Сирена

Глава 15

На следващата сутрин, когато се събудих, сърцето ми блъскаше в гърдите и ми се биеше свят. Стиснах очи и тялото ми се напрегна в очакване на обичайната картина как стоя на ръба на скалата, точно над океана, или другата, която ме спохождаше по-отскоро — как Джъстин протяга към мен ръце, покрити с петна от натъртвания. Това беше първото, което ми се явяваше сутрин, поне когато успявах да поспя за кратко през нощта.

— Ехо.

Отворих очи.

— Добре ли си?

Забелязах глобуса в ъгъла, Менделеевата таблица на срещуположната стена… и Саймън, притиснал устни към голото ми рамо.

— Колко е часът?

— Девет — нежно отговори той. — Мога да остана в леглото цял ден, но май е по-добре да разчистим кухнята, преди Кейлъб да се е събудил.

Кимнах, докато той се измъкваше от леглото, и се опитах да възстановя събитията от миналата нощ. Колкото и да е странно, не чувствах нито вина от факта, че бяхме преминали доскоро здравата и непоклатима граница между приятели и нещо-повече-от-приятели, нито пък смут от това, че нямах представа докъде ще ни отведе всичко това. Не бях и парализирана от потрес или разкаяние, задето бях направила нещо толкова необмислено и неестествено за мен, при това с единствения човек, когото не бих искала да изгубя.

Онова, което ме накара да зарея поглед към езерото през прозореца, вместо да чуруликам безгрижно, бе фактът, че минаваше девет. Девет часа сутринта, а аз не преживявам наяве кошмарите, които са ме споходили през нощта. Това на свой ред означаваше, че за първи път от дълго време насам съм спала непробудно цели осем часа.

— Май сме закъснели.

Обърнах рязко глава към Саймън.

— Закъснели ли сме?

Той стоеше зад затворената врата на стаята с вирната глава и наострени уши. Тогава и аз го чух: тракане на чинии, идващо от долния етаж.

Изскочих от леглото и навлякох дрехите си, чудейки се какво ли би си помислил Кейлъб, когато ни види да влизаме заедно в кухнята. Предполагах, че ще бъде шокиран, защото мисълта ние двамата със Саймън да сме двойка не би хрумнала на никого, но в същото време се надявах това да не го нарани. Ами ако нашата току-що родила се връзка отвори у него още незараснали рани и събуди болезнени спомени за Джъстин? Ами ако се почувства предаден и избяга отново? Ами ако…

— Яйца?

Замръзнах на прага на кухнята. Дори Кейлъб да беше шокиран, наранен или предаден, той поне не го показваше. Сега седеше край масата, почистена от керамичните парчета на счупената чаша, които двамата със Саймън бяхме зарязали неприбрани миналата нощ, закусваше и четеше.

— Ако някой иска, на печката са — продължи Кейлъб, без да вдига очи от книгата. — Портокаловият сок е в хладилника.

Взех чашата с портокалов сок, която ми подаде Саймън, и седнах срещу Кейлъб. Той беше отмил тъмната боя от косата си и сега, след като си беше отспал и се беше нахранил, вече изглеждаше много по-силен и здрав.

— Доста рано е — каза Саймън. — Сигурно още се чувстваш уморен. Не искаш ли да поспиш?

— Не — отговори Кейлъб, затваряйки книгата.

Придърпах към себе си тома от „Пълна история на Уинтър Харбър“, когато Кейлъб я остави настрана. Прелистих страниците, търсейки сведения за необичайни метеорологични условия на територията на Уинтър Харбър, необичайни смъртни случаи и ухилени жертви.

— Смятам, че освен да се обадим в полицията, трябва и лично да се изправим лице в лице срещу нея.

Саймън седна до мен.

— Още е рано да се обаждаме в полицията. Засега само я подозираме, нямаме никакви доказателства срещу нея. Пък и как бихме могли да й се противопоставим? Какво ще й кажем? „Ей, Зара, знаем какво направи това лято“?

— Нещо подобно — каза Кейлъб. — Ванеса може да дебне около тях, преструвайки се на туристка с видеокамера, за да увековечим гузното й лице.

— Кейл — намеси се търпеливо Саймън, — разбирам, че си ядосан, но все пак трябва внимателно да обмислим всичко. Ако прибързаме, може да я изплашим и да не получим необходимите отговори. Освен това ти сам каза, че няма как да се доближиш, защото тя ти бърка в мозъка. Какво те кара да мислиш, че ще успееш да говориш с нея?

