Сирена

Глава 12

Седях в паркираното волво и наблюдавах как две малки момиченца заедно с майките си бързат към спряния наблизо джип.

— Това е публикувано в „Глоуб“, Ванеса! В „Глоуб“! При теб всеки ден умират хора, а аз трябваше да го науча от един бостънски вестник! Защо не ми се обади?

Момиченцата носеха еднакви летни жълти рокли и стискаха в ръце книжки с картинки. Преди десет години това можехме да сме аз и Джъстин. Стомахът ми се сви при тази мисъл.

— Надявам се не прекарваш толкова много време със Саймън, че да не си даваш сметка какво става около теб. Няма да позволя някое от момчетата на семейство Кармайкъл отново да изложи на риск моя дъщеря, разбираш ли какво ти казвам?

— Мамо, аз съм добре. — Отклоних поглед от момиченцата и хванах дръжката на вратата. — Всички тези злополуки са случаи на удавяне, а ти знаеш, че аз не влизам във водата.

— И сестра ти не скачаше от скалите, преди да се забърка с Кейлъб.

— Извинявай… татко там ли е? Исках да го питам нещо за крана на чешмата в кухнята.

— Последния път, когато предадох слушалката на баща ти, ти го използва да свърши твоята мръсна работа. Сега ще говориш с него, след като ние двете приключим.

Намръщих се. Наистина имах нужда да поговоря с Големия бащица, да му разкажа за всичко, което се случи тук, за това, че съм по-уплашена отвсякога, защото няма с кого да го споделя… Но не бих издържала още двайсет минути на телефона с майка. Пък и Саймън ме чакаше.

— Както и да е. И без това трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. — Прекъснах връзката, още преди да е успяла да възрази. После изключих звука на мобилния си телефон и забързах към библиотеката на Уинтър Харбър.

— Ванеса, толкова съжалявам — каза Саймън, когато стигнах сутерена. Той стоеше там и ме прегърна набързо, когато приближих. — Представа нямах, че ще отсъствам толкова време. Ти как си? Всичко наред ли е?

— Добре съм — отговорих, давайки си сметка, че ръцете ми продължават да треперят от вълнение, дори когато той ме пусна. — Положението сега не е толкова страшно.

Нещо проблесна във въздуха и той сведе лице надолу, но аз не успях да разгадая изражението му в сумрака на приземния етаж.

— Как върви твоето изследване? — попитах. — Успя ли да стигнеш до някакви отговори?

— Всъщност, да. — Той разгъна един метален сгъваем стол за мен, преди сам да седне. — Колко пъти имаше буря, откакто заминах?

— Четири. — Дори не се наложи да се замислям. Сега небето притъмняваше и наоколо ставаше непрогледно като нощ поне веднъж дневно.

— А можеш ли да се досетиш колко пъти имаше буря в Ашвил? Ами в Гулдсбъро и Кория?

— Четири? — опитах се да налучкам аз.

Той ме погледна.

— Нито веднъж.

— Но тия градове са само на няколко километра от тук.

— Във всеки от градовете в радиус сто и шейсет километра от Уинтър Харбър всеки ден е слънчево и температурата не пада под двайсет и един градуса.

Очите ми пробягаха по колонките с данни за температурата и атмосферните условия, записани в тетрадката, която ми подаде.

— Нищо не разбирам. Бурята обикновено не трае дълго, но затова пък е ураганна. Как е възможно да е само тук?

— Нямам представа. — Той затвори тетрадката. — Това, което обаче знам със сигурност, е, че бурите се зараждат и вилнеят точно над Уинтър Харбър — и единствено в него.

— Това не е ли невъзможно от научна гледна точка?

— Чак невъзможно — не, но е малко вероятно. И за съжаление времето не е единственото, което трябва да се вземе предвид. — Той придърпа към себе си дебела черна папка и я прелисти отзад напред. — Тогава не го споменах, защото и без това бяхме преживели достатъчно за един ден, но когато полицаите оглеждаха брега при Кемп Хероуин, споменаха и за други такива случаи.

