Сирена

Глава 10

В първите десет минути от пътуването ни към Кемп Хероуин се питах какво прави Зара толкова популярна. Явно това, че аз не съм я познавала досега, беше проблем, защото тя ме намрази от пръв поглед. А и организмът ми реагираше на нейното присъствие с ослепяващо главоболие всеки път, когато се окажех близо до нея. Но по всичко личеше, че въздействието й върху мъжете и момчетата е точно обратното. Къде се криеше нейната тайна? Във външния й вид? В сексапила, който пръскаше щедро всеки път, когато пожелаеше? Или пък сипваше в питието им някакво любовно биле, докато не я гледат? Защото със сигурност имаше нещо повече от сребристите й очи и мимолетния чар.

Следващите пет минути от пътуването към Кемп Хероуин отделих за размисъл върху това какво толкова ме засяга, че Саймън също не е останал сляп за нейния чар.

За щастие пътуването продължи само петнайсет минути. Стигнахме ръждясалата и крива врата на Кемп Хероуин, преди да съм успяла да направя нещо, за което бих съжалявала после — като да попитам Саймън какво точно искаше да каже за Зара на тръгване от ресторанта на Бети, например.

— Защо точно тук? — каза Саймън, докато седяхме в колата пред вратата. — Какво го е довело на това място?

Прогоних Зара от мислите си и слязох от колата. Доколкото ми беше известно, Кейлъб нямаше никаква причина да идва тук. Никой нямаше причина да идва насам. През четирийсетте години Кемп Хероуин бил свръхсекретна военна база, маскирана като старомодно малко рибарско селище в Нова Англия за заблуда на вражеските кораби и самолети. През годините след това обаче той се бе превърнал в предпочитано място за любителите на силни преживявания и за хлапетата, които обичат да си играят на „Истината или се осмеляваш“. През деветдесетте по крайбрежието и из туристическите пътеки на парка бяха открити няколко трупа и властите прецениха, че природните особености на местността — гъста мъгла, силен прибой и отвесни скали — са прекалено опасни за туристите и плувците. Затова затвориха окончателно Кемп Хероуин. Сега за парка се чуваше само когато поредната група любопитни туристи решеше да се увери лично дали мястото наистина е толкова опасно, колкото се говори, и в „Херълд“ пуснеха информация за техните противозаконни лудории.

— Ще се наложи да я прескочим — каза Саймън, щом опита здравината на катинара и веригата, с които беше заключена портата. — Освен ако не искаш да ме изчакаш в колата.

Поклатих глава. За нищо на света не бих останала сама в субаруто, нито пък бих позволила той да се скита сам из Кемп Хероуин.

Саймън се изкатери лесно по металната врата. Когато стигна на върха и се преметна от другата страна, приземявайки се леко на земята, аз се залових с две ръце за ръждясалите решетки и пъхнах обутите си в маратонки крака между тях. Започнах да се катеря, като се надигах на ръце и постепенно плъзгах краката си по решетките.

— Не е като да се качваш по стълба — казах, когато стигнах върха. Решетките завършваха с остри шипове, така че не можех да се преметна и спусна по същия начин, освен ако нямах нищо против да се разхождам из Кемп Хероуин с надупчен корем.

Никак не ми помогна и това, че заваля. Ръцете ми започнаха да се хлъзгат по металните пръти.

— Не бой се, няма да паднеш отвисоко — обеща Саймън. — Аз ще те хвана.

На мен обаче падането от два и половина метра височина ми се виждаше сериозна работа, но нямах голям избор. Напрягайки всички сили, за да съм поне на два-три сантиметра от острите върхове на шиповете, се закрепих на върха, а после силно се оттласнах.

— Доста добре се справяш за градско момиче — каза Саймън, когато се приземих от другата страна.

Опитах се да се усмихна, но цялото ми съзнание беше погълнато от мисълта за ръцете му, които бяха пъхнати под моите; дланите му, обхванали кръста ми, и гърдите ни, плътно опрени едни в други. Както и от факта, че не го отблъснах автоматично, макар вече да стоях стабилно на краката си.

— Тук има телефон с монети — казах най-накрая.

Ръцете му се задържаха още малко на талията ми, преди той да ме пусне и да се обърне. Телефонът се намираше до мястото, което някога е било каса и гише за информация на бившия парк. Беше трудно да си представиш как посетителите са спирали пред разнебитената постройка, сега останала без покрив, за да си купят брошури и карти. Още по-трудно ми беше да си представя, че Кейлъб е стоял тук само преди няколко часа.

— Не работи — каза Саймън, когато стигна до телефона и вдигна слушалката. После я постави на мястото й и опита пак. — Няма никакъв сигнал, никакъв шум дори. Нищо.

