Шпионско наследство

Чернова на доклад, изготвен от П. Гуилъм — пом. н-к „Тайни“ Мерилибоун до Бил Хейдън — предс. на Междуведомствената комисия, и Оливър Лейкон — МинФин. Предст. за одобрение от н-к „Тайни“.

ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ ПРИЗНАЦИ на опасност от разкриване на второстепенния източник Тюлип се появиха по време на рутинен treff между Мейфлауър и неговия контролиращ офицер Лиймас (ПАУЛ) в западноберлинската конспиративна квартира К2 (Фазаненщрасе) към 07,30 ч. на 16 януари.

Възприел самоличността на Фридрих Лайбах18, Мейфлауър пресякъл с велосипеда си секторната граница и влязъл в Западен Берлин като част от „утринната кавалерия“ източноберлински работници. Лиймас го посрещнал с пищната „английска закуска“, включваща пържени яйца, бекон и боб на фурна, каквато по традиция му приготвял за тези техни срещи, провеждани на неравни интервали в зависимост от текущите оперативни нужди и професионалната ангажираност на Мейфлауър. И както винаги, срещата им започнала с обичайното изслушване на Мейфлауър и новините от агентурната му мрежа, а именно:

ВТОРОСТЕПЕНЕН ИЗТОЧНИК ДАФОДИЛ19 е получил повторен пристъп на заболяването си, но държи да продължи дейността си, състояща се от получаване и препредаване на „редки издания, брошури и лична поща“.

На ВТОРОСТЕПЕНЕН ИЗТОЧНИК ВАЙЪЛЕТ предстои да бъде изплатена премията, за която настоява, след като донесението й за струпването на съветски войски по границата с Чехословакия бе прието с похвали от клиентите ни в Уайтхол.

ВТОРОСТЕПЕНЕН ИЗТОЧНИК ПЕТАЛ20 има нов интимен приятел — 22-годишен червеноармеец от Минск, ефрейтор шифровчик от свързочни войски, прехвърлен отскоро в поделението й. Приятелят е маниак филателист и Петал му е разказала, че нейна много възрастна (измислена) леля притежава руски марки от царско време, но вече нямала сили да се занимава с филателия, поради което била готова да се раздели с колекцията си срещу добро заплащане. Цената, която възнамерява да договори в леглото, ще е книга с кодове. По съвет на Лиймас Мейфлауър я уверил, че от Лондон ще получат подходяща колекция от марки.

И едва тогава разговорът се прехвърлил върху второстепенен източник Тюлип. Цитирам:

Лиймас: А с Дорис докъде се стигна? Има ли някакво подобрение, или нещата се влошават?

Мейфлауър: Приятелю Паул, нямам представа и не мога да поставя диагноза. При Дорис всеки нов ден ще е различен.

Лиймас: Но ти си нейното спасително въже, Карл.

Мейфлауър: Внушила си е, че съпругът й мистър Квинц е взел да проявява извънреден интерес към нея.

Лиймас: Крайно време беше. В какъв смисъл?

Мейфлауър: Май бил започнал да я подозира. Само дето тя не е успяла засега да установи в какво. Постоянно я разпитвал къде отива, с кого ще се среща. Къде била. Следи я, докато тя готви, докато се облича и изобщо по всяко време на денонощието.

Лиймас: Не допускаш ли, че съпругът й най-сетне е станал ревнив?

Мейфлауър: Тя отхвърля категорично подобно предположение. Според нея Квинц се интересува единствено от себе си и от бляскавата си кариера. Но по отношение на Дорис човек никога не може да е сигурен.

Лиймас: А в службата й нещо ново?

Мейфлауър: Според нея Рап не смеел да я подозира поради своите лични дисциплинарни нарушения. А ако В.С. хранело и най-слабото подозрение, отдавна са щели да я тикнат в клетка в съседния затвор.

Лиймас: Кое В.С.?

Мейфлауър: Отделът за вътрешна сигурност на Щази. Минава всяка сутрин покрай вратата му на път за луксозния кабинет на Рап.

За всеки случай, още от обяд на същия ден Лиймас наредил на Де Йонг да прегледа съществуващите планове за извеждане по спешност на второстепенния източник Тюлип. На свой ред Де Йонг потвърдил валидността на фалшивите документи за самоличност и останалите ресурси за извеждането й на изток през Прага. Мейфлауър изчакал да стане време за прибирането на приходящите работници и привечер се завърнал с колелото си в Източен Берлин.

ПОВТОРЕН ПРИЗНАК се появи под формата на телефонен разговор между лекари. С помощта на западноберлинската полиция преди време беше създадена следната система за спешна връзка: ако Мейфлауър от „Шаритѐ“ (Източен Берлин) се свърже с университетската клиника в Западен Берлин и поиска да разговаря със своя несъществуващ колега д-р Флайшман, разговорът му автоматично се прехвърля към берлинската ни резидентура. По този начин в 09,20 ч. на 21 януари е прехвърлен проведен разговор на привидно медицинска тема между Мейфлауър и Лиймас. Цитирам:

Мейфлауър (обаждащ се от „Шаритѐ“ — Източен Берлин): Доктор Флайшман?

Лиймас: На телефона.

Мейфлауър: Безпокои ви доктор Римек. Става дума за една ваша пациентка — фрау Лиза Зомер21.

Лиймас: Какъв е проблемът?

Мейфлауър: Фрау Зомер се е явила снощи в тукашното спешно отделение с оплакване от делюзии. Дадено й е било успокоително, но през нощта тя самоволно напуснала болницата.

Лиймас: От какво естество са били делюзиите й?

Мейфлауър: Въобразявала си, че съпругът й я подозира в издаване на държавни тайни пред фашистки антипартийни елементи.

Лиймас: Благодаря ви. Ще го имам предвид. За съжаление ме викат по спешност в операционния театър.

Мейфлауър: Разбрано.

И в края на записа:

Лиймас към Мейфлауър: И какво е положението в момента?

Мейфлауър към Лиймас: Тя е убедена, че той и гък няма да посмее да каже оттук нататък. Тази сутрин излязъл най-нормално за работа. Бил спокоен, дори леко разнежен.

Лиймас: И тя къде се намира в момента?