Двамата продължиха да спорят, докато аз преглеждах историческите книги. По всичко личеше, че Оливър знае много за Уинтър Харбър — изследванията му се простираха векове назад, но в тях нямаше спомената и думичка за загадъчни удавници, изхвърлени на брега. Търсех и нещо за фамилията Марчанд, но единственото, на което попаднах, беше кратко съобщение за откриването на ресторанта „Рибената чорба на Бети“.

— Защо пък да не поговоря с Пейдж? — казах на глас няколко минути по-късно. И неволно се изчервих, когато двамата се обърнаха към мен. Независимо за какво говорехме в момента, от главата ми не излизаше въпросът дали Саймън мисли за изминалата нощ всеки път, когато ме погледне, и дали Кейлъб се досеща какво се е случило между нас.

— Те двете не са ли много близки? — попита Кейлъб.

— Точно затова искам да говоря с нея — отговорих. — Ти обаче не се притеснявай — няма да кажа и дума за вчера или за Джъстин. Пейдж и без това е доста приказлива и не мисля, че ще се наложи много да разпитвам, за да разбера дали Зара се държи по-особено напоследък.

— Този план ми се вижда добър.

— Я чакай малко — прекъсна ни Саймън и стрелна с поглед Кейлъб. — Аз не искам — ние не искаме — да правиш нещо, което ще привлече вниманието върху теб.

Аз също не исках прекалено да се набивам на очи, но нещо ме караше да мисля, че днес ще се справя с тая задача много по-добре, отколкото бих го направила преди двадесет и четири часа.

— Всичко ще мине гладко. Ще отида при тях тази сутрин, когато и двете са на работа. Зара не може да ми направи нищо на публично място, където има толкова много хора.

— Добре тогава — каза Саймън след кратка пауза. — Само че и ние идваме с теб. Няма да се делим един от друг, докато не разплетем този случай.

— Съгласна съм — казах.

— Отивам да си заредя айпода. — Кейлъб стана от масата и погледна Саймън. — И ти трябва да вземеш своя.

Когато Кейлъб излезе, двамата със Саймън мълчаливо разчистихме масата. Чудех се дали не ми е бесен, задето исках да говоря с Пейдж, или — още по-лошо — не съжалява за онова, което се случи между нас миналата нощ. Опитах се отново да си възвърна онова присъствие на духа, благодарение на което успях да действам толкова решително само преди няколко часа. Сега просто трябваше да го попитам какво става. Ще му задам въпроса дали съжалява за станалото и когато той потвърди, ще му кажа, че за мен няма проблем да си останем приятели. Всичко ще си остане постарому, ако той иска така.

Пуснах миялната машина и го погледнах. Стоеше облегнат на кухненския плот и ме наблюдаваше. И аз се опрях на плота, за да се овладея и да не му се хвърля на врата. Останах така, докато той не протегна ръка.

— Ванеса — каза той, притегляйки ме към себе си, — снощи беше…

— Така е — отвърнах с облекчение. — Радвам се, че и ти мислиш така.

Той ме гушна и опря брадичка на темето ми. Когато заговори отново, гласът му беше особено нежен.

— Но въпреки това мисля, че… не бива да допускаме да се повтори. Поне засега.

Отначало отмалях, после се отдръпнах от него.

— Не казвам, че изобщо не бива да се повтаря — продължи бързо той със загрижено изражение. — Повярвай ми. Но като че ли стана прекалено скоро и може да дойде в повече на Кейлъб. Ще се намразя, ако заради мен се почувства още по-зле, отколкото е в момента.

Убедена, че това е само благовиден предлог, с който прикриваше истинската причина, и че в действителност съжалява за станалото, аз се опитах да намеря аргументи за обратното. Така и не успях обаче. Защото той беше прав: Не беше честно. Каквито и да бяха моите желания и пориви в момента, Кейлъб и без това преживя достатъчно — ние само бихме му напомняли за неговата загуба.

— Трябва да тръгвам — казах най-после. — Ще взема един душ и ще се върна.

Той отвори уста, за да каже още нещо, но преди да успее, аз вече бях навън.

Прекосих тичешком задния двор на Кармайкъл, после нашия, без да обръщам внимание на ранното оживление по езерото или на моя разбунтувал се стомах. Може и да не сме случили най-подходящото време… но това не означава, че сме направили грешка. И определено няма причина случилото се да не се повтори никога вече. Двамата със Саймън не биваше да изпитваме вина или съжаление, или…

Заковах се на място. Тъкмо бях минала по верандата и влизах в къщата, когато тя ми се стори необичайно тиха. Не си спомнях да съм изключвала телевизора и радиото… но може би причина за това е, че бях твърде развълнувана, когато се видях със Саймън в библиотеката вчера. Убедена, че е станало точно така, продължих към кухнята.

