Шпионско наследство

5

Здрачаваше се. Есенна вечер, но топла колкото летните, според английските стандарти. В крайна сметка първият ми ден в Оборите беше приключил. Поразходих се, пих едно уиски в пъб изпълнен с оглушително гласовити млади хора, взех автобус до Пимлико, слязох без предупреждение няколко спирки по-рано и пак тръгнах пеш. След малко през вечерната мъгла изплува осветеният корпус на „Долфин Скуеър“. Потръпвам всеки път при гледката на тази сграда още от първия ден, в който преминах под тайния флаг. По мое време в „Долфин Скуеър“ се помещаваха повече конспиративни апартаменти на квадратен метър, отколкото във всяка друга сграда на планетата, и нямаше нито един, в който да не съм инструктирал или приемал рапорта на някой нещастен наш агент. И точно на този адрес Алек Лиймас беше прекарал последната си нощ на английска земя в качеството си на гост на московския вербовчик, преди да се отправи на пътешествието, което го отведе до смъртта.

Апартамент 110B в „Худ Хаус“ се оказа тотално неспособен да прогони неговия призрак. Конспиративните квартири на Цирка открай време се явяват еталон за пълната липса на удобства. А този, в който ме бяха настанили, си беше направо класика в жанра: един брой пожарогасител, червен, с индустриални размери; два броя фотьойли на буци с отдавна заминали пружини; един брой репродукция на акварелен пейзаж с езерото Уиндърмиър; един брой минибар, заключен; една табела, че пушенето е забранено ДОРИ НА ОТВОРЕН ПРОЗОРЕЦ; един огромен телевизор, който по навик определих като двупосочен; един опушено черен телефон без изписан номер, за използване, според мен, единствено за дезинформационни цели. А в миниатюрната спалня — една стоманено твърда общежитийна кушетка, за сам човек, та да не го спохождат мисли за венеризъм.

Затворих вратата на спалнята, за да не ме виждат през телевизора, изпразних пътната чанта и се заозъртах да видя къде да скрия френския си паспорт. Погледът ми попадна на небрежно завинтената към вратата на банята табелка „ПРАВИЛА ЗА ДЕЙСТВИЕ ПРИ ПОЖАР“. Развих винтчетата, пъхнах паспорта зад издутината, отново ги затегнах, слязох долу и погълнах един хамбургер. Прибрах се в апартамента, почерпих се със солидна доза уиски и направих опит да се опъна в закупения в режим на икономии фотьойл. Задрямал съм, но само след секунди се ококорих тотално трезвен — в Западен Берлин през годината хиляда деветстотин петдесет и седма от новата ера.

Денят — петък — клони към своя край.

Изминала е седмица от пристигането ми в разделения град и тръпна в очакване на две изпълнени с плътски удоволствия денонощия в компанията на шведската журналистка Дагмар, в която се влюбих до полуда за три минути по време на коктейла, даван от нашия британски върховен комисар, който по съвместителство изпълнява и ролята на британски посланик във вечно привременното западногерманско правителство в Бон. През двата часа, които остават до срещата ни, съм си наумил да се отбия в берлинската ни резидентура, за да се здрависам и сбогувам с моя стар приятел Алек.

На берлинския Олимпийски стадион, в кънтяща тухлена казарма, построена за прослава на Хитлер и носила в миналото названието „Германски спортен дом“, служителите в резидентурата се подготвят за предстоящия уикенд. Заварвам Алек с цяла тава секретни документи на опашката пред зарешетеното гише на регистратурата. Не ме е очаквал, но вече почти нищо не е в състояние да го изненада, така че казвам здрасти, Алек, радвам се да те видя, а Алек ми отвръща а, здрасти, Питър, ти ли си, какво, по дяволите, те носи насам? След известно нетипично за него колебание той ме пита дали съм свободен за уикенда. Зает съм, викам. Жалко, отвръща той. Мина ми през ум да те взема с мен до Дюселдорф. Защо пък точно в Дюселдорф, питам. И забелязвам как колебанието му се засилва.

— Просто имам нужда да се измъкна от време на време от проклетия им Берлин — казва и свива неубедително рамене в израз на безразличие. Но след като осъзнава колко невъзможно ми е да си го представя дори и в най-необузданите ми сънища в ролята на обикновен турист, добавя: — Трябва да се видя с един във връзка с кучето му13 — пояснява, от което стигам до заключението, че ми намеква за предстояща важна среща с негов агент, при която би желал да разчита на мен да отклонявам вниманието на евентуалните преследвачи, да му служа за резервен вариант или бог знае какво. Това обаче не е ни най-малко оправдание да връзвам тенекия на Дагмар.

— Съжалявам, Алек, но няма начин. Определена скандинавска дама се нуждае от несподеленото ми внимание. А и аз от нейното.

