Шпионско наследство

7

Не мога да си обясня що за скитническа мания ме обзе след ранния завършък на това изпитание, но щом излязох от мрачните Обори и се потопих в следобедното гъмжило на Блумсбъри, нещо ме тласна неусетно в югозападна посока, към Челси. Сигурно е било чувството, че са ме унизили. Плюс несъмнено и безсилието, и почудата. И възмущението от начина, по който изравяха неща от миналото и ми ги запокитваха в лицето. Да не забравяме и определеното усещане за вина, срам и напрегнатост. И всичко това събрано в един общ готов да избухне експлозив от болка и неразбиране, насочен към Джордж Смайли, който продължаваше да е неоткриваем.

Или се заблуждавах? Възможно ли беше и Бъни да ме лъже така, както го лъжех аз, и Джордж да не беше толкова неоткриваем, колкото ми разправяше Бъни? Дали не са го спипали преди мен и не са го изстискали докрай, ако това изобщо е по силите им? Дори ако приемех, че отговорът е известен на Мили Макрейг — а подозирах, че е, — тя също беше принудена да мълчи по силата на нейното си тълкувание на закона за държавната тайна, което забраняваше споменаването на Джордж Смайли — жив или мъртъв.

С приближаването ми до Байоутър Стрийт — някогашната задънена улица за не съвсем преуспелите, а днес поредното гето за лондонски милионери — отблъсквам с все сила заливащата ме носталгична вълна̀ и си налагам да не запомням задължително, както навремето, номерата на паркиралите коли и дали в тях седи някой, нито да оглеждам небрежно вратите и прозорците на отсрещните здания. Кога за последно идвах тук? Последният ми спомен е от онази нощ, в която се справих с хитринката на Джордж да пъха дървен клин под горната рамка на входната врата и го издебнах от засада, преди да го отведа в разпрострелия се нашироко червен замък на Оливър Лейкон в Аскот — първият етап от мъчителното му пътешествие, отвело го до многообичания му стар приятел Бил Хейдън — архипредателя и любовника на жена му.

В този късен, ленив есенен следобед обаче домът на Байоутър Стрийт номер 9 не знае нищо и не е видял нито едно от изброените неща. Плътните завеси са спуснати, градинката отпред е буренясала, а обитателите отсъстват — запилели се някъде по този или онзи свят. Качвам четирите стъпала до входа, натискам копчето, но не чувам нито познатия звън, нито нечии леки или тежки стъпки. Няма го Джордж да примигва от удоволствие, докато си бърше очилата с опакото на вратовръзката „А, ти ли си, Питър, като те гледам май имаш нужда да пийнеш нещо. Влизай“. Няма я Ан, забързана и полугримирана „Тъкмо се канех да излизам, Питър, дарлинг — мляс, мляс, — но ти заповядай. Джордж, горкият, ще ти прави компания, докато оправяте света“.

Връщам се със строева крачка на Кингс Роуд, вземам такси до Мерилибоун Хай Стрийт и слизам срещу книжарницата „Донт“ — навремето „Франсис Едуардс и сие“, — където Смайли прекарал щастливо през младините си безброй обедни почивки. Гмурвам се в лабиринта от павирани улички и двуетажни къщи, където навремето се помещаваше отделеното от Централата управление на „Тайни операции“, наричано от всички просто Мерилибоун.

За разлика от Оборите, което никога не е било нещо повече от конспиративна квартира, посветена само на една операция, Мерилибоун с трите главни входа си беше истинска тайна служба, с всичките му там водещи офицери, шифри, шифровчици, куриери и собствена сива армия от „нещатни“, които не се познаваха помежду си, бяха най-различни по произход и само чакаха да чуят зова на тръбата, за да зарежат всичко и да се втурнат да се борят в името на каузата.

