Сирена

Глава 20

— Търговска камара на Уинтър Харбър? — произнесе с нотка на недоумение по-късно същата вечер Кейлъб.

Прочетох надписа над вратата на гимназията в Уинтър Харбър, след това се огледах наоколо. На паркинга нямаше къде игла да хвърлиш.

— Кой да предположи, че Рейна има такава гражданска съвест — каза Саймън.

— Няма такова нещо — уточни Кейлъб. — Както Монти казва, Бети никога не е пропускала събрание преди злополуката. После, когато вече не е можела да напуска къщата, всички са очаквали Рейна да я замести. Но тя така и не се появила.

— Може да се е правила на важна — казах. — За да отклони вниманието.

— И в същото време е кръстосвала града в търсене на следващата си жертва. — Кейлъб сви рамене, когато Саймън го изгледа остро. — Добре де, шегичка. Поне се опитах да се пошегувам.

Стиснах дръжката на вратата. Саймън постави ръка на коляното ми.

— Тези срещи могат да продължат с часове — каза той. — Защо през това време не отидем у нас, за да направим още някои проучвания? По-късно ще се върнеш, за да разбереш къде ще отиде след това.

— Чу какво каза Кейлъб. Рейна има причина да е тук. Искам да разбера защо.

Изскочих от колата, преди да е успял да каже още нещо. Не ми беше приятно да споря с него, но вече бяхме висели два часа в колата пред ресторанта на Бети, докато чакаме Рейна да излезе. После тя подкара така бясно към гимназията, че едва не изпуснахме джипа й от поглед, като в същото време се опитвахме да сме на достатъчно разстояние, за да не ни забележи. След странното й поведение в ресторанта днес и след като се оказа, че мама изобщо не я познава, бях решена да изровя колкото се може повече за нея.

Забързах към училището и само веднъж хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че Саймън и Кейлъб подтичват след мен. Водена от жуженето на далечни гласове, лесно открих къде се провежда събранието. Вътре повечето хора стояха прави и аз си запроправях път през тълпата, докато не намерих място, от което ясно се виждаше подиумът.

— Какво прави Марк тук? — прошепна Саймън, промъквайки се до мен.

Проследих погледа му. Приятелят на Кейлъб по сърф седеше на първия ред, точно до единствения свободен стол в залата.

— Добър вечер на всички.

Рейна се изправи на подиума. Беше се преоблякла, преди да тръгне от ресторанта. Сега носеше бяла копринена рокля без ръкави, която подчертаваше загорелите й ръце. Косата й беше привързана на опашка, а лекият грим караше очите й да искрят. Всичко това не остана незабелязано от насъбралото се множество и залата утихна в мига, в който тя заговори.

— Благодаря ви, че се отзовахте в такъв кратък срок, за да обсъдим първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортния и спа комплекс „Фар“. Зная, че е трудно да се празнува на фона на трагедиите, сполетели Уинтър Харбър, включително преждевременната смърт на Пол Карсънс, главен инвеститор на „Фар“ и спонсор на фирмения фестивал.

Тя направи пауза. Погледнах към Саймън и проследих погледа му до първия ред, където Кейлъб се беше настанил до Марк и му шепнеше нещо.

— Но тъкмо заради тези трагедии — продължи Рейна — е по-важно отвсякога да се обединим като един. Нашите гости имат нужда от помощ, за да преодолеят тези мрачни времена.

— Какви гости? — обади се женски глас от противоположния край на салона.

— Приходите ми спаднаха с осемдесет процента — добави друга. — Повечето хора си заминаха, а тези, които още не са го направили, са прекалено изплашени, за да се покажат навън.

— От нас зависи да променим това — каза Рейна. — Затова сме се събрали тази вечер. Инициативният комитет на фестивала доста се потруди, за да измисли как да върнем хората в града. Освен увлекателните забавления и инициативи има още много стимули, които вие, хората от бизнеса, можете да предложите. Бих искала всеки от вас да се срещне с някой от членовете на инициативния комитет, за да обсъдите възможностите. Всичко, като се започне от томболите и се стигне до безплатните добавки, може да привлече вниманието.

— Ей сега се връщам — прошепна Саймън.

Посегнах да стисна ръката му, но той вече беше тръгнал. Надигнах се на пръсти, за да видя накъде се отправя, но тълпата беше много гъста и го изпуснах.

— Ще ви помоля също така да изчислите средно колко посетители обикновено обслужват вашите щандове — продължаваше Рейна — и ще ви помоля да поемете ангажимент да доведете поне по десет души.