Мейфлауър: У дома. Чака Емануел Рап. Той трябва да мине с колата си точно на обяд да я вземе за пленарно заседание на съвета за вътрешна сигурност в Дрезден. Обещал й е тя да присъства на заседанието в качеството си на негов помощник. За нея това трябвало да е голяма чест.

[Петнайсетсекундна пауза.]

Лиймас: Хубаво. Сега от нея се иска да направи следното. Да се обади незабавно на Рап в службата му. Цяла нощ е повръщала, вдигнала е температура до небето, лошо й е, не може да пътува, макар че сърцето й се къса заради пропуснатата възможност. След което се покрива. Процедурата й е известна. Отива на мястото за среща. И там чака.

Дословни показания на Бен Портър (охранител, берлинска резидентура) пред П.Г.:

Алек е на бюрото си и разговаря с Междуведомствената по защитения от подслушване телефон. Аз стоя до вратата. Той оставя слушалката и се обръща към мен с думите: „Бен, ще участваме и ние. От движение. Пали ландроувъра и предай на Стас да се яви до пет минути във вътрешния двор в пълна бойна униформа“. Но нито веднъж мистър Лиймас не ми рече: „Бен, длъжен съм да те уведомя, че всичко това го вършим в грубо нарушение на издадените ни от Централата заповеди“.

Дословни показания на Ставрос де Йонг (стажант към р-л „Тайни“ в берлинската резидентура) пред П.Г.:

Попитах ръководителя на „Тайни“: „Алек, ти сигурен ли си, че имаме позволение за тая работа от Централата?“. А той ми отговори: „Стас, имай ми доверие“. И аз му се доверих.

А.Л.: На стълбите към Олимпийския стадион температурата е минус осем, източният вятър навява фин сняг, от който топките ти замръзват, пътищата са заледени. Гадното време би трябвало да работи в наша полза. Лошото време е най-подходящо за бягства. Ландроувърът чака с работещ двигател. На волана е Бен. Стас де Йонг слиза с маршова стъпка по стъпалата в пълна армейска бойна екипировка и се напъхва с всичките си сто и осемдесет сантима и войнишките боти в скритото помещение под пода. Двамата с Бен затваряме капака отгоре му и аз се настанявам на предната седалка до водача. На главата ми има офицерска фуражка, а под офицерския шинел с три звездички на пагоните съм облечен като източногермански бачкатор. Под седалката — охлузена планшетна чанта с документи. Имам си такова правило: при скока документите ти да не са у теб. Девет и двайсет сутринта. Минаваме през официалния граничен пункт за военнослужещи на Фридрихщрасе, показваме пропуските си на фолксполицаите през затворения прозорец, не даваме на гадовете да ги пипат с ръце, което, според дипломатите, сега било на мода. И още с минаването ни за нас се лепва дежурната опашка: двама фоповци23 в ситроен. Явно най-нормален ден. Тяхната задача е да се убедят, че сме просто поредният британски военен автомобил, упражняващ правата ни по силата на четиристранното споразумение, а нашата е да ги убедим, че са абсолютно прави в предположенията си. Прекосяваме Фридрихсхайн, а аз не преставам да се моля на Господа Тюлип вече да е тръгнала, защото ако не е, това значи за нея смърт или нещо още по-лошо, но и смърт за цялата агентурна мрежа. Поемаме на север към Панков и с наближаването към съветския военен гарнизон завиваме в източна посока. Подире ни се движи същият онзи ситроен, който изобщо не ни пречи. По-добре така, отколкото да сменят караула с нови, свежи очи. Аз ги разигравам, а те точно това очакват от нас: неочакван обратен завой, връщане натам, откъде сме дошли, ба-а-вничко, ба-а-вничко, после изведнъж газ до дупка. Завиваме на юг към Марцан. Все още сме в границите на град Берлин, но наоколо е гора, равни прави пътища и бръснещ сняг. Подминаваме някогашния нацистки радиопредавател, който е първият ни маршрутен репер. Ситроенът е поизостанал на стотина метра и се измъчва по заледените пътища. Приближаваме остър ляв завой и виждаме белия фабричен комин на някогашна дъскорезница, който е вторият ни репер. Спускаме се към завоя, набираме скорост, вземаме го на един дъх, Бен овладява колата и почти спира пред дъскорезницата. Изтъркулвам се навън заедно с планшетната чанта. Но без шинела, което е знак за Стас да се измъкне от скривалището, да се настани на предната седалка и да започне да прилича на мен. Аз съм се опънал в канавката, целият съм в сняг, което ще рече, че съм се търкалял най-малко два метра. Вдигам очи и виждам как ландроувърът се изкачва по отсрещния край на долчинката, а ситроенът се напъва да го стигне.

[Пауза, прекъсната от звън на стъкло и шум от изливаща се течност.]

А.Л. [продължава]: Зад старата дъскорезница има двор с бракувани камиони и тенекиена барака, пълна с дървени стърготини. А зад стърготините — трабант в кафяво и синьо с привързани към покрива му куп стоманени тръби. На деветдесет хиляди според километража и вонящ на миши изпражнения, но затова пък с пълен резервоар плюс две резервни туби в багажника и гуми, по които дори си личат останки от грайфери. Поддържа го доверен пациент на Мейфлауър, който дори името си не желае да каже. Единственият проблем е в това, че трабантите мразят студа. Цял час ми отнема да го размразя, като през цялото време не преставам да си мисля: Къде си, Тюлип, да не би вече да са те гепили и да си се разприказвала? Понеже, ако си се разприказвала, майката ще ни се разгони на всички.

Д.О. [Джери Ормънд]: А ти под какво прикритие си на този етап?

А.Л.: Гюнтер Шмаус, заварчик от Саксония. Саксонския диалект го докарвам много добре. Майка ми е от Кемниц. А баща ми е от окръг Корк.

Д.О: А Тюлип коя ще бъде, след като се срещнете?

А.Л.: Моята любима жена Аугустина.

Д.О: Тя къде би трябвало да се намира в този момент, ако нещата вървят по план?

А.Л.: На МС, северно от Дрезден. В дълбоката провинция. Първо ще се е опитала да тръгне с колелото въпреки снега и вятъра, понеже е известна като любителка на колоезденето, но по някое време ще е захвърлила велосипеда. След това ще трябва да се качи на някой местен влак, после да продължи пеша или да стигне на стоп до мястото на срещата, където и е наредено да чака толкова, колкото се налага.