— Изглежда някой се е постарал да е така. — Застанах до него и вдигнах разнищения край на прекъснатия телефонен кабел.

— Странно. Направих справка онлайн. В парка има само един телефон, който се поддържа в изправност, за да го използват рейнджърите при месечните си обиколки, ако времето попречи на радиовръзката.

— По всичко личи, че този, който е бил с Кейлъб, го е искал изцяло за себе си.

Стиснатите устни на Саймън се превърнаха в тънка линия, докато поставяше слушалката на мястото й. Той заобиколи малката постройка и се опита да отвори вратата.

Понечих да го последвам, щом изчезна във вътрешността й. Ами ако този, който искаше Кейлъб само за себе си, все още беше тук? И сега се криеше в полуразрушената къщичка, очаквайки следващата си жертва. Дали не е по-разумно да повикаме подкрепление? Или пък да се въоръжим с малката ножичка от аптечката в колата на Саймън? Или…

— Празно е.

Отдъхнах си, когато той отново се появи на прага.

— Вътре няма нищо друго, освен опадали листа и стари вестници.

Саймън се спусна надолу по калната пътека и аз забързах след него, за да го настигна. Очите ми се стрелкаха ту на една, ту на друга страна. Навсякъде срещахме останки от противоречивото минало на Кемп Хероуин. Само на няколко крачки от пътеката се виждаха бетонните бункери на артилерията, обрасли с диви лози. Из израсналите на воля шубраци бяха пръснати очукани дървени маси за пикник и метални кошчета за отпадъци. Стените на дълги правоъгълни постройки бяха покрити с черни графити. Ако Кейлъб се опитваше да се скрие, беше избрал най-подходящото място.

— Главните постройки са на високото — провикна се през рамо Саймън и сви надясно по друга кална пътека, която водеше нагоре и встрани от тази, по която бяхме вървели досега.

Напрягах се да го чуя през шума на дъжда, който валеше все по-силно и се превръщаше в порой. Небето беше ясно през целия път дотук, но щом пристигнахме, постепенно потъмня. Надзъртайки през балдахина от листа над главата си, виждах как откъм океана прииждат тежки сиви облаци. Когато десет минути по-късно стигнахме края на пътеката на върха, облаците се бяха спуснали ниско, дъждът се беше превърнал в студена плътна водна стена и първите светкавици вече удряха мократа земя.

— Как така не разбрахме, че се задава такава буря? — извиках, настигайки Саймън на върха. Дъждът беше толкова проливен, че вече трудно се различаваше границата между небето и земята. Даже не виждах брега ниско долу под краката ни.

— Направих справка за прогнозата, преди да тръгнем — извика в отговор Саймън. — Там се казваше, че има вероятност за гръмотевични бури.

Последвах го към постройката, скрита в гъсталака на върха на възвишението. Отвън приличаше на малка църква, за което допринасяха имитацията на витражни прозорци и бутафорната камбанария. Саймън извади фенерче от джоба на якето си и го насочи към вътрешността. Яркият лъч освети дървени нарове, приковани към стените, купчината листа върху тях и един забравен спален чувал.

Всичко тук приличаше на идеалния декор за филм на ужасите, но, колкото и да е странно, на мен ми се видя уютно. Приканващо. Място, където лесно биха могли да лагеруват двама души, решени да се посветят един на друг, без някой да ги обезпокои дни наред.

— Е, не е като условията в спа курорта „Фар“ — каза Саймън, поглеждайки към пороя навън, — но поне ще останем сухи.

Както си стоях до него, сърцето ми запрепуска. Не бях сигурна дали това е защото сме временно изолирани от света в Кемп Хероуин насред гръмотевична буря, или понеже бяхме толкова близо един до друг, което сега предизвикваше съвсем различни чувства в мен.

— В метеорологичната прогноза обаче не ставаше и дума за подобно нещо. — Очите на Саймън срещнаха моите. — Радарът изобщо не отчиташе приближаването на гръмотевична буря — нито тук, нито някъде наблизо.

— Дори бурята не може да се придвижва толкова бързо, нали?

— Обикновено не. — Той отново погледна към водната пелена навън. — Честотата на тези бури се увеличава и с всяка следваща те стават все по-мощни. А метеоролозите всеки път се оказват неподготвени, защото няма никакви признаци за тяхното приближаване.

— Също като деня, когато бяхме на Скалите на Хиона, нали? Ти пак беше проверил прогнозата и се очакваше времето да е ясно.