— Ами ако не познаваме толкова много хора, които биха дошли? — попита жената, чиято печалба беше паднала с осемдесет процента.

Сребърните очи на Рейна се присвиха, преди да отвърне с усмивка.

— Напротив, познавате.

Столовете заскърцаха по балатума, когато хората взеха да стават и да се събират на малки групи. Реших да се възползвам от раздвижването и да се промъкна през навалицата. Вече бях изгубила от очи Саймън, а сега никъде не виждах Кейлъб и Марк. Когато най-накрая се добрах до първия ред, местата им бяха празни. Щом се убедих, че вниманието на Рейна е насочено към малката група, която я заобикаляше, стъпих на един стол и се надигнах да огледам по-добре залата.

Болката ме ослепи още същата секунда. Тя обхвана главата ми от всички страни и така ме стегна, че накрая усетих черепа си празен като пещера. Коленете ми омекнаха и аз сграбчих облегалката на стола, за да запазя равновесие.

— Хенри, Алън, Клифтън — вие сте при Доминик.

Беше Зара.

— Томас, Крег и Малкълм — последвайте Сабин.

Добрах се със залитане до дъното на залата и се облегнах на стената. Изчаках, докато болката позаглъхне, за да мога да отворя очи, без да виждам двойно, и започнах да оглеждам насъбралото се множество. Саймън, Кейлъб и Марк все още никакви не се виждаха. Но докато Зара сновеше наоколо, упътваше хората, заслушваше се в разговорите им и записваше нещо в тетрадка, момчетата бяха в безопасност, където и да се намираха.

Като внимавах да не попадна в нейното полезрение, аз продължих да се придвижвам покрай стената, насочвайки се към Рейна. Тя стоеше наобиколена от няколко жени, които, изглежда, имаха повече въпроси и грижи за споделяне от мъжете. След толкова лета, прекарани в Уинтър Харбър, вече познавах почти всички. Изключение правеха останалите членове на инициативния комитет. Всички бяха жени на различна възраст. Някои бяха високи, други — дребни. Някои — руси, други — тъмнокоси. Никоя от тях не беше така поразително красива като Рейна, но и те умееха да задържат вниманието на наобиколилите ги мъже.

— Разбирам вашата тревога — чух да казва Рейна на местните жени около нея, докато наближавах. — Случилото се това лято е просто… немислимо. Но ние трябва да се обединим. Трябва да сме силни. — Тя снижи глас. — И нека сме пределно честни — това зависи единствено от нас. Ако поверим тази работа на мъжете, тогава не ни остава нищо друго, освен да клечим скрити и да чакаме бурята да ни отмине. А това не е начин да изцелим нашата общност.

Рейна нямаше съпруг. А като се вземат предвид предишните й коментари относно брака, явно такъв не й трябваше. Но жените около нея очевидно не се интересуваха от това. На тях им харесваше идеята те да са силните. Допадаше им мисълта някой да се нуждае от тях.

Отстъпих встрани и се скрих зад Малкълм, собственика на „Скуийзд“, когато Зара вдигна поглед от тетрадката си. Тя огледа залата, после се наведе, за да каже нещо на русокосата Сабин, член на инициативния комитет. В този момент Малкълм се измести на стола си и закри гледката. Когато отново се дръпна, Зара вече я нямаше.

Запромъквах се в навалицата подир нея, но внезапно с крайчеца на окото си зърнах тетрадката й. Сега беше в ръцете на Сабин и когато тя отгърна една страница, успях да мерна корицата.

Бяла кожена подвързия, на която с дребен шрифт бе изписано „La vie en rose“.

Извадих мобилния си телефон от джоба на дънките и рязко смених посоката, устремявайки се към масата с освежителни напитки. Звънях последователно ту на Саймън, ту на Кейлъб, но при всяко обаждане се включваше гласовата поща. Тогава пратих съобщение на Саймън.

Налях си чаша кафе, грабнах наръч салфетки и забързах обратно към групата на Сабин. Пулсирането в главата ми се усилваше с всяка крачка. Заобикаляйки столовете, най-накрая се добрах до Малкълм, седнал на две крачки от Сабин. Застанах пред него и се насилих да се усмихна.

— Малкълм? — възкликнах, надявайки се гласът ми да звучи развълнувано, а не притеснено. — Малкълм Донахю?

Той се опита да погледне встрани от мен, но аз всеки път се изпречвах пред погледа му.

— Вие сте собственикът на „Скуийзд“, нали?

— Да — неохотно отвърна той, облягайки се на стола. — Мога ли да ви помогна?

