Шпионско наследство

13

Настигне ли те истината, не се прави на герой, ами бягай. Аз обаче си налагам да навляза с бавна походка в „Долфин Скуеър“ и да се кача до конспиративната квартира, в която, вече ми е ясно, няма повече да преспивам. Придърпвам завесите, въздъхвам примирено към телевизора, затварям вратата на спалнята. Вадя френския паспорт от тайника зад инструкцията как да действаме при пожар. Бягството трябва да се предхожда от успокояващ те ритуал. Обличам чисти дрехи. Пускам самобръсначката в джоба на шлифера, оставям всичко друго на място. Слизам в грил-ресторанта, поръчвам си нещо леко за хапване и забивам нос в скучната книга като примирил се с предстоящата самотна вечер човек. Заговарям сервитьорката унгарка, в случай че е длъжна да им докладва. Аз всъщност живея във Франция, обяснявам й, но съм дошъл за делови преговори с цял куп английски адвокати; надали тя може да си представи нещо по-гадно от това, ха-ха. Плащам сметката. Излизам бавно на двора, където дългополи дами на преклонна възраст по бели капели се припичат на двойки по градинските пейки на необичайното за сезона топло слънце. Готов съм да се включа във всеобщия излаз към крайбрежната улица и никога повече да не се върна.

С тази разлика, че до последните две дейности така и не стигам, понеже вече съм забелязал Кристоф, синът на Алек, облегнал се лениво в дългия си черен лоден и бомбето сам-самин на пейка на двайсетина метра от мен, метнал небрежно ръка върху облегалката, кръстосал за отмора един едър крак върху другия и заровил — така че да не пропусна да забележа — дясната си ръка в джоба на палтото. Вперил е поглед право в мен и се усмихва — нещо, което не съм го виждал да прави нито като наблюдаващо футболен мач дете, нито като хранещ се с пържола и пържени картофи възрастен. Но усмивката, изглежда, е новост и за него, понеже е придружена с особена белота на лицето, подсилена от чернотата на шапката му, а и самата му усмивка попримигва като дефектна електрическа крушка, която не е сигурна дали е запалена, или изгасена.

Истината е, че и аз не по-малко от него се чувствам като в небрано лозе. Обзела ме е някаква умора, за която подозирам, че е всъщност страх. Ами ако не му обърна внимание? Ако само му махна весело с ръка и продължа замисленото мое бягство? Тогава той ще тръгне подире ми. Ще вдигне голяма патърдия. Защото и той следва някакъв свой план, ама отде да знам какъв точно?

Болезнено бледата усмивка не престава да примигва. Долната му челюст потръпва особено, сякаш не може да я овладее. Ами ако в действителност е счупил дясната си ръка? Да не би затова да я е напъхал така неловко в джоба на палтото? Не проявява никакво намерение да се изправи. Насочвам се към него под следящите ме погледи на седналите дами с белите капели. Двамата сме единствените мъже в целия двор, а ексцентричната, да не кажа гаргантюанска фигура на Кристоф на практика си е присвоила цялата сцена. Какво общо мога да имам с него, чудят се те. Същото се питам и аз. Спирам отпреде му. Нищо по него не помръдва. Никаква разлика с бронзовите скулптури на известни хора от рода на Чърчил и Рузвелт, изобразени седнали на разни обществени места — същата влажна кожа, същата неубедителна усмивка.

Но за разлика от другите статуи, тази оживява бавно: сваля кръстосания крак, с високо вдигнато дясно рамо и с все още напъхана в джоба на палтото дясна ръка отмества едрото тяло, за да ми направи място да седна от лявата му страна. Оказва се, че наистина е болезнено блед и че челюстта му потръпва — ту се усмихва, ту гримасничи, — а втренченият му поглед е трескав.

— Кой ти каза къде да ме намериш, Кристоф? — питам с всичката възможна ведрост в гласа, а у мен се заражда неизвестно откъде хрумналата ми идея, че са го ориентирали Бъни или Лора, а защо не и Табита, със задачата да сключи тайно споразумение между Службата и онези, които я съдят.

— Спомних си — разтяга се усмивката със замечтана гордост. — Разполагам с гениална памет, разбираш ли? Най-големият мозък в цялата шибана Германия. Нали след като похапнахме онзи път ти ме прати на майната си гъзина. Добре де, не бяха точно това думите ти. Но аз тогава те оставих. Събрах се с приятели. Попушихме, пошмъркахме, заслушах се. И какво, мислиш, чувам? Можеш ли да познаеш?

Завъртам глава. И аз съм се засмял.

— Татко. Чувам татко си. Бащиния ми глас. По време на една от разходките ни в двора на затвора. Аз излежавам присъда, а той, като примерен баща, какъвто винаги си е бил, се старае да навакса за продължителното си отсъствие. Така че ми говори за себе си, забавлява ме, разправя ми какво е станало през всичките години, през които сме били разделени, та да съм бил в течение. Какво значело да си шпионин. Какви специални хора сте били вие, шпионите, и колко сте предани. Но и какви непослушници сте били. И знаеш ли какво още ми разправи? Разказа ми за „Худ Хаус“. Чието име буквално означавало „Разбойнически дом“. И как редовно сте се майтапели на тази тема. Че Циркът държал куп смотани конспиративни квартири не къде да е, а в кооперация, която се казвала „Разбойнически дом“. Там са ни наврели, понеже и ние сме си живи разбойници, вика. — Усмивката му преминава в намръщено негодувание. — Ти даваш ли си сметка, че лайнената ви Служба те е регистрирала на този адрес под собственото ти име, да му се не види? П. Гуилъм. Страхотни мерки за сигурност, няма що! Това известно ли ти е изобщо? — настоява да знае.