Д.О.: А как очакваш ти самият да преминеш от Западен Берлин в ГДР? На какво разчиташ?

А.Л.: Въпрос на шанс. Гранични проверки няма, има само подвижни патрули. Или имаш късмет, или нямаш.

Д.О.: Ти има̀ ли?

А.Л: Не особено. Две полицейски коли. Засичат те. Изкарват ти ангелите, карат те да слезеш от колата, обискират те. Но ако документите ти са в ред, те пускат.

Д.О: И твоите се оказа, че са в ред, така ли?

А.Л: Ако не бяха, нямаше да съм тук, мама му стара.

[Смяна на лентата, дефектен запис в продължение на четирийсет и пет секунди. Разговорът продължава. Лиймас описва пътуването си от Берлин до Котбус.]

А.Л: Най-хубавото на движението по пътищата на ГДР е това, че, общо взето, няма такова. Тук-там по някой кон или каруца. Велосипеди, мотопеди, мотори с кош, някой и друг едва кретащ камион. Кратка отсечка аутобан, после тесни пътища. Редувам ги. Ако селският път е заснежен, връщам се на аутобана. Но при всяко положение гледаш да стоиш по-далеч от Вюнсдорф. Тамошният дяволски огромен нацистки концлагер е бил изцяло завзет от Съветите, които са настанили в него три танкови дивизии, мощни ракетни дивизиони и свръхголяма подслушвателна станция. От сума ти месеци я побъркваме от шпиониране тая база. За по-сигурно я заобикалям откъм северната й страна, но не по аутобан, а по прав, равен междуселски път. Снегът насреща ми се сипе обилно, от двете ми страни — шпалир от оголели дървета с туфи имел по тях, което ме навежда на мисълта да се върна някой ден, да отрежа имела и право на предколедния пазар на „Ковънт Гардън“. Изведнъж — абе да не съм започнал да сънувам, мамка му? — се озовавам по средата на шибан километричен съветски военен конвой, който се носи в обратната на моята посока. Камиони с войска, танкове Т-34 на ниски ремаркета, шест или осем артилерийски установки, аз с моя шарен „траби“ криволича насам-натам, та да им се махна от пътя, да отбия извън тъпото им шосе, а те пердашат право насреща ми, без да им мигне окото. Толкова бързо, че не ми остана време да им запиша номерата, мамка им!

[Смях, споделен и от Ормънд. Пауза. Продължава разказа с по-спокойно темпо.]

А.Л.: Става четири следобед, аз съм все още на пет километра западно от Котбус. Търся отдавна затворена крайпътна автотенекиджийница. Там е МС. А нахлузената на ограден кол детска ръкавичка е сигналът, означаващ, че Тюлип е вътре. Видях я. Ръкавицата, имам предвид. Розова. Щръкнала като проклето бойно знаме насред гъза на географията. При което ме обзема страх. И аз не знам защо. Ръкавичката ме плаши. Прекалено бие на очи, да му се не види. Каква ми е гаранцията, че в работилницата ме чака Тюлип, а не Щази? Или евентуално Тюлип заедно с Щази? Затова спирам и почвам да разсъждавам. И както разсъждавам, вратата на бараката се отваря и тя цъфва навън, повела за ръка някакво нахилено шестгодишно хлапе.

[Двайсетсекундна пауза.]

А.Л.: А пък аз с тая женска през живота си не съм разговарял, бога ми! Тюлип работеше през Мейфлауър. Такава беше уговорката. Само от снимки я знам. Затова й викам: „Здравей, Дорис, казвам се Гюнтер и по време на днешното пътуване ще съм твоят съпруг, обаче кой, по дяволите, е малкият?“. Питам, ама много добре съзнавам за кого става дума, мамицата му. При което тя ми отвръща, че бил синът й Густав, който щял да дойде с нас. А аз викам, е как така ще идва с нас, да му се не знае, след като сме бездетна двойка и е изключено да го скрием под одеялото, докато пресичаме чешката граница. Казвай какво ще го правим. Ами, в такъв случай и аз няма да дойда, заявява тя, а малкият изписуква, че и той нямало. При което заповядвам на Густав да се прибере обратно в работилницата, а нея я грабвам за лакътя и я отвеждам право зад бараката, където й съобщавам нещо, което, така или иначе, на нея й е известно, но не й се ще да го чуе, а именно че за малкия не разполагам с документ, ще ни приберат, ще ни проверят, така че ако не се отървем от него, ще видят сметката не само на теб, но и на мен, а и на добрия доктор Римек, понеже докопат ли те с Густав, ще им изпееш името му за по-малко от пет минути. Тя мълчи, не отговаря, а навън се смрачава и пак започва да вали сняг. Налага ни се да се приберем в работилницата, която на площ е колкото самолетен хангар, пълен с изпотрошени машинарии, а онова копеленце Густав вече е сервирало вечеря, представяш ли си: измъкнал всичко, което носят със себе си, и го подредил на земята: салам, хляб, термос с горещо какао, дървени каси, върху които да седнем, заповядайте на скромния ни банкет. При което сядаме и си правим малък семеен пикник, после Густав ни изпява някаква патриотична песен, след която двамата лягат и се завиват с палта и всичко друго, което им попадне, за да поспят, а аз седя в ъгъла и пуша и щом почва да се развиделява, ги набутвам в трабито и ги закарвам в селото, през което минах предната вечер, понеже съм мярнал някаква автобусна спирка. Слава богу, там заварваме две бабета с черни качулки и бели поли, понесли на гръб кошове с краставици, които, Господ да ги поживи, се оказват сорби.

Д.О: Тия пък какви са, по дяволите…

А.Л. [избухва]: Сорби бе, нали ти казвам! Не си ли чувал за шибаните им сорби! Шейсет хиляди на брой, да им се не види. Под закрилата на закона, дори в ГДР. Славянско малцинство, разселило се преди не знам колко си века по долината на Шпее и занимаващо се с отглеждането на тъпи краставици.24 Исусе! Знаеш ли как се вербуват такива?

[Десетсекундна пауза. Поуспокоява се.]