Какви са, значи, шансовете „Тайните“ да са все още тъдява? Обзелата ме мания за скитане ми нашепва, че няма начин да не са. Дали пък Джордж Смайли и до днес не се спотайва зад плътните завеси? Под диктовката на скитническата мания вероятно съм убедил себе си, че е вътре. От деветте звънеца навремето работеше само един. И само просветените знаеха кой от всички. Натискам го. Никакъв отговор. Натискам и другите два бутона до същата врата. Премествам се на следващата и натискам и трите едновременно. Посреща ме истеричен женски глас:

— Не е вкъщи тая кучка, Дани! Запиля се нанякъде с Уоли и с малкия. И ако още веднъж позвъниш, ще извикам ченгетата, кълна ти се.

От това предупреждение изтрезнявам. И докато се усетя, съм се усамотил в някакво кафене на Девоншър Стрийт и пия ободряващ сок от бъз в компанията на костюмирани лекари, които са допрели глави и разговарят под сурдинка. Изчаквам да ми се успокои дишането. Мозъкът ми се прояснява. Откакто моята Катрин ми го съобщи, при цялата заобикаляща ме лудница не мога да се отърся от видението как Кристоф — злоумишленият, престъпен и коварен син на Алек — я разпитва на прага на бретонския ми дом. До онази сутрин никога не ми се беше случвало да доловя нотки на страх в гласа й. Не страх за самата нея, а страх на мен нещо да не ми се случи. Неприятен човек, Пиер… farouche… едър като боксьор… интересуваше се в Лондон в хотел ли си отседнал… На какъв адрес.

Казвам „моята Катрин“, понеже, откакто се спомина баща й, се явявам нещо като неин настойник, независимо какви глупави намеци можете да чуете от устата на Бъни. Отгледал съм я от пеленаче. Беше свидетел как многобройните ми жени идваха, после си отиваха, докато накрая не ми остана нито една. Дори когато реши да стане селската развратница, напук на по-красивата си сестра, и започна да преспива с всеки срещнат хаймана, аз отказвах да обърна внимание на високопарните клейма, които й лепеше селският свещеник — вероятно понеже и той й беше хвърлил мерака. Не умея да общувам с деца, но посрещнах раждането на Изабел с не по-малка радост от Катринината. По никакъв повод не съм й го споменавал. Нито пък тя ми е споменавала кой е бащата на детето. Бях единственият в селото, който не се вълнуваше от този въпрос. Стига да иска, някой ден ще наследи имението ми, Изабел ще подтичва покрай нея и Катрин ще си намери някой по-млад мъж, чийто поглед малката Изабел няма да отбягва.

А били ли сме любовници с нея през всичките тези години? Май с течение на времето станахме. Връзката ни се осъществи с посредничеството на Изабел, която през една лятна нощ прешляпа със завивките си през двора и без дори за миг да ме погледне, се настани току под стълбищния прозорец на площадката пред спалнята ми. Леглото ми е широко; гостната стая беше тъмна и студена; майката и детето не можеха да се разделят. Останал ми е споменът, че в продължение на сума ти седмици двамата с Катрин спахме най-невинно един до друг, преди да се завъртим един към друг. Допускам все пак, че може и да не сме изчакали толкова дълго, колкото ми се ще да е било.

В едно обаче бях убеден: нямаше никак да се затрудня да разпозная моя преследвач. Докато разчиствах след смъртта на Алек мизерната му ергенска квартира в Холоуей, попаднах случайно на албумче джобен формат с притиснат под целофанената му обвивка изсушен еделвайс. Насмалко да го изхвърля, но изведнъж си дадох сметка, че държа в ръката си биографията на Кристоф, увековечена в снимки от бебешкото му кошче до матурата. Предположих, че надписите с бяло мастило на немски под всяка снимка са били добавени от майка му. Най-силно ме впечатли обаче как безизразната физиономия, която помнех от футболния мач в Дюселдорф, го е съпътствала неизменно чак до мига, в който облеченият в официален костюм широкоплещест намръщен двойник на Алек е стиснал навития на руло пергамент така, сякаш се кани да ти го набие в лицето.

