Сирена

Глава 17

— Оливър Савидж ли? — попита Кейлъб, когато десет минути по-късно вече пътувахме към града. — Тоя заядлив старец да е любовта на живота на Бети Марчанд?

— Мислех, че Бети е болна — каза Саймън. — И твърде немощна, за да говори.

— Рейна иска всички да мислят така, за да не задават много въпроси — отговорих. — Бети наистина не е много здрава, но се чувства достатъчно добре, за да си говори с мен всеки път, когато се видим.

— Колко пъти си се срещала с нея? — попита Кейлъб.

Не му отговорих. Все още ми се виеше свят, а и стомахът ми се беше свил на юмрук от всичко, което научих току-що, затова цялата ми енергия беше съсредоточена в това да остана с ясно съзнание. Когато стигнахме паркинга на библиотеката, грабнах книгите, които Оливър искаше да заеме и които досега не ми се беше отдал случай да разлистя, и отворих вратата, още преди Саймън да е намерил място за колата.

— Не се засягай, но имаме ли наистина време за това сега? — обади се Кейлъб.

Обърнах се и го погледнах през процепа между облегалките на предните седалки.

— Нали и тримата приехме, че Зара е свързана със смъртта на Джъстин по някакъв начин?

Лицето му пламна.

— Да.

— И че много хора са умрели досега, а има опасност още много други да си отидат, ако не направим нещо, за да предотвратим това?

Той нищо не каза.

— Трябва да открием колкото се може повече подробности за фамилията Марчанд, без те да разберат, че се интересуваме. Ако Оливър е любовта на живота на Бети, той трябва да я познава по-добре от всеки.

Чистачките бягаха по предното стъкло. Едва различавах бързия им ритъм сред тропота на пороя по покрива. Докато пътувахме към града, небето притъмня, облаците станаха по-плътни и беше въпрос на минути, преди да просветнат първите светкавици.

— Тя е права, Кейлъб — обади се Саймън. — Ако изобщо ще се заемаме с това, трябва да го направим сега.

Бях готова да тръгна сама, но Кейлъб най-после се изправи на седалката и разтърка очи.

— Да вървим — каза той.

Водните струи ни шибаха яростно, докато тичахме към входа на библиотеката. Когато след десетина секунди влетяхме във фоайето, изглеждахме така, сякаш току-що сме скочили с дрехите във водата.

Открихме Оливър в читалнята. Седеше в един фотьойл край камината, заобиколен от разтворени книги. Книгите бяха пръснати навсякъде — на близката маса, по перваза на прозореца зад него, върху полицата над камината, по пода, подпрени на саксиите с цветя. Но Оливър не четеше.

Гледаше право към мен.

— Оливър — повика го Саймън, когато той нито проговори, нито отмести поглед. — Не съм сигурен дали ни помниш, но аз съм Саймън Кармайкъл, а това е брат ми Кейлъб. Семейството ни живее на езерото Кантака.

Дъждът заплющя още по-силно над главите ни. Една цепеница се търколи в камината и пръсна искри през кованата решетка.

— Съмнявам се, че те чува. — Кейлъб не си направи труд да снижи глас и посочи с брадичка към масата, край която стоеше стола на Оливър. Най-отгоре, върху книгите, се виждаше малката кафява слушалка на слуховия апарат.

— Знам кои сте — каза Оливър с дрезгав, но равен глас. — И ви чувам. Чух ви още от паркинга.

Усетих как тялото на Саймън до мен се напрегна.

— Ванеса Сандс — продължи Оливър, — мисля, че в теб има нещо мое.

Примигнах недоумяващо, но после осъзнах, че продължавам да притискам към гърдите си копието на Пейдж от „Пълна история на Уинтър Харбър“. Посегнах да му подам книгата… но спрях по средата на движението, когато погледът му спря върху брезентовия сак, преметнат през рамото ми.

— Тази сутрин, съгласно правилника на библиотеката, върнах книгите, които бях заел, така че сега мога да взема другите. Мери обаче ме уведоми, че някой ме е изпреварил. — Очите му се върнаха на моите. — По някаква необяснима причина сред хилядите томове в библиотеката младата Ванеса Сандс предпочела точно тези пет книги, които исках и аз. Какъв е залогът, за да ги получа обратно?

— Минимален. — Свалих сака от рамото си и го оставих на пода край останалите книги. — Залогът е минимален.

Той сведе очи към сака, изненадан, че се предавам толкова лесно.

— Оливър… нуждаем се от твоята помощ.

Погледът му беше омекнал, когато отново вдигна очи към мен. Предположих, че трябва да е минало много време, откакто някой за последно е молил сприхавия Оливър Савидж за нещо.