Не, нямах представа. Но и не се учудих, макар да би следвало, че в продължение на повече от половин век Службата не беше счела за необходимо да промени навиците си.

— Кажи ми сега и за какво си дошъл? — попитах го, изнервен от усмивката, която той май не успяваше да снеме от лицето си.

— За да те убия, Пиеро — обясни ми той без никакво повишаване или промяна в гласа. — Да ти пръсна шибаната глава. Тряс. И край с теб.

— Тука ли? — попитах. — Пред всичките тези хора? И как?

С полуавтоматичен пистолет „Валтер П38“ — същият онзи, който току-що бе извадил от десния джоб на палтото и сега размахваше пред очите на околните; върна го в джоба едва след като ми даде достатъчно време да му се порадвам, но не го пусна, а в тон с най-здравите традиции на гангстерските филми насочи дулото му право в мен през диплите на палтото. Не ми е писано да знам дали изобщо се впечатлиха от тази сценка дамите с белите капели. Дали не решиха, че ни снимат в някой филм. Или че сме просто глупави пораснали момченца, които си играят с детски пистолет.

— Господи, Боже мой! — за пръв път в живота си използвах съзнателно това възклицание. — Това пък откъде го взе?

Въпросът ми го подразни и усмивката му угасна.

— Ти какво си мислиш? Че нямам връзки с тукашната мафия ли? Че не познавам хора, които да ми услужат с такъв пистолет? — заяде се, щракайки с пръстите на свободната си ръка под носа ми.

Изразът „да ми услужат“ ме накара да се озърна инстинктивно, да не би законният собственик да е в непосредствена близост, тъй като не можех да си представя подобна услуга в дългосрочен план: и именно в хода на озъртането погледът ми се спря случайно върху ремонтираното в няколко цвята волво, паркирано върху двойната жълта линия точно срещу извеждащата на крайбрежната улица арка; а едновременно с това — и върху плешивия й шофьор, стиснал с две ръце волана и вперил право напред съсредоточения си поглед.

— И каква конкретна причина имаш да ме убиваш, Кристоф? — постарах се да му задам въпроса със същия небрежно любопитен тон. — Предал съм вече офертата ти на силните на деня, ако точно това те притеснява — излъгах го за всеки случай. — Още умуват върху нея. Счетоводителите на Нейно Величество не изръсват току-така милионите евро.

— Бил съм най-хубавото нещо в гадния му скапан живот. Точно това бяха думите му.

Процедено тихо, между стиснати зъби.

— Никога не съм се съмнявал в обичта му към теб — рекох.

— А ти си го убил. Излъгал си баща ми и си го убил. Твоя приятел и мой татко.

— Това изобщо не е вярно, Кристоф. Баща ти и Лиза Голд не са били убити нито от мен, нито от друг служител на Цирка. Уби ги Ханс-Дитер Мунт от Щази.

— Повдига ми се от цялата ви шпионска пасмина. Вие не лекувате злото, ами сте самото шибано зло. Чекиджии мръсни! Играете чекиджийските си игри, като си представяте, че сте най-големите пичове във вселената. А сте едни нищожества, чуваш ли ме? Живеете в своя шибан мрак, понеже не ви стиска да си подадете носовете на шибаната дневна светлина! Включително и самият той. Лично ми го каза.

— Наистина ли? Кога?

— В затвора, мамицата му, къде другаде? В първия ми пандиз. За деца. Извратеняци, наркомани и аз. Търси те един човек, Кристоф. Разправя, че бил най-добрият ти приятел. Щракат ми белезниците и ме водят. Оказва се баща ми. Чуй какво ще ти кажа, вика ми. Ти си изгубена кауза и нито аз, нито някой друг може да ти помогне с нещо, мамка му. Обаче Алек Лиймас обича сина си, да не си посмял да забравиш това, копеле с копеле. Нещо да кажеш?

— Нямам какво.

— Ставай тогава, да ти го начукам. Тръгвай. Насам. Под арката. Като всички други. Ха си се опитал да се бъзикаш с мен, ха съм те надупчил.

Изправям се. Тръгвам към арката. Той върви подире ми, дясната ръка не излиза от джоба му, пистолетът си остава насочен към мен през плата. За подобни случаи съществуват определени ходове: да се извърнеш рязко и да го изпраскаш с лакът, докато не е успял да натисне спусъка. Това го тренирахме в Сарат с водни пистолети и в повечето случаи струйката вода прелиташе покрай теб и намокряше тепиха. Днешният пистолет обаче не е воден, нито ние сме в Сарат. Кристоф ме следва на метър и нещо — идеалната позиция на добре обучения стрелец.