— Добре ли спа?

Замръзнах на вратата.

— Мамо!

Седеше на кухненската маса с отворен пред нея лаптоп. До чашата с кафе беше нейният смартфон „Блекбъри“ и ключовете за колата. Тя гледаше съсредоточено в екрана на компютъра, сякаш четеше нещо много важно, и не ме поглеждаше.

— Чух, че нощес е имало страшна буря. Знам колко мразиш бурите и съм сигурна, че не си мигнала.

— Какво правиш тук?

Тя взе чашата с кафе, облегна се на стола и ме погледна.

— Нали ти казах, че съм добре? Надявам се, че не си отложила някоя важна среща, за да дойдеш дотук и да ме отведеш обратно в Бостън, защото няма да тръгна с теб.

Устните й със съвършено положен гланц се извиха.

— Вярно, каза ми, че си добре. Също така ми каза, че спиш непробудно. Затова, предполагам, можеш да си представиш изненадата ми, когато пристигнах днес на разсъмване и видях колата на баща ти не пред нашата къща, а пред съседите.

— Прибрахме се късно — казах с пламнало лице. — Поканиха ме на вечеря и понеже вече валеше, беше по-удобно да спра там, отколкото пред нас.

— Те? — Чертите на мама видимо се отпуснаха. — Господин и госпожа Кармайкъл са се върнали от Върмонт значи.

Сведох поглед.

— Ванеса?

— Не са… Обаче не е това, което си мислиш. — Макар да беше точно това, което тя си мислеше. — Заспали сме, докато гледахме филми.

— Извини ме, Ванеса, не съм спала цяла нощ и тази сутрин изпих само една чаша кафе. Затова искам да се уверя, че правилно съм те разбрала. — Тя вдигна поглед към тавана. — Твърдиш, че след като в продължение на седмици ме караше да се притеснявам, задето си сама в къщата, и като връх на всичко вчера не ми позвъни, както обеща, нито отговаряше на моите обаждания цял ден, си съвсем добре? Казваш, че се чувстваш достатъчно добре, та цяла нощ да гледаш филми със Саймън Кармайкъл, при условие че брат му е отговорен за…

— Не го казвай! — Пристъпих напред в кухнята. — Кейлъб не е виновен за онова, което се случи с Джъстин. Той я обичаше повече от всичко. Не е направил нищо, с което да я нарани.

— Моля те, Ванеса. Очевидно да прекараш сама толкова дълго в тая дивотия си казва думата. Ако Кейлъб и сестра ти са имали някакъв вид връзка, тя се е превърнала в абсолютна катастрофа и за двамата. И вече не е от никакво значение. Ако си въобразяваш, че онова между теб и Саймън, каквото и да е то, е нещо по-различно, със съжаление трябва да ти кажа, че си едно много объркано малко момиче.

Вторачих се в нея.

— Къде е татко?

Тя опря ръка със съвършен маникюр в челото си.

— Баща ти е в Бостън.

Прекосих решително кухнята и грабнах телефонната слушалка от стената.

— Какво правиш? Разговорът ни още не е приключил!

— Татко ще ме разбере — отговорих, докато набирах трескаво номера. — Той не е дошъл, защото знае, че имам нужда от време. Беше наясно, че точно така трябва да постъпя. А след като ти още не схващаш това, може да се опита да ти го обясни пак.

Обърнах й гръб, когато телефонът от другата страна на линията иззвъня. Позвъни веднъж, два пъти, три пъти. След шестото позвъняване затворих и опитах отново.

— Не отговаря. — Това не беше въпрос.

Затворих, минах мълчаливо покрай нея и излязох от кухнята.

— Нямам намерение да ходя никъде — извика след мен тя. — Ако си решила да останеш тук цяло лято, нямам нищо против. На кея може да се организира чудесен офис.

Грабнах сака си от спалнята на първия етаж и го замъкнах в банята. Взех набързо душ, но отделих повече от обичайното време за обличане. Досега никога не обръщах внимание на това какво обличам, когато излизахме със Саймън, но днес беше различно. Аз вече бях различна. И исках той да разбере това, независимо че се налагаше да стоим далеч един от друг поради стеклите се обстоятелства. Освен това, ако научих нещо, докато гледах как Джъстин се кипри за безбройните си срещи, то бе, че от подходящите дрехи и грима зависи дали ще оставиш неизличим спомен, или изобщо няма да те запомнят.