Замисля се за известно време върху казаното от мен, но по начин, който, според мен, му е неприсъщ. Има вид на обиден — или озадачен — човек. От другата страна на решетката служителят от регистратурата го приканва с нервни жестове. Алек предава материалите. Служителят ги отмята в дневника.

— Присъствието на жена всъщност би могло да е полезно.

— Дори когато тази жена е убедена, че работя в Министерството на труда и издирвам способни немски учени? Силно се съмнявам!

— Доведи я. Нищо няма да й се случи — казва.

За човек, който познава Алек толкова добре, колкото го познавам аз, подобно изказване е буквално зов за помощ. През всичките години, през които сме ловували заедно, при всичките ни съвместни премеждия, за пръв път го виждам в безизходица. Дагмар е навита, така че още същата вечер тримата прелитаме по въздушния коридор до Хелмщет, наемаме кола, отиваме с нея до Дюселдорф и се настаняваме в познат на Алек хотел. Докато вечеряме, той почти дума не обелва, но Дагмар, която се оказва сериозна компания, успява да поддържа разговор, след който се изнизваме рано и се отдаваме на планираните целонощни плътски удоволствия, в които и двамата оставаме безкрайно доволни от представянето си. В събота сутринта се събираме за късна закуска и Алек съобщава, че има билети за футболен мач. За пръв път през живота си виждам Алек да проявява какъвто и да било интерес към футбола. Впоследствие се оказва, че всъщност билетите били четири.

— Кой е четвъртият? — подпитвам го, очаквайки да установя, че има някаква тайна любов, която е свободна единствено в съботите.

— Познат младеж — отвръща.

Качваме се в колата, Дагмар и аз се настаняваме на задната седалка и потегляме. Пред някакво кръстовище Алек спира до бордюра. Под реклама на „Кока-Кола“ го чака висок тийнейджър с безизразно лице. Алек бутва вратата отвътре, младежът се намества чевръсто върху предната седалка и Алек ни уведомява „Това е Кристоф“, при което ние му казваме „Здравей, Кристоф“ и запрашваме към стадиона. Алек заговаря младежа на немски — език, който вероятно познава по-добре и от английския — и под сурдинка. Младежът хъмка, кима или върти глава. На колко ли години е? Четиринайсет? Осемнайсет? Независимо от възрастта, той е типично олицетворение на вечния подрастващ немец от авторитарната класа: навъсен, пъпчив и обидено послушен. Косата му е руса, лицето бледо, а фигурата широкоплещеста, но за разлика от повечето младежи на неговите години, почти не се смее. Застанали един до друг с Алек върху леко възвишение встрани от тъч линията, двамата си разменят по някоя дума, която не стига до слуха ми, но момчето изобщо не реагира на ставащото по терена, само наблюдава втренчено, а на полувремето двамата изчезват нанякъде, вероятно да пуснат по една вода или да хапнат по някой кренвирш. Алек обаче се завръща сам.

— Къде изчезна Кристоф? — питам го.

— Трябваше да се прибира — отвръща ми рязко. — Майка му го държала изкъсо.

Друго не си казахме през остатъка от уикенда. С Дагмар прекарахме още щастливи часове в леглото, а с какво се е занимавал Алек нямам капка представа. Реших, че Кристоф е син на някой негов агент и се е нуждаел от чист въздух, понеже при агентите най-важно е да се грижиш за тях, а всичко друго остава на второ място. И чак когато ми дойде времето да се връщам в Лондон, Дагмар се беше прибрала жива и здрава при мъжа си в Стокхолм, а ние с Алек бяхме седнали да обърнем по чаша на изпроводяк в една от многобройните му любими берлински кръчми, го попитах: „Какво прави Кристоф?“. Не за друго, а защото ми мина през ум, че младежът ми се беше видял доста дезориентиран, като че ли недоволен, а вероятно и бях изрекъл нещо в този смисъл.

Първоначално ми се стори, че ще бъда възнаграден с поредното необяснимо мълчание, понеже Алек се извърна така, че да не виждам лицето му.

— Аз съм проклетият му баща, за бога — отвърна ми.

А след това ми изстреля цялата история — или поне онази част от нея, която беше готов да сподели — на къси, неохотни словесни откоси, предимно безглаголни, без дори да си направи труда да ме предупреди да не я споменавам никому, понеже беше сигурен, че няма начин да го сторя: германка от Дюселдорф, която му служела за куриер, докато работел в Берн: добро момиче, сприятелихме се, изкарахме една любов. Настояваше да се оженя за нея. Отказах, при което тя се омъжи за местен адвокат. Адвокатът осинови момчето — единственото му свястно деяние през целия му живот. Тя сегиз-тогиз ми разрешава да го виждам. Но не смее и гък да каже на онова копеле съпруга си, щото ще я пребие от бой.

