проучване и че съм нагазила в черновата на онзи безкраен рапорт, който Смайли те е накарал да напишеш, а след това е решил да не разпространява. И се замислих за оня странен швейцарец орнитолог, оказал се служител под прикритие в отдела за вътрешна сигурност на Цирка. След което си зададох въпроса: защо не е пожелал Смайли да пусне рапорта ти в обращение? При което се задълбах малко повече в добросъвестното ми проучване, поразрових се, доколкото ми е позволено да се разравям, но да пукна, ако можах да открия дори една дума от когото и да било за провеждана по онова време проверка на мерките за сигурност в Лагер 4. И абсолютно нищичко за някой престарал се оперативен служител под прикритие да е пребивал от бой охраната на Лагер 4. Та не се наложи да ми се яви прозрение свише, за да направя връзката с останалите елементи в историята. Липсата на смъртен акт за Тюлип. Добре, приемаме, че появата на горката жена в страната не е била регистрирана официално, но и че има, макар и малцина, доктори, включително и сътрудничещи на Цирка, които все пак са щели да се съгласят да подпишат един фалшив смъртен акт.

Забил бях гневен поглед в далечината и се напъвах да изглеждам така, сякаш я смятам за полудяла.

— При това положение моят прочит на нещата е следният: Мунт е бил изпратен със задача да убие Тюлип. Успява да я убие, но добрият Господ се оказва не на негова страна и той бива заловен. Джордж го изнудва: или ще шпионираш в наша полза, или… И той започва. Истински рог на изобилие от разкошни разузнавателни данни, който изведнъж заплашва да секне. Понеже Фидлер изглежда се кани да го изпорти. Тук се намесва Контрола с отвратителния си план. Джордж може и да не го е одобрявал, но, както винаги, при Джордж всичко в крайна сметка опира до дълга. Никой не е имал предвид Лиз и Алек да бъдат пратени на смърт. Идеята най-вероятно е споходила самия Мунт: гръмваш вестоносеца и спиш спокойно. Дори Контрола не е успял да прозре появата на този замисъл на хоризонта. Твоят Джордж се оттегля в пенсия и се заклева да се откаже завинаги от шпионажа. Решение, пред което всички се прекланяме, въпреки че не е траяло дълго. Тепърва ще му се наложи да се върне, за да излови Бил Хейдън — идеално изпълнение, Бог да го поживи. А ти през цялото време си плътно на негова страна, за което заслужаваш единствено адмирациите ни.

Не ми идваше наум какво да й отговоря, затова и не й отговорих.

— И за да се завърти ножът във вече зейналата много голяма рана, веднага след като Звездната камара приключва случая, Ханс-Дитер е поканен на съвещание на силите за сигурност в Москва, откъдето дирята му изчезва. Тоест сбогом на всякаква надежда, че някой ден той току-виж успял да навре носа си в Центъра и да ни каже кой е техният човек в Цирка. Предполага се, че Бил Хейдън е успял да го изпревари. Може ли обаче да поговорим още малко за самия теб?

Изключено беше да я спра, така че и не направих опит.

— Ако ми бъде позволено да твърдя, че „Уиндфол“ е бил не най-големият провал на всички времена, а дяволски хитра операция, породила невероятни количества първокачествени разузнавателни сведения и дерайлирала едва в последната минута, почти не се съмнявам, че Общопартийците ще се тръшнат по гръб и ще навирят лапички: Лиз и Алек ли? Да, несъмнена трагедия, но предвид всеобщото благо, напълно приемлива загуба при възникналите обстоятелства. Печеля ли обаче? Хич даже. Само подсказвам. Понеже не виждам друг начин, по който мога да те защитя. Направо съм убедена, че няма такъв.

Беше започнала да си прибира багажа: очилата, жилетката, книжните носни кърпички, донесенията от Спешъл Бранч, докладите на Щази.

— Казваш ли нещо, душа?

Казал ли съм нещо? И двамата не сме сигурни. Но тя е спряла да прибира нещата си. Държи куфарчето отворено в скута си и ме чака да проговоря. Венчален пръстен на средния пръст. Странно как не съм го видял досега. Кой ли е съпругът й? Вероятно е покойник.

— Виж какво.

— Гледам, душа.

— Да приемем за миг абсурдната ти хипотеза…

— Че дяволски хитрата операция е успяла…?

— Да приемем само теоретически, макар аз най-категорично да я отхвърлям… ти наистина ли твърдиш най-сериозно… че ако някой ден се случи невъзможното и на бял свят се появи потвърждаващо я документално доказателство…

— В което сме убедени, че няма да стане, но ако наистина вземе да се появи, ще трябва да е абсолютно непробиваемо…

— Та нима ти искаш да ме убедиш, че при такова невероятно стечение на обстоятелствата обвиненията… съдебното дирене… цялата пукотевица срещу… мен, Джордж, при условие че го намерят, та дори и срещу Службата като цяло… че всичко това ще отпадне?

— Ти ми намери доказателството и остави на мен грижата да ти намеря подходящ съдия. Дори и в този момент лешоядите кръжат над главите ни. Ако не се явиш на заседанието им, Общопартийците ще заподозрат най-лошото и ще предприемат съответните действия. Поисках паспорта ти от Бъни. Говедото не ще да го пусне. Но е готов да удължи престоя ти на „Долфин Скуеър“ при досегашните мизерни условия. Които тепърва ще обсъдим. Утре сутринта по същото време устройва ли те?

— Не може ли да се срещнем в десет?

— Ще се явя точно на секундата — отговори тя, а аз потвърдих, че и от мен може да очаква същото.