Друг беше въпросът, че на тръгване от Бостън не подозирах как в един момент в Мейн ще ми се наложи да облека нещо различно от дънки, къси панталони, тениски и пуловери. Тъй като възможностите ми бяха ограничени, накрая се спрях на чифт чисти дънки, бяла блуза без ръкав и пурпурна жилетка. При обувките също нямах голям избор, затова единственият вариант беше да сменя маратонките с джапанки. Изсуших косата си със сешоар, а накрая си сложих спирала и гланц за устни — носех ги в чантата си само защото Джъстин настояваше да са ми винаги подръка.

Когато бях готова, се погледнах в огледалото над мивката. Очаквах да видя отново припламванията на сребърната светлина около отражението си, както стана сутринта, когато Саймън дойде вкъщи и двамата отидохме на пристанището в Уинтър Харбър. Нищо такова обаче не се случи и аз се почувствах едва ли не разочарована.

Когато се върнах в кухнята, мама продължаваше да седи на масата. Даже не вдигна поглед от лаптопа, докато минавах покрай нея.

— Нямам намерение да те приковавам за леглото с вериги, за да те принудя да останеш. Но поне можеш да ми кажеш къде отиваш.

Спрях се на вратата с ръка върху дръжката. Това ли било? Даже с татко имахме по-големи разправии, когато не беше доволен от онова, което правя.

— В ресторанта на Бети — отговорих, без дори да се обръщам.

Тя отпи от кафето си.

— Вечерята е в шест часа. Обади се, ако ще закъсняваш.

Отворих уста да кажа, че ще се върна, когато реша, и че не е проблем да ям и сама… но после се отказах. Имаше поне няколко души, чиято компания бих предпочела пред тази на майка ми, но мисълта, че тя ще е тук — че изобщо някой ще е тук — когато се върна, не беше чак толкова ужасяваща.

Когато пристигнах, Саймън и Кейлъб вече бяха готови и ме чакаха на верандата отпред.

— Съжалявам, че се забавих — казах, ускорявайки ход, — но имах неочакван посетител.

Саймън погледна към алеята пред нашата къща. Очите му се ококориха, когато видя беемвето.

— Не се притеснявай. Никъде няма да ходя… поне засега. Предполагам, искала е лично да се увери, че все още не съм изпаднала от планетата. — Погледнах зад Саймън, към Кейлъб. Той седеше на плетения стол със затворени очи, а главата му се полюшваше. — Добре ли е?

— Така мисля. Очевидно смята, че Green Day27 ще му помогнат да се оправи.

Пътувахме мълчаливо през целия път към града. Кейлъб слушаше музика от айпода си и гледаше през прозореца на задната седалка. Саймън следеше пътя пред себе си, докато шофираше. Аз обмислях какво да попитам Пейдж и колкото повече наближавахме ресторанта на Бети, толкова по-неуверена се чувствах. Едно е да си представям как разговарям с нея в присъствието на Зара, докато съм в безопасност в кухнята на семейство Кармайкъл, и съвсем друго — наистина да го направя.

— Я гледай! — възкликнах, когато завихме по главната улица. Едва я познах — по тротоарите беше необичайно тихо за такъв слънчев ден, а опънатите над платното жълти транспаранти обявяваха първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортния и спа комплекс „Фар“. — Какво ще рече това „първогодишен“? — попитах. — Със семейството ми от години ходим на фестивала „Северно сияние“?

— Тази година за първи път е спонсориран от „Фар“ — някак примирено отвърна Кейлъб. — Тая сутрин в „Херълд“ имаше статия за това. Пишеше, че фестивалът ще привлече хиляди посетители от цяла Нова Англия и ще бъде най-добрият досега, защото щял да съчетае традициите с нови вълнуващи състезания, игри и забавления.

— Започва след седмица — спокойно каза Саймън, когато минахме под един от транспарантите.

Той не спомена нищо повече, но аз знаех какво си мисли. За една седмица можеше да се случи много. След всички тия трупове по брега и масово напускащите семейства, изплашени за своята безопасност, когато запалеха светлините в първия ден на фестивала, в градчето можеше да не е останал никой.

— Остави колата на главния паркинг — казах, когато наближихме заведението на Бети и русалката над главния вход започна да се вижда ясно. — Персоналът паркира отзад.

Саймън направи както му казах, намали скоростта и отвори прозореца си, когато стигнахме входа.

— Имате ли резервация?

— Здрасти, Гарет — надвесих се към прозореца и аз.

— Ванеса! — Той отпусна клипборда със списъка с резервации и се усмихна. — Здравей! Изпусна страхотен концерт онзи ден. На работа ли идваш?

— Всъщност по-скоро да си взема чека със заплатата. Има ли проблем, ако оставим колата тук, докато изтичам?