А какво междувременно може да е научил Кристоф за мен? Че съм в Лондон, на погребение на мой приятел. Че съм добър самарянин. Че нямам установен адрес, а и не скиторя по клубовете. Дори изследовател с прехвалените способности на Кристоф не би попаднал на името ми в списъците с членовете на „Травълърс“ или на „Нашънъл Либерълс Клъб“. Нито в някое досие на Щази или където и да било другаде. Последният ми известен адрес в Обединеното кралство е в двустайния апартамент в Актън, който обитавах под името Питърсън. Когато уведомих хазяина, че ще напускам, не упоменах предстоящ адрес. Така че от Бретан накъде ли може да се е отправил да ме търси упоритият, невъзпитан и престъпен Кристоф, силният като боксьор син на Алек? Кое е единственото, задължителното място, където, ако наистина му проработи късметът, би имал все пак някакви, макар и изключително слаби шансове да попадне на следите ми?

Отговорът — поне единственият разумен отговор, който ми идваше наум, гласеше: в новата „Лубянка-на-Темза“, в която сега се помещава някогашната ми Служба; не в стария, труден за откриване бащин Цирк, а в неговия отвратителен наследник — в бастиона, който се канех да проуча.

Воксхол Бридж гъмжи от прибиращи се от работа хора. Под него по мощното течение на реката е пълно с плавателни съдове. Аз обаче не съм част от група български туристи, а разглеждащ Лондон австралиец с каубойска шапка на главата и с жълтеникавокафяво елече с купища джобове и джобчета. За първото ми минаване се бях издокарал с каскет и шал на шотландско каре, за второто — с вълнена плетена шапка с пискюл на фен на „Арсенал“. Всичко дотук закупено за четиринайсет лири на битпазара пред гарата „Ватерло“. В Сарат тази процедура я наричат „променяне на силуета“.

А там аз непрестанно втълпявах на моите млади обучаеми: при всяко наблюдение се срещат неща, които те отплесват, от които очи не можеш да откъснеш, като ей онова смело печащо се на балкона си хубаво девойче или уличния проповедник с одеждите на Исус Христос. Тази вечер въпросната роля се изпълнява от правоъгълник тучна зелена морава с размерите на носна кърпа, ограден от всички страни с остри метални колчета. Погледът ми все там е вперен: Какво ли пък ще е това? Наказателна килия на открито за непослушковците в Цирка? Или тайна градинка на удоволствията, достъпна само за най-висшите служители? Ако е така, откъде влизат? И което е още по-загадъчно — откъде излизат?

Наобиколено от канадски гъски семейство азиатци в пъстроцветни тоалети си е устроило пикник върху миниатюрното, покрито с дребни камъчета плажче в основата на външната крепостна стена. Жълт амфибиен съд се изкатерва по съседната наклонена рампа и спира там след серия неравномерни вибрации. Отвътре не се появява никой. Наближава пет и половина. Припомням си работното време в Цирка: „от десет до колкото стане“ за богопомазаните и „от девет и половина до пет и половина“ за некъпаните маси. Всеки момент младшите служители ще започнат да се изнизват дискретно. Набелязвам вероятните изходи, които задължително ще са на голямо разстояние един от друг, за да са по-незабележими. Скоро след окупирането на крепостта от сегашните й обитатели почнаха да се чуват приказки за тайни тунели, които минавали под реката и стигали чак до Уайтхол. Ами, след толкова проправени от Цирка тунели — повечето под чужда територия — колко му е да изкопаят и два-три у дома?

Когато за пръв път се явих пред Бъни, влязох през странична врата, смалена до минимум от монтираната й двойка неразбиваеми железни крила с извивки в стил ар деко, но моето лично предположение беше, че е предназначена единствено за външни посетители. От останалите три изхода, които съм забелязал, интуитивно усещам като най-подходяща двойката гледащи към реката боядисани в сиво врати на върха на почти незабележимо каменно стълбище, откъдето можеш да се слееш с потока от пешеходци по алеята. В момента, в който свивам покрай ъгъла, сивите врати се разтварят и пропускат навън половин дузина мъже и жени на средна възраст между двайсет и пет и трийсет. Обединява ги всеобщото изражение на непоколебимо безличие. Вратите се затварят, вероятно автоматично. После пак се отварят. Нова група тръгва надолу по стълбите.