А.Л.: Спирам пред тях, нареждам на Тюлип и Густав да не излизат от колата. Никакво мърдане. Слизам, едното бабче ме наблюдава, другото нехае. Включвам всичкия си чар. Говори ли немски, питам я, което е израз на уважение. Говорела, но предпочитала да разговаря на сорбски, отвръща ми. Шегува се. Питам я закъде са тръгнали. С рейса до Любенау, оттам с влака до берлинската гара „Изток“ — Остбанхоф, да си продадат краставиците. В Берлин цената била по-благоприятна. Пробутвам им измишльотина за Густав: семейна трагедия, майката силно разстроена, детето трябвало да се върне на баща му в Берлин, ще могат ли да го отведат дотам? Бабчето превежда молбата ми на своята дружка, следва дебат по въпроса на сорбски. Аз нервнича вътрешно, понеже тъпият автобус всеки момент ще довтаса иззад хълма, а те още умуват. По едно време първата вика, ще вземем момчето, ако ни изкупиш краставиците. Ама как, всичките ли, питам? Ами, всичките, повтаря тя. Хубаво, но като ги купя всичките, какъв дявол ще търсите после в Берлин? Голям майтап пада помежду им на сорбски. Набутвам в ръката й стиска банкноти — това, викам, е за краставиците, ама не ви ги ща, задръжте си ги. Ето ви още пари, да купите на детето билет за влака, ето ви и други, да го изпратите оттам за Хохеншьонхаузен. А, виждам, че идва автобусът. Стойте така да ви доведа детето. Връщам се при колата и казвам на Густав да слезе, обаче майка му стои неподвижна, закрила очи с ръка, поради което и той отказва да помръдне. При което му изкомандвам с най-безцеремонен тон да ме последва и той тръгва подире ми. Идваш с мен до рейса, нареждам му, а тези две добри другарки ще те придружат до Остбанхоф. А от Остбанхоф се прибираш в Хохеншьонхаузен и чакаш баща ти да си дойде от работа. Изпълнявай моята заповед, другарю. А къде отивала майка му, пита, и не можел ли и той да върви с нея? Майка ти трябва да свърши една много важна тайна работа в Дрезден, обяснявам му, а ти като храбър комунистически воин си длъжен да се върнеш при татко си и да продължиш борбата. След което той тръгва. [Петсекундна пауза.] Има ли избор? Дете на Партията, син на партиен член, само на шест годинки, мамка му!

Д.О.: А Тюлип какво прави през това време?

А.Л.: Седи в шибания трабант в транс, с поглед вперен право напред. Качвам се, изминаваме към километър, пак слизам и я измъквам насила навън. Над главите ни прелита хеликоптер. Знам ли той какво може да си е наумил. И откъде се е сдобил с проклетото хвърчило. Нищо чудно да го е взел назаем от руснаците. Слушай, викам и. Чуй какво ти казвам, понеже един без друг сме загубени. Това, че изпратих сина ти за Берлин, изобщо не решава проблема. Ами поражда съвсем нов проблем. Само след два ча̀са из цялото Щази ще се е разчуло, че Дорис Квинц, по баща Гамп, е била видяна за последно в близост до Котбус, движейки се в източна посока с чужд мъж. Ще разполагат и с описание на колата и с всичко останало. Така че се налага да зарежем всякакви намерения да минем с тая сапунерка и с фалшиви документи границата с Чехия, щото цялото Щази, всичкото КГБ и всеки граничен пост от Калининград та чак до Одеса ще дебнат да заловят двамата фашистки шпиони, пътуващи в шарен пластмасов трабант. Тя, шапка й свалям, най-спокойно поема удара. Без каквито и да било тръшкания. Само ме пита директно с какъв резервен вариант разполагаме, при което й отговарям: отдавна загубила актуалността си контрабандистка карта, която грабнах в последния момент и която, ако късметът ни проработи и Господ чуе молитвите ни, току-виж успяла да ни прекара пеш през границата. Тя се замисля дълбоко върху думите ми и по някое време ми задава въпроса — който май за нея е най-същественият — „Ако дойда с теб, кога пак ще мога да видя сина си?“. Мен обаче ме навежда на мисълта, че тя като нищо би се предала, само и само да не се случи нещо със сина й. Затова я сграбчвам за двете рамене и право в лицето й се заклевам, че ще умра, но ще измъкна сина й при някоя размяна на пленени шпиони. Макар да знам, както знаеш и самият ти, че шансовете това изобщо да стане… са… [трисекундна пауза]… А, бе, к’во да ти разправям…

А.Л.: Според картата, ако приемехме, че е вярна, бяхме или загинали, или в Чешко. [Звън на стъкло. Шум от изливаща се течност.]

Съгласно получената от „Тайни“ заповед, резидентурата трябваше да посрещне, подпомогне и настани на сигурно място един брой служител под прикритие — Алек Лиймас, и избягала жена агент с източногермански документи за самоличност, пътуващи с трабант с източногермански контролни номера (подробности приложени), предполагаемо време на пристигане — в ранните часове на нощта.

Никой обаче НЕ Е уведомявал резидентурата, че операцията се провежда в нарушение на указанията от Междуведомствената комисия за ръководство. По тази причина предположихме, че в момента, в който Централата е разбрала, че Лиймас лично е поел инициативата, е било взето решение да му се окаже оперативна помощ.

От берлинската резидентура (Де Йонг) ни уведомиха, че щом влезе на чешка територия, Лиймас ще доложи за успешното им пристигане, като позвъни във визовата секция на посолството и без да съобщава име, попита дали британските визи важат и за Северна Ирландия. В отговор на запитването пражката резидентура ще пусне предварително направен запис — да позвъни повторно в работно време, което ще означава, че съобщението му е прието.

От там Лиймас и Тюлип трябва да намерят начин да се придвижат до определено място по шосето между Прага и извънградската аерогара и да чакат паркирали в указаната на приложената карта отбивка.

Според предложения от нашата резидентура и одобрен от н-к „Тайни“ план за действие, на този етап двамата следвало да изоставят леката си кола, а в същото време предрешен като шофьор човек от пражката ни мрежа „Годайва“ да задигне микробуса на посолството (с дипломатически номера и черни странични стъкла), който редовно прекарва служители в посолството между града и летището. Да забере с него Лиймас и Тюлип от уговореното МС. В задната част на микробуса ще ги чакат предоставените от тукашната резидентура официални западни тоалети. Лиймас и Тюлип ще се преоблекат като официални гости за приема на Нейно Превъзходителство посланика ни и под този предлог ще се намъкнат в посолството, което се следи непрестанно от чехословашките сили за сигурност.