Усмивката му се стопи, когато чу множественото число. Той погледна в списъка, после се извърна назад към паркинга.

— Мисля, че няма да има проблем.

— Благодаря! Страхотен си.

— А между другото… — Той се наведе и ме погледна през отворения прозорец на Саймън, тъкмо когато се готвехме да продължим. — Тая вечер се каним да излизаме цяла тайфа. Ти искаш ли да дойдеш? Преди това може да хапнем някъде.

Опитах се да се усмихна, когато Саймън заби поглед надолу.

— Звучи страхотно… но не мисля, че ще успея да дойда точно тази вечер.

Погледът му небрежно мина през Саймън, докато се изправяше.

— Добре тогава. Може би някой друг път.

Намерихме свободно място в дъното на паркинга, далече от прозорците в главната зала на ресторанта. Обърнах се към Саймън, без да съм сигурна дали трябва да му давам обяснение за предложението на Гарет и дали това изобщо го интересува.

— Така — каза той, още преди да съм решила. — Прави каквото смяташ, че трябва да се направи, но го направи бързо. И се връщай веднага тук, ако нещо те притесни.

— Така ще направя — казах. — Обещавам.

Ръката на Кейлъб се подаде между седалките.

— Aerosmith28 — каза той, размахвайки портативен CD плейър към Саймън. — Стара школа, но пък вечна.

Измъкнах се от колата и прекосих бързо паркинга. Докато вървях, си преговарях за последно какво точно трябва да питам Пейдж, като например дали знае къде е била вчера Зара, дали тя се държи странно напоследък и не е ли споменавала нещо за последното си гадже тези дни. В главата ми обаче цареше пълен хаос и не можех да мисля трезво.

А това, че първо срещнах Зара, никак не ми помогна. Беше в салона до фоайето и тъкмо взимаше поръчката на млада двойка. Говореше и се усмихваше така, сякаш нищо особено не се е случило, сякаш само преди по-малко от двайсет и четири часа не се беше опитала да промие мозъка на поредната си жертва и да я съблазни. Главата ме заболя в мига, в който я зърнах, но този път и стомахът ми се сви.

Приклекнах зад стойката на салонния управител, докато Зара се обърне на другата страна, за да обслужи следващите клиенти, после огледах салона. Нито следа от Пейдж. Грабнах един наръч менюта и прикрих лицето си с тях, после притичах покрай вътрешната стена на салона и влетях през вратата на кухнята.

— Луис, къде е Пейдж? — Втурнах се към кухненския плот, където стоеше той.

— Добро утро и на теб, скъпа. — Ножът му кълцаше моркови и дебелите кръгли шайби летяха по целия плот. — Не, връщам си думите назад. Всъщност утрото никак не е добро. Точно обратното. Хубавата госпожица Пейдж си взе болнични за първи път, откакто се помня.

— Болна ли? — Сърцето ми подскочи. — Какво й е?

— Аз съм главен готвач, а не лекар. Знам само, че тя не е тук, а издънката на Сатаната заплашва да ме прати в ада вече трети път.

— Луис! Приготвят ли се вече тези яйца на очи?!

Погледът ми се стрелна към летящата врата на кухнята, после обратно към Луис.

— Не се давай!

Изтичах през задната врата и после покрай колите на персонала. Червеният миникупър беше паркиран точно до контейнера за смет. Надникнах през стъклото на шофьора и се почувствах обнадеждена, когато не видях атласа и купчината дрехи. Изглежда, Зара си беше взела почивен ден от преследването.

— Какво става? — попита Саймън, когато отворих рязко предната вратата на колата. — Тя там ли е?

— Да — отговори Кейлъб.

Погледнах Саймън, после се обърнах към задната седалка. Кейлъб продължаваше да слуша музика от айпода си, но се беше изхлузил надолу по седалката. Очите му бяха разширени, а дишането — учестено.

— Тя е тук — добави той. — Чувам я.

Долната му устна трепереше, а тънка струйка пот се спускаше от темето по врата му. Той беше на стотина метра от нея, деляха ги няколко стени от дърво и бетон, но въпреки това се беше превърнал отново в изплашения до смърт Кейлъб, който бяхме открили предишния ден. Сякаш в момента Зара стоеше край колата и му се усмихваше.

„Ванеса…“

Очите ми се разшириха също като неговите.

„Тя не е приключила още… Няма да спре, докато не го има… или докато ти не я спреш…“

Обърнах се към Саймън.

— Налага се да тръгваме.

— Накъде?

— Към тяхната къща. — Очаквах Кейлъб да се възпротиви, но той просто си пое рязко дъх и каза: — Сега!