Може и да съм плячка за Кристоф, но в същото време съм и неговият преследвач. Предполагам, че и той върши същото, което правя аз от половин час насам: опознава обекта, подбира удобни изходи, изчаква удобния момент. Приемам за даденост, че Кристоф е наследил бащините си здрави оперативни инстинкти, обмислил е какво най-вероятно може да предприеме плячката и е набелязал съответните планове. И понеже според Катрин съм заминал за Лондон на погребение на мой приятел — нещо, в което той няма причини да се усъмни, — напълно допустимо е, че пътьом ще се отбия при бившите ми работодатели да предъвкаме досадното дело за някогашни деяния, заведено от Кристоф и отскорошната му приятелка Карън Голд срещу Службата и срещу няколко поименно посочени нейни служители, включително и моя милост.

По стълбите слиза нова група мъже и жени. Лепвам се към тях веднага щом стигат пътеката. Сивокоса жена ме възнаграждава с учтива усмивка. Изглежда смята, че би трябвало да ме е виждала и друг път. На обществения тротоар се смесваме с други пешеходци. Табела сочи Батърси Парк. Наближаваме свод на мост. Вдигам поглед и фиксирам едра мъжка фигура с шапка и тъмен лоден до под коленете. Човекът стои на моста и наблюдава минувачите под себе си. Дали случайно, или нарочно, но мястото, което си е избрал, му предлага безпрепятствен изглед към три от изходите на крепостта. Тактическото му предимство ми е ясно, понеже вече съм се възползвал от въпросната гледна точка. Лицето му е в сянка поради приведената напред глава и шапката — черно бомбе с дълбоко дъно и тясна периферия. Но стойката му е несъмнено боксьорска: широки рамене, широк гръб и ръст, надвишаващ най-малко с осем сантиметра очакванията ми доколко може да е пораснал синът на Алек; все пак нямам никаква представа как е изглеждала майката.

Прекосили сме свода. Тъмният лоден и черното бомбе са слезли от моста и са се включили в процесията. Бързо се придвижва човекът, въпреки едрия си ръст. И Алек го умееше същото. Спазва двайсетина метра дистанция от мен, а бомбето се мести рязко наляво-надясно. Явно се мъчи да не изпуска от погледа си някой, който се движи пред него, и съм склонен да си мисля, че този някой съм аз. Дали пък целта му не е наистина да го забележа? Или съм прекалено вманиачен на тема „наблюдение“ — друг грях, който навремето заклеймявах?

Покрай мен преминават джогъри, велосипедисти и лодки. От лявата ми страна — блокове с апартаменти. На партерните им етажи — бляскави ресторанти с изнесени навън маси, кафенета, магазинчета за бързи закуски. Възползвам се от отраженията. Принуждавам го да забави крачка. Сещам се за високопарните ми поучения към новопостъпилите: темпото го задаваш ти, а не твоят преследвач. Размотаваш се. Проявяваш нерешителност. Никога не се затичвай, ако можеш да се влачиш едва-едва. По реката цари оживление от туристически лодки, фериботи, единични скифове, гребни лодки и шлепове. По брега актьори изобразяват живи статуи, дечица развяват балончета и пускат играчки дронове. А ти, ако не си Кристоф, трябва да си наблюдател от Цирка. Само че и в най-лошите ни времена наблюдателите на Цирка не са били толкова некадърни.

На кея „Сейнт Джордж“ криввам надясно и започвам най-безцеремонно да проучвам табелата с разписанията. Наблюдател най-лесно се открива, когато го изправиш пред избор. Ще скочи ли подире ти в автобуса, или ще си рече „майната му на автобуса“ и ще продължи пеша? Ако продължи пеша, възможно е да те е предал на свой колега. Бомбето в черния лоден обаче няма никакво намерение да ме предостави другиму. Зарекъл се е лично да ме хване, затова в момента се мотае около количката за сандвичи с кренвирши и ме наблюдава плътно в кичозното огледало между шишетата с кетчуп и горчица.