Намръщих се. В онзи ден Саймън искаше да ме предпази от повторната гледка на удавника, затова ме накара да остана в колата, докато отведе полицаите на брега. Каквото и да беше чул от тях, го е обмислял сам през тези четири дни.

— Отначало предположих, че говорят за жертвите от предишните няколко седмици — продължаваше Саймън, — но после започнаха да валят дати. Юни 1970 г., август 1975 г., септември 1983 г., май 1987 г., август 1989 г. Когато ги попитах за какво става дума, те само казаха, че не им се е случвала кризисна ситуация от чак такава величина, но през годините е имало и други подобни инциденти.

— Не си спомням да съм чувала за нещо такова досега.

— Аз също. А в старите броеве на „Уинтър Харбър Херълд“ не пише нищо за връзка между атмосферните условия и нещастните случаи. — Той обърна папката към мен и я плъзна по масата. — Погледни това обаче.

— Това е от май 1987. — Той побутна към мен още една папка. — Този е от юни 1992 г. „Джак Флайшмън, двадесет и девет годишен, е открит да лежи безжизнен върху сърфа си при Лонг Уорф, усмихнат широко от ухо до ухо.“

— Май 1998 г. „Винсент Крю, двадесет и двегодишен, е намерен мъртъв близо до Бийкън бийч с все още привързани към краката водни ски и замръзнала на лицето усмивка.“

— Юли 2003 г. „Лукас Финк, тридесет и една годишен, се е гмуркал при кея Ашауаф в деня, когато бреговата охрана го открива удавен да плува на повърхността с лице надолу, все още усмихнат на това, което е видял в дълбините през последните мигове от живота си.“

Вдигнах очи към Саймън и забелязах, че той също ме гледа.

— Всички жертви са се усмихвали широко.

— Също като Том Конъли — казах, припомняйки си името на мъжа, когото бяхме открили. Не бях чела статията в „Херълд“, но името му се наби в главата ми от заглавието на първа страница.

Саймън вдигна друга папка от купчината на пода край него.

— Този случай е от миналата година и най-много ме тревожи.

От пръв поглед разпознах трите халки на долната устна.

— Макс Хокинс, двадесет и три годишен, любител на музиката, киното и планинското колоездене. Намерен мъртъв на пристанището при „Рибената чорба на Бети“ с широка усмивка на лицето, сякаш току-що е изял цяла чиния от специалитета на заведението. — Саймън ме погледна. — Ние с Кейлъб се запознахме с него, когато веднъж ловяхме риба на пристанището, и тримата си поговорихме. Не може да се каже, че беше особено щастлив и никога не се усмихваше. Никога.

— Саймън… — Пулсът заблъска в ушите ми, докато гледах същата снимка, която бях видяла за първи път само преди два дни. — Когато онзи ден каза, че няма как да не познаваш Зара, какво имаше предвид?

Той се облегна назад, видимо учуден от въпроса.

— Предполагам, искал съм да кажа, че тя не позволява да я подминеш току-така.

— Как точно? — настоях. — Какво прави, за да не я забравиш?

Той сви вежди, озадачен защо ми е да знам това, и то точно в този момент.

— Ами най-малкото тя е същинска красавица.

Сведох поглед към снимката на Макс, благодарна, че сумракът на сутерена прикрива пламналото ми лице.

— Но нейната красота е такава, че по-скоро отблъсква и притеснява хората. Също като да отидеш в Музея на изобразителното изкуство и през цялото време да си на тръни, защото охраната дебне всяко твое движение. Тя си дава сметка за това и никак не се притеснява да се възползва от него, за да получи каквото иска.

— И какво иска тя?

— Главно внимание.

Погледнах към папката и погледът ми попадна върху датата на смъртта на Макс.

Тринадесети септември. Един ден след като Зара е скъсала с него.

— Познаваш ли момче на име Ксавие Купър? — попитах колебливо. — А Тревър Клемп? Или Ерик Паркс?

— Никое от имената не ми говори нещо. — Той се наведе напред. — Какво става, Ванеса?

— Нищо. Сигурна съм, че не е нищо особено.