— Можете и го правите. Всеки път. Вашият сок от диня и гуава е най-добрият, който някога съм опитвала.

— Много хубаво. Благодаря. А сега, ако нямате нищо против…

— Вие, момчета, знаете за какво говоря, нали? — кимнах към Томас и Грег, собственици на „Мелодиите на Тони“ и „Харбърски домашни любимци“. — Най-добрата закуска на източното крайбрежие.

— Извинете ме — дочух мек глас зад себе си.

Извърнах се рязко. Десният ми крак стъпи върху кожена дамска чанта, оставена на пода, аз загубих равновесие и изпуснах чашата си с горещо кафе в скута на Сабин.

— Боже, толкова съжалявам! — ахнах, когато тя изпищя и подскочи от стола. — Колко съм непохватна — нека да ви помогна.

— Всичко е наред — каза Малкълм, избутвайки ме с лакът настрани, докато се опитвах да попия облятото с кафе коляно на Сабин. — Нека да полеем със студена вода мястото. Нали не искате да си развалите хубавата рокля?

Наистина беше хубава рокля. Жълта, с дълга набрана пола, която се носеше като шлейф след нея, докато Малкълм я отвеждаше.

За щастие роклята се оказа по-важна за Сабин, отколкото дневника на Зара и сега той лежеше на мястото, където го бе изпуснала — в тъмнокафявата локва на пода.

Когато Томи и Грег забързано ги последваха, аз се наведох, изтръсках дневника от кафето, мушнах го в колана на дънките си под пуловера и попих останалото кафе със салфетките.

— Ще взема още хартиени кърпи от тоалетната — казах на висок глас, в случай, че умишленият инцидент беше привлякъл вниманието на Рейна.

После се втурнах към фоайето и побягнах.

Болката се усили. Пред очите ми заподскачаха като искри бели петна и аз едва виждах къде вървя. След един коридор без изход и три заключени класни стаи най-накрая открих главния вход и отворих широко вратата. Бяхме оставили колата в дъното на паркинга. Ако Саймън и Кейлъб вече бяха там, щяха да я подкарат към мен, за да ускорят бягството ни. Когато не видях да приближават, още по-бързо затичах в тъмното.

— Липсваше ми.

Забавих и спрях зад един миниван. Субаруто беше две редици по-нататък и от мястото си не можех да го видя… затова пък я чувах така ясно, сякаш стоеше до мен.

— Градът не беше същият без теб. Аз не бях същата без теб.

Болката от главата ме удари и в гърдите. Тя го беше открила. Беше открила Кейлъб. Започнах да оглеждам паркинга, молейки се да зърна отнякъде Саймън, който тича към мен, или поне се крие зад някоя друга кола, изчаквайки подходящ момент, за да се намеси.

— Липсваше ми твоята усмивка… смеха ти…

Нов пристъп на болка стегна главата ми. Превих се на две и опрях чело в коленете си.

— Начина, по който очилата ти се плъзгат по носа, когато четеш.

Дъхът ми спря.

Кейлъб не носеше очила.

Скочих, пренебрегвайки болката, която разцепваше главата ми на две. Пропълзях покрай минивана и надникнах иззад задницата му.

— Едва ли си го забелязал… но аз те наблюдавах.

Стояха в ореола на мъждивата светлина, която хвърляха уличните лампи. Зара се беше облегнала на субаруто с ръце, кръстосани зад гърба. Лицето й беше вдигнато към Саймън, а той бе застанал пред нея с отпуснати до тялото ръце.

— Чаках те — продължаваше тя — и се надявах един ден и ти да ме забележиш.

— Забелязах те — каза напрегнато Саймън. После пристъпи към нея, а краката му се отлепяха от земята бавно и тромаво, сякаш бяха от олово. Тя не помръдна, докато той не спря на сантиметри от нея, после посегна към него, сграбчи предницата на якето му и го притегли към себе си.

— Недей — едва изрекох. — Моля те, недей…

— Правиш ме толкова щастлива — каза тя, пое ръцете му в своите и ги постави върху хълбоците си.

Главата му клюмна, когато телата им се притиснаха едно в друго. Пръстите му я обхванаха здраво и това я накара да се усмихне.

— Ти си нямаш гадже, нали? — попита тя с устни, долепени до ухото му. — Не бих искала да заставам на пътя ви…

— Ванеса! — Смътно чух гласа зад мен. — Направи нещо!

Устните й се притиснаха до шията му. Той изохка.