Пред билетния автомат за фериботите в източна посока се е образувала опашка. Нареждам се и аз, изчаквам да ми дойде редът и си купувам еднопосочен билет до Тауър Бридж. Преследвачът ми се е отказал от идеята да си купи кренвирш. Фериботът се долепва до пристана, който се полюлява под нозете ни. Изчакваме първо да слязат пристигащите. Преследвачът ми е пресякъл алеята и се е привел над билетния автомат. Ръкомаха раздразнено. Няма ли кой да ми помогне? Раста с голяма пъстра плетена шапка му показва какво трябва да направи. Кеш трябва, с кредитна карта не става, лицето е все още в сянката на бомбето. Започваме да се качваме. Горната палуба е пълна с туристи. Тълпата е твой верен приятел. Възползвай се докрай от нея. Използвам тълпата на горната палуба да си намеря местенце до парапета, очаквайки и преследвачът ми да постъпи по същия начин. Той дали се е усетил, че съм го усетил? На взаимни усещания ли ще се отдаваме? Ясно ли му е, както щяха навремето да се изразят курсистите ми в Сарат, че ме е засякъл как съм го засякъл? Ако е успял, прекратявай акцията.

Аз обаче не я прекратявам. Лодката се извръща. Слънчев лъч пробягва по шапката му, но лицето остава в сянка, което обаче не ми пречи да доловя с левия край на периферното си зрение как ми мята крадешком поглед след поглед, сякаш се бои да не хукна да слизам или да скоча във водата.

Наистина ли си Кристоф, синът на Алек? Или си изпратен от адвокат частен съдебен изпълнител със задачата да ми връчиш призовка? Но ако наистина си такъв, защо ти трябва да ме дебнеш? Хвърли ми се направо тук, където няма накъде да побягна, и да приключим с въпроса. Лодката прави нов завой и слънчевият лъч го намира повторно. Той вдига глава. И за пръв път успявам да видя лицето му в профил. Имам чувството, че би следвало да изпитам учудване и възторг, а не усещам нито едно от двете. Усещането за близост го няма никакво. Завладява ме единствено очакването на надвисналата над мен разплата: Кристоф, синът на Алек, със същия онзи втренчен, непримигващ поглед, който съм запомнил от футболния стадион в Дюселдорф, и със същата изпъкнала ирландска брадичка.

Но така, както Кристоф се догаждаше за намеренията ми, и аз се догаждах за неговите. Не ми се беше разкрил, тъй като разчиташе да ме „намести“, както се изразяват наблюдателите — да установи къде съм отседнал и чак тогава да подбере времето и мястото за действията си. В отговор от мен се очакваше да не му предоставя подобни оперативни данни, а да му наложа изгодни за мен условия, изразяващи се в голяма тълпа от невинни граждани. От друга страна, предупреждението на Катрин и собствените ми опасения ме принуждават да допусна възможността този способен на насилие човек да поиска да си отмъсти за въображаемите ми прегрешения спрямо покойния му баща.

Докато разсъждавах върху вероятността от подобно неочаквано развитие на събитията, в главата ми нахлу споменът как като малък майка ми — французойката, ме развеждаше из Лондонската кула и непрестанно, за мой срам и ужас, се възмущаваше на всеослушание как можело да има такива ужасии. И се сетих най-вече за внушителното стълбище на съседния мост, Тауър Бридж, не заради прословутата му хубост, а по-скоро защото проработи инстинктът ми за самосъхранение. В школата в Сарат не преподаваха самоотбрана. Обучаваха ни на най-различни начини за извършване на убийство — едни сравнително безшумни, други не чак толкова, но самоотбраната не фигурираше на особено видно място в менюто. В едно бях сигурен обаче: ако се стигнеше до бой, трябваше на всяка цена да принудя тежкия ми противник да застане над мен и да разчитам максимално на помощта на земното притегляне. Своите бойни умения той беше усвоил в затвора, а освен това ме превъзхождаше с близо двайсет килограма мускули и кокал. Нямах друг избор, освен да му противопоставя собственото му телесно тегло, а за тази цел най-идеалните условия щеше да ми предостави именно едно стръмно стълбище, на което аз, възрастният човек, щях да се намирам на няколко стъпала по-ниско от него, за да го засиля в желаната от мен посока. А вече бях предприел и две безполезни предпазни мерки: прехвърлил бях всичките си дребни в десния джоб на сакото, в случай че ми потрябва картеч на близка дистанция, а халката на ключодържателя нанизах на левия среден пръст, да ми послужи евентуално като бокс. Никой не е губил двубой заради това, че се е подготвил за него, нали, синко? Така е, шефе, няма такъв случай.