— В Уинтър Харбър стават ужасни неща. Ти единствен разполагащ с информация, която никой друг не знае. — Подадох му книгата, която беше написал. Той се облегна на стола и вдигна към устата си трепереща длан. След миг протегна ръка и взе книгата. — Още е там. Страница четиридесет и седма.

Той извади лилията и я загледа с обожание, сякаш след толкова много време тя все още беше жива и ухаеща.

— Откъде взе това? — попита, бавно въртейки тънкото стебло между палеца и показалеца си.

— Пейдж ми я зае.

— Оливър — прекъсна ни Саймън, — ако имаш да ни кажеш нещо за Бети и фамилията Марчанд, което ще ни помогне да спрем тази поредица от ужасни събития, ще сме ти много благодарни.

Оливър върна хербаризираната лилия на мястото й и отгърна книгата към края. След миг зачете на глас.

— „Водите на Уинтър Харбър изобилстват от живот и през годините безбройните заведения по крайбрежието са се опитвали да превърнат това природно изобилие във финансова печалба. Никое от тях обаче не успя да постигне успеха на Бетина Марчанд, преселник от Канада, която през 1965 г. отвори спечелилия си мигновена популярност ресторант «Рибената чорба на Бети». Едва двайсет и четири годишна, едновременно готвач и предприемач, госпожица Марчанд признава, че няма достатъчно опит за подобна авантюра. Но благодарение на упорития си труд и дълбокото познаване и респект към водния свят е успяла да създаде и поддържа това заведение, което вече се е превърнало в запазена марка на Уинтър Харбър.“

— Само толкова? — попита Кейлъб. — Не искам да ви обидя, но не ни казахте нищо повече от това, което бихме могли и сами да прочетем в коя да е туристическа брошура на Уинтър Харбър.

— Именно — отговори Оливър и потупа книгата. — Написаното тук е само онова, което Бети пожела да сподели. Ресторантът вече си беше спечелил име на местна легенда, когато започнах да работя върху историята, затова по мое мнение трябваше да му отделя специална глава. А ето какво се получи — един-единствен абзац. Тя ми разреши да напиша само толкова.

— Защо? — обади се Саймън. — Да не би да се е притеснявала от неочаквания си успех?

— О, тя наистина се притесняваше, но нейният успех няма нищо общо с това.

Рязко извърнах глава, когато първата мълния удари някъде наблизо и лампите в помещението примигнаха. Щом всичко се поуспокои, приковах очи в Оливър.

— Прекалено много уважавам Бети, затова не споделих с никого онова, което ще ви кажа сега. Реших да го разкрия пред вас само защото съм наясно, че вече знаете достатъчно. — Той погледна най-напред Саймън, после Кейлъб. — Независимо дали си давате сметка за това, или не, всички вие знаете онова, което Бети пази в тайна.

Двамата със Саймън седнахме на дивана срещу фотьойла на Оливър. Зад нас Кейлъб се облегна на един от шкафовете с книги и кръстоса ръце на гърдите си, готов да слуша.

Когато Оливър заговори, гласът му беше по-ведър.

— Когато за първи път срещнах Бетина Марчанд, тя правеше онова, което обичаше най-много от всичко — плуваше. Плуваше по гръб, облечена в пурпурен бански костюм, и се усмихваше така, сякаш чуваше някой скъп на сърцето й човек да й нашепва колко е прекрасна в този момент. От пръв поглед си личеше, че плуването за нея не е просто упражнение или спорт, а нещо, което й доставяше истинско удоволствие. Това стана през 1965 г. Тогава тя беше на двадесет и четири, още нова в града и беше доста ухажвана от местните момчета. Аз бях на двадесет и шест, роден и отраснал в Уинтър Харбър, и също запленен от нея. По онова време тя живееше вече от няколко месеца тук, но още не се бяхме запознали официално. Ако беше продължила по пътя си, така и нямаше да имаме шанс да се срещнем. — Той се усмихна. — Не съм я преследвал нарочно, нито тайно съм я наблюдавал, просто бях отишъл на същото място, за да поплувам. Когато я видях, първо понечих да си тръгна, за да не я безпокоя… но се оказа, че съм безсилен да го направя. Защото беше твърде красива.

— Ядоса ли се, когато ви видя? — попита Кейлъб.

— Преди да се ядоса, първо трябваше да си даде сметка, че й се любувам. Но тя изобщо не го разбра. Тя нито предизвикваше по някакъв начин възхищението на околните, нито го търсеше на всяка цена.

— Но така или иначе все пак е разбрала, че й се възхищавате, нали? — попитах.