Минаваме под арката. Плешивият в многоцветното волво все още стиска здраво геврека и не ни удостоява и с капка внимание, когато минаваме край него, понеже е прекалено зает да гледа право през предното стъкло. Нима Кристоф възнамерява да ми предложи прословутата „разходка с кола“, преди да сложи край на мъките ми? В такъв случай шансовете ми да му се отскубна ще са най-големи в мига, в който тръгне да ме натиква във волвото. И това съм го правил преди сума ти години: счупих ръката на едного с вратата, докато ме буташе към задната седалка.

Пред нас минават коли и в двете посоки, та се налага да изчакаме пролука в движението, преди да пресечем, а аз разсъждавам дали ще ми се удаде възможност да се сборя с него и в най-лошия случай да го бутна под някоя идваща кола. Вече сме на отсрещния тротоар, а аз не преставам да умувам. Минаваме и покрай волвото, без Кристоф и плешивият шофьор да си разменят и една дума или знак, така че почвам да си мисля дали пък не съм се заблудил и двамата всъщност да нямат никаква връзка един с друг, а онзи, който е услужил на Кристоф с валтера, сега да си седи някъде — в Хакни, да речем — и да играе на карти с колегите си мафиоти.

Стоим на крайбрежната, застанал съм с лице към високия около метър и половина зидан парапет, пред мен тече реката, а на отсрещния бряг са светлините на Ламбет; вече се смрачава, въздухът не е започнал да изстива, появява се приятен бриз, доста големи плавателни съдове се изнизват покрай нас, а аз съм положил длани върху парапета, стоя с гръб към него и се надявам той да се приближи достатъчно, че да му изляза с номера с водния пистолет, обаче нито усещам присъствието му, нито го чувам да говори.

Извръщам се бавно, разперил широко ръце, за да ги вижда, и установявам, че стои на два метра от мен и че ръката му е все още в джоба. Диша накъсано и дълбоко, широкото му бледо лице е влажно и лъщи в полумрака. Минувачите се изнизват покрай нас, но никой не минава помежду ни. Нещо им подсказва, че е по-добре да ни заобикалят. И по-точно казано, подсеща ги нещо в едрата фигура на Кристоф, в палтото и бомбето. Той пак ли размахва пистолета, или засега го държи в джоба си? Още ли е заел гангстерската си стойка? В този сравнително късен час на деня ми хрумва мисълта, че човек се облича по неговия начин само ако иска да внуши страх; а човек иска да внушава страх само защото и той се бои от нещо, и именно тази мисъл ми дава смелостта да го предизвикам.

— Хайде стреляй, Кристоф — казвам в момента, в който забързано ни подминава двойка на средна възраст. — Стреляй, щом затова си дошъл. Какво значение има още една година за човек на моята възраст? Мигновената чиста смърт е далеч повече за предпочитане. Стреляй, че после да можеш до края на живота си да се поздравяваш за стореното, докато гниеш зад решетките. Така и така си виждал как старци мрат в пандизите. Стани и ти един от тях.

Гръбните ми мускули вече се гърчат, някакъв пулс дъни в ушите ми, но не ме питайте от собствената ми глава ли произхожда, или чувам боботенето на минаваща баржа. Устата ми е пресъхнала от всичките приказки, а изглежда и зрението ми е помътняло, понеже чак след време си давам сметка, че Кристоф всъщност се е привел току до мен през парапета, повръща и хлипа от болка и гняв.

Протягам ръка през гърба му и изтеглям дясната му ръка от джоба. А когато установявам, че е празна, бъркам и изваждам оръжието, след което го запокитвам с всичка сила в реката, но не чувам ответен звук. Опрял е ръце върху парапета и е забол главата си в лактите. Пребърквам и другия му джоб, да не би случайно да е взел за самочувствие и резервен пълнител, и се оказвам прав. Едва успявам и това да хвърля в реката, когато плешивкото от многоцветното волво, който, за разлика от Кристоф, се оказва съвсем дребен и полуизмършавял на вид човек, го хваща изотзад през кръста и се опитва да го дръпне, но така и не сполучва.

С общи усилия успяваме да отлепим Кристоф от парапета и пак с общи усилия го довличаме някак си до волвото. А той точно тогава започва да вие. Посягам към дръжката на предната врата, но бойният ми другар вече е отворил задната. Със съвместни усилия го набутваме и захлопваме вратата подире му, което поприглушава, но не прекъсва воя му. Волвото се отдалечава. Стоя съвсем сам на тротоара. Бавно и полека усещам завръщането на уличното движение и околните шумове. Жив съм. Махвам на едно такси и казвам на шофьора да ме закара до Британския музей.

Първо павираната алея. След нея — вонящият на изгнил боклук частен паркинг. Следван от шестте ниски, незаключващи се двукрилни портички: нашата е последната вдясно. И да е кънтял в ушите ми воят на Кристоф, аз отказвам да го чуя. Пантата на портичката изскърцва. Нея няма как да не я чуя. Скърца си открай време, независимо от това, колко често я смазваме. Ако имаме предварителна уговорка с Контрола, че ще идва, оставяме портичката отворена, за да си спестим киселите забележки на стария дявол, че появата му се оповестявала с чинелен трясък. Плочки от блед йоркски пясъчник, положени лично от нас двамата с Мендел. С посята от нас във фугите трева. И нашата къщичка за птици. Всяка птичка е добре дошла. Три стъпала до кухненската врата, през чието стъкло ме следи неподвижната сянка на Мили Макрейг и с вдигната ръка ми забранява да вляза.