Наредили се бяхме на опашка да слизаме. Кристоф беше на четири метра по-назад от мен; безизразното му лице се отразяваше в стъклената врата. С побелели коси, беше споменала Катрин. Едва сега разбирах какво искаше да каже: изпод бомбето във всички посоки стърчаха сиви, твърди и непослушни кичури, каквито имаше и Алек, макар повечето да бяха сплетени на тила, а плитката да висеше отзад върху черния му лоден. Защо обаче Катрин беше пропуснала да спомене плитката? Сигурно е била пъхната под яката на палтото. Или пък плитките най-малко са я вълнували в такъв момент. Изнизахме се по рампата в мудна колона по двама. Тауър Бридж беше спуснат и зеленият му светофар приканваше пешеходците да минават. В мига, в който стигнахме до подстъпа към широкото стълбище, се извърнах и го погледнах право в очите. Исках да му внуша: ако ще разговаряме, дай да си говорим тук, сред минувачите. И той се спря, но на лицето се виждаше единствено онзи неподвижно фиксиран поглед от футболния стадион. Слязох забързано по няколко стъпала; наоколо нямаше жива душа, ако не броим двама бездомници. Търсех подходяща междинна точка, по средата на стълбището, та да пада дълго, след като е прелетял покрай мен, понеже не беше в интересите ми да му дам възможност да се върне.

Стълбището междувременно се оживи: претичаха две хванали се за ръка кикотещи се ученички, двама монаси в жълти роби подхванаха сериозен философски спор с единия от просяците. Силуетът на Кристоф — бомбе и лоден — се беше спрял на най-горното стъпало. После заслиза бавно, внимателно, стъпало по стъпало, с полуразтворени покрай тялото ръце и широко разположени ходила — типичната стойка на готов да навлезе в схватка борец. Много се бавиш, укорих го на ума си; втурни се надолу към мен, имам нужда тялото ти да набере инерция. Той обаче взе че се спря преди последните две стъпала и ми даде възможност да чуя за пръв път гласа му на зрял мъж — немско-американски и писклив, което някак си ме шокира.

— Здравей, Питър. Здравей, Пиер. Не ме ли позна? Синчето на Алек. Не се ли радваш, че ме виждаш? Не искаш ли да се ръкуваме?

Пуснах стиснатите монети обратно в джоба и му протегнах десницата си. Той я сграби и я задържа толкова, колкото и през хлъзгавата ми от пот длан да усетя силата му.

— С какво мога да съм ти полезен, Кристоф? — попитах, а в отговор чух язвителния смях на Алек с подсиления ирландски акцент, към който прибягваше, когато се мъчеше да привлече нечие внимание.

— Амчи, поръчай за начало по една биричка, бе, младеж!

Ресторантът се намираше на първия етаж на уж старовремска сграда с фалшив прояден от червеите гредоред и наклонен изглед към Кулата през скосените й прозорци. Сервитьорките носеха бонета и бели престилчици с къдрици, а маса се полагала само на обядващите. Кристоф отпусна огромното си тяло върху стола, а бомбето си остана нахлупено над очите му. Сервитьорката донесе двете бири, които си бяхме поръчали. Той отпи, направи гримаса и побутна халбата си настрана. Нокти — мръсни и нащърбени. Пръстени по всички пръсти на лявата ръка. А на дясната — само на двата средни, от които има полза. Лицето — лицето на Алек, но с торбички на недоволство там, където би трябвало да има бръчки от болка. Същата бойка челюст. И в кафявите очи, стига да решат да те погледнат — същите проблясъци на разбойнически чар.