Именно тази гледка изниква в съзнанието ми сега, докато се надигам от неудобния стол: как Алек и момчето Кристоф са застанали рамо до рамо с приковани в мача безизразни погледи. С еднакви вкаменени лица, с еднаква извивка на ирландската им челюст.

По някое време през нощта, изглежда, съм се унесъл в сън, но нищо не си спомням. Когато се събуждам, на „Долфин Скуеър“ е шест, а в Бретан — седем. Катрин трябва да е станала вече и да шета. Ако си бях у дома, и аз щях да съм станал, тъй като Изабел почва да пее още с първото изкукуригване на Шевалие — старшия ни петел. И гласът й се носи из целия двор от къщурката на Катрин, понеже Изабел държи прозореца на стаята й да е вечно отворен, независимо какво е времето навън. Сигурно са дали на козите да закусят и сега Катрин гони Изабел по двора с нейната закуска — Изабел търчи напред, а Катрин се носи подире й с лъжицата с кисело мляко. В това време кокошките, под безполезното командване на Шевалие, се държат така, сякаш всеки момент ще настъпи краят на света.

И както си представях тази сцена, изведнъж ме огря, че ако позвъня в господарската къща и случайно точно в този момент Катрин минава оттам заедно с всичките си ключове, току-виж чула звъна и взела да вдигне телефона. Решавам да опитам късмета си с помощта на един от мобилните телефони за еднократна употреба, понеже да пукна, ако дам на Бъни шанс да ме подслушва. Апаратът на фермата няма автоматичен секретар, затова го оставям да звъни няколко минути и тъкмо когато се каня да се откажа, чувам бретонския глас на Катрин, който понякога е малко по-строг, отколкото тя вероятно би желала.

— Добре ли си, Пиер?

— Добре съм. А ти, Катрин?

— Сбогува ли се с твоя починал приятел?

— И това ще стане след още някой и друг ден.

— Голяма реч ли ще произнесеш?

— Огромна.

— Притеснен ли си?

— Тръпна от ужас. Какво прави Изабел?

— Изабел е добре. Не се е променила, откакто ти замина. — Започвах да долавям в гласа й някакъв нотка на раздразнение, ако не и нещо по-сериозно. — Вчера дойде да те търси твой приятел. Да си очаквал някакъв приятел, Пиер?

— Не. От какъв род приятел?

Като всеки печен разпитващ обаче, и Катрин отговаря на въпросите по своему:

— Няма го, викам му. Пиер не си е у дома. Пиер, какъвто добър самарянин си е, замина за Лондон. Някой си е умрял и той отиде да утешава опечалените.

— За кого става дума, Катрин?

— Няма усмивки, няма учтивост. Само настойчивост.

— Да не искаш да кажеш, че ти се е пуснал?

— Попита ме кой е умрелият. Казах му, че не знам. Защо не съм знаела, пита. Понеже Пиер не ми се отчита за всичко, викам. При което той се разсмя. Нищо чудно, вика. Като го знам на колко години е Пиер, редно е всичките му приятели да са измрели. Внезапно ли е починал човекът, пита. За жена ли ставало дума, или за мъж. Интересуваше се в Лондон в хотел ли си отседнал. Кой по-точно. На какъв адрес. Как се казвал. Откъде да знам, викам му. Нямам ли си друга работа? Малко ли са ми детето и фермата?

— Французин ли беше?

— По-скоро немец. Или американец.

— С кола ли дойде?

— С такси. От гарата. Гастон го докара. Първо парите, рекъл му Гастон, иначе хич да не се качвал.

— Опиши ми го.

— Неприятен човек, Пиер. Farouche14. Едър като боксьор. И ръцете му целите в пръстени.

— Възраст?

— На към петдесет. Шейсет. Не съм му броила зъбите. Може и по-стар да е бил.

— Каза ли ти как се казва?

— Не било нужно да знам, рече. Познавали сте се от отдавна. Заедно сте гледали футбол.

Лежа и не смея да помръдна. И едва дишам. На всяка цена трябва да стана, мисля си, но смелостта ме напуска. Как, по дяволите, е успял този Кристоф — син на Алек, страна по дело, крадец на приключени архиви на Щази, престъпник с цял метър досие — да ме напипа чак в Бретан?

Фермата в Ле Дьоз-Еглиз съм я наследил чрез майка ми и все още се води на моминското й име. В местния телефонен указател не фигурира нито един Пиер Гуилъм. Възможно ли е Бъни, по някакви си негови неведоми причини, да е дал адреса ми на Кристоф? И каква ли може да е била целта му?

Едва тогава се сещам за мотоциклетното ми поклонение в онова дъждовно берлинско гробище през непрогледната зимна нощ и изведнъж всичко си идва на мястото.