На свиканото по спешност в 10,40 ч. съвещание в защитената от подслушване стая на британското посолство Нейно Превъзходителство [НП] посланикът бе така добра да се съгласи с плана ни. Но около 16,00 лондонско време, след провеждането на допълнителни консултации, от Форин Офис без никакво извинение обявиха, че са преразгледали решението си поради факта, че медиите в ГДР съобщавали масово за жената беглец, описвайки я като държавен престъпник, и породилата се вероятност от дипломатически последици надделяла пред по-раншните им съображения.

Така заявената позиция на НП направи невъзможно използването на превозно средство и персонал на посолството за целите на спасителната операция. По тази причина мигновено изключих телефонния секретар на визовата секция с надеждата да подскажа по този начин на Лиймас да не разчита на подкрепата ни.

А.Л. [отново дословно]: Но след като не се появи нито микробус, нито радостна вест от визовата секция, си рекох: „Майната им. На тия в Лондон всичката им работа е такава. Явно ще се импровизира в движение“. Правим се на закъсала попътно източногерманска двойка — жената болна като куче, помогнете, моля ви се, кой както може. Нареждам на Дорис да седне на бордюра и да се прави на страдаща, което напълно я устройва, и ето че след време спира натоварен с тухли камион и шофьорът му се показва през прозореца. Слава на боговете, оказва се лайпцигски немец и пита да не би да съм сутеньорът на седналата на бордюра симпатична дама. Извинявай, викам, приятелче, но това е жена ми и е болна, той отговаря „Окей, качвайте се“ и ни откарва право в болницата в центъра на града. Под хастара на пътната ми чанта имам за зор-заман британски паспорт на името „Милър“. Вадя го и го тикам в джоба си, после й казвам: „Ти наистина си много тежко болна, Дорис. Бременна си и с всяка изминала минута ставаш все по-зле. Бъди така добра, значи, да изпъчиш тумбака и да изглеждаш като че ли ще мреш“. После ни отвориха портала и ето че сме тук. Съжалявам за което.

Д.О.: Но историята не приключва толкова просто, нали? [Шум от изливаща се течност.]

А.Л.: Исусе! Де да можеше. Та идваме насам ние по чакълестата алея там, отвън. Приближаваме се към благородния ви портал с герба на Нейно Величество отпред, позлатен изискано с варак. Отвън обаче киснат три костюмирани в сиво чешки горили и най-старателно се размотават без работа. Може и да не си ги забелязвал даже. Дорис така се вживява в изпълнението си, че и Сара Бернар би се ухапала по задника от завист. А аз им размахвам под носовете британския ми паспорт: „Пускайте ни бързо“. Ония копелета обаче настояват и тя да покажела нейния. „Вижте какво, обяснявам им с възможно най-добрия си английски акцент, жената тръгна да помята, така че натиснете оня скапан звънец, ако обичате, и викнете доктор, да му се не види. Щото ако го роди тука, на улицата, майка ви жална. Не че си имате майки, като ви гледам к’ви нещастници сте“ — и изобщо им наприказвах каквото ми дойде наум, нали разбираш? И — абракадабра — порталът взе че наистина се отвори. Набутваме се в двора на посолството. Тюлип си стиска корема и благодари на своя светия закрилник, че ни е спасил от лукавия. А ти и благоверната ти съпруга почвате да леете извинения за поредното царствено прецакване от страна на началниците. Благодаря впрочем и на двама ви за тъй мило поднесените извинения и смятайте, че съм ги приел. Сега, ако не възразяваш, мисля да легна, щото умирам за сън.

А истинската веселба, естествено, започна едва след влизането на горката Тюлип и Алек на територията на посолството. Най-откровено си мисля, че и Посл., и ФО щяха да са далеч по-доволни, ако можеха просто да я върнат на гедерейските власти и точка по въпроса. Като начало, Посл. категорично отказа да пуснела Тюлип в „собствения си дом“, макар от правна гледна точка това да нямаше абсолютно никакво значение. Нещо повече: настоя двама от чистачите да се пренесели в самата резиденция, за да се освободяло помещение за Тюлип в блока на обслужващия персонал. Реално погледнато, от гледна точка на сигурността това направо си беше идеално решение. Не че тя изобщо се била ръководила от подобни съображения, както настоя да подчертае най-недвусмислено в мига, в който се натикахме и четиримата в защитената от подслушване стая на посолството — Нейно Превъзходителство, обгрижвана от изключително личния й секретар Артър Ландсдаун, плюс моя любим съпруг и моя милост. А в това време Алек, абсолютно нежелан от НП, за което по-нататък пак ще стане дума, седи в квартирата на чистачите и попива потта по челото на Тюлип.

Накрая, Джордж, позволи ми да споделя с теб нещо съвсем лично.

Защитената против подслушване стая на посолството е отвратително задушна и представлява непрестанна заплаха за човешкото здраве, както многократно съм се оплаквала без никаква полза до н-к Админ. Паешката вентилационна система е напълно „капут“. Вкарва въздуха, вместо да го изпомпва, но според Баркър (гъзолизеца на Админа), от две години не били изписвани никакви резервни части. И понеже никой от ФО не намира за необходимо да ни подмени системата, не ни остава друго, освен всеки път да се варим и душим. Горкият Джери миналата седмица насмалко наистина да се задуши и само благородството му го възпира да не се самоизтъква. Най-малко един милион пъти съм предлагала отговорността за въпросната стая да се прехвърли на Цирка, но очевидно това би нарушило териториалните права на ФО!!

Надявам се да проагитираш успешно Админ. (но НЕ чрез Баркър, ако може!), без да ме цитираш, за което ще съм ти безкрайно благодарна. И Джери ти изпраща заедно с мен много обич и огромна преданост, особено към Ан.

С

Драги Алуин,

След закодирания ни телефонен разговор тази сутрин беше постигната договореност върху следната процедура относно отпътуването на неканената ни посетителка (ННП):

1. ННП заминава за следващата си дестинация с паспорт, който, според нашите Приятели, е валиден, но не е британски. По този начин ще избегнем неизбежните обвинения от страна на чехословашките власти, че посолството ни раздава британски паспорти на куцо и сакато от най-различни националности с единствената цел да ги отърве от правосъдието на ГДР/Чехословакия.