Строполих се на земята, сякаш току-що някой ме беше ритнал в корема. Очите ми попаднаха случайно на Кейлъб, скрит в съседната редица коли. Стоеше приклекнал край едно старо комби, стискаше айпода си и се тресеше целият.

— Моля те — изсъска той, а по лицето му се стичаха сълзи. — Моля те, накарай я да спре.

Аз също имах чувството, че всеки момент ще заплача, но не бях сигурна дали това е от болката в главата, или от внезапното пробождане в гърдите.

„Ванеса… спомни си гората…“

Стиснах очи, опитвайки се да пропъдя спомена, към който ме навеждаше гласът на Джъстин. Спомнях си гората много добре. Прекрасно помнех колко лесно Саймън се остави да бъде омагьосан от Зара, въпреки че през цялото време стоях до него.

„Говори му…“

— Защо не се разходим някъде с колата?

Отворих очи. Дочух стъпки, отваряне и затваряне на врата, шум от двигател.

— Саймън! — изкрещях, изправяйки се на крака. Заобиколих минивана и се понесох към колата. — Саймън!

Субаруто напусна мястото на паркинга и пое към главния вход. Колкото по-бързо тичах, толкова повече се увеличаваше скоростта му. Дадох си сметка, че няма да го настигна, ако тичам след него, затова свих рязко вляво и хукнах по ливадата, която делеше паркинга от улицата.

Когато усетих паважа под краката си, скочих право напред, към двойната жълта линия. Затворих очи, покрих с длани лицето си и се приготвих за удара… но субаруто удари спирачки и бронята му спря на сантиметри от коленете ми.

— Саймън! — Заблъсках по предния капак с две ръце, докато тичах към мястото на шофьора. Дръпнах дръжката, но вратата беше заключена. — Ей! — опитах се да се усмихна, когато той ме погледна объркан през затворения прозорец. — За малко да тръгнеш без мен.

Зара се протегна към него, сложи ръката си на бедрото му и му зашепна нещо на ухото.

— Саймън! — Затропах с ръце по прозореца. — Моля те, отвори вратата!

Той се обърна към нея. Държеше се така, все едно изобщо не ме чува.

Заблъсках с юмрук по прозореца. Когато отново не ми обърна внимание, тичешком обиколих наоколо и се втурнах към банкета. Събрах колкото камъни можех да нося, побягнах обратно към колата и започнах да ги хвърлям по задното стъкло. На четвъртия път стъклото се пропука. Петият камък, не по-голям от кубче лед, проби дупка.

— Саймън! — изкрещях през малкия отвор. — Аз съм, Ванеса.

Той замръзна.

— Махни се оттук!

Сърцето ми се сви.

— Саймън, моля те…

— Махай се.

Отстъпих настрани, когато отблъсна Зара от себе си. После отвори вратата откъм нейното място и й изкрещя да излиза.

— Скъпи, какво правиш…

— Вътре имат нужда от теб, Зара — казах високо, така че Саймън да ме чуе. — Трябва да вървиш.

Тя се обърна към мен, а късата й розова пола се диплеше от лекия бриз.

— Ванеса — каза тя и гласът й се вряза в слуха ми като джобно ножче.

Не й отговорих. Само напрегнах всичките си сили, за да издържа на погледа й.

— Гаджето ти е сладко — продължи тя, отстъпвайки от Саймън. — Не е кой знае колко вярно… но пък е сладко.

Не отстъпих нито крачка, когато приближи към мен зад колата. Застана толкова близо, че усетих аромата на парфюма й с дъх на ванилия, после се наклони към мен, усмихна се и прошепна една-единствена дума.

— Бау!

Ръцете на Саймън ме обгърнаха, преди да падна на земята.

— Кейлъб — прошушнах, когато я видях да прекосява ливадата. — Той е още там.

Саймън скочи в субаруто и го премести отстрани на пътя, после излезе от колата и взе ръката ми. Двамата се втурнахме след нея и не я изпускахме от очи, като в същото време гледахме да сме на безопасно разстояние. Тя спря само веднъж и вирна глава, сякаш се ослушваше. След няколко секунди продължи напред и влезе в училището.

— Опитах се да го предупредя.

Двамата със Саймън рязко се извърнахме. Кейлъб стоеше зад нас, все така стиснал своя айпод. Лицето му лъщеше, а ризата му беше потъмняла от пот.

— Казах му каква е — продължи той. — Казах му какво прави.

Саймън ме погледна, после пристъпи към него.

— На кого, Кейлъб? На кого си казал?

Лицето му се сгърчи и по бузите му се затъркаляха сълзи.

— На Марк — прошепна. — Снощи той казал, че я обича.