Изминал е месец от рухването на Берлинската стена. Германия е в екстаз, нашето бретонско селце само отчасти. Лично аз сякаш се колебая между двете крайности: ту се радвам, че е настъпило някакво подобие на мир, ту се отдавам на спомените за извършеното от нас и за всичко онова, което сме пожертвали — включително, за съжаление, и под формата на чужд живот — през онези дълги години, през които си мислехме, че Стената ще просъществува във вечността.

И тъкмо докато се борех в това си колебливо състояние с годишната декларация за доходите на фермата в канцеларията на Ле Дьоз-Еглиз, отнякъде пристигна новият ни раздавач Дени — по онова време все още не заслужил уважителното „мосю“, а още по-малко пък „Генерала“, и не с жълта камионетка, а на колело — и връчи някакво писмо, но не на мен, а на стария Антоан, еднокракият ветеран от войните, който няма конкретно занимание и вечно кисне в двора, кой знае защо, с вила за сено в ръце.

След като огледа плика и отпред, и отзад, и допусна възможността писмото все пак да стигне до мен, Антоан изкуцука до вратата, връчи ми го и остана да ме наблюдава, докато се запознавах със съдържанието му.

И на отделен лист — старите навици не се губят — адресът на малко гробище в берлинския район Фридрихсхайн, официално предназначено за жертвите на войната и тиранията.

По онова време живеех с Даян — поредното мое увлечение, което скоро щеше да приключи. Май й казах, че мой приятел се е разболял. Или че е умрял — не помня. Яхнах мотора — през онези години още можех — и се добрах нонстоп до Берлин в най-лошото време, каквото ми се е случвало някога, отправих се направо към гробището и на входа попитах къде да намеря Алек. Плътен, непрестанен дъжд. Старец, който, изглежда, изпълняваше ролята на пазач, ме съоръжи с чадър и схема и ми посочи дългата сива алея между два реда дървета. След дълго лутане открих онова, заради което бях дошъл: пресен гроб и мраморна плоча с надпис АЛЕК ЙОХАНЕС ЛИЙМАС, побеляваща зловещо под дъждовните струи. Без дати, без упоменаване на професията на покойния, но затова пък гроб в цял ръст, все едно е заровен ковчег, а не само урна с прах. За прикритие? От толкова много години те познавам, мислех си, а ти така и да не ми споменеш за „Йоханес“ — типично в твой стил. Цветя не носех; сигурно щеше да се изсмее при вида им. Та останах под чадъра да проведа нещо като вътрешен диалог с него.

Канех се да се кача пак на мотора, когато старецът ме попита дали не желая да се разпиша в книгата за съболезнования. Каква книга за съболезнования пък сега? Имал личното задължение да води такава, рече; и по-точно не задължение, ами дълг — към паметта на покойните. Защо пък не, казах си. Първи се беше подписал „ДС“ с адрес в Лондон. А в колонката за отдаване на почит — една-единствена дума: „Приятел“. Тоест Джордж — или поне онази част от него, която би бил готов да разкрие. След Джордж следваха куп немски имена, които нищо не ми говореха, срещу изписани послания от рода на „Вечно ще те помним“, и най-накрая самотното име „Кристоф“, без фамилия, а в насрещната колонка: „Sohn“ — син. С домашен адрес „Дюселдорф“.

Дали поради обзелата ме изведнъж еуфория, че Стената вече я няма и светът отново е свободен, което силно ме съмнява, или заради някакво чувство в стомаха, че ми е писнало от цял живот тайнственост, или просто от желание да се изправя под плющящия дъжд, за да се броя и аз за приятел на Алек? Няма значение каква е била причината, но факт е, че докарах нещата докрай: взех че вписах истинското си име, действителния ми адрес в Бретан, а в колонката за отдаване на почит — „Пиеро“ — понеже нищо друго не ми дойде наум, а и понеже Алек точно така ми викаше в онези редки случаи, когато се разчувстваше.

И какво направи ти, Кристоф — дивако мой и син на Алек? Ти какво направи? При някое следващо твое посещение на бащиния ти гроб — понеже без някаква особена причина приемам, че е имало и следващи такива, ако не за друго, поне за да проследиш накъде вървят нещата — си хвърлил пак поглед на книгата за съболезнования и какво да видиш? Изписано ясно Питър Гуилъм и Ле Дьоз-Еглиз — не някакъв псевдоним, фалшив адрес или конспиративна квартира, а самият аз, чисто гол и къде точно живея. Ето, значи, как си стигнал от Дюселдорф чак до Бретан.

И кой ще е следващият ти ход, Кристоф, син на Алек? Още чувам сладникавия юристки тон на Бъни от вчерашния ден:

Кристоф притежава известни дарби, Питър. Нищо чудно да ги е наследил по генетичен път.