2. В хода на заминаването й ННП няма да получи никакво съдействие, нито ще е придружавана или транспортирана по какъвто и да било начин от дипломатически или недипломатически служители на посолството. Няма да й бъдат издадени фалшиви британски документи за самоличност.

3. В случай че по някое време ННП спомене, че се е укривала в британското посолство, ще последва моментално и най-категорично опровержение както от тук, така и от Лондон.

4. ННП ще напусне комплекса на посолството в рамките на три работни дни, в противен случай ще сме принудени да предприемем други стъпки за нейното отстраняване, включително и предаването на ННП на чешките власти.

Жаброш: Скъпи мой приятелю Бил. Парижките ми господари желаят да получат доказателства, че младият мосю Жак е наясно с проблемите на дребното земеделие във Франция.

Хейдън: Имаш думата, Жак.

Гуилъм: Това изобщо не ме притеснява, полковник.

Жаброш: Дори в присъствието на експерти?

Гуилъм: Израснал съм в малка френска ферма в Бретан.

Хейдън: Че Бретан откога е във Франция? Не ме разсмивай, Жак.

(Смях.)

Жаброш: Позволи ми кратко отклонение, Бил.

Жаброш: Убеден съм вече, Бил. Та той, горкият, дори говори на бретонски.

(Още смях.)

Хейдън: Въпросът е ще мине ли номерът, Етиен? Как ще успеете да го внедрите?

Жаброш: Няма проблем. На излизане всичко ще зависи от мосю Жак и дамата на сърцето му. Макар и в последния момент, все още разполагаме с време. Списъкът с френските делегати всеки момент ще бъде приключен. Засега все още успяваме да го държим отворен. Предлагам присъствието на мосю Жак на самата конференция обаче да е максимално кратко. Записваме го, той влиза с груповата виза, тръшва се болен, но държи да присъства на закриването. При наличието на още триста чуждестранни делегати не вярвам някой да му обърне особено внимание. А финландски говорите ли, мосю Жак?

Гуилъм: Слабо, полковник.

Жаброш: Останал бях с убеждението, че бретонците масово го владеят. (Смях.) Но дамата в случая изобщо не знае френски?

Гуилъм: Доколкото ни е известно, владее немски и е учила в гимназията руски, но френският език й е непознат.

Жаброш. Затова пък притежава самоувереност, казвате. Личен чар. Плам. И се облича с вкус.

Смайли: Нали си я виждал, Жак.

Гуилъм: Само сме се отърквали един в друг при разминаване. Но впечатленията ми от нея са безупречни. Владее тънкостите на занаята, пипето й сече. Умее да импровизира. Притежава бояк дух.

Хейдън: Божичко, за какви импровизации може да става дума? Кому е притрябвало подобно творчество? Работата на тая женка е да изпълни каквото й е заповядано и да не обелва и дума. Не е ли така? Та какво решаваме? Ще я бъде ли, или не? Жак?

Гуилъм: Ако Джордж одобрява, и аз съм съгласен.

Хейдън: А Джордж какво казва по въпроса?

Смайли: При условие, че ще разчитаме на поддръжка на място от Междуведомствената и от полковника, ние от „Тайни“ сме готови да поемем риска.

Хейдън: Е, как можа толкова засукано да го кажеш, питам се. Договорихме се, значи. Етиен, доколкото разбирам, френският паспорт и визите на мосю Жак ще осигуриш ти. Или предпочиташ ние да го направим?

Жаброш: Нашите са по-качествени. (Смях.) Но бъди все пак така добър да не забравяш, Бил, че при провал нашето правителство ще се възмути безкрайно от нахалството, с което вероломното английско разузнаване насърчава своите агенти да се представят за френски граждани.

Хейдън: А ние най-енергично ще отхвърлим обвиненията и ще поднесем извиненията си. [Обръща се към Придо.] Нещо да кажеш, Джим, момчето ми? Много загадъчно мълчиш, откакто сме седнали. Чехословакия е твой вилает. С готовност ли ни пускаш да щъкаме из него?

Придо: Не възразявам, ако това е отговорът, който търсиш.

Хейдън: Нещо да добавиш или да възразиш?

Придо: Не се сещам от раз.

Хейдън: Окей, господа. Благодаря на всички ви. Уговорихме операцията, така че да се захващаме на работа. Желаем ти пълен успех, Жак. Етиен, мога ли да те видя насаме?

Джордж,

Съгласно по-раншната ни уговорка. Помоли ме да ти опиша впечатленията си от службата за изпращане на оперативни агенти на Терминал 3 — Хийтроу, ръководена в момента от Междуведомствената. На външен вид СИОА е една от многото разхвърляни канцеларии в края на отдавна неметен коридор. На остъклената врата пише „Карго Интерлинк“, звъниш и ти отварят. Самата атмосфера в офиса е потискаща: двама уморени куриери, които играят на карти, жена, която лае по телефона на испански, гардеробиерка, която работи на две смени, понеже колежката й била болна, тютюнев дим, препълнени пепелници и само една пробна кабина, понеже за другата още не била дошла завеската.

Лично мен повече ме изненада друго: групата, която очакваше появата ми — Алълайн, Бланд и Естерхази. Ако и Хейдън беше дошъл, карето щеше да е пълно. Привидно се бяха събрали, за да ме изпратят и да ми пожелаят успех. Застаналият, както винаги, начело Алълайн ми връчи най-официално френския паспорт и картата на участник в конференцията, осигурена от Жаброш. Същото стори след него и Естерхази, предавайки ми куфара, с който щях да пътувам, и съответния реквизит: закупени в Рен дрехи, справочници по земеделие и — за развлекателно четиво — историята как Франция построила Суецкия канал. Рой Бланд си беше присвоил ролята на Големия брат и уж между другото, ме попита кого могат да уведомят, в случай че се забавя неочаквано с някоя и друга година.