— Единственият начин да не го разбере, беше да напусне града. За щастие беше твърде отдадена на ресторанта и това я задържаше тук, иначе би могла да отиде където си поиска. А ако човек пожелаеше да я види, просто трябваше да отиде в ресторанта. Започнах да го посещавам всеки ден през обедната почивка, надявайки се да ми се отвори случай да поговоря с нея. Когато нямаше много хора, тя сядаше на моята маса. За жалост през повечето време говорех само аз — колкото пъти понечвах да я попитам за нещо различно от ресторанта, тя винаги сменяше темата. Затова пък обичаше да слуша различни истории за Уинтър Харбър — наричаше го дома, който винаги е искала да има — и аз й разказвах всичко, което знам, защото това я правеше щастлива. Когато изчерпах историите, които знаех, започнах да се ровя за още.

— Затова ли никъде в книгите си не споменавате за загадъчните смъртни случаи? — попитах и му подадох неговата бележка, в която се казваше, че сиянието на Уинтър Харбър поглъща мрака. — Защото искахте да останат само историите, които я правят щастлива?

Оливър погледна бележката, после постави длан върху корицата на книгата, без да отговори.

— След няколко месеца тя най-после се съгласи да излезе на истинска среща с мен. Вече беше зима и езерата наоколо бяха замръзнали. Отидохме да се пързаляме на езерото Кантака, после й приготвих вечеря. — Той замълча. — В тази нощ тя ми разказа за себе си и за своя живот неща, които по думите й не беше споделяла с никой друг дотогава…

— Какви например? — попитах, а сърцето ми биеше лудо, докато неговата усмивка гаснеше.

— Каза ми, че е отгледана от майка си и лелите си в „необичайна“ среда. И че напуснала дома си, без да им каже нито защо, нито къде заминава, защото не одобрявала начина, по който живеят, и не искала те да я открият и да я върнат обратно. — Той погледна към огъня, сякаш събираше сили за онова, което предстои да каже. — Тя със сълзи на очи ми сподели, че плува толкова дълго време не просто защото това й харесва, а защото й е необходимо. Защото има физическа необходимост да се потапя в солена вода по няколко пъти на ден.

Погледнах Саймън, без да обръщам глава към него. Той внимателно наблюдаваше Оливър.

— Тя каза, че ако не го прави… не би могла да диша.

— Защо? — попиша Саймън след кратка пауза.

— Не ми обясни. Но щом ми призна всичко това, изведнъж започна да се държи по съвсем друг начин — хладно, сдържано, даже някак отбранително. Твърдеше, че е притеснена, но аз знаех, че е нещо повече от това. Тя се боеше.

Мълниите падаха все по-близо. От ударите им подът вибрираше и караше дивана под мен да се тресе.

— Продължих да се срещам с нея всеки ден и да й разказвам истории за Уинтър Харбър, ако не за друго, то поне малко да отклоня вниманието й от нейните страхове. Доверието й към мен растеше и тя сякаш постепенно забрави колко ужасена се бе почувствала, когато ми разкри толкова съкровени подробности за живота си. Две години по-късно, когато всичко привидно се беше уталожило, аз я помолих да ми стане жена.

Сърцето ми се сви заради него, когато го видях да свежда поглед.

— Тя ми отговори, че никога не бихме могли да бъдем заедно по този начин… че твърде много ме обича, за да ме изложи на риск. — Книгата се огъна, когато я стисна с двете си ръце. — В желанието си да я убедя, че всичко с нас ще бъде наред, аз написах тази книга за нея. Исках да знае, че винаги ще съм наблизо, за да й говоря и да я откъсвам от страховете й, стига тя да поиска това от мен. Но тя така и не промени решението си.

Стиснах очи, когато почувствах ръката на Саймън да се притиска към гърба ми.

— Но не това беше най-лошото. — Гласът му съвсем притихна. — Това, че според нея не можехме да живеем заедно, не означаваше, че не го иска. Дълги години след този разговор, една вечер в края на август, когато тя толкова силно ми липсваше, че не можех място да си намеря, отидох в ресторанта да я видя. Нея я нямаше и тогава аз — по силата на някакво предчувствие — тръгнах към мястото на първата ни среща. Тя пак плуваше и когато забеляза, че я наблюдавам, излезе от водата и тръгна към мен, без да каже нито дума.

Лампите примигнаха и окончателно угаснаха. Съвсем навреме, защото лицето ми беше пламнало цялото, докато слушах Оливър да разказва за любовните им срещи на скалите, представяйки си устните на Саймън върху моите.

— Девет месеца по-късно тя роди Рейна.

Ококорих очи. Знаех, че Рейна е дъщеря на Бети и че трябва да има и баща… но ми беше трудно да си представя, че тази особена жена е плод на една истинска страстна и забранена любов.

— След нощта на скалите тя съвсем престана да ми говори — тъжно продължи Оливър. — Продължих да ходя в ресторанта. Убеждавах я, че искам да дам на нашата дъщеря също толкова светлина и щастие, колкото нейната майка беше дала на мен. Но тя не ме слушаше. Сякаш изобщо не ме чуваше.

— И така приключи всичко? — попита Кейлъб. — Не ви ли даде втори шанс?