Стоим в опряната в стената импровизирана градинска барака, побрала кофите й за боклука и останките от дамското й колело, изхвърлено от къщата от Лора, завито с брезент, със свалени за по-голяма сигурност колела. Разговаряме под сурдинка. Вероятно винаги така сме си говорили. От кухненския прозорец ни наблюдава секретната котка.

— Нямам представа къде какво са монтирали, Питър — споделя тя. — Но вече нямам доверие на телефона. Не че преди това съм имала, реално погледнато. И на стените си нямам доверие. Нямам представа с какво разполагат в днешно време, нито къде може да са го пъхнали.

— Нали чу какво ми каза Табита по отношение на доказателствата?

— Отчасти. Колкото ми е нужно.

— Пазиш ли още всичко, което ти поверихме? Оригиналните показания, кореспонденцията и другото, което Джордж ти беше възложил да скриеш?

— Лично преснех всичко на микроточки. И лично го укрих.

— Къде?

— В моята градина. В моята къщичка за птици. В техните касети. В напоени с масло парцали. В това тук — посочва останките от велосипеда й. — Тия, днешните, не знаят как да търсят, Питър. Никой не ги е обучил как се извършва обиск — добавя с възмущение.

— Включително и разговорът на Джордж с „Уиндфол“ в Лагер 4? Интервюто, с което го завербува? Сделката помежду им?

— И него. Включено е в колекцията ми от грамофонни плочи с класическа музика. Прехвърлено специално за мен от Оливър Мендел. Пускам си ги от време на време. За да чуя гласа на Джордж. Не съм престанала да обичам този негов глас. Ти женен ли си изобщо, Питър?

— Стига ми фермата с животните. А ти с кого живееш, Мили?

— Със спомените ми. И със Създателя. Новото ръководство ми даде срок до понеделник да съм напуснала. Няма да ги карам да ме чакат.

— Къде смяташ да отидеш?

— Да умра, Питър. И теб те чака същото. Сестра ми живее в Абърдийн. Но ако за тях си дошъл, Питър, не си прави илюзиите, че ще ти ги дам.

— Дори в името на всеобщото благо?

— Всеобщо благо не съществува, освен с благословията на Джордж. И никога не е съществувало.

— А самият той къде е?

— Нямам представа. А и да имах, пак нямаше да ти кажа. Знам само със сигурност, че е жив. По картичките, които получавам за рождения ми ден и за Коледа. Никога не ме пропуска. И винаги ги праща до сестра ми, никога на тукашния адрес, от съображения за сигурност. Както винаги.

— Ако ми се наложи да го намеря, към кого ще ме посъветваш да се обърна? Все някой трябва да знае, Мили. И човекът със сигурност ти е известен.

— Джим, вероятно. Ако прецени, че трябва да ти каже.

— На кой номер мога да го намеря?

— Джим не ползва телефон. Поне оттогава.

— Но нали още си е на същото място?

— Доколкото знам.

И без дума повече да каже, тя сграбчва със злите си кокалести ръце раменете ми и ме възнаграждава с еднократна строга целувка от запечатаните й устни.

До вечерта успях да се добера до Рединг и намерих подслон в евтин хотел до гарата, в който никой не те пита как се казваш. Ако до този момент не са разкрили отсъствието ми от „Долфин Скуеър“, липсата ми ще бъде забелязана първо от Табита, но в десет сутринта, а не в девет. Така че каквато и олелия да предстои, надали ще я вдигнат преди обяд. Закусих най-спокойно, купих си билет до Ексетър и прекарах прав в коридора на претъпкания влак чак до Тонтън. Прекосих паркинга и се насочих към покрайнините на града, където се размотавах, докато се здрачи.

Не бях виждал дори за миг Джим Придо, откакто Контрола го изпрати на неуспешната му мисия в Чехословакия, която му докара куршум в гърба и безсънното внимание на чешкия екип мъчители. По рождение и двамата с него сме мелези: но Джим е отчасти чех, отчасти нормандец, а не бретонец като мен. Сравненията спираха дотук. У Джим доминираше славянската кръв. На младини бил куриер на чешката Съпротива и от нейно име режел немски гърла. Това, че беше получил образованието си в Кеймбридж, не означаваше в никакъв случай, че университетът го е и укротил. При постъпването му в Цирка дори инструкторите по бойни изкуства в Сарат се бяха научили да се пазят от него.

Таксито ме остави на главния портал, чиято тинестозелена табела провъзгласяваше, че вече приемат и момичета. Отправих се по неподдържаната криволичеща автомобилна алея към достолепната в миналото главна сграда, обградена от ниски панелни постройки. Лавирайки между дупките, подминах игрището, полурухналата беседка, служеща за подслон на играчите на крикет, две къщурки за общите работници и стадо гривести понита, пуснати да пасат в кошарата им. Приближиха се две момчета на велосипеди, по-едрото преметнало през гръб цигулка, а по-дребното — виолончело. Махнах им да спрат.

— Търся мистър Придо — рекох. А те се спогледаха в недоумение. — Преподава чужди езици, доколкото ми е известно. Или поне това е правил в миналото.

По-едрото момче завъртя глава и понечи да тръгне.