Но нищо не беше в състояние да замаскира истинската цел на загриженото им присъствие. Желанието им беше да научат максимално коя точно е Тюлип, какъв е произходът й, откога работи в наша полза и кой я е ръководел. И изключително странният заключителен момент, в който — след като успях да отбия засипалите ме въпроси и се бях оставил да ме преобличат в пробната кабинка — иззад завесата надникна Тоби със следното лично до мен послание от Бил: „Ако някога все пак ти писне от чичо ти Джордж, можеш винаги да разчиташ на парижкия резидент“. Отговорих му по неангажиращ начин.

Питър

А. Утре по дипломатическата поща ще получите финландски паспорт за Тюлип на името на Венла Лесиф, родом от Хелзинки, диетолог, омъжена за Адриен Лесиф. Паспортът е с подпечатана чешка входна виза, а датата на влизане съвпада със спонсорираната от френската компартия конференция на тема „Полетата на мира“.

Б. Питър Гуилъм пристига на пражката аерогара с полет номер 412 на „Ер Франс“ в 10,40 ч. местно време утре сутринта. Пътува с френски паспорт на името на Адриан Лесиф — гостуващ лектор по аграрна икономика от Университета в Рен. И неговата чешка виза е валидирана да съвпадне с конференцията. Появата на Лесиф на конференцията се предполага да закъснее поради заболяване. Засега и двамата Лесиф са включени в списъка на участниците в конференцията — един участник (очакващ се да пристигне) и една съпруга.

В. По дипломатическата поща утре ще получите и два билета на имената на Адриан и Венла Лесиф за полета на „Ер Франс“ Прага-Париж „Льо Бурже“ в 06,00 ч. на 28 януари. В пътническите манифести на „Ер Франс“ ще бъде отразено, че двамата са пристигнали в Прага на различни дати (виж печатите за влизане в страната), но че ще се завърнат в Париж с групата на колегите си научни работници.

Г. Направена е резервация на името на проф. и г-жа Лесиф в хотел „Балкан“, в който френската делегация ще преспи една нощ преди ранния им полет за Париж „Льо Бурже“.

В резултат на съвършено ясните ти инструкции, чието получаване потвърждавам с благодарност, двамата с Джери решихме, че се налага аз да подготвя Тюлип за излизането й от посолството и очакващото я изпитание. Прекосих съответно вътрешния двор до пристройката, в която беше настанена Тюлип: двойни завеси откъм улицата, сгъваемо легло за мен в коридора пред вратата на спалнята й, допълнителен дежурен от посолството в преддверието на долния етаж, натоварен да предотвратява появата на неканени гости.

Заварих я седнала на леглото, прегърната през рамото от Алек, но тя сякаш не осъзнаваше присъствието му, само сегиз-тогиз изхлипваше почти беззвучно.

Така или иначе, овладях положението и съгласно предварителния ни план изпратих Алек на чист въздух и разходка по мъжки край реката с Джери. Тъй като познанията ми по немски са несъществени, в началото не успях да разбера какво точно й е, макар вината да не беше изцяло моя, понеже тя почти не говореше, а още по-малко пък ме слушаше какво аз й говорех. На няколко пъти произнесе шепнешком „Густав“ и впоследствие, с помощта на ръцете, установих, че Густав се казва не нейният Mann, а нейният Sohn.

Успях някак си да й обясня, че на другия ден й предстои да напусне посолството и да замине за Англия, но не директно, а след като се включи в смесена група от пътуващи френски учени и земеделци. Първата й реакция, естествено, беше да възрази, че не знае и дума френски, на което отговорих, че това е без значение, понеже самата тя ще е финландка, а пък като се замислиш, кой на този свят знае финландски? Следващото й възражение беше „Ама в тия дрехи ли?“ и това ми даде повод да разопаковам пред очите й всички разкошотии, които парижката резидентура успя да ни осигури за нула време: фантастичното комплектче блузка и жилетка в ечемичен цвят от Printemps, чаровния чифт обувки точно нейния номер, палавата нощничка и бельо, гримовете, за които буквално си заслужава да умреш — парижката резидентура сигурно цяло състояние е пръснала, — изобщо всичко, за което вероятно си е мечтала, може би несъзнателно, през последните двайсет години, с етикети от солидни магазини в Тур за окончателно оформяне на илюзията. Плюс сладкото годежно пръстенче, на каквото и аз не бих отказала, а за завършек — и съвсем приличния златен сватбен пръстен на мястото на пиринчената ерзац халка, която носеше на пръста си — всичко това подлежащо, естествено, на връщане още след кацането й — факт, който реших да й спестя, поне засега!

Тя междувременно започна да се вживява. Професионализмът й се пробуди. Прегледа най-подробно симпатичния си нов паспорт (всъщност съвсем не нов) и го обяви за приемлив. А след като я уведомих, че по време на пътуването й ще я придружава галантен французин, който ще играе ролята на неин съпруг, тя каза, че подобно решение било крайно благоразумно, и се заинтересува той как изглеждал.

Тогава, съгласно даденото ми нареждане, й показах снимка на Питър Г и тя я погледна почти безизразно според мен, предвид факта, че малцина псевдосъпрузи могат да се мерят с ПГ. Накрая попита „Той французин ли е, или англичанин?“. Отвърнах й „И двете. Така, както ти си и финландка, и французойка“, което предизвика у нея шумен смях.

Скоро след това Алек и Джери се върнаха от разходката и след като ледът бе вече разчупен, започнахме сериозния инструктаж. Тя слушаше внимателно и спокойно.

Към края на сеанса вече имах усещането, че на нея цялата идея всъщност страшно й харесва и че дори я намира за забавна, независимо от ужасните обстоятелства. Търсачка на силни усещания, мина ми през ум — единственото общо качество, което има с Алек!

Грижи се за себе си и предай, както винаги, целувките ми на нашата разкошна Ан.

С

Кацнах на аерогара Прага в 11,25 ч. местно време (поради закъснение на полета) със самоличността на гостуващ лектор по икономика на селското стопанство от Университета в Рен.

Получих уверения от отдела за връзки с френското разузнаване, че ръководството на конференцията е било официално уведомено за късното ми пристигане поради болест, но че името ми е останало в списъка на участниците за сведение на чехословашките власти.

В потвърждение на статута ми бях посрещнат от културния аташе към френското посолство, благодарение на чийто дипломатически паспорт успях да премина по ускорена процедура и с лекота летищните формалности, особено улеснени от проявата на аташето като мой преводач.