— Как върви животът ти напоследък, Кристоф? — попитах.

Той се позамисли.

— Напоследък ли?

— Да.

— Ами, казано съвсем накратко: така — отвърна ми с щедрата си усмивка.

— В какъв по-точно смисъл „така“? Нещо ми се губи от цялата история.

Той обаче завъртя глава, тоест нямало никакво значение, и се постегна едва след като сервитьорката ни поднесе пържолите с пържените картофи.

— С хубаво именийце си се сдобил в Бретан — рече. — На колко хектара е?

— Петдесетина. Защо питаш?

— Твое ли е?

— За какво по-точно става дума, Кристоф? Защо си тръгнал да ме търсиш?

Той напълни отново уста, килна глава и ми се нахили, признавайки един вид, че съм му задал напълно уместен въпрос.

— Защо съм тръгнал да те търся ли? От трийсет години все се напъвам да ми излезе късметът. Къде ли не ходих по широкия свят. Опитах с диаманти. И със злато. С дрога. За известно време и с оръжия. И по затвори бях. Прекалено дълго. И какво мислиш? Че късметът ми проработи ли? Виж ми окото. И чак след като се прибирам в добрата стара мъничка Европа, изведнъж попадам на теб. Златната ми миничка. Най-добрият приятел на баща ми. Най-верният му другар. И какво си направил ти за най-добрия си другар? Пратил си го на сигурна смърт. Ами, това са си живи пари бе, човек. Истински пари.

— Не съм пращал баща ти на смърт.

— Чети досиетата бе, човек. Отвори досиетата на Щази. Не динамит, а нещо отгоре. Баща ми сте го убили вие двамата с Джордж Смайли. Смайли е бил главатарят, а ти — първият му помощник. Ти си го подредил баща ми и ти си причинил смъртта му, било то пряко или косвено. И лично ти си вкарал в играта и мис Елизабет Голд. Точно това пише в ония шибани архиви бе, човек! Именно вие сте създали пъкления замисъл, който обаче ви е експлодирал в лицето и е изтрепал всички до крак. А баща ми сте го измамили! Ти и твоят велик Джордж. Излъгали сте баща ми и сте го изпратили на смърт. Най-умишлено! Питай юристите. И още нещо ще ти кажа: патриотизмът свърши, човече. Тия работи за патриотизма ги разправяй на новородените. Ако случаят се разчуе извън Англия, номерът с патриотизма въобще няма да мине. Патриотизмът официално е отсвирен като облекчаващо вината обстоятелство. Заедно с елитите. И с вашего брата — добави, накани се да отпие от бирата, отказа се и започна да рови в джоба на черното си палто, което не беше свалил въпреки жегата. От очукана метална кутийка посипа върху китката си малко бял прашец, запуши със свободната си ръка едната ноздра и шмръкна бялото пред очите на всички желаещи да го наблюдават клиенти, неколцина от които точно това и направиха.

— И какво всъщност те води насам?

— Дошъл съм да ти спася шибания живот бе, човек — отвърна, пресегна се и с двете ръце и сграбчи китката ми в израз на неподправена преданост.

— Чуй сега какво ти предлагам. Сделка мечта за теб. Лично моя оферта. Друга по-добра през живота си няма да получиш. Ти си ми приятел, нали разбираш?

— Щом казваш.

Успях да изтегля дланта си от ръкохватката му, но той не преставаше да ме гледа с обожание.

— Ти друг приятел нямаш. И никакво друго предложение не си получил. Правя ти еднократна оферта. Само между двама ни. И неподлежаща на пазарлъци. — Грабва халбата, пресушава я и дава знак на сервитьорката да донесе друга. — Един милион евро. Лично на мен. Без никакви трети лица. Един милион евро веднага щом адвокатите оттеглят иска и повече няма да чуеш и думичка от мен. Никакви адвокати, никакви човешки права, никакви такива глупости. Ще откупил тотално свободата си. Защо ме гледаш по този начин? Смущава ли те нещо?