— Да не търсите случайно Джим? — попита по-малкия. — Куция старец. Живее в каравана долу в ямата. Учител по избираем френски и ръгби на началните класове.

— И къде по-точно е тази яма?

— Минаваш отляво на училищната сграда и вървиш надолу по пътеката, докато стигнеш един стар алвис. Трябва да вървя, че сме закъснели.

Минах отляво. Момченца и момиченца седяха приведени над чинове под бяло неоново осветление. Непосредствено след сградата ме очакваше шпалир от временни класни стаи. Пътека водеше към борова горичка, пред която се виждаха очертанията на покрит с чергило стар автомобил, а редом с него и каравана с една-единствена светлина зад завеската на прозорчето. Отвътре се носеха звуците на Малер. На почукването ми се отзова вбесен мъжки глас:

— Изчезвай, бе, момче! Fous-moi la paix! Виж в речника какво означава.

Заобиколих към закритото със завеска прозорче, извадих химикалка от джоба и изчуках върху стъклото позивната ми, после го изчаках да прибере пистолета, ако вече го беше извадил, понеже с такива като Джим човек не бива да рискува.

Полуизпита бутилка сливова на масата. Джим вади втора чаша и спря грамофона. На парафиновата лампа прорязаното от бръчки лице ми се струва разкривено от болка и старост, а сакатият му гръб е опрян върху мизерната тапицерия. Изтезаваните са отделна порода. Можеш — и то трудно — да си представиш къде са били, но никога не знаеш с какъв точно душевен багаж са се върнали.

— Скапа се това проклето училище — излайва през изблик на трескав смях Джим. — Търсгуд, така се казваше директорът. С най-нормална свястна жена. И две деца. А накрая да се окаже с обратна резба — обяви Джим с преигран присмех. — Да вземе да фъсне посред нощ с готвача от училищния стол. И с всички събрани пари за таксите. Май накъм Нова Зеландия или нещо от тоя род. Малката сума, която остави, не стигаше за заплатите на даскалите дори и за до края на седмицата. Да му се неначудиш на акъла. И аз какво? — Долива през смях чашите ни. — Не мога да зарежа децата посред учебната година. Предстоят изпити. Мачове на училищния отбор. Награждаване на проявилите си. Бръкнах се за пенсията, плюс малкото парици, дето ми дадоха заради отнесения бой. Неколцина родители също се включиха. Джордж ме свърза с негов познат банкер. Е, как да ме изхвърлят от училището след всичките тези грижи? — Отпива и се взира в мен над ръба на чашата. — Да не сте решили пак да ме засилвате да гоня Михаля по чешко? Както са тръгнали да се сдушват наново с Москва.

— Налага ми се да се видя по спешност с Джордж — казвам.

Известно време нищо не се случва. От притъмняващия външен свят — само шумоленето на дърветата и мученето на крави. А пред мен — разкривеното тяло на Джим, подпряно неподвижно в стената на малката каравана, и гледащите ме изпитателно славянски очи изпод рунтавите му черни вежди.

— Добре че беше Джордж през всичките години оттогава. Погрижи се за пенсията и надбавките на своя някогашен агент — нещо, което не всеки одобрява. Честно казано, не съм убеден, че е приплакал да те види. Ще трябва да го попитам първо.

— И как смяташ да осъществиш това?

— Той, Джордж, изобщо не е роден за света на шпионажа, да знаеш. И досега се чудя как изобщо оцеля. Да поеме всичко върху себе си. Не се прави така в нашия занаят. Не бива да поемаш чуждите мъки така, сякаш са и твои. Особено ако държиш да останеш в него. А мен ако ме питаш, и оная проклетница жена му има голяма вина за всичко. Какво, по дяволите, си беше наумила тя? — възмущава се и пак се умълчава, гримасничейки, сякаш ме предизвиква да отговоря на въпроса му.

Джим обаче поначало не си падаше по жените, така че нямаше какво да му река, без да намеся и името на неговия покорител и бивш любовник Бил Хейдън, който лично го беше вербувал за Цирка, а след това го предаде на господарите си, като междувременно, за собствено легендиране, почна да спи и с жената на Смайли.

— А и той с всичката му вманиаченост не по кой да е, ами по Карла — продължава да се жалва Джим на тема „Смайли“. — Онова коварно копеле от московския Център завербувал всичките им дълбоко внедрени агенти срещу нас.

Най-виден сред които беше Бил Хейдън, можеше да добави, стига да се насилеше да изговори името на човека, чийто врат се разправяше, че бил прекършил със собствените си голи ръце, докато Хейдън гниел в Сарат в очакване да го пуснат да върви в Москва при предстояща размяна на заловени агенти.

— И какво прави старият Джордж, след като в един момент увещава Карла да се прехвърли на Запад? Напипва слабото му място, обработва го, за което шапка му свалям. Измъква всичко, което онзи знае. Дава му ново име и му намира работа в Южна Америка. Да преподава русистика на латиносите. Създава му нова биография. Какво ли не прави за него. А само след година оня проклетник да вземе да се застреля и да разбие сърцето на Джордж. Това пък как било станало? „Какво те прихваща, бе, Джордж, разправям му. Чисто и просто Карла се е гръмнал. Да върви на майната си.“ Но точно там е проблемът на Джордж: не може да не оглежда нещата и от двете страни. И тъкмо това го съсипа.