— Също като тогава. И днес, и всеки път досега небето от ясносиньо става черно за нула време, сякаш майката природа изведнъж угася лампата, за да не видим пораженията, които се кани да нанесе. Точно това се опитвам да изследвам. Защото никой от метеоролозите не му обръща внимание. И от Националния метеорологичен институт не схващат какво се случва. Моите преподаватели също не си дават сметка за явлението. И докато всички нехаят, щетите могат да стигнат милиони долари. Цели градове могат да бъдат опустошени. Още хора може да загубят живота си.

Да загубят живота си.

— Значи това не е просто едно дъждовно и бурно лято, така ли? — попитах. — Нито просто още едно доказателство за промените в климата, които нарушиха равновесието на земята?

— Щеше ми се обяснението да е толкова просто. Но бури с такъв мащаб се случват само в строго определена зона. Северозападното тихоокеанско крайбрежие е приблизително на същата географска ширина като горната част на Североизтока и техните климатичните характеристики са напълно нормални в сравнение с предишните лета. — Той ме погледна. — Нали помниш, че вълните бяха като полудели, когато отидохме при Марк и другите сърфисти? И видя как прииждаше приливът.

Кимнах.

— Според мен между двете има връзка — между хиперактивността на океана и буреносните системи. Не зная как става това, нито защо, но се опитвам да разбера. Пътувах навсякъде по брега на Мейн, измервах нивото на приливите и отливите, съдържанието на сол във водата, водородния показател. Водих записки за изменението във времето по часове — правих всичко, което би ми помогнало да събера едно и едно и да разбера защо се случва всичко това.

— Това е твърде мащабен проект за сам човек.

Той сведе поглед към мен.

— С тази разлика, че аз не съм сам. Вече не.

Усетих как бузите ми пламват, сякаш лятното слънце беше пробило плътната покривка на облаците.

— Освен това трябва да го направя на всяка цена. Не мога да не го направя. — Той замълча, а когато заговори отново, гласът му беше станал по-мек. — Ако това беше лято като всички останали, Джъстин щеше да е още жива. Ако това беше едно обикновено лято, сега Кейлъб нямаше да бяга и да се крие.

Да, това със сигурност не беше обикновено лято. А когато дървените стени на нашия подслон започнаха да се огъват и ревът на пороя над главите ни стана оглушителен, взех да си мисля, че Саймън може и да има право.

— Чу ли това? — попита той след секунда.

Притаих дъх и се заслушах. Дъждът и вятърът навън постепенно утихваха, а въздухът стана неподвижен.

Вятърът пръв се усили отново. Когато пак засвири през цепките между дъските на стените и започна да блъска онова, което беше останало от вратата, изведнъж стана студено, сякаш температурата навън рязко падна поне с трийсет градуса.

Дъждът рукна отново само няколко секунди след това. Отначало почти не го чувах, защото ударите на сърцето ми отекваха шумно в ушите ми, но после той се усили и разклати покрива, сякаш стадо лосове препускаше отгоре. Скоро шумът стана толкова оглушителен, че очаквах съвсем скоро църквата да се откъсне от основите си и да се извие във въздуха, както си бяхме в нея.

— Това градушка ли е? — извиках, когато Саймън грабна ръката ми и ме поведе колкото се може по-далече от вратата.

Той не отговори. Когато стигна задния ляв ъгъл на помещението, седна на пода и ме дръпна към себе си. Беше станало толкова студено, че можех да видя облачето от дъха си, а Саймън свали якето от полар, загърна ме с него и ме притисна силно към себе си. Така би постъпил всеки грижовен по-голям брат, за да предпази своето сестриче… само дето аз не се чувствах по-малка сестра на Саймън. Нещо повече — мислех си, че ако в този момент доближи лице сантиметър по-близо до моето и устните ни случайно се докоснат, аз сигурно нямаше и да забележа, ако църквата се откъсне от земята и полети.

— Мисля, че най-лошото мина — прошепна той няколко минути по-късно.

Отворих очи и вдигнах глава от гърдите му. Църквата все още стоеше на мястото си. През разнебитената врата видях как водата се стича от дърветата, вместо от небето. Навън просветля и стана по-топло, когато слънцето проби през изтънелите облаци.

— Добре ли си?

— Не знам — признах си. Току-що бяхме преживели бясната атака на майката природа, а все още предстоеше да открием Кейлъб… но единствената ми мисъл в момента беше, че не искам да мръдна от мястото си.

— Измръзна ли? Боли ли те някъде? Да не би нещо да е паднало върху теб?

— Не. — Насилих се да се откъсна от него и станах. — Само малко съм замаяна.

— Е — продължи Саймън, докато се изправяше на крака, — тази буря си има и добра страна. Ако Кейлъб е бил тук преди тя да връхлети, значи все още е наблизо. Едва ли е отишъл далече в тоя порой.