— Нищо не ме смущава. Но имам чувството, че ще мина много леко. Останал бях с впечатлението, че адвокатите ти вече са отхвърлили не само тази сума, но и по-големи от нея.

— Не ме слушаш внимателно. Предлагам ти специална цена като за теб. С голяма отстъпка, еднократно плащане, само на мен, един милион евро.

— Да разбирам ли, че това устройва и Карън, дъщерята на Лиз Голд?

— Карън ли? Чуй какво ще ти кажа. На мен това момиче ми е съвсем ясно. Достатъчно ще ми е да отида при нея. Ще й попея, както аз си знам, ще й поговоря за душата, ще й поплача, ако се наложи, ще й призная, че се отказвам от цялата работа, прекалена мъка ми причинява споменът за баща ми, да оставим покойниците на мира. Знам всички необходими лафове. Карън е чувствителна душа. Повярвай ми.

И тъй като не ми личи да съм му повярвал, додава:

— Виж какво: това момиче аз лично съм го изваял. И тя ми е задължена. Цялата работа я свърших аз. Аз съм този, който плащаше на нужните хора. Аз съм този, който се сдоби с досиетата. Аз съм този, който отиде при нея, съобщи й добрата вест и й обясни къде да намери майчиния си гроб. Отиваме след това при адвокатите. При нейните адвокати. От най-скапаните, дето работят за чест и слава, про боно. Откъде ги е намерила ли? От някаква организация за защита на човешките права. От рода на „Амнести“. Та тия про боно адвокати се вдигат, отиват при вашето правителство и им изнасят проповед. Вашето правителство снема напълно всякаква отговорност от себе си, но им предлага — съвсем неофициално, само за ваше сведение, не сте го чули от нас и отричаме да сме казвали подобно нещо — предложение за един милион лири стерлинги. Един милион! И то само начална цена, подлежаща на договаряне. Лично аз в наше време бягам от лирата като дявол от тамян, но това е съвсем отделен въпрос. И как, мислиш, постъпват адвокатите на Карън? Изнасят поредната проповед. На нас, казват, не ни трябва този милион лири. Ние си имаме принципи и затова искаме да ви натикаме физиономиите в лайната. А ако откажете да ядете лайна, ще ви дадем под съд и ако се наложи — ще стигнем чак до Страсбург и до европейския съд за шибаните човешки права. Окей, отвръща вашето правителство, два милиона, но нейните про боно си продължават да се опъват. И те са като Карън. Божи кравички. Непокварени душици.

Трясък по метал принуждава всички в ресторанта да извърнат глави. Немитата лява длан на Кристоф с всичките пръстени по нея се е стоварила върху масата току пред мен. Той целият се е привел напред. По лицето му се стичат капки пот. Врата с надпис „Служебен вход“ се отваря, отвътре наднича стреснато нечия глава, но при вида на Кристоф се скрива.

— Ще ти трябва номерът на банковата ми сметка, нали разбираш, човеко? Давам ти го. А ти предай следното на твоето правителство, човеко: или един милион евро в деня, в който оттегляме иска, или стоварваме отгоре ви целия шибан закон.

Вдига длан, под която се оказва сгънато парче разчертан лист и ме наблюдава как го пъхам в портфейла си.

— А Тюлип коя е? — пита ме със същия заплашителен тон.

— Не те разбрах?

— Псевдоним на някоя си Дорис Гамп. От Щази. Имала е син.

Не обяви предварително, че си тръгва. Аз все още твърдях, че Гамп-Тюлип не ми говори нищо. Отнякъде пристигна забързано със сметката храбра сервитьорка, но той в това време беше слязъл до средата на стълбите. Докато се добера до улицата, успях да зърна единствено огромната му сянка на задната седалка на отдалечаващото се такси и махащата ми мързеливо за довиждане протегната през прозореца бяла ръка.

Помня, че стигнах пеша до „Долфин Скуеър“. Изглежда, попътно се сетих за разчертаното листче с номера на сметката му и го изхвърлих в кошче за боклук, но ми е трудно да си спомня в кое точно.