Изпъшква от болка или неодобрение и сипва още по една сливова.

— Ти да не би да бягаш? — пита ме.

— Бягам.

— Във Франция ли?

— Да.

— С какъв паспорт?

— Британски.

— От Службата още ли не са те обявили за издирване?

— Не знам. Но разчитам да не са още.

— Най-сигурно е през Саутхамптън. Гледай да не привличаш внимание и вземи някой обеден ферибот, когато има най-много пътници.

— Благодаря. И аз точно така смятам да постъпя.

— Да не би нещо във връзка с Тюлип, а? Да не си се разровил пак в тая история? — свива той юмрук и го засилва към устата си, сякаш иска да прогони с удар непоносимия спомен.

— С цялата операция „Уиндфол“ са се захванали. Че и мощна парламентарна анкета са назначили да забие ножа си в Цирка. И в отсъствието на Джордж мен са ме нарочили за злодея в пиесата.

Думите още излизаха от устата ми, когато той изтресе масата с юмрука си така, че чашите се раздрънчаха.

— Е, точно това пък няма нищо общо с Джордж, мама му стара! Нея я пречука оня гад Мунт! И останалите той изби! И Алек, и момичето му!

— Да, но как точно да кажем всичко това пред съда, Джим. Обвиняват ме в какво ли не. И теб биха те поставили на топа на устата, ако успеят да изровят и твоето име от архивите. Тъкмо затова ми е нужен по спешност Джордж. — А след като той нищо не казва: — Та как мога да се свържа с него?

— Не можеш.

— А ти как го правиш?

И пак гневно мълчание.

— От телефонни кабини, щом държиш да знаеш. Но не от близките. От тях бягам като дявол от тамян. Освен дето никога не ги повтарям. И всеки път се уговаряме предварително за следващия треф.

— Ти ли го търсиш, или той теб?

— Зависи.

— Той винаги ли отговаря на един и същ номер?

— Възможно е.

— Стационарен ли е?

— Допускам.

— Значи, знаеш къде можеш да го намериш, така ли?

Той грабва от купчината до лакътя му една ученическа тетрадка и откъсва от нея празен лист. Подавам му молив.

— Колегиенгебойде Драй33 — диктува си напевно той. — Библиотека. Жена на име Фрида. Това стига ли ти? — И след като ми подава листа, се обляга назад със затворени очи в очакване да си тръгна и да го оставя на мира.

Нямах обаче никакво намерение да хващам пълен с пътници обеден ферибот от Саутхамптън. Нито беше вярно това, че пътувам с британски паспорт. Никак не ми беше приятно да го лъжа, но с такива като Джим човек не бива да рискува.

Хванах ранен утринен полет от Бристол до „Льо Бурже“. Още със слизането по стълбичката в главата ми нахлуха спомени за Тюлип: тогава за последно те видях жива; точно тук ти обещах, че скоро ще сте пак заедно с Густав; а пък тук се молех да се извърнеш и да ме погледнеш, но ти така и не го направи.

От Париж хванах влака за Базел. Докато стигна до Фрайбург, в съзнанието ми изплава и всичкият онзи гняв и озадаченост, които бях потискал през многобройните дни пред инквизицията. Кой, ако не Джордж Смайли, е виновен за това, че цял живот дългът ми ме е принуждавал да лицемеря. Да не би аз да бях дал идеята да се сприятелявам с Лиз Голд? Аз ли бях предложил да излъжем Алек — „завързаната ни коза“, както се беше изразила Табита — и да го гледаме после как стъпва право в капана, който Джордж беше заложил за Мунт?

Е, дойде все пак моментът, в който ще можем да си разчистим сметките. И сега държа да ми отговориш прямо на няколко трудни въпроса от рода на следния: Ти, Джордж, умишлено ли се стремеше да потиснеш вродената ми човечност, или и аз се оказах случайно поредната съпътстваща жертва? Или: А как стои въпросът с твоята човечност и защо й се налагаше да е вечно втора цигулка, подчинена на някаква висша, по-абстрактна кауза, която, дори някога да съм успявал да я доловя, вече напълно ми убягва?

Или другояче казано: до каква степен според теб можем да се абстрахираме в името на свободата от човешките си чувства, преди да сме се лишили окончателно и от човещината, и от свободата си? Да не би всъщност да ни е мъчила онази неизлечима английска болест, принуждавала ни да участваме в световната игра, след като сме престанали да сме световни играчи?

Библиотеката на Колегиенгебойде Драй, обясни ми доста енергично обслужващата рецепцията любезна дама на име Фрида, се помещавала в сградата на отсрещната страна на двора — вдясно, след като изляза през главния вход. Но нямала надпис „Библиотека“, понеже не била толкова библиотека, колкото дълга и тиха читалня, запазена за гостуващите учени.

И бих ли бил така любезен да се съобразявам с правилото за съблюдаване на пълна тишина?