— Нали не забравяш кой седи срещу теб? — Очите му срещнаха моите. — Господин Наука. Всяко нещо трябва да се вземе предвид, дори по-късно да отпадне от картината.

Дали наистина имаше нещо общо? Или той щеше да си помисли, че е пълен абсурд да съществува връзка между едното и другото? Ами ако в тоя случай ревността беше стигнала твърде далеч?

— Зара има албум — изтърсих, преди да успея да премисля добре, — в който са всичките й любовни завоевания. Там записва датата на началото и края на всяка своя връзка, води си кратки бележки за дните между тях и пази по някакъв спомен — стръкче трева, салфетка, кутийка от ментови бонбони — такива неща.

— Не предполагах, че е толкова сантиментална.

— Изобщо не е — казах. — Тя ходи с всяко от тези момчета, докато то не й се обясни в любов, после го зарязва.

— Нещо като безкрайна игра на гоненица, така ли?

— Нещо такова.

— Добре тогава… Това е нещо ново, но не е кой знае каква изненада. Какво общо има нашият случай с това? — кимна той към папките с вестници.

— Ксавие Купър е бил първото й гадже. Започнали са да излизат през май и са се разделили през август. На осемдесет и третия ден от връзката им той й е дал картичка, на която пишело, че я обича. На осемдесет и четвъртия ден тя е спряла да му говори.

— Значи е престанал да се мярка около пристанището някъде към средата на август — замислено каза Саймън.

— Следващите са Тревър Клемп и Ерик Паркс. — Замълчах. — Също и Макс Хокинс.

Той погледна избелялата снимка на Макс в „Херълд“.

— Излизали са деветнайсет дни. На дванайсети септември й е казал, че я обича.

Той проследи погледа ми към датата на смъртта под снимката на Макс във вестника.

— А на тринайсети септември откриват тялото му до „Рибената чорба на Бети“.

— Не казвам, че тя е причина за смъртта им, или че заради нея са посегнали на живота си… — Поклатих глава. — Или пък наистина е така. Не зная. Но Макс е мъртъв. Ксавие — също. Тревър и Ерик може и да са мъртви, може и да не са. А Макс се е усмихвал в смъртта си…

— Също като Том Конъли.

— А може би и като всички останали?

— Ами Орин Уилкинсън? — каза той. — А Винсънт Крю? Какво ще кажеш за всички тези хора, които са намерени мъртви през седемдесетте и осемдесетте години, още преди Зара да е била родена?

— За тях не знам.

Той протегна ръка през масата. Задържа я точно над моята, после я спусна на сантиметър от нея.

— Ами Джъстин? — попита с тих глас той. — Най-напред откриха нея.

Забих очи в ръката му, в поддържаните му нокти, в лекото удебеляване при ставите.

— Ти си била там, нали? Видяла си я?

— Тя не се усмихваше — отговорих на следващия му въпрос, преди още да го е задал.

Той се облегна назад.

— Не казвам, че Зара няма нищо общо с всичко това. Албумът е много интересно доказателство, а и не се съмнявам, че тя е способна да направи всичко, което си науми. Но въпреки това остава въпросът за бурите, за приливите, за излязлата от контрол атмосферна дейност…

— И Кейлъб беше там.

Той замълча.

— Какво?

— Кейлъб също го имаше в албума. Беше последният от всички и единствен без отбелязана дата за край на връзката.

— Но Кейлъб не можеше да понася Зара. Да не говорим, че си беше загубил ума по Джъстин.

Нямах желание да го казвам, защото наистина не исках да съществува дори капчица истина в намека за връзка между Кейлъб и Зара, но трябваше. Нищо не печелехме, отричайки факта, че не сме знаели всичко за своите брат и сестра, въпреки че доскоро бяхме убедени в противното.

— Джъстин не е кандидатствала в „Дартмут“ — напомних му.

Той ме погледна, а клепачите на очите му потрепваха леко, докато се опитваше да смели последната порция информация, която на пръв поглед нямаше нищо общо с всичко останало. В помещението цареше такава тишина, че можех да чуя жуженето на единствената гола крушка, която висеше от тавана.

И двамата подскочихме, когато неговият мобилен телефон започна да звъни и да вибрира едновременно, плъзгайки се по металната маса.