След това той ме откара със служебния си автомобил до френското посолство, където се разписах в книгата за посетители, преди да ме доставят, отново с кола на френското посолство, в конгресната зала, където имах запазено място на последния ред.

Самата зала е с позлатени украшения в оперетен стил, била е построена по случай конгрес на Централния съвет на железничарите и е с около четиристотин места. Мерките за сигурност се оказаха доста повърхностни. На бюро по средата на парадното стълбище седяха две преуморени лелки, които говореха единствено чешки и отмятаха имената на пристигналите делегати от половин дузина държави. Самата конференция се провеждаше под формата на семинар, ръководен от настанен на сцената експертен президиум с хореографирани участия от залата. Лично от мен не се очакваше да направя изказване. Изключително силно ме впечатли умелия начин, по който френската ни връзка успя за съвсем кратко време да официализира присъствието ми в очите на чехословашките органи за сигурност посредством двамина от делегатите, които очевидно бяха запознати с ролята ми и специално си направиха труда да ме издирят и да се ръкуват с мен.

След официалното закриване на конференцията в 17,00 ч. ни извозиха с автобуси до малкия, старомоден хотел „Балкан“, който беше предоставен изцяло на разположение на делегатите. Още с регистрирането си получих ключа за стая номер 8, обозначена като „семейна стая“, понеже се водех за едната половинка от семейна двойка. „Балкан“ предлага на своите гости ресторантска зала със съседен бар, на чиято централна маса се настаних в очакване на така наречената моя съпруга.

В най-общи линии ми беше споменато, че ще я изведат от британското посолство в линейка с изключени специални сигнали, ще я откарат до конспиративна квартира в предградията, а оттам — по неясно какъв начин — до самия хотел „Балкан“.

Съответно бях безкрайно впечатлен от появата й в автомобил на френското посолство с дипломатически номера, хванала под ръка същия културен аташе, който ме беше посрещнал на пражката аерогара. За пореден път държа да отбележа възторга си от уменията и професионализма на френските ни колеги.

Тюлип била регистрирана под името Венла Лесиф като съпруга на задочен участник в конференцията. Красивата й външност и модният й тоалет предизвикаха известна възбуда сред останалите френски делегати в хотела, при което отново получихме подкрепа от онези двама участници, които ме бяха поздравили като стари познати на самата конференция, а сега дойдоха да се здрависат с Тюлип и да я прегърнат като стари приятели. Тюлип на свой ред прие изискано комплиментите им, отговаряйки им на някакъв заваден немски, който, поради моите ограничени познания в тази област, се наложи като езика на семейното ни общуване.

След вечеря в компанията на изпълнилите идеално ролята си двама френски делегати не останахме да киснем в бара с останалите участници, а се прибрахме от рано в стаята ни, където по негласна уговорка разговорът ни се въртеше около съответстващи на прикритието ни банални теми, предвид почти гарантираното на практика наличие на микрофони, че дори и камери в подобен предназначен за чуждестранни гости хотел.

За наш късмет стаята се оказа просторна, с две единични легла и два умивалника. Почти цяла нощ не можахме да мигнем от шумните приказки на делегатите под нас, които в малките часове преминаха в пеене.

Моето впечатление е, че нито един от двама ни не заспа. В 04,00 ни събраха отново и ни откараха с автобус до пражката аерогара, а там (сега ми се струва, че е било някакво чудо) ни пуснаха накуп в залата за транзитните пътници, откъдето излетяхме с „Ер Франс“ за „Дьо Бурже“. Искам още веднъж да изразя безрезервната си благодарност за подкрепата, оказана ни от френските колеги.

Драги Джордж,

Пиленцето най-после отлетя, предизвиквайки, както вероятно си представяш, масови въздишки на облекчение в нашите среди, и вероятно вече е настанено, ако не щастливо, то поне в безопасност, в замъка Тюлип, някъде в Англия. Отлетя сравнително спокойно и в двата смисъла на думата, независимо че в последния момент онзи гад ДЖОНА настоя да му увеличим заплатата с петстотин долара, преди да се съгласи да закара Тюлип с линейката до мястото на срещата. Но ти пиша не по повод Тюлип, а още по-малко пък — по повод Джона. Думата ми е най-вече за Алек.

Както нееднократно си подчертавал в миналото, ние, битуващите в един таен свят професионалисти, сме длъжни да се грижим един за друг. А това означава да сме бдителни и ако забележим, че някой от нас не забелязва, че е започнал да не издържа на напрежението, наш дълг е да го защитим от самия него, а по този начин да защитим и Службата.

Двамата с теб знаем, че Алек е абсолютно най-кадърният оперативен агент на този свят. Дяволски солидно обучен, предан, владеещ уличните закони и притежаващ всички необходими умения. Да не говорим, че току-що осъществи една от най-ловките и най-рисковани операции, които съм виждал през живота си, независимо от отказа му да се съобрази с мнението на Междуведомствената, на нашата многоуважавана госпожа посланик и нашите властелини в Уайтхол. Така че дори след като е изсмукал от раз три четвърти от бутилка скоч и след това предизвиква сбиване с посолски охранител, който просто не му бил симпатичен, ние не само затваряме очи, ами ги стискаме с все сила.

Но двамата с Алек се и поразходихме. Един час покрай реката, оттам до замъка и после обратно до посолството. Тоест двучасова разходка, докато той, по неговите си стандарти, бил още трезв като краставичка. През което време той се придържаше към една-единствена тема: в Цирка имало внедрен чужд агент. И не ставало дума за някой деловодител, който имал да изплаща ипотека, а за човек на върха на дървото на най-важното място — в Междуведомствената. Най-лошото е, че работата опира не до някаква мушица, която да му бръмчи в главата, ами направо до цял мухарник. Обладала е изцяло ума му, не се основава на никакви факти и, честно казано, си е чиста параноя. В съчетание с рефлекса му да ненавижда всичко свързано с американците, това затруднява, меко казано, разговорите с него и събужда у мен нарастваща тревога. Долагам ти най-откровено тези мои опасения в съответствие със законите на професията ни, дефинирани не от кой да е, а лично от твоя милост, и с всичкото дължимо уважение и топли чувства към теб.

Твой,

Джери

П.П. Както винаги, предай моите почитания и обич и на Ан. Д.