Нямам представа дали Джим беше успял по някакъв начин да предупреди Джордж, че ще го посетя, или Джордж просто беше усетил присъствието ми. Но го заварих седнал с гръб към мен зад осеяно с книжа бюро пред еркерен прозорец, който му осигуряваше нужната светлина за четене, а когато пожелаеше — и изглед към съседните хълмове и гори. Доколкото успях да забележа, в залата нямаше друг човек; виждаше се единствено редица обковани с ламперия ниши с бюра и празни удобни столове. Заобиколих така, че да попадна в полезрението му. И понеже Джордж поначало винаги ми е изглеждал по-стар, отколкото е в действителност, с облекчение установих, че не ме очакваше никаква неприятна изненада. Все същият Джордж, но видимо настигнал най-сетне привидната си възраст; затова пък се стреснах, след като за пръв път през живота си го видях по червен пуловер и яркожълт панталон от рипсено кадифе, вместо във вечния му провиснал отвсякъде костюм. Изражението му, което в отпуснато състояние беше, както винаги, като на тъжен бухал, изведнъж грейна и той скочи радостно да ме посрещне, сграбчвайки с двете си ръце десницата ми.

— Ти какво толкова си се зачел тука? — питам, колкото да кажа нещо, но с понижен глас, за да спазя правилото за пазене на тишина.

— О, драги мой, хич и не питай. Одъртял шпионин търси да открие извечната истина. Безобразно млад ми изглеждаш, Питър. Да не би пак да си се отдал на обичайните си лудории?

В същото време прибира книгите и листата и ги набутва в някакво шкафче. По стар навик се впускам да му помогна.

И тъй като мястото не е никак подходящо за конфронтацията, която съм му замислил, решавам вместо това да го попитам как е Ан.

— Добре е, Питър, благодаря. Да. Много е добре, най-общо казано… — допълва, докато заключва шкафчето и прибира ключето в джоба си. — Гостува ми понякога. Правим разходки. Из Шварцвалд. Е, не като някогашните ни маратони, признавам си. Но все пак се разхождаме.

Провежданият полушепнешком разговор помежду ни се прекратява при появата на възрастната жена, която с трудност снема чантичката от рамото си, намества книгите по бюрото, окачва очилата за четене първо на едното си ухо, после на другото, и с шумна въздишка се настанява в нейната си ниша. Имам чувството, че тъкмо тази нейна въздишка подкопа и последните останки от моята решимост.

Седнали сме в спартанската ергенска квартира на Джордж, от която се разкрива гледка към целия град. Не познавам по-добър слушател от него. Дребното му тяло изпада в нещо като летаргия. Дългите му мигли се затварят наполовина. И нищо не се променя в изражението му — няма да се намръщи, няма да кимне, дори вежда няма да повдигне, докато не свършиш. А след като си свършил — в което се убеждава, като ти поиска допълнително обяснение във връзка с отделна дреболия, която си пропуснал или позамазал — пак никаква проява на изненада, ни най-малък израз на одобрение или на противното. Затова се изненадвам толкова силно, когато след продължителния ми, изморителен и прекалено подробен разказ — докато навън вече е почнало да се смрачава и градът под краката ни се изгубва постепенно в диплите на леката вечерна мъгла, през която само тук-там пробива по някоя и друга светлина — той с буен изблик на енергия придърпва завесите, така че да закрият изгледа, и дава израз на такъв необуздан бяс, какъвто друг път не съм чувал от него.

— Ама че страхливци. Какви абсолютни страхливци. В пъкъла да горят дано, Питър. Карън ли каза, че й е името? Незабавно ще я потърся тази Карън. Дано се съгласи да я посетя и да й поговоря. Но май ще е по-добре да й предложа самолетен билет до тук, ако е съгласна. А и Кристоф, ако възнамерява да разговаря с мен, сега му е времето. — И след донякъде изнервяща пауза: — Разбира се, и Густав. Казваш, че вече били назначили дата за изслушването? Ще внеса показания под клетва. Ще се закълна във верността им. И ще им се предложа като свидетел, готов да разкрие цялата истина. В който съд поискат.

— Нямах и капка представа за тези неща — продължава Смайли със същия бесен тон. — Нищичко. Нито ме е търсил някой, нито ме е осведомявал. Независимо че дори и след оттеглянето ми останах изключително откриваем — подчертава, без да обяснява обаче от какво се е оттеглил. — А и Оборите, казваш? — не престава да се възмущава. — Мислех, че отдавна са ги затворили. При напускането ми от Цирка върнах пълномощното си на правистите. И понятие нямам какво е последвало. Нищо, очевидно. Това, парламентарни анкети? Това, съдебни дела? Ни дума, ни стон. Защо ли? Ще ти кажа защо. Защото не са искали тези неща да стигнат до ушите ми. Прекалено висок пост във властта имах, за да съм им по вкуса. Представяш ли си какво иначе би се получило? Бивш началник на „Тайни операции“ изправен на съд? Признава, че е пожертвал опитен агент и невинна жена в името на кауза, която светът надали вече помни? И всичко това планирано и одобрено лично от шефа на разузнаването? Днешните ни господари едва ли биха преглътнали подобно нещо. Свещеният образ на нашата Служба не бива да бъде опетнен по никакъв начин. Боже милостиви. Дума да няма, че моментално ще разпоредя на Мили Макрейг да предостави на разположение всички книжа и всичко друго, което й предадохме навремето за съхранение — продължи Смайли с по-спокоен тон. — Мен споменът за „Уиндфол“ ме преследва и до днес. И ще ме преследва, докато съм жив. За всичко съм виновен единствено аз. Разчитах на безскрупулността на Мунт, но го подцених. Не очаквах да се поддаде на изкушението да очука всички свидетели.