Последвах го навън. Военните очевидно добре си бяха свършили работата при построяването на Кемп Хероуин. Наоколо нямаше никакви други последици от току-що отминалия ураган освен новия слой обрулени листа и клонки, който покриваше калната пътека. Бутафорната камбанария все още се издигаше над мнимата църква; всички останали постройки също бяха оцелели.

— Имаш ли нещо против да направя някои измервания, преди да продължим? — попита Саймън. — Ще отнеме най-много три минути.

— Няма проблем. Върши си работата.

За миг изглеждаше така, сякаш иска да каже още нещо, но после се обърна и се заспуска по склона. Гледах да не изоставам от него. Наклонът беше стръмен, но поне не беше скалист, а имаше песъчлива повърхност, което правеше спускането значително по-леко. Когато стигнахме брега, Саймън извади малка тетрадка и пластмасова кутия от раницата си и нагази във водата. За разлика от небето океанът още не се беше успокоил след бурята и вълните продължаваха да бият брега. Без да изпускам Саймън от очи, аз останах близо до склона, за да избегна пръските вода.

Саймън взе няколко проби и ги описа в тетрадката. Трите минути станаха пет, после седем, след това девет. След десет минути реших да се поразходя няколко метра по-надолу по брега, като на всяка крачка се обръщах, за да се уверя, че той все още е там и е добре. Когато стигнах група скали, откъдето се откриваше идеална гледка към Саймън и към водата, се покатерих внимателно отгоре и седнах.

Затворих очи и вдигнах лице към слънцето. Трябваше да си събера мислите. Напоследък преживях много, а събитията продължаваха да се трупат все така интензивно, но това не означаваше, че трябва да им се оставя и да загубя контрол. Каквото и да чувствах в момента към Саймън, то беше напълно естествено, като се има предвид колко време прекарвахме заедно, непрекъснато преодолявайки някакви извънредни обстоятелства. Сигурно щях да изпитвам същото и към пожарникаря, който ме е измъкнал от горяща къща, или към полицая, успял да ми върне чантата, отмъкната от крадец. Рано или късно чувствата ми към Саймън отново щяха да се върнат към нормалното.

Отворих очи, когато студената вода на океана стигна върховете на маратонките ми, и повече не можах да ги затворя.

— Саймън — прошепнах.

Исках да извикам, да изкрещя името му с пълно гърло. Исках да скоча от скалите, да се втурна нагоре по склона и да избягам колкото се може по-далеч от Кемп Хероуин.

Но не можех да го направя. Не можех да помръдна. Цялото ми тяло беше сковано, сякаш пленено от голям леден блок, паднал с току-що отминалата градушка.

— Саймън! — опитах се да го извикам отново, но устните ми едва помръдваха. — Саймън!

Нямам представа как е успял да ме чуе, но след секунда беше до мен.

— Ванеса, какво…

Но след това и той замръзна.

Една безжизнена ръка, прикачена към безжизнено тяло, се подаваше от водата край скалите. Тялото плуваше с лицето надолу, но по конструкцията му личеше, че е на мъж.

— Саймън… — Поех си въздух, очите ми се напълниха със сълзи. — Това не е ли…

— Не — отвърна мрачно той. — Много е едър. А и Кейлъб не носи часовник.

Очите ми се отместиха от моравата ръка към подпухналата китка, където на слънцето като парче от бутилка проблясваше дебела сребърна верижка. Миг по-късно една голяма вълна връхлетя брега и между скалите буйно зашумя оттичащата се вода, която обърна жертвата с лицето нагоре.

Извърнах очи, а ръцете на Саймън ме обгърнаха, отвеждайки ме по-далеч от скалите и тялото.

— Какво му има? — прошепнах, притисната до неговото рамо, докато сълзите се стичаха по страните ми. — Какво не е наред с лицето му?

Той ме прегърна още по-здраво и постави едната си длан на тила ми, за да ми попречи да се обърна и да погледна още веднъж назад.

— Да се махаме оттук. Ще се обадим на полицията от колата.

Не беше нужно Саймън да се притеснява, че ще погледна отново трупа. Вече бях видяла предостатъчно. Докато воят от сирените на полицейските коли и линейката наближаваха Кемп Хероуин, аз се отпуснах на седалката в колата, затворих очи и започнах да си мисля за мама, за татко, за Джъстин, за Пейдж, Зара, Бети и къщата край езерото. За всичко, което би ме откъснало от спомена за тази гледка.

Мъжът, който и да беше той, беше мъртъв. Свършен. Приключен. Изхвърлен на брега като мъртва риба.

Когато водата го обърна с лице нагоре, очите му се оказаха широко отворени, а устата му беше разтегната в широка усмивка, сякаш се чувстваше щастлив от всичко това.