— Ало — отговори на повикването той. После стана и отиде под малкото прозорче в горния край на отсрещната стена. — Кейлъб?

Погледнах некролога на Макс.

— Кейлъб, ако си ти, не затваряй! Ще намеря място, където връзката е по-добра. — Той ми махна да го последвам, преди да изчезне нагоре по стълбището.

Нетърпелива да се махна час по-скоро от мрачния сутерен, аз затворих папките, грабнах раницата на Саймън и побягнах нагоре по стълбите. Почти бях прекосила първия етаж, когато забелязах една библиотекарка да седи зад бюрото в приемната и преминах от бяг към бърза крачка.

— Съжалявам — казваше в този момент тя на мъжа пред себе си, — но ти вече си заел пет книги от библиотеката. Ако върнеш някоя, ще може да вземеш нова.

— Но… вие не разбирате… На мен тези книги ми трябват. Трябват ми, както тези, така и другите пет, които вече съм взел.

— Още веднъж ти казвам, че за съжаление такава е политиката на библиотеката, Оливър.

Спрях на крачка от тях. Не бях разпознала гласа, защото никога не го бях чувала — Оливър никога не говореше в ресторанта на Бети. Всички си обясняваха това мълчание с неговия опак характер и проблемите със слуха, неизбежни за възрастта му, но той, изглежда, чуваше прекрасно както себе си, така и библиотекарката.

През входната врата виждах, че Саймън вече е на паркинга и продължава да говори по телефона. Помислих си, че няма да е зле да го оставя да поговори с брат си насаме няколко минути. Стрелнах се зад една редица книжни лавици и забързах към страничното крило. Когато спрях в другия край, Оливър беше само на няколко крачки от мен. Надзърнах в пролуката между книгите и видях, че не носи слуховия си апарат.

— Наясно съм с правилата в библиотеката, разбира се — казваше той в този момент. — Те са все същите през последните седемдесет години, откакто живея тук. Но ви моля да направите едно изключение.

— Веднъж направих изключение заради теб! Ти загуби три от книгите, а останалите върна с шест месеца закъснение. Освен това, ако веднъж наруша правилника, ще трябва да го правя и за всеки следващ читател.

Приклекнах, когато Оливър погледна най-напред през едното, а после и през другото си рамо.

— Не се засягайте, госпожице Мери — продължи той, обръщайки се към библиотекарката, — но и днес, както през повечето дни, аз съм единственият посетител тук. Не мисля, че е необходимо да разгласяваме нашата уговорка.

— Моля те, Оливър. Тук си има правила…

— Забелязвате ли какво става напоследък? — остро попита той.

Аз ококорих очи, а госпожица Мери стисна устни.

— Небесата ни атакуват. — Оливър опря ръце на бюрото и се наведе към нея. — Хора измират. А тия, които все още са живи, са в паника. И никой няма представа какво точно се случва — нито полицията, нито журналистите, а най-малко метеоролозите. На всичкото отгоре никой не търси в правилната посока.

Изражението на Мери преливаше от раздразнение през нервност до разкаяние, когато той постави трепереща ръка върху малката купчина книги между двама им.

— Историята се повтаря — каза той. — И за да разберем какво става сега, някой трябва да открие какво се е случило в миналото. Кога за последен път видяхте шефа на полицията в библиотеката?

— Оливър — внимателно започна Мери, — властите правят всичко по силите си. Много мило от твоя страна, че искаш да помогнеш.

— Не е мило — сряза я той, — а наложително. А вие не ми помагате.

Поклатих глава. Мери беше достатъчно търпелива, но той вече злоупотребяваше с търпението й.

— Върни предишните книги, Оливър — каза тя и насочи вниманието си към екрана на компютъра пред нея, — и аз с удоволствие ще ти дам тези.

Той впи поглед в нея. Но когато тя продължи да трополи по клавишите без нито една дума повече, той закуцука, отдалечавайки се от бюрото й с максималната скорост, която му позволяваше бастунът.