— Боя се, че не. Писах й, обаждах се по телефона, пращах цветя. Ходех в ресторанта, само и само да бъда близо до нея. Поднасях й подаръци при всеки по-специален случай — на рождени дни, на празници и всеки път, когато ми липсваше толкова много, че изпитвах физическа нужда да направя нещо. Същото беше и с Рейна, докато в един момент всички картички и подаръци не започнаха да се връщат обратно при мен. — Той замълча. — Чак години по-късно, след злополуката с Бети, се опитах да я посетя в дома й… но Рейна не ме пусна да вляза. Каза, че преживяването би било твърде разстройващо. Въпреки това и до днес продължавам да ходя в ресторанта, за да я усещам колкото се може по-близо до себе си.

— Оливър — казах, — къде точно е мястото, където сте се срещнали за първи път?

Той се намръщи, после посегна към раницата в краката си. Измъкна оттам голям скицник и ми го подаде.

— Не съм кой знае какъв художник, но драскането ми действа доста терапевтично.

Поех скицника и го подадох на Саймън да го отвори. Вече знаех какво иска да ми покаже Оливър.

— Водата под Скалите на Хиона винаги е била добро място за плуване — продължи Оливър. — Харесвам това място, защото е уединено. Бети го обича, защото е най-дълбокото място в района. Казва, че когато скочи от скалите във водата, може да плува минути право надолу, без да достигне дъното.

Още една цепеница се разсипа на въглени в огнището, точно когато се задавих от изненада. За щастие, изглежда, никой не забеляза учудването ми.

— Тя е можела да плува под водата минути наред, така ли? — обади се Кейлъб. — Как е възможно това?

— Предполагах, че е или умение, придобито благодарение на дългогодишната й практика, или още една от онези привидно невъзможни способности, с които беше благословена. Когато тя престана изобщо да говори с мен след нощта ни на скалите, започнах да събирам информация. Направих списък с оскъдните лични данни, които беше споделила с мен — включително и това, че издържа минути под вода без кислород. Исках да й помогна. Исках да разбера кое е онова, от което толкова се страхува, за да мога да я спася по някакъв начин от него. Мислех си, че ако й помогна поне да не се страхува толкова, вероятно няма да има пречка да се съберем. — Той се пресегна и вдигна в скута си брезентовия сак с книги. — Не успях да го направя за Бети… но може би заедно ще успеем да го направим за Уинтър Харбър.

Четях заглавията на книгите, докато той ги подреждаше една по една на пода до краката си. „Гръцка митология“? „Забравени моряшки истории“? „Морски сирени“?

Когато видях Оливър в библиотеката предния път, той каза, че историята се повтаря и единственият начин да се проумее и спре онова, което се случва в градчето, е да си припомним какво е ставало в миналото. Затова очаквах да видя книги по криминология, книги за смърт, убийства и разрушения — документални и исторически хроники, които проследяват страховити събития, случили се през годините. Нещо като страницата с некролозите на ухилените жертви в „Уинтър Харбър Херълд“, но в много по-едър и ужасяващ мащаб.

— „Les chanteuses de la mer“? — прочетох гласно, когато той извади и последната книга. Имаше избеляла червена корица с нарисувана върху нея жена, която излиза от водата и се устремява към небето.

— „Певиците на морето“ — преведе Кейлъб мрачно. — Френският беше единственият предмет в училище, който харесвах — добави той, когато двамата със Саймън го погледнахме изненадано.

Обърнах се към Саймън — този стожер на научната теория.

— Вярваш ли го? Наистина ли мислиш, че Бети е някаква зла морска сирена, която пее? Остава да разберем дали има рибешка опашка вместо крака и дали носи сутиен от кокосови черупки. — Опитах се да се пошегувам, защото на него изобщо не му беше до смях. Нито пък се опита да омаловажи и отхвърли на мига тази идея.

Отново насочих вниманието си към книгата, която Оливър разгръщаше. Очите ми пробягаха по текста на френски и се спряха на илюстрациите. Единствената светлина в стаята идваше от трепкащите пламъци на камината и ми беше трудно да различа нещо от пръв поглед… но когато наблизо удари нова светкавица, рисунката изпъкна толкова ясно, сякаш беше на киноекран.

Един мъж лежеше на скалист бряг. Тялото му почиваше безжизнено, а крайниците му бяха прострени на брега като изхвърлени от вълните водорасли. От килнатата под неестествен ъгъл глава можеше да се предположи, че смъртта му е била мъчителна и болезнена. Приличаше на рибар, когото буря е изтръгнала от лодката и дълго е подмятала по вълните, преди да го изхвърли на брега.

Но въпреки гибелния край и прекършения си врат, той изглеждаше така, сякаш би искал това да се повтори.

Мъртвият рибар се усмихваше.