— Един момент, Джордж — възразявам му. — Нали операция „Уиндфол“ се ръководеше от Контрола. Ти просто изпълняваше неговите разпореждания.

— Което, боя се, е далеч по-големият ми грях. Ще ти е удобно ли да преспиш на дивана, Питър?

— Имам вече запазена стая в Базел, Джордж. Никак не е далеч. Смятам утре рано да хвана парижкия влак.

Това си беше чиста лъжа и ми се струва, че той се досети.

— Последният влак за Базел е в единайсет и десет. Поне вечеря да ти предложа, преди да си тръгнеш?

По залегнали дълбоко в мен причини, с които нямах сила да се боря, бях решил да му спестя историята с несполучливия опит на Кристоф да ме убие, а още по-малко пък да му цитирам гневното изказване на баща му Алек против Службата, която иначе толкова обичаше. Но въпреки премълчаното, идеше ми да възприема последвалите думи на Джордж като отговор на заключителните изводи на Кристоф:

— Ние, Питър, не бяхме лишени от милост. Никога не сме страдали от безсърдечие. Напротив, именно ние притежавахме по-голямата жалост. Е, може да е била и неуместна на моменти. Със сигурност беше безсмислена. Днес си даваме сметка за това. Макар тогава да не го съзнавахме.

И за пръв път, откакто го помня, си позволи да положи длан върху рамото ми, при все че мигновено я отдръпна, сякаш се беше изгорил.

— Но ти си я съзнавал, Питър! Не можеш да ме убедиш в противното. Ти с твоето добро сърце. Иначе нямаше да тръгнеш да търсиш горкото момче Густав. Постъпка, за която ти се възхищавах. От чувство за вярност към Густав, за вярност към бедната му майка. Убеден съм, че много тежко си преживял загубата й.

Не подозирах, че знае за нескопосания ми опит да предложа помощта си на Густав, и въпреки това не се изненадах особено. Точно такъв беше останал Джордж в спомените ми: вечно загрижен за слабостите на останалите, но стоически отказващ да признае собствените си.

— Как е твоята Катрин?

— О, много е добре, благодаря.

— Тя нали син имаше? И той ли е добре?

— Дъщеря има. И тя е добре.

Нима беше забравил, че Изабел е момиче? Или Густав не му беше излязъл още от акъла?

Старовремски хан от времето на дилижансите, в близост до катедралата. Ловни трофеи върху черна ламперия. Или открай време е на това място, или е бил заравнен със земята през бомбардировките и са го възстановили според някогашните гравюри. Днешният специалитет на заведението е сърнешко в гювече. Джордж го препоръчва, особено с баденското им вино. Да, все още живея във Франция, Джордж. Той е доволен от думите ми. А той за постоянно ли се е преместил във Фрайбург, питам? Колебае се. Засега само временно, Питър. Но не било ясно колко ще трае това „временно“. И едва тогава, сякаш мисълта току-що го е споходила, макар да подозирам, че я е таил, откакто му се явих:

— Доколкото усещам, ти дойде с намерението да ме обвиниш в нещо, Питър. Не съм ли прав? — И докато аз, на свой ред, също се колебая: — Заради нещата, които вършехме ли? Или защо изобщо сме ги вършили? — пита ме с възможно най-благ тон. — Или защо аз най-вече ги вършех, което е същността на въпроса. Ти беше най-обикновен пехотинец. От теб не се искаше да питаш защо слънцето изгрява всяка сутрин.

Можех да възразя на това му изказване, но не желаех да прекъсвам потока на мислите му.

— В името на световния мир, каквото и да означава това. Да. Да, разбира се. „Такава борба за мир ще падне, че скоро камък върху камък няма да остане“, както казваха нашите руски приятели. — Помълча, после още по-бойко подхвана: — Или пък беше в прослава на капитализма? Опазил ни Господ. Или на християнството? Пак да ни опази Господ.

Глътка вино, озадачена усмивка — не толкова към мен, колкото към себе си.

— Значи, трябва да е било в името на Англия, тогава? — продължи Джордж. — Имаше такова нещо, поне до някое време. Но чия Англия? Коя от всичките Англии? Онази, която е съвсем сама и не е част от нищо ли? Аз съм европеец, Питър. И ако съм имал някаква мисия, ако съм се борел за нещо извън пряката ни борба с врага, именно за Европа съм се борел. Ако съм проявявал безсърдечност, ще е било безсърдечност в името на Европа. Ако съм носел в себе си някакъв непостижим идеал, то ще е било идеалът да изведем Европа от обхваналия я мрак към новата ера на разума. И до днес го нося у себе си.

Мълчание. По-дълбоко и по-продължително от всички мълчания в живота ми, дори и в най-трудните моменти. Със замръзнали контури на лицето, с наклонено напред чело и спуснати размазани клепачи. Показалец посяга разсеяно към мостчето на очилата, да се убеди, че са си на мястото. И тръсване на главата, като да прогони явилия се кошмар, след което следва усмивка.

— Извинявай, Питър. Нещо се разфилософствах. Гарата е на десет минути пеша оттук. Ще ми позволиш ли да те изпратя?