Приклекнах зад лавиците и запълзях обратно, по-далеч от погледите им. Не исках Оливър да ме види и да разбере, че съм чула разговора им. Но странното му избухване ме заинтригува, затова се надигнах да погледна между книгите как излиза.

Той спря при входа. После вдигна глава към тавана и леко я завъртя най-напред на едната, после на другата страна, сякаш се ослушваше за нещо… В библиотеката обаче цареше тишина.

— Внимавай — каза той най-накрая. Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах. — Внимавай много.

Сдържах дъха си, докато вратата се затвори след него, и изчаках да чуя колата му да преминава пред сградата, преди да забързам през страничното крило.

— Добре дошли в библиотеката на Уинтър Харбър! — светна в усмивка Мери, когато приближих. — Мога ли да ви помогна с нещо? Какво предпочитате — най-новите издания, или пък класическата литература?

— Всъщност — казах, опитвайки да се усмихна — познавам бегло човека, който беше преди малко тук.

— Оливър ли? — Мегаватовата усмивка на Мери угасна. — Той написа няколко тома за местната история и сега си въобразява, че има права върху всяка книга в библиотеката.

— Нима Оливър е писал книги за Уинтър Харбър? — Спомних си нечетливите драсканици в тетрадката му, която видях в ресторанта на Бети. Оказва се, че писането не му е само хоби.

Тя отвори чекмеджето, измъкна оттам четири дебели тома и ми ги подаде.

— Държа ги при мен, само и само да спре да пита защо никой не ги взима за четене.

Прокарах пръсти по износената кафява корица на „Пълна история на Уинтър Харбър“ от Оливър Савидж. После се загледах в купчината книги върху бюрото, питайки се защо те са толкова важни за него и дали наистина искам да се замеся във всичко това.

— Зная, че имате правило да се заемат само по пет книги, но тъй като не съм изнасяла от библиотеката други книги, се чудех дали не мога да взема тези и да ги споделя с Оливър?

Тя примигна.

— Защо ви е да правите това?

— И аз самата не зная. Изглежда ми някак самотен, а книгите го правят видимо щастлив.

— Вижте какво, да заемате книги заради друг човек също не влиза в правилата на библиотеката… но би било хубаво да се отърва от него поне за няколко дни. — Тя ме погледна. — Давате ли си сметка, че на вас ще падне цялата отговорност за тези книги. Ако с тях стане нещо, вие ще трябва да платите съответната глоба.

— Разбирам. Но на книгите нищо няма да им се случи. Обещавам.

— Ванеса Сандс — прочете тя на личната ми карта, когато най-накрая я открих скрита на дъното на портмонето си и я показах. — Защо името ви ми звучи толкова познато. Вие не сте постоянен жител тук, нали?

— Не. — Надявах се да не си спомни откъде е чувала името ми.

За щастие тя описа данните от картата ми и заглавията на книгите без повече въпроси и ги плъзна към мен през бюрото.

— Може да задържите тези колкото дълго искате — каза и кимна към томовете на „Пълната история“, които все още държах.

Благодарих й, взех плика и побързах да изляза от библиотеката.

— Той е в Спрингфийлд. — Саймън седеше на предната седалка в субаруто с отворена врата и изучаваше картата. — В „Бед муус кофи“.

— Какво прави там?

Той сгъна картата и я пъхна между таблото и предното стъкло.

— Представа нямам. Беше същото странно обаждане като преди — дишане, после едно момиче казва името на Кейлъб и се смее, а после нищо. Обадих се на номера, от който ме потърсиха, веднага щом той затвори. Вече беше излязъл, но все пак има шанс да го открием.

— Дадено. С твоята кола, или с моята?

Той ме погледна.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш?

Дали аз бях сигурна? Това означаваше ли, че той не е? Или вече си има достатъчно грижи на главата, за да мисли и за мен?

— Не ме разбирай погрешно — ще се радвам много, ако си с мен. Но последния път, когато дойде, не мина много добре. — Той погледна към пристанището, което откъм паркинга приличаше на малка сребриста дъга, а после се обърна към мен. — Не бих допуснал нещо да се случи с теб.

Когато сърцето ми запрепуска, знаех, че този път не е от страх.